Поглед в мрака

15.

Хокиак я беше държал в килия сякаш месеци наред, макар че в действителност едва ли беше стояла вътре повече от два часа. През цялото време я тормозеше една и съща мисъл: „Отново! Отново в килия!“ Не беше хванала вяра на твърденията му. Примирила се бе, че или ще я предаде на осородните, или, в най-добрия случай, на онзи, който предложи най-висока цена.

Надяваше се поне Талрик да се е измъкнал. Странна надежда, като се има предвид собственото й положение. Не хранеше илюзии, че Талрик ще се върне за нея.

А после я завлякоха обратно в задната стаичка на дюкяна, бутнаха я под светлината на лампата и я дръпнаха грубо, когато се спъна. Хокиак я чакаше, подпрян на бастуна си.

— Както ти обещах — каза той. Клиентите му бяха с плащове, но изпод сянката на качулките им я гледаха сивкавосини лица на минасци.

— Моля ви… — подхвана тя. — Помогнете ми.

Без знак за каквото и да било ожесточение един от присъстващите я удари силно в корема и й изкара въздуха, а после, докато Че се давеше и гърчеше, тикна кесия в ръцете на Хокиак.

— С поздрави от Червения флаг — чу тя през световъртежа в главата си.

Скорпионородният кимна.

— И вие предайте много поздрави на шефката си. Каквото и да й потрябва, винаги може да разчита на мен.

Без да кажат и дума повече, двамата минасци вдигнаха Че на крака. Тя усети нещо студено в ребрата си и разбра, че е острие на кинжал.

— Едно по-рязко движение, една дума, и господарите ти има да те стържат от плочника парченце по парченце — заплаши я мъжът. — Разбра ли?

— Моля ви — измънка Че. — Само ме заведете при Кимене.

Кинжалът я убоде и тя млъкна веднага.

— Още една дума — повтори с равен тон минасецът. — Една думичка, и ще ти видя сметката още тук.

Поведоха я по задни улички през града. Беше нощ и Че бързо изгуби ориентация. Знаеше само, че във въздуха се усеща осезаемо напрежение. Твърде много хора се мотаеха безцелно навън, сякаш чакаха указания.

„Талрик беше прав за това място — помисли си тя. — Жалко, че всичко друго се обърка.“

Стигнаха до невзрачна на вид къща в един от многото минаски квартали, които осородните бяха оставили на немарата, и бързо я вкараха вътре. От мазето на Хокиак до мазето тук, по най-бързия начин и без много шум. Заключиха я вътре с вързани ръце.

„Всичко ще се оправи — повтаряше си ожесточено тя. — Кимене ще дойде, ще ми повярва и тогава всичко ще се оправи.“ Слаба утеха, която дрънчеше на кухо.

Измина някъде час, според собствената й преценка, преди вратата да се отвори отново. Някакъв минасец заслиза към нея по каменните стъпала. Друг мъж остана на прага с фенер в ръка, но и без мъждивия му светлик Че веднага позна посетителя. В първия миг името му й убягна, после изплува на повърхността и Че си отдъхна с облекчение.

— Чисис!

Той се вгледа в нея, после даде знак на мъжа с фенера да се приближи. Не се беше променил, само гримасата на горчиво неудовлетворение се беше впечатала още по-дълбоко върху лицето му. Стискаше нож в ръка и Че се уплаши — оръжието нямаше за цел да й вземе страха, а по-скоро да заостри апетита на собственика си. „Тиниса все казваше за него, че не е стока…“

— Чисис, аз съм — каза Че. — Не ме ли позна?

— Познах те, естествено — отговори студено минасецът. — Обикновено така става с предателите.

— Не съм предател — отрече тя.

— Хокиак е на друго мнение.

— Хокиак греши! Мисли, че съм предателка, защото отидох при него с осороден. Ако наистина исках да се внедря сред вас, щях ли да направя нещо толкова глупаво?

Чисис я изгледа все така безстрастно.

— Не се сещам за никого, който би направил нещо толкова глупаво, така че аргументът ти е лишен от смисъл. Пък и чух, че осородният избягал, след като убил неколцина от хората на Хокиак.

— Той е беглец със смъртна присъда и Империята го търси. Сигурно е решил, че Хокиак иска да го продаде на осородните.

— Разправяй каквото си искаш — усмихна се криво Чисис. — С времето ще изтръгна истината от теб, без значение какви ги дрънкаш сега.

— Ще ме оставиш ли поне да говоря с Кимене? — попита тя.

Чисис отвърна с усмивка, която беше едновременно кратка и неприятна за гледане.

— Внимавай какво си пожелаваш, момиче. Тя идва да те види. Заради старите времена, може би.

„Може би смята, че ми дължи поне това — помисли си Че. — Или иска лично да види как ме режат на парченца.“

— Мога да ви помогна, на цялата съпротива — настоя тя. — Затова дойдох, да помогна.

— Да де, не на нас обаче. — Той клекна до нея, като въртеше ножа под светлината на фенера. — Не се тревожи, двамата с теб скоро ще си поговорим. И аз ще измъкна истината, до последната трошичка. Нямай грижа.

Понечи пак да го удари на молби, но после се отказа. Чисис беше недоверчив човек. Целия си съзнателен живот беше прекарал в един окупиран град, водил бе личната си война и за него Че беше поредната възможност да наточи острието на омразата си. Сигурно предпочиташе да убива предатели пред врагове. И да ги убива бавно при това.

А после самата Кимене слезе в мазето. Видът й сам по себе си беше доказателство за силните позиции на съпротивителното движение. Носеше роба, но широката дреха беше отворена отпред и не скриваше черния нагръдник с двете червени стрели на минаската съпротива: „Паднахме, но ще се издигнем отново.“ Беше въоръжена и явно беше минала така по улиците заедно с охраната си, без да се крие от осородните. Явно части от града вече бяха извоювали своята практическа независимост от окупатора.

Самата Кимене обаче не се различаваше от жената, която Че помнеше отпреди година време — млада, свирепа и горда, с късо подстригана коса, истинската бойна царица на Мина. Нищо в изражението й не даваше знак, че помни онази паметна нощ, когато двете с Че бяха освободени от занданите на губернаторския дворец. Нищо не подсказваше, че двете имат обща кауза.

— Тя е, няма грешка — обяви Кимене.

Чисис кимна и отстъпи назад. Че понечи да каже нещо, но гърлото й се сви под втренчения поглед на жената.

— Челядинка Трудан — заговори вместо нея Кимене, — разбрах, че си станала агент на осите.

— Не — промълви Че. Кимене коленичи до нея и върхът на ножницата й изстърга по пода на мазето.

— Харесвах чичо ти — продължи тя. — И му вярвах, доколкото може да се вярва на външен човек. Ако той беше тук сега, вместо теб, бих приела думата му на доверие.

— Моля те — каза Че, като я гледаше право в очите. — Не съм предателка. Нося новини, които ще ви помогнат. Осородните нито са ме изтезавали, нито са се опитвали да ме направят свой агент! Моите хора се сражават с тях дори в момента!

— Имаме свои хора в двореца — и сега, и тогава. От тях знам, че си била отведена за изтезания. Чули са машините да работят, а често хора са се пречупвали само при вида им — каза Кимене спокойно, сякаш й обясняваше нещо логично и очевидно.

— Пуснаха ги, но… нищо не ми направиха — настоя Че и веднага си даде сметка колко неубедително звучат думите й. — Имаше някакъв заговор… нещо сложно, политическо. Човекът пусна машините заради шума, който вдигат. За да прикрие разговора си със свой агент…

— Така значи. И кой беше този човек?

— Той… — „Същият, който избяга от дюкяна на Хокиак.“ Ала Кимене я наблюдаваше изпитателно и мълчанието нямаше да й свърши работа.

— Името му е Талрик — каза накрая Че. — По-късно и по друга причина той стана ренегат. Сложно е, знам, но, моля ви, трябва да…

Кимене я прекъсна с жест. Замислено изражение смекчи чертите на лицето й. Чисис се размърда, доловил обрат в разговора, който не му беше по вкуса.

— Талрик — повтори водачката на минаската съпротива.

— Да… — Кимене явно знаеше името му, но откъде и как Че дори не можеше да гадае.

— Кимене, това са глупости — изръмжа Чисис. — Остави ми я и след две минути ще знаем истината.

— Талрик — повтори Кимене. — Да, това беше името му.

— Какво? — не разбра Чисис.

Кимене се изправи рязко и Че се запита дали пък жената не се притеснява, когато Чисис стои зад гърба й с нож в ръка.

— Талрик наистина въртеше някакъв политически заговор по онова време. Знам го със сигурност. Значи поне това отговаря на истината.

— Политически заговор? Това пък какво означава? — озъби се Чисис.

— Заговор за убийството на Дебелака, Чисис. Именно той уби стария губернатор вместо нас, той ни отърва от добрия стар Ултер.

Чисис не тръгна да възразява, поне това трябваше да му се признае, само я зяпна мълчаливо.

— Задръжте я — нареди Кимене. — Развържете й ръцете, но нека остане под стража. И ми намерете Талрик. Намерете също хора от кохортата на Хокиак, които ще го познаят. Искам да говоря с него.

Талрик си беше намерил една схлупена таверна край реката на име „При Фланеме“. Под строгия поглед на жената със същото име — плещеста матрона с дебели ръце — той си поръча чаша вино и се зае да обмисли възможностите.

Голям оптимист трябва да е бил, за да приеме, че името му се е заличило от паметта на минасците! Видял фактите черно на бяло в докладите, които си беше направил труда да прегледа в Тарн, той незнайно защо беше решил, че идеята е добра и осъществима. И без много да му мисли, се беше включил отново в шпионската игра, съвсем забравил за болезнените неприятности, които го бяха извадили от нея.

А е трябвало да съобрази, че онзи стар негодяй Хокиак е в течение на всички новини от Рекеф — кой е в немилост и кой е яхнал гребена на вълната. Оголи зъби и изгледа кръвнишки виното в чашата си, но видя там само тъмния силует на собственото си отражение. Хокиак неминуемо беше взел Че за вербувана от Рекеф предателка, сменила цвета след неприятни преживявания в стаята за изтезания на губернаторския дворец. Иронията на тази ситуация не му убягна, защото Талрик така и не беше намерил подходящ момент да подложи момичето на разпит. Зачуди се на кого ли ще я продаде скорпионородният — на съпротивата или на Империята, и кое ще е по-щадящо за нея на този етап. С това грижите му по Че се изчерпаха, защото собствената му съдба даваше предостатъчно поводи за размисъл.

Следяха го, това му беше ясно. Но който и да го следеше, от която и страна на дребните минаски боричкания да идваше, засега се въздържаше от открити действия. Явно чакаха Талрик сам да ги улесни, да го сгащят на някое удобно за целта място и да му светят маслото. Може да бяха хората на Кимене, пратени да му видят сметката. Може да бяха и хора от Рекеф, които предпочитаха неудобните хора да изчезват тихомълком. Така или иначе, наблюдаваха го. Влязъл беше в таверната на Фланеме, защото заведението беше пълно с моряци, рибари и прости работници, хора, чиито политически страсти едва ли бяха достатъчно нажежени, че да ги обърнат срещу него. Въпреки това появата му предизвика смръщени погледи, което за пореден път доказваше, че е разтълкувал правилно данните в тарнските доклади. Бунтът тежеше във въздуха като дим.

„Защо, чумата да го тръшне, ми трябваше да се връщам в този смотан град?“ Пътят му и преди го беше водил в Мина — още в първите дни на завоеванието като млад офицер под крилото на Ултер и години по-късно, когато дойде тук по заповед на Рекеф и в крайна сметка оцапа ръцете си с кръвта на стария си наставник. А сега отново беше тук и този път провалът му обещаваше да е гръмовен. Хич да не беше идвал.

Трябваше незабавно да напусне Мина. Хвана се, че обмисля варианти как да съобщи това на Стенуолд. „Глупак!“ Ала беше вярно, че не се чувстваше герой, задето е изоставил Че. Даде си сметка, че в живот като неговия, пълен с тъмни дела, споменът за тази постъпка дълго ще го измъчва.

Но какво е още едно предателство на фона на предишните? Ще го преживее някак.

Сянка падна отгоре му и той вдигна поглед. Фланеме стоеше до масата му, настръхнала и скръстила ръце връз огромната си гръд.

— Време е да си ходиш, осородни.

Той впери поглед в нея, потискайки инстинктивната си реакция. Тази игра му беше позната до болка, защото често я беше играл, макар и с разменени роли.

— Щом казваш. — Остави недокоснатата чаша с вино и раздвижи пръсти в готовност. Преследвачите му го чакаха отвън. Бяха пратили Фланеме да го изведе, а тя, като добра кръчмарка, се опитваше да угоди на всяка страна в кавгата. Думите й означаваха, че вече не е на сигурно място в нейната таверна и че ако се наложи, ще насъска другите си клиенти да го изритат или да му хвърлят един як бой.

Талрик стана, отметна в движение плаща си, за да освободи дръжката на меча. Вратата на таверната вече беше отворена и студен повей нахлуваше откъм улицата. Той излезе с лека усмивка и видя цяла дузина закачулени мъже да го чакат, някои на земята, други — кръжащи над покривите в съседство. „Значи са рекефци“ — помисли си.

— Приемам числеността ви като комплимент — каза той, по-скоро на себе си. Вратата зад него се хлопна, резето изстърга в жлеба си.

Нападнаха го — по земя и от въздуха. Той протегна отворена длан и призова Изкуството на своя народ. Усмивката още беше на лицето му.

Попречи им желанието да го заловят жив. Талрик се възползва максимално и без скрупули от това предимство. В кратката и ожесточена схватка, първо, докато го връхлитаха от всички страни, и после, докато се мъчеха да го свалят, Талрик успя да убие петима с жилото си. Добър беше в това Изкуство — опреше ли длан в гърдите на противник, можеше да прогори дупка колкото юмрук в тялото му. В близък бой жилото нямаше равно на себе си.

Не си спечели благодарността им, но това можеше да се очаква. Заповедта да го заловят жив явно не уточняваше в какво състояние трябва да го предадат. Когато приключиха с него, Талрик беше окървавен и насинен целият.

Дойде на себе си не в килия, а в малка войнишка стаичка, от онези, в които настаняваха сержантите и младшите офицери. До вратата стоеше войник на пост и веднага щом Талрик се размърда, войникът съобщи на другите, които чакаха отвън.

Затворник и пребит от бой, Талрик откри, че въпреки всичко е в повишено настроение. След кратък размисъл разкри причината — покрай всичките болежки от побоя почти не усещаше дълбоката рана, която Даклан му беше нанесъл недалеч от обсадения Колегиум по заповед на собствените му хора от Рекеф и която едва не му беше видяла сметката. Тази рана, за разлика от предателството, вече беше останала в миналото.

„И къде съм сега, да опустее дано?“ Отговорът не изглеждаше труден, като се имаше предвид какви са нападателите му — осородни войници. Полупразното стайче, в което го държаха, можеше да е в казармите или в губернаторския дворец. Прозорецът се намираше високо в стената, значи стаята беше в сутерена. Хрумна му да се издигне с криле и да погледне навън, но бързо се отказа. По-добре тъмничарите му да не знаят дали е в състояние да лети.

„Самият аз не знам, всъщност“ — каза си горчиво. По всичко личеше обаче, че се е отървал от побоя без сериозни наранявания, но пък той открай време беше костелив орех. Капитан Раут, Ултер, Тисамон и Тиниса, Ариана, Даклан, Фелисе Миен. Всички те се бяха опитали по едно или друго време да го извадят трайно от строя. Чудеше се кой ли ще е следващият.

Лежеше на твърдото легло под подозрителния поглед на войника и неохотно стигна до заключението, че досега животът му е бил низ от енергични усилия и нищожни постижения. „По-добре да бях останал в Рекеф някак си. Не става революционер от мен.“

А сега какво? Не беше вързан, значи можеше да убие пазача и да си пробва късмета. Сигурно би могъл да стигне доста далеч и да види сметката на немалко от тъмничарите си, преди те да преосмислят решението си относно точно колко жив го искат. Значи някой му пращаше послание, някой, който бе убеден, че Талрик ще го разчете правилно: „Изчакай. Не всичко е загубено.“

Дали пък не е попаднал в ръцете на бунтовнически елементи вътре в двореца? Ако сред прислугата още имаше минасци, съпротивата неминуемо беше внедрила свои хора около губернатора. Дали път Кимене и Че не бяха… чакай, дори не знаеше дали Че е още жива. След като той се беше изнесъл с гръм и трясък от дюкяна на Хокиак, хората на дъртия скорпионороден като нищо може да са я убили или пък Кимене е наредила да я екзекутират като агент на Рекеф. „Каква ирония само.“

А после, след кратък размисъл стигна до извода: „Аз съм едновременно предаден и предател.“ Като го беше отхвърлила след години на достойна служба, Империята го беше тласнала по пътя на най-долната измама, а когато той се опита да промени нещата, да закърпи раните, които беше причинил, само влоши нещата още повече.

Само че сълзливата сантименталност му беше чужда. „Жив съм“ — каза си. Това беше първата и най-хубавата тухла, с която да започне градежа си.

Двама войници влязоха в стаята с делова стъпка. Лицата им подсказваха, че много добре знаят през какво са минали другарите им — и живите, и мъртвите, — за да го доведат тук. Хем го мразеха, хем се страхуваха от него.

— Е? — попита ги Талрик. — Сега какво?

— Елате с нас — каза единият и изкриви лице, сякаш от учтивата форма му загорча в устата. Още повече му загорча, когато добави и едно „сър“ в края. Думата удари Талрик като юмрук между очите, толкова силно, че той едва не падна назад в леглото, краката му омекнаха от скритото значение на трите буквички. Минала беше цяла една зима, сурова и трудна, откакто някой се беше обръщал към него по този начин. Трибуквената дума беше на цял един живот разстояние от него; беше врата към добрите стари дни.

— Сър, значи? — изрече той с надеждата, че е успял да се овладее, преди изненадата да е проличала по лицето му.

Мъжът отвърна хладно:

— Наредено ми е да ви придружа, сър. Викат ви.

„И това не ти харесва, войнико, но ще се подчиниш на заповедта.“ Подчинението беше централният принцип на тяхната раса, на осородните, нищо че по природа бяха свадливи и крайно недисциплинирани.

— Води тогава, войниче — каза Талрик небрежно.

Още щом излезе в коридора, разбра, че се намира в губернаторския дворец. Не пазеше приятни спомени от това място, тъкмо напротив — заради болката, изпитана тук, и заради загубата на добър приятел. Единствената отстъпка, която му беше подхвърлила съдбата — освен факта, че още е жив, — беше, че в крайна сметка не той беше нанесъл смъртоносния удар, не той беше убил полковник Ултер. Само това, и то поради чиста случайност. А той нямаше право да намира утеха в капризите на случайността.

Заведоха го три етажа по-горе и Талрик се опита да състави мислена карта на двореца по спомени. Тук, на тези нива, се намираха стаите, запазени за важни гости и висши офицери. Самият той беше отседнал тук предния път. Имаше и по-големи зали, макар че най-голямата, онази, в която Ултер даваше аудиенции приживе, беше на един от долните етажи. Където и да го водеха, каквото и да му готвеха, щеше да се случи зад затворени врати.

„Дали пък не са решили, че знам нещо важно, което да измъкнат от мен с копринени ръкавици? Дойде ли ред да предам Стенуолд и хората му? И защо не?“

Но ако искаха информация, достатъчно би било да го опнат на масата за разпити и да включат машините. Нямаше да е първият свой, опитал вкуса им. „Но ако аз давах заповедите, нямаше ли първо да опитам с добро? Понякога учтивостта дава неочаквани резултати.“ От всички обяснения, които се ръгаха с лакти в главата му, това изглеждаше най-вероятното. Следователно не биваше да привиква към временното отпускане на каишката. „Което на свой ред означава, че трябва да се възползвам от първия удобен случай. Само ми дайте стая с достатъчно голям прозорец.“

И те взеха, че му угодиха. И този дворец, като повечето големи здания, построени от осородните, беше зикурат, а стаята, където го въведоха, дори си имаше балкон с късче зовящо синьо небе. Но Талрик реши на първо време да кротува. Преди да побегне, трябваше да разбере къде се намира и защо. До вратата стояха двама войници и не сваляха поглед от него. Засега не влизаха в сметките му, но вече беше убил петима и бройката лесно можеше да нарасне до седем. Талрик нямаше какво да губи и това го караше да се чувства безсмъртен.

Самата стая нямаше нищо общо с натруфения стил на стария губернатор, който обичаше да излага, при това в прекомерни количества, ценна плячка, отнета от десетина завладени градове. Не, тази стая беше издържана в стила на Капитас — дълга маса и никакви украси по стените, освен един фриз, типичен за местната вътрешна архитектура, който изобразяваше завладяването на града преди осемнайсет години. Талрик се запита разсеяно дали не би могъл да открие и себе си на младини в някой от образите на триумфиращи осородни войници. Поне Ултер със сигурност би трябвало да е там, на фриза, защото именно той командваше атаката тогава. Премести поглед от фриза към войниците. И двамата бяха млади мъже. „Няма как да са участвали в битката за Мина.“ Дори в Дванайсетгодишната война срещу Федерацията едва ли бяха участвали. Това незнайно защо го изпълни с чувство на самота. Изглежда, имаше повече общо със Стенуолд Трудан, отколкото с тези млади мъже. Навярно в крайна сметка културната идентичност не тежеше колкото възрастта.

Войничетата застанаха мирно, а Талрик зае позиция зад масата срещу вратата. Стори му се, че разпознава стъпките още преди мъжът да се появи на прага — осороден с прошарена коса и свиреп поглед. Полковник и губернатор едновременно, както личеше от допълнителните нашивки.

„Разбира се.“ В документите, които Талрик беше изчел, губернаторът не се споменаваше по име, но ако се беше постарал, Талрик и сам би се досетил. Изненадата му беше неуместна.

— Полковник Латвок — кимна той. — Простете, че не козирувам според изискванията, но в момента това май не ми се полага.

Очите на Латвок бяха като кубчета лед, но това можеше да се очаква. Полковникът махна отсечено с ръка и двамата войници излязоха навън.

— Не беше нужно да убиваш петима мои войници — каза той.

Талрик вдигна цинично вежда.

— Последния път, когато Империята прояви интерес към мен, полковник, едва оцелях, за да си извадя поука.

— И така да е — каза Латвок, — със сегашните си действия ти направи нещата… много трудни.

„А на тебе защо ти пука?“ Но ситуацията започваше да му се изяснява. Полковник от Рекеф, поставен начело на гарнизона, под негово командване войниците се чувстват недоволни и изпълнени с недоверие… и защо не? Доверието е надценена стока.

— Седни — нареди му с равен глас Латвок, после присви очи, когато Талрик не помръдна. — Аз все още съм твой висшестоящ офицер.

— А аз още ли съм в армията?

Латвок го прикова с поглед. Талрик му отвърна със същото и като гледаше прежълтялото лице на полковника, си помисли, че пред него е човек, който редовно не си доспива. „Местни или имперски тревоги те мъчат, чудя се? Или и двете?“ А после изведнъж, така както човек съзира конкретно очертание в размита облачна маса, Талрик видя дълбокото безнадеждно отчаяние, което ядеше Латвок отвътре. Полковникът стоеше на тънко въже над пропаст и с мъка удържаше равновесието си.

— Не изпитвам особена любов към Империята напоследък — каза Талрик. Онази част от него, която доскоро беше лоялна, сега се сгърчи в ужас от собствената му дързост.

— Не изпитваш любов? — изсъска Латвок бавно и отсечено, сякаш всяка отделна дума беше самостоятелно сражение със собствените му взривоопасни чувства. — Ти си… беше… имперски майор. Беше офицер от Рекеф. Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари. Ако Империята е искала смъртта ти, значи е трябвало да умреш без възражения. И ако сега иска да те призове от гроба, значи трябва да се върнеш.

„Самият аз прибягнах веднъж до тази логика — когато Даклан ме прониза и аз реших, че повече не ми се живее.“ Ала общуването с негодяите на Стенуолд през последните няколко месеца беше отнело част от блясъка на тези аргументи.

— И какво искаш сега? — попита той. — Искаш ме мъртъв? Имаше възможност да го уредиш, но я пропусна. Така че какво искаш?

— Аз ли? Аз не искам нищо — отвърна с леден глас Латвок. — Ала има друг, който е достатъчно щедър по дух, за да даде на счупения съд втори шанс да бъде от полза.

Талрик го измери с поглед — полковникът от Рекеф, който при първата им среща го беше изпълнил със силен страх за собственото му бъдеще, мъж, който с една дума беше преобръщал живота на стотици. Мъж, който не успяваше да пробие безразличието му сега.

— Да го видим този твой щедър човек — каза Талрик.

— Той вече е тук — информира го Латвок и плъзна поглед покрай него към балкона. Имаше някой там. „През цялото време ли е стоял на терасата, или току-що е долетял отнякъде?“ Детински номер, макар изпълнен умело и безшумно.

Безликият допреди малко силует пристъпи към прага на балконската врата, погледна го право в очите и тогава Талрик го позна. Позна го и сърцето му прескочи.

Генерал Рейнер, един от тримата мъже, които ръководеха Рекеф.

Рейнер погледна към Латвок, едва помръдна с ръка и полковникът излезе ядосан от стаята. После генералът и ренегатът дълго се измерваха с поглед един друг в мълчание. Накрая Рейнер махна към масата и Талрик седна нащрек срещу него.

— Е, генерале — заговори първи, — ако това е екзекуция, значи е ненужно усложнена. Нож в някоя тъмна уличка по̀ би ми прилягал напоследък.

Рейнер отвори уста, но думите се забавиха. Талрик си даде сметка, че никога не е чувал генерала да говори, а първият звук, който излезе от устата му сега, беше толкова тих и гъгнив, че остана напълно неразбираем.

Рейнер пробва отново:

— Достатъчно, майор Талрик. — За мъж с толкова власт и авторитет гласът наистина беше слаб и тънък, но думите, които Рейнер изрече, бяха друго нещо. Да чуе чина си, произнесен от генерала, шокира Талрик толкова силно, че той залитна назад като от удар с юмрук.

„Така ли стана? Цяла година от живота ми — изтрита, смъртната ми присъда — забравена, греховете ми — опростени? И сега какво — чувството за увереност, за правота, което ми отнеха така незаслужено, ще спуснат отново отгоре ми като топло одеялце?“

— И откога майорството ми е на дневен ред? — изломоти той, а после добави гневно: — Те се опитаха да ме убият.

В последвалото мълчание до слуха му стигна лек шум, не откъм Рейнер и дори не в стаята, а някъде в съседство. Талрик складира тази информация за по-нататъшна употреба — фалшиви стени, скрити подслушвачи. Явно не му вярваха чак толкова много.

Рейнер си пое дълбоко дъх.

— Във война сме, майоре.

— Забелязах, генерале.

— Нямам предвид Равнините — махна с ръка Рейнер. — Говоря за истинска война. Максин се опитва да превземе Рекеф отвътре. Максин е истинският враг. — Плъзна поглед из стаята, сякаш се боеше, че чул да споменават името му, Максин би могъл да се материализира някак при тях.

— Генерал Максин — повтори бавно Талрик.

— Смъртната ти присъда я е издал той — уточни Рейнер. — Не аз.

Талрик се сети за последния си разговор с Даклан, преди той да вдигне оръжие срещу него. Да, Даклан беше казал, че смъртната му присъда идва от Максин, но беше споменал и бездействието на Рейнер по въпроса. „Можел си да ме защитиш, генерале“ — помисли си Талрик. Междувременно имперското му обучение и самочувствие се наместваше неусетно като плащ на раменете му, призовано сякаш с магия от споменаването на предишния му чин и съпътстващите го привилегии.

— И къде ме поставя това сега? — попита той, а после добави неохотно, но и неизбежно: — Сър?

Нищо в поведението на Рейнер, освен погледа му, не даде знак, че генералът е забелязал почтителното обръщение.

— Имаме нужда от способни агенти — изгъгна той. — Ти си способен. Максин не е имал право да се занимава с теб. Ти си мой. Ти си мой майор, докато аз не реша друго. — Речта, изглежда, го изтощи и той се облегна уморено назад.

— Какво искате от мен, сър? — попита го Талрик.

„Какво бих могъл да ти дам? Тайните на Равнините… плановете на Стенуолд… Плановете на Че? Бих могъл да отнема Че от съпротивата и да направя от нея онова, в което я обвиняват — агент на Рекеф. Бих могъл без чужда помощ да подсигуря бъдещето на кампанията в Равнините.“

Вгледа се в изпитото сухо лице на генерал Рейнер и си помисли: „Но теб това не те интересува“.

— Капитас — оповести Рейнер. — Ще те пратя в Капитас с фалшиви документи. Обичайното. Там има работа за способен агент.

— Разбира се, сър — каза Талрик. „Отново съм в играта.“ Прозвуча като победоносен крясък в главата му, който заличи без следа последните месеци. Никога не е бил прогонван от армията, от Империята. През цялото време беше останал лоялен, той, майор Талрик от Рекеф, а топлият плащ на имперската кауза беше обвил всичките му действия с непромокаема целесъобразност. Ала приливът на облекчение, на освобождение, така и не идваше. Той го чакаше с разтворени обятия, ала все така се чувстваше напрегнат като тетивата на лък. И изведнъж го изпълни дълбоко объркване, коктейл от гняв и безпомощност. „Нима не ще мога да приема този дар? Нима не за това копнеех през цялото време?“

— Сър, мога ли да попитам нещо?

Рейнер кимна.

— Задачата ми в Мина, преди… Отстраняването на стария губернатор. Подготвяли сте почвата, така ли? Той е бил от хората на Максин?

Рейнер кимна отново.

— Добре — каза Талрик и едва доловима усмивка раздвижи лицето на генерала.

„Отново съм в играта — каза си Талрик. — Отново съм в играта. Повече няма да се занимавам с нисши раси, нито ще им играя по свирката. Сега отново съм силен. Мога да си отмъстя на онзи бръмбаророден сводник и на богомолския му убиец, и на цялата им отвратителна пасмина.“

Друг глас, чут съвсем наскоро, се обади в главата му: „Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари.“

Загорча му в устата. „Това се отнася за всички обаче.“ За всички, от най-долния роб и слуга до онези по върховете. Империята над всичко. За Империята, а не за себе си, не заради някой генерал, не заради императора, не за Рекеф. „И определено не заради мръсните заговори на един амбициозен генерал!“

Нещо дълбоко в него нададе отчаян вой, защото изводът, до който беше стигнал, означаваше, че ще загуби отново онова, чиято загуба едва не го беше убила първия път.

— Генерале — каза той, — когато ме пратихте да убия стария си приятел полковник Ултер, аз не исках да го правя, но все пак го направих, утешен от мисълта, че губернаторът е извършил реално престъпление.

Очите на Рейнер се разшириха, устата му се отвори, но Талрик нямаше времето да чака гъгнивия му глас. Масата скри проблясъка на жилото, но не намали с нищо силата на енергийния залп, който натроши на парчета стола отсреща след като мина през тялото на генерала, който седеше на него.