Поглед в мрака

6.

Войната се отразяваше зле на търговията. Но имаше и такива бизнес начинания, които не съкращаваха дейността си дори по време на война. Нещо повече, въпросните бизнес начинания дори набираха допълнителен персонал.

— Дребни доставки — беше обяснил на Тисамон мухородният контрабандист. — Съобщения насам и натам. Оръжия. Хора понякога. Двама могат да се сместят отзад. Тесничко е, но върши работа.

Контрабандата се осъществяваше посредством олекотено автовозило с шест тесни колелета, задвижвани от пренавит двигател с часовников механизъм, който работеше почти безшумно и благодарение на който возилото сякаш се носеше на педя над земята, а по нанадолнищата буквално летеше. Мухородният сам го караше и поправяше, сам имаше грижата да надбяга всяка неприятност, но напоследък плащаше на двама въоръжени мъже, които да го охраняват денонощно, защото големите си печалби изкарваше с цената на още по-голям риск. Опасността и потайността бяха негови постоянни спътници. Свидетелство за рисковете на професията му беше овакантеното място, което Тисамон беше заел.

Така, лесно и бързо, Тисамон се придвижи до окупирания Хелерон. По-малко от две десетници вися от скелета на купето — кажи-речи само това беше останало от возилото след преустройството, на което мухородният го беше подложил, — след което малобройният им екипаж се вля в потока от пътници, стичащи се към Хелерон от Аста и Тарк или по Копринения път от земите на юг.

— Оттук нататък вече сме законни — беше му обяснил контрабандистът. — Осородните може да си мислят, че управляват града, но Хелерон все още е централен пазар, а не военен лагер. Бръмбарите не са толкова глупави, че да отпращат хората, а в града няма и един магнат, който да не трупа парици с помощта на Черната гилдия. Говори се, че имперските чиновници също приемат подкупи. Бързо се учат гадинките, няма спор.

Хелерон, град, където съграждането и разрухата вървяха ръка за ръка; където днешното зъбчато колело заличаваше следите от вчера; град на машините, който всекидневно засмукваше и изплюваше стотина мъже и жени, дошли с надежда да намерят щастието си, а превърнали се вместо това в гориво за леярните. Именно тук беше дошъл Тисамон предния път, след предателството на Атриса и своето към нея. В Хелерон, където, проливайки кръв с лекота и срещу заплащане, беше успял да забрави първопричината, тласнала го насам. По някакъв извратен и горчив начин Тисамон пазеше мили спомени за този град.

Изминал бе съвсем кратък период на опрощение — месеците, откакто напусна Хелерон, преди да се върне отново. Стенуолд го беше измъкнал от самоналоженото му заточение, отдалечил го беше от порочния кръг на улични сбивания и потушаване на пиянски свади. Стенуолд му беше дал шанс да се очисти, да се върне към истинската си същност. За кратко — докато се биеше с осородните тук и в Мина, докато обучаваше дъщеря си и издирваше Кутията на сенките в Джерез — изглеждаше, че ще успее да преоткрие себе си.

„Слабоволев, ето какъв съм.“ Трябваше да остане във Фелиал, верен на расата си, а вместо това беше предал стародавните традиции на своя народ заради една паякородна жена и с това беше поставил началото на множеството провали, довели го дотук. Местеше поглед по мърлявата блъсканица наоколо и постепенно усмивка разтегли лицето му. Каква по-добра гробница за такъв като него от мръсните коптори и осаждения метал на Хелерон.

Сградата, която търсеше, не беше се променила, само табелката на вратата се четеше още по-трудно под новия пласт едногодишна мръсотия — „Роуен Паласо, посредник“. Тисамон влезе, даде името си и след няма и минута го заведоха на третия етаж в кабинета на собственичката.

Роуен Паласо беше бръмбарородна жена на неговите години. Боядисаната й в червено коса сребрееше в прораслите корени, лицето й беше подпухнало и нарязано от бръчки. Беше типичен представител на средната търговска класа в Хелерон, от хората, които цял живот въртят усърдно бизнеса си, но така и не постигат планираните успех и богатство. В Хелерон такива като нея — с лопата да ги ринеш. Предмет на посредническата й дейност бяха мъже и жени, чиито умения бяха неоспорими, но и извън закона — взломаджии и крадци, биячи и наемници за мокри поръчки, дуелисти и убийци. В противовес на потайните нощни занимания на нейните сътрудници канцеларията на Роуен беше във висша степен уютно и приятно място — с възглавнички по столовете и везани гоблени с мъдри сентенции. Всъщност баналният уют на обстановката имаше за цел да извади от равновесие както клиентите, така и сътрудниците й.

— Тисамон Фелиалски, от плът и кръв — възкликна Роуен. — А аз си мислех, че повече няма да те видим. Но пък хората от нашата черга винаги се връщат в Хелерон.

— Така изглежда — отвърна тихо той.

— Какво, дошъл си да дириш работа, да изкараш някоя пара?

— Искам да се бия — каза Тисамон.

— Естествено, че искаш. Нали в това те бива. Дърводелците искат да правят разни неща от дърво, занаятчиите мрат да си омацат ръцете с машинно масло, а ти искаш да убиваш хора. Защо не? Човек трябва да развива талантите си, така казвам аз.

И наистина обичаше да го казва. Същата фраза Тисамон беше чувал поне десетина пъти от устата й.

— Какво имаш за мен? — попита я той.

— Не е толкова лесно, приятелю ловки, изобщо не е толкова лесно — поклати глава Роуен. — Сега градът има ново управление.

— Нали не искаш да повярвам, че осородните са сложили край на твоя бизнес?

Тя го удостои с тъжна усмивка.

— Не съвсем, Тисамон, не съвсем. Но старите ти ловни полета вече ги няма. Настъпи краят на една ера. Стълкновенията между бандите, уличните боеве, в които ти си създаде име — всичко това остана в миналото. Империята сериозно се е заела да прочисти всички територии, които не искат да подвият коляно. Единствената работа от стария тип, която мога да ти намеря, ще е равносилна на самоубийство — твоето и на малцината, които още удържат фронта.

Тисамон кимна замислено.

— От друга страна, ако проявяваш интерес към нещо малко по-различно… — Бодрите й усмивки не бяха толкова убедителни като тъжните.

— Слушам те.

— Осородните донесоха със себе си един нов вид развлечение. Адски са запалени, те, както и всички местни, които искат да им се подмажат, само че въпросното забавление е малко… просташко.

— Двубои пред публика и срещу заплащане — досети се Тисамон.

— Но нямат нищо общо със състезанията на мравкородните — предупреди го Роуен. — Говорим за кървав спорт — хора срещу животни или един дуелист срещу тълпа от невъоръжени роби или затворници. Нищо общо с войнската чест, Тисамон. Човек би си помислил, че няма да ти хареса — каза тя, като го наблюдаваше зорко. — Но ако проявиш интерес, мога да те уредя. Двубоите са нещо съвсем ново в Хелерон и всеки може да се запише. Е, робите обикновено не ги питат искат ли да участват, но срещу това няма закон…

„Което отваря нова ниша за човек с нужните умения“ — помисли си Тисамон, без да е сигурен дали има предвид жената или себе си.

— Запиши ме — каза й той.

Седа никога не беше виждала комарородния облечен с друго освен с обичайната си черна роба. Е, понякога и с роби в имперски цветове по настояване на брат й. Сега обаче го завари седнал с кръстосани крака на пода в огледалната стая, заобиколен от запалени свещи и нагизден с някаква светла дреха, увита като бинт около краката и ръцете му и стегната с червени панделки на коленете, лактите и китките. Обичайната качулка също я нямаше, бе заменена от черна ивица плат през челото, заради която лицето и скалпът му изглеждаха дори по-мъртвешки от обикновено.

— Като какъв си се облякъл, магьоснико? — попита го отровно тя, след като пазачът си тръгна. Напоследък й позволяваха да остава сама с Уктебри — новост, която Седа не можеше да си обясни. Или брат й беше твърде зает с други неща, или недоловимото влияние на комарородния вършеше чудеса.

Когато Уктебри вдигна глава да я погледне, Седа отстъпи инстинктивно назад, защото в изпитото му като на череп лице имаше нещо невиждано преди.

„Задоволство“ — съобрази тя. Неприкрито и злорадо задоволство. Червените му очи и местещото се рождено петно, което черната превръзка скриваше само отчасти, пулсираха диво. Устните му се разтеглиха в усмивка и извадиха на показ всичките му заострени като на хищна риба зъби.

Вдигна ръце към нея. В шепите му като в люлка се мъдреше очукана кутия, покрита с пластове изящна дърворезба.

— С цената на превратности и дълъг път… — изсъска той. — С цената на кръв и огън, на предателства и престъпления тя е тук. Макар и със закъснение, Рекеф успя. И кутията е моя.

Седа се постара да го измери със студен поглед.

— И струвало ли си е усилията?

— Хилядократно — каза той. Изправи се с лекота, зарязал старческите преструвки, и Седа се зачуди чия ли кръв е използвал, за да си върне младежката енергичност. — Зает бях с малко проучване. Това облекло, за което питаш, панделките и прочие, не са магически. Но имат своето символично значение за определени същества от определено време. Помогнаха ми да се представя в пълния си блясък пред въпросните същества, така че да разберат кой съм и да не стоварят гнева си върху мен.

— И къде ще го стоварят тогава? — учуди се тя.

— Където аз пожелая или където те сами пожелаят, стига желанието им да не противоречи на моите планове — заяви Уктебри и отиде да вземе робата си, която лежеше захвърлена до стената. Успя да я навлече през тавата си с едната ръка, без да изпуска и за миг кутията. Седа остана с чудатото впечатление, че за миг комарородният се е видял през нейните очи и видяното го е смутило.

— Тази кутия — каза тя. — За какво ще я използваш? За собствено забавление или за нещо, свързано с нашите планове?

— А ти докъде го докара? — попита той и си вдигна качулката. Стори й се, че долавя разочарование в гласа му. Да не би да е очаквал да се въодушеви при вида на находката му?

— Няколко полковници вече са на моя страна, включително Бруган. Ухажвам и стария губернатор Танред, макар че не знам дали си струва заради нищожното му влияние. Плюс един майор от инженерните войски, друг от роботърговския корпус, двама висши чиновници от Консорциума. Всички те вече са на моя страна. Мъже разочаровани и пренебрегнати при повишенията, мъже амбициозни и отмъстителни. Плета мрежите си като истински паяк.

— Добре — кимна Уктебри. — Колкото до твоя въпрос, кутията не просто е свързана с нашите планове, тя е сърцевината на нашите планове. Вътре в кутията, принцесо моя, има живот и смърт едновременно, от които аз да черпя. Живот за теб и смърт за…

Тя вдигна ръка да го спре, макар да знаеше, че никой не може да ги подслуша. Не можеше да му има доверие, нали? Знаеше, че Уктебри планира да я използва като кукла на конци, с чиято помощ сам да управлява Империята. „Но така или иначе, комарородният ми дава по-голям шанс от собствения ми брат“ — каза си тя.

— Вижда ми се много малка — изрече пренебрежително на глас. — Чудя се дали не ми я вреш в очите само за да ме впечатлиш и омаеш.

Усмивката му се разпука отново в сенките на качулката.

— Скъпа ми, обзета от съмнения принцесо. Вярваш ли в духове?

Понечи да отхвърли нелепото му предположение, но Уктебри очевидно очакваше точно такъв отговор, затова Седа предпочете да вдигне безразлично рамене.

— Знам, че не си в състояние да проумееш как точно е структуриран светът — заговори той. — Затова ми позволи да използвам метафора. Представи си света като платно, изтъкано от нишки. — Ръката му се подаде от широкия ръкав, стиснала една от червените панделки.

— Щом казваш.

— Всичко, дърветата, камъните, дивите животни, небето, водата, всичко това е тъкано платно — продължи търпеливо Уктебри. — Но когато мислиш, мислите ти внасят промяна. Разнищват платното, връзват възли в тъканта му. И ако си магьосник, можеш да използваш тези възли, за да придърпаш други нишки. Ето това е магията и в нея няма нищо сложно. Направо се чудя как всички не стават магьосници. — Пръстите му се раздвижиха светкавично и в центъра на панделката се появи възел.

Седа успя да вдигне отново рамене.

— Не отричам, че притежаваш сила, комарородни. Но едва ли ще я проумея някога и е по-добре изобщо да не се опитвам.

— Може и да си права — ухили се той. — Какво става обаче, след като умрем? Какво се случва с възела? — Дръпна силно краищата на панделката и възелчето изчезна сякаш никога не го е имало. — Уви, всичко изчезва в миг, принцесо моя. — Усмивката му стана съзаклятническа. — Ами ако не беше така?

— Какво… не разбирам.

— Тялото го няма — погребано, изгнило на прах. Но възелчето от мисли още е там, в капан между нишките, затегнато докрай. — Обикаляше стаята и гасеше с пръсти свещите сякаш да наподоби вечерния сумрак навън.

— Не виждам как може да стане такова нещо.

— Ти не разбираш нито едно от нещата, за които ти говоря, защото вярваш единствено на очите си. Нека те улесня тогава — каза той. — Летриме, покажи се, моля те. Ред е за една малка драматизация.

Седа го изгледа, смръщила вежди.

— Какви ги дрънкаш?

— По-скоро драма — уточни Уктебри. — Може би повече от необходимото, но богомолките открай време си падат по драматичните жестове.

В стаята беше станало студено — по-студено, отколкото можеше да се обясни с изгасналите свещи, — но далеч по-притеснително беше поведението на Уктебри, който гледаше втренчено над рамото й към нещо зад нея.

Седа се обърна и изпищя, отскочи и тупна на пода, после залази трескаво на четири крака с единствената мисъл да се отдалечи възможно най-много от привидението, появило се между нея и вратата.

Беше жена, висока, стройна и бледа, с хитинова броня, тялото й бе пронизано на десетки места от трънливи лиани, които се гърчеха, издължаваха се и я пронизваха отново и отново, но въпреки всичко това лицето й беше спокойно, блажено дори, и в същото време излъчваше откровена лудост.

— Пред теб, принцесо, е най-голямата грешка на молецородните — изсъска Уктебри, — най-големият възел във везмото на историята, възел, който никога не ще бъде развързан. При това дамата, която виждаш, е само говорителката на стотиците други създания, оплетени в трънлива прегръдка като на шипките, които я пронизват, едновременно богомолки и молци, споени, преплетени, омесени в едно цяло. Резултатът на най-великата магия, която е правена някога и която аз сега държа в ръцете си.

Лицето на изтерзаната жена се беше сдобило с ново изражение, изражение на дълбока ненавист, насочена изцяло към Уктебри. За себе си Седа откри, че споделя напълно тази емоция.

Тисамон се върна в жилището, което държеше под наем. Чувстваше се разтърсен и отвратен.

Не заради дуела, който беше единственото смислено нещо в цялата история. В крайна сметка сложната връзка между хора, които се сражават на живот и смърт, пораждаше особено взаимно разбиране, братство дори, което отдавна беше станало част от живота му.

Бяха превърнали едно от градските пазарища в арена. Осородните бяха наредили на местните да премахнат сергиите и на тяхно място да издигнат амфитеатрални скамейки. Не се различаваше особено от Форума на умелите, място, за което Тисамон пазеше мили, макар и поизбледнели спомени. Очакванията му също бяха свързани с Форума на умелите — двубои, в които дуелистите демонстрират бойните си умения и получават учтиви аплодисменти. Богомолкородните не намираха нищо нередно в майсторските дуели, които завършват със смърт. Смъртта, в крайна сметка, беше просто окончателната, финалната изява на бойното изкуство.

Ала случилото се тук беше различно и го омърси по съвсем неочакван начин.

Излязъл беше на арената с още десетина бойци. Представиха ги по ред, като всеки вдигаше оръжието си и посрещаше аплодисментите на тълпата. Групичката беше шарена — бръмбарородни, мравкородни отцепници, полуродни и дори един скорпионороден с огромен меч. Нямаше нито предварителни договорки, нито правила. Когато осородният церемониалмайстор, или каквато там му беше титлата, смъкна с отривисто движение позлатената си дървена палка, бойците се нахвърлиха един срещу друг. Обзет от познатия транс на занятието си, Тисамон посрещна охотно най-близкия противник — бръмбаророден с дълга до коленете броня от припокриващи се плочки, който го нападна с двуостро копие.

Тисамон блокира копието му със сърпа си, заби костните шипове на другата си ръка в пролуката между врата и рамото на противника си и когато той залитна назад, му преряза гърлото.

Следващ по ред се оказа мравкороден с висок щит и къс меч, без друга защита освен металния си шлем. Тисамон го уби, после уби още двама, с което успя да привлече вниманието на останалите и те се нахвърлиха вкупом отгоре му. Бяха шестима и очевидно искаха да го посекат с общи усилия, преди да приключат надпреварата помежду си.

Сред шестимата нямаше посредствени бойци, но никой не беше оръжемайстор, а и не бяха свикнали да се бият заедно. В крайна сметка Тисамон се справи с всички им, четирима уби, а двама рани толкова тежко, че ги извади от играта.

И чак тогава чу рева на тълпата. Съвсем беше забравил, че се бие пред публика. Защото не се биеше заради нея, а заради себе си.

Полудели бяха — крещяха, дюдюкаха, тропаха. А той стоеше в центъра на арената с кръвта на осем мъже по острието на сърпа си, притиснат от смазващата сила на аплодисментите. Цяло чудо беше, че краката му не се подгънаха.

Но зрителите не бяха приключили с него. Не, сега искаха да довърши двамата, които беше ранил.

А това беше нечисто.

И тогава, докато местеше поглед по лицата на осородните войници и чиновници, на бръмбарородните богаташи, слугите и гостите им, Тисамон осъзна, че те не се интересуват от умението в боя. За тях беше без значение, че той е оръжемайстор, че е овладял боен стил, зародил се преди хилядолетия, и че е добър в това, което прави. Не, бяха дошли единствено заради кръвта и ако Тисамон беше заклал двайсетина невъоръжени роби, вместо да победи десет опитни бойци, щяха да го аплодират по същия начин.

Сега обаче те го обичаха. Той беше техният шампион, героят на мига, защото беше пролял повече кръв от своите противници.

Следващият му двубой наистина го изправи срещу двайсет роби — осъдени престъпници, мъже и жени от робските пазари на паякородните или просто нещастници, имали лошия късмет да разгневят новата градска управа. Той не пожела да се бие с тях, но те го нападнаха отчаяно, защото им бяха обещали свободата, ако успеят да го убият. Тисамон не бързаше да вдигне оръжие, даде им шанс да се откажат. Но когато го наближиха, откри, че ненавистта му към роботърговците много лесно се превръща в презрение към онези, които са позволили да бъда заробени.

А тълпата продължи да го аплодира ентусиазирано, сякаш наблюдаваше театрално представление. Хелеронските бръмбарородни явно бързо се учеха от новите си господи, установи той. Именно те крещяха най-силно и най-настървено.

Когато всичко приключи, Тисамон поръча да пратят наградата му на Роуен Паласо, после си тръгна.

„Никога повече“ — реши той. Имаше и други, почтени начини един дуелист да си изкара прехраната. Тисамон седеше на леглото в малката таванска квартира и размишляваше усилено. Откри, че ръцете му треперят — не заради кръвта по тях, а заради одобрението.

В дуелите различните раси имаха различни традиции. Мравкородните обожаваха дуелите с меч, но ценяха най-вече умението и двубоите рядко продължаваха след първата кръв. В Колегиум дуелите бяха спортно мероприятие, което се провеждаше с дървени мечове, подходящи за пред публика, от преподаватели в Академията и младежи. Богомолкородните нерядко се сражаваха до смърт, но само с общо съгласие и никога за забавление на зрителите.

Знаеше, че понякога паякородните организират робски двубои пред публика, но не беше вярвал, че същите декадентски вкусове ще достигнат отвратителната си кулминация при осородните.

Стана и отиде при вратата. Трябваше да намери друг начин за оцеляване, друг град. Този живот не беше за него.

Долови нечие присъствие в стаята.

Завъртя се мълниеносно и замахна със сърпа си там, където знаеше, че ще намери натрапника.

Сърпът му издрънча при удара в друг сърп и шокът го парализира за миг, смъквайки гарда му за ответния удар. Усещаше стоманата, но не виждаше нищо.

Тя се събра от нищото като сгъстяващ се въздух, като неясна сянка, пронизана от гърчещи се шипки и тръни.

„Тисамон — назова го. — Оръжемайсторе.“

Той я гледаше втренчено, изтръпнал. Магията беше сред малкото неща, срещу които той не притежаваше защита.

„Тисамон“ — повтори тя. Богомолкородните й черти се различаваха смътно сред лианите и блясъка на многофасетните насекомоидни очи.

— Какво искаш от мен? — промълви той.

„Дойдох да те съдя — отговори привидението. — Ти нали това търсиш, присъда?“

Тисамон осъзна, че се е смъкнал на колене.

— Присъда… за какво?

Очите й, невеществени макар, го държаха здраво в хватката си.

„Добре знаеш престъпленията си. Нима не търсиш изкупление дори сега, в този бездуховен град?“

— Няма изкупление за мен — каза задавено той.

„И затова трябва да изкупваш вината си вечно? Тази идея не е чужда на нашата раса. Имаме толкова правила и закони, че рано или късно неизбежно ги нарушаваме. И сме по подразбиране несъвършени, защото стандартите ни са невъзможно високи. Чудно ли е тогава, че живеем в агонията на неосъществените си желания, че законите на традицията ни обездвижват като остри тръни, забити дълбоко в плътта?“

— Коя си ти? — попита той, неспособен да отдели погледа си от нея. — Какво си?

„Аз съм паметник на богомолската гордост и провал, Тисамон. Преди да падна, ме наричаха Летриме. Вече петстотин години роня сълзи и се покайвам, но никога не ще избягам от последствията на своите действия. Няма да избягаш и ти.“

Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да мисли, освен че точно това е тръгнал да търси, когато напусна Колегиум. Че това е присъдата, която заслужава.

„За какво да те съдя, Тисамон? — попита го тя. — Ти изневери на народа си заради жена. Изневери на себе си заради вината, с която това те изпълни. Изневери на любимата си, като я изостави, и на дъщеря си също. Изневери на старата си любов с новата, а сега изневеряваш и на нея, като й обръщаш гръб. Има ли нещо ценно, което да не си захвърлил, Тисамон?“

— Не.

„Напротив, има. Може да си свалил брошката си, но още си оръжемайстор. Нима не съзнаваш какви задължения произтичат от тази ти роля? Ти все още си защитникът на своите хора, на всичките си хора, дори на онези като мен, които са паднали толкова ниско, че твоите прегрешения изглеждат нищожни.“

— Нима вие имате нужда от защита? Срещу какво?

„Срещу зли и алчни люде, решени да откраднат онова, което принадлежи на народа ни — нашето наследство, нашата история.“

— Аз съм недостоен да…

„Именно затова се обръщам към теб, защото си недостоен — прекъсна го тя. — Страдал си, но съществуват страдание и безчестие, които никой от нашата раса не бива да понесе. И кого другиго да потърсим за помощ, кой друг би издържал напрежението по-добре от съсъд, който вече е счупен?“

— Какво искаш от мен? — попита отново той.

„Докато с теб си говорим, към теб идват хора да те пленят, Тисамон. Хора, чието внимание си привлякъл и които искат да те заробят. Продаде те собствената ти посредничка и сега ги води към теб.“

Той скочи и острието на ръкавицата му се отвори в готовност.

— Роуен ме е предала?

„Предателят бива предаден на свой ред.“ Думите й го смълчаха. „Ако наистина търсиш изкупление за горделивостта си, Тисамон, ще ги оставиш да те заловят. Трябва да преклониш глава пред най-лошото, иначе всяка надежда за изкупление е изгубена.“

— Да ме заловят? Тоест?…

„Или ще се вкопчиш в горделивостта си, която не е достатъчно силна, за да се пречупи?“

Вече бе стигнал до вратата. Там спря и насочи сърпа си към привидението.

— Не искай от мен да стана роб. Никой богомолкороден не е падал толкова ниско.

Сянката на Летриме се приближи, минавайки без затруднение през разтуреното легло.

„Аз съм робиня, Тисамон. Робиня съм на кутията, която не успяхте да опазите. И в резултат на това сега съм роб на нашите врагове. Повярвай ми, аз съм въплъщението на всичко богомолкородно — крехката гордост и страха от провал. Напълно съзнавам за какво те моля.“ Стоеше пред него, прозирна като утринна мъгла. „Само по този начин би могъл да изтриеш петното, което съзираш в душата си.“

— Толкова ли е тежък грехът ми? — попита дрезгаво той.

„Не — каза простичко тя, — освен в собственото ти съзнание. Но това е съдникът, когото не можеш да измамиш и от когото не можеш да се скриеш.“

Непосилен товар легна на плещите му. На стълбището вън се чуха стъпки. Сигурно Роуен и онези, на които го е продала. Осоиди, най-вероятно.

Прибра острието, седна на леглото и зачака.