Портрет на твореца като стар

Том Сойер, писател

— Том?

Никакъв отговор.

— Том?

Никакъв отговор.

— О, по дяволите! — рече леля Поли. — Къде пак се запиля това момче? Дано да не е тръгнал действително да търси онзи господин Клемънс, за да го разпитва как се става писател. Това би било ужасно! Ужасно! Сигурна съм!

Уви, малкото куфарче на Том Сойер го нямаше.

Липсваха още една риза, комплект бельо и чифт чорапи, гребена, четката му за зъби, калъп сапун и бамбуковата му въдица. Към одеалото, с помощта на карфица, беше прикрепена бележка от Том Сойер до леля Поли. В нея пишеше, че той наистина тръгва за Кънектикът с намерението да открие господин Самюъл Клемънс или Марк Твен — както бе известен сред начетените люде по света, за да го разпита как се става известен писател на романи, за да стане и той известен, богат и щастлив, какъвто несъмнено бе господин Клемънс.

Том беше чувал, че господин Клемънс притежава издателска къща и лично, с гордост, е връчил 200 000 долара на вдовицата на бившия президент Юлисис С. Грант за авторските права на автобиографичната книга, написана от Грант и издадена от господин Клемънс; че разполага с достатъчно пари, за да си купи нова печатарска машина — истинско чудо на техниката; че постоянно го канят на официални приеми по света, където не само се радва на безплатна и обилна храна, но и му плащат за тостовете, които вдига. Всичко това беше вълшебна музика за ушите на Том. И след като Хък Фин беше заминал да си търси късмета в Дивия Запад, той нямаше причини да се двоуми.

Не се съмняваше, че господин Клемънс ще бъде поласкан да го види (защо пък да не бъде?). Затова без колебание напусна дома си в Ханъбъл, Мисури, и се насочи към дома на господин Клемънс в Хартфорд, Кънектикът. Той все още нямаше никакво понятие, че това ще се окаже началото на едно литературно турне на откритията, което щеше да го отведе на запад чак до Калифорния, после обратно на изток през Чикаго до Ню Йорк. На следващия етап му предстоеше да прекоси океана, за да посети Англия, а след това отново да се върне до Ню Йорк, да отскочи до Масачузетс и най-сетне, с огромно облекчение, да се прибере при леля Поли в Ханъбъл, Мисури.

Как Том успя да направи тази обиколка на половината земно кълбо само с една риза за смяна, един чифт бельо в куфарчето си и няколко долара в джоба, е друга история (написа Пота), в която ние няма да се задълбочаваме, но все пак ще отбележим (решението принадлежи на Пота), че той продаде бамбуковата въдица на Том Сойер, на която собственоръчно бе издълбал името си, и един подписан екземпляр от книгата на Марк Твен „Приключенията на Том Сойер“ на някакъв колекционер, с когото се запозна във влака.

Младият Том Сойер изгуби доста време, докато открие пътя от скромното градче на брега на Мисисипи и внушителния палат в Хартфорд, Кънектикът, където му бяха казали, че живее Самюъл Клемънс. Когато най-сетне се добра дотам, новините съвсем не бяха окуражаващи. Оказа се, че обектът на неговото пътуване едва ли ще му отдели време за един приятелски разговор, по простата причина, че отсъстваше. Което, разбира се, съвсем не означаваше, че ако беше налице, би му отделил време. Господин Клемънс беше заминал за поредната си лекция — една от многото, благодарение на които успяваше да покрива разноските по внушителния палат в Хартфорд, Кънектикът, да изплаща дълговете си, натрупани от дейността му като издател и най-вече от покупката на прехвалената печатарска машина „Пейдж“, която се оказа далеч под очакванията му. Тези и още много други неща Том научи от господин Роджърс, който случайно се намираше в палата при появата на нашия пътешественик. Господин Роджърс беше един от изпълнителните директори на „Стандарт Ойл“ — компания от империята на Джон Д. Рокфелер, и близък приятел на господин Клемънс. Той доброволно се бе заел с тежката задача да оправи безнадеждно обърканите финанси на господин Марк Твен. Господин Клемънс рядко се задържал в дома си, а когато бил тук, избягвал да приема неканени гости. Господин Роджърс изрази силно съмнение, че Том Сойер би бил изключение.

— Вашият Марк Твен съвсем не е забавната личност, която би трябвало да бъде — отприщи се той. — Когато си е у дома, той се чувства много потиснат… Издателската му дейност и идеята му за модерна печатница напълно се провалиха и този провал доведе до загубата на огромни суми. До ден-днешен смята, че е виновен за смъртта на сина си, починал като дете, както и за неотдавнашната смърт на дъщеря си, починала по време на поредните му лекции в чужбина. Мнението на лекарите за здравето на другата му дъщеря (той имаше общо три момичета), която се оказа болна от епилепсия, както и лошото здравословно състояние на неговата съпруга, също го притесняват. А и последните му творби, особено „Човекът, който корумпира Хедлибърг“ и „Тиквата «Уилсън»“16 (злобна сатира на цивилизованото общество), не успяха да го превърнат в любимец на читателската публика, както се случи навремето с „Том Сойер и Хъкълбъри Фин“, и само допълват мрачната картина. — Добрият приятел на Клемънс помълча малко, после поверително добави: — И той изобщо вече не е нито забавен, нито пък чак толкова остроумен. Затова, ако ви трябва човек, който да ви научи как да станете преуспяващ писател, най-добре потърсете някой друг.

— Но аз съм сигурен, че той направи купища пари от мен и Хъкълбъри Фин! — възкликна Том. — Прав съм, нали?

— Направи ги и още как — кимна господин Роджърс. — Но ги профука по най-неблагоразумен начин. Той обича да е център на вниманието, да се изфука. Погледнете габаритите на тази кошмарна къща, която е принуден да поддържа толкова години наред! Само и само да се покаже пред своите съседи, че е в състояние да си я позволи, но сега вече не може. Всички писатели са еднакви: лекомислено вярват, че колкото повече пари печелят, толкова по-лесно ще ги печелят и в бъдеще. И всичко спечелено се хвърля в бляскави демонстрации на страхотния живот, който водят. Къщи като тази съвсем не се поддържат евтино… Повече от двадесет стаи, някой май каза, че били двадесет и осем, плюс библиотека, билярдна и шестима прислужници. Вие вероятно не знаете, че господин Клемънс е роб на своите кредитори, не толкова в юридическия, колкото в моралния смисъл на думата. И го прави напълно съзнателно, благодарение на кретенския си инат…

Аз също съм един от неговите кредитори. Едновременно с това съм и най-добрият му приятел. Именно по тази причина дадох клетва, че ще го съдя до дупка за дълговете, ако незабавно не прибегне до единствения възможен начин да се измъкне, като обяви в съда своя банкрут.

Но не, той не желае да направи това, което всеки разумен бизнесмен на негово място отдавна би направил. Просто не желае! Вероятно поради благия си характер, ще кажете вие. Нищо подобно! Прави го от инат и нищо друго! Предпочита да си вее задника по света и да изнася смешните си беседи. За тях получава невероятни хонорари, които обаче моментално потъват в зиналата паст на кредиторите. Тук той се чувства нещастен и самотен — дъщеря му умря в тази огромна и мрачна къща, жена му също боледува. Всяка вечер се качва в билярдната и играе сам, минимум до три сутринта. Скоро ще заминат за Европа, така лекарите посъветваха жена му. Ето защо ще е най-добре да забравите за него. Той действително не желае да се вижда с никого, включително и с мен.

Идете си, Том! Идете си и никога не се връщайте! Уви, аз трябва да остана, за да продам къщата. Ако някога решите да се върнете, той вероятно вече няма да живее тук. Пресвети Боже! Вместо да изплати на времето ония двеста хиляди долара за авторските права на вдовицата на Грант, той трябваше да излъже, че няма толкова пари и да ги вложи в издателския си бизнес. Всеки уважаващ себе си бизнесмен би постъпил точно така. Грант така или иначе беше мъртъв и щеше да му е все едно. Разбира се, разполагаше и с друг, по-добър ход, ако имаше търговски нюх — вижда, че нещата не вървят добре и просто отклонява въпросната сума в собствения си джоб и едва след това обявява фалит.

Но не, това не е неговият стил! Неговият стил съдържа други неща — огромна гордост и нито капчица разум. Едва ли ще повярвате, ако ви кажа, че вложи лични средства в проектирането и разработката на онази шибана печатарска машина! Представяте ли си? Така ли се прави бизнес?! Ако приемете един съвет от мен, Том, никога не влагайте собствени пари в каквото и да било! Ако искате да инвестирате в нещо, вземете заем от банката, а това, което не достига — от близки приятели. Само така няма да изгубите парите си, ако нещата се провалят. Но това няма нищо общо с вашия забавен приятел, господин Марк Твен. Не, сър! Ето защо ще си позволя да ви дам още един съвет, драги ми Том — намерете си друг ментор. Потърсете по-добър модел, ако действително искате да разберете как да бъдете и писател, и щастлив човек. Защо не опитате да откриете известния писател Джек Лондон, който живее някъде в Калифорния? Това е човек, който действително се справя добре.

Казват, че е започнал от нулата, за да спечели повече от милион долара. Построил си е къща, която бързо се превърна в модел на съвременната архитектура, а някъде в северната част на щата е създал супермодерна ферма, в която се използват най-съвременните методи в земеделието. Бих се гордял, ако мога да стисна ръката на този човек, въпреки слуховете че е социалист. Да, момчето ми, Джек Лондон е човекът, който ти трябва. Само от него можеш да научиш как се става прочут писател, който след това гребе с пълни шепи от радостите на живота. Напоследък господин Клемънс е много нещастен, работи прекалено много, постоянните пътувания го уморяват до смърт. А финансовото му състояние е такова, че никой не би могъл да се вдъхнови от него.

Въпреки мрачния финансов анализ, Том беше доволен да чуе за огромното количество пари, които господин Клемънс беше натрупал, за да може по-късно да ги пропилее. Това още повече засили желанието му да направи кариера като писател.

Джек Лондон също беше просперирал. Том беше благодарен за съвета и обеща да замине на запад и да потърси господин Лондон.

Бързият напредък в железопътния транспорт от края на Гражданската война до началото на новото столетие превърна пътуването от Хартфорд, Кънектикът, през цяла Америка до Калифорния в пътешествие, не по-тежко и по-продължително от прекосяването на океана с параход от Бостън или Ню Йорк до английското пристанище Ливърпул. Том все още не подозираше, че скоро щеше да предприеме и това пътуване.

И така, Том Сойер слезе от влака на една железопътна гара в Калифорния. Без да губи време, той продължи на север покрай Сан Франциско, тъй като искаше час по-скоро да открие Джек Лондон и да получи от него максимално обширни инструкции как да стане белетрист, при това не по-малко прочут от господата Клемънс и Лондон — двама от най-утвърдените автори в историята на страната. Но макар и да бързаше, той пристигна твърде късно.

Оказа се, че Джек Лондон се е разболял и е заминал на лечение в Хаваите.

Разбира се, Том беше разочарован. От гърдите му се откърти тежка въздишка. Горчиво съжаляваше, че не можеше да обсъди бъдещето си с известния и енергичен социалист-дарвинист, самоукия философ, превърнал се в един от най-запалените последователи на Хърбърт Спенсър, Карл Маркс и Чарлс Дарвин. Авторът на „Дивото зове“, „Белия зъб“ и забележителната автобиографична книга „Джон Ечемиченото зърно“, в която откровено описваше тежките си проблеми с алкохола, авторът и на още много романи, есета и социологически трактати, за които Том нито беше чувал, нито желаеше да чуе, беше поел към Хавайските острови с наивната надежда, че мекият тихоокеански климат ще позакърпи здравословното му състояние. Бяха му казали, че страда от нелечимо и смъртоносно заболяване на бъбреците, което й причини смъртта му няколко години по-късно в Калифорния.

Самоубийство, мълвяха тогава хората. Лекарят, констатирал смъртта на великия писател, поставил дипломатичната и нищо неозначаваща диагноза „отказ на гастроентерологичната и отделителната системи“. Други намеквали за свръхдоза морфин, проникнала в организма или поради небрежност от страна на медицинското лице, поставило инжекцията с предписаното лекарство за облекчение на ужасните болки в бъбреците, или поставена нарочно, за да го отърве от мъките и заплашващата го бедност. Величествената къща на писателя с нейната уникална архитектура изгоряла до основи, а реколтата от всичките хиляда и петстотин акра на фермата-образец за селскостопанско благополучие внезапно се оказала попарена от ранна слана. Лондон бил изпаднал в страхотна финансова безизходица. Говореха, че все повече се впиянчвал. Алкохолът, с който се бе борил през целия си живот, в крайна сметка го победил. Започнал от нулата, като пълно сираче, Джек Лондон успява съвсем сам да постигне всичко благодарение на перото си. Авторските права му донесли повече от един милион долара, славата му се разнасяла по целия свят, а той самият не спирал да пътува и да търси приключенията. Но накрая цялото му богатство било пропиляно. Лондон умрял беден. Е, ако не чак като църковна мишка, то поне като господин Клемънс, макар и не толкова задлъжнял.

А е бил едва на четиридесет години.

Естествено, по това време Том вече отдавна беше тръгнал обратно на юг, към Сан Франциско, с намерението да открие Брет Харт — друг американски писател с международна слава. Надяваше се от него да узнае как се чувства един прочут писател и какви стъпки трябва да предприеме, за да стане и той такъв. Изгаряше от нетърпение да научи и за някогашното приятелство между Харт и господин Клемънс. Той знаеше, че Клемънс е написал първия си роман по времето, когато Харт вече е утвърден издател и един от най-популярните писатели на Америка. Двамата се сближили и Харт помогнал на младия писател в трудното му начинание. (На по-късен етап Том стигна до заключението, че тази помощ не е била достатъчна.) Том беше убеден, че името Том Сойер ще бъде напълно достатъчно, за да бъде приет от господин Харт, който вероятно ще подскочи от радост при възможността да се срещне с популярния герой на Марк Твен, в чието създаване бе взел и лично участие.

Но, уви, и този път не сполучи с времето на визитата си, и този път закъсня.

Хората, работещи в редакцията на „Овърленд Мантли“ — едно от най-солидните литературни списания в Сан Франциско, останаха дълбоко смаяни от появата на Том, който се представи с пълното си име и сподели намеренията си. Това беше редакцията, която Брет Харт оглавявал по време на възхода си като писател, когато публикувал своите разкази „Късметът на Роуринг Кемп“ и „Изгнаниците от Покър Флат“17, станали пословичен пример за новия реализъм в белетристиката на Западното крайбрежие. Неколцина от по-старите служители откровено зяпнаха от смайване, когато Том ги уведоми за желанието си да бъде приет от господин Харт. А след като се окопитиха, му обясниха, че господин Харт отдавна е напуснал Сан Франциско заради далеч по-добре платена ръководна длъжност в „Лейксайд Мантли“ — едно ново литературно списание в Чикаго. Собствениците обещали на господин Харт и част от акциите. Напускайки Сан Франциско, господинът бе зарязал и цяла тълпа гневни кредитори с разписки за дългове, които нито можел, нито желаел да плати. И изобщо се оказал голямо конте с изтънчен вкус и скъпоструващи маниери.

Отново разочарован, Том беше близо до отчаянието. Но един от редакторите, на когото явно бе станал симпатичен, му подхвърли идеята да се опита да поговори с Амброуз Биърс? Това име бе почти непознато за Том, но след известни проучвания установи, че дори надменният англичанин Чарлс Дикенс е бил запален почитател на Биърс. Следователно си струваше да бъде издирен.

В първия момент Том реши, че най-сетне е извадил късмет — след близо четиригодишен престой в Англия, Биърс току-що се беше върнал у дома. Но твърде скоро се оказа, че радостта му е преждевременна. Известният писател бил тъжен и самотен вдовец. Авторът на изпълненото с халюцинации „Произшествие на моста над Совината рекичка“ и на увлекателния разказ „Чикамауга“ (в който едно глухонямо момче си играе на войници пред дома си по време на Гражданската война, без да проумява, че ожесточените сражения наоколо са реални, а не плод на неговото въображение, и осъзнава действителността едва когато влиза в къщата и заварва майка си убита) изобщо нямаше намерение да умира в леглото си. Макар и седемдесетгодишен, този човек, който през целия си съзнателен живот бе хулил ужасите на войната, сега беше решил да замине за Мексико, за да види със собствените си очи как революцията на Панчо Виля помита терористичния държавен режим. И оттогава насам никой не го беше виждал или чувал…

Това бе някакво проклятие на съдбата, мислеше си Том.

Всеки друг младеж на неговото място навярно щеше да се откаже от намеренията си, далеч преди да претърпи толкова разочарования. Но не и Том Сойер. Надеждите му се възродиха за кратко, когато разбра, че прогресивният реалист Франк Норис живее в Сан Франциско, при това съвсем наблизо. На това му се вика късмет! Том сияеше. Но твърде скоро научи, че Франк Норис, изтъкнатият поддръжник на неореализма в скандалните си произведения — „Ямата“, „Октоподът“ и „Мактийг“18, е умрял от апендицит, в разцвета на кариерата си, едва тридесет и двегодишен.

Окончателно лишен от избор, Том пое на изток, по обратния път. Отби се в Чикаго с плахата надежда да докопа Брет Харт и все пак да го разпита за писателският занаят и за приятелството му с Марк Твен.

Но и хората в Чикаго също го изгледаха смаяни, когато той им се представи и обяви целта на посещението си в редакцията на „Лейксайд Мантли“ — периодичното издание, заради което Брет Харт беше напуснал Сан Франциско, оставяйки кредиторите си с пръст в уста. И тук неколцина от ветераните го изслушаха зяпнали, а други скришом се усмихваха. После му обясниха, че за огромна тяхна изненада Харт не останал в Чикаго достатъчно дълго, за да оправдае назначението си на високия и добре платен пост в списанието. Не се появил дори на пищния и широко рекламиран банкет в негова чест, на който трябвало да поеме властта в солидното и известно в цялата страна литературно издание. Вместо това заминал за Бостън, а след това за Ню Йорк, придружен от съпругата си. Не след дълго станало известно, че в Ню Йорк господин Харт се свързал с някой си Самюъл Клемънс и двамата написали някаква пиеса за Бродуей. Добавиха нещо, което според тях Том не можел да не знае — че Самюъл Клемънс е истинското име на известния писател и хуморист Марк Твен. След това разказаха и ироничния епилог на тази комична история, посрещнат с бурен смях. Новите работодатели на Брет Харт били решили да му връчат чек на стойност 14 000 долара, просто като подарък или като предварителна премия за бъдещата му работа в списанието, за да му засвидетелстват своята почит и внимание. Но тъй като Харт не се появил на банкета, той не получил нищо и всъщност заминал на изток без пукната пара в джоба.

Когато най-сетне се добра до Ню Йорк, Том не успя да открие нито Харт, нито господин Клемънс. Напуснал огромната си къща в Хартфорд, Кънектикът, господин Клемънс живял със семейството си известно време в Европа, а след това се установил на Пето авеню в Ню Йорк. Твърдо решен да се разплати и с последните си кредитори, той отново се беше заел с лекторска дейност срещу заплащане. Дейност, която (както беше споделил с агента си) все по-често го отегчавала и му ставала все по-противна. Брет Харт също четял лекции за пари, но той ненавиждал тази дейност далеч повече от господин Клемънс, защото презирал своите слушатели, докато господин Клемънс се забавлявал, че го намират забавен. Междувременно Харт на свой ред запрашил към Европа, зарязвайки жена си, с която не желаел да има нищо общо, както и децата си.

В Европа той бързо си намерил работа, някаква правителствена длъжност в Германия, но най-безсрамно пренебрегвал служебните си задължения, та се наложило да се прехвърли на държавна служба в Глазгоу. Възползвайки се от близостта на Лондон, Харт прекарвал почти цялото си време сред литературните среди на английската столица, оценили много по-високо последния му роман от неговите сънародници. Това, разбира се, довело до поредното му уволнение, тъй като той изобщо не се мяркал на работното си място в Глазгоу. Харт се установил в Лондон и не след дълго предизвикал скандал, заживявайки под един покрив с богата вдовица от белгийски произход с девет деца, която го издържала. Пиесата, написана в съавторство с Клемънс, бързо отшумяла. Оптимистичното начинание на двамата талантливи писатели се оказало пълен провал. Вероятно вследствие на напрежението в съвместната им работа, от този момент нататък господин Клемънс изпитвал към господин Харт откровено отвращение. Изразявайки своето недоволство от него, дори си позволил да го нарече „копеле“ и то не пред друг, а пред префинения Хенри Джеймс.

Том научи, че Хенри Джеймс живеел в Англия. Също като Брет Харт. Дори гениалният младеж Стивън Крейн, прочул се в целия западен свят с романите си „Червеният знак на храбростта“ и „Маги, момиче от улицата“, също се преместил в Англия. Крейн беше особено привлекателен за Том, тъй като двамата бяха горе-долу на една възраст, почти набори. Бързо видя в преуспелия и на всичкото отгоре млад автор своя подходящ потенциален ментор. Том Сойер реши, че на всяка цена трябва да разговаря с този американски литературен приятел на Джоузеф Конрад и Хенри Джеймс, ако иска да научи нещо от един забележителен белетрист, при него все още липсваха рецидивите на отминаващата слава.

Оценил факта, че твърде много американски писатели с лекота сноват между Новата земя и добрата стара Англия, Том стигна до правилното заключение, че и той може да стори същото.

Продажбата на екземпляри с автограф от неговата книга се оказа значително по-просто от самото й написване.

Но когато Том най-сетне слезе от парахода в Ливърпул и изтърпя невероятно бавното пълзене на влака до Лондон, Крейн вече бе напуснал Англия. Том узна, че младият и многообещаващ писател се преселил от Ню Йорк в Англия, болен от туберкулоза и с многобройни дългове — аванси, получени за книги, които не бил в състояние да завърши. Имало и други неща, от които искал да избяга — от общественото неодобрение по повод на свободното му съжителство с жена, която преди това е била съдържателка на публичен дом в Ню Орлийнс, както и от постоянния тормоз от страна на нюйоркските полицаи, защото публично защитил в печата една невинна жертва на полицейски произвол. Туберкулозата му се влошила и това го принудило да замине на лечение в Германия. И докато Том Сойер се колебаеше дали да не тръгне да го търси там, го застигна вестта за преждевременната смърт на Стивън Крейн.

Горкият младеж беше само на двадесет и осем.

Том беше смазан от печалната новина.

Малко по-късно научи, че и Брет Харт е предал Богу дух в големи мъки от рак в гърлото.

„Пак закъснях!“ — помисли си Том, проклинайки късмета си.

Все още разполагаше с Хенри Джеймс.

Но Хенри Джеймс също не беше в блестящо здраве. Потънал в поредната си дълбока депресия, той категорично отказа да се срещне с Том или някой друг непознат. Много бяха причините, довели до тежкото му отчаяние: неотдавнашната смърт на брат му Уилям; продължаващите емоционални проблеми в семейството му; все по-западащата му слава в световната литература; последователните, лавинообразни провали на всеки един от неговите „последни, най-дълбоки, най-проникновени и най-велики романи“ — „Крилете на гълъба“, „Посланиците“ и „Златната чаша“ бяха посрещнати хладно, при слаб интерес от страна на читателите. Но най-тежкият удар дойде, когато след четиригодишен упорит труд и много рекламни фанфари излезе сборника с избраните му произведения. Оказа се, че никой в Англия не се интересува от тях и паричното изражение на авторските му права възлезе на някакви си жалки стотина лири. На всичкото отгоре в специализираните списания се появиха унищожителни критики от литературни величия като Х. Г. Уелс, а във всекидневния живот той бе принуден да се вози на луксозния нов автомобил на приятелката си Едит Уортън, чиито по-тънки, по-простички и леснодостъпни романи се разграбваха като топъл хляб и й осигуряваха доход и слава, за която той дори не би могъл да мечтае. Връх на всичко беше и разкритието, че Едит тайно се е заела да изплаща дълговете му по издаването на събраните съчинения.

— Не, няма никакъв шанс Хенри Джеймс да разговаря с Том Сойер — отсече прислужникът в апартамента в Челси. — Ако Том Сойер все пак се е надявал да научи нещо от господин Джеймс, най-добре е да прочете произведенията му, стига да може… Друга, навярно по-приятна алтернатива е да поговори с белетриста Джоузеф Конрад — добър познат на господин Джеймс и запален почитател на неговото творчество.

Том, разбира се, беше чувал името на Конрад и потръпна от благоговение при мисълта за възможен разговор с великия писател от полско потекло, който създаваше произведенията си на английски език. Направил припряно всичко необходимо, за да се сдобие с адреса на господин Конрад, той се насочи право към дома му. Но с бързината, с която се движеше, отново закъсня.

Джоузеф Конрад изживяваше тежка нервна криза и не желаеше да разговаря с никого за нищо. Освен това не беше в състояние да говори на друг език освен на полски. Умственото му разстройство било толкова сериозно, че забравил изцяло познанията си по английски, не помнел нито думичка. Подобно на случая с Хенри Джеймс, последните романи на бедния Конрад „Господарят Джим“, „Ностромо“ и „Под погледа на западните очи“19 (които днес единодушно се числят към най-доброто, написано от него) били приети изключително зле и му донесли само разочарования, включително и финансови. На това отгоре, както периодично се случва, литературните вкусове преживявали истинска революция и уронвайки престижа на доказани автори, се насочвали към писатели с друг подход към словото, което било неблагоприятно за него. Като капак на всичко бил изправен пред неотложна и нарастваща нужда от пари. Издателите оставали глухи за отчаяните му писма, независимо дали в тях ставало въпрос за закъснели хонорари или аванси за все още ненаписани книги. Конрад все по-често проклинал деня, в който се нагърбил с неблагодарната кариера на писател. Разбира се, клетвите били на родния му полски език. Сетил се, че преди да се залови да пише романи, бил изкарал курсове за морски капитан. Обзет от ентусиазъм и надежди за нов живот — по-лек и по-добър от живота на професионалния писател, той засипал морските агенции с молби за работа, но така и не получил отговор.

„Боже мой, потръпна вътрешно Том. Нима ще се окаже, че от всички тези литературни величия само Едит Уортън успява да печели достатъчно, за да продължава да работи това, което страстно желае? Но горката Уортън пък имала отвратителен брак, за беда е била омъжена за някакъв безделник и пияница, който плячкосал цялото й наследство.“

И тъй, лишен от всички шансове, бедничкият Том беше принуден да сложи край на своето дълго литературно пътешествие и да помисли за връщането си у дома.

На кораба, който пореше океанските вълни обратно към Америка, той попадна в лапите на скуката. Пътуването се точеше бавно, минутите приличаха на часове, дните на седмици. Въпреки житейските трагедии, които беше научил, Том с жар прегърна онази великолепна идея, с която хиляди хора преди и след него се бяха захващали, за да се развличат и да избягат от скуката: Том Сойер реши да напише роман!

Колкото повече мислеше, толкова по-разумно му се струваше. Напоследък попадаше на толкова слаби романи (включително на два от самия господин Клемънс), че нямаше начин да не сглоби нещо по-добро от тях. Един роман за Том Сойер, написан от самия Том Сойер и с вероятното съавторство на Марк Твен — какво по-добро продължение на серията със споменатия главен герой, началото на която господин Клемънс беше поставил преди толкова години и благодарение на която се беше прочул под световноизвестния псевдоним Марк Твен?

Том беше абсолютно сигурен, че книгата ще се продаде в огромен тираж. А идеята за нейното написване несъмнено ще привлече вниманието на господин Клемънс, който би подскочил от радост при възможността да направи лесни пари и затова сам би предложил съавторство… Заглавието „Том Сойер в чужбина“ вече е използвано, но нещо от сорта на „Том Сойер в чужбина от самия Том Сойер“ нямаше начин да не свърши работа. Или „Пътешествията на Том Сойер“ — също звучеше добре.

След като мина през митническата и имиграционната контрола, Том забърза със своите бележки и планове към най-новото жилище на господин Твен, което се намираше в Рединг, Кънектикът.

Там обаче го посрещнаха с обичайните, още по-лоши новини. Да, преди известно време господин Клемънс се завърнал от Флоренция, Италия, където бил заедно със съпругата си Оливия. Здравето и на двамата било доста разклатено, страдали от ревматизъм, искали да открият най-подходящия климат, за да облекчат своите страдания. Но във Флоренция състоянието на Оливия рязко се влошило и тя починала.

Овдовялият господин Клемънс се оттеглил в Рединг заедно с дъщеря си Клара — онази с епилептичните припадъци. Съвсем наскоро обаче и тя починала, защото получила пристъп във ваната и се удавила.

Господин Клемънс не пожела да говори с Том. Три от четирите му деца бяха умрели преди него, съпругата му също. А докато живеел в Ню Йорк, той носел елегантни, ослепително бели костюми — ей така, за да го видят всички.

Том не беше глупав. Преценил правилно състоянието на господин Клемънс, той великодушно му прости за нежеланието да се срещнат. Но никога през невинния му ум не мина мисълта, че Самюъл Клемънс — авторът на „Приключенията на Том Сойер“, „Том Сойер детектив“ и „Том Сойер в чужбина“, беше стигнал дотам, че да ненавижда самото име Том Сойер, както ожесточено ненавиждаше и редица други неща, които го заобикаляха.

Литературното пътешествие на Том отдавна вече беше изгубило своята целенасоченост. По съвсем разбираеми причини мераците му за писателска кариера като че ли намаляха значително. Но тъй като вече беше в Кънектикът, позволи на любопитството си да го отведе още мъничко по на север в Нова Англия, до Конкорд, Масачузетс, за да узнае каквото може за още един идол на американската литература. Предполагаше, че Натаниъл Хоторн е умрял именно тук преди години. Не знаеше обаче, че господин Хоторн (самотен и мрачен човек) също цял живот се е борил, за да печели достатъчно от своите сериозни писания, да издържа себе си и семейството си, че е загубил благоволението на читателите и издателите и е изживял края на дните си в пълна самота, страдайки от сериозни психически отклонения, които ясно и настойчиво се проявяват в последните му неиздадени ръкописи.

Минавайки на връщане през Бостън, Том откри, че в края на живота си Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, някога учил заедно с Хоторн в колежа Боудойн, преподавател в Харвард и един от най-обичаните поети на Съединените щати, е изпаднал в дълбока меланхолия след смъртта на жена си, изгоряла пред очите му в неочаквания пожар, пламнал в дома им. Съществен принос за неговото състояние имали някои поети, като Уолт Уитман и Едгар Алън По, подложили на безмилостна критика римуваното метрическо стихосложение на Лонгфелоу, т.е. именно онази проява на таланта му, превърнала го в любим автор на толкова много хора.

— Тъжно — въздъхна съчувствено Том, — страшно тъжно…

Заинтригуван от съдбата на Емили Дикинсън — новата звезда на американския литературен небосклон, той потегли за Амхърст, Масачузетс, недалеч от Бостън. И с изумление разбра, че Емили Дикинсън — заклета и саможива стара мома, е починала преди почти двадесет години, а всичките й над 1500 стихове, донесли й световна слава, са публикувани след смъртта й, без дори да е искано нейното съгласие. Приживе, поетесата е търпяла само снизходителни забележки и отрицания. Жена с действително странен характер, Емили окончателно се затворила в дома си за повече от петнадесет години и пишела стиховете си, скрита от хорските очи. Не се срещала почти с никого, едва дръзвайки да отскочи до семейството на брат си в съседната къща. „Интересна личност“, въздъхна Том. И все пак е срамота, че не се е насладила, докато е била жива, на сладкия триумф и реабилитирането на своя брилянтен и предизвикателен талант.

Дикинсън винаги се обличала в бяло. Получавала е пристъпи, губела е съзнание, падала е по стълбите, но тази ексцентрична и гениална поетеса никога не позволила на лекар да припари в дома й.

Завърнал се отново в Ню Йорк, Том вече беше разбрал, че трудно ще открие някой все още жив и достатъчно известен писател, с когото да обсъди мечтите си за литературна кариера. Ужасен научи, че уважаваният поет, литературен критик и майстор на къси разкази Едгар Алън По, останал без стотинка, алкохолизиран параноик и вероятно наркоман, е намерен на една улица в Болтимор, изпаднал в делириум и облечен в женски дрехи. Три дни по-късно той умира в местната болница. Никой никога не разбира как е попаднал там и какво е правил. И самият По, дезориентиран и говорещ нечленоразделно, не могъл да обясни.

Следващият, за когото Том се сети, беше Хърман Мелвил, един от малкото близки приятели на Хоторн. Можеше ли да го открие, разбира се, ако все още беше жив и се намираше в Ню Йорк? Установи, че не е между живите. Но дори и да беше, Том никога не би го открил, тъй като последните си години Мелвил изживява в крайна бедност, без издател, без читатели, дори без постоянен адрес. Подобно на други писатели, чийто най-добри романи се провалят, накърнявайки реномето им, последните качествени постижения на Мелвил също го довеждат до погубването му като писател и обезсърчаването му като човек. Понякога жена му и роднините й стигали до убеждението, че той е луд.

Достопочтеният Уилям Дийн Хауелс си направи труда да обясни на младия Том, че „Бартълби писаря“ — един фантастичен по-ранен разказ на Мелвил, пропит от гениален символизъм, може да бъде приет като автобиографичен протест на човека и писателя, който не желае да се връща, повтаряйки и преписвайки своите романтични романи за Южните морета, изконсумирани вече в такива литературни откровения като „Моби Дик“, „Пиер“, „Двусмислиците“20 и изключително модернистичната му творба „Мошеникът“ — все внушителни постижения, които му бяха стрували както читателите, така и издателите. По тази причина неговият натрапчив и объркан „Били Бъд“ вижда бял свят цели тридесет години след смъртта му.

Мелвил, подобно на Клемънс и Харт, също е обикалял страната и е изнасял лекции срещу заплащане.

Голяма част от тези подробности Том научи в Бостън след разговорите си с известния издател на литературни списания Уилям Дийн Хауелс — близък приятел на господин Клемънс и личен познат на почти всички писатели, споменати или пропуснати в дългото, но напразно пътешествие на Том Сойер. Разбира се, Том би могъл да научи много повече от господин Хауелс, който също бе направил светкавична кариера като писател в началото на века, но после благоразумно се беше оттеглил на по-скромно поприще, за да направи блестяща кариера като издател и главен редактор на „Атлантик Мантли“.

Не го стори, тъй като вече беше изгубил интерес към темата. Честно казано, дори се срамуваше и му се повдигаше само от гадния спомен за бившата му страст.

Амбициите му за писане се изпариха, любопитството му беше напълно задоволено от ужасните неща, които научи за живота на литературните величия. Неговите странствания из Залата на американската литературна слава го отведоха в един музей, приличащ по-скоро на морга, в който на показ бяха изложени провалените съдби и кариери на десетки обикновени, нормални, страдащи хора. Те нямаха нищо общо с героите на древна Гърция и Троя, те нямаха нищо общо с Ахил, Хектор, Зевс или Хера… Те бяха амбициозни човешки същества, с възвишени идеали, устремени да станат писатели, които обаче от всяка друга гледна точка приличаха на нормалните хора — обидчиви, невротични, объркани и нещастни.

Внезапно на Том Сойер му се прииска час по-скоро да се прибере у дома. Беше видял достатъчно, дори предостатъчно от живота в литературните среди. Пробута последното копие от книгата си с автограф на някакъв колекционер, а с получените пари си купи луксозно място за влака, който щеше да го откара вкъщи, в Мисури.

— Том?

— Здравей, лельо Поли! — извика от входното антре Том, ухилен до ушите. — Прибрах се!

„По дяволите! — промърмори под нос леля Поли. — Тоя се върна. Вече няма да мога да се разхождам по цял ден с домашната си роба. Дано е зарязал налудничавата идея да става писател, защото, ако ме накара да го слушам как чете разни глупости, сигурно ще полудея! О, Господи, това ли заслужавам?!“

Но опасенията й бързо се стопиха.

Том Сойер и кариерата на професионален писател, това означаваше все едно да застане на релсите пред приближаващия влак или пък да се хвърли с главата надолу в Мисисипи от най-високата скала. Вече се бе запалил по друга блестяща идея — искаше да стане навигатор на някой от параходите по Мисисипи, какъвто някога е бил господин Клемънс през четирите, по неговите думи, най-щастливи години в живота му.

Но впоследствие откри, че и за това се е сетил късно.

След Гражданската война настъпи ерата на железопътния транспорт и параходите по Мисисипи бяха обречени на забвение. Никой вече не търсеше навигатори за тях.

Но, изобретателен както винаги, Том бързо насочи мислите си към друга оригинална идея.

Реши да изкара курсове за локомотивен машинист, да скочи в някое от огромните пръхтящи чудовища и волно да го подкара по релсите, независимо накъде го водят…

Ако курсовете се окажеха непосилни, веднага отпрашваше на изток и подаваше документи в някой колеж, за да изкара курсове за бизнесмени. Щеше да се научи как да стане капиталист и… милионер.

Напоследък се навъдиха толкова много милионери, значи не би трябвало да е Бог знае колко трудно.