Портрет на твореца като стар

Озлобление

Наричайте ме Ген13.

Аз съм един подъл Ген, не са ми чужди нито коварството, нито клеветата. Опиянявам се от злобата. Обикновено крия истинската си същност, действам подмолно, така че никой не може да ме издебне. Аз не винаги съм в добра форма и състоянието ми не винаги е такова, каквото трябва да бъде. Но това не ме притеснява. Всъщност, изобщо не ми пука. Никога не ходя на доктор, а когато не се чувствам добре, обичам да върша гадни неща и да наранявам другите. Отстоявам злия си нрав по различни лукави и отвратителни начини. Обединявам усилията си с една шайка гадняри, за да отнемем без време нечий живот, а това далеч не е благородно. Или е? Не са ли прекалено много хората на тази земя? Не са ли винаги прекалено много?

Разбира се, че са. Хвърлете един поглед към миналото, вижте какво става днес. Негодните да оцеляват не бива да оцеляват и толкоз. В края на краищата те и не оцеляват, нали?

Събираме се, значи, с моята шайка и започваме да подкокоросваме голям брой нормални, страхотни и добродетелни люде да убият друга голяма група страхотни и добродетелни люде, включително техните жени и деца. И да продължат да убиват и осакатяват по този начин, убедени в правотата си, без угризения, удовлетворени, горди и доволни от постигнатото.

Примери?

Колкото искате.

Достатъчно е да погледнете какво става в Африка, Европа, Азия, в Англия и Америка. Списъкът просто няма край. Може да започне с всяка точка по света, по всяко време. Бих могъл да включа в него всяка човешка цивилизация, за която сме чували, и никога, никога няма да бъда в състояние да приключа с примерите. Защото никой не е способен да изброи всички ужасни жестокости, причинявани от цивилизовани, злонамерени мъже и жени на други мъже и жени…

Това е наша грижа.

Злият гений е човешкият гений.

И това също е наша грижа.

Знам за какво говоря.

Аз съм стар. Бил съм навсякъде и съм видял почти всичко.

Бях с писателя Достоевски по време на епилептичните му припадъци, лично помогнах на неговото „его“ да достигне дъното на падението, подклаждайки необузданата му омраза и злоба, които го ядяха отвътре.

Същото сторих и с Толстой. При него падна голям майтап, защото той ненавиждаше тълпите от поклонници, мразеше дори собствената си жена. Възрастният писател припадна на перона на гарата, бягайки от дома си, но живя достатъчно дълго, за да види как около него се събира плътен кръг от журналисти и поклонници, а жена му пристигна точно навреме, за да го види как умира.

С Гогол се справихме още по-добре. Накарахме го да се побърка и да изпитва панически ужас от пиявици. Болният му мозък реши, че трябва да гладува до смърт, после се прободе с нож, решен да се самоубие и, умирайки, се видя да лежи, покрит с пиявици от докторите, които се опитваха да му спасят живота.

Краят на Пушкин май беше мъничко по-лек: любимият на цяла Русия поет падна мъртъв на тридесет и осемгодишна възраст, застрелян на дуел от някакъв неморален авантюрист, който бе задявал открито и дръзко шавливата му съпруга, така че на Пушкин не му оставаше друг избор, освен да защити честта й.

Никога през бурния си живот Достоевски не бе успял да се радва на мир и спокойствие, камо ли на финансова независимост. Когато имаше пари, той бързаше да ги профука на комар, а когато пишеше, после така редактираше и преобразуваше, започвайки отново и отново, че никой критик оттогава насам не изпитваше удоволствие да изследва творчеството му.

Всичко това ви се струва забавно.

Убедени сме, че е така.

Ето ви и още примери: Максим Горки беше въдворен по време на управлението на царя, а комунистите изпратиха в затвора Исак Бабел, който след това изчезна безследно.

Светът никога не прояви милост към руските писатели, най-малко към тях… сред останалите руснаци.

Ако щете вярвайте (хич не ме интересува дали ми вярвате), но аз бях и в утробата на кита, заедно с Йона. Бях и с Хърман Мелвил и неговия кит на гребена на успеха и после пак бях с него и с неговия бял кит — наричайте го Моби Дик — по време на стремителното му потъване към бедността и забвението (на Мелвил, а не на Моби), ускорено именно от заниманията му със същия този негов бял кит, който метафорично унищожи писателя и литературната му репутация. Ако приемете, че капитан Ахав и Моби Дик са съществували в действителност, вие без съмнение трябва да се съгласите, че и аз съм бил там, заедно с тях до последния им миг. Познайте за кого от двамата се застъпих? Бас слагам, че грешите. Не взех ничия страна. Не изпитвах чувства нито към единия, нито към другия. Аз нямам чувства.

Аз съм по-стар от вас и зная какво приказвам.

Родени сме в един и същи ден и час, аз и вие, но въпреки това аз бях там преди вас, далеч преди вас. Ето защо съм по-стар и зная много повече. Да, да, независимо че сме родени в един и същи ден и час. Аз съм по-стар от всички, които познавате, от всички, които можете да си представите. Но винаги съм свеж като краставичка. Е, почти винаги.

Бях там, когато разпънаха на кръст вашия Господ.

Бях с него и същевременно бях с римските войници, с всеки един от тях, във всяка фибра на телата им. Бях също и с всеки един от зяпачите — с мъжете и жените, старците и децата. Бях част от тях, една доста внушителна част. Не взех страна. Бях по-възрастен от всички тях, познавах този свят по-отдавна. И никой от тях — мъже, жени, деца — нито за миг не подозираше, че всички те реагираха на преживяването по предварително определен начин, независимо към коя група принадлежаха; че се чувстваха по единствения възможен начин, внушен им от нас; че те, мислещите, чувстващите, съзерцателните, отделните, високо организираните човешки същества бяха просто механизми, обслужващи мозъка, които нито за миг през целия си живот нямаше да получат възможността за избор, камо ли пък да изразяват свободната си воля.

Мозъкът взема решенията, а не индивидът, който му дава подслон.

Ако щете вярвайте (вероятно няма да повярвате), но аз съм по-стар и от Матусал. Много, много по-стар! Да, да… И ако човекът наистина е създаден от въображението на Бога, аз би трябвало да съм присъствал и тогава, с Адам, на неговата възраст, ако не и по-стар. Също и с Ева, гола и прикрила срамните си части с листо от смокиня. А може би съм съществувал и преди тях (в случай, че животните са създадени преди Човека). Имам чувството, че положително съм бил в райската градина преди Адам и Ева и по тази причина съм по-стар от тях. Днес също съм навсякъде и едновременно с това — винаги на едно и също място.

Е, сега вече бас държа, че схванахте за какво говоря.

Ами, разбира се. За един ген. Винаги на същото място, в същата хромозома. Идентификацията е без значение, защото тъй и тъй няма да я запомните. Важното е, че аз съществувам във всяка клетка на тялото ви, както и във всяка клетка на телата на всички останали (тук ще призная, че малко се изхвърлям: може би ме няма в женските яйцеклетки и мъжките сперматозоиди, не мога да се закълна), включително в телата на повечето животни, част от които откровено презирам.

Голяма навалица е в моята хромозома. А също и там, където постоянно сме всички ние. Е, не сме буза до буза, но това е така, защото нямаме бузи. Накачулени сме един върху друг, като на изправена стълба. Десетки и стотици хиляди от нас запълват пространството между извитите спирали на ДНК, които ни държат в строго фиксирана позиция. Отдавна вече сме свикнали да живеем заедно, разбираме се добре и си взаимодействаме в строго определена последователност, гладко и почти без конфликти, защото сме преживели заедно всичко, за което можете да се сетите.

Наполеон? Разбира се. В компанията на Жозефина? Защо не? А също и с другите му жени.

Този Наполеон беше изключително смешен човек в една изключително смешна страна, наречена Франция. Той печелеше битки и губеше политически кампании, но се движеше винаги в една посока — напред и нагоре. В крайна сметка това му позволи да се провъзгласи за император.

Юлий Цезар? Разбира се. Аз бях с Цезар още от самото начало, когато прекоси Рубикон, изпълнен с необузданите си велики идеи, които му донесоха победи и после — гибел. Бях там дори и преди това. Бях до него и в момента на убийството му, когато той промълви: „Et tu, Brute?“14 Едновременно с това бях и с Брут в мига, в който той прониза с ножа си Цезар, а императорът вече беше решил да умре, защото всички ние отказахме да му дадем шанс. Аз не умрях, разбира се. Той умря, но аз продължих да живея. В друго тяло.

Ако това, което върша, може да се нарече живот, значи аз винаги продължавам да живея. Съществувах си жив и здрав у всички останали — неповреден, неизменно един и същ… Е, не точно жив. Вие едва ли бихте ме окачествили като жив. Аз съм само низ от молекули. Но функционирам отлично, върша си работата. Върша това, което трябва, защото и аз нямам друг избор. Помагам и на вас да вършите това, което трябва, независимо дали ви харесва или не, и независимо дали разбирате това или не. По тази причина на практика съм видял и чул всичко.

Бях в Египет, в леглото на Цезар и Клеопатра. Знам точно какво направи Клеопатра в това легло, за да изненада Цезар, чух и всяка дума от това, което му казваше. Знам и десетките й вариации, приложени няколко години по-късно върху Марк Антоний. Тя вече беше толкова добра, че горкият император забрави всичките си планове. Много бих искал да ви запозная с уменията й, но просто не виждам начин. Не мога да обеля дори и думичка за това, на което бях свидетел. Нямам право. Ще кажа само едно — беше страхотно забавно, а от наша гледна точка — и доста смешничко.

Нека ви дам друг пример — никой от надутите като пуяци дръвници, поканени от Клинтън да преспят в стаята на Линкълн в Белия дом, само защото са изсипали куп пари в касата на Демократическата партия, не може и да предположи, че въпросното помещение бъка от микрофони, а определени слушатели чуват всичко, което става там. Явно те добре се забавляват, защото трудно сдържат усмивките си на следващия ден, когато се окажат очи в очи с въпросните дръвници. И аз умирам от смях, но не се смея. Аз не мога да се смея. По-весело е от комедия — да гледаш как затворените в споменатото помещение достолепни и преуспели в живота мъже и жени започват да дрънкат пълни глупости, а движенията им наподобяват тези на насекоми или животни.

Не след дълго стана обществено достояние, че всяка от двойките, попаднали в прословутата стая на Линкълн в Белия дом, независимо от възрастта и физическото им състояние, независимо до каква степен са отвратени един от друг при нормални обстоятелства, изпитват моралния дълг в тази незабравима нощ да използват всякакви забравени сексуални техники. Това сякаш се превръщаше в задължение, във въпрос на патриотизъм. Осведомени източници от президентството често са отбелязвали, че стаята на Линкълн е добро място за чукане, сигурна работа, импулсираща двойките да вършат и говорят мръсотии, докато са там, защото надали ще имат друг шанс да дрънкат мръсотии на подобно възвишено място.

Аз също бях там, проснат на дюшеците между тях. В същото време бях и навън, с елитния корпус на подслушваните. Ах, какви неща мога да ви разкажа, ако можех да говоря! Но аз не мога да говоря, затова забравете.

Аз мога единствено да мириша. В смисъл да усещам, а не да изпускам миризми. Това е моята главна функция, моята работа. Аз съм един обикновен обонятелен рецептор, който си върши работата в компанията на хиляди други като мен — всички сме ангажирани да правим едно и също нещо. Как иначе си въобразявате, че можете да го правите вие? Ние надушваме нещата вместо вас. Аз например мога безпогрешно да надуша един плъх вместо вас, а също така и всяка по-голяма фъшкия. Вонящи обекти колкото щеш, повече отколкото бих желал да подушвам, особено в двете столици на двупартийните демокрации, както обичат да ги наричат управляващите, Лондон и Вашингтон. Аз знам всичко. Аз съм едновременно навсякъде. Знам какво се е случило през онези осемнадесет минути, липсващи в записания разговор на касетофона на Никсън15 — изненадах ви, а? — знам и как точно е била изтрита лентата. Наистина, би трябвало да чуете какво действително си говореха онези типове от Белия дом, особено когато крояха тайните си планове за войната във Виетнам, разните му там Джонсъновци и Никсъновци. Аз ги чух.

Щях да повърна, но не мога да повръщам. Това не е по моята част.

Мога да ви предам частните разговори на всички президенти със съпругите им, когато си мислеха, че са сами, мога да ви предам и това, което президентите споделяха с любовниците си в отсъствието на техните съпруги. Аз бях с Ли Харви Осуалд в деня, в който бе убит Кенеди, бях с Мерилин Монро в деня на нейната смърт и знам какво се случи и предишния ден, и по-предишния ден. Спокойно мога да напиша роман. О, да, мога да напиша гаден и отвратителен роман за Мерилин и за всичко останало, към което сте изпитвали възхищение. Мога да събера между кориците на една книга всичко гадно и отвратително за великите личности от нашата и световната история, да извадя на бял свят гнусните им тайни, за които дори не сте сънували.

О, само ако можех да напиша роман!

Но аз не мога да пиша.

„Нито пък аз мога“ — възропта злочестият възрастен писател Юджийн Пота и на лицето му се появи тъжна усмивка.

Не, положително не мога да напиша роман за някакъв шибан ген, който виси на хромозомата си като муха на стената, слушайки и предавайки действията на героите, без да има каквато и да е роля в тях. И макар че този измислен от мен ген може да подуши един плъх и цяла торба с фъшкии, той самият е пълен с фъшкии. Може и да си въобразява, че е във всяка клетка и във всеки човек едновременно, но физически той не е един и същ индивид. Твърденията му, че знае всичко и едновременно е навсякъде, че общува по всяко време с всички, просто не са истина. Ако беше така, той отдавна трябваше да е загинал от информационно свръхнатоварване. Той не би могъл да подслушва Мерилин Монро в калифорнийската й спалня и едновременно да плете заговори с Ли Харви Осуалд в Русия или Тексас, още по-малко пък да е с мен на лятната ми почивка в Огнена земя и то в деня, в който умира Мерилин. А след като аз съм в състояние да преценя всичко това, рече си Юджийн Пота, значи всеки средно интелигентен човек на този свят моментално ще разбере, че и аз съм една торба, пълна с лайна…

Той не може да говори и пише, но какво всъщност прави? Говори и пише. Значи, да върви по дяволите. Какво си въобразявам аз? Да върви по дяволите и неодарвинизмът като основополагащо правило, и еволюционният детерминизъм също, та и ужасяващата, но необорима идея, според която всичко, което правим, трябва да бъде направено, защото всеки наш избор вече е направен и всяко наше решение е заложено предварително в мозъка ни, включително и това, което вземам в момента — до последната дума, която пиша, дори и ако реша да я сменя с някоя друга дума.

Кой, по дяволите, би проявил желание да прочете всичко това?

„Трябва ми герой с право на избор — рече си отново Пота с беззвучен стон. — Трябва ми действащо лице, независимо дали е мъж, жена или дете. Този герой трябва да има или поне да си мисли, че има, свободна воля, трябва да предизвиква съдбата и да се бори с нея, да организира и направлява действието.“

Напомни си, че през цялото време е бил наясно с тия учебникарски изисквания. Нали те бяха една от слабостите в идеята за „Съпругата на Бога“. Той изглеждаше прекалено пасивен, жертва на майтапи. На Пота му беше необходима интрига, изградена от хора, които правят нещата. Интересни характери, не непременно герои, но силни и решителни, способни да задвижат колелото.

Прибра листовете с приключенията на онзи ген в една папка, която завря в чекмеджето.

После, с чувство на радостно нетърпение, извади папката с предишната си идея, която през това време се бе избистрила обещаващо в съзнанието му. Отново се засмя. Край на колебанията. Решително реши да се реши и написа тази титулна страница: