Портрет на твореца като стар

*****

Още от самото начало съпругата на Бога беше против идеята.

— За какво ти е това?

— Нямам достатъчно работа.

— С какво си запълваше времето досега?

— Знаеш с какво — отвърна Той. — С нищо.

— Защо не продължиш в същия дух?

— Да не върша нищо ли? Защото ми писна.

— Защо си търсиш белята?

Истинската причина за неодобрението й се дължеше на страха, че вниманието му към нея осезателно ще намалее, въпреки че цяла вечност то се колебаеше около нулата. Създавайки един нов свят, с който да се забавлява, той щеше да има формалния повод, за да й отделя все по-малко време, за разлика от предишния вариант, когато не се занимаваше с нищо.

— На какво ще приличат?

— На нас.

— И на двамата?! Нужно ли е? Нима не забелязваш, че съм започнала да напълнявам?

— Ще бъдат по-дребни.

— Дано…

— Като за начало ще направя само един. Не, по-добре двама. Не е хубаво мъжът да е сам, нали? Ще създам един мъж и една жена, по наше подобие.

— И те ли ще бъдат голи?

— Какво лошо има в това да си гол? Освен в случаите, когато е студено.

— Какво е „студено“?

— Идея, която ми хрумна току-що. И която е от нещата, с които ми се иска да се позанимавам. Ще създам „топлото“, а след това и „студеното“. Как ти звучи?

— Нищо не разбирам. Искам да зная с какво ще се занимавам аз, докато ти си играеш с тези глупости, които наричаш „топло“ и „студено“?

— С каквото желаеш. Какво правеше напоследък?

— Нищо. И това ли не си забелязал?

— Добре. Значи можеш да продължаваш в същия дух до края на вечността. А аз започвам да ставам любопитен относно разни неща. Искам да видя какво ще стане.

— Убеден си, че знаеш всичко, нали?

— Наистина знам всичко и ти много добре го знаеш.

— Тогава защо искаш да видиш какво ще стане? Според мен ще съжаляваш.

— Защо да съжалявам? И откъде мога да знам, че зная всичко, ако не се опитам да го открия? Те ще ни обичат и двамата, ще видиш. А за награда аз ще ги даря със способността да се размножават.

— Според мен те ще те мразят. Как ще направиш всичко това?

— Все още обмислям различните варианти. Май ще е най-добре да използвам едно голямо „бум“, след което небето и земята ще се разделят, ще се появят реки, морета и други такива неща. А специално за теб ще запаля горе цял куп мигащи звезди.

— Мисля, че си търсиш белята.

— Че няма да се справя с неприятностите, това ли искаш да кажеш?

— Никой не знае. Да не би някога да си имал неприятности?

— Аз знам всичко, забрави ли? Те ще вършат това, което искам от тях. А ако ми писнат, винаги мога да ги удавя.

— Ами ако не се получи?

— Казах ти — ще се отърва от тях с някое наводнение или с друго голямо „бум“. Ще се забавляваме добре.

— Какво имаш предвид?

— Още не съм сигурен, но скоро ще разберем.

„Да бе, да“ — ухили се саркастично Пота, пусна писалката и се облегна назад в знак на безнадеждно отрицание. Отново не забеляза, че сам си говори на глас.

Тръгне ли в тая посока, край няма да има. После смутен откри приликите между неговата идея за „Съпругата на Бога“ и фрагментите на Марк Твен от „Дневникът на Ева“11 — произведение, което великият писател не беше успял да завърши. Причините вече му бяха ясни. За момент настроението му се оправи, на лицето му се появи широка усмивка. Спомни си бликащия хумор на Твен, когато описваше как Ева увековечава в дневника си едно от „най-великите“ научни открития на Адам: че водата тече надолу по планинския склон, а не в обратната посока.

Пота, естествено, се убеди, че избраното начало задължително изисква нов, по-рационален подход към историята за Адам и Ева. Нямаше друг избор.

Долови и недостатъка в новия си роман „Съпругата на Бога“ (той винаги улавяше по-бързо слабостите в собствените си книги, отколкото в тези на приятели и колеги) — основният виц се съдържаше още в първото изречение, след което просто изчезваше. А и като виц не беше нищо особено. Онези, които щяха да последват, нямаше да бъдат нищо повече от разтегливи повторения и вариации на различни библейски притчи, познати до втръсване (от песни, книги, филми, театър). Ако искаше да изцеди идеята, според него в нея имаше още доста хляб, Пота беше длъжен да надмине предшествениците си, включвайки нещо ново и гениално находчиво, с което да изкачи непокорените досега върхове на художествената литература.

Прозрението го връхлетя като мощна приливна вълна. Иновацията бързо зае мястото си в ръкописа, ловко преработен от Пота в жълтия му бележник. „Страхотно!“ — рече си той и триумфално потърка ръце. Вече нямаше начин да не се хареса на феминизираните редактори, завзели напоследък властта в повечето утвърдени издателства.

— Ето какво ще ти кажа — написа в бележника си Пота. Думите, разбира се, принадлежаха на Бога, който продължаваше разговора със съпругата си. — Ти ще отговаряш за жените. И без това ще ми е трудно да ги държа под око, особено когато започнат да се размножават с бързи темпове, а аз така искам. Ще си организираме едно малко състезание, съгласна ли си? Ти вземаш жените, аз мъжете. Нека видим кой е по-добър…

Започна да му омръзва два дни по-късно, след като беше изгладил написаното дотам, че да не го пипа повече.

Преди това, под влияние на все още свежото си вдъхновение, той забърза към Поли да й се похвали, че отново е във форма и вече със сигурност разполага с ясни идеи за бъдещата книга.

В късния следобед на същия ден те се любиха.

После тя направи вечеря.

Почти през цялото време си тананикаше, очевидно успокоена, че той работи върху нещо сериозно и най-сетне е зарязал шантавата идея за онази книга със сексуална тематика. Беше доволна и в личен план, защото приятелите им щяха да престанат да я гледат изпитателно, слушайки приказките на Пота за сексуалната биография на неговата съпруга. Е, оказа се, че не е така, понеже през следващите две седмици той сякаш само чакаше някой да се заинтересува от творческите му планове, за да заговори на любимата си тема. По неизвестни причини избягваше всякакви приказки за новата си, наистина невероятна идея за съпругата на Бога и нейните уникални интимни отношения с Него. От друга страна — и самият Пота се поуспокои. Жена му най-после щеше да престане да се вижда осмивана в образа на всяка несъвършена жена, която описваше в творбите си, независимо дали ставаше въпрос за Ева, Сара, Далила, Ревека, Рут, Йезавел, Екатерина Велика, мадам Помпадур, Саломе или пък Жената, хваната в прелюбодеяние… В една от вечерите през този еуфоричен период двамата седяха пред телевизора и кротко се наслаждаваха на някакъв стар филм, който не бяха гледали. Той държеше в ръка чаша арманяк, а тя отпиваше от своето куантро. В продължение на няколко нощи те прекараха заедно в едно и също легло, притиснати един до друг…

Но онази сутрин, след като беше приключил още предишния ден с преработката и преписването на въвеждащата глава, Пота се почувства празен и изцеден, сякаш бе станал жертва на някаква необичайно сложна, почти космическа измама. Вместо да се пробуди с очакваната творческа възбуда, той бе обзет от хладно, почти враждебно безразличие. Всичко му се струваше плоско, сиво и мрачно. В главата му липсваха плавните извивки на бъдещия диалог, нямаше ги подходящите прилагателни, които да украсят вече написания текст. Надигна се от леглото с цената на върховни усилия. Предишната вечер си беше легнал с твърдото убеждение, че разполага с идеален материал за поредния си велик роман, но тази сутрин всичко му изглеждаше като банално-усложнени библейски притчи, разказани от сладкодумни клюкарки, точно по начина, по който го правят в тривиалните сапунени сериали.

„О, мамка му!“ — май че пак си мърмореше на глас. В предстоящото състезание върху листовете на бележника му, в случай че не се получеше някоя огромна изненада, щеше да има един-единствен логичен победител — съпругата на Бога. Но откъде щеше да дойде изненадата? Ами Той? В така замисления мач между половете Той щеше да заприлича на някакъв несръчен и глупав съпруг, но не и на себе си. И след като не беше Бог, тя също не можеше да бъде съпругата на Бога. За известно време остана напълно объркан, без да си дава сметка къде се намира. А къде е хъсът между двамата? Хера поне би могла да избяга от Зевс и да се скрие някъде (веднъж вече го беше правила, заслепена от ревност). Но къде можеше да се скрие съпругата на Бога?

Пота разсъждаваше логично.

Щеше да е точно толкова повърхностно, ако аз се бях опитал да напиша книга за него и Поли, в която липсват обичайните за всяка семейна двойка недоразумения. Без конфликт, без криза, без кулминация, без решение. Без шансове за продажба в киното. И, разбира се — без издател. Едва ли щеше да се намери някой. Подобен развой на събитията означаваше да обърне гръб на всичко, което беше научил още в началното училище, което сам беше преподавал по време на изисканите си лекции по художествено писане през четирите години, докато завършваше втория си роман.

Ако бях разказвал с подобно неотклонно спокойствие за Пота и Поли, без съмнение щеше да се получи един еднообразен и уравновесен портрет на стария писател Пота. И кой ли щеше да пожелае да го прочете? „Изповедта на Зено“ не успя да стане кинохит. Същата съдба имаше и продължението на Звево, озаглавено „Новата изповед на Зено“. И все пак, какво ново и разтърсващо би могло да се случи на човек, превалил седемдесет и пет? Болест, катастрофа или поредния развод, пагубен по отношение на време и пари? Или пък, подобно на Дикенс, Ибсен, Стриндберг и може би редица други известни писатели — рязък преход от смразяващата самота към патетичното влюбване в някое неприлично младо момиче. Дъщеря на съседи, на близки приятели, която се чувства неразбрана от семейството си и изпитва остра нужда от търпелив и състрадателен слушател. Естествено, Пота се страхуваше повече от самия скандал, отколкото от неморалното поведение. Но какво друго събитие би могло да му се случи? Събитие, достойно за перото му.

При Поли нещата сигурно биха изглеждали по друг начин, защото тя беше привлекателна жена с всестранни умения.

В този роман обаче ние не се занимаваме с нея, нали? Този роман е за написването на един друг роман и с него ще е свършено в мига, в който разболеем По та от рак или го разведем. Впрочем, и с Поли също.

Изхождайки от предпоставката за сътворението на света и човешкия род от Бог и неговата съпруга, задължително трябваше да се започне с историята за Адам и Ева в райската градина. С това Пота можеше да се справи. Беше достатъчно изобретателен, за да измисли един-два съвсем нови трика за въвеждането на читателя в обстановката — нещо, което фриволно бяха опитвали десетки и стотици други писатели преди него. Но и шеговитата оригиналност, с която знаеше, че може да навакса и да излезе с едни гърди пред колегите си, му се видя изтъркана, тъпа и банална, преди още да е изкристализирала в главата му.

В своя кабинет, след обичайната си здравословна закуска от овесени ядки, плодове и силно кафе, Пота се почувства скован и уплашен от безумните си проекти и драсканици през последните две седмици. Беше отвратен от себе си, заради сивата посредственост на интригите, които беше обмислял тъй безкритично, заслепен от прекалено наивния си ентусиазъм.

„О, по дяволите!“ — потръпна Поли, щом го видя, че излиза от кабинета си след по-малко от половин час. Очевидно при него нещата не вървяха и той започваше поредната си разходка до брега. Пота вече бе осъзнал безполезното си старание, което му струваше много усилия и като се укори за погрешната си преценка, реши окончателно да изхвърли всичко от съзнанието си и да престане с тези глуповати идеи, с които така простодушно се беше заблуждавал.