Поглед в мрака

14.

— След време свикваш с чакането, но аз, изглежда, съм отвикнал — каза Дестрахис. Най-после бяха в замъка, един вид; един вид, защото определено бяха в границите на зданието, но пък нямаше врати, а и стените бяха малко. Намираха се в нещо като открита градина, заобиколена от колони, които при нужда можеха да се превърнат в подпори за покрив и стени. Суон Рен се виждаше като на длан в ниското под тях и всеки път, когато погледнеше към града, Стенуолд се стряскаше от липсата на прегради за погледа, на структурно единство. „В Колегиум, ако не бяха стените, които ни разделят, по всяко време щях да съм заобиколен от поне двайсетина души на ръка разстояние — помисли си той. — А водните кончета определено ценят пространството, обичат да им е светло и широко.“

— Може би имат различна представа за времето — подхвърли разсеяно Стенуолд.

— Рядко признават по-малка единица за време от смяната на сезоните — обясни Дестрахис. — И в това, според мен, е проклятието им. Не вярват, че светът подлежи на промяна, а само, че минава през етапите на вечен кръговрат. Възприемат враговете си — Империята, разбойниците — като временна несгода, която ще отшуми с идването на пролетта.

— Дано успея да ги убедя в противното — измърмори Стенуолд. Надяваше се и на друго — че Аланмост няма да се притесни прекомерно и да направи някоя глупост. Поканата явно включваше само двама им с Дестрахис. Дори Грамо, за негово дълбоко учудване, бяха върнали назад.

„Но ако зрението ми беше по-силно, сигурно бих могъл да ги видя някъде долу, в града, понеже нищо не спира погледа ми.“ Единствено етикетът спираше хората да не пресекат символичните граници на двореца. Какво говореше това за Федерацията и говореше ли нещо изобщо?

— А!

Стенуолд се обърна и видя една жена водно конче в градината. Не беше ясно откъде точно е дошла. На години изглеждаше по-млада от двамата равнинци, но късо подстриганата й коса сребрееше, а по лицето си имаше нетипични за своята раса бръчки като от постоянна тревога. Облечена беше със семпла зелена роба, обточена със синя ивица от материя с металически блясък, каквато Стенуолд не беше виждал преди. Краката й бяха боси.

— Така — каза жената. — Кой от двама ви е лекарят?

— Аз съм лекарят на Фелисе Миен — отговори Дестрахис. Жената тръгна към центъра на градината и приседна на плосък камък, обграден от напъпили стръкове.

— Колко покровителствено от ваша страна — отбеляза новодошлата. — Седнете, моля.

Дестрахис остана прав.

— Знаете ли къде е тя? Фелисе Миен?

— В момента? Не. Но говорих с нея преди да тръгне.

Дестрахис седна неохотно пред нея. Колкото до Стенуолд, чувството за такт му подсказваше, че е редно да се отдръпне, дори да излезе от стаята. Само че просто нямаше стая, от която да излезе. А и той нямаше представа какви разстояния и граници са приети по тези места. Пък и искаше да научи нещо повече.

— Така — поде отново жената, — ти се казваш Дестрахис. И си живял във Федерацията достатъчно дълго, че да те смятат за местен.

— Да, макар и с прекъсвания — съгласи се Дестрахис. — Моля ви…

— Човек се пита защо си дошъл тук.

Паякородният преплете раздразнено пръсти.

— Това си е моя работа. Тук ме доведоха обичайните причини, а и много време мина оттогава. Но…

— Фелисе Миен си тръгна — обясни жената. — Постъпил си правилно, като си я довел при мен.

— Не я доведох при вас. А и коя точно сте вие? Поне това ми кажете — настоя той.

— Аз съм мистик — отвърна тя с такава простодушна сериозност, че твърдението й, което в Колегиум би изглеждало смехотворно, тук прозвуча съвсем смислено в ушите на Стенуолд. — Може да ме наричате Инаспе Райм, ако искате, или с друго име по свой избор.

Дестрахис видимо се успокои.

— Познавам Федерацията добре и знам, че думата „мистик“ крие в себе си много и различни значения. Така че каква по-точно сте вие и какво казахте на Фелисе?

Инаспе Райм се усмихна — усмивката й беше тъжна и приятна.

— Фелисе Миен беше изгубила пътя си — каза тя. — Застигната е била от загуба и болка, непосилни за нея. И това постепенно я е отклонило от целта й.

— Целта й? — удиви се Дестрахис.

— Всички неща си имат цел, макар че не всички я постигат.

— И тази цел, тя ще… Какво ще направи Фелисе?…

Инаспе се пресегна и докосна неочаквано лицето му, а той се дръпна като опарен. Жената се вгледа в очите му и Стенуолд видя как лицето на паякородния се сгърчва в пристъп на силни, но неподлежащи на определяне емоции.

— Ти си й бил добър приятел, Дестрахис, нищо че тя така и не те е оценила по достойнство. Спасявал си я неведнъж. Направил си всичко по силите си. И ако в крайна сметка, ако при последните зарове, които хвърли съдбата, се окаже, че Фелисе не може да бъде спасена, вината за този провал няма да е твоя. Ти си дал всичко от себе си.

— Аз съм лекар — каза хрипливо той. — Това ми е работата, да спасявам хора.

— Не всички могат да бъдат спасени.

— Вие мислите, че тя ще умре — обвини я паякородният. — Пратили сте я на смърт?

Жената още докосваше лицето му и това, изглежда, възпираше в някаква степен Дестрахис. Стенуолд забеляза, че паякородният стиска и отпуска едната си ръка, сякаш се бори със силен подтик да посегне към кинжала си.

— Изпратих я да изпълни целта си — каза Инаспе, а после добави: — Но това е празнодумие. Сам се запитай дали смъртта е част от целта на Фелисе. Собствената й смърт или смъртта на други?

Дестрахис най-сетне се отпусна, дори нещо като усмивка изглади лицето му.

— Е, това е очевидно — отвърна мрачно той.

— Ние не сме слепи, Дестрахис. Очите ни виждат много неща. — Гласът й беше много нежен. — Ако знаеше накъде е тръгнала, ти щеше да тръгнеш с нея. И би го направил не защото си неин лекар, а защото искаш да си близо до нея.

От устните на Дестрахис се откъсна толкова странен и изпълнен с болка звук, че на Стенуолд му се прииска да се беше отдръпнал навреме. Не беше редно да присъства неканен при проявата на толкова силни чувства.

— Разбери едно, благородни лечителю. Постарахме се да ви разделим не от грижа за нея, а защото ценим теб. Нима не си провидял, че тя рано или късно ще те убие, ако останеш с нея? Спечелил си й отсрочка, но не можеш да я спасиш от целта й — обясни Инаспе. — Затова избрахме да запазим теб заради ценните качества, които притежаваш. Ако търсиш награда, че си увардил нашата блудна дъщеря, ще я получиш. Принц Фелипе Шах с радост ще удовлетвори всички твои желания. Ала ролята ти в нейния живот приключи и сега е ред да ти възложим по-велики дела. Приветстваме те като слуга на Федерацията.

Дестрахис понечи да извика, да се надигне, да протестира, но ръката й още докосваше лицето му и нещо премина между двамата. Стенуолд не би могъл да го опише другояче, освен че незнайно как Инаспе Райм беше помогнала на паякородния да погледне през нейните очи, дарила му беше собственото си разбиране за нещата, обляла бе с нежна светлина измъчените му мисли. Дестрахис отвори отново уста и за миг лицето му потъна в скръб, извлечена докрай от дълбините на съзнанието му, извадена на повърхността с помощта на жената отсреща.

— Тя ще умре — промълви Дестрахис.

— Всички неща умират — отвърна тя. Универсална истина, и банална до втръсване от устата на някой уличен философ, но изречена от Инаспе Райм, прозвуча различно. — Всички неща стигат до края на своя път, били те дървета, насекоми, хора или княжества дори. Всички неща умират, за да отворят място за други. Да умреш не е трагедия. Трагедия е да умреш, без да си изпълнил целта си. Ти изпълни своята, Дестрахис. Позволи на Фелисе Миен да направи същото.

Дълбока въздишка разтърси паякородния лекар.

— Ами… — отрони той, а после пак: — Ами… — Изглежда, не знаеше какво друго да каже. Инаспе дръпна ръката си и в същия миг Дестрахис се сви, смали се сякаш. Раздърпан паяк с посивяла коса. Изглеждаше толкова стар в онзи миг, по-стар от всеки паякороден, когото Стенуолд бе виждал някога.

След като Дестрахис си тръгна, потънал в собствените си мисли и повел неравна борба с всичко чуто, което беше преобърнало така неочаквано живота му, Стенуолд се приближи и на свой ред седна пред жената, самообявила се за мистик.

— Казвам се Стенуолд Трудан и идвам от Колегиум — каза той, — но това, предполагам, вече ви е известно.

Тя го дари с усмивка, съучастническа някак.

— Колко уши са чули това име? Колцина съм чула да го произнасят пред мен? Да, Стенуолд Трудан, знам името ти. Не беше нужно да прибягвам до магия, за да го науча.

— А моята цел знаете ли?

— Аз не съм принц Фелипе Шах. Това е негова земя, следователно негово е правото да те повика на аудиенция. Което той ще направи. Аз обаче съм го съветвала за много неща и той се вслушва в думите ми. Затова ще те проуча, Стенуолд Трудан. Ще те преценя, ще те претегля.

— А ще ми предскажеш ли бъдещето, ясновидке? — подсмихна се той.

— Не, ще предскажа бъдещето — поправи го тя и така му затвори устата. Стенуолд усети раздвижване около себе си. Десетина водни кончета, момчета и момичета на видима възраст тринайсет-четиринайсет години, се бяха появили отнякъде и носеха… огледала? Не точно. По-скоро големи парчета цветно стъкло с неправилна форма. Докато Стенуолд ги зяпаше озадачено, без дори да поглеждат към него, младежите се издигнаха във въздуха, накацаха тук-там по дървената конструкция и окачиха стъклата си. Подредбата беше, меко казано, странна, без никаква вътрешна логика и все пак прецизна до съвършенство. Отделните стъкла, широки приблизително метър, бързо се подредиха и свързаха, и скоро превърнаха откритата градина в нещо като оранжерия със стъклени стени и покрив в контрастиращи червени, сини и зелени участъци и празнини там, където стъклото не достигаше. Цялата тази операция, чудата и сложна за изпълнение, приключи в рамките на десетина минути под изумения поглед на Стенуолд.

Погледна към Инаспе и видя, че тя, както и той, както и цялата градина, приличат на мозайка от цветна светлина. Въздушната доскоро стая сега имаше стени от цвят, а слънчевата светлина наоколо им се разпадаше в призми от несъвместими и допълващи се оттенъци.

— Нямам никаква идея какво става — призна Стенуолд и с това извика широка усмивка върху лицето на Инаспе.

— Във всяка епоха има хора, чиито дела, за добро или зло, отекват в целия свят, и за една скромна гадателка като мен е възможност, едновременно велика и ужасна, да се изправи срещу такъв човек. Ти, по своя воля, си станал върха на писеца, който пише историята, и като погледна в твоето бъдеще, аз се надявам да зърна и пътя на целия свят. Угоди ми, Стенуолд Трудан. Угоди ми и Фелипе Шах ще те удостои с усмивка. — Тя разчисти земята между тях и Стенуолд видя, че именно там цветовете са срещат — истински калейдоскоп в миниатюра. Стаята се беше превърнала в голяма леща, която фокусираше цветните оттенъци в центъра си. Занаятчията в него възнегодува. Светлината във Федерацията май не се държеше като светлината в Колегиум.

— Аз всъщност не вярвам, че хората могат да предсказват бъдещето — призна той.

— Хората предсказват бъдещето всеки ден, Стенуолд Трудан — отвърна тя, вперила съсредоточен поглед в дъгата, родена от едва доловимото движение на стъклените панели върху дървената конструкция. — Пуснеш ли камък, лесно ще предскажеш падането му. Ако знаеш, че един човек е непочтен, лесно ще предскажеш вероятността да те измами. Ако знаеш, че една армия е по-добре подготвена и по-умело предвождана, лесно ще предскажеш победата й в сражението.

Стенуолд не успя да сдържи усмивката си.

— Това е друго. Говориш за предварителна информация, която ти помага да прецениш най-вероятния изход от едно събитие.

— Същото е, Стенуолд Трудан, предсказване на бъдещето — каза тя. — Различен е само източникът на информация. Всичко, което се случва, си има причина, а причината на свой ред си има причина. Това е верига от събития, проточила се в далечното минало и изкована от необходимост, склонност, горчиви спомени и чувство за дълг. Нищо не се случва без причина. Предсказването на бъдеще няма нищо общо с предопределението, Стенуолд Трудан. Достатъчно е да се знае, че всяко нещо най-вероятно ще доведе до друго нещо. Именно затова аз не казах на Фелипе Шах, че Стенуолд Трудан от Колегиум ще дойде при него да моли за аудиенция; вместо това му казах, че ще пристигнат пратеници от юга, които ще говорят за война; че ще дойдат по въздуха и понеже не разбират от въздух, ще попаднат в буря.

— Догадки, които следват фактите — възрази Стенуолд.

— Догадки, предхождащи фактите — подчерта Инаспе. — Когато човек знае как да общува с по-абстрактните източници на информация, догадките му стават забележително точни.

Тръпки полазиха по гръбнака на Стенуолд.

— Познавам и други хора, които вярват в това. Самият аз съм виждал неща, които не мога да обясня. И въпреки това не мога да го приема.

— Аз пък съм чувала за хора като теб, които живеят в свят, където бъдещето тъне в непрогледен мрак. За нас обаче вярата в предсказанията е втора природа. За нас вие изглеждате слепи… но същевременно създавате такива неща, такива чудеса от метал… гениални творения. Ние сме точно толкова слепи за вашите умения, колкото сте вие за нашите. — Тъгата в тона й Стенуолд си обясни със спомените от Дванайсетгодишната война.

Инаспе бръкна в една торба, загреба нещо в шепа и го метна върху цветния калейдоскоп пред себе си. Сламки, видя Стенуолд, суха трева, която лекият бриз отвя почти цялата. Само няколко сламки останаха — случайна подредба от светли стръкове, изпъстрени в различни нюанси от цветната светлина. Самият той не съзираше нищо значимо, никакъв рисунък или модел в подредбата им. Ала когато вдигна поглед към Инаспе, сърцето му се сви от лоши предчувствия. Лицето й беше белязано от скръб така убедена, все едно мухороден куриер й е връчил писмено известие за беда. А после тя срещна погледа му и Стенуолд разбра, че ако можеше, гадателката би върнала думите си назад, всяка една, която беше изрекла за предсказанията.

— Говори — подкани той. — Макар да не вярвам, говори.

— Може би постъпваш мъдро, като не вярваш на пророчества — каза предпазливо тя, — защото твоето бъдеще е сянка на общото бъдеще.

Притиснат между неверие и изначален страх, Стенуолд събра сили да продължи:

— Какво видя?

— Не ме питай.

Инстинктите му нашепваха да я послуша и да потисне любопитството си, но накрая природата му надделя, природата на прагматичния бръмбаророден, който не вярва на щуротии, и той настоя:

— Говори.

Инаспе въздъхна.

— Стенуолд Трудан, обречен си на тежка загуба, лично за теб и за твоите близки. Историята те държи в челюстите си и къса парчета от теб.

Той вдигна рамене.

— Това е ясно и без предсказания.

Тя вдигна очи да прецени реакцията му, сякаш случайната подредба на сламките бе нарисувала толкова недвусмислена картина, че дори той би трябвало да я види.

— Есенни листа, Стенуолд Трудан, това е бъдещето, което виждам. Още не е твърде късно да избягаш от зимната гибел, но листата вече падат.

Инаспе прокара ръце над сламките, а над Стенуолд повя студен вятър, от който кожата му настръхна. Той чу жената да си говори под нос:

— Град до езерото е под дъжд от горящи машини. Червени ръце, отдавна оцапани с чужда кръв до лактите, се гмурват за последно. Небето пламти в пожар от смъртта на храбрите. Някой бичува роби. Ръката, която държи бича, е вдигната. Виждам цяла една раса на косъм от изтребление. Мъж с железен юмрук се пресяга да я угаси, както се гаси свещ. Гордият е в окови и макар че вдига ръка срещу великия си господар, не ще пролее и една капка от кръвта му. Паяжините на тъкачите горят. Великият заговорник е надхитрил сам себе си.

Очите й се бяха разширили и горяха от дълбоко вътрешно убеждение.

— Бият се, бойната раса се сражава, но наоколо им горят пожари. Падат като молци в пламъка на факла. И още прииждат да срещнат смъртта си.

— Стига… — понечи да я спре Стенуолд, но пороят от думи не можеше да бъде спрян.

— Бойните машини са се обърнали срещу собствения ти народ. Твоите приятели са ти верни и заради това ще умрат или ще бъдат белязани толкова дълбоко, че никога не ще станат същите като преди. Кръв от кръв се ражда, разлива се между дърветата под златни светкавици. Древни злини излизат на светло, мъртвата традиция на кръволоците се възражда, армии маршируват под знаме в черно, златно и кървящо червено. Някой рови в миналото да търси сила и изравя най-страшното от старите времена. Червеите от земята! Виждам земните червеи да пируват с нашите трупове. Есенни листа, Стенуолд Трудан. Толкова много, повече няма да видиш толкова. Те падат ли, падат, есенните листа, червени и зелени, черни и златни.

— Но можем ли да спечелим? — попита напрегнато той, забравил, че не вярва в дивотии.

— Какво означава да спечелиш? Колко си склонен да жертваш, щом победата е по-страшна от поражението? — Инаспе си пое дълбоко дъх и продължи: — Твоето бъдеще. Нашето общо бъдеще. Съжалявам.

Фелипе Шах беше човек на неопределима възраст. Имаше лицето на млад мъж, но над ушите косата му сивееше. Тронната му зала беше открита към небето — вътрешен двор насред двореца, под който се разстилаше Суон Рен. В очите на Стенуолд принцът беше лика-прилика с всичките си сънародници — строен, златокож, с тъмна коса. Седеше в средата на двора върху постлано на земята одеяло. Четирите фигури около него, които от разстояние Стенуолд взе за войници, се оказаха статуи от потъмняло дърво. Фелипе беше с роба в трептящо червено и синьо с кант от златни дискове — не много по-различна от дрехата, с която Салма беше събрал очите на колегиумци, когато се появи за пръв път в града.

Придворните му, трийсетина водни кончета, седяха около принца по начин, който говореше за строго регламентирана подредба. Някои бяха в ниши високо в стената. Други държаха пергаменти и писалки, готови да записват. Трети просто си седяха и дори не личеше да обръщат особено внимание на своя принц. Всички бяха нагиздени с широките свободни роби от лека материя, така характерни за водните кончета, и Фелипе Шах далеч не беше най-богато облеченият. Ала също като паякородните, и водните кончета носеха гиздавите си дрехи, без да изглеждат ни най-малко натруфени. „Ако аз се облека така, ще изглеждам просташки“ — помисли си Стенуолд.

Настанили го бяха вляво от Фелипе и той се чудеше дали това място е израз на почит, на сигурност и дали изобщо означава нещо. Прецизните правила, които местните спазваха по отношение на дворцовия етикет, бяха непонятни за него. Жалко, че Дестрахис не беше тук да го напътства.

Стенуолд забеляза гадателката, Инаспе Райм, заедно с трима нейни сънародници, седнали в полукръг зад нея. Ала тя не погледна към него, гледаше право пред себе си. Имаше нещо странно около мястото й, нещо, което подсказа на Стенуолд, че представата му за дворцовия етикет е не само повърхностна, а и погрешна. Но повече от това не можа да разбере.

„Цял живот събирам разузнавателна информация, а ето че се оплетох като паяк в кълчища.“

На аудиенцията присъстваха и неколцина мерсери в доспехи от главата до петите. Един от тях се приближи към принца и му подаде нещо. Писмото на Салма, съобрази Стенуолд — писмото на принц Салме Диен до принц Фелипе Шах.

Принцът прочете мълчаливо писмото; придворните чакаха. Никой не беше споменал за какво иде реч в посланието, но изглежда, всички знаеха, като да бяха мравкородни, свързани в мисловна мрежа. У Стенуолд все повече се засилваше чувството, че се плъзга по повърхността на свят с неизбродни дълбини и пресложни правила. „Сякаш не знаех, че Федерацията е неизбродна и сложна. Нормално е да оплета конците. Само че нямам време да ги разплитам, защото положението у дома не търпи отлагане.“

Никакви новини не бяха пристигнали от Равнините, разбира се. Сарн като нищо можеше да е паднал.

Принц Фелипе Шах заплака и Стенуолд се стресна не на шега. Не беше чел писмото на Салма, но не се сещаше какво толкова може да е написал бившият му студент, че да предизвика такава силна реакция. Въпреки това принцът плачеше мълчаливо, сълзи се стичаха по лицето му и попиваха в дрехата. Невъзможно беше да се разчете емоцията, даде си сметка Стенуолд, видна беше единствено силата й. Водните кончета наоколо кимаха мълчаливо в знак на одобрение. Какво одобряваха обаче и защо, оставаше пълна загадка за Стенуолд и това само по себе си беше на път да докара и него до сълзи.

Приближи се слуга с бяла кърпа. Фелипе Шах избърса очите си. Седеше с писмото в едната ръка и кърпата в другата — стискаше я толкова силно, че юмрукът му трепереше. Всичко друго в него, маниерите, стойката, изражението, бяха спокойни като безоблачно небе, сякаш принцът беше изтикал силните емоции в кърпата така естествено, както някой друг би свалил шапката си.

— Майстор Стенуолд Трудан — започна принц Фелипе. — Вашият посланик ни уведоми, че желаете аудиенция.

С периферното си зрение Стенуолд зърна седналия недалеч Грамо. Старецът се изпъчи доволно при думите на принца.

— Бих ви посрещнал с гостоприемството, което дължа на всички, дошли с мир в моя двор — продължи бавно Фелипе. — Ала на вас дължа повече, защото ми донесохте прощалното писмо на моя род-облигат, когото не ще видя повече.

Макар десетки въпроси да напираха на устата му, Стенуолд съумя да запази мълчание. Ала нещо в погледа или изражението явно го беше издало.

— По вашите земи едва ли имате този обичай — каза принцът. — Тук ние не държим децата си близо до нас, майстор Стенуолд Трудан. Тъкмо напротив, даваме ги за отглеждане в чужди къщи, за да опознаят света през собствените си очи и чрез собствените си грешки. Така те се учат да съдят, да работят или да се взират във водите. Принц-минор Салме Диен дойде при мен като малък, за да се учи на управление. Той не ми е син, но ми беше като син, докато собствените ми деца бяха далеч…

— Вие ли… — поде несмело Стенуолд, без да знае позволено ли е да говори, преди да са му дали официално думата. Принцът кимна и той продължи: — Вие ли го пратихте в Равнините, майстор… ваше височество?

Фелипе наклони глава.

— Отиде по мой избор, да.

— С появата си принцът определено обогати колегиумското общество — заяви Стенуолд и осъзна, че в желанието си да бъде любезен, е прекрачил границата на учтивостта и е нагазил в ласкателството. — Мога ли да ви попитам защо го направихте? Преди Салма да дойде в Колегиум, контактите между нашите народи бяха силно ограничени, ако не броим нашия посланик, разбира се.

Последва кратка пауза, а принцът хвърли поглед не към друг, а към Инаспе Райм.

— Сещам се за две причини — каза накрая Фелипе. — Но кой да отсъди коя е вярната? След войната с Империята сметнах, че е добре да научим нещо повече за съседите си. Освен това имаше предсказания, които сочеха, че Федерацията ще извлече полза от разширяването на контактите си.

— Втората причина не бих могъл да коментирам — смотолеви Стенуолд. — Колкото до първата, ние вече сме във война с Империята.

— Знаем това — кимна Фелипе Шах.

— Ако победи Равнините, Империята ще обърне поглед на север. — Стенуолд изкриви устни в лека усмивка, осъзнал как точно са прозвучали думите му. — Не съм ясновидец, но това мога да го предскажа, струва ми се.

Фелипе остави влажната от сълзите му кърпа на земята и сложи ръце на коленете си. От реакцията на придворните Стенуолд заключи, че този жест има своето значение — все едно в Колегиум човек е станал, за да вземе думата.

— Този въпрос го обсъждахме дълго преди вие да дойдете — заяви принцът. — Федерацията пострада тежко от настъплението на Империята. Толкова много наши сънародници загинаха, толкова други бяха поробени, че дори мисълта за това е непоносима. А сега вие, новият род-облигат на Салме Диен, ни молите да се включим в общата кауза.

Стенуолд примигна, стреснат от новото си назначение, но въпреки това съумя да кимне утвърдително.

— Така е — потвърди той.

— Сражавахме се с Империята — продължи принцът, толкова тихо, че Стенуолд едва го чуваше. — Съпротивлявахме се и платихме за съпротивата с много кръв. Бойните им машини минаха по път, настлан с костите на нашия народ. Сред нас има и такива, които се питат имало ли е смисъл, какво сме спечелили срещу цялата тази храброст и страст. Какво сме постигнали с цената на толкова млада кръв.

Стенуолд отвори уста да отговори, както би го направил в колегиумското Събрание, но характерът на тишината, която последва, му подсказа, че мнението му не е желано. Принцът дълго се взира в земята и през цялото време никой от придворните му не помръдна. „Есенни листа — спомни си Стенуолд. — Зелени и червени, черни и златни.“

— Не е моя работа да отсъдя — каза накрая Фелипе Шах. — Аз съм само принц, а принцове — много. Единствен монархът може да ви даде нашия отговор.

— Възможно ли е тогава да получа аудиенция при… при монарха? — попита Стенуолд с чувството, че върви по тънко въже над бездна от непознат етикет. Федерацията беше огромна, монархът й — далечен и могъщ. Още колко странни аудиенции като тази трябваше да изтърпи, още колко време щеше да мине, докато се изправи лице в лице с митичния монарх на водните кончета и му изложи каузата си? И щяха ли Равнините да издържат дотогава?

Меланхолията на Фелипе Шах не се разсея, но в очите му се появи нещо ново, някаква светла искрица, едва доловимо разчупване на тъгата, сякаш все пак е зърнал нещо забавно сред всепоглъщащия мрак. Стенуолд се огледа и видя същото изражение върху лицата на другите — застинали в учтивост лица, които правят усилие да сдържат усмивката си.

А после видя, че лицето на едно от водните кончета си остава сдържано, незасегнато от общото настроение, и разбра.

Много бавно и много внимателно Стенуолд се изправи и се поклони дълбоко на Инаспе Райм — предсказателка и монарх на Федерацията.

— Аз… съм глупак — призна той.

— Разберем ли това, значи сме направили първата крачка към мъдростта — отвърна меко монархът. — Изглежда, принц Салме Диен не ви е разяснил истинската роля на принцовете в нашата Федерация. На принца не е дадено да го засипват с почести и да го издигат високо, дадено му е да привежда ниско глава и да носи товара на хората, чието добруване е призван да пази и издига. Такава е задачата на всеки принц и десеторно повече на монарха.

— А аз извадих късмет да ви заваря тук, когато… — Стенуолд млъкна, без да е довършил. — Или вие сте знаели предварително и сте дошли да се срещнете с пратеничеството на Равнините. — Не му беше останал скептицизъм. Тук, в този чудат двор, го бяха лишили и от последните му резерви.

Тя кимна бавно.

— Беше ми приятно да се запознаем, Стенуолд Трудан.

— Но ако знаех, че… Исках да помоля за разни…

— Значи е добре, че си останал в неведение. Вече знам каква е молбата ти.

— Изминах целия този път, за да помоля за… — побърза да продължи той с чувството, че върви по границата на допустимото. — Моля ви, нека изложа молбата си.

— Дори ако сме решили да я отхвърлим? — попита тя и Стенуолд зяпна насреща й.

— Няма как да знаете с каква просба съм дошъл.

Лицето й остана все така спокойно, тържествено и тъжно.

— Знаем, Стенуолд Трудан, но ако предпочиташ, изложи молбата си. Нека между нас не остане и сянка на съмнение.

Беше изгубил и нищожната си ориентация в дворцовия етикет на федералните — нямаше представа дали полученото току-що разрешение е знак за почит или снизходителност към грубостта му. Така или иначе, внезапно го обзе силно чувство на неотложност, нелепо предвид огромното разстояние, която го делеше от сцената на бойните действия.

— Докато с вас си говорим, осородните нападат нашите градове. Ние няма да се предадем без бой, но истината е, че нямаме нито силата, нито ресурсите да надвием Империята, нашия общ враг, врага на всички ни. — Думите се сипеха една през друга, но Стенуолд нямаше време да ги подрежда в изящни изречения, затова продължи нататък: — От Салма знам какви беди са донесли на народа ви, знам за горчивите години на войната, за княжествата, които са ви отнели. Може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да остана сляп за общата кауза. Имперските армии са многочислени, но и фронтовете им се множат. Осородните, в стремежа си към постоянни завоевания, губят нишката на здравия разум. Ако съберете войска, която да потегли на изток, лесно ще си върнете изгубеното, защото завоевателите не ще имат силата да ви спрат. Но ще се опитат, а това ще осигури глътка въздух за нас. С малко късмет откриването на още един фронт може да ги пречупи.

Млъкна задъхан и зачака отговора.

Ала отговорът се бавеше.

— Помогнете ни — удари го на молба той. — Помогнете ни и така ще помогнете на себе си… моля ви.

Инаспе Райм сведе поглед.

— Ти не разбираш. Не можем да изпълним молбата ти. Невъзможно е.

Стенуолд отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му. Накрая успя да изрече:

— Но… поне скромна войска?

— Не можем да си върнем изгубените княжества — каза простичко тя. — По една съвсем ясна причина. Подписахме Перления договор, според който тези територии са отстъпени на Империята.

Стенуолд я зяпна невярващо.

— Но… били сте принудени да го подпишете. Не може да е било доброволно. Дванайсет години война…

— Аз подписах Перления договор — заяви тя и Стенуолд млъкна, останал без думи. — Това е срам, който ще нося до живот и който ще прехвърля на монарсите след мен. Вярно е, че бяхме тласнати натам от кърваво море, от кръвта на своите мъртви. Вярно е също, че макар сами да изработиха условията, осородните не биха се поколебали да нарушат въпросния договор. Но всичко това е без значение.

— Не разбирам… — започна той.

— За това не мога да ти помогна. Предполагам, че когато ни обвързаха с договора си, осородните също не са го разбирали, но истината е, че като монарх аз отговарям за всичките си хора. Чрез мен цялата раса на водните кончета пое определени задължения. Договорът е клетва, дадена от цялата Федерация. Затова никога не бихме вдигнали оръжие, за да си върнем изгубените княжества. Не можем да тръгнем срещу собствената си душа. Колкото и да ни се иска, не можем да тръгнем на война срещу Империята. Решението ни е окончателно.

— О… — промълви Стенуолд. Прималя му, сякаш Инаспе го беше пронизала с нож в корема. — О! — „Изминахме толкова път, борихме се с буря и разбойници, а излиза, че е било напразно. Изгубих Фелисе, изгубих Дестрахис, а е било напразно.“

— Осите ще скъсат безценния ви договор веднага щом приключат с нас — каза той с предрезгавял от емоции глас.

— Това изглежда напълно вероятно — кимна тъжно монархът. — Дотогава обаче ние сме обвързани от условията в него. Искрено съжалявам, че не можем да ти помогнем, Стенуолд Трудан. Нуждата ти е преголяма, а ти си достоен човек. Ако искаш, мога да пратя с тебе ескорт по обратния път, да те пази.

— Самотнишки отряд — промърмори той, макар че Инаспе едва ли знаеше този термин. Надеждата се стапяше в него като сняг напролет.

„Да се съобразяваш до такава степен с един безсмислен договор. Осородните едва ли са си давали сметка какъв късмет са извадили с подписването на онзи лист хартия.“

А после му хрумна друго: „Сигурно и до ден-днешен не си дават сметка.“

— Аз… имам една идея, ваше величество — каза бавно той.

— Говори, Стенуолд Трудан.

— Един малък фокус, ваше величество. Дим и огледала. Паешки игри. Този вид умения не са ви чужди тук, във Федерацията, нали?

Водните кончета наоколо им взеха да се споглеждат.

— Така е, не са ни чужди — потвърди Инаспе Райм.

— Тогава… — Този път Стенуолд подреди внимателно думите си, преди да ги изрече: — Ако голяма войска бъде струпана… близо до границите на изгубените княжества. Войници, бойни животни… — Едва не добави бойни машини, но се спря навреме. — Армия, която изглежда готова за война, с две думи. В договора едва ли има изрична клауза за това.

Тя го гледаше мълчаливо, но нещо в очите й му подсказа, че се е досетила накъде отиват нещата.

— Федерална армия на границата, ваше величество — продължи Стенуолд. — Най-големият кошмар на осородните е, че водните кончета ще направят опит да си върнат заграбеното. Защото те не знаят, че вие още държите на думата си. Никога не би им хрумнало, защото самите те нарушават с лекота поетите обещания. Какво ще кажете, ваше величество?

Инаспе Райм погледна към Фелипе Шах, а после спря отново погледа си на Стенуолд и кимна.

— Ще кажа, че е възможно — заяви тя. — И че може да бъде направено.