Портрет на твореца като стар

*****

Първа глава

Снощи моят съпруг и господар се завърна от война и ме ощастливи три пъти, без да си сваля ботушите.

„Не съм вършил нищо подобно.

Какво, по дяволите, й става на тая моята жена? Защо пише такива неща в дневника си, а след това го оставя отворен, за да мога да го видя?“

Това беше горчивият протест на писателя на средна възраст (така пишеше Пота), който възнамеряваше да започне и завърши един съвременен сексуален роман, написан от гледната точка на една модерна жена, с чаровното заглавие „Сексуална биография на моята съпруга“.

Той се казваше Лойд. И не беше господар на никого, включително и на жена си. Не беше ходил на никаква война, вече няколко месеца подред прекарваше нощите си у дома. Не притежаваше ботуши.

„Ако пък някъде по широкия свят съществуваше жена, която бих се опитал да ощастливя три пъти, това с положителност нямаше да е жената, за която съм женен от двадесет и пет години“ — мърмореше си той на глас. Вероятно именно по тази причина тя имаше подобни видения. А може би… Може би не бяха видения?!

За него не беше тайна, че кръшната му русокоса съпруга с южняшка кръв си е малко луда. Но луда по онзи нормален и често срещан начин, който предизвиква умилението на мъжете и ги кара да говорят за съпругите си с топла привързаност. Фактът, че, поддавайки се на някакъв импулс, беше започнала да си води дневник, в който записваше каквото й дойде наум, беше без значение, защото същите тези неща тя ги приказваше и в компанията на напълно случайни хора. Известен му беше и нейният навик да си записва всичко, свързано с различните й дейности и планове за деня, знаеше, че си записва и определени цитати, които си е харесала и има желание да използва. Шокиращо обаче беше разкритието му, че е започнала да подслажда своите записки с пиперливи еротични измишльотини от сорта на тази, която току-що беше прочел.

Върна се обратно в семейната спалня на втория етаж и отново погледна в чекмеджето на скрина. Искаше да се увери, че не сънува. Но дневникът си беше там — един чисто нов бележник с твърди корици, който лежеше върху нейните акуратно подредени комбинезони и гащички. С изключение на самотното изречение в началото, страниците бяха абсолютно празни. Какво означаваше всичко това, по дяволите?

Изведнъж му хрумна, че зад това странно признание се криеше нещо друго, най-вероятно хитро закодирано. И забележката не се отнасяше за него, а за някой друг. Почувства се наранен, пренебрегнат и измамен, но в момента това му изглеждаше маловажно. Въздъхна, поклати глава и потъна в спомени, трескаво търсейки някаква следа, за която да се захване. Вечер се прибираше навреме, нощите прекарваше вкъщи, без никакво изключение. Но с дните не беше така — понякога оставаше от сутрин до вечер в града и винаги предварително я предупреждаваше. От друга страна, и тя ходеше в града прекалено често, дори по-често от него. Понякога дори преспиваше там, в малкото апартаментче, което държаха просто ей така, за всеки случай. Нима е възможно? Жената, която писмено признаваше, че е била ощастливена три пъти, не беше милата и благоприлична домакиня, която той познаваше.

Нима бе възможно тя да е по-различна, по-коварна? И къде, по дяволите, би могла да намери мъж или младеж, който би я ощастливил цели три пъти? Откъде идваха тези три пъти? Възможно ли е да става въпрос за повече мъже или младежи, участвали в действието?

Лойд съзнаваше, че позволява на мислите си да поемат в тази посока заради една перверзна надежда — да налее вода в собствената си мелница на писател, като присвои тайно това съкровище от автентичен женски сексуален материал, изключително полезен за романа, който възнамеряваше да пише. Но оптимистичната усмивка, озарила лицето му, се дължеше и на още нещо. Нима беше възможно? Нима беше възможно жената, която в продължение на четвърт век беше демонстрирала пълно задоволство от сексуалните му усилия, изведнъж да се окаже ненаситна нимфоманка с трудно задоволими желания? „Ако е така, тя ми се издига в очите — призна с въздишка Лойд. Положително бих й предложил нещо повече от това, на което е свикнала с мен, особено ако си представя, че е съпругата на някой друг.“ Усилията му дори биха отишли дотам, че да се напъне да я ощастливи също три пъти или просто да се самоубие, опитвайки.

Като американски писател, Лойд беше постигнал умерени успехи и прилична известност, а в днешно време…

„Какво в днешно време, по дяволите?“ — изпъшка Пота, вдигна ръце нагоре и направи опит да раздвижи схванатия си врат, за да прогони тъпата болка в раменете си. Отново го измъчваше и врата. Явно трябваше да търпи. Въпросът беше какво да прави с тоя тип Лойд. Нима ще се наложи отново да прерови целия скучен материал, събран предварително за него? Не беше ли по-добре изобщо да не го използва, след като не се връзваше с интригата? Или пък да изчака? Можеше да го използва при някой задължителен коментар, за да придаде на своя чувствителен герой повече хумор и енергичност. Започна да прелиства жълтите страници на бележника си, за да стигне до онова, което вече твърдо бе решил да включи в повествованието.

Намери Лойд вбесен:

— Каква беше целта, по дяволите?

— Каква цел, скъпи?

— Прекрасно знаеш какво те питам, Милдрид! Защо си оставила бележника си там… за да го видя?

— Какъв бележник? За какво говориш? Лойд, какво пак те прихваща, за Бога?

— Имам предвид твоя дневник! Оставен разгърнат ей там, върху скрина, за да мога да го видя!

— О, това ли? Сега май е мой ред да се ядосам. Изобщо не съм го оставяла там и никак не ми харесва мисълта, че си ровил в него! Бележникът беше в чекмеджето с бельото ми.

— Точно така, по дяволите! Но чекмеджето беше полуотворено и аз се изкуших. Знаеш как ми действа бельото ти… А после прочетох това, което пише вътре. Какво става, по дяволите?

— Нищо не става. Записала съм една мисъл в новия си дневник и нищо повече. Не разбирам защо крещиш и защо си толкова ядосан?

— Че как няма да съм ядосан? Откъде, по дяволите, знаеш за херцогинята на Марлборо?

— За кого?

— Марлборо. Херцогинята на Марлборо.

— За пръв път чувам това име.

— Така ли? А как тогава си се сдобила с нейния цитат? И как, по дяволите, ти хрумна вместо два пъти да напишеш три пъти?

— Този цитат го знам от теб, скъпи.

— От мен?

— Да, да. Зърнах го написан на лист хартия върху бюрото ти и побързах да си го препиша. Хареса ми, стори ми се забавен. Точно тогава ми хрумна идеята…

— Каква идея?

— За книгата.

— О, Господи! Каква книга?

— Моята сексуална книга.

— Какво?!

— Реших да напиша сексуална книга, нещо като роман, но от гледната точка на жена, която все още обича да прави секс. Мисля, че съвременните читатели са склонни да приемат подобно нещо.

Лойд безсилно се отпусна на близкия стол, изпусна въздуха от дробовете си и направи опит да разсъждава.

— А кое те накара да мислиш, откъде разбра, че въпросната херцогиня на Марлборо все още обича да прави секс? — попита след известно време той. — Нали твърдиш, че никога не си чувала за нея?

— Това е вярно. Нито съм чувала за нея, нито имам някаква представа дали е жива или мъртва. Но тя използва думата ощастливи, за да опише акта. Не изглежда ядосана на мъжа си заради прословутите три пъти, нито пък от факта, че не си е събул ботушите. Мисля, че такава жена би била подходяща за героиня в романа, който смятам да напиша. Ти не си ли на същото мнение?

— Роман? Ти смяташ да напишеш роман?!

— Куп жени се занимават с писане на романи, защо да не опитам и аз? Това, което замислям, ще бъде нещо като сексуална автобиография.

— Но ти никога в живота си не си написала нещо по-дълго от рецепта за готварската рубрика в местния вестник. Откъде изобщо ти хрумна тази налудничава идея?

— От теб.

— Пак ли от мен?!

— Да. Нали в момента пишеш книга със заглавие „Сексуална биография на моята съпруга“?

— Ти прекрасно знаеш, че е така.

— Тогава защо вдигаш всичката тази пара? Нима това, което можеш да си позволиш ти, на мен ми е забранено?

— По едно и също време? Една и съща книга?!

— Книгата няма да е една и съща. Освен това, не виждам нищо лошо да се занимавам с писане. А накрая може и да ги публикуваме заедно.

— Не, Милдрид! Ние не можем да ги публикуваме заедно и няма да ги публикуваме заедно. А помислила ли си откъде ще се сдобиеш с нужната информация? Откъде, питам аз?

— Знаеш ли, аз все пак имам известен личен опит. Разполагам и с разказите на други жени. Имам незавършено висше образование, а преди това съм учила в общообразователен колеж, на пълен пансион. Освен това…

— Още ли има? Какво е то?

— Мога да използвам и твои материали, стига да ми позволиш. Имам предвид твоите години в Гринич Вилидж с всичките онези наркомани и нимфоманки. Как се казваше онази твоя приятелка, която дълго се опитваше да се пребори с дрогата, а после загина при автомобилна катастрофа? Описала съм я, но съм оставила празно място за името й.

— Значи вече си започнала да пишеш?

— О, да. Имам цели три глави. В случай, че се съгласиш да хвърлям по едно око на твоя ръкопис, ще ми помогнеш да събера още доста материал. Ще ми позволиш ли?

— Не, Милдрид, няма да ти позволя.

— В такъв случай ще си измислям. Все пак бих те помолила да ми отговориш на един въпрос: след като мъжа приключи с уринирането, трябва ли да си мие…

— Мие си ръцете! — изрева Лойд. — Само ръцете и при това ако иска. Само ръцете, разбираш ли?

— А ти правиш ли го?

— О, Господи, това вече е прекалено! Това е лудост, Милдрид, пълна лудост!

„По дяволите, простена Пота, то за мен е пълна лудост, докато се опитвам да не изтърва нишката без план, та камо ли за този писател в книгата, дето съвсем няма план.“ Пота проумя, че трябва веднага да прекъсне писането и да се заеме със съставянето на нещо като карта за евентуалните пътища на интригата. Трябваше да се опита внимателно да прецени докъде да продължи с този нов обрат на събитията, имайки предвид своя първоначален замисъл.

Разходката до брега този път едва ли щеше да му помогне. Беше прекалено изтощен, както емоционално, така и физически, за да се подложи на допълнително натоварване. Отиде да си легне с плахата надежда, че една хубава дрямка ще го освежи. Преди да се отпусне в обятията на Морфей, той благодари на щастливата си звезда, че Поли, собствената му съпруга, не крои тайни планове да напише сексуален роман или какъвто и да било друг роман. Доколкото му беше известно… Ами ако не е така?!

Подобно развитие на нещата щеше да е прекалено трудно за смилане от един остаряващ човешки мозък. Със сигурност щеше да се обърка: докато той пише своя сексуален роман, жена му върши абсолютно същото, в своя роман той пише за писател, който пише сексуален роман, докато жена му пише същия или подобен сексуален роман, като се опитва да открадне неговите идеи.

Всъщност, нима това не е един непредвиден, доста комичен обрат? Беше изкушен за миг да се прокрадне нагоре по стълбите и да прегледа купчината й бележници и тетрадки. Искаше да е сигурен, че в тях няма никакъв дневник или таен ръкопис. На практика обаче беше абсолютно убеден, че е именно така, тъй като тя не би подложила на риск ясните им, напълно открити отношения.

Нещо такова навярно би представлявало истинска златна мина, но изобщо вече не е за мен.

„О, Господи!“ — възкликна в следващата секунда той, без да го е грижа дали го прави на висок глас или само във въображението си. — „Къде изчезна моята прекрасна муза, която през всичките тези години ме вдъхновяваше?“

След една-две минути някой сякаш леко го докосна по рамото. Усмихнат, Пота стана от леглото и грабна писалката си.