Поглед в мрака

22.

Да те транспортират самостоятелно говореше за определен статут. Затворниците, които биваха транспортирани до Капитас групово, били те избягали роби, военнопленници или хора на трудова повинност, мобилизирани от подчинените на Империята раси, се смятаха за стока и бяха обречени на групова участ, заробваха ги, екзекутираха ги или ги пращаха на гладиаторските арени, водеха ги на отчет като количество, а не по име. Колко хиляди живота и мечти бяха погребани по този начин Талрик не смееше дори да гадае. Тази участ нямаше да сполети него обаче. Той беше пристигнал в Капитас като знаменитост, единичен затворник с тежък ескорт, транспортиран до столицата с цената на високи разходи и с неприлична скорост. Получил бе отношението, което си беше заслужил.

Онези затворници, чиято съдба не можеше да се реши от обикновен чиновник с дървен печат, било поради високия им произход, било заради тежките им престъпления, биваха отвеждани на Броневия площад недалеч от центъра на Капитас и под погледа на самия дворец. Броневият площад, който при други обстоятелства би бил чудесно пазарище, беше обраснал със сгради, в които се помещаваха канцелариите на имперското правителство. Имаше търговски представителства на служители от Консорциума, служби на военната администрация, тук беше и централното депо на роботърговския корпус, както и това място — Трибуналът. Трибуналът се помещаваше с ниска грозновата сграда, обслужваше се от чиновници роби под надзора на осородни, чиято кариера беше заорала в дъното. Трибуналът се занимаваше с делата на затворниците.

Но въпросът не беше в самата сграда. Трибуналът беше в основата на една любима местна традиция, превърнала Броневия площад в туристическа забележителност. Заможни осородни водеха семействата си тук за забавление, а робите си — като предупреждение.

По вътрешния периметър на площада бяха забити яки стълбове, оформящи нещо като вписан правоъгълник. На времето стълбовете били използвани за излагане на брони, отмрял обичай от племенното минало на осородните, когато бойците демонстрирали готовността си за битка, като излагали на показ оръжията и доспехите си. По-просветените следващи поколения бяха измислили друго предназначение на стълбовете около площада. Почти не минаваше ден без по пладне на тях да увиснат затворници, завързани високо, така че само пръстите на краката им да опират в земята, съблечени до голо за по-голямо удобство, ако се наложи да бъдат бичувани, но най-вече за наслада и назидание на обществеността.

Имаше пазачи, разбира се, защото затворниците бяха ценен ресурс и не биваше да се прахосват ненужно. Гражданите се отнасяха сериозно към тази традиция. Скакалецородният на три стълба вдясно от Талрик току-що беше пребит до кръв от трима младежи, въоръжени с дъги от бъчви, всичко това под снизходителните погледи на пазачите, които не криеха гордостта си от тази похвална проява на младежка инициативност.

Талрик премести отново тежестта си, макар да беше открил, че удобна позиция не съществува. Онези, които го бяха вързали, явно си разбираха от работата. Опита се да даде почивка на част от мускулите си, но тялото му, което беше понесло немалко през последните месеци, започваше да се предава. От опит знаеше, че може да виси тук цял ден и повече, преди да решат какво да правят с него.

„Е, приеми това като генерална репетиция за предстоящия разпит.“ Рано или късно щяха да го опнат на масата за изтезания и да го попитат защо е убил генерал Рейнер и кой го е подучил. Самият той беше провел много подобни разпити през годините и пазеше спомени, които бяха прекалено живи и цветни, за да намери утеха в тях. Не хранеше празни илюзии за издръжливостта си. На масата за разпити и най-издръжливите се пречупваха. Не ставаше дума за някакво състезание между разпитващ и разпитван. Тази игра просто не можеше да бъде спечелена.

Бунтът в Мина сигурно беше избухнал вече. От тази мисъл го полазиха особени тръпки, защото смяташе, че има немалък личен принос градът да въстане. Той беше човекът с чука, пропукал черупката на Империята. Мина вече се е вдигнала на оръжие или ще го направи всеки момент, да не забравяме и Сзар… и ако тамошният бунт още продължава и се засече по време с минаското въстание, къде щеше да прати войниците си Империята? А окупираният мравешки град-държава Мейнис не е много далеч оттам, като си помислиш… Кой да предположи, че Империята ще се окаже нещо толкова крехко?

— Виж ти, виж ти — каза някой. Изглежда, беше дошло време да понабият и него, помисли си Талрик. После се сети защо гласът му се е сторил познат, но това с нищо не облекчи лошите му предчувствия. Стисна зъби да посрещне болката, която го заливаше с подновени сили при всяко движение, и се изви да я погледне в лицето.

— Вярно си ти, да опустее — каза тя. Стоеше до него без охрана, без окови, съвсем свободна, сякаш това беше нейният град, а не неговият.

— Тиниса — изграчи той.

Паякородната девойка го огледа от глава до пети, като задържа поглед върху мрежата от белези по голия му торс, някои по-стари от самата нея, белеещи се на разноцветния фон от по-нови синини и кръвонасядания, които още не бяха избледнели. На свой ред Талрик си отбеляза факта, че Тиниса е облечена като заможна столичанка с някои дребни промени в кройката, които превръщаха скромната иначе дреха в чувствен тоалет, който подчертаваше многозначително формите й. Ако не я познаваше и се разминеше с нея по улиците на Капитас, сигурно би я взел за авантюристка или за проститутка дори. И сигурно би се изкушил да я заведе вкъщи.

— Виждам, че се чувстваш в свои води — подхвърли той. — Отказала си се от борбата, така ли? Или оптимизмът на Стенуолд относно внедряването на агенти е достигнал нови висоти?

— Нито едното, нито другото. Тук съм заради баща си.

„Тисамон?“ Не можеше да си представи как богомолкородният мята гащи из Капитас, преоблечен като осороден, и се прави на… Не, чакай, той беше избягал всъщност.

— Тисамон е тук? — Проточи врат към другите стълбове. Повечето бяха заети, но нито един от провесените затворници не беше богомолкороден.

Тя го гледаше спокойно.

— Ама как са те вързали само. Сигурно боли, майор Талрик.

— Наблюдателна си.

— Ако поискам, мога да те ударя, нали? Позволено е?

Той затвори очи.

— Зависи като каква се явяваш, Тиниса. Давай, удари ме. С теб отдавна се дебнем с извадени ножове, но ти така и не събра куража да ми посегнеш. — Което не беше съвсем вярно, разбира се. Тиниса едва не го беше убила при нападението над „Гордост“ край Хелерон. А и беше глупаво да я предизвиква. Познаваше я достатъчно, за да знае, че тя ще отвърне на предизвикателството. Както и стана — Тиниса заби юмрук в натъртените му ребра, толкова силно, че Талрик ги чу как изпукват. Болката беше жестока и той простена задавено, което предизвика одобрителни коментари сред зяпачите. Стражите, които уж трябваше да го пазят, не направиха нищо, естествено.

Тя се наведе да прошепне в ухото му:

— Това си го заслужил, че и повече. В момента обаче двамата с теб можем да си помогнем взаимно.

— Подходът ти към преговорите има ясно изразени недостатъци, скъпа — изскърца той.

— Тъй ли? — Преди да я спрял с дума или поглед, Тиниса отстъпи крачка назад и го зашлеви с опакото на ръката си през лицето, толкова силно, че главата му отхвръкна настрани. „Тази моя уста рано или късно ще ме убие.“ Тиниса отново се приближи и този път Талрик не каза нищо.

— Това беше за тълпата, Талрик. Е, мъничко и за мен, но основно за тях. А сега ме чуй. Завързах някое и друго приятелство тук, в Капитас. Добре де, не точно приятелства, по-скоро верига от хора, които биха ми направили услуга, ако ги помоля както трябва. Но не и услугата, оказва се, която ми е нужна. Трябва да стигна някак до килиите под двореца.

— До гладиаторските клетки — съобрази Талрик. — Там ли държат Тисамон? Съвсем подходящо място като за него.

Усети я как се напряга, но удар така и не последва.

— Мога да уредя да те свалят от стълба днес следобед вместо утре сутринта, щото настоящето ми приятелче случайно е началник в този ваш Трибунал. И ако го помоля много мило, току-виж те пратил във въпросните клетки, точно като Тисамон.

— Ако легнеш с него, с други думи.

— Защо, ти ревнуваш ли? — В гласа й се промъкна остра нотка. — Не мога да се боря срещу цяла империя с меча си, Талрик. Много сте, чумата да ви тръшне. По цял ден да коля оси, пак няма да стигна доникъде. Затова използвам други оръжия. И стигнах доста далеч, както виждаш. Не се гордея с методите си, но е факт, че те вършат работа.

— А ако аз съм добро момче, твоите методи ще ме пратят в гладиаторските клетки. Много ти благодаря.

— Просто ще те държат там, докато решат какво да те правят. Или предпочиташ да висиш на стълб, вместо да седиш в килия?

— А в замяна?…

— В замяна ти ще предадеш съобщение на Тисамон. — Ръката й се озова внезапно на тила му, стисна го за косата и я дръпна силно назад, с което зарадва отново зяпачите. — Кажи му, че съм тук и че ще намеря начин да го измъкна.

Той се замисли, без да си дава зор, и Тиниса отново го оскуба.

— Ами ако той не иска да го измъкват? — попита Талрик.

Тиниса застина неподвижно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, разбираш. Кой и как може да залови Тисамон оръжемайстора? Биха могли евентуално да го убият, но да го заловят жив? Абсурд. А ти твърдиш, че го държат затворен като добитък в клетките под…

— Млъкни — изсъска тя. — Млъкни или ще направя кеф на умопобърканите ти съграждани и ще ти извадя очите с голи ръце. Това не е твой проблем. Мой си е и аз… аз ще измисля нещо. — Тиниса отстъпи назад и Талрик се стегна за следващия удар.

— Да или не, майоре — продължи тя. — Или ще направиш каквото ти казах, или ще се погрижа да висиш тук още три дни, преди да решат къде да те пратят.

Той увеси глава. Сигурно можеше да мине за утвърдително кимване. После Тиниса го удари с юмрук в бъбреците и този път Талрик изкрещя от болка.

— Избързваш — предупреди го една от закачулените сенки. Уктебри видя как лъскавите отражения по стените кимат, всички без изключение, не едновременно, но в съгласие. Той оголи заострените си зъби, впил гневен поглед в говорещия, и закрачи из стаята. Движението разлюля пламъчетата на свещите, разлюляха се комично и отраженията, налазили огледалните стени.

— Трябва да стане сега — каза той. — Направих невъзможното, за да вкарам фигурите си зад кулисите. Какво искате — да стоя отстрани и да гледам как всичко се проваля? Абсурд.

— Рискът е прекалено голям — обади се друга от сенките с шепнещ женски глас. — Империята…

— Тя е целта на упражнението, наградата, в случай че сте забравили — прекъсна я Уктебри. — Реална власт след толкова векове в изчакване.

— Ако те разкрият… ако се провалиш… Нямаме нито силата, нито числеността да оцелеем след нова чистка.

— Те са диваци — изръмжа Уктебри. Усещаше как кръвта му — стока взета назаем, омесена и нечиста — кипва във вените му. Единствено собствените му хора можеха да го вбесят до такава степен. — Как ще ни намерят? Това не са ви молецородните, които да четат в сърцата ни, нито паяците, които да ни уловят в лепкавите си мрежи. Тези хора не знаят нищо за старото време. Ако планът се провали, цената ще я платя аз. Само аз.

— Това са догадки — възрази друг. — Хрумвало ли ти е, че момичето може да знае повече, отколкото ти предполагаш?

— Ти я научи на твърде много неща — добави обвинително поредният силует. Уктебри плъзна гневен поглед по събеседниците си и за миг ги видя такива, каквито би ги видял външен човек — сборище на гърчави, разкривени създания, болнави и плашливи след вековете в нелегалност.

— Стигнах твърде далеч, за да бия отбой сега — изсъска насреща им Уктебри. — Какво всъщност искате да направя? Да изчакам още една година, може би? Да се заровя в Империята като червей в разлагаща се плът, който никога не ще стигне до сърцето? Твърде дълго сте живели в мрака. Момичето е мое и си няма друго, освен моите обещания. Цял живот е живяла в сянката на братовия си нож, затова ще вземе всичко, което аз й дам, ще направи всичко, което аз й кажа, щом така ще се отърве от участта си на обречен заложник. Тя е жена в свят, управляван от мъже. Не би била способна да управлява без наша помощ. Ще я направим своя марионетка, а Империята, с цялата си младост, сила и кръв, ще бъде на наше разположение като неизчерпаем източник. — Знаеше, че алчността е ключът към подкрепата им. Цялата им раса беше такава, алчна, и сега, и преди, и винаги. — Помислете си само какво можем да направим, яхнали такъв звяр? Нима нямаме сметки за уреждане със света? Нима светът не ни е в дълг? Помислете какво отмъщение можем да стоварим върху старите си врагове, сложим ли веднъж ръка върху безчетните имперски армии!

Те са размърдаха и взеха да се споглеждат, а Уктебри стисна юмруци от гняв и безсилие.

— Ако знаехме какво…

— О, знаете — обърна се към всички им Уктебри. — Моят план не е от вчера. От години подготвям почвата. Отлично знаете какво съм замислил, при това не само за себе си, а за всички нас! И чак сега, когато съм на финалната линия, взехте да се дърпате и да мрънкате. — Замълча и се изправи в целия си ръст. — Няма значение — каза твърдо той. — Не е нужно да се съобразявам с мнението ви. Стигнал съм твърде далеч, за да се отдръпна точно сега от раната. Тя трябва да се осмуче до сухо. Щом не искате да участвате в пира, прав ви път. Не се съмнявам обаче, че стисна ли веднъж Империята в юмрука си, всички вие ще допълзите на колене да ми се молите.

Умълчаха се. Комарородните бяха единни по необходимост, оцеляваха с помощта на общи конспирации. Решението на мнозинството винаги надделяваше над капризите на малцинството, традиция, наложила се много преди времето на всички присъстващи, на най-старите дори.

— Ще ни навлечеш голяма беда — отбеляза бавно един от тях. — Възгордял си се.

— А вие сте забравили що е гордост — възропта Уктебри. — Къде остана расата, сражавала се срещу магьосници и велики схолари за господство над света? Нищо ли не е останало от тази амбиция? Нима носим и до днес оковите на отдавнашното си поражение? Е, аз не ги нося. Аз ще стисна Империята за гушата и тя ще играе по моята свирка. Аз ще съм императорът в сянка зад трона на момичето и след стотина години — три техни поколения, но само едно наше — ние ще вървим открито по улиците им, ще съветваме водачите им и няма да помним какви жалки създания сме били в началото.

Уктебри прекъсна ядно връзката си с тях. Червеи, това бяха, бледи размекнати твари, които се крият от враг, който на свой ред е паднал от власт преди цели петстотин години. Светът имаше нужда от силна ръка и тази ръка беше неговата. Замисли се за своето протеже, осородната принцеса. Дори тя му изглеждаше далеч по-перспективна в момента от всичките му сънародници, взети заедно. „Ще бъдеш моя, моме, и сърцето ти, и душата ти ще бъдат мои. Ще продадеш бъдещето на народа си, собствената си воля срещу един нищо и никакъв трон.“ Мисълта го ободри, развръзката на дългогодишните му усилия наближаваше. Всичките му марионетки бяха по местата си, готови да танцуват за него.

Налагаше се да разчита на други хора и това я измъчваше, но нима не беше така открай време? За да компенсира това обстоятелство, Седа беше развила способността си да убеждава до степен на изкуство и с помощта на тази нейна способност разни хора правеха вместо нея онова, което повечето й сънародници вършеха сами и без усилие.

Тази стая обаче беше открила сама — бивша оръжейница на третия етаж, чието съдържание е било изнесено, когато гарнизонът се преместил в новата си сграда. Стаята така и си беше останала празна. Като повечето помещения с военно предназначение в двореца, и тя имаше една нормална и една тайна врата, защото бащата на Седа, покойният император, обичаше изненадите и засадите, точно като своя главен съветник, прословутия Рекеф, дал името си на тайната организация от агенти и шпиони, която беше създал приживе.

Тайният вход беше главната причина Седа да избере стаята. Важно беше никой да не разбере с колко хора се среща тук. Разчуеше ли се, мълвата бързо щеше да стигне до ушите на брат й и тогава бурята щеше да е опустошителна.

Доверени хора на генерал Бруган стояха на пост денонощно, наблюдаваха всички подстъпи към бившата оръжейница и отпращаха дискретно слугите. С малко късмет Алвдан и неговият лакей Максин никога нямаше да разберат какво става тук.

Дали същото важеше и за Уктебри обаче? Комарородният си имаше свои начини да я следи, които Седа не можеше да контролира, точно както не можеше да контролира и самия него. Нищо чудно невидимите му очи да стигаха и тук, в тази стая, където Седа приемаше своите съучастници и им възлагаше задачи. Като всички други, и Уктебри беше останал сляп за истинската й същност. Израснала в постоянен страх за живота си, тя нямаше друга защита освен маската на уязвимо и безпомощно момиче. Ножът на Максин от години висеше над главата й в очакване на заповед, която Алвдан, с избухливия си и непостоянен нрав, можеше да издаде във всеки един момент. Живяла беше ден за ден, скрита зад щит от престорена кротост. Кротост, която Седа беше култивирала усърдно, както и внушението, че няма нищо против хората да я командорят. Когато беше малка, живееше в постоянен страх, че генерал Максин може да чете мисли и че моментално ще долови и най-слабата искрица на бунт или негодувание, припламнала в сърцето й.

Сега обаче се беше сдобила със съюзник, който наистина можеше да чете мисли. Но дори магьосникът трябваше да задълбае много надълбоко, за да стигне до истинската й същност, защото благодарение на богатия си опит в мимикрията Седа му предлагаше само онова, което той искаше и очакваше да види.

Уктебри Саркадът беше умен, достатъчно умен да планира свалянето на един император, но Седа се надяваше, че като повечето умни мъже и той е склонен да подценява интелигентността на другите. Плъзна поглед по съюзниците си в стаята. Сред тях беше генерал Бруган, разбира се, солиден, надежден и в много голяма степен верен на каузата й, особено след като брат й постави Максин начело на Рекеф. Подозрителната кончина на генерал Рейнер приличаше на предизвестие за неговата собствена и това го правеше мека глина в ръцете на Седа. А и тя го харесваше освен това — и в лице, и в тяло Бруган беше мъж, достоен за възхищение, още по-интригуваща беше самобитната нишка на почтеност в основата на характера му. Седа знаеше какви въжделения храни Бруган по отношение на нея и с нищо не беше попарила надеждите му. Тепърва щеше да се възползва от тях.

Беше привлякла на своя страна и трима от императорските съветници — на първо място стария Гегевей, който виждаше в нейно лице жертва, нуждаеща се от майчински грижи; другите двама бяха от по-старите осородни съветници, разтревожени, че мястото им до трона скоро ще бъде заето от по-млади мъже, които императорът чувстваше по-близки до сърцето си. Само преди две години подобен заговор за държавна измяна би бил немислим, но след разцеплението в Рекеф хората се страхуваха не само за постовете и репутацията си. Смъртта на генерал Рейнер беше уплашила немалко влиятелни столичани.

И двамата дворцови кастелани вече бяха на нейна страна — на тях никой не им обръщаше особено внимание, защото ги смятаха за долно качество хора, чиито способности и амбиции не стигат по-далеч от управлението на прислугата. Единият беше скакалецороден роб, другият — осородна жена. Като цивилни поданици на Империята, те не се ползваха с привилегиите на военната класа и изглежда единствено Седа си даваше сметка с каква реална власт разполагат и какво може да бъде постигнато с тяхна помощ. Освен с изброените дотук, Седа разполагаше и с няколко армейски офицери — един полковник и двама майори от столичния гарнизон, както и неколцина от провинциите. Те бяха от малобройния контингент недоволни, които Бруган беше държал под око и които при други обстоятелства би отстранил своевременно като назидание за другите амбициозни офицери в армията. Вместо това им беше направил оферта от нейно име.

Седа местеше поглед от лице на лице и виждаше там своята крехка империя, готова да се противопостави на всемогъщия й брат… и на онова чудовище Уктебри.

Дари ги с топла усмивка и се зае да им разясни какво следва да направят за нея.

— Имаш нов посетител — чу се гласът на Улт. Тисамон отвори очи, отърси се от мрачните сънища и обхвана с поглед тясното и тъмно пространство на своята клетка.

— Не, благодаря.

— Какво да кажа? Ти си популярен човек. — Улт се ухили невесело. — Досега не бях имал затворник, когото толкоз хора напират да видят.

Тисамон сви рамене.

— Да вървят на майната си.

— Недей така де. Заради теб ще изгубя цяло състояние.

Преди две вечери богомолкородният се беше дуелирал на една малка частна арена и мълвата беше плъзнала като горски пожар. Само през последния ден Улт беше водил в подземието десетина и повече посетители, които държаха да го видят, почти всичките жени от благородни семейства. Такава била традицията, обясни Улт. Повечето мъже били надалеч с армията и жените им скучаели горките. Малко вълнение им идвало добре, а и гладиаторите нямали нищо против да пофлиртуват с изискани дами.

— За разлика от теб — смъмри го Улт. — Добри парици можем да изкараме от тях, ако им дадеш да те пипнат.

— А да им резна шийките става ли? — попита горчиво Тисамон.

— Може, ако искаш да те препекат до смърт в килийката ти — отвърна невъзмутимо Улт. — Не е като да не се е случвало. То това си е част от тръпката.

Тисамон се надигна и седна с гръб към решетките, обвил с ръце коленете си.

— Защо изобщо идват тук, Улт? Какво толкова търсят?

— Смърт, богомолкородни. Богаташите обичат смъртта, знаеш.

— В Капитас може и да я обичат.

— Работата е там, че богатите и влиятелните си живеят живота тук, на сигурно място. Е, някои отиват в армията, а там опасности колкото щеш, но има много други с чинове и ордени, дето не стават от бюрото и маршируват на хартия. Да не говорим за офицерските съпруги, те имат много пари и свободно време, но няма какво да правят с тях… И ето те теб, екзотичен чуждоземец, необуздан и опасен, че и окото хващаш на всичкото отгоре, непобедим на арената… няма начин да не пощуреят по теб, ясно?

— Отврат.

Улт се засмя.

— Много са ти високи стандартите като за прост гладиатор, богомолке. Виж ги другите, дето ти правят компания в подземието — мислиш ли, че не биха дали мило и драго да са на твое място? Ако щеш, приеми го като оценка за уменията ти, а колкото повече посетители имаш…

Осородният не довърши, но Тисамон и сам се досети за останалото: „толкова по-голям става шансът да постигнеш онова, в което си се прицелил“.

— И кой иска да ме види сега? Самата царица?

— Тоз път е различно. И ако речеш да откажеш, няма да ти се разсърдя, честно. Има един тип, дето иска да го настаня в съседната клетка, за малко. Вика, че можел да ми уреди доходна далаверка в града. Ама не знам, ти решаваш.

— Друг затворник?

— Тъй му се ще да си помисля, спор няма — ухили се Улт. — Хората приемат, че щом работя тук, долу, значи съм тъп. Ама аз съм ги виждал секакви. Този тип, дето ти казвам, той си е чиста проба шпионин. Личи му. Бас държа, че е рекефец. И е дошъл да те огледа. Може императорът да е чул за тебе и да го е пратил на сгледа.

— Ами, доведи го тогава. Да го играя презрян роб, така ли?

— Няма да ти се получи, забрави — поклати глава Улт. — На тебе гордостта ти избива като на армейски полковник, че и повече. Ще ти го доведа, щом казваш. Пък ако решиш да го изкормиш през решетките, твоя работа.

Тисамон чакаше в мрака. Заслуша се в шумовете наоколо, в другите затворници. „Горд съм бил, значи.“ А може би трябваше да угоди на осородните дамички, да им даде онова, за което си мечтаеха. Да се унижи още веднъж, да извърви последната крачка на личното си падение. „Но тя е някъде тук.“ Фелисе Миен, която да убие по необходимост… или от чиято ръка да умре.

Изобщо не вдигна очи, когато Улт се върна с още двама пазачи и заедно тикнаха поредния му посетител в съседната клетка.

— Какво искаш? — изръмжа Тисамон.

— Хубава работа. Така ли се посреща стар приятел? — В гласа имаше повече умора, отколкото хумор или ирония, затова в първия миг Тисамон не направи връзката, а после възкликна невярващо:

— Талрик?

— Същият. — Осородният изглеждаше измъчен, лицето му беше в синини и отоци. И да беше се върнал към битието си на рекефски шпионин, маскировката му беше истинско произведение на изкуството.

— Върнал си се у дома, виждам — отбеляза Тисамон. С известна изненада установи, че тази неочаквана среща не поражда особени емоции у него.

— Императорът повика своя блуден син — каза Талрик и се облегна предпазливо назад, като примижа от болка. — Ако щеш вярвай, но от доста време не ми е било толкова удобно.

— Защо си тук, Талрик?

— Заради непростима проява на крайно неподчинение.

— Нали уж беше напуснал армията?

— Каква ирония, нали? — засмя се Талрик. — Прибраха ме отново в редиците й точно преди въпросната проява на неподчинение. Ти никога не си ми вярвал, нали?

— А трябвало ли е?

— Не. — Усмивката на Талрик беше крехка и тъжна. — В такъв случай сам решавай дали съм дошъл да изпълня дадено обещание и да ти предам съобщението като почтен човек, или съм тук заради удоволствието да ти забия ножа.

Тисамон го изгледа.

— Второто ще ти е малко трудно.

— Добре тогава. Дъщеря ти е в града и иска да те измъкне. — Талрик затвори очи. — По някаква причина помоли мен да ти го кажа и макар че аз рядко държа на думата си — ето ме тук да ти предам съобщението.

Последва дълго мълчание. Тисамон прехвърляше наум вероятните последствия за Тиниса, ако момичето направи опит да го измъкне. Накрая, все така със затворени очи, Талрик наруши мълчанието:

— Тисамон? Жив ли си бе, човек?

— Фелисе Миен е тук — каза Тисамон, воден от смътно желание да отвърне на удара. — Паднеш ли й на сгода, ще те убие.

Усмивката на Талрик се разшири.

— Кажи й да се нареди на опашката. — Въздишката му премина в гъгнив смях. — Не е ли хубаво, когато стари приятели се съберат след раздяла?

Когато на следващата сутрин Улт дойде да вземе Тисамон, Талрик спеше. Ако бившият офицер от Рекеф играеше роля, значи беше майстор в театралното изкуство. Дори сега, след като си беше починал, лицето му изглеждаше измъчено като на човек, преследван от призраците на минали решения.

— Чия кръв ще проливам днес? — попита Тисамон.

Улт поклати глава.

— Този път е друго, старче. Този път ще го направиш само заради мен.

— Така ли?

— Искам да видя как ще се биеш с нея.

Тисамон скочи моментално, сърцето му препусна, стомахът му се сви.

— С Фелисе?

— С жената водно конче, да. — Улт отключи клетката и Тисамон излезе. Чувстваше се неспокоен, разфокусиран вътрешно. Тръпнеше в очакване, осъзна той. Връхлетяха го спомени, не за тренировъчните им дуели във Форума на умелите, а за първия им сблъсък, когато тя се опита да го убие наистина, когато и двамата впрегнаха докрай усилията си, за да останат живи. Кръвта му възвря само от спомена за онази нощ.

Улт го заведе на тренировъчната арена под двореца. Десетина пазачи от роботърговския корпус седяха по края на помещението. В центъра стоеше Фелисе Миен. Улт й кимна като боец на боец, после тръгна към рафта с оръжията.

— Тези обикновено ги използваме в клоунадите — обясни и претегли в ръка една къса дъга от бъчва. — Но като за тренировъчен двубой стават. Искам да ви видя един срещу друг.

Тисамон дори не го погледна. Не откъсваше очи от Фелисе. Не й бяха върнали бронята, но пак приличаше на истински боец, нищо че стискаше в ръка не меч, а еднометрова закривена дъска.

— Клоунади? — повтори тя, впила на свой ред очи в Тисамон. Не погледна нито към тъмничаря, нито към осородните войници, които чакаха в кръг покрай стените на тренировъчната арена.

— Ами, да, сещате се. Шестима мухородни срещу гигантски скорпион, цивилни срещу косачна машина, такива работи. — Улт сви рамене, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Все им повтарям, че ако ме оставят да обуча както трябва затворниците, дето ми ги пращат, ако ги поизпотя с тренировки, представленията ще станат много по-интересни, ама не слушат. — Видно беше, че говори колкото да запълни мълчанието, докато обмисля как да разреши проблема с двамата бойци пред себе си. — Хубаво — рече накрая и подаде дъгата на Тисамон. — Приятелски двубой, ясно?

Фелисе присви очи и зае защитна стойка — тежестта изнесена на задния крак, дъгата прихваната ниско отпред. Тисамон откри, че също е застанал в позиция — дъгата отметната назад, свободната му ръка готова да отбие нейното оръжие. Стойка, която предизвикваше противника да атакува, но далеч не беше най-добрият отговор на стратегията, избрана от Фелисе.

Погледите им се срещнаха, сблъскаха се. Фелисе искаше да го убие, пък било то и с дъга от бъчва, и щеше да го направи, освен ако някой не й попречеше. Може да беше мръсна и развлечена, но в неговите очи изглеждаше по-красива отвсякога.

Нападна го. Отбранителната й стойка се преля в стремителна атака. Тъмничарите бяха опасали гърба й с кръстосани каиши, за да не призовава крилете си, но въпреки това Фелисе сякаш литна към него. Бързият низходящ замах, който Тисамон отби, се оказа заблуждаващ ход, целящ да прикрие хоризонтален удар на нивото на кръста му, който достигна целта си, макар и съвсем леко — навярно тресчица от дървената дъга се беше забила в кожата му. Бързо въртеливо движение на китките й завъртя оръжието в кръг, който да засече ответния му удар, но той така и не дойде. Вместо да контраатакува, Тисамон заотстъпва назад, все така вдигнал своята дъга като за нападение.

Фелисе спря на място. Претегляше стратегията му, следеше го с поглед как обикаля бавно около нея. Още в самото начало някакъв вътрешен глас го беше уведомил, че не ще намери в себе си сили да я удари. Той беше предателят в крайна сметка и нямаше право да се бие за победа. Но веднага щом дуелът започна, Тисамон се отърси от тези предразсъдъци. Старият огън ливна във вените му, сякаш последните унизителни месеци изобщо не са съществували. Сякаш е направил крачка встрани и тази крачка го е отвела в друг свят — чист и лишен от ненужни усложнения, свят на светлина, въздух и изконното изящество на битката.

Нападна. Завъртя мълниеносно дъгата да пробие гарда й, но тя само се изви назад, а после замахна към лицето му със своето оръжие. Тисамон отби удара със свободната си ръка и стовари собственото си тренировъчно острие върху рамото й. Фелисе го улови в последния момент с лявата си ръка, като приклекна да разпредели силата на удара, после притисна на свой ред противника си. Тисамон се завъртя и затанцува из ограниченото пространство на малката арена, всяка стъпка го водеше в кръг по периферията, всяко движение целеше да скъси отново разстоянието помежду им.

Без никакъв преход или пауза Тисамон се хвърли отгоре й, дъгите им се сблъскаха в мълниеносна серия от удари, водени по-скоро от инстинкта, отколкото от сетивните възприятия. Миг по-късно си размениха местата, без никой да е отбелязал попадение. Оръжието на Тисамон се стрелна в дъга към тила й, но Фелисе се смъкна на едно коляно, замахна водоравно и върхът на извитата дървена дъска закачи края на ризата му.

Разделиха се отново и започнаха да се обикалят в кръг. Улт и хората му сякаш изобщо не бяха там. Двамата бяха потънали в своя малък затворен свят, в който нямаше място за други.

Фелисе се усмихваше… както и той всъщност. Израженията им сигурно си приличаха като две капки вода, помисли си разсеяно Тисамон.

Тя нападна с два последователни удара, единият прицелен в главата, другият странично към врата, достатъчно силни да счупят кост, ако бяха попаднали в целта си. Той отскочи назад, приведе се настрани и прокара дъската с разсичащ удар напреко на корема й. Ако държеше меч и ако беше една идея по-бърз, ударът щеше да я изкорми. Приклекна инстинктивно и дъгата на Фелисе изсвистя над главата му. Беше нанесла удара с една ръка. Замахна мълниеносно с другата и шипът на палеца й отвори кървава резка на рамото му. Тисамон регистрира болката като далечен глас, който го пришпорва напред. Шиповете на подлакътниците му забърсаха хълбока й, после отвориха плитка рана косо по корема й, и през цялото време дъгата му не спираше, сблъскваше се с нейната отново и отново, сякаш двамата бяха тренирали стъпките месеци наред. Непрекъснато скъсяваха разстоянието помежду си, отваряха си нови рани с шиповете, а безполезните дъги използваха само като средство за отвличане на вниманието. Фелисе сряза бузата му, целейки се в очите. Той отвори три кървави драскотини под ключицата й, целейки се в гърлото.

Разделиха се. Само за миг помежду им се наместиха два метра празно пространство. Стояха замръзнали в съвършени стойки и чакаха. Макар Фелисе все още да стискаше оръжието си като меч, дъгата й беше срязана на две.

Тих звук откъм Улт наруши тишината. Войниците бяха станали, мълчаха потресени, протегнали ръце с отворени длани, готови да стрелят.

Тисамон не сваляше поглед от Фелисе, видя раните, които й беше нанесъл, усети порязванията по собственото си тяло. Улови погледа й и направи крачка към нея. Тя захвърли настрана разполовеното си оръжие и тръгна към него. Шиповете на палците й се прибираха и показваха в бърза последователност. Улт викаше Тисамон по име, но какво от това.

Още една крачка. Вече почти беше в обхвата на ръцете й. Разбра, че е захвърлил дъгата и на нейно място се е появила бронираната му ръкавица, късият й сърп бе изтеглен назад и готов за удар. Не помнеше кога я е призовал с Изкуството си.

Вгледа се в лицето й, златно, свирепо и красиво, и глух за виковете на Улт, прошепна:

— Прости ми.

Тя се напрегна за скок, устните й оформиха краткото:

— Прощавам ти.

Тисамон отпусна ръце покрай тялото си, но Фелисе не го уби. Войниците я бяха хванали и я дърпаха назад, други награбиха него, посягаха да отнемат оръжието, което бяха видели и което вече не беше там. Той задържа погледа й и сърцето му преля от осакатяваща радост и мъчителна горчивина едновременно, задето чак сега, в последните мигове на общото им време, е осъзнал, че я обича. Че го вижда ясно само когато оръжията им се сблъскат.

Улт го гледаше втренчено… всъщност всички осородни го гледаха втренчено, но изражението на Улт беше различно. Единствен той не се опитваше да убеди себе си, че е сгрешил. Даде знак да изведат Фелисе. Тисамон гледа след нея до последно. Едва след това спря безизразен поглед върху своя тъмничар.

— Ако са ти отнели значката, бих могъл да ти я върна — каза Улт, като го оглеждаше преценяващо. Тисамон вдигна вежди и старецът продължи: — Участвах в Дванайсетгодишната война, в началото й, затуй знам разни нещица за твоя народ. По онова време си имахме работа с бая богомолки покрай водните кончета, и тоя номер, дето го извъртя току-що, съм го виждал. Не си мисли, че нищо не знам.

— Отказах се от символа на своя орден по свое желание — заяви Тисамон. „Заради нея и заради собствената си гордост.“

Улт кимна бавно.

— Е, тоз път май успях да те опазя жив, богомолке. Надявам се императорът да ви оцени по достойнство, вас двамцата, както ви оцених аз.

Сякаш минаваше полунощ, прецени Талрик, когато дойдоха за него. Четирима стражари отвориха клетката му, оковаха го и го повлякоха навън. Талрик усети как го сподиря ироничният поглед на Тисамон.

Заведоха го в стая без прозорци, осветена от слаба газова лампа на стената. Не зърна и за миг външния свят. Ако вътрешният му усет за изтеклото време беше в грешка, можеше да е както нощ, така и бял ден посред пладне.

Стая за разпити. Не от онези с машините и експертите, характерни за тази дейност, а миниатюрно помещение, килер почти, което в общата схема за изтръгване на информация посредством различни видове мъчения предшестваше същинската част. Едър мъж стоеше прав зад едно бюро, офицер по стойка и маниер, но без нашивки или друго обозначение за чин. На стол зад бюрото седеше жена.

Последното изненада Талрик, защото в Капитас дори Рекеф — който другаде не се свенеше да използва всеки подходящ за целта инструмент — рядко разчупваше консервативните традиции на осородното общество. А според въпросните традиции на жените не се полагаше друга служба, освен като прислуга или най-много нисша длъжност в някоя чиновническа канцелария, и никога не им възлагаха командни функции. Тази жена очевидно правеше изключение. Дори офицерът, от който се излъчваше авторитет най-малко като за полковник, се отнасяше почтително към нея.

Беше млада, най-малкото с петнайсетина години по-малка от Талрик, и привлекателна също. Златистата й коса беше дълга, прибрана спретнато на тила. Дрехите й бяха хубави, каквито би носила съпругата на някой заможен офицер, примерно. Погледът й не трепваше.

— Майор Талрик от Рекеф — започна тя без въпросителна нотка в думите си. Макар да бяха стегнали болезнено ръцете му зад гърба, стражите го наблюдаваха напрегнато. Талрик зачака, обзет от лошото предчувствие, че това не е възможност да подобри съдбата си, а поредното изпитание, което да издържи по един или друг начин.

— Убили сте генерал Рейнер — отбеляза жената.

„Дали пък не е съпругата на Рейнер?“ Това звучеше що-годе логично. За друго обяснение Талрик не се сещаше. Доста млада съпруга ще да е имал Рейнер обаче. Никога не се беше замислял за семейното положение на генералите от Рекеф. Самият той беше женен, макар че не беше виждал съпругата си от години, така че защо генералите да правят изключение? Империята имаше нужда от синове и бракът беше задължение, което рядко имаше нещо общо с чувствата.

— Майор Талрик… или само Талрик, може би. — Усмивката й си оставаше светла и непроницаема. Очите й също се усмихваха, твърдо някак, но все пак се усмихваха, така че и да беше вдовица, едва ли страдаше от прекомерна скръб по покойния си съпруг. — Генерал Бруган ми показа досието ви — каза тя и махна по посока на офицера зад себе си.

Талрик примигна и стрелна с поглед едрия мъж. „Генерал Бруган?“ Значи Рекеф наистина се готвеше да го разпарчетоса, така ли? Но коя беше жената в такъв случай? И къде беше генерал Максин?

— Кариерата ви е крайно интересна — отбеляза тя. — Бихте ли ни припомнили, генерале?

Бруган се взираше студено в Талрик, като занаятчия, който оглежда повреден механизъм.

— Активно участие в потушаването на съпротивата след превземането на Мина. Препоръчан за Рекеф от майор Ултер, по-късно губернатор на същия град. Работа във вражеския тил по време на Дванайсетгодишната война. По-късно внедряване и разработване на агентурна мрежа в Равнините с център в Хелерон. Планът за удар срещу Колегиум по релсовия път.

Усмивката на жената режеше като бръснач.

— Онова май не е минало много добре, нали така?

„Надхитриха ме. Армията не ми осигури нужната подкрепа. Главният ми агент ме предаде.“

— Да — отвърна простичко Талрик.

„Ако ще ме изтезават, нека е заради собствените ми провали. Няма да умра, обвинявайки друг за грешките си.“

— Същото важи и за векианската кампания — добави мрачно генерал Бруган.

„За онази операция отговаряше майор Даклан, копеле такова.“ Потръпна вътрешно, спомнил си как острието на Даклан го пронизва.

— Да, кампанията, след която сте минали в нелегалност, разбрах — отбеляза жената. Изражението й подсказваше, че е запозната с всички подробности и че не ще му позволи да използва нито една от тях в своя защита. Явно нямаше смисъл да подхваща старата песен — „вие първи ме предадохте“. Беше самата истина, но нямаше да промени нищо, така че защо да се хаби?

— Колегиум, Джерез, а после се появявате в Мина и убивате генерал Рейнер. След което се предавате на армията и бивате транспортиран до столицата. Защо, Талрик? Кажете ми защо.

— Бихте ли уточнили. Няма единна причина за всичките ми действия.

— Сложен човек сте вие. — От доброто й настроение не беше останала и следа. — Добре, нека уточним тогава. Защо уби генерала, Талрик?

Дойдоха му наум десетина насмешливи отговора, но той ги отхвърли веднага. „Като ще ме убиват, нека е заради истината. Нека ме изтезават, нека ме пречупят, нека накрая открият онова, с което са започнали.“

— Той ми обърна гръб. Позволи на политическите си противници да ми издадат смъртна присъда и да я приведат в изпълнение — отговори Талрик. — Винаги съм служил вярно на Империята. Не винаги съм постигал успех, вярно, но не заради лични интереси или немарливост. А той ми обърна гръб. Не ме защити. А после, когато ме задържаха в Мина, реши, че може с един жест да заличи всичко това. Върна ми чина и поста, каза, че имал нужда от мен, но не за да служа на Империята, а заради собствените му политически игрички. — Сам се изненада от прилива на силни емоции, избликнал внезапно сега, когато обличаше в думи преживяното. — И знаете ли какво? Ядосах се. Толкова неща бях направил за него с мисълта, че ги правя за Империята. Водите, които бях размътил, децата, които бях убил, приятелите, които бях предал… за интересите на Империята ли е било, или за личните интереси на Рейнер? Никога няма да разбера. Осъзнах обаче, че добруването на Империята и амбициите на генерала вече не са едно и също. А той си седеше там, сякаш нищо не се е случило, готов да ме прати на поредната мисия. Само че аз се ядосах. И го убих. Както би направил всеки друг на мое място. Рейнер беше изключително дразнещ човек.

Устата на генерал Бруган потрепна само веднъж.

— Убих и полковник Латвок — добави Талрик, сякаш това по незнайни причини беше смекчаващо вината обстоятелство.

Жената махна небрежно с ръка, осъждайки Латвок на забвение.

— И сериозно очакваш да повярваме, че си направил всичко това за Империята?

— Изобщо не очаквам да повярвате — каза той. — Но това не го прави по-малко вярно.

— Доста самомнително от твоя страна. За Империята? Повечето хора биха били доволни да правят едно или друго за командващия си офицер, за своя генерал, заради личния си интерес, за императора дори. Империята обаче е твърде широко и тежко понятие, на което човек да подчинява действията си.

— И точно заради това си струва да й служи човек — подчерта Талрик. Очевидната искреност в думите и тона му изненада дори самия него.

Жената се изправи, без да отделя поглед от лицето му.

Той сви рамене.

— Какво искате от мен? И защо просто не си го вземете? Не ви знам коя сте, но така или иначе не съм в състояние да ви спра.

— Ще трябва да си помисля какво искам от теб — каза тя и излезе спокойно от малката стая. Стражите го върнаха обратно в клетката и едва по-късно на Талрик му хрумна една крайно екзотична идея относно самоличността на тайнствената жена.

Нощта беше дълга, а сънят така и не идваше. По някое време му хрумна, че сам бяга от него, заради сънищата, които го спохождаха. В сънищата си Тисамон виждаше Летриме, виждаше я ясно и с всички болезнени подробности. И само толкова, само нея, от началото до края — само това. Летриме се натрапваше пред погледа му с изтерзаната си плът, скърпената си хитинова черупка и постоянно пробождащите я трънливи лози. Вече беше затворник дори в съня си, а кръвта, която проливаше на арената, беше по-приемлива от гледката на този обезобразен, но неумиращ труп.

„Провалът на цялата ни раса.“ Двамата с Летриме си подхождаха идеално. И двамата бяха живели саморазрушително, в постоянна горчивина, затваряли се бяха все по-навътре в себе си, докато накрая не се изправиха лице в лице тук, в тази клетка, където слънцето никога не стигаше. Единствената разлика помежду им бяха нейните петстотин години мъчение, макар че ако питаха Тисамон, той бързо стопяваше преднината й.

По някое време върнаха Талрик в подземието. Осородният не му каза и дума, не личеше да са го изтезавали или нещо такова. Нямаше нови рани по кожата си, затова пък старите бяха многобройни, сред тях и дългият белег, получен от ръката на Тиниса в битката край Хелерон. Светът сериозно се беше постарал да убие Талрик. „А той взе, че оцеля, за да се озове накрая тук, в клетките.“

„Ех, Тиниса.“ Бяха ли я заловили вече? Убили? Твърде вероятно, а ако не, скоро и това щеше да стане. Щеше да се промъкне в двореца да дири баща си, но Тисамон знаеше, че не е достатъчно умела и опитна, за да оцелее в подобно начинание. Беше се постарал да й предаде всичките си знания, но самият той не би могъл да излезе жив от мисия като тази.

„Ала въпреки това бих си пробвал късмета. И понеже е моя дъщеря, Тиниса ще сглупи по същия начин.“

Не би пожелал никому това проклятие, да носи прокълнатата му кръв във вените си. „По-добре да вземе пример от Стенуолд, така трябва да й кажа. Стенуолд е достоен модел за подражание, човек с благородна цел в живота.“

Зачуди се дали има начин да се отърве от тази своя уродлива, самоненавистна част, да я откъсне от себе си, да я изреже. Какъв ли баща би бил тогава за Тиниса? По-добър, без съмнение.

Когато поредният посетител цъфна пред клетката му, Тисамон дори не го погледна, в началото поне. Не обърна внимание на Талрик и неговата бурна реакция при появата на новодошлия, не се впечатли и от двамата бронирани пазители, които стояха зад госта с готови за удар копия. Онова, което в крайна сметка привлече вниманието му, беше Улт. Странното му отношение към новодошлия, по-точно. Макар че посетителят нито веднъж не погледна към него, тъмничарят беше настръхнал, стоеше като на тръни и това беше достатъчно красноречиво само по себе си. Явно неканеният посетител изпълваше Улт с ужас, страхопочитание и дълбока омраза, всичко това претопено в нездрава сплав. Все неща, които подсказаха на Тисамон кой е дошъл да го види.

Млад беше, по-млад от Тисамон, във всеки случай. Млад мъж с правилни черти и красив според осородните стандарти — русокос и с хубави дрехи. Дрехите му бяха в стила, предпочитан от заможните столичани — широки и с изобилие от бродерия, но и с нещо военно в кройката… а заможните столичани предпочитаха този стил, защото той се обличаше така.

Най-накрая Тисамон се обърна и огледа с любопитство негово императорско величество Алвдан Втори.

— Това е той, така ли? — попита Алвдан, докато оглеждаше на свой ред без особен интерес Тисамон. — Това е твоят богомолкороден убиец.

Улт смънка нещо, което прозвуча като: „Да, ваше величество.“

— Чухме, че се бие добре. Дано информацията не е била преувеличена.

Улт изхъмка още едно потвърждение.

Погледите им се срещнаха и Тисамон разбра, че има пред себе си човек, когото не можеш да подминеш с пренебрежение — не суетен или превзет, а неуверен и интелигентен, двете качества, които превръщаха водача в тиранин.

— Какво ще изправиш насреща му?

— Още не съм решил окончателно кой ще участва в загрявката, ваше императорско величество — изграчи Улт. — Най-напред с животно, може би. А после двубой с голи ръце, защото за това много го бива.

Алвдан изсумтя незаинтересовано и Улт побърза да добави:

— А за десерт имаме едно водно конче.

Този път Алвдан се усмихна.

— Най-доброто от Равнините срещу най-доброто от Федерацията. Може наистина да се окаже забавно. Това водно конче бива ли го?

— Много е специална, уверявам ви, ваше величество — кимна Улт.

— Значи е жена, така ли? От онези, които са обучени в бой? О, да, това заслужава да се види — отбеляза Алвдан със самодоволна усмивка. Погледна Тисамон право в очите и присви своите.

— Тази богомолка не ни харесва — заяви накрая. — Съобщават ни, че неговите хора създават проблеми на нашите армии.

Улт не каза нищо, стоеше и чакаше.

— Когато двубоят между водното конче и този тук приключи, победителят ще бъде екзекутиран на кръстосани копия. Веднага, на самата арена.

Улт стисна устни, но и този път не каза нищо.

— Нека народът ни види, че за нашите врагове няма пощада дори когато ни забавляват с уменията си. Погрижи се.

Императорът си тръгна, последван от пазителите, а Улт се загледа след тях, без да крие повече омразата си. И Тисамон осъзна, че човек като Улт, през чиито ръце всекидневно се излива животът на други като вода през сито, рано или късно се заразява от тяхната скръб. И когато стигне дотам, се изправя пред неизбежния избор — или да намрази нещастниците, които изпраща на смърт, или да намрази онези, които командват парада.