Портрет на твореца като стар

*****

Това заглавие забавляваше и други.

Пота оцени високо топлия начин, по който абсолютно всичките му близки приеха находчивото попадение. Долорес избухна в буен смях. Дори и Фред, нейният съпруг, който пишеше критични статии в академични издания и рецензии за книги, се поотпусна и се изкиска от задната седалка на колата.

— С такова заглавие дори няма да ти трябва книга — обяви въодушевено той, докато пътуваха към морския ресторант в Монтаук, където често обядваха през лятото.

Нилса прояви весело любопитство, а съпругът й Джордън с грейнало лице безмълвно се ухили, предвкусвайки урагана от пиперливи вицове, който очакваше да се развихри. Е, някои „скромни“ жени правеха и озадачени физиономии, но само докато се отърсеха от първоначалната изненада. Това, естествено, важеше и за Поли. Всеки път, щом споменеше заглавието, Пота се развеселяваше от скептичните погледи на присъстващите, които те неизбежно и тайничко хвърляха към поруменялата Поли, опитвайки се да отгатнат как е вдъхновила идеята за подобна книга. Реакцията й, безпогрешно предвидена от Пота, винаги беше еднаква: тя се размърдваше притеснена, не казваше нищо и смутено се усмихваше.

— Не става въпрос за мен — поясняваше тя, но само когато я питаха направо. — Поне аз така мисля… — После придаваше дяволито изражение на лицето си и добавяше: — Защото той просто не знае достатъчно.

— За Бога, това ще бъде роман, а не историческо четиво — шегуваше се Пота, като нарочно се мъчеше да звучи неубедително. — Хич не гледайте Поли, все пак имам три брака. А и, честно казано, не изгарям от желание да пиша книга за която и да е от съпругите си, нито пък за себе си. Дори сексуалните преживявания на всинца ни, събрани накуп, не струват една книга. Не бих желал да прахосам три или четири години от живота си за някого от нас, нито пък за някого от вас. Защото ще трябва да си измислям много неща, нали? Не съм убеден, че сред моите близки и познати има човек, достатъчно феноменален, че да бъде обект на цял роман. Ако някой от вас не е сигурен и мисли, че греша, нека каже. Искам да чуя всичко за необикновения му сексуален живот…

Темата неизбежно предизвикваше оживени дискусии, особено на маса. Обикновено се стигаше до неочаквани признания на присъстващите, поставящи в неудобно положение съответните им половинки. Но те в крайна сметка минаваха под невинния знаменател на обективното предварително проучване, което Пота подличко обявяваше за цел на всеки подобен разговор. Достатъчно беше само да подхвърли някоя реплика за мастурбацията в смесена компания и циркът започваше. Жените подскачаха като ужилени, сякаш ги бяха хванали на местопрестъплението, а мъжете се оживяваха, потъвайки в шеговити спомени за пубертета. Задявките по повод на тази прословута сексуална книга практически се превърнаха в един доста дразнещ майтап между Пота и Поли.

Той знаеше колко неловко й ставаше, когато вниманието на околните се прехвърляше върху нея. Знаеше, че тя се чувства неудобно, зле. Не се съмняваше, че изобщо не харесва идеята му да напише такава книга, тъй като нито веднъж не пророни и дума. Но той нарочно поддържаше чрез лекомислието, с което разговаряше, пламъчето на несигурността и в крайна сметка така и не ставаше ясно дали намеренията му действително са сериозни или не. Пота се славеше с отличното си чувство за хумор — както в непринудените приказки, така и в литературните си творби. По-близките му приятели знаеха, че е в състояние да разказва и най-абсурдните небивалици с неподражаема искреност, особено ако е спечелил доверието на своите слушатели. Именно приятелите му го гледаха изпитателно, опитвайки се да установят дали наистина е решил да пише на тази тема. А Пота не би могъл да ги осветли по въпроса, просто защото и той самият не знаеше дали намеренията му са сериозни.

Съдейки по реакцията на различните приятелски компании, идеята за подобна книга изглеждаше абсолютен хит. Едит и Алън поискаха да прочетат ръкописа веднага, след като го привърши. Същото пожела и Кен, а съпругата му Мариса, без да разкрива никакви тайни от личния си живот, му предложи да събере и подреди спомените на приятелките си от детинство. Всички, запознати с идеята, й предричаха бляскава реализация. Бяха убедени, че той най-сетне ще създаде това, за което тайничко е копнял през целия си професионален живот: истински бестселър с милионен тираж, преведен на основните езици по света. Имаше само един проблем — книгата трябваше да бъде написана.

Тематиката, загатната в заглавието „Сексуална биография на моята съпруга“, обхващаше цял океан от познати неща, които по някакъв начин се свързваха с личния опит (въображаем или истински) на милиони читатели по света, независимо от техния пол и възраст. Но въпреки това Пота нямаше абсолютно никаква представа за кого или за какво точно ще пише. Заглавието беше единственото, което бе успял да постигне. За писател с неговото самочувствие, свикнал да хвалят проницателното начало или майсторския финал дори в по-слабите му произведения, беше ужасяващо, че не е способен да измисли нито едно сполучливо встъпително изречение.

Беше се отчаял и от факта, че единственото идеално изречение, кънтящо безжалостно в главата му, беше рожба на английския писател Джулиан Барнс, използвано в началото на дебютния му роман „Метроленд“10. Думите, които Пота намусено си спомняше с възхищение, звучаха горе-долу така: „За първи път видях жена ми да прелюбодейства в един голям киносалон…“ и така нататък в този дух. Последвалото пояснение беше абсолютно логично: съпругата на героя беше киноактриса, която играеше ролята на прелюбодейка в излъчвания филм.

Пота имаше чувството, че ако Бог го благослови с подобни редове, ще му тръгне по мед и масло. Жадуваше за едно обещаващо първо изречение, което да не отстъпва на благодатното заглавие. Но всеки път, когато с нарастващо безсилие гледаше думите, напечатани на титулната страница, „Сексуална биография на моята съпруга — нов роман от Юджийн Пота“, изречението на Джулиан Барнс го спохождаше като призрак. И всеки път страдаше, че не го е измислил той самият.

— Поли… — рече Пота в един късен следобед, след поредния им неделен обяд в Монтаук. Прекъсна спокойните занимания на жена си, седнала зад изящната антична масичка в ъгъла, която й служеше за писалище. Тя знаеше, че Пота далеч повече уважаваше неприкосновеността на личния живот, отколкото Бога, Конгреса или Конституцията на САЩ. Именно затова той дори не поглеждаше към въпросната масичка, освен когато търсеше дистанционното за телевизора. Върху полирания плот бяха разхвърляни писма, сметки и други листчета, книги, които възнамеряваше да прочете, а под стъкленото преспапие лежаха изрезки от литературни списания, също чакащи реда си. Имаше и канцеларски принадлежности, бележници и тетрадка със спирали, която наподобяваше адресник или дневник. Но Пота изобщо не ги забелязваше. — Помниш ли случката, която ми разказа, непосредствено след като се запознахме? Когато си се притеснявала, че още си девствена и как на онзи купон в Кейп Код с приятелката ти Рут сте се оказали в една стая с две момчета, които сте познавали едва от няколко седмици.

— Не! — отсече с категоричен тон Поли. — Не си спомням нищо подобно!

— Стига де! — изгледа я продължително Пота. — Нима си забравила? Нали тогава си посетила Кейп Код за първи път? Никога преди това не си била там.

— Никога не съм била там с моята приятелка Рут!

— Значи е била Дона. Ти ми разказа, но аз…

— Нищо не помня! — излъга с напрегнат глас Поли. — Беше много отдавна.

Пота разбра, че тя няма да му помогне.

— Добре, нека бъде твоето — кимна той. — Тогава да опитаме нещо друго. По време на една от почивките ти на Бермудите си прекалила с питиетата — Пина колада или нещо подобно — и си се озовала в стаята на някакъв тип, с когото изобщо не си имала намерение да…

— Това не се е случило с мен! — отново го прекъсна Поли.

— Хубаво — прие играта й Пота. — Веднъж, преди много време, ти започна да ми разказваш една щура история за някаква твоя приятелка, решила да изчука ваш общ познат, който имал само един ташак. Но после телефонът звънна и ти проведе безкрайно дълъг разговор, след който решително отказа да довършиш историята. Ще ми разкажеш ли какво всъщност стана?

— Това трябва да е била някоя от предишните ти жени! — изсумтя осъдително Поли. — Или някое от многобройните ти котенца, както обичаш да ги наричаш!

— Добре де… — предаде се Пота. — Но не забравяй, че и ти беше едно от тях. Нека те попитам нещо друго. Би трябвало да го зная, но за съжаление не е така. Я ми кажи, когато жената седне да уринира…

— Ще ти правя ли вечеря или ще ходиш на кръчма? — скочи на крака съпругата му. — Започваш да дрънкаш мръсотии!

— Ти решаваш! — въздъхна Пота. — Но след като възнамерявам да пиша от женска гледна точка, някои неща трябва да ми бъдат ясни, нали?

— Търси си други източници на информация!

— И това не си го спомняш, така ли?

— Хич не обичаш да вземаш решения, нали? Оставяш ги на мене.

— И ти не обичаш — нацупи се Пота. — Моето решение е да оставям на теб решенията за разните му там вечери! Я си признай, че не харесваш идеята ми за сексуалния роман.

— Това изобщо не ме засяга!

— Засяга те, разбира се. Особено, щом не я одобряваш. Все пак живеем заедно? Смущаваш ли се от нея?

— Не забелязваш ли как реагират хората? — попита с въздишка Поли. — Гледат ме особено, защото мислят, че тази книга ще е за мен или за нас.

— Засега е така, а и всички се забавляваме — подхвърли успокоително Пота. — Когато обаче прочетат книгата, мнението им ще се промени. Написан от мен, подобен роман ще се отнася много повече за мъжа, отколкото за жената. Но ако не искаш да пиша на тази тема, аз съм готов да се откажа. Само ми кажи, още не съм напреднал много.

— Не, да не си посмял! — възкликна Поли с нещо като тревожен кикот. — Всички са убедени, че идеята ти е много добра.

— Разбира се, че е добра. Но въпреки това съм готов да спра в момента, в който кажеш. Имам и други добри идеи. Я ми кажи нещо друго, скъпа. Ако на пазара се появи роман с такова заглавие, но написан от друг, ще проявиш ли желание да го прочетеш?

— Да. Бих го сторила с огромно нетърпение.

— И тъй, да спирам ли?

— Не. Спри само да говориш за него, стига да можеш. Дори и на майтап. Ако искаш да го напишеш, просто се залавяй за работа. Всичко звучи прекалено добре, за да бъде зарязано. Не става дума за сексуалния роман. Притесних се от въпросите, които започна да ми задаваш. Отдавна вече не съм младо котенце, знаеш…

— Но ако искам да продължа, аз трябва да зная някои неща — възрази Пота.

— Научи ги от друг източник. Аз просто не си спомням. Но дори и да си спомня нещо, просто не желая да го обсъждам с теб!

— Ясно. Но тази книга ще направи прочута и теб. Ще ти давам да четеш отделни части от ръкописа, просто за да съм сигурен, че нищо в него не те дразни.

— Изгарям от нетърпение! — язвително се усмихна Поли. — Но все пак те съветвам да не ме използваш прекалено често в този ръкопис.

— Изобщо няма да присъстваш — обеща Пота.

— Но хората ще си мислят обратното. Използвай предишните си жени, някогашните си гаджета. Техните истории със сигурност са по-интересни…

— Може би. Ще имаш възможност да ги прочетеш и тях.

— Изгарям от нетърпение! — върна се сарказмът в гласа на Поли. — Виж какво, Джийн, не се занимавай с мен или с когото и да било друг. Просто сядай и се залавяй за работа. Когато работиш, независимо какво точно, ти си щастлив, а заедно с теб и аз. Просто се опитай да напишеш следващия си добър роман и толкоз.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правя? — изсумтя с възмущение Пота, обърна се и с едри крачки се насочи към своята маса.

Искаше да си запише нещо, за което току-що го подсетих, и да прибави още един фиш в картотеката, свързан със сексуалния му роман. Оставих го да си спомни за случка от преди много години. Тогава ходеше с една разведена медицинска сестра на неговите години, която в разгара на акта внезапно прекъсна страстния си изблик и с печален глас и някак си между другото го осведоми, че има външен хемороид. После му позволих да се задълбочи върху още една (важна за нашия роман) разлика между мъжете и жените, появяваща се с възрастта.

Той, Пота, отдавна вече не проявяваше нито ревност, нито интерес към някогашните сексуални забежки на Поли, независимо дали тези забежки са били по време на брака им или не. Докато при нея се наблюдаваше точно обратният процес — нейната враждебност и злост към бившите му жени и приятелки растяха заедно с годините… Реших, че мога да му предложа шанса да се измъкне от тази ситуация, прибягвайки до опростяването на причината: жените в миналото му са били млади и Поли продължаваше да ги вижда именно такива, докато тя самата отдавна вече не беше млада. Не му позволих да си признае, че неуместната обида в току-що завършилия семеен скандал не беше достатъчна, за да събуди хроничните му копнежи по развода. Вместо това насочих гнева му към дребни неща от ежедневието, които отдавна го дразнеха — например начина, по който Поли подреждаше дрехите им в гардероба и шкафовете. Точно като предишните му съпруги тя бързо запълваше определеното за нея пространство, след което започваше скрито настъпление срещу неговото. И в резултат — когато потърсеше някаква своя дреха, намираше нейна. Разбира се, че се дразнеше, когато имаше време да се дразни, тоест, да подхранва лошото си настроение с усещането, което всички обичаме — че гневът ни е справедлив.

Пота лесно би могъл да изброи поне още дузина неща, които го дразнеха у нея. Но би се учудил, ако случайно узнаеше с какво той пък я дразни. Можеше да отгатне някои от нещата: не обичаше да ходи на кино, а когато тя отиваше без него, й забраняваше да му разказва какво е гледала; беше досаден; захвърляше пуловерите си, където завари, вместо да ги прибира в гардероба; не си миеше зъбите след всяко ядене като нея; не й позволяваше да си излива душата пред него, дори когато виждаше, че тя има нужда от това; флиртуваше непрекъснато, дори с още неналялите се дъщери на съседи и приятели; жените го харесваха — омайваше ги с думи.

В началото той омайваше и нея, но после, когато заживяха заедно, подобно на Зевс и Хера, това вече му се струваше излишно — и тя се примири с неприятната промяна. Той винаги я прекъсваше, когато се опитваше да му обясни нещо познато. Все по-рядко си правеше труда да скрие, че я намира досадна. Все по-бързо се уморяваше дори от компанията на хора, с които доскоро се чувстваше отлично. Макар и любезен с околните, той беше погълнат от себе си и не можеше да се отдаде предано никому.

Разбира се, тя не го формулира точно с тези думи.

Пота от своя страна съвсем не се виждаше в подобна светлина и положително би се нацупил, ако чуеше нейната оценка за себе си. Той в никакъв случай не би се съгласил, че мисли единствено за собствената си особа и за работата, която върши.

Бих могъл да ви разкажа още много неща за Поли. Бих могъл да я направя такава, каквато ми хрумне — умна и способна, шумна, с конски капаци, вглъбена или лекомислена, ниска или висока, руса или чернокоса, блага и общителна или злобна и устата, небрежно загъната в дрипавите останки на някогашните си мечти, страстен защитник на изгубени каузи — практически всякаква, каквато реша — естествена или по един или друг начин по-истинска от живота — обикновено към това се стремим в нашата художествена проза. Но не искам. И не мога (веднъж представил я „на ти“ с Пруст и Музил) да я направя повърхностна и примитивна. Бих могъл да прибягна до друг трик — да заместя Пруст и Музил със списания от сорта на „Пийпъл“ и „Венити Феър“, да я направя страстен почитател на рокендрола, забравяйки напълно за нежната й привързаност към композициите за пиано и струнни инструменти на Шуберт, писани през последната година от живота му, когато горкият младеж разбира, че е болен от сифилис и дните му на грешната земя са преброени.

Но аз вече не желая да правя задълбочени характеристики.

Пота също не желае.

Лесно бих могъл да развия образа й до последния детайл, което обаче ще изисква старателност и доста усилия. Ще отнеме и време, а Пота е изключително нетърпелив човек. Писателите от поколението след него, както и по-новите белетристи повече ги бива в това занимание, с удоволствие се увличат от него, а имат и време. Затова нека предоставим на тях детайлното изграждане на образа. Те могат да се справят.

Поли обича Шуберт, защото аз искам така. Фактът, че една почитателка на Шуберт, която отмаря с трудни романи, може да бъде неистово и празнословно кречетало у дома, вероятно ще ви се стори твърде противоречив, но човешкият характер почти никога не е монолитен и едностранчив, както обикновено го срещаме в романите. С изключение на романите на Достоевски, разбира се, където всички герои са поне полулуди, което автоматически ги прави по-истински, защото приличат на хората, които познаваме, на хората около нас. А самият Достоевски също е полулуд, точно като нас. Между него и Хенри Джеймс има разлика, забелязана от мнозина.

Като компенсация за вражеската инвазия в гардеробите и скриновете от страна на Поли (Пота скоро успя да си издейства повече място за своите вещи), той получаваше сладостната утеха всяка вечер да полага длан върху закръгления хълбок на една жена, която познаваше толкова добре, че не се чувстваше длъжен да я люби. Любеше я, само когато хормоните му настояваха. В чекмеджето с чорапите беше пъхнал запечатаната ампула с виагра, сигурен, че тя ще я открие. Искаше Поли да разбере, че той все още не се нуждае от такава помощ. Но на едно друго място, за което беше сигурен, че Поли няма да се сети, беше скрил втора ампула. Тя беше за всеки случай, просто ако му се открие малко вероятната възможност да се влюби в млада жена, която страстно да го пожелае. Е, ставаше въпрос за жена на четиридесет и пет — петдесет години. Та на същия втори етаж, в съседство с основната им спалня, имаше още една стая, мебелирана скромно, с едно достатъчно удобно легло, винаги застлано с чисти чаршафи. На него всеки от тях можеше да се оттегли в случай, че другият хърка прекалено силно или пък издава други неприятни звуци, свързани със затрудненото дишане на възрастния човек. Та там беше скрита и втората ампула.

Дори Пол, любимият му редактор, откликна с необичайно широко ухилване, когато Пота тържествено му съобщи заглавието на новия си роман. А Пол не беше от хората, които се усмихват лесно.

— Сериозно ли говориш?

Когато обсъждаха книга или идея за книга, Пол винаги придобиваше официален вид. Педантичен редактор в продължение на десетилетия, той бе преживял достатъчно разочарования, за да не потръпне при мисълта за онова, което му предстоеше да изтърпи при обработката на евентуален нов ръкопис.

— Да, абсолютно сериозно — отвърна Юджийн Пота. — Фред Карл също хареса идеята. Каза, че дори няма да ни се наложи да отпечатваме никакви страници.

— Ама, разбира се — усмихна се Пол. — Ще публикуваме само корицата, а тялото на книгата ще запълним с бели листа. Какво ще кажеш, а?

— Жалко, че няма класация за обложки-бестселъри, нали?

— А какво мисли Поли?

— Познай — рече Пота. — Обаче дори и тя е съгласна, че идеята си струва, макар че никога не ми се бърка.

— Добре, разказвай — кимна Пол. — Каква е интригата, как се развива действието?

— Тъкмо в това е работата — ухили се Пота. — Ще се наложи да се понапъна, защото все още нямам хабер. Какво би направил Флобер, ако разполагаше с такова заглавие? Можеш ли да си представиш „Мадам Бовари“, написана от гледната точка на нейния съпруг? Наистина ли мислиш, че е наложително да запълним с думи белите листове между кориците? Хей, Пол, не е ли най-добре наистина да ги оставим бели?

— Разбира се, че е най-добре — кимна Пол и на лицето му се появи широка усмивка: — Отпечатвайки само корицата, ние положително ще снижим производствените разходи до минимум. А за белите листове спокойно можем да забравим.

— Дали ще се продава? — погледна го със съмнение Пота.

— Мисля, че да. Поне в началото. Но не за двадесет и пет долара, а за десет цента. След което клюките ще ни унищожат. Колко мислиш, че ще бъде авторското ти право върху корица с цена десет цента?

— Това означава, че ще трябва да се напъна и да напиша нещо, нали?

— Не е зле да се позамислиш.

— Няма да е трудно. Толкова секс има наоколо.

— Още по-добре — рече с облекчение Пол, усетил, че въпросът не е спешен и тепърва ще търпи развитие. — Ти наистина ли си решил да пишеш именно сексуален роман?

— Не, разбира се — призна Пота. — Но засега да си остане между нас.

— Тъй ли? А какво ще правиш междувременно?

— Междувременно ли?

Междувременно аз вкарах в главата на Пота едно динамично, вибриращо и многообещаващо встъпително изречение, което обаче се отнасяше за нещо съвсем друго и положително щеше да усили объркването му: „Казват, че детето се е родило в ясли, но, честно казано, аз имам определени съмнения…“

Както можеше да се очаква, Пота също изпита определени съмнения и мислите му отново се върнаха към Хера. Представи си я в хумористичната светлина, в която вече я беше видял — приятна на вид домакиня, състезаваща се чисто по женски с апетитната Афродита, а арбитър на шоуто е съпругът й Зевс, върховният шеф на планината Олимп.

„В това може би пък има повече хляб“ — рече си той. И тогава, вече настроен на вълната на богове и богини, след няколкото седмици на безплодни лутания, аз го накарах да се обърне към: