Последна саможертва

Глава 28

Дъхът ми секна. Всеки от нас имаше свое одеяло, но дори и в средата на лятото температурата падаше през нощта. В съня си Дмитрий се бе претърколил към мен, беше смесил одеялата ни в една купчина и бе отпуснал главата си върху гърдите ми. Тялото му лежеше плътно до моето, топло и познато, а той дори се бе сгушил в мен.

Явно е бил по-изтощен, отколкото си мислех, щом вършеше това в съня си. В края на краищата той бе този от нас, който винаги спеше, както се казва, с едното си око отворено. Но сега беше свалил гарда и тялото му несъзнателно търсеше… какво? Просто топлина? Или мен? По дяволите! Защо зададох на Соня моя въпрос? Не можех ли да продължавам с лесната си роля като гадже на Ейдриън и приятелка на Дмитрий? Защото, честно казано, точно сега не се справях много добре нито с едната, нито с другата си роля.

Едва-едва, съвсем предпазливо се изместих леко, за да обвия ръка около него и да го придърпам по-близо до себе си. Знаех, че рискувам да се събуди и да разваля магията. Но не стана така. Той дори се отпусна още повече. Да го чувствам по този начин… да го държа в обятията си… събуди в мен рояк от емоции. Изгаряше ме болката, която не бе заглъхнала в гърдите ми, откакто го бях загубила. В същото време, докато го прегръщах толкова плътно, ми се струваше, че близостта му запълва празнотата от тази болка, все едно липсващата част от мен се бе възстановила. Дори не бях осъзнавала липсата й. Бях я блокирала през цялото това време, докато думите на Соня не разтърсиха новото, крехко равновесие, с което се опитвах да приема живота.

Не зная колко дълго останахме така. Сигурно е било доста дълго, защото по едно време лъчите на изгряващото слънце започнаха да проникват през прозирната тъкан на палатката. Светлината бе достатъчна, за да огледам Дмитрий, да видя изящно очертаните линии на лицето му и на мекотата на косата му, докато лежеше до мен. Толкова много исках да докосна косата му, да се уверя, че все още е нежна като коприна. Глупава сантименталност, разбира се. Косата му не би могла да се промени. И все пак… копнежът ме изгаряше и най-накрая не устоях, прокарах нежно пръсти през няколкото непокорни кичура. Бяха гладки, копринено меки, а от това плахо докосване по кожата ми плъзнаха тръпки. Но и го събуди.

Очите му се отвориха и моментално застинаха, целите нащрек. Очаквах да отскочи пъргаво от мен. Ала вместо това той само прецени ситуацията — и не помръдна. Ръката ми продължи да гали косата му. Погледите ни се преплетоха, ураган от емоции изригна помежду ни. В този миг забравих, че съм в някаква палатка, че бягаме и се крием от онези, които ни мислят за злодеи. Нямаше убийци за залавяне, нито травма от стригоите за преодоляване. Бяхме само аз и той и чувствата ни, изгарящи ни толкова отдавна.

Когато се размърда, не беше за да се отдалечи от мен. Напротив, Дмитрий само повдигна глава дотолкова, че да се вгледа в мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Очите му го издадоха. Искаше да ме целуне, а аз отчаяно исках да го направи. Приведе се над мен, отпуснал едната си ръка върху бузата ми. Бях готова за устните му — нуждаех се от тях, до болка — и тогава той застина. Отдръпна се от мен и се надигна. Въздъхна сломено, като извърна поглед от мен. Аз също веднага се надигнах. Дишах учестено, на пресекулки.

— К-какво не е наред? — едва пророних.

Обърна се и ме изгледа.

— Избери си сама. Имаш богат избор.

Прокарах пръсти по устните си. Толкова близко. Толкова, толкова близко.

— Зная… зная, че нещата са се променили. Но зная, че грешиш. Зная, че отново можеш да обичаш.

Докато обмисляше отговора си, маската на лицето му се възвърна.

— Това няма нищо общо с любовта.

Споменът от последната минута отново изплува в паметта ми. Тази съвършена хармония, начинът, по който се загледа в мен и накара сърцето ми да запее. По дяволите, Соня твърдеше че между нас витаела едва ли не мистична връзка.

— Ако не е за любовта, за какво е тогава? — възкликнах огорчено.

— За това, че трябва да постъпваме правилно — промълви той тихо.

Да постъпваме правилно? Кое бе правилно и кое грешно… това бе темата на непрестанните ни спорове в „Свети Владимир“. Тогава още не бях на осемнадесет. Той беше моят учител. Бяхме определени да бъдем пазители на Лиса и трябваше да се посветим изцяло на нея. Всичките онези спорове защо трябва да стоим надалеч един от друг тогава бяха необходими. Но сега всичко това отдавна нямаше значение.

Щях да го затрупам с още много въпроси, ако някои не по-драска отвън по затворената с цип преграда, служеща за врата на палатката ни.

И двамата скочихме и се разделихме. Посегнахме към сребърните колове, оставени до нас. Сграбчих моя повече по инстинкт, защото знаех, че навън не бродеха стригои, само че напоследък стригоите бяха най-малката ни грижа.

— Роуз? Дмитрий?

Гласът едва се чуваше, но беше познат. Поуспокоих се и дръпнах ципа. Пред мен се показа Соня, коленичила пред входа на палатката. Също като нас и тя още беше е дрехите си от последните дни. Кестенявата й коса беше в пълен безпорядък. Но не изглеждаше наранена. Вероятно се бе измъкнала от преследвачите си съвсем невредима. Отдръпнах се, за да може да влезе в палатката.

— Колко е уютно тук вътре — измърмори, като се огледа. Скрили сте се на най-затънтеното място в целия къмпинг. Отне ми цяла вечност да намеря колата, която ми описа.

— Как се добра дотук? — попитах я.

Тя ми смигна.

— Вие не сте единствените, които могат да крадат автомобили. Или, в моя случай, да убеждава собствениците им „доброволно“ да ми ги отстъпят за временно ползване.

— Проследиха ли те? — попита Дмитрий. Той отново беше делови, без следа от преживяното само преди броени секунди.

— Не, поне доколкото бих могла да съм сигурна — отвърна тя, като се отпусна на пода с кръстосани крака. — Двама пазители се опитаха да ме проследят донякъде, но отдавна им загубих следите, както и те моите. Повечето от тях изглежда се интересуваха най-вече от вас двамата.

— Представям си — промърморих. — Много лошо, че Виктор е офейкал, иначе той щеше да бъде основната им грижа.

— Той не е убил кралицата — напомни ми тя унило. Явно накрая трябваше да й кажем защо издирваха Виктор, както и че той е бил преследвачът на Лиса в академията „Свети Владимир“. Соня бе усетила, че някой иска да й навреди. — Но добрите новини са, че зная къде са те сега.

— Къде? — попитахме в един глас двамата с Дмитрий.

При нашата толкова спонтанна и синхронна реакция на устните й разцъфна лека, но многозначителна усмивка.

— В Западен Мичиган — съобщи ни тя. — Поеха в посока, противоположна на кралския двор.

— По дяволите — промърморих. С Дмитрий бяхме потеглили на югоизток от Ан Арбър, прекосявайки предградията на Детройт, като накрая навлязохме в щата Охайо. Бяхме избрали грешната посока. Но видя ли Джил? Тя добре ли е?

— Добре е — кимна Соня. — Изплашена е, но иначе е добре. Описа ми достатъчно подробности за местността, където се намира, така че според мен ще успеем да открием мотела, в който я крият. Свързах се с нея в съня й преди два часа. Те също са били принудени да спрат, за да възстановят силите си. Виктор не се чувствал добре. Може би още са там.

— Тогава трябва веднага да тръгнем — рече Дмитрий, готов за действие. — След като потеглят на път, Джил ще е будна и няма да можеш да се свържеш с нея.

С удивителна бързина опаковахме палатката и всичко останало от престоя ни в къмпинга. Тази сутрин глезенът ми беше по-добре, но още ме наболяваше. Малко преди да се качим в колата й, Соня видя, че накуцвам, и ми извика да спра.

— Почакай.

Коленичи пред мен и опипа подутия ми глезен, които се подаваше изпод окъсаната ми рокля. Пое дълбоко дъх, притисна ръцете си до мен и мощен приток като от електрически ток прониза крака ми, последван от горещи и студени вълни. Щом всичко свърши и тя се изправи, от болката и подуването ми не бе останала и следа, както и от драскотините по кожата на крака ми. Вероятно бе изцерила и раните по главата ми. Владеещите магията на духа толкова често ме лекуваха, че вече не би трябвало да ми прави впечатление, но все още си остава донякъде шашващо.

— Благодаря ти. Но не биваше да го правиш… не биваше да използваш магията…

— Трябва да си в най-добрата си форма — прекъсна ме Соня. Погледът й блуждаеше нейде настрани от мен, към дърветата в далечината. — А пък магията… е, трудно е да й устоиш.

Наистина беше така, но се почувствах виновна, че беше използвала дарбата си заради мен — и се бе приближила към лудостта. След като Робърт я бе възстановил, съзнанието и донякъде се бе излекувало и тя трябваше да се възползва от това. Сега обаче не му беше времето за лекции, пък и изражението на Дмитрий красноречиво ми подсказа, че ще е по-добре да съм във форма.

Потеглихме в посоката, посочена ни от Соня. Този път указанията й бяха много по-точни, без неясноти или възпиращи я обещания. Спряхме само веднъж, за да се „сдобием“ с нов автомобил и да купим пътна карта. Информацията, която Соня бе получила от Джил, ни отведе до малък град, наречен Стърджис. Макар че бе разположен в западната половина на щата Мичиган, в същото време се намираше на юг, така че разстоянието до него не се оказа чак толкова голямо, колкото очаквахме. Въпреки това Дмитрий през цялото време шофираше с не по-малко от двадесет и пет километра в час над позволената скорост.

— Ето там — посочи Соня, когато навлязохме в центъра на Стърджис, който обаче не приличаше много на центровете на по-големите градове. Наближихме скромно изглеждащ мотел в една странична улица. — Това ми описа тя. Мотел „Слънчева светлина“.

Дмитрий спря колата на паркинга зад сградата и ние останахме там, мълчаливо загледани в мотела, който с нищо не оправдаваше лъчезарното си име. Предположих, че също като мен, спътниците ми обмисляха как да проникнем вътре. Дотук ни беше довел сънят на Джил, но Соня не можеше да ни помогне да открием стаята на Виктор и Робърт — ако все още бяха тук. Те със сигурност не се бяха регистрирали с истинските си имена. Вече бях готова да предложа просто да обиколим вратите на стаите и да се надяваме, че Соня ще долови присъствието на Робърт, когато тя внезапно посочи напред.

— Това е тяхната кола — каза тя. — Ето я там.

Това ни бе достатъчно. Беше хондата, с която стигнахме до къщата на Джил. Как да не повярваш, че има карма. Аз задигнах ключовете на Виктор, а после той ми се отплати, като открадна нашите. В последвалия хаос никой от нас не се бе замислил с каква кола е избягал.

— Проявили са небрежност — промърмори Дмитрий, замислено присвил очи. — Трябвало е да сменят колата.

— Тя е на Сидни — припомних аз. — Формално погледнато, не е крадена, така че не фигурира в полицейските списъци. Освен това нещо ми подсказва, че Виктор и Робърт не са чак толкова добри професионалисти, както някои други. — Бяхме оставили зад гърба си дълга редица от крадени коли по цялото протежение на Средния Запад.

Дмитрий кимна, все едно му бях направила комплимент.

— Каквато и да е причината, това ни е от помощ.

— Как ще ги открием? — попита Соня.

Понечих да й предложа да потърси аурите им, но се отказах. Робърт веднага щеше да усети присъствието на Соня и така щеше да бъде предупреден. Освен това, когато намерим братята, имаше вероятност те да окажат съпротива. Ако се сбиехме с тях в мотела, щяхме да привлечем внимание, докато този паркинг се намираше зад мотела, далече от шосето.

— Ще чакаме — отсякох. — И без това е учудващо как са си позволили толкова дълъг престой тук. Ако им е останал поне малко здрав разум, трябва скоро да потеглят.

— Съгласен съм — обади се Дмитрий, като улови погледа ми. Две души в пълен синхрон. Припомних си как за малко да слеем устни в целувка и побързах да отвърна очи, опасявайки се, че лицето ми ще ме издаде. — На това място лесно ще се справим с тях. Няма много пространство за бягство. — Преценката му беше точна. От едната страна на паркинга се издигаше мотелът, а от другата граничеше с бетонна стена.

Наблизо нямаше други сгради.

Той премести колата ни на най-отдалеченото свободно място което можеше да се открие на паркинга, откъдето ни се предоставяше добра видимост за всичко наоколо, включително и към изхода от мотела, но не ни осигуряваше достатъчно надеждно прикритие. Поспорихме дали да останем в колата но накрая с Дмитрий решихме да чакаме отвън, за да имаме повече свобода на действие. Оставихме само Соня в колата.

Тази битка не беше нейна.

Застанала зад колата до Дмитрий, в сянката на един разлистен клен, усещах осезаемо близостта му, както бе заел стоика на воин, готов за свирепа битка. На него може и да му липсваше дългото кожено палто, но трябваше да призная, че повече го харесвах без него.

— Предполагам — казах му тихо, — че няма да говорим за случилото се тази сутрин?

Погледът на Дмитрий беше толкова твърдо прикован в хондата сякаш искаше да накара Джил и братята да се материализират вътре в автомобила. Но не можеше да ме излъже. Просто се стараеше да избягва погледа ми.

— Няма за какво да говорим.

— Знаех си, че така ще кажеш. Всъщност колебаех се дали ще кажеш това, или „не разбирам за какво става дума“.

Дмитрий въздъхна.

— Но — продължих — има нещо, за което трябва да говорим. Като например за това, че ти почти ме целуна. И какво разбираш под „трябва да постъпваме правилно“?

Мълчание.

— Ти искаше да ме целунеш! — Вече ми бе трудно да говоря тихо. — Видях го.

— Само защото искаме нещо, не означава, че е правилно.

— Това, което казах… е истина, нали? Можеш да обичаш, нали? Сега осъзнавам, че веднага след промяната си смятал, че не можеш. Навярно тогава не си могъл. Но нещата се променят. Отново ставаш такъв, какъвто беше.

Дмитрий ме удостои само с един кос поглед.

— Да. Нещата се променят… но някои — не.

— Добре, господин Загадъчен. Това обаче не обяснява кои са „правилните неща“.

По лицето му се изписа смущение.

— Роуз, извършил съм много лоши неща, за повечето от които никога няма да мога да изкупя вината си. Сега единственото, което ми остава, ако искам да поправя живота си, е да забравя, да спра злото и да правя само това, което е правилно. А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам. Крада автомобили. Прониквам в къщи. Но има граници, които няма да прекрача, независимо какво…

Отварянето на задната врата на мотела мигновено привлече вниманието ни. Не беше чудно, че любовта на живота ми бе толкова объркан, след като най-проникновените ни и интимни моменти винаги биваха прекъсвани от зловещи ситуации. Но може и да беше за добро, защото никога, ама никога не съм очаквала да чуя думи като: А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам.

Новата драма имаше предимство. Виктор пристъпи навън, а зад него един до друг вървяха Робърт и Джил. Очаквах да я видя едва ли не с вързани ръце и уста, затова се изненадах, че ги придружаваше така спокойно. Скоро обаче осъзнах, че изглеждаше прекалено спокойна. Не беше естествено. В походката й се долавяше нещо сковано, като при роботите: послушното й държание се дължеше на внушението.

— Внушение — рече Дмитрий тихо, защото също се беше досетил. — Заеми се с Виктор. Аз ще се справя с Робърт.

— Джил ще побегне веднага щом внушението престане да й действа. Поне се надявам. Не бих се обзаложила, че тя няма да се включи в битката, което ще причини повече вреди, отколкото да помогне. Скоро ще разберем.

За щастие наоколо нямаше други хора. Все още беше доста рано сутринта. С Дмитрий изскочихме от укритието си и за броени секунди прекосихме паркинга. Двама здрави дампири винаги могат да надбягат двама стари морой. Освен това, колкото и хитри да бяха, братята въобще не ни очакваха.

С периферното си зрение зърнах как Дмитрий се настрои за схватката, свиреп и неотразим. После се фокусирах изцяло върху Виктор, като връхлетях върху него е цялата си тежест и го повалих на земята. Той здравата се удари в асфалта, а аз го приковах по гръб, като го фраснах с юмрук в лицето. От носа му рукна кръв.

— Добра работа — простена той.

— Отдавна чакам този момент — изръмжах.

Виктор се поусмихна, въпреки болката и кръвта.

— Разбира се, че си го чакала. Мислех, че Дмитрий е свиреп, но всъщност ти си още по-опасна, нали? Ти си като животно, неподдаващо се на контрол, без други желания, освен да се бие и убива.

Сграбчих го за ризата и се наведох над него.

— Аз? Не аз измъчвах Лиса за своя облага. Не аз превърнах дъщеря си в стригой. И със сигурност не аз използвах внушение, за да отвлека едно петнадесетгодишно момиче!

За мое огромно възмущение той продължаваше да ми се усмихва.

— Тя е ценна, Роуз. Много, много ценна. Нямаш представа колко е ценна.

— Тя не е обект, който ти можеш да манипулираш! — креснах му аз. — Тя е… Ох!

Земята под нозете ми внезапно започна да се надига и около нас се оформи някакво странно миниземетресение. Асфалтът се накъдри и осигури на Виктор опора, за да ме отблъсне. Лесно щях да възстановя равновесието си, ако теренът под мен не се надигаше, сякаш се опитваше да ме обкръжи, да ме тласка и люшка като океански вълни. Виктор бе прибягнал до магия — неговият елемент бе земя, — за да контролира земята под краката ми. Приглушени викове на изненада ме убедиха, че и други наоколо бяха усетили промяната, въпреки че магията явно беше фокусирана върху мен.

Но това му струваше много. Виктор бе старец, при това старец, когото аз току-що бях стоварила на земята и здравата цапардосала. Болката и умората го надвиваха, а затрудненото му дишане ми подсказа, че да насочва тази толкова мощна магия — до степен, каквато не бях виждала при нито един друг владеещ магията със земята, — изчерпваше силите му до последната капка.

Още един як удар. Това бе всичко, от което се нуждаех. Един добре премерен удар щеше да го довърши, окончателно да го извади от строя. Само че този път аз се оказах повалената на земята. В буквалния смисъл. Опитах се, доколкото можах, но създаденото специално за мен земетресение ме събори на колене. Още бях е онази глупава рокля, заради която наскоро излекуваните ми крака отново се одраха в асфалта. И асфалтът, щом паднах, отново се нагърчи в опит да ме притисне отвсякъде. Досетих се, че Виктор се стреми да ме прикове намясто, като издигне около мен каменна килия. Не можех да го позволя.

— Напразно напрягаш мускулите си — изрече Виктор задъхано, е обляно от пот лице. — Това няма да ти помогне. Истинската сила е в ума. В хитростта. Като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Като контролирам Василиса, ще контролирам фамилията Драгомир и така ще постигна контрол върху мороите. Това е власт. Това е сила.

Повечето от тази самодоволна тирада премина покрай ушите ми. Но част от нея се заби в съзнанието ми: като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Лиса. Не можех да му позволя да я нарани. Не можех да го оставя да я използва. Всъщност не можех да му позволя да използва и Джил. Лиса ми бе дала четки, нещо като гривна и броеница. Беше семейна скъпоценност на рода Драгомир, предназначена за тези, които я защитават. Това бе моят дълг: да браня всички от фамилията Драгомир. Никога не забравях мантрата на старите пазители: Те винаги са на първо място.

С умение, за което не подозирах, че притежавам, се надигнах от тресящата се земя и се опитах отново да се изправя. Успях, лъкатушейки по паркинга. И като вперих поглед във Виктор, усетих пристъп на това, за което Соня ме предупреждаваше: катализатора. Искрата, която подпалва мрака, който поемах от Лиса. Като се вгледах в него, видях всичките злини от целия ми живот, въплътени в един човек. Беше ли вярно това? Не, не съвсем. Но той бе наранил жестоко моята най-добра приятелка, като едва не я уби. Беше си играл с Дмитрий и мен, усложнявайки и без това обърканите ни отношения. Сега се опитваше да контролира други. Кога ще свърши всичко това? Кога Виктор ще престане да сее зло? Червено и черно забули зрението ми. Чух някакъв глас да вика името ми — казах си, че навярно е Соня. Но в този миг за мен нямаше нищо на този свят, освен Виктор и омразата ми към него.

Хвърлих се отгоре му, побесняла от гняв и заредена с адреналин, като изскочих от епицентъра на тресящата се земя, заплашваща да ме погълне. Отново се озовах до него и го блъснах в бетонната стена — при това с много повече сила, отколкото бе необходимо да блъсна дори някой стригой. От силния удар главата му отхвръкна назад. Чух странно изпукване и Виктор рухна на земята. Веднага се наведох над него, сграбчих го за раменете и го раздрусах.

— Ставай! — изкрещях. — Ставай и се бий с мен! — Но колкото и да го раздрусвах и крещях, Виктор не се изправи. Дори не помръдна.

Отзад ме сграбчиха някакви ръце, отчаяно опитващи се да ме отместят настрани.

— Роуз… Роуз! Спри. Спри се.

Не обърнах внимание на гласа, не обърнах внимание на ръцете. Цялата кипях от гняв и сила, исках — не, нуждаех се — Виктор да се изправи срещу мен, за да решим окончателно кой ще победи. Внезапно ме обзе някакво странно усещане, все едно че върхове на пръсти полазиха по кожата ми. Пусни го. Не исках, но за част от секундата ми се стори разумна идея. Леко охлабих хватката си, само колкото да позволя на тези ръце да ме отдръпнат назад. И тогава, изведнъж, изскочих от мъглата и осъзнах какво се бе случило. Този, които ме дърпаше, беше Соня. Тя беше прибягнала до слабо внушение, за да ме отстрани от полесражението и да ме накара да пусна Виктор. Магията й беше толкова силна, че дори не й бе нужно да ме гледа в очите. Държеше ме до себе си, макар вече да е знаела, че няма смисъл.

— Трябва да го спра — казах й, докато се опитвах да се освободя от хватката й. — Той трябва да си плати. — Отново се опитах да се нахвърля върху него.

Соня се отказа от опитите да ме възпре физически и вместо това реши да се ограничи само с думи.

— Роуз, той си плати! Мъртъв е. Не виждаш ли? Мъртъв. Виктор е мъртъв!

Не, не виждах — поне не отначало. Усещах само заслепяващата ме ярост, необходимостта да се добера до Виктор. Но тогава думите й достигнаха до мен. Когато сграбчих Виктор, усетих как тялото му омекна. Видях как очите му са вперени в… нищото. Тогава налудничавата, кипяща емоция в мен стихна, за да отстъпи на шока. Хватката ми отслабна и аз се взрях в него. И едва тогава осъзнах какво ми казваше Соня.

Разбрах какво бях извършила.

После чух някакъв ужасяващ звук. Тих стон прониза мозъка ми, смразен от ужаса. Озърнах се тревожно назад и видях Дмитрий, застанал до Робърт. Ръцете на Робърт бяха стегнати зад гърба му и Дмитрий го държеше без усилие, но Робърт се опитваше с все сили да се освободи. Разбира се, не успя. Наблизо беше и Джил, неспокойна, объркана и изплашена.

— Виктор! Виктор!

Воплите на Робърт, заглушени от сълзите му, бяха безполезни, също като моите усилия да накарам Виктор да се надигне от асфалта. Отново сведох поглед към тялото пред мен, едва осъзнаваща какво бях направила току-що. Досега си мислех, че пазителите са полудели така да реагират срещу Еди, задето беше убил един морой, но сега започвах да ги разбирам. Едно е да убиеш чудовище като някой стригой. Но да отнемеш живота на някого, дори той да е…

— Махни го оттук!

Соня беше застанала толкова близо до мен, че потръпнах от неочаквания й вик. Тя също бе коленичила, но сега скочи на крака и се обърна към Дмитрий.

— Махни го оттук! Колкото можеш по-бързо!

Дмитрий я изгледа сепнато, но властната й заповед го пришпори да действа. Започна да дърпа Робърт настрани. След няколко мига Дмитрий предпочете да го сграбчи за рамото и го завлече на някъде. Очаквах Робърт да се разкрещи в знак на протест, но той остана безмълвен. Но не можеше да откъсне очи от трупа на Виктор — погледът му беше толкова остър, толкова фокусиран, сякаш бе предназначен да пробива дупки в някого. Соня обаче не беше повлияна като мен от някакво фантастично видение, затова се втурна между двамата братя и отново приклекна, за да прикрие тялото на Виктор със собственото си тяло.

— Махни го оттук! — отново се провикна тя. — Той се опитва да върне Виктор обратно! И ще го направи целунат от сянката!

Все още бях смутена и объркана, бях ужасена от това, което бях направила, но опасността от това, за което тя говореше, ме порази като удар в лицето. Робърт би могъл да върне Виктор отново към живота. Братята бяха достатъчно опасни, дори и без да са свързани. Не биваше да се позволи на Виктор да призовава духове така, както аз умеех. Виктор на всяка цена трябваше да остане мъртъв.

— Не трябва ли да докосне тялото на брат си? — попитах я аз.

— Да, за да довърши създаването на връзката. Но сега е впрегнал тонове от своята духовна магия, за да призове обратно душата на Виктор и да я задържи наблизо — обясни ми тя.

След като Дмитрий отведе Робърт, Соня ме повика, за да й помогна за преместването на трупа. Вече бяхме вдигнали доста шум, така че беше истинско чудо, че никой от мотела още не бе излязъл на паркинга. Джил се присъедини към нас и аз се раздвижих, без всъщност да осъзнавам какво върша. Соня намери ключовете от хондата на Виктор и спусна задните седалки, за да има повече място в багажника. Напъхахме го там. Влязохме в хондата и се приведохме, за да не ни забележи някой. Скоро обаче чухме гласове. Хората започнаха да излизат, за да видят какво става. Не зная колко дълго останаха на паркинга, но за наше щастие не се заеха да претърсват колите. Всъщност не можех да преценя, защото мислите ми само блуждаеха хаотично. Гневът ми беше стихнал, но в мозъка ми цареше пълен хаос. Като че нищо конкретно не можеше да задържи вниманието ми. Повдигаше ми се и само следвах сляпо заповедите на Соня, като през цялото време се стараех да стоя ниско приведена, за да не поглеждам към тялото на Виктор.

Дори и след като гласовете отвън заглъхнаха, Соня не ни позволи да излезем от колата. Най-после тя пое дълбоко дъх и фокусира погледа си върху мен.

— Роуз?

— Да? — отвърнах сковано.

Дори само гласът й ме утешаваше, приласкаваше. Отново усетих онова пълзене по кожата си и нуждата да й угодя.

— Искам да погледнеш мъртвите. Отвори очите си за тях.

Мъртвите? Не. Съзнанието ми беше почти извън контрол, но усещах, че призоваването на духовете е лоша идея.

— Не мога.

— Можеш — рече тя. — Ще ти помогна. Моля те.

Не можех да устоя на внушението й. Разтворих сетивата си и позволих да се срутят защитните стени, които бях издигнала около себе си. Тези психични прегради ме изолираха от света на мъртвите и духовете, които ме следваха навсякъде. След броени секунди около мен започнаха да изплуват прозрачни лица, като някои от тях изглеждаха като нормални хора, но други бяха ужасяващи и отблъскващи. Със зеещи уста, искащи да заговорят, но неспособни да отронят и дума.

— Какво видя? — попита ме Соня.

— Духове — прошепнах.

— А Виктор видя ли го?

Вперих се в гъмжилото от лица и затърсих някое познато.

— Не.

— Отпрати ги — нареди ми тя. — И издигни отново преградите си.

Опитах се да направя това, което поиска, но се оказа трудно. Не притежавах достатъчно воля. Долових някакво насърчение отвън и се досетих, че Соня продължава да ми въздейства чрез внушението си. Самата тя не можеше да принуди духовете да изчезнат, но усещането за подкрепата й, както и нейната заразяваща решителност, ми вляха сили. Накрая успях да изтласкам неспокойните духове на мъртвите.

— Отишъл си е завинаги — констатира Соня. — Или е напълно погълнат от света на мъртвите, или блуждае нейде като неспокоен дух. Но всякакви връзки със света на живите са скъсани. Никога няма да се върне към живота. — Обърна се към Джил: — Върви да доведеш Дмитрий.

— Не зная къде е той — сепна се Джил.

Соня се усмихна, но не промени изражението си.

— Сигурна съм, че е някъде наблизо и следи какво става. Обиколи зад мотела, зад паркинга, където и да е. Той ще те види.

Джил тръгна, без да се нуждае от внушение. Когато изчезна от погледа ми, аз зарових лице в дланите си.

— О, Господи! О, Господи! През цялото време го отричах, но е вярно: аз съм убийца.

— Сега не мисли за това — каза Соня. Беше поела нещата в свои ръце и това ми действаше толкова успокояващо. Почти. По-лесно е да се вслушваш в нечии заповеди, отколкото сама да си заповядваш. — По-късно ще се занимаваме с вината ти. Засега трябва да измислим как да се отървем от тялото.

Отворих очи и си наложих да погледна към Виктор. Отново ми прилоша. Отново ме връхлетяха онези налудничави чувства, този път дори още по-неконтролируеми. Засмях се дрезгаво, насила.

— Да. Тялото. Бих искала Сидни да е тук. Но ние не разполагаме с магически отвари. Слънцето няма да го унищожи. Не е ли странно? Стригоите са по-трудни за убиване… да, много по-трудни за убиване… но по-лесни за унищожаване. — Отново се засмях, защото долових нещо познато в несвързаното си говорене… Приличах на Ейдриън в някой от неговите странни мигове. Или Лиса, когато магията на духа я довеждаше до ръба на нервната криза. — Това е то, нали? — попитах Соня. — Потопът… потопът, за който ме предупреди. Лиса избяга от влиянието на духа, но накрая той превзе мен… също като Ана… също като съня… О, Господи. Това е само сън, нали. Но аз никога няма да се събудя от него…

Соня ме гледаше втренчено със сините си очи, разширени от… страх? Подигравка? Тревога? Протегна ръка и пое моята.

— Ще го преодолеем заедно, Роуз.

Едно почукване на прозореца на колата сепна и двете ни. Соня отвори вратата и пусна вътре Дмитрий и Джил.

— Къде е Робърт? — попита Соня.

Дмитрий се извърна назад, огледа Виктор и после бързо отклони поглед.

— В безсъзнание, скрит в едни храсти зад ъгъла.

— Очарователно — каза Соня. — Но мислиш ли, че е разумно да го оставим?

Той сви рамене.

— Предположих, че не е по-разумно да ме видят как нося на ръце мъж в безсъзнание. Всъщност… да, мисля, че трябва да го оставим там. Ще се събуди. Той не е беглец. Пък и без Виктор, той… хм, не е безвреден. Но ще е по-малко вреден. И без това не можем да го вземем с нас.

Отново се засмях, но този път смехът ми дори и на мен ми прозвуча неуместен и истеричен.

— Той е в безсъзнание. Разбира се. Разбира се. Това го умееш. Защото умееш да вършиш само правилните неща. Но не и аз. — Погледнах към Виктор. — Животно. Без способност да разсъждава. Така ме нарече. И беше прав. — Обвих ръце около раменете си и ноктите ми се впиха до кръв в кожата ми. Физическата болка може да изтласка душевната. Нали Лиса все това повтаряше?

Дмитрий се вторачи в мен, след което се извърна към Соня.

— Какво не е наред? — попита той напрегнато. Бях го виждала много пъти да рискува живота си, но този път наистина изглеждаше уплашен.

— Духът — каза Соня. — Толкова отдавна е притегляна от него… и досега е успявала да му се противопостави. Но той чака. Винаги чака… — Леко се намръщи, може би осъзнала, че е започнала да говори като мен. Обърна се към Джил: — Това сребро ли е?

Джил сведе очи към медальона във форма на сърце, който носеше около врата си.

— Мисля, че да.

— Може ли да го взема?

Джил го откопча и й го подаде. Соня го задържа между дланите си и за миг притвори очи, докато устните й замърдаха. След няколко секунди отвори очи и ми подаде медальона.

— Сложи си го.

Още като го докоснах, някакво странно усещане се плъзна по кожата ми.

— Сърцето… — Докато стягах закопчалката отзад на врата си, гледах към Дмитрий. — Помниш ли това? Къде се намира сърцето, ме попита ти. Ето къде е. Тук е…

Млъкнах. Светът внезапно оживя. Разпокъсаните ми мисли започнаха да се подреждат, да оформят някакво подобие на здрав разум. Вгледах се в спътниците си — в живите — и сега действително ги видях. Докоснах медальона.

— Това е магията на изцелението.

Соня кимна.

— Не зная дали въздейства върху съзнанието. Не мисля, че решава за постоянно проблемите… но поне засега няма да има конфликт между съзнанието и волята ти.

Опитах се да не се замислям върху последните и думи. Поне засега. Вместо това се опитах да усетя света около мен.

— Какво направих? — прошепнах.

Джил ме прегърна, но Дмитрий беше този, който отговори.

— Каквото трябваше.