Портрет на твореца като стар

*****

По всяка вероятност някой беше разпространил гадни лъжи за Грег Зандърс, написа Пота, тъй като, без да е извършил някакъв грях, една сутрин той се събуди от тежък сън и установи, че се е превърнал в огромна кафява буболечка с твърда черупка на гърба. Погнусеното му семейство безцеремонно го изхвърли на улицата с помощта на една дълга, твърда метла.

— Вижте го на какво е заприличал! — крещеше баща му с глас, който би събудил и мъртвите. Грег чуваше грубиянската му ярост, която не търпеше никакви възражения. Майката и сестрата на Грег, с бледи като тебешир лица, стояха прегърнати в ъгъла на просторния вестибюл. — Не го искам в къщата си такъв! — продължаваше да боботи тиранинът-самодържец. — Стига толкова! Вместо него предпочитам в къщата ми отново да се появят хлебарки. Дори мишка! Направи ли опит да се върне у дома в този си вид, аз собственокрачно ще го размажа по плочките! И от вас искам същото, ясно ли е? Ако го видите да се промъква обратно, веднага го стъпчете или го напръскайте с отрова!

— Може ли да взема неговата стая? — примоли се сестра му. — Ще я използвам за кабинет. Намислила съм да пиша книга, а след това да я публикувам.

Баща му изсумтя и кимна с глава. Естествено, именно той владееше метлата, като едновременно с това размахваше навит на руло вестник, готов да влезе в ролята на смъртоносно оръжие в мига, в който Грег дръзне да се промъкне обратно.

Фамилното гнездо на Грег, ако изключим извънредното положение от подобен любопитен характер, беше представител на мрачното и живеещо във вечно напрежение семейство от градски тип в Централна Европа. То беше толкова широко разпространено в началото на века, че никой не проявяваше желание да описва живота му в литературата: сляпо подчинено на изнервен и деспотичен баща, който изглеждаше вглъбен единствено във вестниците си на масата и в начините, по които отдаваше егоистичните си и често напълно лишени от смисъл заповеди; майката беше завършено творение на семейния тиран — безволево същество, способно единствено да изпълнява заповеди, при това без да се замисля нито за миг — факт, който я правеше незабележима дори в рамките на семейството; сестрата на Грег, по-малка от него, беше разбрала кой има думата в семейството и затова се опитваше да спечели благоволението на баща си, а заедно с него и съответните привилегии.

Допълнителен фактор за тлеещото напрежение в това централно-европейско семейство беше и анахронизмът, че то не живееше в някоя от големите европейски столици, например, в Прага на Кафка или пък във Виена на Фройд, а в централната част на Манхатън, в Ню Йорк Сити. Което автоматично го лишаваше от традиционното за централна Европа слугинче от провинцията, както и от готвача, скрит някъде в задната част на къщата. А и времето, през което се развиваше действието, съвсем не беше в началото на века, а доста по-късно — всъщност, в нашето съвремие. Всичко това правеше задачата им почти невъзможна, защото никак не беше лесно да изметеш жива буболечка от апартамента си в днешния Манхатън, без да привлечеш вниманието на съседите или на хората, които обслужваха входното фоайе и асансьорите. Но те като по чудо успяха, може би защото подходиха към задачата с безгранично търпение и й отдадоха всичките си сили…

И тъй, Грег, в особеното си ново въплъщение, беше жестоко изметен от собствения си дом и се озова на един от най-негостоприемните и опасни тротоари в Ню Йорк.

Излишно е да казваме, че той беше безкрайно учуден.

Никога не му беше идвало наум подобно нещо и неочакваната метаморфоза буквално го парализира от изненада. През годините често беше размишлявал за възможните катастрофи, които могат да го сполетят, но и в най-мрачното си настроение не беше допускал, че може да се превърне в бездомно насекомо. В реалния живот Грег беше финансов експерт на средно ръководно равнище. Почтеността и моралът не му позволяваха да допуска грешки. Той дори не вземаше обичайните дребни подкупи, поради което колегите му от финансово-счетоводния отдел на производственото предприятие се чувстваха неудобно в негово присъствие и предпочитаха да го избягват, плашейки се инстинктивно от подобно стерилно поведение. Накратко, беше човек, който се перчеше, че предусеща и взема необходимите мерки срещу всякакви неблагоприятни ситуации. Но за тази случка той се оказа абсолютно неподготвен.

Не знаеше откъде да започне.

Чудеше се как ли ще реагира на промяната неговата годеница Фелиша. Тя беше взискателна жена с не по-малко железни принципи от неговите и в това отношение двамата наистина бяха идеална двойка. Отвреме-навреме Грег дори си позволяваше да мечтае, че един ден, разбира се, скоро след като сключат брак, двамата все пак ще стигнат и до сексуален контакт. Сега обаче вече не беше толкова убеден. Струваше му се, че тя няма да поиска.

Обзет от чувство на дълбока самота, той все пак успя да се вземе в ръце и направи опит да прецени положението. Започна с външен оглед на собственото си състояние, така да се каже. Установи, че има шест крака, по три от двете страни на тялото. Това разпределение балансираше тялото му, съставено от три… сегмента. Следователно той беше истинско породисто насекомо, а не някаква пълзяща или летяща твар с неизвестен произход, която хората вземаха с безразличие за насекомо, а тя всъщност не беше нищо повече от въшка или червейче. Явно той беше някакъв вид бръмбар, а природата или Бог, както твърдеше един викториански природолюбител, със сигурност обичаше бръмбарите, след като бе създал неколкостотин различни видове. Грег помръдна пипалата си и откри, че това мускулно движение му доставя огромно удоволствие. За миг се замисли дали не беше един от онези едри оранжеви бръмбари, които наричаха „божи кравички“… Мъжка „божа кравичка“, разбира се. Откликвайки на инстинкт, който със сигурност не беше притежавал до момента на метаморфозата, той усети близката опасност. Портиерът с отлично скроена униформа, изправен на крачка-две по-нататък, се беше вторачил в него с открито отвращение. „О, по дяволите!“ — простена Грег и шестте мъхести крачета го понесоха с френетична бързина към мястото, където плочите на тротоара опираха в основите на сградата. Както можеше да се очаква, на това място се бяха събрали сухи листа и прахоляк. Намерил временно укритие под листата, той спря да си поеме дъх и да обмисли следващите си действия.

Но къде да отиде?

Съмняваше се, че Фелиша ще го приеме в този вид, дори и да я убеди, че става въпрос именно за него, а не за някакъв си бръмбар. А да се завърне у дома във вид на насекомо, беше просто изключено! Вече го бяха предупредили, че ако посмее да покаже там дори някое от пипалата си, със сигурност ще стане жертва на насилствена смърт.

Грег бавно осъзна, че няма никаква представа как да оцелее като насекомо в този град, въпреки че като довчерашен редовен гражданин беше виждал с очите си хиляди насекоми, които си живееха щастливо и в благоденствие. Когато го обземаше меланхолията (а това му се случваше често), той размишляваше как ли се справят с живота съществата, които са се родили с по-малко късмет. Но сега въпросът не се изчерпваше само с количеството късмет. Той изобщо нямаше представа как да оцелее в един голям град като насекомо, но същото щеше да е положението, ако се беше превърнал от негър, живеещ в предградията за чернокожи, в афроамериканец или в просякиня, без сносен подслон, където да се приюти, или в човек, останал внезапно без дом, без спестявания, без доходи, който трябва да преживява от социални помощи или подаяния в някоя мизерна дупка. От вестниците знаеше, че десетки и стотици хиляди хора са обречени да прекарат последните си дни в лишения и унижения. В подобни мрачни периоди, изпълнени с чувство за вина, той се опитваше да си представи, че поради някаква нелепа трагедия е попаднал в тази невероятно тежка ситуация. Какво би могъл да направи? Вие към кого бихте се обърнали, ако изведнъж се окажете без средства или без връзка с хора, които имат пари? Или ако цял живот сте бил бял, а внезапно на улицата установите, че сте негър? Или пък ако ви се наложи да живеете като бездомен скитник, а нямате никакъв опит като такъв, нямате и познати, които да ви научат как да оцелеете?

През целия си живот Грег беше щастливият наследник на парите в семейството. В момента беше повече от доволен, че работи (или по-скоро беше работил) за едно производствено предприятие на Уолстрийт, което се занимаваше с производството на една-единствена стока: пари. Та, как бихте постъпили, ако изведнъж се окажете без пукната пара и без източник, откъдето да получите някакви средства? Към кого ще се обърнете? Да бъдеш превърнат в буболечка обаче беше още по-лошо, нали? Много по-лошо! Поне така мислеше Грег, тъй като именно той, а не някой друг, бе затънал в тая мръсна история. По време на своите реални и въображаеми анализи, в качеството си на разумен възрастен човек и финансов специалист, той никога не се бе опитвал да си представи как би могъл да оцелее в огромния Ню Йорк под формата на насекомо, макар че отвреме-навреме на шега го бяха наричали „пълзяща гад“. Във видения, които не искаше нито да си спомня, нито да споделя с когото и да било, той беше обект на постоянни унижения и ужасни сексуални експерименти, в които неизменно участваха запушени, преливащи тоалетни чинии и други подобни, свирепо го преследваха огромни зли мъже. Но това беше по-лошо. Веднъж, по време на поредното си пътешествие в света на фантазиите, в главата му се появи ексцентричен сценарий за филм на ужасите. Ставаше въпрос за самотен американец в чужбина (той самият), който слиза от влака да си купи закуска от продавача на перона и с ужас установява, че композицията потегля, оставяйки го в абсолютно непознатия град без пари и без документи. На всичкото отгоре нито той знае езика на местните хора, нито те говорят английски. Действието спираше дотук, защото поредицата от събития толкова го ужаси, че Грег не успя да продължи. Но сегашното му положение беше по-лошо, много по-лошо! Грег отново си зададе въпроса дали Фелиша ще му помогне, в случай че се появи на работното й място и се опита да й обясни кой всъщност е той. Отговорът беше „не“, дори и действително да беше мъжка „божа кравичка“. Всъщност, как би могъл да разкрие истинската си самоличност? Замисли се. Не беше сигурен можеше ли да говори английски, можеше ли изобщо да говори, а физическа възможност да пише вече нямаше.

Лишен от алтернатива, той тръсна глава и пое по дългия път към финансовия район в центъра на града, където се намираше офиса на „Голдман Сакс & Компания“ — производственото предприятие, в което работеше. В „Голдман Сакс“ винаги се усещаше влиянието на тайната власт, чиито невидими пипала стигаха чак до Белия дом, а по всяка вероятност и до сърцевината на самата Природа, която единствена беше в състояние да върне назад процеса на генетична реорганизация и да го извади от сегашното му безпомощно състояние.

Пълзейки към центъра на града, придържайки се максимално близо до стените на сградите и по-далеч от краката на пешеходците, Грег изведнъж се сети, че не беше закусвал. Приближавайки към ъгъла, той подуши аромата на горещо кафе, носещ се от количката на някакъв уличен търговец. Стомахът му изведнъж се присви от глад, когато зърна италианските наденички. Интуитивно посегна към десния заден джоб на панталоните си, за да провери дали не си е забравил портфейла. Би могъл да се усмихне на резултата от тези свои действия, но само ако имаше лицеви мускули, а пък и лице… Дори да беше открил портфейла, той не би могъл да го измъкне от джоба си, разбира се, ако имаше джоб. Дори да имаше пари за кафето, той не би могъл да ги подаде на продавача, а дори и да можеше да му ги подаде, не би могъл да хване чашата и да изпие кафето. Най-вероятно щеше да се удави или жестоко да се попари от горещата течност. Започна да си дава сметка, че животът като буболечка ще бъде далеч по-тежък, отколкото би могъл да си представи. Любознателен по природа и благодарение на професията си, при нормални обстоятелства Грег със сигурност щеше да приветства възможността да изследва живота на останалата част от животинския свят. Но сега не му беше до подобни изследвания. Сега той умираше от глад и потъваше в черните вълни на отчаянието.

Една пресечка по-нататък се натъкна на няколко торби смет. До кофата за боклук беше опряна голяма кутия от импрегниран картон. Грег се промъкна вътре и хапна от лепкавата слуз, с която бяха покрити стените. Вкусът беше по-добър от очакванията му, а слузта със сигурност беше хранителна. По тази причина, когато се натъкна на друга купчина със смет, той без колебание се шмугна във вътрешността на една кутия, която приличаше на първата. Вътре завари множество едри черни мравки, които, щом го видяха, нервно започнаха да се съвещават. Отвън непрекъснато пристигаха нови техни посестрими и Грег правилно реши, че ще бъде по-разумно да се оттегли. Малко по-късно отнякъде се появи едра хлебарка, която го изгледа толкова заплашително, че той побърза да се скрие. Хлебарката беше кафява и грозна. Минавайки покрай една огледална плочка, той успя да зърне отражението си. Установи с неудоволствие, че съвсем не е мъжка „божа кравичка“, както си беше въобразил, а кафяв и грозен като хлебарката. Продължи в избраната посока, стараейки се да избягва мухите, гугутките и всички останали месоядни хвърчащи гадини, които биха могли да го възприемат като заплаха. По чудотворен начин успя да преодолее всички опасности и с облекчение започна да се катери по стъпалата, които водеха към офиса на „Голдман Сакс & Компания“. Малко след това зърна Санди Смит, един от малкото си приятели сред колегите, който дръпна за последен път от цигарата си и се насочи към въртящата се врата. С акробатичен скок успя да се вкопчи в маншета на панталоните му и миг по-късно се озова във вътрешността на сградата. Смит не беше от най-наблюдателните и това позволи на Грег да стигне до етажа си сравнително бързо и безопасно, използвайки асансьора във фоайето. Закрепил се върху панталоните на Санди, той успешно прекоси фоайето и навлезе в коридора към офисите. Там слезе и бързо се шмугна в канцеларията на секретарката, която делеше с още двама колеги. Тя пак говореше по телефона с майка си. Тази жена изглежда непрекъснато разговаряше с майка си. Изведнъж му се прииска да беше проявил по-голяма твърдост спрямо колегите си — трябваше да настоява за нейното уволнение. Но сега беше късно. Събрал остатъка от силите си, Грег пропълзя в кабинета си, който, разбира се, беше празен. Изпусна огромна въздишка на облекчение и се запита какво да предприеме по-нататък. Най-безопасно беше да си намери временно скривалище, а там вече да помисли какво е най-добре да направи. Бавно и с цената на доста усилия успя да се покатери по крака на бюрото. Спря за момент, огледа се и с нещастен вид се насочи към телефонния апарат. Механично си помисли на кого би могъл да телефонира, ако това изобщо беше възможно, разбира се. Разпознаването на клемите не беше трудно, а след това беше достатъчно просто да скача от една жичка на друга, за да набере цифрите, които си спомняше. Но дългият преход и катеренето по крака на бюрото го бяха изтощили до крайност. Черупката на гърба му сякаш тежеше цял тон. Реши, че първо трябва да си почине. В момента, в който обаче се настани на удобния хамак от разноцветни жички, чу човешки гласове в кабинета си и веднага ги разпозна. Бяха Мел и Ърв, негови колеги, административни служители, с които често работеше по съвместни проекти, затова и кабинетите им бяха в съседство. Грег затаи дъх, защото се опасяваше, че ще го разкрият.

— Още го няма — рече единият от колегите му.

— Още по-добре — отвърна другият. — Познаваш Грег: ще извади един милион доводи, за да ни откаже от това, което сме намислили. А така просто ще продължим без него и ще твърдим, че той се е съгласил. Идеята със сигурност няма да му хареса. Той не си пада по такива неща.

— Но защо е такъв непоносим задник?

Грег потръпна от погнуса.

— Гените… Трябва да е от гените му.

— Нали всички имаме едни и същи гени?

— Не знам. Не съм специалист в тази област. Може пък той да има някакъв по-различен ген. Или пък му липсва някой, като хлабаво завинтена гайка. Но в момента това няма значение. Ето бележника му със срещите, тук са и личните му бланки. Не е трудно да копираме инициалите му, следователно нищо не ни пречи да джиросаме облигациите от негово име, както вече се уговорихме…

— Не е ли неетично?

— Сигурно. Но етиката не влиза в служебните ни задължения. Ние сме специалисти по производство на пари, затова сме тук. А тази сделка ще произведе голямо количество пари, при това лично за нас.

— И ти си сигурен, че те нямат стойност, така ли?

— Разбира се. Това са руски държавни облигации и по тази причина ние сме в състояние да искаме толкова добра цена. Ще ги предложим в голямо количество на нашите най-добри корпоративни клиенти. Фирмата ще реализира огромна печалба, от която ние ще получим съответния процент. Това са сигурни пари в банката, които ще получим далеч преди да се разбере, че облигациите са само хартия.

— Няма ли да се разгневят клиентите — тези, на които ще предложим облигациите?

— Не. Те са твърде мощни, за да усетят нещо. Освен това знаят, че невинаги печелят. Вероятно ще го приемат като малка шега. А и когато открият измамата, ние с теб навярно вече ще сме другаде, на по-добри длъжности и заплати. Дай да свършим работата, докато Грег го няма, тъй като едва ли ще ни се отдаде втори шанс да го заобиколим.

— Ами Гас?

— Гас ли?

— Как ще приеме той всичко това? Няма ли да ни се сърди?

— О, знаеш го какъв е Гас… Тази стара лисица изобщо не иска да чува за неща, които ще е принуден да порицае, особено когато тези неща произвеждат пари за фирмата. А ние ще направим точно това. Бъди спокоен, Гас няма да разбере. Ако случайно разбере, той едва ли ще ни осъди. Но ако и това стане, тогава ще прехвърлим цялата вина върху Грег, преструвайки се, че изобщо нямаме представа за какво става въпрос. Съгласен ли си?

— Звучи страхотно!

Грег беше готов да избухне. Не се обиди от епитета „тесногръд“ — дори го прие като комплимент. Ядоса се обаче, че го нарекоха „задник“. И вече нищо не можеше да го спре.

— Хей момчета, я почакайте за момент! — извика той от вътрешността на телефонната кутия. Лицето му (или каквото имаше там вместо лице) беше почервеняло от гняв. Но лишен от гръдния си кош, гласът му прозвуча като тъничък, едва доловим писък на комар.

Реакцията на Мел и Ърв беше едновременна, с еднаква доза объркване.

— Какво каза? — спогледаха се те.

— Не каза ли нещо току-що? — отвърнаха си миг по-късно, отново в хор.

— Не, стори ми се, че ти казваш нещо — промърмори единият.

— Не съм — отрече другият.

— Добре, всичко е наред. Дай да вършим работа и да се махаме оттук, защото онзи задник всеки момент ще се появи.

— О’кей.

Първата реакция на Грег беше да хукне подир тях, но това се оказа невъзможно, тъй като краката му здравата се бяха уплели в разните жички и спойки. Телефонира на Гас в момента, в който най-сетне успя да се освободи. Вече беше сигурен, че разполага с глас, а вътрешния номер го знаеше наизуст. Оставаше само да прескача по съответните клеми на апарата. За щастие секретарката все още бе погълната от разговора с майка си. Но Гас беше точно такъв, какъвто го описаха Мел и Ърв: стара лисица, която не желае да чува или вижда нищо нередно; мъдър стар бухал, който почти винаги успяваше да се изплъзне, когато Грег пожелаеше да говори с него насаме. И сега го нямаше.

Без да унива, Грег предприе най-доброто, което беше в състояние да измисли: позвъни на личния си доктор с намерението да му обясни състоянието си и да поиска някакъв лек.

Но някой явно беше разпространил лъжи за този лекар, тъй като през нощта, без да има други грехове, той се беше превърнал в щипалка.

Веднага се обади на психотерапевтката си, но явно и за нея бяха разпространени лъжи, защото, без да има други грехове, тя се беше превърнала в присмехулник.

Потърси последователно своя адвокат, своя конгресмен и своя сенатор. Но явно и за тях бяха наговорени лъжи (а може би пък истини), тъй като те бяха превърнати съответно в пиявица, червей и някакъв екзотичен паразит.

След това се обади в Белия дом, но някой очевидно беше казал истината и за президента, защото след тежка нощ той се беше събудил като хамелеон.

Обзет от дълбоко отчаяние, Грег реши да звънне на своя енорийски свещеник. Но и за него някой очевидно беше наговорил лъжи.

Пота ясно осъзна колко прав е бил Франц Кафка да завърши своя дълъг разказ именно тук, а не да продължи (както самият той се беше изкушил) с трагедията на едно насекомо, което в крайна сметка предава Богу дух и умира в собствената си стая. За останалата част от семейството историята завършва с хепиенд — те заживяват в благоденствие, когато се освобождават от позора в лицето на Грег.

Но Кафка е бил скромен и доста потиснат писател от Прага, който не е искал почти никоя от творбите му да види бял свят. За разлика от него Юджийн Пота е американски писател с високо самочувствие, който с всеки нов роман се стреми да достигне това, което в родината му наричат „изключително успешен бестселър“, имащ всички шансове да се превърне в мега-холивудска продукция и, разбира се, да му донесе минимум два милиона долара суха пара. И Пота иска да постигне всичко това чрез възвишени идеи, интелект и творчески майсторлък, а не — както повечето му колеги — единствено чрез увлекателна и напрегната интрига.

Същата вечер, на въпроса на Поли какво му се хапва, той отвърна — италианска наденичка и чушки. Поли отскочи до магазина и се върна точно с това, което бе поискал. Беше му омръзнало да яде лепкава слуз. Спомена това пред нея, но тя така и не разбра какви ги дрънка.

А той изобщо не си направи труда да й обясни.

Дали не искаше прекалено много, това беше въпросът, който се въртеше в главата му. Колко от неговите любими писатели бяха умрели богати? Колцина бяха изпитали удоволствието дори от един-единствен бестселър, направил бум и във филмовата индустрия, от който да са спечелили над два милиона долара?

Кафка — не. Със сигурност нито Мелвил, нито Достоевски — двамата бяха завършили живота си в мизерия. Марк Твен също, макар че се бе докоснал до богатството, след което обаче беше затънал в огромни дългове и собствената си семейна трагедия. При мисълта за Марк Твен в главата му се появи идея за нов подход към Том Сойер, която предпочете да складира за бъдеща употреба. Вместо това реши, че няма да е зле да състави списък с имената на писатели, които бяха водили охолен и удобен живот, предусещайки с горчивина, че имената ще са отчайващо малко. Това го накара да прехвърли в паметта си биографичните данни, които събираше за предстоящата си лекция на тема „Литература на отчаянието“. След като не успя да се сети за нито едно достойно име, което да оглави списъка, той се отказа от идеята, отпускайки се на стола в тлееща ярост.

Беше недоволен и ядосан от себе си. Чувстваше се подъл, злостен, коварен, нечестен и потаен като крадец. С една дума бе озлобен. Хранеше мазохистичната надежда, че Поли ще каже или извърши нещо, което да отприщи лошото му настроение, за да излее гнева си върху нея. Но Поли, освен в случаите, когато на нея самата й беше криво, беше по-великодушна и деликатна от предишните му съпруги. Усетила състоянието му, тя запази нужната дистанция. Пота се почувства болен във физическия смисъл на думата. Имаше усещането, че някаква отрова се просмуква от черния му дроб или от сърцето му, просто копнееше за истинска битка.

Той копнееше за книга. Имаше идея, имаше и начало. Беше искрено влюбен в заглавието си.