Портрет на твореца като стар

*****

За професионалния писател имат значение дори безплодните мисли, които се въртят в главата му през дните, седмиците и месеците, преди окончателно да зареже поредната си творческа идея, неусетно превърнала се в странни метафорични отпадъци. Тези мисли са безценни, защото го насочват към дълбините на онова, което писателят желае да постигне повече от всичко на света. Докато яловостта не изправи смъртоносната си глава, той, погълнат от тях, се наслаждава и гъделичка самочувствието си.

Естествено, нищо подобно не можеше да се каже за нашия автор. Нито за миг той не си позволяваше по този начин да разглежда своята работа — онова, което някои критици отвреме-навреме наричаха „негово“ творчество. Убиването на времето, търсенето на развлечения, за да разсее унилото си настроение, със сигурност не мотивираха творческото му вдъхновение — нито преди петдесетина години, когато се захвана сериозно с литературата, нито пък сега.

Но именно по този начин Поли, настоящата му съпруга, мълчаливо разглеждаше продължителната липса на вдъхновение у него, белязаната с паника нерешителност. Той беше, разбира се, далеч по-приятен за общуване, завладян от нови идеи, отколкото ако е бездеен и обезкуражен. Поли от опит знаеше, че никога, дори в най-поверителните им разговори, не трябва да му противоречи, напротив — деликатно трябва да го подкрепя. И тя го правеше, извън честите случаи, в които забравяше. Поли имаше мил и кротък характер и по природа беше стеснителна. Най-голямото й желание на този свят беше да избягва всичко, което би разстроило брака й, втори по ред. Надхвърлила петдесетте и приятно закръглена (като повечето от нас след навлизането ни в „златната“ възраст), тя не смееше дори да си помисли къде ще се дене, ако и този й брак завърши с катастрофален развод.

Той се казваше Юджийн Пота, защото аз така реших. Произходът му беше някъде от Централна Европа или Турция, може би имаше и някаква еврейска жилка, но в етническата вакханалия на Стария свят този факт беше без значение. Той имаше четири големи деца от първите си два брака (общо браковете му бяха три), но и този факт влияеше върху нашата история толкова слабо, колкото внезапният проливен дъжд влияе върху мускусния аромат на орловите нокти или магнолията. Къде живееха порасналите деца на Пота, как изглеждаха и с какво се занимаваха — не е наша работа. На бял свят имаше и неопределен брой внуци, за които бе известно само, че постоянно се увеличаваха. Те също нямат роля в този разказ, ето защо ги оставяме на спокойствие. И двете дъщери на Поли от първия й брак бяха зрели жени, които отдавна живееха самостоятелно. Безкрайно удобно беше, че всички тези роднини се намираха някъде другаде и не ни товареха с личните си проблеми и предпочитания — нещо, което несъмнено биха правили, ако бяха наблизо.

Последният роман на Пота (според някои „най-добрият“ след първия) излезе преди година и половина, малко след като той навърши седемдесет и три години. Рецензиите бяха почти единодушно почтителни (нещо, доста разочароващо), а продажбите — леко над предвижданията (което също бе разочароващо).

В началото на кариерата си беше изживявал и далеч по-добри дни. Романите му се посрещаха с аплодисменти, а възторжените отзиви на критиката не само ги изстрелваха в челото на класациите за национални бестселъри, но и ги задържаха във въпросните класации в продължение на месеци. Това вече не се случваше. Обикновено изминаваше поне година, преди да се залови със следващата си творба. Процесът вървеше неусетно, дните му бяха изпълнени с приятните вълнения, съпътстващи всяка публикация — реклама на съответното заглавие в страната, задължително присъствие при издаването му в чужбина. Потънал в егоцентричното задоволство от успешния труд, в съзнанието му постепенно зрееше идеята за следващата творба, душата му тръпнеше от нетърпение. Но сега, година и половина след последния му роман, Пота не разполагаше нито с тема, нито с фабула, нито с ясна идея за бъдещето. Понякога с тъга си мислеше — може би беше живял прекалено дълго и се беше справял прекалено добре. Подобно на връстниците си, беше поел по дългия и стръмен път към славата и успеха. Беше се борил, беше страдал, беше копнял за завидна съдба и обществено положение, което да го направи прочут, признат, приет, асимилиран и… близък. Така беше.

В крайна сметка един нов талант можеше да се открие само веднъж. И той едва ли будеше възхищение повече от веднъж.

Поли тайно и крадешком го изучаваше, размишляваше за него, за себе си. Тя го обичаше по-силно, отколкото той можеше да си представи. По тази причина се чувстваше добре, когато той се радваше на добро здраве и весело настроение. Действително нямаше представа как би могла да живее без него, ако някога й се наложеше. Първият й съпруг, самонадеян и снизходителен към околните, благодарение на неочаквания и за двамата успех в бизнеса, неизбежно беше отстъпил пред изкушенията на охолния живот и постепенно промени отношението си към нея. Това стана явно, след като и последното от децата им напусна родното гнездо: тогава той започна да изразява открито недоволството си от нея, наричайки я стара, ограничена и тъпа. Всяко от тези обвинения болеше, защото тя ги приемаше лично и буквално. За нашия разказ обаче нямат значение нито името на този първи съпруг, нито бизнеса му. Едва ли ще се наложи да го споменем отново.

Поли нямаше как да се погледне отстрани, за да разбере, че според обективните прагматични възгледи на Пота нито една съпруга не е чак толкова тъпа и отегчителна, колкото жената, обект на последните му извънбрачни увлечения. А що се отнасяше до потискащата тема за нейната възраст, Пота се прояви като истински джентълмен: още в началото на поредната им любовна игра, той я приласка с един колкото обикновен, толкова и искрен комплимент:

— Знаеш ли, Поли, за мен задникът ти е все така привлекателен, както на млади години…

Това бяха може би най-хубавите мъжки думи, които Поли беше чувала през живота си. И до днес беше твърдо убедена, че е така.

Всъщност, тя наистина имаше или по-скоро беше имала хубав задник. Защото времето и продължителността на брака им неусетно бяха променили похотливата жар, с която в началото задоволяваше неговото сластолюбие. Бракът и средната възраст оказваха подобно влияние върху жените, мислеше си понякога той. Вярно, тя не беше изключителна, но на този етап от живота му това беше още едно, при това немалко, достойнство. След три брака и безброй романтични авантюри между тях и успоредно с тях, той беше имал предостатъчно жизнени, безгрижни жени, които бяха млади, блестящи и… необикновени.

Всеки ден тя страдаше, защото разбираше, че е изнервен и обезсърчен и не може да се залови с онова, към което неистово се стремеше. Общителна и уравновесена по характер, тя вече бе забелязала, че окуражителните й подмятания от сорта на „Още ли не си свършил книгата“, предизвикваха реакции, коренно противоположни на очакванията й. Престана с подмятанията, освен когато забравяше. При нея обикновено напираше желанието да му каже много повече неща, отколкото той беше готов да чуе, защото беше добронамерено бъбрива. По тази причина често попадаше в омагьосания кръг на „Параграф 22“: или да се въздържа да споделя с него неща, които много би искала да сподели с някого, което всъщност означаваше да се откаже от правото си да говори, или да рискува бурен скандал от негова страна, изпълнен с обиди, когато му досаждаше с приказки. И двете възможности й се струваха несправедливи.

Бих могъл да ви дам безброй примери за това, което току-що обясних, но мисля, че няма да ви се понравят. На него също. Пота не би се зарадвал да ги чуе отново, а Поли не би ги харесала, написани на хартия. Всъщност, тази книга не е за нея, а за него: нещо като художествен трактат за един живот, отдаден на литературата. Но Поли едва ли би го възприела в тази светлина.

Пота можеше да я слуша с вкаменено лице и стъклена невъзмутимост, сякаш не му говореше на него, докато тя загрееше. Или пък рязко се включваше в разговора с въпроси: „Е, и какво от това?“, или: „Защо ми го казваш?“ Беше измислил и усъвършенствал и друга подличка тактика: щом започнеше да приказва, внезапно й изреваваше с цяло гърло „КАКВО?!“, сякаш горката женица непростимо нарушаваше спокойствието му, а той, потънал в дълбок размисъл, не можеше да понесе подобно разсейване. Неочакваният крясък винаги постигаше желания ефект — Поли стреснато преглъщаше, промърморваше покорно: „Всъщност, няма значение“ и бързаше да се оттегли. А той усещаше със спотаена злоба, че е спечелил нова точка в безкрайните търкания помежду им. Отдавна вече не я караше да повтаря това, което неразбрано му подвикваше от съседната стая. Разбира се, с изключение на случаите, при които забравяше. В крайна сметка, опитваха се да намерят златната среда и да постигнат разумен компромис.

Което, естествено, носеше страдания и на двамата.

Поли имаше заоблени, покрити със ситни лунички бузи, над които надничаха сини като метличина очи. В ъгълчетата на клепачите се очертаваше ситна мрежа от бръчици, но кой ли й обръщаше внимание? Защото тази книга е за един известен писател на почтена възраст, който искаше да увенчае края на кариерата си с постижение, с успех, достоен за похвала, а не с безпомощното скимтене на някакъв си уморен и изчерпан старец, което можеше да му донесе единствено съжаление и обида.

Ние двамата — той и аз, не разполагаме нито с времето, нито с търпението за написването на тромава, досадна книга, изпълнена с подробни описания на места и герои, въпреки че благоговеем пред подобни творби, създадени от величия като Толстой, Пруст и Джойс (не претендираме за изчерпателност). Разбира се, и Дикенс, той е заслужил своето място в Пантеона на славата дори само заради едно-единствено сравнение: „Самотен като стрида“.

Подробното описание на сцени, местности и характери изисква време и енергия, изтощава, а и невинаги е необходимо. Най-лошото обаче е, че нашата сила не е в тази област. Не ни бива и в създаването на заплетени екшън-сюжети. Поради което нямаме Бог знае какви успехи в киното.

Поли често беше чувала Пота да цитира една мисъл на Фройд, според която човек е щастлив, само когато е способен да обича и да работи. Но напоследък и двамата виждаха, че Пота нямаше особен успех и в двете начинания. За Поли беше облекчение, че той вече не демонстрираше предишната си сексуална настойчивост, енергия и изобретателност, които размахваше като знаме в началото (а и тя също), през първите няколко години на тяхната взаимна и разюздана любовна връзка. Всъщност, през първата година или, по-скоро — през първата половин година… Широко рекламираното хапче за мъжка потентност отначало изпълни душата й с ужас, тъй като очакваше, че той моментално ще се възползва и ще скочи отгоре й като побеснял сатир, какъвто беше в миналото — без да се съобразява с хроничния артрит, който често сковаваше врата и бедрото й, без да обръща внимание на възпалението в раменната й става, забравил, че тя е в критическата и прекомерното разтягане на дълго неизползваните мускули и напъването на ставите води до остра болка и има пагубно влияние върху задоволяването на нейните сексуални желания. Забравил също, че и двамата са лишени почти напълно от благословените течности на възбудата, благодарение на които някога всичко се получаваше чудесно.

Фактът, че той не прояви интерес към новото чудо на потентността, донесе на Поли огромно успокоение. Програмата на близостта помежду им продължи да се развива според ритъма, определен от природата: два пъти в седмицата, веднъж седмично, веднъж на две седмици. Актът неусетно се превръщаше в кротък, механичен и все по-обикновен ритуал с ограничен брой благоприятни финали, винаги необичайни, но не и непредвидени. Пота, който изпитваше благородна завист към съперниците си, беше подразнен до възхита от израза на Джон Ъпдайк в „Беч на брега“4, отнасящ се за един мъж, надхвърлил седемдесетте, който се чифтосвал с двадесетгодишно момиче: „… и те се справиха с това“. Според Пота подобна скъпоценност струваше повече от всички рубини на света и заслужаваше да намери място в Пантеона на славата, а не само в един банален бележник с цитати.

Напоследък му беше станало навик да се занимава със странични неща от най-различен характер, включително и докато работеше, очаквайки Поли да се настрои на романтична вълна. Но когато тя беше готова и започваше любовната игра, откликът му винаги идваше незабавно, по един и същи сходен начин. Вътре в себе си имаше напълно рационално обяснение за своето поведение: години наред беше оставал разочарован от Поли, която така и не се научи да зарязва моментните си занимания в името на внезапно възникналите му мераци. Винаги й беше внушавал, че ако не може да я има, когато я пожелае, той просто ще спре да я желае. И на практика беше станало точно така.

Често си мислеше, а веднъж го сподели и на глас, че почти през целия си съзнателен живот беше мечтал за две жени, които да приемат безотказно сексуалните му желания и с радост да ги задоволяват. Но след брака с Поли все по-често си даваше сметка, че няма дори една такава жена.

Иначе продължаваха да се държат тактично един към друг и криеха малките си тайни: той не й каза, че е купил синьото хапче чрез съответната рецепта и в момента херметически затворената ампула е скрита в дъното на чекмеджето, където държеше чорапите си. Тя бе сложена там нарочно, за да може Поли да я открие, докато събира бельото му за пране. Тя я беше открила, но също не каза нищо. Реши, че е по-добре да изчака хода на събитията. Така изтекоха няколко седмици, но без резултат. Поли бе разочарована, почувства се пренебрегната и дори мъничко обидена, тъй като той не направи никакъв опит да изпита чудотворното лекарство. Нито върху нея, нито върху друга жена. Печатът на ампулата си остана неразчупен. Потънала в собствените си (не особено приятни) чувства, тя беше забравила, че и той страда от артрит и възпаление на костите, а освен това от схващане на крайниците, плитко дишане, лумбаго и болки в колянната става. Че и той остаряваше с всеки изминал ден, че обличането сутрин и събличането вечер се превръщаха в сериозен проблем, а сядането на табуретка, без да се строполи на пода — в малка, но сладка победа.

Но ако трябва да бъдем откровени, Поли често се държеше тъпо, като повечето от нас. Тъпотата беше една от чертите й, които го привличаха особено силно. Защото той също беше тъп и прекрасно го знаеше. Вкъщи почти не променяше поведението си, освен в редките случаи, когато в компанията на техни приятели изведнъж се преобразяваше и играеше ролята на духовит и привлекателен домакин.

Обикновена, зряла и тъпа — това бяха пък основните качества, които търсеше в жената по време на тяхната първа среща. Пречупен през призмата на годините, резултатът от тях се изразяваше в тихата, функционална и незабележима домашна хармония, която не рядко се възприемаше като връх на семейното щастие. Днес спречкванията им се дължаха единствено на неизбежните за всеки човек особености на характера.

Не бяха в състояние да спорят дори за политика.

Откакто се помнеше, Пота беше либерален радикал, но вече не се интересуваше какво става във Вашингтон. Отношението му към управниците беше твърдо установено от десетилетия насам: мразеше и двете политически партии, открито ненавиждаше хората, които наричаха себе си „професионални политици“, но междувременно изпитваше враждебно подозрение към всички, които искаха да заемат техните места с обещания за промяна. Според един от любимите му афоризми, все пак внимаваше да не го повтаря прекалено често: „Всеки, който се стреми към държавна служба, автоматически не я заслужава.“

Когато си фантазираше, че напуска Поли (най-често в кратките периоди на възмущение), той инстинктивно усещаше, че в него говори само раздразнението и че надеждите му са си чиста илюзия. По същия детински начин си представяше и как тя го напуска. Нямаше да протестира, нямаше да я разубеждава. Но и при двата въображаеми сценария някъде зад кулисите чакаше друга жена, която веднага компенсираше липсата и заменяше Поли. Тя, все още несрещнатата мечта от сънищата му, с необходимите качества да поддържа малката му къщичка на морето и апартаментчето в града, нищо повече. Естествено, тя трябваше да умее да готви, да шие и да намира подходящи места за картините му, да разбира от водопровод, канализация и разните там дребни неща, нужни за поддръжката на всеки дом. И най-главното — да бъде на разположение като жена във всеки един момент от деня и нощта. Но, подобно на всеки мечтател, Пота понякога слизаше на земята, за да признае поне пред себе си, че такава жена просто не съществуваше. И какво излизаше на практика? Жената, която би му приготвяла вечерята, би се редила на опашка в супермаркетите и в магазините за специализирани храни, също струваше повече от рубините. А Поли, дъщерята на училищен директор в един от най-затънтените краища на Небраска, умееше да борави с инструменти като чук, клещи за оголване на кабели, електрическа отверка и бичкия.

Пота вече беше достигнал възрастта, след която влюбването ставаше финансово неизгодно. Така се шегуваше той пред многобройните им приятели, които и двамата имаха в изобилие — както в провинциалното крайбрежие, така и в града. Лесно им обясняваше какво по-точно има предвид, особено на онези, които изглеждаха объркани от думите му. Другите нямаха нужда от обяснения, защото бяха преживявали подобни неща.

Разводът също беше финансово неизгоден.

За разлика от брака, който беше финансово изгоден.

Идеята да живее сам безспорно му изглеждаше чаровна, но само при условие, че непрекъснато имаше някой под ръка, който да се занимава с прането, почистването и смяната на изгорелите крушки. В противен случай вероятно би постъпил като героя в един от ранните си романи и по-скоро щеше да гладува, отколкото да направи опит да си сготви нещо.

Що се отнасяше до настоящите му затруднения в писането, те навярно се дължаха на факта, че сам си вдигаше летвата прекомерно високо. Пота проявяваше идеализъм и се опитваше да постигне невъзможното. Двамата бяха обсъждали този въпрос на чашка арманяк или някакъв ликьор, когато след вечерята те се чувстваха близки, а когато се чувстваха близки благодарение на алкохола, Поли ставаше пламенна и започваше да го гали по начин, който неизбежно ги отвеждаше в леглото със съответните желания. Пота живееше с грандиозната убеденост, че следващият му роман (по всяка вероятност последният) ще бъде най-добрият, че ще спечели една или две от най-престижните литературни награди (точно тези, които до момента му убягваха), макар че все още не беше решил нито за какво ще пише, нито какъв ще бъде новият му роман. Решително нямаше да бъде сборник с разкази — и стига вече с тези материали за списания. Нямаше да бъде и комедия в чист вид, комедиите се продаваха слабо и не допринасяха с почти нищо за интелектуалната репутация на автора. Не можеше да напише и roman a clef,5 поради простата причина, че не виждаше сред публичните личности достоен за перото си прототип, а само неколцина бяха онези, за които евентуално би прочел нещо. Не, нямаше да пише басни, фантазии и алегории! Не, господа, и те не бяха за него. Може би експериментален роман, но категорично без новаторски трикове или други хитрини. Не, не! Това, което той искаше, беше… Всъщност, точно там беше работата — той не беше сигурен какво иска.

Предварителната работа, свързана с лекцията за тъжния край на мнозина известни писатели, която беше приел да изнесе, му позволи да се запознае детайлно с обезпокоително голям брой късни, по-кратки, по-незначителни и все по-слаби творби на същите тези известни писатели. Кривата на качеството в тези творби се спускаше стремително надолу, отбелязвайки по наистина тъжен начин края на техните блестящи кариери. Щяха да му задават въпроси след лекцията. Тогава той можеше да вмъкне предпазливо няколко конкретни примера. След Хенри Джеймс обаче съвсем не беше лесно да се открие някое типично изключение. Но Джеймс наистина беше мистериозна фигура. Мистериозно беше и често цитираното, неразбираемо твърдение на Т. С. Елиът, че Хенри Джеймс притежава ум, „толкова фин, че не може да бъде наранен от никаква идея“.

Пота вече се беше отказал да се чуди или да пита други хора какво точно означава това.

По дяволите, той нямаше абсолютно никаква представа, а за собствено назидание предпочиташе „земни“ цитати, подобни на тези от дневника и писмата на херцогинята на Марлборо: „Снощи моят съпруг и господар се завърна от война и ме ощастливи два пъти, без да си сваля ботушите.“

В тях нямаше нищо смущаващо, нали?

Пота за пореден път си напомни, че трябва да дочете дневника на херцогинята на Марлборо, може би веднага след като приключи със записките по предстоящата лекция (ако изобщо някога ги приключи).

После мислите му отново се насочиха към истинската причина за тези меланхолични разсъждения. Аналитичният ум му подсказваше, че отслабването на авторския потенциал в края на кариерата се дължи по-скоро на отслабването на волята, отколкото на таланта. Аз не бих му позволил в никакъв случай да допусне противното, а именно, че въпросните писатели, подобно на самия него, просто са изчерпали възможностите на творческото си въображение. В края на живота си те разполагаха с изключително богат опит, владееха техниката на занаята до съвършенство, а ако паметта им случайно бе започнала да изневерява, винаги можеха да се обърнат към тезауруса на Роже и да възстановят речника си. Колкото до по-бързо настъпващата умора — те просто работеха по един час дневно, вместо обичайните два, а през останалото време си подремваха. Така се получаваше.

Веднъж, долепил устни до ухото на Поли, той й довери шепнешком (и почти си повярва), че не би искал да приключи кариерата си с „Признанията на авантюриста Феликс Крул“… след „Вълшебната планина“, след книгите за Йосиф, след „Доктор Фаустус“ и „Тонио Крьогер“, макар че би дал душата си, ако можеше да я е написал преди Томас Ман.

Последният роман на Томас Ман беше подходящ като обем за неговите години. Не прекалено кратък, за да изглежда пресилено представянето му за роман, но не и прекалено обемист за автор като него, който едва ли би се захванал с нещо, рискувайки да не го довърши. Приемаше „Падението“ на Камю за един от най-подходящите модели заради ограничения обем и философската задълбоченост, но така и не успя да проумее изключително високата (доколкото си спомняше) оценка на критиката и благосклонния прием на читателите. И неотдавнашният повторен прочит на книгата не му донесе очакваното просветление. Поли също не бе успяла да прозре идеята й, въпреки че беше далеч по-добър и снизходителен читател от него и се беше справяла с автори като Пруст и Роберт Музил без капка колебание. „Портрет на художника като млад“ също му се струваше с подходящ обем и съдържание, но за съжаление Пота вече бе публикувал автобиографични размисли от детството си в Кони Айлънд, които, преплетени със спомените му от войната, се бяха появявали под една или друга форма в следващите му творби. „Плаващата опера“6 на Джон Барт беше още една чудесна творба в подходящ обем — явно на тази възраст Пота не можеше да се залови за някое монументално произведение, което би му отнело пет години, пък и повече! Той знаеше, че не притежава находчивостта на съвременните английски писатели като Иън Макюън и Анита Брукнър, те бяха в състояние и умееха да сгъстят заплетените нива на действието и подробните географски описания в кратък текст от неколкостотин страници.

Макар и прекалено къси за самостоятелни томове, „Записки от подземието“ и „Метаморфозата“ също се доближаваха до идеята му. Той би ги разширил гъвкаво до един по-приемлив обем с помощта на хаплив диалог, бляскави сцени, наситени със символизъм, язвителен цинизъм, сатира и саркастични психологически прозрения. Обаче и двата романа вече бяха написани.

Хората изглежда бяха забравили „Стръвницата“ на Фокнър, в която също имаше хляб. Но рано или късно щяха да си я припомнят, ако се опиташе да я имитира — както злостно си спомняха на часа за друго произведение на Фокнър „Като бях на смъртен одър“, ако някой дръзваше да си присвои неговата форма или елементи от съдържанието му. Каква работа обаче можеше да му свърши митологично произведение като „Стръвницата“ в рамките на Ню Йорк или Ийст Хамптън, и какво знаеше той за където и да било другаде? Как някой изобщо би могъл да подражава на Фокнър и уникалните му творби? Или пък на Мелвил в „Моби Дик“ и в „Мошеникът“7?

Тук, макар и със съжаление, се налага да припомня на Пота, че Фокнър умира на шейсет и пет години вследствие на травмите си от падане при езда в нетрезво състояние, а Мелвил угасва в мизерия, напълно забравен от хората, дори без издател за последните си романи, които днес са възприемани като венец на цялото му творчество. Макар и да има основания за самосъжаление, поне в това отношение Пота е далеч по-добре от споменатите си колеги, а и не му липсват издатели, които с трепет очакват неговата следваща творба.

Всъщност, по-лесно би било да преработи „Илиада“.

Но още в късния следобед в душата му се появиха съмнения относно „Илиада“ и Хера в ролята на героиня, от чието име се водеше разказът. А на следващата сутрин предпочитанията му към Хера се разсеяха като тънки вълма мъгла, подгонени от утринния ветрец.

Богиня или не, тя несъмнено щеше да се превърне в хленчеща жена, която не може да обуздае прекалено палавия си съпруг. Той вече беше сътворил подобен образ, при това не само в едно произведение. Освен ако случайно се окажеше, че и тя има тайни любовни връзки. Дори нямаше да е необходимо някакво специално проучване. Хера, поради глупавата си суетност и горделивост, в един момент губеше своеобразния конкурс за красота срещу Афродита. Но тя все пак беше богинята, покровителка на брака, домашното огнище и семейството. И то при това нейно семейство! Беше заядлива и непорочна кавгаджийка. Вероятно в ръцете на Пота би заприличала по-скоро на еврейска, отколкото на гръцка съпруга. Даже и изричайки думата „путка“, която той дръзко беше сложил в устата й. На Пота хич не му беше лесно да го направи, но „путка“ беше от мръсните думи, подобно на „чукам“ или „майната му“8, която навлизаше все повече в речника на съвременна Америка и особено сред жените. Модерните млади момичета свободно я употребяваха. Майките я използваха, когато меко коряха дъщерите си, а дъщерите добродушно се оплакваха от майките си, онези путки. Да не говорим пък за още по-модерните мамички, които си падаха по футбола, с техния груб мъжки речник. Такава, разбира се, беше в днешно време и леля Поли. Лелята на Том Сойер, нали си спомняте?

Пота се замисли за „Лолита“. После се сети за „Блед огън“9. Макар и самобитен като концепция, този роман беше идеална творба за високо ерудираните читатели, Пота убедено смяташе, че те съществуват. Но този дяволски фалшификатор Набоков вече го беше написал, мамка му! „Лолита“ изобщо не му беше по вкуса, но в крайна сметка идеята за един сексуален роман не беше толкова лоша. Шансът да бъде продаден в киното изглеждаше далеч по-голям, а допълнителната рекламна шумотевица — ярко доказателство, че талантливият и неуморим писател Юджийн Пота отново е на гребена на вълната.

Уви, той нямаше да напише такъв роман. И все пак, един сексуален роман, особено на границата с порнографията, несъмнено беше добра идея. За съжаление, обаче, определено не беше неговата добра идея.

Освен ако я представеше като: