Портрет на твореца като стар

*****

— Не е лошо. Кратко и завладяващо.

— Аха, аз нали затова го избрах.

— Точно както и всички други.

— Други ли? — попита Пота. — Какви други?

— Онези, които са го използвали преди теб. Нима мислиш, че си първият писател, харесал това заглавие?

— „Урок по анатомия“ като заглавие за роман?!

— В момента се сещам поне за двама, откакто работя тук — отвърна Пол, който беше редактор на Пота вече почти четиридесет години. — Но ако се поразровя, положително ще открия още няколко. В момента обаче заглавието изобщо не е важно. Важно е съдържанието.

— Да, радвам се, че го каза. Засега заглавието наистина не е важно. Но в главата ми има още две-три, които съвсем не са по-лоши. Изкушавам се да използвам някое от тях. Например „От горе до долу“…

— Така ли?

— Моля те, не ме прекъсвай. Другото, за което се сещам, е „От главата до петите“. Харесва ли ти? Не ме прекъсвай, ако обичаш. „От душата в главата до табаните на краката“. Доста символично, нали?

— Тази глупост?!

— Не е глупост, а истински бисер26. Доста мислих и върху нещо по-различно — „Болка във врата“.

— О, това звучи добре. Току-що ме накара да избухна в смях.

— Но именно то ме накара да започна.

— Ами защо тогава не го запазиш?

— Защото… Вероятно ще ме помислиш за глупак, но врат някак не ми резонира. Тази дума няма други значения, липсва й литературна история. Не е като сърце, бюст, далак или език. Няма корени в литературата. Гърло се доближава, но се страхувам, че врат просто не се вмества както трябва в плана, в скелета, ако щеш в тялото на структурата…

— Какъв скелет? Какво тяло? Каква структура? Хей, Юджийн Пота, какви ги дрънкаш, за Бога?

— Боях се точно от този въпрос. Става въпрос за плана и структурата, които възнамерявам да изградя. В главата си имам роман, организиран като биологическа карта. Нещо като география на човешкото тяло, разбираш ли? Всяка част или всяка глава ще отговаря на отделна част от човешкото тяло. Това е положението, независимо дали ти харесва или не!

— Мъжко или женско тяло?

— Моля те, не ме прекъсвай, поне за малко. Мъча се да ти илюстрирам една идея. Мъжко, разбира се. Може би ще има и някои отклонения към женското — ей така, за малко нецензурен майтап. Слушай сега как изглежда цялата работа, как ще изглежда. Много прилича на онова, което Джойс прави с Дъблин в „Одисей“… Помниш ли? С тази разлика, че аз го правя с формите на човешкото тяло, предимно с външните. Схващаш ли сега за какво става въпрос?

— Ти майтапиш ли се? — втренчи се в него Пол.

— А ти защо не се смееш? Не, разбира се, че не се майтапя, говоря ти напълно сериозно.

— Доколкото си спомням, Джойс не страда от болезнената амбиция да обхване целия град Дъблин. Той е вътре в него и толкова.

— Мисля, че грешиш, но сега това не е толкова важно. Аз възнамерявам да обхвана по-голямата част от структурата, от външната форма на човешкото тяло. От горе до долу, от душата в главата до табаните на краката. На финала вратата ще бъде подпряна, разбира се, с крак. В случай, че избера нещастен край, това ще бъде една алюзия, едно деликатно напомняне за ахилесовата пета. И обратно — ако реша да завърша с оптимистична нотка за човечеството, ще обърна ситуацията — първо ахилесовата пета, после подпирането на вратата с крак. Как ти се струва на този етап? Възнамерявам да използвам човешкото тяло като структурна база за всичко останало. Точно както Джойс използва „Одисей“. По тази причина преди малко употребих думата „скелет“…

— Ти луд ли си?!

— Не. Защо питаш? За луд ли ме мислиш?

— Е, да речем, че и друг път си ме карал да се блещя от изненада. Да речем, че не си луд. Искам да чуеш как виждам нещата аз — ако през всичките тези години Джойс не беше повтарял неуморно, че „Одисея“ трябва да се разглежда като основа на неговата творба, никой нямаше да говори за това. Нещо повече — никой нямаше дори да подозира, че става въпрос за „Одисея“. Всичко е направено умишлено, за да ни внуши определена доза снобски мистицизъм и да оправдае включването на редица части от споменатата книга, които, разглеждани сами по себе си, биха били (и всъщност са) напълно неразбираеми и негодни като литературен материал.

— Това пък откъде ти хрумна? — хладно попита Пота.

— От теб — отвърна Пол. — Цитирам те дословно. Това е твоята оценка, направи я в едно литературно списание преди няколко години. Случайно да я помниш?

— О, да, да… Предполагам, че си прав. Не очаквах, че ти или някой друг ще я помни.

— Я ми кажи каква е твоята интрига, основната ти тема, как се развива фабулата?

— Очаквах подобен въпрос — въздъхна Пота. — Все още не знам. Но това са второстепенни неща. Субектът на този роман, както и в „Одисей“ на Джойс, ще бъде самият роман.

— Второстепенни неща, казваш — промърмори Пол. — Но за кого ще става въпрос в тази книга, все пак?

— Това ще определя по-късно. Няма да е трудно.

— Доколкото помня фабулата на Джойс, неговият герой Леополд Блум има син, който умира, баща, който се самоубива и дъщеря, която става уличница (ако подобно нещо все още съществува). Съпругата му пък се появява три пъти за един следобед, тайно подтиквана от Блейзис Бойлан. Става въпрос за доста голяма навалица, нали? А при Омир тези герои не съществуват. Доста неща се случват и около онзи Стивън Дедалъс. Този герой е избледнял в паметта ми, но все пак е там, в романа. А ти с какво разполагаш?

— Защо се заяждаш?

— Защо ми разказваш плановете си? Нали точно това искаш да чуеш в отговор?

— Лесно бих могъл да вкарам както мъртвите деца, така и самоубийците — промърмори Пота. — А при повечко търпение — дори да копирам по чисто литературен начин и тези, които ти спомена…

— А междувременно?

— Какво междувременно? Междувременно не съм сигурен…

— В такъв случай, чуй какво ще ти кажа аз междувременно — тръсна глава Пол. — Независимо дали ти харесва или не, аз се пенсионирам в края на годината. Вече няма да съм на разположение, разбираш ли?

„Мамка му“, скръцна със зъби Пота, а на глас подхвърли:

— И ти ли? Какво ви става, бе, хора? Хей, Пол, кажи ми каква е причината, моля те! Рак, Паркинсон или проблеми със сърцето?

— Нито едно от трите — отвърна Пол. — Ако искаш да бъда съвсем точен — пенсионират ме. Не само ти остаряваш, Джийн.

— Как изобщо успяха да те докопат?

— Ами, вероятно са надникнали във ведомостта за заплатите и са забелязали, че името ми фигурира там от цял век. После са си направили аритметиката и са открили, че с парите, които ми плащат, лесно биха могли да наемат 50-60 младежи, току-що завършили колеж или…

— Без да се интересуват от качеството, така ли?

— Мисля, че е точно така. Хората, които в момента са на върха, пет пари не дават за качеството. Бурмичката в машината прилича на всяка друга бурмичка. Но, както и да е… Кой друг е излязъл от строя, Джийн? Намекна за още някого.

— О, вярно — простена Пота. — Шведският ми издател продал фирмата на една от местните акули и сега е пълен аут, въпреки че твърди противното. Редакторът ми в Дания се пенсионира, също като теб, заради навършени години. В Холандия пък моят човек е свил дейността си значително, вероятно не по своя воля… Всички тези хора ми бяха приятели. Италианският ми издател граф Бомпиани е мъртъв и аз не знам дали някой там изобщо си спомня за мен. Във Франция продължават да ме смятат за най-добрия американски автор на европейски романи. Но там, както е известно, американските автори на европейски романи не се продават особено добре. Очевидно им е писнало да ме издават на загуба. В същото време почти всичките ми лекари си заминаха по реда и в момента направо не знам как мога да си намеря нови, ама добри.

— Едно поколение изгрява, Джийн, друго си отива. При мен има и добри новини. Предлагат ми много хубава пенсия, плюс план за допълнителни доходи. Ще редактирам на хонорар всички книги, за които сключа договор до края на годината, а освен тях ще ми бъдат предлагани и онези, които никой друг не желае да редактира… Така че, ако през следващите два-три месеца си размърдаш задника и изпратиш в издателството нещо годно за договор, ние с теб спокойно можем да останем заедно, докато смъртта ни раздели.

— Не одобряваш ли моята „Болка във врата“?

— Искам нещо повече.

— В момента нямам нищо повече.

— Трябва да намериш. Стига да имаш сериозни намерения. Искам от теб една-две свястно написани глави, в обем от петдесетина страници, и някакъв план, който да предложа на редакторските срещи. Само така мога да стигна до оферта за договор.

— Добре, вече ти дадох един подобен материал, сега ще ти предложа втори. И без това главата ми е пълна с идеи.

— Това не е на хубаво. Винаги си се представял по-добре, когато в главата ти има една-единствена идея, с която да се бориш.

— Предлагам ти да изслушаш тази — ухили се победоносно Пота. — В нея има хепиенд, голямо количество битки, секс и семейни скандали. Но не искам да ме прекъсваш, преди да съм свършил. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Вече ми харесва — увери го Пол.

— Главният герой е красив и невинен младеж от далечното минало, да го наречем принц. Та си върви той по пътя, потънал в размисъл. Изведнъж пред него се появяват три жени — нито млади, нито стари, но излъчващи неостаряваща и поразителна привлекателност, по-силна и по-естествена от живота. Младежът усеща, че тези жени са особени, но не знае точно с какво. Те го спират и го молят за една услуга. Желанието им е странно, младежът е объркан. Искат от него да каже коя от трите е най-красивата.

— О, по дяволите! — простена Пол.

— Каза ли нещо? — втренчи се в лицето му Пота.

— Не, нищо.

— Стори ми се, че каза нещо. Моля те, слушай, без да говориш!

— Но тази история съм я чувал! — възрази Пол. — Младежът се казва Парис и живее в Троя, нали?

— Не си я чул такава, каквато аз мисля да я разкажа. Макар че младежът наистина се казва Парис. Става дума за „Илиада“, написана от гледната точка на троянците. Парис е самата невинност, нали? Така започва истинската история. Не е тръгнал да си търси жена, онези три богини сами го спират на пътя… Моята история ще бъде по-сърдечна и интимна, може би лишена от особени литературни достойнства, но за сметка на това далеч по-интересна за киноиндустрията, телевизията, а дори и за производителите на сапунени опери. Нима не искаш да ме видиш отново известен? Не, не се шегувам и не съм луд. Така, историята продължава…

„Избери мен — шепне една от богините, дръпнала го настрана. — Ако го направиш, аз ще те превърна в най-великия човек на света“. Името на тази богиня е Хера.

— Без майтап?

— Господ ми е свидетел, няма никакъв майтап. Видяла накъде вървят нещата, втората богиня също го дърпа настрана. „Ако избереш мен, ще те направя герой — шепне тя. — Не я слушай онази.“ А третата…

— Афродита, разбира се. Тази путка, както ти я наричаш.

— Точно така. „Избери мен — казва путката и огъва кръшна снага пред очите му. Бедният Парис за пръв път в живота си вижда толкова съвършено женско тяло. — Ако ме избереш, ще ти дам за съпруга най-красивата жена в света.“ А той, горкичкият, широко отваря очи и пита: „Себе си ли имаш предвид?“ Въпросът му е логичен, защото Афродита наистина изглежда страхотно. Да не забравяме, че в нашата версия момчето е напълно невинно и изобщо не подозира с кого говори. „Имам предвид земна жена“, уточнява богинята, едва сега той вдява за какво става въпрос. После върши точно това, което и ние с теб бихме извършили на негово място. Ти и аз сме хора без особено голям избор, нали? Парис избира най-красивата жена в света. Но това, което не знае…

— А ние с теб знаем — подхвърли Пол.

— … е, че най-красивата жена в света, Елена, дъщеря на Зевс, която не живее вече в Троя, а в Спарта, е омъжена за един велик гръцки цар, който отдавна има обещанието на останалите гръцки царе да му се притекат на помощ с оръжие в ръка, ако някой дръзне да постави брака му под заплаха. Така избухва Троянската война, за която ние знаем всичко, но от гледната точка на Троя. В същото време нямаме представа какво точно става вътре в града по време на обсадата. Но аз зная това и смятам да го споделя с читателите на своя нов роман. Естествено, няма да забравя търканията с брат му Хектор и останалите му роднини, преди още войната да е започнала. С Елена също. Наблягам на баталните сцени, на драматизма, напрежението и всичко останало.

— Ами хепиенда? Нали каза, че ще има хепиенд?

— Парис убива гневния Ахил, не помниш ли? Разбира се, с помощта на Аполон, който му издава единственото уязвимо място на великия воин. Ахил вече е заклал Хектор и още куп доблестни троянски войници. Парис отмъщава за тях.

— След което Троя пада — обади се Пол. — Градът е опожарен, всичко живо от мъжки пол е изклано, а жените са взети в робство. Този хепиенд ще приседне дори и на истински грък!

— Но аз възнамерявам да спра далеч преди този момент — възрази Пота. — Парис и Елена се събират отново и правят любов поне още веднъж. Трагедията от поражението е нещо, за което знаем всички, но именно то внася особено ироничен привкус в буйните празненства. Тук именно е неизказаната ирония, защото ние знаем какво ще се случи в близкото бъдеще… Е, какво ще кажеш? Не е ли достойно за договор?

— Сигурен ли си, че действително си готов да вложиш сили в подобен роман? — попита с подозрение Пол.

— Не знам — въздъхна Пота.

— В такъв случай и аз не знам. Напиши една-две глави, пак ще приказваме.

— Май не си много възхитен, а?

— Нито пък ти. Познавам те прекалено отдавна, за да бъда възхитен от нещо, което не е завършено. Но все пак предпочитам да препишеш „Илиада“ вместо „Том Сойер“.

— В идеята за Том Сойер има много рационални зрънца — възрази Пота.

— Които ти все още не си открил, нали? — засече го Пол. — Открий ги и тогава ще говорим. Я кажи как е Поли? Твоята Поли, а не леля Поли. Възприе ли идеята ти да напишеш сексуален роман за нея или за някоя друга, която си оправял? Не те ли нарече изкуфял дъртак?

— Поли е добре и ти прекрасно го знаеш. Но ще бъде още по-добре, ако си седна на задника и започна да пиша. Винаги е твърдяла, че когато съм потънал в работа, с мен се живее много по-лесно.

— Аз също ще бъда доволен, а вероятно и ти — кимна с въздишка Пол. — А какво стана с идеята ти за сексуалния роман? Доколкото си спомням, беше измислил нелошо заглавие. Поли възпротиви ли се?

— Не, не се възпротиви. Особено след като разбра, че заглавието не я засяга пряко.

— Тя е разбрала, но не и бъдещите читатели.

— Вероятно точно това си е помислила. Пък и аз… Виж, Поли е доста пълничка, а аз мога да направя героинята си слаба като вейка. Поли е ниска и тъмнокоса, а моята героиня може да бъде висока и руса. Поли е от Небраска, а моята героиня е с южняшки произход.

— И никой изобщо няма да се сети за какво става въпрос, а?

— Вероятно ще се досещат — призна Пота. — Но аз все още не съм се отказал от идеята. Иска ми се да напиша един наистина хубав роман, който не само да се превърне в бестселър, но и да бъде откупен за филмиране.

— Виж какво ще ти кажа, Джийн — поклати глава Пол. — Според мен времето на бестселърите е отминало и за двама ни. Освен ако наистина не опиташ да напишеш роман с много…

— Не, не! Няма да се опитам, а дори и да го сторя, със сигурност ще се проваля. От друга страна, разполагам с предварителните материали за тази секс-книга, на които и двамата можем да се насладим. Ще те питам нещо, Пол. Чувал ли си някога за извадка от дневника на херцогинята на Марлборо, цитирам я дословно: „Снощи моят съпруг и господар се завърна от война и ме ощастливи два пъти, без да си сваля ботушите.“

— Разбира се. Защо питаш?

— Опитвам се да открия произхода на тази реплика, но не стигам доникъде. Мисля, че бих могъл да я използвам. Обърнах се към един приятел, той е историк и също я беше чувал, но не успя да я открие черно на бяло. Всъщност, така и не разбрах дали изобщо си е направил труда да я потърси.

— Мисля, че след като ти и твоят приятел не сте успели да я откриете, едва ли някой ще го стори. Ето защо, можеш да я ползваш, както си искаш. Ако истината излезе наяве благодарение на някой жлъчен учен, шумотевицата по въпроса ще е добра реклама за нас. Затова, пак повтарям, прави с тази реплика, каквото ти хрумне.

— Точно така — кимна Пота, твърдо решен да го стори.