Портрет на твореца като стар

Канарче

— Не иска да пее.

— Мъртво е.

Момчето се казваше Ърв. Вече беше разбрало, че нещо с канарчето не е в ред, но не искаше продавачката на щанда за животни да заподозре, че той знае. А още по-малко искаше някой от семейството му да предположи, че го е пуснал от клетката, просто за да го види какво ще прави. Беше затворил прозорците и вратата. Озовало се на свобода, канарчето покълва небрежно наоколо, после литна към огледалото над скрина, блъсна си главата в него и падна неподвижно на пода, а последният му дъх излетя сред дъжд от миниатюрни пера.

— Мама си иска парите обратно — излъга Ърв, дарявайки продавачката с най-простодушния си поглед. — Тя има разплащателна сметка при вас.

Години по-късно си спомни за канарчето, за първата си среща със смъртта, както и за първите си успешно проведени преговори. И за първата си конструктивна лъжа. Всичко стана толкова лесно и приятно, че той реши при следващия подходящ случай отново да опита измамата. Подобно на Том Сойер, Ърв се оказа роден за измами. Справяше се толкова добре, че нито веднъж през живота си не попадна в неудобна ситуация. С течение на времето самочувствието му порасна, почувства се неуязвим. А когато спечели изборите за президент на Съединените щати, избра за кодово име именно думата „Канарче“.

— Какво стана с канарчето? — попита го майка му онази вечер. — Къде е клетката?

Ърв не видя нищо опасно във възможността да прибегне до нова измама.

— Не искаше да пее — рече той. — И затова го върнах в магазина, а те ти възстановиха парите.

— Вчера пееше — подхвърли брат му, той беше по-голям от него.

— Но днес не искаше.

— Защо не го смениха с друго, което пее?

— Бяха ги свършили.

— А защо не ти казаха да отидеш друг ден?

— Беше мъртво — рече Ърв.

— Мъртво ли?

— Така казаха.

— Като кучето в колата — промърмори брат му. — Нали беше забравил, че си го заключил вътре?

— Да, ама кучето не умря — намеси се сестра му, тя обичаше да му противоречи.

— Не умря, само защото аз единствен от семейството забелязах, че липсва и попитах къде е…

Четиридесет и пет години по-късно, затворен в Белия дом като в обсадена крепост и изправен пред унижението да бъде позорно отстранен с импийчмънт, Ърв си спомни за случая с канарчето. В следващата си глупава, измъчена, тъжна и лицемерна реч той стремглаво вмъкна отдавна забравен цитат от още по-отдавна забравен поет, който прозвуча горе-долу така: „По-добре да се науча да пея от една-единствена птичка, вместо да поучавам десет хиляди звезди как да спрат да блещукат…“. Усетил прилив на самоувереност, без колебание той се гмурна в дълбоките води на изящното слово. Скоро се улови, че прави асоциация със стих на Елинор Рузвелт, която беше казала: „По-добре да запаля свещ, вместо да проклинам мрака“. Сполучливият цитат още повече го окрили и завършвайки, той се почувства доволен от своята ерудиция.

За сметка на това неговият екип остана слисан. Събрани накуп, шокираните му съветници се споглеждаха с възмущение.

— Този putz2! — изръмжа онзи от Ню Йорк. — Този тъп putz!

Колегата му промърмори нещо като извинение и изскочи навън, очевидно, за да повърне.

— Не мислиш ли, че баща ти се държи доста глупаво за човек с неговия богат опит в политиката? — попита жената на Ърв, докато го гледаше по телевизията.

— Отдавна съм го забелязала — кимна дъщеря й, която вече навлизаше в пубертета.

По-късно Ърв безгрижно махна с ръка на забележките и разпалените им аргументи. Той беше дълбоко убеден, че винаги може да разчита на тях. Те никога нямаше да го изоставят, независимо от трудностите, които неизбежно го очакваха. За щастие, семейството им не притежаваше състояние. Те нямаха къде да отидат и единственото им жилище беше Белия дом. Липсата на имоти и сериозни банкови сметки имаше и минуси: през следващите две години Ърв не само беше принуден да живее в Белия дом, но и да се задоволява единствено с президентската заплата — абсурдно малка за работата, която всички очакваха от него, на фона на напрежението, което постоянно го приковаваше във фокуса на общественото внимание. Но, от друга страна, ако успееше да се задържи на поста си още две години, щеше да получи не само прилична месечна сума, но и така желаното достойно оттегляне. Всъщност, той беше готов да се оттегли веднага, още в този миг, ако му гарантираха, че няма да бъде подложен на по-голямо унижение от някои свои предшественици в Белия дом. Беше готов да замени поста си с хубава къща и солидна пенсия, с правото да се появява на държавните погребения заедно с останалите бивши президенти — скучни и празноглави като самия него. Но в момента беше между чука и наковалнята (напомни си да използва този израз при следващата си публична изява), което, разбира се, съвсем не означаваше, че се е предал. Обичаше да си повтаря, че колкото повече се усложняват нещата, толкова по-твърдо трябва да се държи, докато накрая между чука и наковалнята останат той и истината. Тук се криеше разковничето към успеха, както и благородната истина, която…

„О, майната му! Стига с тези глупости, за Бога!“ Старият писател поклати глава и реши да прати по дяволите и този сюжет.

Всъщност, на кого му пукаше? Можеше ли да изгради ефектна и сърцераздирателна фабула? И какво ще постигне? Поредният политически фарс или поредната заплетена семейна сага? Всяко що-годе задълбочено литературно изследване на покварените палячовци във Вашингтон рискуваше да изгуби стойността си и да се превърне в банална история, без свежи идеи, без дълбочина. За да види бял свят, историята задължително трябваше да е смешна и повърхностна — всичко друго, но не и сериозна. А такива произведения — колкото щеш. Никой истински ерудиран читател не се възхищаваше вече от тия тъпаци на служба, нито очакваше нещо от тях. Още повече, той самият имаше мрачното усещане, беше убеден, че някога е развивал тази тема в по-стари свои творби, че всичко, за което смяташе да пише, вече го е описвал поне веднъж по точно същия начин. Нямаше желание да се повтаря и по тази причина не знаеше към каква тема да се насочи.

Отново отмести с лениво и механично движение писалката и бележника си встрани. Изправи се и тръгна към кревата. Просна се по гръб и затвори очи, глух за стенанието на старата пружина. Някога, в плодотворните години на младостта, тази поза му предлагаше и то без усилия всевъзможни идеи, гарнирани с опияняващо точни фрази, с най-подходящите съществителни и прилагателни. Но напоследък, по лицето му пробяга гримаса, напоследък същата поза раждаше невероятни тъпотии.

Като тази, която допреди малко се опитваше да увековечи върху хартията, като онази преди нея.