Поглед в мрака

11.

„Вече съм стар за тези неща.“

Старият скорпионороден, познат като Хокиак, спря за миг, облегнат на бастуна си. Другата му ръка, онази с отчупената щипка на палеца, се поколеба върху дръжката на вратата към задната стаичка. Можеше просто да обърне гръб и да си тръгне. Не ставаше въпрос за печалба. Беше в играта от адски много време, печелил беше от кого ли не, но нямаше да се намери и един, който да го обвини, че се бърка в политиката.

Напоследък бизнесът не вървеше добре. Осородните отлично знаеха, че градът ври под повърхността, нищо че Кимене и бойците от нейната съпротива засега успешно избягваха арестите. Новият губернатор управляваше с желязна ръка. За разлика от стария Ултер, който им залагаше капани с примамки, новият действаше като човек, изпаднал в паника, и вместо да внуши страхопочитание към властта, си създаваше врагове дори там, където можеше да си създаде приятели.

Новият губернатор беше полковник Латвок, за когото Хокиак със сигурност знаеше, че е офицер от вътрешната служба на Рекеф. Латвок не хранеше никакъв личен интерес към Мина и това личеше във всяко негово действие. Не даваше аудиенции, не се съвещаваше с търговците от Консорциума, беше се окопал в двореца си като човек, който се готви за обсада. Нищо чудно Кимене и хората й да му спретнат такава рано или късно.

През последната десетница стана много трудно да се върти бизнес в града, дори за Хокиак. Целият гарнизон се беше изсипал на улиците и раздаваше безогледно правосъдие с цел да вземе страха на минасци и да ги подтикне към послушание. Хокиак знаеше за десетина таверни, затворени от властите по обвинение, че приютяват членове на съпротивата, знаеше също, че част от тях наистина са явки, а други нямат нищо общо с тази история. Хора, които никога не са имали вземане-даване със съпротивата, бяха измъкнати от леглата им и хвърлени в стаите за разпит, където под заплахата от изтезания признаваха всякакви небивалици и така компрометираха ценната информация, изтръгната от малкото истински заловени революционери.

Едновременно с това гарнизонът се тресеше от вътрешни чистки. Освен че тормозеше града, Латвок беше вдигнал мерника и на собствените си офицери. Неколцина вече бяха изчезнали. Като цяло новият губернатор действаше или като човек, който е сляпо отдаден на някакъв идеал, или като човек, тласкан от панически страх.

Да, бизнесът беше станал труден, но пък печалбите удряха тавана. Съпротивата беше по-силна отвсякога и Хокиак охотно им продаваше всичко, от което имаха нужда, стига да плащаха високата цена за услугите му. Едновременно с това беше извел от града няколко осородни офицери, на други беше осигурил фалшиви документи, с чиято помощ да избягат от несекващите чистки. Разбира се, трябваше много да внимава клиентите му да не се засекат. Напоследък избягваше да продава информация, защото всички замесени в противоборството бяха способни да му отмъстят жестоко, ако сметнеха, че ги е предал.

Което върна мислите му обратно към новопристигналите, които чакаха в задната стаичка на дюкяна му и искаха да говорят с него.

„Човек трябва да държи счетоводните си книги в идеален ред.“ Давал си бе сметка, разбира се, че рано или късно ще дойде денят, когато ще поискат от него да вземе страна. Самата Кимене вече няколко пъти му беше подхвърляла намеци в този смисъл — смятала го за истински гражданин на Мина и прочие. И осородните скоро щяха да съобразят, че човек с разностранна дейност като неговата със сигурност знае повече, отколкото е склонен да сподели. Този ден несъмнено щеше да дойде.

И ето че беше дошъл.

— Ами ако не ща да участвам в играта? — каза той и почеса с щипка сбръчканата и провиснала кожа под брадичката си. — Не е речено, че трябва да вляза.

— Не влизай тогава — сви рамене бизнес партньорът му, стар и рошав паякороден на име Грилис, слаб като скелет и с дълга сива коса. — Нека търкат столовете.

Уместен израз, помисли си Хокиак. Въпросът бе дали посетителите ще търкат столовете при него или пейката в някой имперски зандан, а второто бе твърде вероятно предвид истинската им роля в голямата игра — роля, за която той се беше досетил, но тепърва предстоеше да установи със сигурност. И точно в това беше проблемът.

— Няма излизане от тази каша, нямаме печеливш ход, накъдето и да завием — оплака се той.

— Досега винаги сме успявали да останем над водата, стари щипалнико — отбеляза Грилис, но в хлътналите му очи се мерна сянка на неувереност. — Или мислиш, че е време да сменим терена?

— Това място го разработвам от много време. Не ми се ще да го видя как запада и се руши. — Хокиак напълни лулата си с една ръка — умение, родено от дълга практика, — после я запали и вдъхна жадно дима. — Ти само имай грижата момчетата да са нащрек, в случай че нещо се обърка. Искам да разкарат труповете и да ги хвърлят в реката, преди някой да е мигнал.

— Лесна работа.

Хокиак бутна врата и обходи с поглед малкото помещение, където се събираше подбраната му клиентела. Повечето ги познаваше отдавна. Двете мейниски мравкородни бяха платени телохранителки, приличаха си като близначки и бяха също толкова близки, а в момента чакаха поредния си клиент. Младата минаска в кьошето въртеше заложна търговия с редки предмети и плащаше на Хокиак процент от приходите си срещу разрешението да ползва част от имота му за търговската си дейност. Шумната игра на карти между мухородния ножехвъргач и тримата местни биячи беше прикритие за телохранителите на Хокиак, които чакаха да им даде знак. Полуродният срещу вратата, белязан с минаски и осородни черти, сигурно беше новият контрабандист в града, който, според мълвата, хвърлял мрежи с надеждата да привлече клиенти. Хокиак щеше да говори с него по-късно. Първо да се оправи с другото.

Въпросните посетители, двама на брой, седяха на една ъглова маса. Момичето позна веднага — може да беше стар, но лица помнеше безпогрешно. Каква ли роля играеше сега младата жена, същата, която Хокиак познаваше като племенницата на Стенуолд Трудан?

Че стана да посрещне куцукащия към масата престарял скорпионороден. Талрик остана да седи като увито в плащ привидение, закачулено и витаещо нейде далеч.

— Хокиак — поздрави го тя. — Благодаря ти, че се съгласи да се видим.

Той я изгледа, присвил пожълтелите си очи.

— Равнинци рядко се мяркат тъдява — каза и стрелна с поглед Талрик.

— Помниш ли ме? — попита го Че. — Аз съм Челядинка Трудан, племенницата на Стенуолд. — Говореше тихо, така че гласът й да потъва сред говора на другите клиенти. Мухороден младеж спря пред масата им с три плитки купички бира. Хокиак му кимна разсеяно, после се сгъна с демонстративно пъшкане, скърцане на стави и прочие, на един от свободните столове.

— Помня те аз — отвърна скорпионородният. — Кажи ми обаче що дири момичето на оня изкуфял писар в кантората на стария Хокиак? Щото времето не е добро да се ходи по гости. Съобщение ли ми носиш? Или подаръче някое за стареца?

— Аз… имам малко пари — каза Че и моментално прехапа устни. — Извинявай, не исках да… Стенуолд не знае, че съм тук, Хокиак. Мисли, че съм в Тарн, града на молците. Аз обаче чух какво става в Мина и…

— И си скочила в някое летало да навестиш стария Хокиак. — Той се зае да припали лулата си. — Сетила си се за мен, браво.

— Виж, Хокиак, само теб от познатите си в Мина можех да намеря бързо и лесно — отвърна Че. — Имам нужда от помощта ти.

— То май сички имат нужда от това. — Настани се удобно в стола си. — Само не си въобразявай, че понеже познавам чичо ти, ей тъй ще ти отпусна кредит зарад черните ти очи, моме.

— Знам, че си помагал на съпротивата… — започна Че.

— Никога на никого не съм помагал. Продавах им, както продавам на всички. Парите на червенофлагците не са по-различни от парите на другите ми клиенти. — Очевидно чакаше нещо, което Че още не беше споменала.

„За пари ли иска да говорим?“ — запита се тя. Въпреки това продължи да настоява на своето:

— Хокиак, трябва да… искам да се свържа с тях и се надявам ти да ми помогнеш.

Той се усмихна и бледата му кожа се набръчка покрай закърнелите му бивни.

— Виж ти работа — каза бавно. — Защо ли си знаех, че това ще поискаш, а?

— Нямам много, но мога да ти платя…

Той отново вдигна ръка да я спре.

— Помня те аз, моме.

— Добре, значи…

— Теб те хванаха осите, а после бандата на Стенуолд дойде да те измъкне.

— Мен и Салма, да.

— Чух, че те разпитвали.

Че погледна неволно към Талрик. И как иначе — именно той беше човекът, опнал я на масата за разпити, нищо че в крайна сметка така и не я подложи на изтезания.

— Ами… в известен смисъл.

Хокиак въздъхна дълбоко.

— И сега искаш да те свържа със съпротивата.

Че чу как Талрик се размърдва на стола си, сякаш нещо го е изправило на нокти. Миг по-късно сама усети промяната в помещението. Шумните картоиграчи внезапно се бяха умълчали. Чу се стържене на столове по пода и тя погледна отново към осородния.

— Сигурно са хванали някого да лъже на карти — продума едва-едва в опит да разбере какво става.

Картоиграчите тръгнаха към тях. Че видя, че са извадили ножове, и скочи от стола си. Едва когато обградиха масата им, със закъснение съобрази, че мнимите картоиграчи всъщност са телохранителите на Хокиак. Ръката й беше стигнала едва на половината път до дръжката на меча, откри тя и се почувства адски глупаво, адски объркана и в пълно неведение какво става. Талрик все така седеше на стола си, облегнат назад, но Че го познаваше достатъчно и знаеше, че е напрегнат като струна, готов било да ритне масата в лицето на Хокиак, било да изпържи някого от телохранителите му с Изкуството си.

— Какво става, Хокиак? — попита тя. — Ти?… — Усети как светът се накланя под краката й. — Служиш на осородните?

Хокиак се разсмя на въпроса от сърце, макар и неблагозвучно.

— Служа, викаш? Я земи да седнеш, моме, и чуй какво има да ти каже старият Хокиак.

— Сядай — изсъска Талрик и тя се подчини несъзнателно.

— Тъй значи — заговори уморено Хокиак, — малката племенница на Стен е пораснала, види се? Върнала се е в града и иска да поднови познанството си със своите стари дружки от съпротивата. И хич не й пука, че осите са тук и като нищо ще я тикнат обратно в стаята с машинките си? Мда, не й пука. — Помълча малко, зает да дъвче мундщука на лулата си. — И човек почва да се пита чий го дири девойчето тука в компанията на осороден помагач. Отговорът изглежда комай прекалено очевиден, нали? Лишен от всякаква елегантност, но пък времената са такива — сурови. Теб те помня, него — не. А и ти няма да си първата, дето е излязла от стаята за разпити с променен мироглед. Говори се, че имперските разпитвачи си разбират от работата.

Че го зяпаше объркано.

— За какво говориш?

— Казва, че според него си сменила боята — вметна услужливо Талрик, не без известно задоволство в гласа. — Че не ти вярва.

— Какво? Но аз съм племенницата на Стенуолд…

— И самият Стенуолд би ти казал, че за мен туй не е достатъчно… Ох, забравих, че той не знае за малкото отклонение от маршрута ти.

Че премести поглед от скорпионородния към охранителите му.

— Но… какво да направя, за да ми повярваш?

Хокиак сви рамене.

— Не си прави труда, щото е без значение дали ти вярвам. Аз съм прост търговец, все пак. Въпросът е на кого да ви изтъргувам.

— Значи изведнъж се превърнахме в стока за продан, така ли? — попита го Талрик.

Хокиак му отвърна с широка усмивка.

— Е, човек трябва да си изкарва някак прехраната.

Че усети как напрежението у Талрик се покачва рязко и побърза да каже:

— Ами, продай ни на съпротивата. Няма проблем. Кимене ме познава. Нека просто говоря с нея.

— Че… — започна Талрик, но тя поклати глава и продължи. — Ще отида невъоръжена. Не ми пука. Виж, аз не работя за осородните, Талрик — също. Той е ренегат.

Хокиак присви очи.

— Талрик? Това име не го чувам за пръв път.

Талрик изпсува и прекатури с ритник масата.

Свари всички неподготвени, Че включително. Кръглият плот на масата отскочи, събори Хокиак с все стола му и цапардоса двама от биячите. Светлина изригна от дланта на осородния и най-близкостоящият мъж отхвръкна във въздуха, после се срина на пода с димяща дупка в гърдите. Талрик прескочи прекатурената маса, разперил криле. Мухородният охранител на Хокиак метна нож по него, но Талрик стреля в същото време. Жилото принуди мухородния да се свие инстинктивно, движението измести мерника му и вместо да прободе Талрик в окото, острието без дръжка само забърса скалпа му. Друг понечи да спре Талрик и получи лакът в лицето. Само с един скок осородният беше преполовил разстоянието до вратата.

Че посегна за меча си. Чувстваше се ужасно бавна и тромава. Минасецът до нея пръв извади оръжие от ножницата си и замахна да я намушка, но беше прекалено близо. Върхът на меча му само остърга кожената й занаятчийска куртка, Че политна назад, протегна инстинктивно ръка, сграбчи портупея на минасеца, повлече го и той падна отгоре й. Мечът му издрънча на пода и острието се скърши на две.

Талрик не я изчака, а продължи да си пробива път към вратата, водеща към претъпкания със стока дюкян, където Хокиак въртеше по-законосъобразната част от бизнеса си. Вратата се отвори, преди да е стигнал до нея, и Талрик видя на прага й стар паякороден, който тъкмо изваждаше кинжал от кания на колана си. Понеже нямаше време за нов изстрел, Талрик връхлетя отгоре му с рамото напред и го избута с цялата инерция на крилете си. Миг по-късно вече беше в дюкяна, а в следващия изчезна през парадния вход.

— Жива! — викаше Хокиак. — Хванете я жива, проклети да сте!

Че избута от себе си полузашеметения минасец, надигна се, но той я хвана за глезена и отново я събори на пода. Тя залази на лакти и колене, но не беше изминала много, когато Хокиак я фрасна силно с бастуна си по главата. Че извика, строполи се по хълбок, после телохранителят притисна лицето й към дъските, изтегли меча й от ножницата и го хвърли настрани.

— Предател! — изкрещя тя, като се бореше ожесточено, но и съвсем безполезно. Бастунът на Хокиак отново се появи в полезрението й.

— Един от хората ми е мъртъв — чу тя гласа на скорпионородния. — Допреди минута бях изправен пред избор — дали да изпълня молбата ти, или да те продам. Сега няма нужда да избирам. Щото приятелчето ти, дето изчезна, току-що реши вместо мен.

— Той е беглец! — извика безпомощно Че към обувките и върха на бастуна му. — Помислил е, че ще го предадеш на властите!

— Да бе, тъй ще да е — изсмя се Хокиак. — Знам, че Талрик е от Рекеф, моме. И преди съм чувал името му. Глупаво беше да го споменаваш, но пък сигурно си отскоро в занаята и още не знаеш кое как се прави.

— Какви ги приказваш? Просто исках да се срещна с Кимене.

— И ще се срещнеш — увери я той. — Грилис, как си, приятелю?

— Бил съм и по-добре. — Паякородният се хвана за касата на вратата и се надигна с мъка, като притискаше с една ръка тила си.

— Прати съобщение на червенофлагците — нареди Хокиак. — Кажи им, че сме им хванали едно пиленце, дето пее на осите. А ти, моме, скоро ще откриеш, че има и по-страшни неща от стаята с машинките, повярвай ми.

Едно необяснимо събитие беше довело Тиниса дотук.

Отначало новините за баща й бяха повече от оскъдни. Не че Тисамон криеше следите си, просто пътуваше толкова бързо, че не оставяше диря. Накрая, след като на два пъти се наложи да пролее чужда кръв, за да уварди своята, попадна на някакви черноборсаджии. В една крайречна таверна в Колегиум се заприказва със стар полуроден, наследник на бръмбарска и мравешка кръв. Дали случайно не е виждал богомолкороден, който да отговаря на това и това описание? Оказа се, че е виждал, при това не другаде, а в същата тази таверна, където въпросният богомолкороден се договарял с някакъв търговец, който тръгвал със стока за Хелерон и си търсел охрана.

Хелерон? Съвсем на място, като си помислиш. Къде беше отишъл Тисамон предния път, за да забрави миналото си? В Хелерон, разбира се, където хората рядко задаваха неудобни въпроси. Как не се беше сетила по-рано.

Сега й оставаше да се придвижи до Хелерон и Тиниса реши да повтори бащината си стратегия. Въпреки войната, или точно заради нея, между окупирания бръмбарски град и неговия свободен побратим течеше редовна, ако не и дотам законна търговия. Което подсети Тиниса за Мина и за стария скорпионороден Хокиак, който беше казал, че осородните не били прекомерно строги към черния пазар в окупираните градове.

Бързо си осигури транспорт в лицето на бръмбаророден контрабандист на име Артели Пътешир, който си изкарваше прехраната с помощта на малък въздушен кораб и разнообразния му товар от дребни артикули за черния пазар. Имаше си един мухороден помощник за управлението на кораба, но искаше да наеме и охрана, а Тиниса лесно пребори другите двама кандидати за работата.

Неприятностите ги застигнаха на два дни път до Хелерон. Времето беше лошо, силен вятър ги отклони на изток, а балонът и гондолата на малкия кораб скърцаха зловещо. Междувременно Тиниса беше стигнала до извода, че Пътешир е човек, чиито самоувереност и оптимизъм далеч надвишават способностите му, а богатият му опит в занаята, с който той не пропускаше да се похвали, е силно преувеличен.

Малко по-късно ги заловиха осородните. Стана доста внезапно. Един фикс се появи откъм слънцето, повъртя се презрително наоколо им и хвърли Пътешир в тотално объркване. Миг по-късно въздухът се напълни с осоиди, които хвърчаха между въжетата на кораба и кацаха на палубата с извадени мечове. Пътешир прояви мъдростта да не окаже никаква съпротива.

Накараха го да приземи кораба, а долу, оказа се, ги чакаха още осородни. Всичко на всичко бяха десетина, пратени да патрулират Копринения път от Тарк до Хелерон с летящата си машина във въздуха и с един питомен паяк, натоварен с раници и бутилки вода, по земята. Тиниса вече прехвърляше наум възможностите. Едва ли би могла да ги избие всичките, но можеше да отстрани достатъчно, за да избяга. Само че оцелелите щяха да литнат по петите й и да я замерят с жила, а и фиксът, който едва ли се беше отдалечил много, също беше величина в уравнението.

Пътешир мънкаше уплашено, неспособен да обясни кои са и що дирят тук. За разлика от него Тиниса запази самообладание в достатъчна степен, за да съзре алчната искрица в очите на патрулния командир. Наложи се да сръга няколко пъти Пътешир, докато той схване намека. Накрая контрабандистът дръпна командира настрани и му предложи дарение за военната кампания на императора. За щастие, сред другите неща в трюма на кораба имаше и машинно рязани диаманти от колегиумските работилници, които получиха радушно посрещане.

И точно тогава се случи необяснимото. Тиниса погледна към командира на имперския патрул и чу думи в главата си. Гласът, който ги изрече, изобщо не приличаше на нормален глас. Съставен беше от шепот и шумолене на опадали листа, и от мрак между дървета, всичко това натикано в пролуките между човешките думи, за да оформи краткото изречение: „Иди с него“.

Тя се стресна така изведнъж и без видима причина, че осородният я погледна подозрително изпод вежди.

— Какво? — попита той. — Тази каква е, от екипажа или пътничка?

— От екипажа. Охрана — обясни Пътешир.

— Извинете, сержант — намеси се Тиниса. — Питах се дали…

— Дали какво? — Той я изгледа от глава до пети, но видяното не предизвика очакваната усмивка. Имаше ъгловато лице с широка челюст, което едва ли беше свикнало да дава израз на чувствата му.

— Дали е хубаво да се работи за Империята?

Сержантът премести поглед от нея към Пътешир.

— Омръзнала ти е компанията на този тип, а? Нищо чудно.

— Писна ми да работя за клоуни — потвърди тя. — А вие, имперците, винаги сте на печелившата страна. — Не обърна внимание на пискливите възражения на Пътешир. — Има ли с кого да поговоря в базата ви? Или не приемате външни хора?

Този път осородният се усмихна, макар и едва-едва.

— За помощната войска чувала ли си? Там има всякакви и от всички раси. — Лицето му все така си оставаше непроницаемо, но Тиниса се досети накъде текат мислите му — че във войната с Равнините един местен шпионин би бил от полза. „Нека си мисли, лошо няма“ — каза си. — Мога да те заведа в лагера в Аста — продължи той. — Ако там решат, че има полза от теб, все ще намеря към кого да те прикрепя.

— Това би било напълно приемливо за мен — отвърна Тиниса.

Не се сбогува със скандализирания Пътешир, само проследи с поглед кораба му, който се издигна в небето и пое към Хелерон. Хелерон, накъдето уж пътуваше и самата тя… така че защо не беше на кораба? Заради някакъв си глас в главата й, който й каза да върви с осородния.

Зачуди се дали и Фелисе Миен чува гласове в главата си, или нейната лудост е от друг вид.

Така или иначе, поне на първо време пътят й беше определен. Имперският патрул пое на североизток със спокойното темпо на кроткия товарен паяк, а фиксът току правеше кръгчета в небето над тях. Не помнеше много от Аста — среднощно разузнаване с Тисамон в търсене на Че. Сега беше съвсем сама, можеше да разчита само на бързия си ум и на три думи, изречени от глас, който не познаваше.

Отпусна им два дни, преди да зачекне темата. Дотогава осородните бяха посвикнали с нея. Не я включваха в разговорите си, разбира се, а и приказките им бяха все за хора и неща, непознати за нея. Но пък беше доказала, че може да върви наравно с тях, без да се оплаква, и това й беше спечелило нещо като уважение.

— Сержанте — подхвана тя на третия ден, — сигурно не виждате много богомолкородни толкова далеч на изток?

Мъжът я погледна изпод вежди и Тиниса изтръпна, защото колкото и безизразни да бяха чертите му, нещо определено се раздвижи под повърхността на грубоватото му лице. А каквито и гласове да говореха в главата й, Тиниса нямаше никакво намерение да се хвърля слепешката в пропастта.

— Странен въпрос задаваш — отбеляза той.

— Има един човек — обясни тя. — От известно време следя с интерес проявите му. Питам от любопитство, знаеш.

— Знам, че паякородните и богомолкородните не се погаждат — каза той. — Странно е, но в Аста наистина има един, който отговаря на твоето описание.

В Аста ли? Че какво прави Тисамон в Аста? Е, можеше и да е друг богомолкороден воин. Нямаше никаква гаранция, че е точно Тисамон. Никаква гаранция освен гласа…

— Може да го видя, докато съм там.

— Смятам, че ще ти хареса — подхвърли сержантът, без да изпада в подробности.

Аста беше по-голяма, отколкото я помнеше Тиниса, поне два пъти по-голяма. Паянтовите казарми и складове се бяха умножили, разширил се беше и палатковият лагер по периферията. Групата им пристигна по обяд и първото впечатление на Тиниса беше за неспирно движение, най-вече сред осородните обитатели на градчето. Войници пристигаха постоянно по вода и по въздух, разопаковаха багажа си, разпъваха палатки или ги събираха, опаковаха си нещата и потегляха на север, запад или юг. Имаше изобилие от летящи машини, автовозила, товарни животни. Освен редовна армия, имаше и десетки отделения на помощната войска от различни раси. Цели армии бяха в движение.

Техният патрул не спря да позяпа тарапаната, така че Тиниса се озова насред организирания хаос на имперската армия като камъче, хвърлено в бурни води. Вървеше със спътниците си сред забързана тълпа от осородни и роби и скоро й се зави свят, почувства се нищожна в сравнение с гигантския мащаб на Империята, от която Аста беше само военно предмостие, малка капка в океана.

Сержантът се обърна към нея.

— Стой тук, докато ида да докладвам. Ще се върна бързо, аз или някой друг. — Изгледа я пресметливо и преценяващо, сякаш още не можеше да определи с точност каква би била ползата от нея.

С тези думи той продължи нататък през множеството, хората му също се пръснаха в търсене на храна, алкохол, игра на зарове или курви. По липса на други възможности Тиниса остана да чака. След като й писна да я бутат и ръгат, си хареса едно голямо автовозило наблизо, покатери се по метала и огладената дървесина с помощта на Изкуството си и седна на покрива му, поуспокоена от илюзията, че не е част от имперския зверилник, макар че дори сега над главата й постоянно бръмчаха войници, при това толкова ниско, че можеше да протегне ръка и да ги пипне. Въздухът гъмжеше от осоиди, мухородни и хора от други раси, всички с дрехи в цветовете на Империята.

Мина повече от час, преди някой да я потърси, а накрая дойде не сержантът, а теснолик осороден на средна възраст с майорски нашивки. Мъжът кацна на автовозилото и я изгледа отвисоко. Напомни й за първия осороден, с когото беше говорила и когото беше преметнала — капитан Халрад на борда на „Небесен“, загинал малко по-късно от ръката на Тото.

— Искаш да бъдеш полезна, значи? — попита с равен глас той. — Каква си? Паякородна шпионка?

Тя отвърна с широка усмивка.

— Щях ли да си призная, ако бях? А и откога Империята е във война с Паешките земи?

— Още не е, но очаквам вести в този смисъл — каза той, като я оглеждаше със съмнение. — Е, каква си ти?

— Наемник — отвърна Тиниса.

— Честен наемник, значи?

— Достатъчно честен — кимна тя и се облегна назад. — Е, майоре, сещате ли се за нещо, с което да ви бъда полезна?

— Не ми разигравай номерца — сопна й се той, но Тиниса съзря в очите му пламъче на поласкана суетност. — Мога да те арестувам на мига.

— Да, но какво ще спечелите с това?

— Ти ми кажи. И започни с името си, ако обичаш.

— Атриса — изтърси тя, без да се замисля. Но пък майка й едва ли би възразила. Не че имаше начин да й поиска позволение, разбира се. — От сержанта ви разбрах, че имате богомолкороден тук.

— И аз пък разбрах, че търсиш човек от тази раса. За отмъщение ли става въпрос?

Тя прецени внимателно тона му.

— Не е нещо, което да не търпи отлагане. Но той е опасен човек и предпочитам да го държа под око.

— Или пък ти е вдигнал мерника? — контрира майорът и се усмихна. — Бас държа, че нямате високо мнение за нас, осородните. Вие, паяците, гледате отвисоко на всички. Кога обаче сте хващали за последен път жива богомолка в паяжините си?

— Държите го като затворник? — тревогата й бликна, макар тя да си повтаряше упорито, че богомолкородният в Аста може и да не е Тисамон. За щастие, майорът видя единствено изненада в реакцията й.

— Нещо повече. Играе ни по свирката и за наслада на тълпата.

Тиниса впрегна цялото си умение. Надяваше се, че изглежда подобаващо впечатлена.

— О, това определено бих искала да го видя. — „Възможно ли е да е толкова лесно? — помисли си тя, а после: — Не може да е той, абсурд.“

Гледаше го с широко отворени очи, беше млада и красива, а майорът очевидно обичаше да се перчи. Скочи от машината, като изпърха с криле да омекоти кацането, и й подаде ръка.

— Ела и виж с очите си на какво е способна Империята — подкани майорът. Тиниса скочи след него, макар в сърцето си да знаеше, че не може да е той, че сигурно става въпрос за друг богомолкороден, когото имперците са подчинили на волята си.

Майорът я поведе през градчето и по пътя крещеше на всеки войник, изпречил се пред погледа му, което й разкри за характера му повече от целия им разговор досега. Лъкатушеха между палатки, хора и машини, минаваха край постройки, чието временно естество вече плащаше данък на времето и стихиите, докато не стигнаха до една арена.

И тя беше импровизирана като всичко останало — скован от дъски парапет около кръг с диаметър не повече от десетина метра. Осородни стояха покрай парапета или кръжаха отгоре. Офицерите се ползваха с привилегията да наблюдават арената отвисоко, седнали на паянтова трибуна, скована от натрупани едни върху други сандъци и кутии. Имаше доста войници с характерните затворени шлемове на роботърговския корпус, забеляза Тиниса.

Майорът я поведе право към трибуната.

— Там, откъдето ти идваш, сигурно изобщо си нямате такива развлечения — опита да се изфука той.

„В Колегиум? Не.“ Но на глас каза:

— Сериозно ли мислите, че в Паешките земи нямаме вкус към спорта като забавление? В интерес на истината, аз съм истински запалянко. Да заложим, искате ли?

Предложението извика широка усмивка на лицето му, точно както Тиниса се беше надявала.

— Истински запалянко, казваш? Добре. Не знам каква полза би имала Империята от теб и сигурно изобщо нямаше да се занимавам с толкова незначителен въпрос, ако сержантът не беше споменал, че търсиш нашия богомолкороден. Не искам никой да бара моя човек.

— Вашия човек? — попита тя, след като майорът изгони един младши офицер, за да й направи място. Тиниса седна до него, като прикри неприятното чувство от прекомерната близост, и сведе поглед към арената. Двама гологърди бръмбарородни с мечове се биеха с осороден копиеносец. От пръв поглед личеше, че бръмбарородните не са бойци — препъваха се като гламави из арената и размахваха трескаво мечове. Тиниса със закъснение забеляза, че са вързани с верига един за друг, китка към китка.

Осородният си поигра с тях, нападаше и отстъпваше, издигаше се във въздуха, а накрая заби копието си в гърдите на единия противник, заряза оръжието си в трупа му и взе меча му. Другият мъж се опита да отстъпи, като влачеше трупа на другаря си, докато осородният го обикаляше с бавни стъпки, за да угоди на тълпата. Тиниса изнесе цяло представление, викаше и дюдюкаше, пригласяйки на майора. А когато и вторият бръмбаророден беше елиминиран, си помисли: „Това ли е представата им за победа? Толкова лесна и предизвестена? Жалка работа.“

Майорът попита нещо, което Тиниса не чу заради врявата наоколо. Един от роботърговците край парапета извика в отговор и майорът я уведоми доволно:

— Имаш късмет. Той е следващият.

Тиниса се стегна вътрешно, макар че едва ли би съумяла да скрие реакцията си, ако наистина се окажеше той.

Публиката се беше смълчала, почтително някак. Въведоха новия участник, Тиниса мерна светла коса, а после изтръпна окончателно. Не носеше подплатения си жакет, а беше гол до кръста като бръмбарородните преди малко, кожата му бе нашарена от белези и стари изгаряния като инвентарен списък на бойните му подвизи. Ръкавицата със сърпа беше на ръката му — Тисамон войнът, оръжемайсторът.

— Той е, нали? — попита майорът. Тиниса не беше в състояние да го отрече.

— Не е за вярване, че сте го хванали — чу се да казва. — Той е като природно бедствие.

— Няма непостижими неща за Империята, когато си науми нещо — похвали се майорът.

Откъм другия край на арената се чу дрънчене и стържещи звуци. Там имаше нещо като кошара с голяма врата на вериги, която неколцина мъже издигнаха от безопасно разстояние с помощта на макари. От кошарата излезе пустинен скорпион, вдигнал заплашително опашка и щипки. Тисамон наблюдаваше безучастно гигантското насекомо, по-дълго, отколкото той беше висок. Скорпионът се завъртя бавно, сякаш проучваше обстановката, понечи да се покатери по стената на кошарата, но роботърговците го мушкаха безмилостно с копия, крещяха по него и го вбесяваха все повече.

После създанието видя Тисамон, а може би го надуши, но така или иначе забеляза присъствието му. Щипците се разтвориха по-широко, чу се пронизителен съсък. Тисамон направи бавно крачка назад и също толкова бавно зае отбранителна стойка. Войниците под трибуната взеха да си шепнат възбудено, и от малкото, което чу, Тиниса разбра, че баща й многократно се е дуелирал за тяхна угода.

— Пристигаш точно навреме, между другото — каза майорът, без да сваля очи от гигантския скорпион. — След няколко дни богомолкородният ни напуска, стига да оцелее дотогава.

— Къде отива? — попита тя.

— О, той е ценна стока — отвърна майорът. — Прекалено е добър за провинциите. Ако ще го разкъсват на парчета, нека е пред по-достойна публика.

Скорпионът се хвърли напред и удари, но Тисамон вече не беше там, а когато животното се обърна отново към него, стана ясно, че една от щипките му липсва. Отстъпи назад, докато опашката му не опря в парапета на арената, после нападна отново. При втория сблъсък Тисамон отряза жилото му, но и този път не го уби.

„Също като при предишната битка, силният си играе със слабия — помисли си Тиниса. — Как е допуснал да стане част от това?“

Миг по-късно Тисамон нападна на свой ред, отсече наполовина втората щипка на скорпиона, метна се към обезоръженото създание и заби сърпа си в очите му, не веднъж, а три пъти, докато раненото насекомо не се сгърчи в предсмъртна конвулсия.

Публиката избухна в диви овации. Тисамон не реагира, не ги погледна, не се поклони, само се взираше в мъртвия звяр сякаш би предпочел да е на негово място.

— Ценна стока е той — повтори майорът, — така че нараниш ли го, и теб ще направим робиня, без значение колко полезна би била иначе. А и той вече не е опасен за теб. Сама виждаш. Вече е наш.

Тя събра сили и се усмихна — най-трудната й преструвка досега.

— Виждам, че е получил по-жестоко наказание и от най-смелите ми мечти — изрече със свито сърце.

Смяташе, че майорът ще я вземе един вид под крилото си. Вместо това и без изобщо да я потърси, на следващата нощ той изчезна с все безценния си дуелист. „Страх го е било, че искам да убия Тисамон.“ Явно беше доловил нещо от силните й емоции, разчел ги бе неправилно и бе решил да не рискува живота на ценния си актив.

Първият й порив бе да тръгне след тях, самотна паякородна, отправила се към центъра на Империята. Дори си приготви раницата и я метна на гръб. Но изглежда, беше понаучила нещо от доведения си баща, нещо, което я накара да промени решението си. „Тръгна ли сама, ще ме заробят или ще пролея толкова кръв, че ще се видят принудени да ме убият.“

Отвели бяха Тисамон като роб в окови, разстоянието помежду им растеше с всяка минута, а тя нямаше друг смислен избор, освен да заложи на деликатната игра. Намираше се в Империята, където всеки чифт очи принадлежеше на шпионин, готов да я разкрие. Тиниса не притежаваше нужните умения да се справи с тази ситуация, а и лицето й трудно можеше да остане незабелязано тук. Завидя горчиво на ликоменящата Сцила, която можеше да отиде навсякъде и да направи всичко, а беше използвала дарбата си по най-лошия начин.

Минаха два дни, преди да попадне на подходящия човек. Дотогава се движеше през организирания хаос на Аста като остър нож в масло. Държеше се надменно, сякаш е агент на някой голям началник. Използва малкото, което беше подразбрала от Талрик за тайнствения Рекеф, за да внушава чрез многозначителни погледи и премълчавания мисълта, че е агент от външната служба на организацията. Офицерите гледаха на нея като на неприятна загадка — не можеха да решат дали да я оставят да се мотае наоколо им, но и не смееха да се отърват от нея без изрична заповед. Тиниса вървеше по тънко въже, стремеше се да избягва висшите офицери, а в умовете на сержантите и лейтенантите сееше смут.

За пред обикновените войници образът й беше друг. Нямаше как да стане една от тях, защото беше от неподходяща раса и от неподходящия пол, но въпреки това им правеше компания. Гледаше ги как играят на зарове и дори се включваше в разговорите им, макар, че последното й беше трудно — далеч по-трудно от мистериозния образ, който показваше пред началниците им. Научи много за хората, срещу които водеше борба от една година насам. Научи за яростното съперничество между армиите и между взводовете и ротите във всяка от тях. Научи, че завиждат на инженерите заради привилегиите и по-доброто заплащане, но едновременно с това ги гледат отвисоко, задето никога не са си цапали ръцете с вражеска кръв. Научи също, че мразят роботърговците и че разказват вицове за Рекеф много по-свободно, отколкото дръзваха да се шегуват шефовете им. Научи, че немалко от тях са в армията против волята си, почти като хората от помощната войска, с които се биеха рамо до рамо. Постепенно си изгради представа за Империята — плашещата представа за една монархия, която воюва, защото не може да прави нищо друго. Ако някога й свършеха враговете, Империята щеше да разкъса сама себе си.

Така, между офицерите и техните подчинени, Тиниса се озова в ничия земя — натрапник и паразит в техния добре организиран, целенасочен и деен кошер. За двата напрегнати дни само една случка направи изключение от правилото — странната й среща с един младши лейтенант, който я забаламоса с празни приказки повече от час, държа се колебливо и крайно предпазливо, сякаш посягаше да бръкне в капан, за да извади оттам нещо ценно. Едва по-късно Тиниса взе да се чуди дали лейтенантът не е бил рекефски агент, който се е опитвал да разбере каква точно е нейната принадлежност. Разговорът им не й даде отговори, но повдигна нови въпроси. „Значи Рекеф не е толкова единен, колкото изглежда. Може би Талрик не си е измислял, че го гонят своите.“

В края на двата дни Тиниса най-после откри своя шанс. Откри го в лицето на един тип, който се казваше Отран и когото мразеха както офицерите, така и обикновените войници. Отран беше майор от Консорциума, но най-вече беше бирник, бюрократ. Дребният намусен осороден пристигна в Аста с автовозило и отряд тежкобронирани пазители за охрана. Пристигна и описа императорския дял от всичко, събрано досега покрай кампанията в Равнините. Виждаше се, че Отран е наясно с омразата, която предизвиква у сънародниците си. Това Тиниса разбра от пръв поглед, а скоро разбра и друго — че това отношение го разстройва дълбоко. Отран гледаше на себе си като на сериозен офицер, натоварен с неприятна задача, а не като на сърдит дребен събирач на данъци, какъвто го виждаха всички останали. Накратко, беше идеален за нейните цели.

Започна да го ухажва и лесно постигна успех. Майор Отран копнееше за признание, а вместо това собствените му хора го облъчваха с ненавист на всеки ъгъл. Вниманието на една привлекателна паякородна беше като балсам за нараненото му честолюбие. Тиниса дори подозираше, че бързото им сближаване потвърждава в очите на всички останали съмнителната й преди това принадлежност към Рекеф.

Най-важното бе, че Отран заминаваше за Капитас. А именно в Капитас бяха отвели Тисамон, където публиката беше „най-достойната“, а търсенето на роби бойци значително надвишаваше предлагането. Този вид забавления имаха важно място в културната традиция на осородните, което обясняваше защо Тисамон е толкова ценен за тях. Богомолкородният, изглежда, охотно подклаждаше тази тяхна оценка, акт, който за Тиниса беше необясним. Оставаше й да се надява, че баща й има някакъв план, само че мъжът, когото беше видяла с окървавено острие на импровизираната астианска арена, не приличаше на човек с план. Напомняше по-скоро на безмозъчна машина, готова да съсече всичко, което изкарат насреща й. В онова си състояние Тисамон би убил и нея, ако я изправеха на арената, в това Тиниса не се съмняваше ни най-малко.

Автовозилото на Отран потегли на изток и Тиниса тръгна заедно с него. Пазителите от охраната на бирника я гледаха с подозрение и не я оставяха и за миг сама с парите от данъци, макар че нямаха нищо против да я оставят насаме с Отран.

А през цялото време Тиниса репетираше наум думите, с които да вразуми онзи леден убиец от арената и да открие в него баща си. Богомолска гордост! Нея Тиниса не беше наследила и не я разбираше.

Нощем, когато не беше с Отран, тя изваждаше брошката на Тисамон — пронизания от меч кръг — и търсеше в нея обяснение за странното му поведение.