Поглед в мрака

25.

До зазоряване оставаха часове, но въпреки това генерал Малкан нареди на робите си да подготвят пълната му униформа с все бронята и прочие. В крайна сметка, предстоеше му среща от висше държавническо естество. Той щеше да представлява Империята на официални разговори с чужда сила, пък била тя заловена и смирена, и беше редно да се нагизди подобаващо. Наредил беше да извадят от сандъците бронята от застъпващи се плочки, покрита с черен емайл и с позлатени ръбове, която да облече над фината ризница, изработена по поръчка от бръмбарородните ковачи в Сон. Щеше да носи най-хубавия си меч, онзи с позлатения ефес, шлемът му вече чакаше излъскан. Така де, нищо срамно нямаше да се наконтиш за победата.

— Доведете го — нареди той, когато и последната каишка по тоалета му беше притегната. Бронята беше изработена първокласно, тежестта й се разпределяше равномерно по раменете и минимално възпрепятстваше движенията му, не повече от леките доспехи на съгледвач например. Робите се изнизаха от палатката, без да чакат изрично нареждане, минута по-късно двама войници въведоха пленника.

Малкан го огледа внимателно — човек от Федерацията, което потвърждаваше слуховете и даваше храна за размисъл. Млад мъж с характерната за водните кончета тънка снага и с ясен поглед въпреки голямата синина, обхванала половината му лице. Ръцете му бяха вързани зад гърба, но пленникът стоеше изпънат в целия си ръст, като офицер, който прави преглед на войската си. Малкан реши, че при други обстоятелства този човек сигурно би му допаднал. При настоящите обаче подобен лукс беше недопустим.

— Значи ти си онзи, когото наричат… как беше? Пустия принц?

— Нямам представа как ме наричат вашите хора — отвърна Салма. Беше открил в себе си странно спокойствие, сега, когато късметът му се беше изчерпал окончателно. Все пак не попадаше за пръв път в имперски плен. И преди го бяха пленявали осородни, така че — нищо ново. А пред стените на Тарк, там пък беше умрял, нали така? Значи всичкото му време оттогава е било време назаем. Кредит, който светът му беше отпуснал, и ако сега е дошло времето да плати дълга си с лихвите, нима има право да се оплаква?

— Вие сте генерал Малкан, ако не греша.

Осородният генерал кимна едва доловимо, но Салма го гледаше в очите и съзря там бледа сянка на тревога, миниатюрно червейче, което гризеше показното му самодоволство.

— А ти име имаш ли си? — попита го Малкан.

— Принц-минор Салме Диен, по принуда на вашите услуги — уведоми го Салма и успя да извърти нелош поклон въпреки стегнатите зад гърба си ръце.

— Значи наистина си принц. — Малкан беше станал свидетел на последните конвулсии, отбелязали края на Дванайсетгодишната война. Като най-младия генерал в имперската армия, той беше пропуснал по-голямата част от тази величава и прескъпа кампания. Ала знаеше достатъчно за Федерацията, включително и какво се крие зад титлата на пленника. — Значи си ренегат, така ли? Изгнаник?

Подозрението, зародило се в ума на Салма, бързо намери благодатна почва.

— Ни най-малко, генерале. Все още съм горд син на Федерацията.

Малкан го измери безизразно с поглед.

— Доста далеч от своите, бих казал аз.

— Отиваме там, където монархът ни прати.

— Не ми се вярва вашият монарх да е чувал за Сарн. Не ми се вярва градът да фигурира и в най-подробните ви карти.

Салма го гледаше право в очите и отново зърна там бледата сянка. „Дошъл е да говори лично с мен и се е нагиздил като паякородна курва, но къде са му високопарните приказки колко прекрасна е неговата Империя и колко прецакан съм аз? Не знам как, но по някакъв начин съм му смачкал фасона.“ Пое си дълбоко дъх и се усмихна небрежно, сякаш двамата стояха на някое кьоше в Колегиум и си говореха за философия.

— Умерена доза инициативност е позволена на мерсерите, генерале, известна самостоятелност в начина, по който изпълняваме дадените ни заповеди.

Кратката пауза, която последва, подсказа на Салма, че лъжата, тази дръзка и стопроцентова лъжа, е пуснала корени. Малкан очевидно беше чувал за мерсерите и несъмнено ги мислеше за федералния вариант на Рекеф.

— Е, може би трябва да пратя главата ти на вашия монарх тогава, като неоспоримо доказателство за провала на плановете му — заяви Малкан и ако не беше паузата отпреди малко, думите му биха прозвучали с нужната самоувереност.

— И какъв е този провал? — попита Салма.

— Твоята Равнинска чет вече не съществува. Дадохте огромни жертви, а оцелелите се пръснаха по вятъра — отвърна Малкан. Салма разбра, че е трепнал, видя реакцията си отразена в очите на другия мъж. — Самият ти си пленник, чиято съдба е в моите ръце. Мога да те убия, да те предам на роботърговците или да те пратя на Императора като трофей. Ти се провали.

— Но вие говорехте за монарха, а не за мен — възрази Салма. Постара се гласът му да звучи спокойно с надеждата, че Малкан сам ще добави черните краски в картинката. — Защитата на Равнините от имперската агресия не е задача, която да се повери в ръцете само на един човек.

Малкан направи още една пауза, съвсем кратка, която Салма не пропусна да забележи. Мисълта за още десет, за още двайсет мерсери, които са се внедрили в Равнините и мобилизират парцаливи армии като неговата… тактическите последствия се разгръщаха в главата на генерала.

„Друго едва ли ще постигна, но поне самочувствието му мога да пропукам.“ Не му бяха останали други оръжия освен думите. И той нямаше намерение да ги пести.

— Е, ние тепърва ще те разпитаме подробно за евентуалните ти съратници — заяви Малкан. — Понеже си от Федерацията, едва ли познаваш нашите методи на разпит, но скоро ще се запознаеш с тях отблизо, уверявам те.

Земята под краката на Салма се раздвижи едва доловимо, толкова леко, че тънките подметки на кожените му обувки погълнаха почти докрай потрепването. Генералът със сигурност не беше усетил нищо през дебелите подметки на бронираните си ботуши. Салма раздвижи пръсти зад гърба си.

— Генерале?

— Имаш още някоя смътна заплаха за десерт? — вдигна вежди Малкан.

Шиповете на палците му се появиха и Салма ги заби във въжетата около китките си. Ъгълът беше неудобен, но той натисна решително.

— Забравяте две неща.

— Забравям, казваш? — възкликна раздразнено Малкан, но кратката пауза се появи отново. — И какви са те?

— Ще трябва да ги откриете сам — каза Салма, образ и подобие на тайнственото водно конче, а когато генералът даде знак на войниците да го изведат, съсредоточи цялата си сила в ръцете, китките и палците си… и натисна.

Въжето се скъса и Салма разпери ръце едновременно с внезапното изгърбване на пръстения под на палатката, който после се разхвърча на буци.

Генерал Малкан изгуби равновесие, ала посегна към меча си миг преди подът да се разцепи. Някакво чудовищно създание надигна широките си плещи от земята, забулено в плътна пелена от пръст и прах. Двамата войници в палатката реагираха подобаващо, макар че нямаха представа кой и защо напада генерала им. Единият вдигна ръка към Салма, другият изтегли меча си и се хвърли напред в изблик на сляпа самоотверженост, решил да не рискува с енергиен залп в опасна близост до Малкан.

Новодошлият беше Морлейр, разбира се. Морлейр, дезертьорът от помощните войски, чието отделение Салма беше привлякъл на своя страна. Морлейр, конощипородният гигант, който копаеше земята с голи ръце.

Сега обаче ръцете му не бяха голи. Войникът, който се втурна към него през прашния облак, се сблъска челно с боздуганния удар, предназначен за генерала. Чу се хрущене на кости, когато тежката ошипена глава на оръжието смаза ребрата му. Салма се хвърли наляво миг преди енергиен залп да изпращи на педя от него, после посегна да разпори гърлото на войника с шиповете на палците си, но осородният се дръпна в последния момент и се отърва само с плитка рана на лицето.

Междувременно Малкан беше извадил меча си от ножницата, само че Морлейр вече не беше сам, други излизаха след него, кашляха и се давеха от прахта, но бяха въоръжени с къси мечове и кинжали. Шепа от хората на Салма се измъкваха от прокопания в земята тъмен тунел…

Не, не беше тъмен всъщност. Имаше някаква светлинка долу. Зърнал я, Салма усети как сърцето му се свива на болезнена топка.

„Не! Не тук!“ Хвърли се напред и посегна да измъкне меча от ръката на войника. Осородният отстъпи назад, право към платнището на палатката, политна навън, но там налетя на друг човек, който се беше засилил да влезе. Новодошлият успя да изрече името на генерала, преди да се озове съборен на земята. Войникът, с когото се боричкаше Салма, загуби равновесие, принцът падна отгоре му и оспорваният меч се заби дълбоко в гърдите на своя притежател.

Нямаше време за губене. Салма посегна към меча в ножницата на новодошлия и го измъкна — по-лесно беше да извадиш меч от ножница, отколкото от труп. Куриерът го зяпна и се ококори, Салма изскърца със зъби и сряза гърлото на мъжа. Честта е като връхна дреха — понякога не ти остава време да я наметнеш.

Завъртя се към палатката и видя как Морлейр замахва отново с боздугана си към Малкан. Конощипородните бяха чудовищно силни, но и чудовищно бавни, и докато Морлейр замахне, генералът нанесе два удара с меча си. Първият заора в хълбока на гиганта, ала при втория мечът потъна дълбоко в подмишницата на Морлейр и той извика в агония. Великанската му снага се строполи на пода с все заклещения меч, Малкан изтегли кинжал от колана си и сряза с едно движение брезента на палатката зад себе си. Друг мъж, когото Салма не позна в прахта и бъркотията, се хвърли с вдигнат нож към генерала, но Малкан улови пренебрежително китката му, заби своя нож в окото му и се измъкна от щабната палатка.

Салма го последва с меч в ръка. Светлината в палатката зад него ставаше все по-силна, но той не искаше да я вижда тук, където смъртта дебнеше отвсякъде. „Естествено, че ще е тук. Как иначе би ме намерил Морлейр, ако не с нейна помощ?“

„Това не влизаше в плана. Безразсъдните спасителни операции определено не влизаха в плана. Та ние сме в средата на имперската армия!“ Само че армията, изглежда, си имаше други грижи. Войници се виждаха навсякъде, но всички бързаха нанякъде, повечето тичаха презглава към западната периферия на лагера. И тогава Салма съобрази, че точно в това всъщност се състоеше планът.

Сарнианците имаха собствена машина за отброяване на времето. Една заповед по мисловната мрежа е била достатъчна всички те, до последния човек, да преминат в настъпление. Зората още не беше просветлила източния хоризонт, а сарнианската атака вече беше достигнала имперския лагер.

Покритите с прах бойци на Морлейр се изсипваха от палатката, двайсетина души най-малко, шарена група с бегло понятие за дисциплина и ред, която налиташе на всичко в черно и златно, имало нещастието да се изпречи пред погледа й. Генерал Малкан сграбчи някакъв сержант, изкрещя заповед в лицето му, изтръгна меча от ръката му и го бутна нататък. Но преди сержантът да се е окопитил, Салма връхлетя отгоре им. Някаква част от съзнанието му регистрираше рева на полева артилерия, трясъка на оловомет, тътена на оръдейни попадения. Салма заби меча си под мишницата на сержанта, изтегли оръжието и се обърна към Малкан.

Фактът, че се изненада, говореше само за едно — че твърде дълго е бил далеч от сънародниците си.

Когато моментът настъпи, всички сарнианци в лагера се събудиха едновременно, чули заповедта на тактиците. Същото стори и Балкус, отърси се светкавично от съня и навлече инстинктивно ризницата си в пълен синхрон с хилядите сарниански войници.

Докато дойде ред да стегне меча на кръста си, вече бе успял да си събере мислите. Най-напред срита Паропс и Плиус, което беше достатъчно да вдигне под тревога целите им отделения. После хукна да събуди собствените си хора, крещеше им, буташе ги, пращаше ги да будят останалите. Щяха да са като прът в колелото на цялата атака, осъзна той. Последни щяха да се надигнат, последни щяха да заемат мястото си. Все пак успя да им внуши в достатъчна степен необходимостта да побързат и те се постараха да надянат без бавене ризниците си, да грабнат щраколъкове, арбалети и копия. Балкус зърна в движение групата на молецородните и богомолкородните воини, които се разгръщаха да поемат неравния фронт на първите стълкновения, предхождащи синхронизираното настъпление на същинската армия. Имперците редовно пращаха напред осородни съгледвачи, които да държат под око сарнианските сили. Докато хората на Балкус смогнат да се приготвят за бой, всички те щяха да са мъртви.

Водени от природата и инстинктите си, сарнианските войници заемаха местата си бързо и без излишна суетня. За разлика от тях Балкус се видя принуден да крещи по хората си, които се лутаха слепешката и току се блъскаха един друг в тъмното. Броени минути по-късно сарнианците потеглиха. Балкус чу заповедта в главата си и я повтори на висок глас, за да я чуят и неговите войници. Небето още не беше просветляло, но сражението срещу осородните започваше.

Мравкородните не виждаха в мрака и това не беше тайна за никого. Включително и за противниците им, които също като тях бяха създания на деня. Имперските съгледвачи вече бяха докладвали за придвижването на сарнианската армия и за всички беше ясно, че на заранта вражеските войски ще са достатъчно близо, за да влязат в битка.

Само че за разлика от враговете си, мравкородните бяха в постоянна мисловна връзка помежду си, способност, която им даваше значителни предимства — да се бият като един, да се защитават взаимно, да виждат през очите на другарите си. По-очевидната част от приложенията на мисловната мрежа беше широко известна. Едно от не толкова очевидните й приложения беше свързано с логистиката, което в конкретния случай позволи на десет хиляди сарниански войници да напуснат в съвършен ред лагера си няколко часа преди зазоряване и да потеглят към имперския стан. Тази тактика мравкородните не бяха използвали досега, но и заплахата, която Империята представляваше, също беше безпрецедентна по своя характер. Сарнианският цар и неговите тактици бяха стигнали до решението предния ден, минути по-късно заповедите бяха предадени и разяснени на цялата войска.

А логистиката им, тя беше образцова! Десет хиляди души в непрогледния мрак на облачна нощ, всеки от които знаеше в детайли къде се намират всички останали и какво има под собствените си крака, така че да не се блъсне нито веднъж във войника от предната редица, нито да настъпи съседа си. Намазали бяха с кал броните си, почернили бяха оръжията си. За една толкова многочислена тежка пехота сарнианците се движеха безшумно и в пълно безмълвие, само звън на метал нарушаваше от време на време тишината.

На различно разстояние пред армията по земя и по въздух напредваха отрядите за бързо реагиране — стотици богомолкородни бойци от Древната съобщност, мухородни, молецородни лъкометци, мъже и жени, за които мракът не беше пречка, пратени със задачата да открият и елиминират съгледвачите и предните постове на осородните. И те като сарнианците се придвижваха в пълно мълчание, невидими по силата на уменията си, на Изкуството си и на безлунната нощ. Бяха безмилостни, убиваха с острие или стрела, без предупреждение и без пропуск. Генерал Малкан не се беше скъпил откъм разузнавачи, компенсираше нощната слепота на своите хора със силното зрение на мухородни съгледвачи и с многочислени предни постове, които да го предупредят при първия знак за нападение или засада. Никой от тях не доживя да вдигне тревога.

Колкото до Балкус и другите съюзници — с тях никой не знаеше какво да прави. След като изработиха стратегията на предстоящото сражение, сарнианските тактици се изправиха пред проблема с тримата командири и техните подопечни войници, които не се вписваха в плановете им, но пък бяха твърде многобройни, за да се прахосва потенциала им в бездействие. Накрая решиха да пратят Балкус на десния фланг с инструкции хората му да се движат след основната част от армията, като предпазна мярка, в случай че някой бръмбар се спъне в съседа си и вдигне олелия. При тях бяха таркианските емигранти на Паропс и малкият ценийски контингент на Плиус; също и колегиумските търговски роти със своите щраколъкове и гвоздистрели.

Войниците от колегиумския контингент не бяха в мисловна връзка помежду си и единственият начин Балкус да ги държи в що-годе нормален строй беше да им крещи постоянно, но колкото повече наближаваха врага, толкова по-опасно ставаше това. Колоната им се разтегляше постепенно, неспособна да поддържа бързото темпо на сарнианците, и Балкус стискаше зъби от яд и безсилие. Стискаше зъби и се надяваше процентът на изгубилите се в мрака да не е твърде голям. Утешаваше се с мисълта, че тук, в ариергарда, е малко вероятно хората му да вдигнат под тревога осородните с нескопосното си придвижване.

А в главата му се ширеха сарнианските офицери. Опитал се беше да блокира гласовете им, но после отстъпи пред аргументите на здравия разум, защото данданията от заповеди и доклади съдържаше важна за него и хората му информация. Балкус отдавна не се смяташе за син на Сарн, но ето че Сарн го беше погълнал така или иначе. Чувстваше се като тресчица, повлечена от пълноводната река на настъплението, чуваше постоянните наставления на тактиците за корекции тук или там в предната линия, за ускоряване на темпото, чуваше и рапортите на офицерите от авангарда — за елиминирани вражески съгледвачи, за топящото се разстояние до имперския стан.

А после дойде заповедта за атака и Балкус ускори несъзнателно стъпка, откъсна се от хората под негово командване. Онези, които вървяха непосредствено зад него, хукнаха да го настигнат, следващите в колоната последваха примера им, увличайки на свой ред хората след себе си, и така неизречената заповед за щурм се разпространи сама. Хиляди мечове напуснаха ножниците си в мрака, стотици арбалети бяха заредени в движение.

Балкус долови точния момент, когато имперската армия реагира като единен организъм на опасността, регистрира появата на внезапно, масово и непредизвестено раздвижване в обсега на запалените факли, в самата периферия на лагера, охранявана уж от часови, които така и не бяха вдигнали тревога. Усещането беше много странно, сякаш макар и само за миг, осородните се бяха включили в мисловната мрежа на сарнианците, изпращайки мощна вълна от смесени чувства, сред които изненадата доминираше.

А после сарнианският авангард заля периферията на имперския стан въпреки спорадичния ответен обстрел с енергийни залпове, прегази крехкия пръстен на постовите и продължи напред.

— Хайде, раздвижете се! — изрева Балкус на хората си, на Паропс и Плиус, и на цялата си шарена команда. — Готови за стрелба! След мен! — И хукна напред, без да ги чака. Все щяха да го настигнат някак. Предаде се на общия ум и прати най-важния въпрос за момента: „Къде ни искате?“

Генералът крещеше на осородните войници, които се щураха край него, в отчаян опит да привлече вниманието им. Салма го нападна едновременно с друг член на изпълзялата изпод земята спасителна банда — едра бръмбарородна жена, размахала обикновен ковашки чук. Малкан я посрещна освирепял, наведе се да избегне връхлитащия чук, после изстреля жило право в лицето на нападателката си. Салма стовари меча си върху хълбока му, ала острието се отплесна от тежките генералски доспехи. Малкан залитна от силата на удара, изгуби за миг равновесие, но после замахна с меча към Салма в опит да си осигури пространство.

Салма продължи да го притиска, защото знаеше, че отстъпи ли, Малкан ще го опърли с жилото си. Успя да резне косо лицето му с шипа на единия си палец, после замахна от долу нагоре с меча си, макар ударът да излезе слаб заради незначителното разстояние помежду им. Върхът потъна между плочките на генералската броня, но се спря в ризницата отдолу. Салма зърна за миг разкривеното от ярост и омазано с кръв лице на своя противник. Миг по-късно Малкан заби рамо в гърдите му и го изтласка назад. Салма се стегна за огнения юмрук на смъртоносното жило, но вместо това Малкан го нападна с меча си и късото острие затанцува свирепо в пролуката помежду им. Салма избегна първите три удара, четвъртия парира със своя меч и премина в атака, толкова неумела, че генералът я обърна срещу него. Малкан продължи да го напада, забравил и за армията, и за чина си, превърнал се в обикновен дуелист, решен да види сметката на противника си. Салма бързо влезе в крачка — отдавна не беше участвал в единоборство от този вид. Малкан се биеше ожесточено, нападателният му стил не оставяше пролука, от която Салма да се възползва.

„Добър е, проклетникът, много е добър“ — прецени го Салма. Оттласна се, прелетя над генерала и кацна зад гърба му, като замахна в движение с меча. Малкан реагира по-бързо от очакваното, парира удара, но не успя да премине в контраатака. Салма си присвои инициативата, сечеше и мушкаше, краката му не спираха и за миг, отскачаше ту наляво, ту надясно, издигаше се с криле за атака от въздуха. Доспехите на Малкан, предпазили го от толкова удари, сега го бавеха опасно. Макар и преминал в отбрана, генералът не изневери на прецизния си стил, парираше безпогрешно атаките с надеждата, че водното конче ще се умори и ще се открие за контраатака. Острието на Салма проби за миг гарда му, стовари се върху единия нараменник, отскочи безславно и Малкан се възползва от шанса си. Мечът му разсече въздуха на сантиметри от Салма, после генералът стреля със свободната си ръка.

Изстрелът беше прибързан, неточен. Жилото опърли рамото на Салма, вместо да прогори дупка в гърдите му. Не го уби, но наруши равновесието му, Салма политна назад, спъна се в трупа на бръмбарородната жена, а Малкан се хвърли след него с победоносен рев.

Мечът му блесна в бял огън, нощта наоколо им грейна като по пладне. Острието се заби под ребрата на Салма с цялата сила на младия генерал.

Сменила беше много имена. Това беше обичайно за нейните хора — да си избират ново име така, както другите си избираха нова дреха, за да са в тон с обстоятелствата. Подвизавала се беше като Лишена от лилии и Висок пламък, Скръб в окови и Радостта на Ааген. Сега беше Драгоценната на водните кончета и любима на принц-минор Салме Диен.

Расата й беше чудата и малобройна, сънародниците й живееха дълбоко в горите на Федерацията и отвъд. Стига слънцето да ги даряваше със светлината си, пеперудородните нямаха нужда от друго. Нямаха нито излишни тревоги, нито излишни амбиции, освен когато чужди хора пожелаеха да ги притежават. Чужди хора, които ламтяха за близостта им, отвличаха ги, насилваха ги, поробваха ги. Пеперуродородните бяха светлите братовчеди на молецородните, така сияйни и красиви, че всеки, видял ги веднъж, изпитваше непреодолим копнеж да ги задържи за себе си. Ала попаднеха ли в плен, пеперудородните неизбежно ставаха причина за поредица от нещастия — минаваха от ръка на ръка, крадяха ги, продаваха ги с кръв, пораждаха дуели, убийства, разкол между приятели и братя. Пеперудородните не знаеха що е тъга, преди да се докоснат до малките алчни умове на другите раси.

Салма беше различен. Той беше като остров сред бурно море от гняв, страх и похот. Салма й беше припомнил благородството на своя народ, единствения народ, чиято близост пеперудите търпяха доброволно. Ала Салма имаше един недостатък — прекомерното му благородство го беше тласнало по отчаян, опасен път.

Знаела бе, че ще свърши така, но все пак беше довела Морлейр и другите в отчаян опит да го намери навреме и да го изтръгне от лапите на Империята, да го спаси, както го беше спасила пред стените на Тарк. Отърсила се от пръстта, измъкнала се от тунела, който Морлейр беше прокопал с голи ръце, тя излезе от палатката на генерала, издигна се с пламнали криле над сражението долу и го видя.

Беше паднал на колене, а осородният изтегляше меча си от тялото му… и тя усети, усети го с душата си, усети как животът на Салме Диен угасва — прободен в сърцето, мъртъв, — мъртъв отвъд нейните способности да го върне.

Вече беше научила много ужасни неща от Империята и нейните подчинени народи. Научила беше какво е предателство, алчност и презрение, лицемерие и порок. Научила беше за омразата и яростта, но до този момент не беше изпитвала лично тези емоции. Сега я заля нещо чудовищно, писна оглушително в ушите й. Имаше глас в главата й и той крещеше обезумял, жаден за нещо, което нейните хора не познаваха.

„Мъст!“ — виеше гласът и тя беше безсилна, подмятана от разрушителните ветрове на чувства, които я подхванаха и я тласнаха като обрулено листо към генерал Малкан.

Видя го да поглежда нагоре, заслонил с ръка очите си. Осородните войници наоколо вече не тичаха панически напред-назад; стояха като заковани и гледаха към нея. Тя беше свикнала с такова внимание. Втренчените погледи на петстотин души не можеха да я спрат. Тя имаше очи само за Малкан.

Видя го да отстъпва крачка назад, да залита; мечът изпадна от отпуснатата му ръка.

Тя изкрещя и отприщи Изкуството си, отприщи го в пълната му мяра, Изкуство, което никой друг народ не познаваше. Империята я беше научила да мрази, сега беше неин ред да даде нечуван урок на Империята.

Балкус изведе хората си още двайсетина метра напред и те се строиха в две редици за стрелба. Битката се водеше нестройно и накъсано, защото дори сарнианската мисловна мрежа не можеше да гарантира съвършен ред в предутринния мрак. Осородните се бяха престроили бързо и центърът на сарнианското настъпление се натъкна на солиден фронт от пазители, тежка пехота и връхлитащи от въздуха летящи отряди. Атаката на Сарн буксуваше на място.

„Губим предимството си.“ Изненадата и инерцията, осигурили първоначалния им пробив, бързо се изчерпваха. Загубите в жива сила растяха и Балкус ясно си даваше сметка, че неговите хора ще попаднат право в месомелачката, ако осородните преминат в контраатака по десния фланг. Таркианските войници на Паропс бяха оформили линия от щитове срещу жилата и щраколъковите снаряди, осигурявайки прикритие за щракометците на Балкус. Уви, фронтът на противника се разширяваше с всяка минута, нови и нови войници притичваха да се включат в сражението. Балкус прати хората на Плиус да оформят защитна стена от щитове по десния фланг на неговата рота, в случай че осородните се опитат да нападнат оттам. Ценийският шпионин, напъхал телесата си в преправена набързо броня, се потеше обилно, блед като платно. Твърде дълго беше живял като цивилен.

Балкус поклати глава. Наоколо му колегиумските щракометци стреляха усилено, с променлив успех нанасяха поражения на престрояващия се имперски фронт. Отрядът богомолкородни, който се беше сражавал далеч вдясно от ротата на Балкус, беше погинал кажи-речи до последния човек след щраколъков залп откъм вражеските редици, а само преди минута в главата му отекна проблясък на болка, последван от мъртвешка тишина, когато огромно гюле разора бразда в сарнианските редици.

„Но къде, да опустее, е истинската им артилерия?“ Ако не се брои оловометът с гюлетата и един самотен катапулт в дъното на имперския лагер, от артилерията на имперците нямаше и помен, дори бойни автовозила не се бяха включили в сражението. „Означава ли това, че Салма е успял да извърти лудия си номер?“

Точно тогава го застигна заповедта: „Командир Балкус, открийте стрелба по имперския център.“

„Ами фланга?“ — помисли си той, но така не излъчи въпроса по мрежата. Не можеше да оспорва заповед. Подчинението беше впечатано в костите му. Осородните в неговата част на фронта бяха коригирали мерника си и хората на Паропс се огъваха под тежкия обстрел. Балкус погледна към солидната маса от тежка пехота в центъра и разбра, че осородните там всеки момент ще преминат в настъпление.

„Свършено е с нас“ — помисли си, още една мисъл, която не сподели с никого, после изкрещя: „След мен!“ и се втурна право в обсега на противника, възползвайки се от пролуката, която се беше отворила между войниците на Паропс и каретата на сарнианската армия.

Щраколъков снаряд, изгубил почти напълно инерцията си, изби искри от бронята му. Балкус не обърна внимание на болката. Знаеше, че хората му го следват и че немалко от тях са достатъчно съобразителни, за да преценят минималните шансове за оцеляването им. Левият имперски фланг, който допреди миг разменяше изстрели с неговите хора, започна да сгъстява редиците си за атака. Без да чака изрична заповед, Плиус премести стената от щитове на своя контингент, за да поеме най-тежкия удар на нападението.

— Дайте им да се разберат! — изрева Балкус с цяло гърло. Мъжете и жените на Колегиум се строиха около него като истински войници, а не като сбирщина от дюкянджии, търговци и безделници. Лицата им, лица бръмбарородни, мухородни и всякакви други, бяха безизразни и нетрепващи, умовете им — фокусирани върху конкретната задача и слепи за клането наоколо. Това беше едва втората им битка, а първата без стени, които да ги защитят.

Имперският център се юрна напред и щракометците на Балкус стреляха в почти пълен синхрон. Най-близкият ъгъл на осородната формация се огъна и срина на място, шокът се разля като вълна по имперските редици, така че войниците в другия край на строя продължиха напред, макар и нестройно, а тези най-близо до Балкус прекратиха настъплението си. И в този кратък миг на объркване сарнианците щурмуваха, първата редица хукна напред щит до щит, а войниците от втората стреляха с арбалети и щраколъкове право в лицето на врага.

— Идват! — изрева Плиус и за пръв път изтегли меча си от ножницата. Лявото имперско крило нападаше по земя и по въздух, без да се интересува от ставащото в центъра. Хората на Балкус презареждаха трескаво. Имаха време за още един залп, повтаряше си наум той като заклинание.

— Огън! — И те изпълниха заповедта, стреляха и отвориха широки пролуки в рехавата формация от пехота и въздушни отряди. Ценийците се стегнаха със застъпени щитове да посрещнат вражеската вълна. Между Балкус и ценийците хората на Паропс чакаха гигантската ножица да се затвори и да улови осородните в капан между тяхната редица щитове и тази на Плиус. Вляво от Паропс удържането на фронта беше в ръцете на колегиумските доброволци.

— Гвоздистрели! — ревна Балкус, свали своя от гърба си и го изпразни в налитащите бойци. Характерният трясък вляво и вдясно от него дойде като знак, че заповедта му е била чута. За един кратък миг имперският щурм се разпадна напълно, сякаш размазан от исполински юмрук. А после осородните връхлетяха отново. Балкус извади меча си, хората му грабнаха щитове и боздугани, брадви и копия, мъжете и жените от втората и третата редица забиха дълги пики в земята. Ценийската стена от щитове се огъна внезапно, твърде рехава, за да удържи напора. Щурмът връхлетя отбранителната линия на таркианците и се заби като клин между Паропс и колегиумските доброволци. Плиус загина, без да е нанесъл и един удар.

Отзад, откъм вътрешността на имперския стан, проехтя внезапна, тиха експлозия.

Експлозия от светлина, не от взрив — чудовищен прилив от бяло сияние. Балкус залитна назад и вдигна ръка да предпази очите си, чу звън на метал, вик на ранен мъж. Атаката на осородните се разколеба, войниците спряха на броени крачки от противника, дори понечиха да се оттеглят. Примижал и мигащ, Балкус ги видя как се оглеждат объркано, а офицерите им се питат какво става.

Нещо гореше в имперския лагер… не, не гореше, а светеше. Във въздуха висеше човешки силует, но така нажежен от светлина, че очите те заболяваха, все едно си погледнал в слънцето. Осородните войници в близост до силуета извръщаха погледи и отстъпваха назад. Светлината беше толкова силна, че Балкус различаваше ясно и най-дребните детайли в полето отдолу. Не беше светло като ден. И най-ясният ден не беше толкова светъл.

Точно под светлината имаше човек; Балкус изруга от благоговение и страх, защото човекът гореше в пламъци. Бронята му светеше нажежена до бяло, събрала във фокус страховитата светлина. Ставаше въпрос за Изкуство, осъзна Балкус, Изкуство, каквото той не беше виждал преди и което не искаше да види никога повече. Мъжът залиташе, мяташе се, бронята му се топеше, по кожата му се пукаха мехури, ала нещастникът не можеше да обърне гръб на сияйното създание, чиято гибелна светлина го държеше прикован като с магия.

Ослепителен блясък… и нова светлинна вълна се плисна като концентричен прилив през имперската армия и онези, които застигна, онези, които се бяха обърнали да видят какво става, нададоха писъци, забиха пръсти в очите си, свлякоха се на земята.

А после светлината изчезна. Факлите и фенерите в лагера мъждукаха като светулки в плътния мрак. И в този миг на потрес и объркване сарнианци първи събраха мислите си. Събраха ги в мисловната си мрежа и се стовариха като чук върху заслепения противник. Балкус даде заповед за стрелба на сляпо, по врага, който трябваше да е някъде там, на броени метри от неговите хора, невиждащ и невиждан. Колегиумските щраколъкове изтрещяха в хор и пометоха оцелелите осородни.