Портрет на твореца като стар

*****

И така, за какво да пише?

Творецът, който живее достатъчно дълго (най-вече онзи, който реди проза за литературата или театъра), неизбежно стига до един етап в живота си, когато усеща, че вече не може да напише нищо ново, но желанието му за писане си остава. Музикантите гадничко се шегуват с последните произведения на Моцарт, защото, макар да е починал съвсем млад, все пак бил закъснял. Виж, Шекспир е знаел кога да напусне сцената. „Пиршеството свърши“ — обявява той в „Бурята“ и се оттегля заедно със славата си в Стратфорд, предпочитайки скромната роля на градски съветник пред пиянските лудории на театралния живот в Лондон, очевидно преценил, че е твърде остарял за тях. Прозорливият Шекспир, който въпреки младостта си стига до заключението, че „алкохолът усилва желанието, но влошава изпълнението“, най-човешки си признава, че ходът на годините, с алкохол или без, също намалява желанието. А и неговите амбиции в областта на театралната драматургия са били задоволени повече от щедро. Верди създава великата си опера „Отело“, надхвърлил седемдесетте, но Верди е гениално изключение. С течение на времето повечето от нас неизбежно свиваме знамената, независимо от огромния опит, който сме натрупали. Работата не става по-лесна благодарение на дългогодишната практика. А когато спрем, изведнъж се огъваме под тежестта на огромното количество свободно време, защото нямаме понятие какво да правим.

В случая обаче не ставаше въпрос за велико произведение, авторът не беше гениално изключение, а един от многото, които искаха да продължат. Той просто не знаеше по-добър начин за уплътняване на времето си и искаше да пише романи — един, после втори, трети. И затова на въпроса дали работи върху нещо ново, със саркастично лекомислие отвръщаше: „Да, защото нямам какво друго да правя.“ Хората приемаха думите му с усмивка, като шега в характерния негов стил, но той знаеше, че това е самата истина.

Действително нямаше избор. Подобно на останалите люде, озарени или обладани от същото възвишено призвание, той не можеше да си представи друго хоби или друго занимание. Ловът му се струваше жесток, риболовът — глупав. На пазара риба, колкото щеш. Тенисът, голфът, ските и ветроходството му изглеждаха не дотам достойни и сериозни за един мислещ човек. Същото важеше и за танците. По-голям шанс имаше туризмът, но той не обичаше да ходи и се страхуваше от физическия дискомфорт. Вероятно дори Ърнест Хемингуей, въпреки прословутото му и постоянно тичане след риби и зверове, може би е усещал тежестта на онези часове от деня, в които не е писал с характерното си усърдие. Именно тогава без съмнение той е чувствал как репутацията му постепенно се разпада. И че този разпад го въвлича в мъртвото вълнение на душевното неудовлетворение.

Неоспорим е фактът, че писането на проза е процес, ставащ все по-труден с времето (справка: заключителните глави от биографиите на големите писатели), но, ако човек дръзне да спре, пред него веднага изниква въпросът с какво да запълни времето си. Минутите се превръщат в часове, часовете — в месеци. Дори изневерите поглъщат по-малко следобеди и привечери, защото страстта се превръща в желание, а желанието — в носталгични оплаквания. Особено след неизбежното заселване в провинцията, където логистичните трудности са големи, а случайните срещи — далеч по-редки.

И така, много от нашите големи и всеотдайни литератори завършват живота си в дълбока тъга, защото бездействието ги разлага и заселва в душите им онова безнадеждно отчаяние, което буквално отравя последните им дни и твърде често предвещава и края.

Колко пъти на ден може да си подремне мъдрият човек? Преди обед, в ранния и в късния следобед, преди вечеря, след вечеря на дивана в дневната — тази примамлива и сладка прелюдия към нощния сън. И кога ще си признае, че се е превърнал в лениво, обречено на смърт същество?

В края на настоящата учебна година Пота беше поел ангажимента да изнесе лекция в университета на Южна Каролина. За тази цел вече проучваше биографиите на неколцина прочути писатели и от известно време насам в главата му се въртеше изненадващата идея да озаглави лекцията си „Литература на отчаянието“.

Този автор беше решил да поддържа жив стремежа си и да върви напред, независимо от съмненията и противоречията, които го разяждаха отвътре. По тази причина често си припомняше заключителните слова на безименния глас в „Безименния“ на Самюел Бекет: „Аз трябва да продължа. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа“, макар че далеч не изпитваше горчивината, заложена в тях. Заобикаляше я майсторски и цитираше какво беше написал Тенисън в своя „Одисей“: „Ще се боря, ще търся, ще открия и няма да отстъпвам.“ Затова той щеше да продължи.

Но с какво?

Ако напишеше роман за писател, неизбежно попадаше в блатото на баналните и отдавна изчерпани теми. Не, за такова четиво не можеше и дума да става. Табу беше и темата за непризнат литературен талант (обикновено младши асистент в университет или гимназиален учител), който, ако е жена, винаги затъваше в безнадеждни любовни отношения с безнадеждно скучни представители на силния пол, а ако е мъж, се втурваше в мъчителни, дори абсурдни извънбрачни връзки.

Не, решително не. Не и от него. Не и този път.

Нещастни бракове, разбити семейства. Че кое семейство в днешно време беше нормално? Крайно лошите отношения между деца и родители изискваха интензивно наблюдение и задълбочено изучаване на проблема — неща, които той знаеше, но едва ли имаше силите да постигне. А и жените повече ги биваше в тези работи. Всъщност, напоследък жените май ги биваше повече във всичко, включително и в демонстрацията на мъжко поведение. Някога беше най-добър в изграждането на исторически образи, но в последно време и те все по-трудно го въодушевяваха, а изискваха все по-огромни усилия. Не си падаше по мистериите, убийствата и мелодрамите, защото знаеше, че майсторлъка и силата му не са там. Същото се отнасяше за шпионските и приключенските романи… Гангстерски истории? Един екшън, изпълнен с напрежение, груб секс и престъпно насилие? Мафиотски игри? Може би, може би.

Покрай други свои изследвания беше попаднал на периферна информация за гангстерите и убийствата в ранната история на Кони Айлънд. Роман за мафията в Кони Айланд се мяркаше в съзнанието му всеки път, когато обмисляше възможността да напише нещо подходящо за киноиндустрията. Но какъв по-конкретно трябваше да е този роман? Инстинктивно чувстваше, че и в него задължително присъстват свежата интрига и напрежението, при това в обеми, които той вече не можеше да осигури, просто поради липса на време, сила, а и (твърде вероятно) на достатъчни умения.

В това отношение винаги се беше възхищавал на Борхес, той също ненавиждаше не само интригата, но и характеризирането и мотивацията на героите — все основни атрибути на разказваческото умение. По тази причина дори и най-дългите му романи изглеждаха милостиво кратки. Напоследък и нашият автор беше започнал да ненавижда интригата, не понасяше усложненията, свързани с неизбежните описания на участниците в нея. Но, от друга страна, Борхес не беше продал нито едно от своите произведения на киното или на американската телевизия — тази специфична мярка за успех в съвременна Америка, може би единствената, която беше в състояние да го утвърди като писател и да придаде на творчеството му литературни стойности.

Военната тематика изглеждаше окончателно изчерпана и погребана, само нова и то широкомащабна война би могла да я съживи. А и той вече бе написал един нелош роман, използвайки личните си преживявания от Втората световна война. До известна степен именно този роман му създаде името на писател, но в момента не виждаше какво би могъл да добави към темата, освен някой и друг долар към банковата си сметка. Икономическото неравенство пък беше всеобщо установен факт и едва ли можеше да поднесе изненада. Срещу него никой вече не роптаеше. Същото беше положението и с расовата дискриминация. Социалният реализъм изобщо не бе реалистичен, а психологическият реализъм — отдавна изчерпан.

Някъде дълбоко в съзнанието му — там, където все още мъждукаше слабото пламъче на въображението, бавно започна да се оформя идеята за изкусен сексуален роман. Всъщност, идеята се оформяше вече прекалено дълго. Мнозина се бяха опитвали да я разработват. В литературата сексът се срещаше почти толкова често, колкото и в живота, включително и по страниците на нароилите се напоследък предизвикателни женски списания. Така де, темата беше стара, колкото света… Но той беше скрил в една малка ниша на паметта си нещо, което се доближаваше до оригиналността, и което наистина беше далеч от баналните похвати на жанра. Един сексуален роман, жив и откровен, на границата на порнографията, в който главният герой е жена, може би домакиня, но разказвачът е мъж. Върху едно от картончетата с индекси, използвани от него за работни бележки, още преди няколко месеца се мъдреха две думи, изписани с главни букви, които трябваше да му напомнят за идеята, думите: СЕКСУАЛЕН РОМАН.