Последна саможертва

Глава 5

Исках да се махна от Дмитрий не само заради трудното ни романтично минало. Говорех сериозно, когато казах, че не искам да си навлича неприятности заради мен. Ако пазителите ме открият, съдбата ми нямаше да бъде по-различна от досегашната. Но Дмитрий? Той бе направил стъпки по пътя към приемането, макар все още малки и неуверени. Разбира се, голяма част от постигнатото вече бе разрушено, но шансът му за нормален живот не беше изцяло провален. Ако не искаше да живее в кралския двор или сред хората, можеше да се върне в Сибир, при семейството си. Там, в онази затънтена част на света, ще бъде трудно да го открият. А като се имаше предвид колко близки бяха всички в общността, щяха да се постараят да го защитят на всяка цена, ако някой се опита да го залови. Да остане с мен, определено беше грешният избор. Трябваше да го убедя.

— Зная какво си мислиш — рече Дмитрий, след като пътувахме вече час.

Не бяхме говорили много, всеки един потънал в мислите си. След още няколко второстепенни пътища най-сетне бяхме стигнали до междущатската магистрала и сега се движехме с добра скорост към… ами, нямах представа. Взирах се през прозореца, замислена за всички беди, които ми се бяха стоварили, и как сама да се справя с тях.

— А? — стрелнах го с поглед.

Стори ми се, че по устните му пробягна някакво подобие на усмивка, което изглеждаше абсурдно, имайки предвид, че това вероятно беше най-лошата ситуация, в която се бе озовавал след превръщането си от стригой в дампир.

— И няма да се получи — додаде той. — Обмисляш как да се измъкнеш от мен, вероятно когато най-после спрем, за да заредим с бензин. Смяташ, че тогава може би ще успееш да избягаш.

Колкото и да беше откачено, аз наистина обмислях подобна възможност. Някогашният Дмитрий беше добър партньор във всяко едно начинание, но не бях толкова сигурна, че ми харесва способността му да отгатва мислите ми.

— Това е загуба на време — заявих и посочих колата.

— О? Имаш по-интересни занимания от това да бягаш от тези, които искат да те затворят и екзекутират? Моля те, не ми казвай отново, че е твърде опасно за мен.

Изгледах го кръвнишки.

— Не става дума само за теб. Бягството не е единствената ми грижа. Би трябвало да помагам да се изчисти името ми, а не да се крия в някакво отдалечено място, където без съмнение ме водиш. Отговорите са в двора.

— И ти имаш много приятели в двора, които работят по въпроса. За тях ще бъде по-лесно, ако знаят, че си в безопасност.

— Първо искам да знам защо никой не ми каза за това — или, по-скоро, защо Лиса не го направи? Защо го скри от мен? Не мислиш ли, че щях да бъда по-полезна, ако бях подготвена?

— Ние се бихме, не ти — отвърна Дмитрий. — Бояхме се, че ако знаеш, може по някакъв начин да издадеш, че замисляме нещо.

— Никога нямаше да кажа нищо!

— Не и съзнателно. Но ако си напрегната или разтревожена… ами, пазителите умеят да долавят подобни неща.

— Добре, сега, след като сме на път, можеш ли да ми кажеш къде отиваме? Права ли бях? На някое шантаво, отдалечено място?

Никакъв отговор.

Присвих очи към него.

— Мразя да не съм в час.

Онова бледо подобие на усмивка стана по-видимо.

— Е, аз си имам своя теория, че колкото по-малко знаеш, толкова повече любопитството ти ще те накара да останеш с мен.

— Това е абсурдно! — възразих, макар всъщност теорията му да не беше съвсем лишена от логика. Въздъхнах. — Кога, по дяволите, нещата излязоха от контрол? Кога всички вие се превърнахте в такива организатори? Аз съм тази, която измисля смахнати, невъзможни планове. Предполага се, че в случая аз ще съм генералът. А сега съм едва лейтенант.

Той понечи да каже нещо, но сетне замръзна за няколко секунди, а лицето му придоби онова напрегнато, смъртоносно изражение на опитен пазител. Изруга на руски.

— Какво не е наред? — попитах. Поведението му беше заразно и аз тутакси забравих за всякакви откачени планове.

Видях, че погледът му се стрелна към огледалото за обратно виждане.

— Имаме опашка. Не мислех, че ще стане толкова скоро.

— Сигурен ли си? — Беше се стъмнило и броят на колите на магистралата се бе увеличил. Не знаех как някой може да забележи подозрителна кола сред толкова много, но… ами той беше Дмитрий.

Спътникът ми отново изруга и внезапно, с рязко извъртане на волана, което ме накара да сграбча таблото, пресече двете линии, като за малко не отнесе един миниван, чийто шофьор изрази възмущението си със силно надуване на клаксона. Там имаше изход от магистралата и той отби колата, като едва не забърса мантинелата. Последва ново свирене на клаксони и когато погледнах назад, видях фаровете на кола, която направи същото лудешко движение, за да ни последва в отбивката.

— Дворът е реагирал много бързо — процеди Дмитрий. — Издали са заповед да се наблюдават междущатските магистрали.

— Може би трябва да продължим по черните пътища.

Той поклати глава.

— Твърде бавно. Ще им се изплъзнем, след като сменим колата с друга, но ни откриха прекалено скоро. Ще трябва да се снабдим с нова още тук. Това е най-големият град, преди да стигнем границата с Мериленд.

Една табела ни информираше, че сме в Харисбърг, Пенсилвания, и докато Дмитрий ловко лавираше надолу по натоварената търговска улица, виждах, че опашката ни продължава да ни следва.

— Как точно смяташ да се сдобием с нова кола? — попитах предпазливо.

— Слушай внимателно — заговори той, пренебрегвайки въпроса ми. — Много, много е важно да направиш точно това, което ще ти кажа. Никакви импровизации. Никакви възражения. В онази кола има пазители и вече са предупредили останалите пазители в района, вероятно дори и човешката полиция.

— Ако ни залови полицията, това няма ли да създаде някои проблеми?

— Алхимиците ще оправят всичко и ще се погрижат да ни върнат на мороите.

Алхимиците. Трябваше да се досетя, че и те ще се замесят. Те бяха тайно общество от човешки същества, които помагаха да се защитят интересите на мороите и дампирите, като пазеха съществуването ни в тайна от преобладаващата част на човешката раса. Разбира се, алхимиците не го правеха от добри чувства. Те ни смятаха за дяволски и противоестествени създания на мрака и повечето искаха да са сигурни, че ще останем в периферията на човешкото общество. Един избягал „престъпник“ като мен със сигурност беше проблем, за чието разрешение биха искали да помогнат на мороите.

Когато заговори отново, гласът на Дмитрий бе твърд и заповеднически, макар че очите му не бяха насочени към мен. Бяха заети да оглеждат двете страни на улицата.

— Без значение какво мислиш за решенията, които всички вземат вместо теб, без значение колко нещастна се чувстваш в тази ситуация, ти знаеш — и аз съм сигурен, че го знаеш, — че никога не съм те предавал, когато моят и твоят живот са били заложени на карта. В миналото ми вярваше. Довери ми се и сега.

Исках да възразя, че това, което каза, не беше съвсем вярно. Той ме беше предал. Когато бе победен от стригой, когато бе показал, че не е съвършен, той ме беше предал, разбивайки на пух и прах невъзможния, божествен образ, който имах за него. Но когато на карта е бил заложен моят живот? Не, винаги се е грижил да съм в безопасност. Дори докато беше стригой, никога не съм била убедена докрай, че може да ме убие. През онази нощ, когато Академията беше нападната и Дмитрий беше превърнат в стригой, той пак ми беше казал да му се подчиня, без да задавам въпроси. Това означаваше да го оставя да се бие сам със стригоите и аз се бях подчинила.

— Добре — промълвих тихо. — Ще направя каквото кажеш. Само не ми говори отвисоко. Вече не съм твоя ученичка. Вече съм ти равна.

Той отклони очи от пътя и ме погледна изненадано.

— Ти винаги си ми била равна, Роза.

Използването на нежния руски вариант на името ми ме размекна толкова много, че не можах веднага да отговоря. След секунди той отново продължи делово:

— Ето. Виждаш ли онзи киносалон?

Втренчих се надолу по улицата. Имаше толкова много ресторанти и магазини, чиито надписи проблясваха в нощта. Най-после видях какво има предвид. Кино „УЕСТЛАНД“.

— Да.

— Там ще се срещнем.

Разделяхме се? Исках да се разделим, но не по този начин. Да се разделим пред лицето на опасността, ми се струваше ужасна идея. Обаче бях обещала да не споря и продължих да слушам.

— Ако не съм там след половин час, се обади на този номер и продължавай без мен. — Дмитрий ми подаде малко листче, което извади от джоба на коженото си яке. Върху него бе надраскан непознат за мен телефонен номер.

Ако не съм там след половин час. Думите бяха толкова шокиращи, че този път не се сдържах.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“? Ох!

Дмитрий направи рязък завой, като мина на червено и за малко не се блъсна с няколко коли. Отново се разнесоха изсвирвания на клаксони, но завоят беше толкова внезапен, че нашата опашка не успя да се справи. Видях как преследвачите ни продължиха по главното шосе със светещи стопове, докато търсеха къде да обърнат.

Дмитрий влезе в малък паркинг. Беше пълен с коли и аз погледнах часовника, за да добия представа за човешкото време. Беше почти осем часът вечерта. Началото на деня за мороите, началото на времето за развлечения за хората. Той мина покрай няколко входа за мола, накрая избра един и спря. С плавно движение слезе от колата и аз го последвах, без да се помайвам.

— Тук ще се разделим — каза Дмитрий, докато тичаше към вратите. — Движи се бързо, но след като влезеш вътре, не бягай. Не привличай внимание. Слей се с тълпата. Помотай се малко, после излез от който и да е изход, но не от този. Движи се близо до групи от хора, а след това се насочи към киното. — Влязохме в търговския център. — Върви!

Сякаш се боеше, че няма да помръдна, Дмитрий ме бутна леко към ескалатора, след което се насочи към първия етаж. Една част от мен, която се чувстваше смаяна от внезапния поток от хора, светлини и оживление, искаше да замръзне на място. Обаче успях да избутам тази част някъде навътре и се запътих към ескалатора. Бързите рефлекси и инстинктивните реакции бяха част от обучението ми. Бях ги усъвършенствала в училище, по време на пътуванията ми, както и с Дмитрий.

Всичко, на което ме бяха научили за това, как да се изплъзвам на някого, нахлу в главата ми. Най-много от всичко исках да се огледам наоколо, за да проверя дали ме следят, но това определено щеше да привлече внимание. Предположих, че в най-добрия случай разполагаме с две минути преднина пред преследвачите ни. Те трябваше да обърнат колата някъде, за да се върнат до мола, и при условие, че са предположили, че сме дошли в търговския център, да обикалят, докато видят колата ни. Не мислех, че в Харисбърг има достатъчен брой морой, които да призоват пазители толкова бързо. Онези, с които са разполагали, навярно се бяха разделили — някои претърсваха мола, а другите следяха изходите. Това място имаше твърде много врати, за да се осигури наблюдение на всички; моят избор за бягство щеше да си е чист късмет.

Вървях умерено бързо, промъквах се между двойките, семейства с детски колички и кискащи се тийнейджъри. Завидях на последната група. Животът им изглеждаше толкова лесен в сравнение с моя. Минах покрай обичайните за един мол магазини, регистрирайки имената им, но нищо повече. „Ан Тейлър“, „Абъркромби“, „Форевър 21“… Пред мен виждах средата на търговския център, откъдето се разклоняваха няколко коридора. Трябваше скоро да направя своя избор.

Докато минавах покрай магазин за аксесоари, изведнъж се върнах, мушнах се вътре и се престорих, че търся ленти за глава. Докато зяпах, погледнах скришом назад към главната секция на мола. Не видях нищо очебийно. Никой не бе спрял, никой не ме бе последвал в магазина. До щанда с лентите имаше кош, пълен с всякакви джунджурии, заслужаващи да бъдат изхвърлени. „Момичешка“ бейзболна шапка бе една от тях: яркорозова, отпред с огромна звезда от изкуствени диаманти. Истинска отврат.

Купих я, благодарна на пазителите, че при ареста не ми бяха взели малкото джобни. Вероятно бяха решили, че не стигат, за да подкупя някого. Освен това си купих ластик за коса, като през цялото време не изпусках от поглед вратата на магазина. Преди да изляза, вързах косата си на опашка и я прибрах под шапката. Имаше нещо глупаво в дегизирането, но косата ми беше един от най-отличителните ми белези. Беше тъмнокестенява, почти черна, и тъй като напоследък нямах възможност да я подстригвам, в момента стигаше до средата на гърба ми. Всъщност с моята коса и ръстът на Дмитрий щяхме да сме една от най-отличителните двойки, влезли тук.

Смесих се отново с купувачите и скоро стигнах до средата на мола. Тъй като не исках да показвам някакво колебание, поех наляво към „Мейсис“. Докато вървях натам, почувствах леко неудобство заради шапката и съжалих, че не разполагах с повече време, за да избера някоя по-стилна. Няколко минути по-късно, когато зърнах пазителя, останах доволна, че съм направила толкова бърз моден избор.

Той беше застанал близо до една от онези колички, които винаги са в средата на моловете, и се преструваше, че разглежда калъфите за мобилни телефони. Разпознах го заради стойката му и начина, по който се правеше, че се интересува от един калъф е десен тип зебра, докато едновременно с това зорко се оглеждаше. Освен това винаги можеш да отличиш дампирите от хората, когато се вгледаш достатъчно внимателно. В по-голямата си част двете раси изглеждат почти еднакво, но аз можех да различа някой от своите.

Постарах се да не гледам право в него и почувствах погледа му да се плъзга по мен. Не го познавах, което означаваше, че и той вероятно не ме познава. Сигурно се ръководеше от снимка, която му бяха показали, и очакваше косата ми да е най-издайническият белег. С възможно най-непукистката физиономия минах с ленива походка покрай него, зяпайки витрините, като по този начин той можеше да вижда само гърба ми и с нищо не показах, че съм издирвана бегълка. През цялото време сърцето ми биеше лудо в гърдите. Пазителите можеха да ме убият моментално, щом ме зърнат. Дали това важеше и за оживен мол? Не исках да разбера.

Когато приближих количката, леко ускорих крачка. Магазините на „Мейсис“ би трябвало да имат собствени изходи навън и сега щях да видя дали съм имала късмет, като поех в тази посока. Влязох в магазина, взех ескалатора и се насочих към изхода на партера, минавайки през много шикозна секция с готини баретки и шапки федора. Спрях не защото възнамерявах да си купя по-скъпарска шапка, а защото така имах възможност да се закача за група момичета, които също излизаха.

Напуснахме заедно магазина и очите ми бързо се приспособиха към промяната в светлината. Наоколо беше пълно с хора, но отново не видях нищо заплашително. Момичетата спряха, за да си побъбрят, като по този начин ми дадоха възможност да се ориентирам, без да приличам на изгубена. От дясно зърнах оживената улица, по която бяхме дошли двамата с Дмитрий, а оттам вече знаех как да стигна до киното. Изпуснах въздишка на облекчение и прекосих паркинга, без да спирам да се озъртам.

Колкото повече се отдалечавах от търговския център, толкова по-пуст ставаше паркингът. Заради лампите върху високите стълбове наоколо не беше съвсем тъмно, но при все това ме налегна донякъде зловещо усещане, докато наоколо ставаше все по-тихо и тихо. Вътрешният ми импулс беше да се насоча право към улицата и да поема по тротоара към киното. Беше добре осветен и имаше хора. Но миг по-късно реших, че е прекалено очебийно. Щях да прекося паркинга и да стигна много по-бързо до киното.

Оказа се вярно — почти. Киното беше съвсем наблизо, когато осъзнах, че все пак ме бяха проследили. Не много далеч пред мен сянката на единия от уличните стълбове не падаше правилно. Сянката беше прекалено широка. Някой стоеше зад стълба. Съмнявах се, че някой пазител е избрал случайно този стълб с надеждата аз или Дмитрий да минем покрай него, по-скоро това беше един от преследвачите, който ме бе видял и ми бе устроил засада.

Продължих да вървя, опитвайки се да не забавям видимо ход, макар че всеки мускул в тялото ми бе напрегнат и готов за атака. Аз трябва да нападна първа. Аз трябва да контролирам ситуацията.

Подходящият момент бе секунди преди предполагаемият от мен момент, в който преследвачът ми щеше да направи първото си движение. Скочих и го хвърлих — оказа се дампир, когото не познавах — срещу най-близката кола. Да. Изненадах го. Разбира се, изненадата беше взаимна, когато алармата на колата запищя в нощта. Трепнах, опитвайки се да не обръщам внимание на пронизителните звуци, докато стоварвах юмрука си отляво в челюстта на жертвата си. Трябваше да го обезвредя.

От силата на юмрука ми главата му се удари в колата, но той го понесе по начин, достоен за възхищение, като се изви назад в опит да се освободи. Беше силен и аз леко се олюлях, но не толкова, че да изгубя равновесие. Компенсирах силата със скорост. Отбягвах ловко всяка негова атака, но това не беше достатъчно. Онази глупава кола продължаваше да пищи и накрая щеше да привлече вниманието на другите пазители или на полицията. Или на охраната на мола.

Стрелнах се напред и заобиколих едната страна на колата, а той се спусна след мен, после спря, когато се озовахме от двете противоположни страни. Все едно две деца си играеха на гоненица. Имитирахме взаимно движенията си, докато той се опитваше да отгатне в коя посока ще поема. На мъждивата светлина видях нещо изненадващо, затъкнато в колана му: пистолет. Кръвта ми се вледени. Пазителите бяха обучени да си служат с огнестрелни оръжия, но рядко ги носеха. Сребърният кол беше нашето предпочитано оръжие. В крайна сметка работата ни беше да убиваме стригои и пистолетите не бяха ефективни за целта. Но срещу мен? Да. Пистолетът щеше да го улесни, но имах чувството, че той ще се поколебае да го използва. Пищящата аларма можеше да бъде обяснена, ако някой неочаквано приближи, но изстрел? Това неминуемо щеше да предизвика обаждане в полицията. Този тип нямаше да стреля, ако имаше друг начин, но щеше да го направи, ако не му остане избор. Това трябваше да приключи по-скоро.

Накрая се предвижих към предната част на колата. Той се опита да ме пресрещне, но тогава го изненадах, като скочих върху капака (защото, честно, на този етап едва ли алармата можеше да стане по-шумна). Възползвайки се от мига, докато все още имах това предимство, се хвърлих от колата върху него и го проснах в целия му ръст на земята. Притиснах корема му с тежестта на тялото си и обвих ръце около врата му. Той се изви в опит да ме отхвърли и почти успя. Но в крайна сметка липсата на въздух си каза думата. Спря да се движи и изпадна в безсъзнание. Пуснах го.

За един кратък миг в съзнанието ми се мярна картината от бягството ми от кралския двор, когато използвах същата техника върху Мередит. Отново я видях да лежи върху земята и ме прободе същото чувство на вина. Побързах да го пропъдя. Мередит беше добре. Мередит дори не беше тук. Нищо от онова нямаше значение. Единствено имаше значение, че този тип беше извън строя и аз трябваше да се махна оттук. Веднага.

Без да се огледам, за да проверя дали идват и други, хукнах през паркинга към киното. Спрях се чак когато се отдалечих достатъчно от виещата кола и използвах друга за прикритие. Не видях никой да тича натам, но на входа на паркинга, близо до мола, изглежда имаше някакво оживление. Не останах, за да разбера какво става. Каквото и да беше, не би могло да е добре за мен.

Две минути по-късно вече бях пред входа на киното, задъхана повече от страх, отколкото от изтощение. Да издържам на бягане, беше нещо, на което се бях научила благодарение на Дмитрий. Но къде беше Дмитрий? Посетителите се трупаха около входа. Докато чакаха за билети или обсъждаха филма, който току-що бяха гледали, някои ми хвърляха странни погледи, учудени от раздърпания ми външен вид. Никъде нямаше и следа от Дмитрий.

Нямах часовник. Колко време беше минало, откакто се разделихме? Със сигурност не и половин час. Помотах се пред киното, като се стараех да не се отделям от тълпата, оглеждайки се за Дмитрий или за още преследвачи. Нищо. Минутите се нижеха. Бръкнах в джоба и докоснах листчето с телефонния номер. Продължи без мен, бе казал той. Продължи без мен и се обади на този номер. Разбира се, нямах мобилен телефон, но това в момента беше най-малкият ми проблем…

— Роуз!

Една кола спря до тротоара. Дмитрий се бе навел от прозореца и аз едва не припаднах от облекчение. Добре де, бях далеч от припадъка. Всъщност не си губих времето, забързах към него и скочих на седалката до него. Без да промълви нито дума, той даде газ и ние профучахме по улицата обратно към главното шосе.

Отначало не си проговорихме. Той беше толкова напушен и напрегнат, че сигурно щеше да избухне и от най-малката провокация. Караше бързо, но не толкова, че да привлече вниманието на полицаите, като през цялото време поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Има ли някой зад нас? — попитах накрая, когато се вляхме в трафика по магистралата.

— Не забелязвам. Ще им отнеме известно време, докато разберат с каква кола сме.

Когато влязох, не бях обърнала особено внимание, но сега забелязах, че сме в хонда акорд — поредната обикновена кола. Освен това видях, че няма ключ в стартера.

— С жица ли я запали? — попитах, сетне перифразирах въпроса. — Открадна ли я?

— Имаш интересен набор от морални принципи — отбеляза той. — Да се нахлуе в затвор — няма нищо нередно. Но кражбата на кола те възмущава.

— По-скоро съм изненадана, отколкото възмутена — промърморих и се облегнах на седалката. Въздъхнах. — Страхувах се… ами, за един момент се изплаших, че няма да дойдеш. Че са те заловили или нещо такова.

— Не. Прекарах по-голямата част от времето си да дебна и търся подходяща кола.

Последваха няколко минути в мълчание.

— Не попита как е минало при мен — изтъкнах, леко засегната.

— Нямаше нужда. Ти си тук. Само това има значение.

— Бих се.

— Виждам. Ръкавът ти е скъсан.

Погледнах надолу. Да, скъсан беше. Освен това в лудешкото си препускане бях изгубила шапката си. Не че беше голяма загуба.

— Не искаш ли да разбереш нещо за схватката?

Очите му останаха приковани в пътя пред нас.

— Вече зная. Повалила си противника си. Направила си го бързо и добре. Защото наистина си добра.

За миг се замислих над думите му. Бяха изречени сухо и делово… при все това ме накараха леко да се усмихна.

— Добре. И сега какво, генерале? Не мислиш ли, че те ще проверят докладите за откраднатите коли и ще научат регистрационния ни номер?

— Вероятно. Но дотогава ние ще имаме нова кола — такава, за която няма да имат никаква информация.

Намръщих се.

— И как ще стане това?

— След няколко часа имаме среща с някого.

— По дяволите! Наистина мразя да съм последната, която узнава всичко.

След „няколко часа“ се озовахме в Роуаноук, Вирджиния. Дотук по-голямата част от пътуването бе преминала без никакви произшествия. Но когато градът се появи, забелязах, че Дмитрий следи табелите, докато откри тази, която търсеше. Излезе от магистралата, като продължаваше да се оглежда за евентуални преследвачи, но не откри такива. Стигнахме до една търговска улица и той подкара към ресторант на „Макдоналдс“, който се отличаваше ясно от останалите заведения.

— Предполагам, че това не е почивка, за да хапнем? — попитах.

— Това — отвърна ми Дмитрий — е мястото, откъдето ще вземем следващата ни кола.

Продължи към паркинга, докато се оглеждаше за нещо, макар да си нямах идея за какво точно. Забелязах го миг преди него. В далечния край на паркинга видях жена, която се бе облегнала върху светлокафяв джип е гръб към нас. Не можех да видя много от нея, освен че носеше тъмна риза и имаше разрошена руса коса, която стигаше почти до раменете й.

Дмитрий паркира на мястото до нейния автомобил и аз изхвръкнах от нашия в секундата, в която той удари спирачките. Познах я дори преди да се извърне.

— Сидни? — Името прозвуча като въпрос, макар да знаех със сигурност, че е тя.

Главата й се обърна и аз видях познатото лице — човешко лице — с кафяви очи, които ставаха кехлибарени на слънчева светлина, и бледата златна татуировка на бузата й.

— Здравей, Роуз — рече тя и върху устните й затрептя тъжна усмивка. Вдигна торбичка на „Макдоналдс“. — Предположих, че си гладна.