Поглед в мрака

28.

„Не мога да чакам повече.“

Престоят й в имперската столица се беше проточил и повече не можеше да се залъгва, че магически глас ще й прошепне решението на ушенце. Удостоила бе с благоволението си петима-шестима похотливи осородни мъже на влиятелни постове, всеки от които я смяташе за робиня, курва или рекефски агент, според това коя роля би й спечелила най-лесно доверието му. Стенуолд много би се зарадвал на информацията, която Тиниса беше събрала — някои от най-строго пазените тайни на Империята вече не бяха такива.

Всичко това, уви, се оказа недостатъчно за нейните цели, защото, тъкмо когато смяташе, че е отбелязала напредък, Тиниса се натъкна на неочаквано препятствие. Благоденствието на Империята зависеше от труда на робите, този най-важен ресурс, осигуряван от агресивната й завоевателна политика. Робите бяха основната работна ръка навсякъде в Империята. С едно-единствено изключение — императорския дворец в Капитас, където държаха Тисамон.

Там Тиниса не можеше да влезе. Никой от осородните, чиито глави беше завъртяла, не можеше да я вкара в двореца, защото малцината роби от други раси, които работеха там, дължаха привилегированото си положение на специфичен талант или извънредни обстоятелства. В сърцето на Империята не се допускаха други чужденци, освен като членове на официални делегации. Затова, освен ако не се пишеше доброволец за боевете на арената, което автоматично означаваше да замени свободата си срещу робски окови, Тиниса нямаше никакъв шанс да влезе легално в императорския дворец.

Беше обмислила ситуацията от всички страни и беше стигнала до заключението, че няма друг избор, освен да приеме, че Тисамон иска да бъде освободен. Следователно, щом иска да бъде свободен, а още не е, значи режимът в килиите на гладиаторите е толкова строг, че Тисамон не е в състояние да избяга. А щом той не може да избяга, значи, ако Тиниса се набута между шамарите, и тя като него ще се превърне в затворник до живот.

Значи трябваше да разчита на старомодните методи — на уменията си, наследени по майчина и бащина линия.

Тази нощ Тиниса планираше да щурмува императорския дворец и да измъкне баща си.

Дори придвижването до гигантския зикурат по тъмните улици на града беше истинско предизвикателство, защото в Капитас се спазваше строг ред и след залез-слънце единствено осородните имаха право да излизат навън. На всичкото отгоре улиците бяха добре осветени, газени лампи имаше на всеки ъгъл, така че погледне ли императорът през прозорците си, да се види като сърцето на едно почти геометрично в своята прецизна подредба съзвездие.

Тиниса се промъкваше в сенките към двореца, мъничък ловец, който дебне невидим своята монументална плячка. Нощните патрули и стражари, с фенерите и пиките си, не я видяха. Тиниса черпеше щедро от вроденото си Изкуство и скоро стигна до стените на двореца.

Тук имаше твърде много светлина, но време за колебание нямаше. През парадния вход не можеше да влезе, но осородните строяха обществените си сгради на пирамидални катове, всеки по-тесен от предхождащия го. Накъде там, по горните етажи, все трябваше да има неохраняван вход. Така де, надеждата умира последна.

„Какво би направил Тисамон на мое място?“ Отговорът беше ясен. Щеше да продължи напред, без да губи време в излишни теории. Щеше да действа.

Тиниса пролази сръчно по стената и за броени секунди се озова на следващото ниво, дланите и стъпалата й залепваха без усилие по безупречно огладения камък. Прехвърли се през стената и се спусна на половината разстояние от другата й страна. Озовала се бе в малък парк, ограден от зидовете на вътрешен двор — паркът беше озеленен с ниска растителност, храсти и папрати. Колко ли усилия изискваше напояването им, зачуди се разсеяно Тиниса. В другия край на малкия парк имаше врати и тя се шмугна безшумно натам.

Оказаха се заключени, разбира се, значи трябваше да продължи нагоре. Все някъде трябваше да има отворена балконска врата или прозорец с незалостени капаци. Прогони мисълта, че осородните, като летящ народ, едва ли занемаряват охраната си по по-високите етажи, както и че Тисамон вероятно го държат на някое от подземните нива и с придвижването си нагоре Тиниса се отдалечава от него.

„Тисамон би продължил, така ще направя и аз.“

Изкачи още две нива, като внимаваше да стои далеч от тесните прозорци. Навсякъде вратите или бяха затворени и заключени, или се отваряха към ярко осветени помещения, където работеха осородни — слуги, чиновници, писари. Никъде не откри тъмна пролука, в която да се вмъкне незабелязано.

Изкатери още едно ниво, като се движеше по вертикалните повърхности по най-бързия възможен начин, от страх, че някой окъснял куриер ще я види как пълзи по стената. Хвърли поглед през рамо и видя града така, както го виждаше императорът — мозайка от светлинки, разстлана като на длан около двореца. „Всеки би развил мания за величие при гледка като тази.“ Прехвърли се на тераса с нисък зид и клекна да си поеме дъх. Изкачването я уморяваше, продължителната употреба на Изкуството изцеждаше силите й. Никога не се беше катерила толкова бързо и толкова нависоко.

Великолепната гледка от балкона сигурно радваше окото на някой високопоставен велможа, реши тя, някой императорски фаворит, който да се храни с наслаждение на каменната маса, отвъд която…

Отвъд която имаше отворена врата. Открехната всъщност, забравена от някой разсеян слуга. Незаключена, незалостена, съвсем като по поръчка за целите на Тиниса.

Тя се вмъкна на пръсти в тъмната стая. Празна стая, нещо като преддверие с тежки завеси. Тиниса продължи тихо напред, ръката й бе близо до дръжката на рапирата.

— Храбростта ти ме удивява — каза нечий сух глас, — но сигурно може да се обясни с богомолската ти кръв.

Тиниса не видя никого. Рапирата се появи в ръката й на мига, но нямаше срещу кого да я използва.

— Веднъж белязана от моята раса — продължи тънкият глас, — няма как да се скриеш от нас.

— Покажи се — изсъска тя.

И внезапно усети, че вече не е сама. В ъгъла на стаята имаше закачулен в черно човек, чието присъствие й беше убягнало. Тиниса се хвърли натам с вдигната за удар рапира, ала в същия миг мракът наоколо й се надигна, впи нокти в нея и я повлече надолу. Тиниса усети как рапирата пада от ръката й, после самата тя започна да пропада, все по-надолу и все по-далеч.

Тиниса се събуди.

Главата я болеше, но не като от удар, освен ако ударът е бил нанесен отвътре навън.

Отвори очи. Видя само черно и жълто.

Изруга, отблъсна се от студения каменен под, скочи на крака, но на глезените й имаше окови и тя залитна назад към стената на… на килия. Килия с миниатюрно зарешетено прозорче високо в стената, толкова малко, че и мухородно дете трудно би се провряло през него дори да ги нямаше решетките.

— Такаа — проточи нечий сух глас.

Имаше двама осородни стражари в килията, бронирани от главата до петите, неподвижни и безлики зад шлемовете на роботърговския корпус. Между тях стоеше някакъв гърчав човек с плащ и смъкната над очите качулка, скръстил бледи ръце с дълги нокти на гърдите си.

Тиниса мълчеше. Да попита каквото и да било, например „Кой си ти?“ или „Къде съм?“, би било проява на слабост. Насили се да запази самообладание. Нямаше никакъв спомен какво я е сполетяло.

— Най-сетне имаме възможност да се запознаем като хората — каза закачуленият човек. — Досега трябваше да се задоволявам единствено с докладите на своите приближени, а те очевидно са подценили качествата ти. Тиниса Трудан, така те наричат бръмбарородните, но за мен е видно, че не това е истинското ти име.

— Дори и така, пак имаш предимство пред мен — отвърна тя след проточила се пауза и с глас, който, ако не друго, поне не трепереше. Нямаше представа кое е това гърчаво създание, но нищо не пречеше да пробва чара си върху него.

Кльощавият мъж се приближи и Тиниса различи по-ясно чертите му в сянката на качулката.

— Изисква се изключително умение да стигнеш чак до Капитас, без да загубиш свободата си — каза той. — Ако изключим малкия тласък в началото, ти измина пътя дотук без никаква помощ от моя страна.

Тиниса усети как стомахът й се свива от лоши предчувствия.

— Тласък?…

— Е, хайде, кой, мислиш, те доведе тук? Кой ти даде идеята? Кой друг, ако не моята слугиня според моите указания. Въпреки това ти се оказа изключително способна. След като приключим и ако оцелееш, може да ти измисля друго полезно предназначение.

— И по каква причина съм ти притрябвала тук? — попита тя и откри, че сега, когато мъжът стоеше само на крачка от нея, гласът й не е толкова стабилен като преди. Нещо в него, нещо, което Тиниса не можеше да обясни, я изправяше на нокти.

— Като застраховка — обясни простичко той. — Работата е там, че утре баща ти ще умре за мен, и аз сметнах, че известна мотивация ще му дойде добре.

Тиниса се хвърли към него, вдигна ръце да издере лицето му, но веригите на глезените се оказаха твърде къси. Той стисна едната й китка с кльощавата си ръка и хватката се оказа далеч по-силна от очакваното.

— Не знам защо, но нашият скъп Тисамон май няма нищо против да срещне смъртта. Смята, че такава е участта му, и може би е прав. — Устните му, синкави върху бледото лице в сенките на качулката, се свиха. — Жалко, много жалко, че моите хора не са открили потенциала на богомолкородните, преди враговете ни да го направят. В продължение на векове молецородните ги използваха като своя частна армия от фанатици — суеверни и много наивни въпреки прословутата си гордост. А ти, скъпа ми Тиниса, си наследила всичко това от бедното си обречено татенце. Дойде тук с минимална намеса от моя страна. Един вид, сама си надяна оковите.

— Ти ще убиеш Тисамон.

— Не, не, това си е негова грижа, понеже е експерт по въпроса и прочее. Изглежда, дългото ти пътуване е било нахалост и не ще се наложи да прибягна до услугите ти. — Очите му бяха червени, забеляза Тиниса. Виждаше ги как лъщят кървави изпод качулката. Той разтегли устни в хищна усмивка. — Макар че защо да рискувам излишно, колкото и нищожен да изглежда рискът? Утре ще те държа близо до себе си, ще си робинята на роба, и ако Тисамон изгуби кураж на арената, вярвам, че твоята кръв ще се окаже лостът, който да промени решението му. — Мъжът се усмихна. — Поне ще имаш честта да го видиш как умира.

Изправиха го срещу скорпиони.

Игрите се провеждаха в чест на годишнината от коронацията на негово императорско величество Алвдан Втори. Празненства бяха организирани из цялата Империя и от населението се очакваше да участва активно във веселбите. Като цяло хората нямаха нужда от допълнително насърчаване.

Само в Капитас кръв щеше да се лее на поне шест арени, но императорът щеше да присъства лично само тук, на най-голямата. А арената наистина беше голяма — открито, настлано с пясък пространство, обградено с високи бариери и амфитеатрално издигнати скамейки, с огромен копринен навес, грейнал от светлината на слънцето. Улт и неговите помощници бяха организирали истинско зрелище от двубои с нарастваща трудност — хора срещу животни, хора срещу машини и повече отвсякога хора срещу хора. Роби се бяха убивали един друг с отчаяна несръчност за забавление на тълпата. Опитни гладиатори бяха убивали дезертьори. Бунтовници и престъпници бяха умирали от ръката на имперски войници. На пясъка излизаха цивилни, които никога не бяха хващали меч в ръка, но и други, опитни ветерани, оцелели в десетки двубои, чиито мимолетни победи бяха изписани с белези по телата им.

А после дойде ред на Тисамон. Малцина сред публиката бяха виждали богомолкороден на арената, защото хората от тази раса рядко позволяваха да бъдат заловени и поробени. И най-вече, никой не беше виждал богомолкороден оръжемайстор.

Най-напред му пратиха животното — грамаден скорпион със светла черупка, стар и хитър. Скорпионът не помръдваше, смъкнал корема си почти до земята; чакаше Тисамон да дойде при него. И той се приближи предпазливо, като не изпускаше от поглед масивните щипки, прибрани плътно до тялото на противника. Ала скорпионът го атакува само с жилото си, а щипките използва като щитове, с които да държи Тисамон настрана. Публиката очевидно го познаваше добре, дори му беше дала име — Опал, и очакваше той да излезе победител в двубоя. Зрителите подкрепяха фаворита си с диви крясъци чак до момента, когато Тисамон прескочи гарда на щипките, приземи се на гърба на животното, улови с една ръка жилото и заби сърпа си между очите му.

Скорпионът беше първият му противник за деня. Сега, след пет двубоя без негово участие, Тисамон отново излизаше на арената. Тълпата се смълча, после зрителите взеха да шушукат развълнувано и да изричат името му.

Улт седеше близо до гладиаторската порта и Тисамон улови за миг погледа му. Старият осороден кимна уж спокойно, но в очите му се четеше тревога. Този двубой щеше да е с голи ръце и Улт навярно таеше съмнения за успеха на богомолкородния.

Противникът вече чакаше на арената — пак скорпион, но не животно, а човек. Беше много едър, два пъти по-широк в раменете от Тисамон, с гръден кош като бъчва и нелепо издути мускули на ръцете. Палците и показалците му бяха издължени в масивни костни образувания, умален вариант на скорпионски щипки. Анатомията на голия му торс беше толкова масивна, че изглеждаше нечовешка.

Тисамон съблече туниката си — дреха от груб плат, каквато носеха всички роби — и раздвижи костните шипове по подлакътниците си. Приличаше на дете пред скорпионородния гигант. Сви колене в бойна стойка и зачака.

Скорпионородният се задвижи с неестествена за габаритите си скорост, изприпка по пясъка и замахна с щипки към лицето на противника си в опит да го изтласка към масивната ограда. Тисамон се люшна настрани, усети как острата щипка разсича въздуха на сантиметри от окото му, едновременно с това протегна крак да спъне нападателя си. Мъжът залитна, но успя да запази равновесие и моментално замахна назад с всичка сила. Тисамон отскочи настрана, изтегли се на безопасно разстояние, застина в бойна стойка и зачака реакцията на другия гладиатор.

Не видя гняв в очите на скорпионородния — каквито и емоции да тласкаха противника му, жаждата за кръв не беше сред тях. Дал си сметка за това, Тисамон внесе корекции в оценката си за него.

Забеляза напрежението в мускулите му миг преди той да подхване следващата си атака и това му помогна да реагира навреме. Втурна се насреща му и с няколко прецизни въртеливи движения отклони тежките удари, които биха му счупили ръцете, ако се беше опитал да ги блокира. Отклони ги и се озова в окото на бурята. Скорпионородният имаше по-голям обсег, разбира се, и това пречеше на Тисамон да нанесе сериозен удар. Противникът щурмуваше методично защитата му, търсеше слабо място, пролука, която да използва.

Тисамон на три път премина в отстъпление, без да е нанесъл и един ответен удар. Нямаше и помен от умора или яд в скорпионородния, само ужасяващо търпение. Тисамон не го изпускаше от поглед и чакаше.

Тълпата ставаше нетърпелива, крещеше обиди, искаше двубоят най-после да свърши по един или друг начин. Тисамон не им обръщаше внимание — да идат да се обесят, щом не им харесва. Скорпионородният обаче беше професионалист. Одобрението на тълпата беше важно за него. Скоро не издържа на натиска и реши да си пробва късмета.

Нападна стремително и едва в последния момент Тисамон осъзна, че трябва да се пази от уж пасивната ръка на гиганта, а не от другата, която беше вдигната за удар. Дясната щипка на скорпионородния се стовари върху рамото му, миг по-късно Тисамон се мушна под замахващата от долу нагоре лява ръка и заби шиповете си от двете страни на врата му. Отвори му рани, но твърде плитки, защото кожата на скорпионородния беше втвърдена и удебелена с помощта на Изкуство. Тисамон се оттласна енергично, единият му крак намери опора за нов тласък върху бедрото на мъжа, другият — върху рамото, превъртя се в салто над главата му, приземи се леко и се обърна с лице към него. Противникът му отстъпи три крачки назад. По гърдите му бавно се стичаше кръв.

В очите на скорпионородния се четеше колебание, каквото Тисамон не беше забелязал досега. Мъжът имаше много белези, но всички те бяха или стари, или съвсем плитки, което означаваше, че в последно време никой не е успявал да пробие гарда му. Тълпата затаи дъх.

Тисамон нападна, нападна светкавично и без предупреждение, ала и този път не успя да изненада противника си. Скорпионородният отби първите три удара, четвъртият разпра кожата на гърдите му, а не гърлото, както се беше надявал Тисамон. Гигантът се опита да обърне атаката в контраатака, замахна към корема на Тисамон, но богомолкородният се изви настрани, като посегна в движение да раздере с шиповете си лицето му, после, озовал се зад гърба на скорпионородния, се смъкна на едно коляно. Сряза с хирургическа прецизност сухожилията на краката му и се дръпна настрани, за да не го затисне исполинската снага.

Тълпата занемя, хиляди очи следяха запленено Тисамон, който стоеше над поваления си противник и слушаше накъсаното му от нечовешката болка дишане. Улт му беше обяснил какъв е обичаят. Оттук нататък всичко зависеше от императора.

Тисамон вдигна очи към Алвдан Втори — виждаше го за пръв път след неочакваната му поява в подземието с клетките, — но не за да се наслади на височайшата гледка, а в търсене на подход.

Под първия ред скамейки имаше кордон от войници, стъпили върху високия зид около арената, мъже с тежки брони и копия. Те щяха да са първото препятствие по пътя му. Императорът си имаше своя ложа — дълго заградено пространство, отделено от тълпата с плътни завеси, така че само зрителите от другата страна на арената можеха да виждат ясно величеството, но пък те, разбира се, бяха твърде далеч, за да представляват заплаха с жилата си. Отстрани и пред ложата имаше още един кордон от войници.

Алвдан Втори седеше и гледаше надолу към победителя. Погледите им се срещнаха за миг и императорът трепна. Така поне се стори на Тисамон. Имаше и някакъв по-възрастен мъж, оплешивяващ и едър, седнал леко встрани и зад императора.

А после Тисамон зяпна невярващо. Сърцето му прескочи в гърдите. Точно зад императора тъмнееше нечий силует, мъж с дълъг плащ и дълбока качулка, в чиито сенки, наполовина скрито, прозираше лице като белезникаво, неясно петно; от едната му страна седеше млада осородна, която приличаше на императора, а от другата страна на закачуления човек седеше…

„Атриса…“

Атриса, отдавна мъртвата му любима, която гледаше надолу към него. Кимна му. Видя я да кима, като в мъгла. Видя я да кима в знак на одобрение, на разрешение.

Императорът извади кинжал и го вдигна високо. Подчинявайки се на сигнала, Тисамон сряза с шиповете си гърлото на скорпионородния. Ала истината бе, че го направи механично. Съзнанието му беше заето с друго — с опияняващото усещане, че от раменете му най-сетне се е вдигнала гигантска тежест.

„Тя одобрява. Тя ми прощава.“ Едва не се спъна на излизане от арената.

И за миг не му хрумна, че може да е била дъщеря му, а не майка й. Беше се изгубил толкова навътре в лабиринта на собствената си гордост, че подобна мисъл не би могла да се зароди в постната почва на обърканото му съзнание. Жеста й на мълчаливо съпричастие беше взел за опрощение и го бе използвал да се отърси от двайсетгодишното си чувство на вина.

„Сега вече съм готов“ — реши той.