Портрет на твореца като стар

*****

Напоследък Пота се страхуваше повече от своя литературен агент и от любимия си редактор, отколкото от критиците и читателската публика. Ето защо той се ограничи да връчи на всеки от тях вариант от своите две блестящи идеи — „Съпругата на Бога“ и „(Неозаглавено) Исаак“, изчака да чуе мненията им (обидно хладни и доста разочароващи), след което се отказа да им размени ръкописите и веднага взе автобуса за вкъщи. По време на тричасовото пътуване и през следващите дни в гърдите му бушуваше яростна омраза и срещу двамата.

— Много добра идея, Джийн — каза Пол по време на обяда, след като беше прехвърлил няколкото страници от „Съпругата на Бога“. — С положителност бих проявил интерес към нея и вероятно бих я подкрепил, особено ако беше от някой млад, начинаещ писател. Но теб съм длъжен да попитам: наистина ли искаш да пишеш на тази тема?

— Още се чудя — отвърна с добре изиграно равнодушие Пота, но усети как надеждите му бързо се разпадат. — Затова ти искам мнението.

— Защо имам чувството, че вече си писал нещо подобно?

— Кога? — подскочи Пота, забравил за престореното си равнодушие. — За какво говориш?

— В книгата за цар Давид, един наистина отличен роман — отвърна с хладен укор Пол.

— Нищо подобно, Пол! — извика разпалено Пота. — Книгата за Давид беше субективна семейна драма, докато тук имам намерение да създам нещо като съвременна сатира, от която да блика хумор…

— И в двете книги фабулата е библейска, разказана е с модерен език и затова звучи съвременно, както ти го наричаш — възрази Пол.

— Би ли обвинил, например Дикенс, че повтаря някой от романите си? — избухна Пота. — Или Достоевски, или Балзак, че в някои от книгите си донякъде се повтарят? Или дори Джон Гришам и Том Кланси?

— Има разлика, Джийн, при това доста съществена — поклати глава Пол.

— Знам, че има. Аз не съм нито Балзак, нито Достоевски.

— Нито пък си Гришам или Кланси, които едва ли тичат при редакторите си с голи идеи, за да чуят мнението им. Те отиват при тях с готови книги и казват: ако не я вземеш, отивам при друг. Ела с готовата книга. Убеден съм, че ще я издам, независимо дали ми харесва или не. А ако случайно не искам, това ще стори някой друг от колегите в бранша. „Съпругата на Бога“ не е лоша идея. В тази връзка бих искал да ти задам само един въпрос — същия, който ти зададох, когато чух за намеренията ти да пишеш сексуален роман: сигурен ли си, че точно това искаш?

— Не. Затова съм тук и сондирам мнение.

— Всъщност, защо трябва да се залавяш с нещо, в което се съмняваш? Пари ли ти трябват?

— Не, в момента не. Все още не. По-скоро става въпрос за поредната изгубена мотивация.

— Накарай Ерика да ти намери някаква работа в киното, след като искаш да се занимаваш с нещо.

— Вече съм твърде стар — отвърна с въздишка Пота. — Онези дечурлига в Холивуд не наемат хора като мен за нови сценарии.

— Защо не изчакаш тогава да те запали някоя идея, която е сериозна, добре обмислена, мъдра. Не е нужно да бързаш. Твоята работа отдавна е свършена, създал си име. Какво мисли Ерика?

— По този въпрос не съм разговарял с нея и след като чух твоето мнение, едва ли ще го сторя.

— Защо не изчакаш известно време?

— Защо ли не изчакам? — заядливо повтори Пота. — Защото съм отегчен и нямам какво друго да правя, ето защо.

— Звучиш ми точно като Него от откъса, който ми донесе да прочета — намръщи се Пол. — Той е доста забавен, поне в началото. Няма какво да прави и затова, ей така, от съклет, създава света. Аз поне не виждам други причини, за да ни има на този свят… Я ми кажи какво стана с идеята за онази сексуална книга, която наскоро обсъждахме?

— Ти ме накара да се откажа от нея.

— Аз ли? Аз само те попитах какво ще има в нея.

— И това беше напълно достатъчно.

— Идеята може би не е толкова лоша. Знаеш какво направи Набоков от своята „Лолита“. Много ми харесаха онези редове за Хера в ролята на ревнива съпруга и Афродита като палава кокетка. — Върху лицето на Пол се появи широка усмивка: — Най-много обаче ми хареса, че Хера я нарича „путка“. Звучи изненадващо, смешно и съвременно.

— Тогава ти не каза нищо и аз реших да зачеркна проекта — рече Пота. — Нима трябва да пренапиша „Лолита“?

— Недей — вдигна ръце Пол. — Не го прави и с „Илиада“, моля те!

— Предполагам, защото и това вече е било сторено, нали?

— Отегчен си и нямаш какво да правиш — пак го изимитира Пол. — Защо не опиташ да поиграеш голф, бридж?

— А ти защо не си го начукаш?

Разделиха се като добри приятели.

Ерика — неговата проницателна литературна агентка и добра приятелка, също не беше особено ентусиазирана от първите глави на романа за жертвоприношението на Исаак.

— Това е стара история, нали? — подхвърли предпазливо тя. — Не разбирам защо искаш да се занимаваш с подобни неща…

— Жертвоприношението на Исаак ли имаш предвид? — учуди се Пота. — От неговата лична гледна точка? Не съм чувал някой някога да е писал такова нещо, а ти?

— Стара история — отвърна с пренебрежение Ерика. — Сума народ е писал романи по Библията. Май и ти имаш един такъв…

— Той беше за цар Давид — поясни Пота, после направи опит да демонстрира самочувствие: — Беше бестселър, ако си забравила. Сега обаче става въпрос за други персонажи…

— И за други неща. В написаното дотук не виждам кой знае колко подробности от живота на Исаак. Права съм, нали? И още нещо — ако си решил да сглобиш книгата чрез разказ от първо лице на различните герои в различните глави, успешно ми напомняш за Фокнъровата книга „Като бях на смъртен одър“.

— Знам, знам — предаде се Пота. — Допусках, че ще имаш подобно възражение. Но Фокнър не държи авторските права за структурния замисъл, нали?

— Твоят Исаак обаче скоро излиза от играта и тогава волю-неволю оставаме с Яков и може би с Йосиф. После трябва да стигнем до всеобщия глад и фараона в Египет. Знаеш ли какво? Страшно много ми хареса онази страничка, която ми изпрати по факса преди няколко дни. Онази, в която описваш враждата между ревнивата Хера и Афродита. Струва ми се, че от тази тема ще излезе нещо забавно.

— Но това също е стара история.

— Стара, но различна. Виж какво, Юджийн, за тази книга със сигурност можем да сключим договор в близките дни. Ако, разбира се, искаш именно това от мен. Няма да бъде за милиони, но ти си го знаеш. Имаш си последователите и все някой ще я издаде. Половината от читателите ти вероятно ще я харесат, а другата половина ще бъде разделена между категоричното разочарование и не толкова категоричната забележка „Добра е, но не толкова, колкото предишните“. По един или друг начин всички ние получаваме подобни оценки, нали? Говоря ти напълно откровено. Мисля, че ми донесе тези страници с желанието да чуеш истината.

— Точно така — въздъхна с мека усмивка Пота и се приготви да напусне офиса на агентката си. — Но както винаги и както всеки друг много ми се искаше твоята истина да е истината, която исках да чуя. Все пак благодаря. Пак ще си поговорим…

— Какво мисли Пол?

— Не съм му показал бележките си. И след това, което чух от теб, едва ли ще му ги покажа. Твоето мнение ми стига.

— Благодаря. Ще се чуем.

И тази раздяла беше приятелска, въпреки че сърцето на Пота се изпълни с чувство на оскърбление и гняв срещу агентката. Какво толкова си въобразяват тези нещастници?!

— Е, как мина? — попита Поли, когато той най-сетне се прибра у дома. Беше се постарала да приготви великолепна вечеря — от близкия ресторант взе супа от черен боб, той я обожаваше, беше задушила и от местните черни миди. Зададе въпроса си, след като изчака похвално дълго той сам да заговори за своя ден.

— Страхотно — отвърна весело Пота, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо смешно от миналото. — Не можеше да бъде по-добре.

— Наистина ли?

— Харесаха ги. И двамата харесаха и двата ръкописа.

— Наистина ли? — повтори с недоверие Поли, после очите й се проясниха, а от устата й излетя въздишка на облекчение: — И двамата, казваш?

— Аха. И двамата харесаха и двете книги.

— Значи, трябва да си много щастлив!

— Щастлив съм.

— Тогава защо мълча толкова дълго?

— Защото, мила моя, сега ми предстои да довърша едната или другата, а това никак не е лесно.

— Но това е добре за теб, нали?

— Да, ако знаех с коя от двете да се захвана.

— Напиши ги и двете, Джийн. Хайде, залавяй се за работа, а аз ще почистя тук. Мисля, че нещата се подреждат великолепно!

Стана му приятно от ентусиазма на Поли, от очевидното й задоволство.

Беше облякла проста памучна рокля с дълбоко изрязано деколте, което насочи погледа му към съблазнителните полукълба на едрите й гърди. Знаеше, че със сигурност не носи чорапогащник. Седнал на масата срещу нея, той изведнъж усети как в душата му се пробужда желание да скочи и да пъхне едната си ръка в топлата й пазва. Другата, разбира се, сама щеше да се плъзне назад, към опънатия й задник. Ако беше друга жена, която все още не познаваше добре, той със сигурност би се подчинил на този внезапен импулс. Но насреща му стоеше Поли, следователно можеше спокойно да си остане седнал на удобния стол и да си почива. Можеше да почака… С признателност огледа натежалите форми на жена си, от които тя се възмущаваше — изобилието от гладка плът, която можеше да гали до насита и да прегръща, когато пожелае. После на лицето му се появи весела усмивка, защото изобилието от плът и при двамата все по-често водеше до сериозни, но едновременно с това комични проблеми, свързани с пенетрацията. Проблеми, изискващи съвместните им усилия.

Приключиха с вечерята. Пътищата им се срещнаха в средата на кухнята — той беше тръгнал към кабинета си да прегледа пощата и да помисли за последен път с коя тема да се залови, а тя искаше да разчисти масата. Едната му ръка се обви около кръста й и рязко я притегли към себе си, другата механично се плъзна по деколтето и тръгна към задните й части. Тя покорно спря, но погледът й се рееше някъде над рамото му, мислите й очевидно бяха заети с нещо друго. Пота лекичко я отблъсна и продължи пътя си. Кой от двамата беше по-близо до сексуалната импотентност, почуди се той с тъжна ирония. Реакцията й вероятно щеше да е друга, щеше да прогони прозаичните си мисли, ако той беше непознат за нея или просто по-чужд. Щеше да прояви онази невероятна пламенност, с която преди години започна връзката им.

Странно, изглежда всички жени, които познаваше, по-бързо се отегчаваха от секса в сравнение с него. Разбира се, доколкото му беше известно, това се отнасяше само за онези от тях, с които беше имал сексуални отношения. Май трябваше да обсъди този проблем с други мъже.

О, може би… Той се замисли. Да, може би.

В това имаше хляб за размисъл.

В кабинета продължи работата си по двете нови книги, като разпредели страниците в отделни папки. След това се прехвърли в един друг файл, отворен по-отдавна, над който внимателно се съсредоточи.

„За първи път видях жена ми да прелюбодейства в киносалона в Ийст Хамптън, докато аз самият се…“

О, по дяволите! Измисли нещо по-добро или поне равностойно на това…

Гюнтер Грас: „В момент, когато смятат, че никой не ги наблюдава, голите жени не са особено приятна гледка“ (наблюдение на джуджето от „Тенекиеният барабан“, след като майка му го завежда на Евин плаж в Германия).

Кърт Вонегът: „Красивата жена винаги има проблеми да поддържа живота си на нивото на външния си вид.“ (Мисля, че го прочетох някъде във „Времетръс“12.)

Юджийн Пота: „Жените изглеждат по-добре облечени, отколкото голи.“ Изявление по време на парти, на което единствено неговата съпруга, втората, възрази, питайки го след кратко замисляне:

— А по бельо? Ти ни обичаш по бельо, нали? Дори и в рекламите…

— Разбира се — отвърна той, — но по бельо не означава голи, нали?

Херцогинята на Марлборо: „Снощи моят съпруг и господар се завърна от война и ме ощастливи два пъти, без да си сваля ботушите.“ (Извадка от дневника й, а може би от някое писмо. Трябва пак да проверя.)

„Бих желал да чуя как ония двамата ще дръзнат да заявят, че съм написал и преди подобна книга или че някой друг го е направил преди мене“ — злорадстваше на глас Юджийн Пота.

Излял яростта си, той моментално се почувства омаломощен, изчерпан и настроението му отново помръкна. Пред Поли се оправда, че е уморен от дългото пътуване с автобуса и побърза да си легне. Подобно нещо не се беше случвало от доста време — да се окаже в леглото преди нея.

Сънят му беше лош, духът — неспокоен. Обзет от болезнено отчаяние, той си спомняше проведените разговори, питаше се какво му предстои в бъдеще. Дългите глави в романите го ужасяваха. Чувстваше се незначителен, засрамен, унижен. Задрямвайки, в главата му се появи друга идея. А когато се събуди, тя все още беше там.