Последна саможертва

Глава 33

Виковете и крясъците ми подсказаха, че прикритието ми бе рухнало.

Много очи се приковаха и в Дмитрий. Ейдриън бе свалил илюзията от него веднага след като махнах гривната си. И както бяхме очаквали, пазителите, които постепенно стесняваха обръча около нас, сега се хвърлиха напред с извадени пистолети. Аз все още вярвах, че няма да ги използват. За щастие майка ми и Михаил бързо се придвижиха, за да блокират атакуващите и да спрат стрелбата.

— Недей — извиках към Дмитрий, уверена, че той моментално ще се присъедини към двамата ни защитници. Беше изключително важно двамата да останем съвършено неподвижни, за да не ни приемат като заплаха. Дори вдигнах двете си ръце и — макар и неохотно — Дмитрий ме последва.

— Почакайте. Моля ви първо да ни изслушате.

Обръчът от пазители остана плътен, без никакви пролуки. Бях съвсем сигурна, че майка ми и Михаил са единственото, което ги спираше да открият огън по нас още там, на място. Пазителите винаги бяха обучавани да бранят другите пазители, поне доколкото е възможно. Лесно можеха да повалят Джанин и Михаил, които им блокираха достъпа до нас, пък и обградилите ни пазители нямаше да чакат вечно. Но Джил и Ейб внезапно пристъпиха напред и заеха позиции до нас. Още два щита в нашата отбранителна линия. Намесата на цивилни още повече усложняваше нещата. Ейдриън не се бе помръднал, но фактът, че оставаше затворен в обръча, превръщаше и него в препятствие за пазителите.

— По-късно, ако искате, можете да ни изведете оттук — казах им аз. — Няма да се съпротивляваме. Но първо ни оставете да говорим. Знаем кой е убил кралицата.

— Както и ние — прекъсна ме един от пазителите. — А сега, вие останалите… отдръпнете се, преди да пострадате. Тези двамата са опасни бегълци.

— Те трябва да говорят — спря го Ейб. — Имат доказателства.

Той отново се намесваше, говорейки уверено за неща, за които нямаше никаква представа. Залагаше изцяло на мен. Започвах да го харесвам. Жалко, че доказателството ни не беше стопроцентово сигурно, както ми се искаше, но както споменах и по-рано… това бяха технически подробности.

— Оставете ги да говорят.

Беше нов глас, но глас, който винаги и по всяко време щях да позная. Лиса си проправи път между двама пазители. Те останаха нащрек, в бойни позиции, загрижени да не им се изплъзнем. Това й позволи да се промъкне, но само донякъде, тъй като единият от пазителите я сграбчи за ръката и не й позволи да стигне до нас.

— Те са стигнали толкова далеч. Те имаха право за… Джил. — Господи, не й беше лесно да го каже, без да трепне, още повече че не беше напълно наясно с това разкритие. Единствено смъртта, надвиснала над мен, я караше да пренебрегне потресаващата новина, че се е сдобила със сестра. Тя също ми вярваше на сляпо, уверена, че казвам истината. — Те са във вашата власт. Няма къде да избягат. Само им позволете да говорят. Аз също имам доказателство, което ще потвърди тяхната версия.

— На твое място не бих избързвала да го споделя, Лис — изрекох с нисък глас. Лиса още вярваше, че убийцата е Даниела, и истината никак нямаше да й се понрави. Хвърли ми смутен поглед, но не протестира.

— Нека тогава да ги изслушаме — заяви един от пазителите, при това не кой да е, а самият Ханс. — След едно толкова дръзко бягство, действително бих искал да узная какво ги е върнало обратно.

Ханс да ни се притече на помощ?

— Но — продължи той — сигурен съм, че и двамата ще ни разберете: длъжни сме да ви обезвредим напълно, преди да оповестите голямото си разкритие.

Погледнах към Дмитрий, който вече се бе извърнал към мен И двамата знаехме в какво се забъркваме и честно казано, събитията се развиваха по-добре, отколкото бях предвиждала.

— Добре — кимна Дмитрий. Погледна към благородните ни защитници. — Всичко е наред. Пуснете ги да минат.

Майка ми и другите обаче не помръднаха.

— Пропуснете ги — казах им аз. — За да не се озовете в една килия с нас.

Бях сигурна, че тези самоотвержени глупаци няма да се вслушат в думите ми. Но Михаил пръв отстъпи назад, след което и другите последваха примера му, на практика в пълен синхрон. Пазителите веднага ги отведоха настрани. С Дмитрий останахме неподвижни, а четирима пазители пристъпиха към нас — двама към него и двама към мен. Ейдриън се беше оттеглил с другите, но Лиса остана на няколко крачки от мен, като вярна докрай приятелка.

— Говори — нареди Ханс и стисна здраво дясната ми ръка.

Срещнах погледа на Лиса. Мразех това, което трябваше да кажа. Но не. Точно сега не се тревожех най-много заради нея. Като огледах аудиторията, открих Кристиан, който — разбираемо — следеше цялата драма с наострено внимание. Не издържах да го гледам повече, затова се извърнах и плъзнах поглед по тълпата, без да се вглеждам в отделни физиономии. Всичко ми се струваше като в мъгла.

— Аз не съм убила Татяна Ивашков — заговорих. Неколцина изсумтяха подозрително. — Не я харесвах. Но не съм я убила. — Погледнах към Ханс. — Ти разпита портиера, който свидетелства къде съм била в нощта на убийството, нали така? А той разпозна мъжа, който нападна Лиса, като лицето, подкупило го да излъже къде съм била. — От Михаил бях научила, че Джо накрая си признал, че е получил пари от загадъчния морой, след като пазителите го притиснали до стената с помощта на снимката.

Ханс се намръщи, поколеба се, но накрая ми кимна да продължа.

— Няма досие, потвърждаващо съществуването му или поне пазителите не разполагат с такова. Но алхимиците знаят кой е той. Видели са го в една от техните сгради, при това в ролята на бодигард. — Погледът ми се спря на Етан Мур, застанал до вратата сред групата пазители. — Като бодигард на личността, която е била допусната на среща с Татяна в нощта на убийството й: Таша Озера.

Не беше необходимо публиката в залата да надава рев, защото този път Таша изкрещя достатъчно, за да заглуши всички останали. Седеше до Кристиан, преди да скочи като ужилена от стола си.

— По дяволите, какви ги говориш, Роуз? — възкликна тя. — Да не си полудяла?

Докато стоях там предизвикателно, готова да се изправя срещу тълпата и да поискам справедливост, преливах от усещане за триумф и могъщество. Но сега… сега просто изпитвах тъга, докато се взирах в тази личност, на която винаги бях вярвала и която в момента ме изпиваше с очи, разширени от шок и болка.

— Искаше ми се да бях… но е вярно. И двете го знаем. Ти си убила Татяна.

Изумлението на Таша нарасна, примесено сега с малко гняв, но в същото време сякаш още не можеше да повярва, че съм изрекла това обвинение.

— Никога, никога не съм вярвала, че ти си я убила — и с всички сили те защитавах. Защо го правиш? Да не би да се хващаш за позорното петно на стригои, лепнато върху нашата фамилия? Мислех, че си над такива предразсъдъци.

Преглътнах. Смятах, че събирането на доказателствата ще е най-трудната част. Но се оказа нищо работа в сравнение с огласяването им.

— Това, което казвам, няма нищо общо със стригоите. Почти ми се иска да имаше. Ти си мразела Татяна заради закона за възрастта и отказа й да позволи на мороите да се сражават. — Спомних си още нещо, което се случи, когато Таша узна за тайните тренировки на мороите. Тогава Таша беше ужасена и потресена. Сега подозирах, че е било породено от чувство на вина задето е имала толкова погрешна преценка за кралицата.

Тълпата замря, смаяна от разкритията, но една личност внезапно се оживи: някакъв представител на фамилията Шепа когото не познавах, който очевидно държеше много на солидарността във фамилията. Непознатият мъж се изправи, скръстил предизвикателно ръце пред гърдите си.

— Половината от придворните мразеха Татяна заради този закон. И ти си сред тях.

— Но не съм накарала бодигарда си да подкупи свидетел, нито да нападне Лис… принцеса Драгомир. И не се преструвай че не го познаваш — предупредих Таша. — Бил е твой бодигард. Виждали са ви заедно. — Описанието на Иън на личността, посетила Сейнт Луис, беше съвършено ясно: дълга черна коса, светлосини очи, белези върху едната страна на лицето й.

— Роуз, не мога да повярвам, че това се случва, но ако Джеймс — това е името му — е направил това, за което говориш, то той е действал самостоятелно. Винаги е имал радикални идеи. Знаех го още когато го наех за охрана, обаче никога не съм допускала, че е способен на убийство. — Огледа се наоколо, търсейки някоя по-авторитетна личност, и накрая се спря върху членовете на Кралския съвет. — Винаги съм вярвала, че Роуз е невинна. Ако Джеймс е виновен, то ще бъда безкрайно щастлива да ви кажа каквото зная, стига това да изчисти името на Роуз.

Толкова, толкова лесно. Мистериозният морой — Джеймс — изглежда е присъствал почти навсякъде, където е била Таша. Освен това е бил забелязан в подозрителните ситуации, където тя не е била — като подкупването на портиера Джо и нападението срещу Лиса. Можех да спася Таша, като стоваря цялата вина върху този Джеймс. Нали вече бе мъртъв. А с Таша можехме да си останем приятелки. Тя е действала, водена от принципите си, нали така? Какво лошо имаше в това?

Кристиан се изправи до нея и ме изгледа, сякаш бях непозната.

— Роуз, как можа да изречеш всичко това? Ти я познаваш. Знаеш, че не би могла да го направи. Престани да разиграваш сцени и ни остави да изясним как този Джеймс е убил кралицата.

Толкова, толкова лесно. Да се обвини мъртвеца.

— Джеймс не би могъл да прободе Татяна — отсякох. — Ръката му е била недъгава. На един морой са необходими и двете ръце, за да прободе някого. Вече на два пъти съм била свидетел на това. И съм готова да се обзаложа, че ако попитате направо Етан Мур… — Погледнах към пазителя, който внезапно пребледня. Вероятно би бил готов да се впусне в смъртоносна битка и да убива без колебание. Но да издържи една щателна проверка? И евентуално разпит от началниците си? Не вярвах, че ще се справи. Вероятно поради това Таша е могла да го манипулира. — Джеймс не е бил там в нощта, когато Татяна е загинала, нали? Не мисля, че и Даниела Ивашков е била там, въпреки това, което е било съобщено по-рано на принцеса Драгомир. Но Таша е била. Тя е била в покоите на кралицата и ти не си съобщил за това.

Етан изглеждаше готов да побегне, но шансовете му да се измъкне бяха тъй нищожни, колкото моите или на Дмитрий. Той поклати бавно глава.

— Таша не би убила никого. — Не беше точно жадуваното от мен потвърждение за нейното местонахождение, но беше близко. По-късно пазителите биха могли да изтръгнат повече от него.

— Роуз! — Кристиан вече бе побеснял от гняв. Като го видях да ме гледа с такава омраза, ме заболя дори повече, отколкото от изражението на Таша. — Престани!

Лиса направи няколко колебливи крачки напред. Долових, че съзнанието й не иска да повярва на това, което казах… но все още ми вярваше. Замисли се за противоречивата ситуация.

— Зная, че е грешно… но ако използваме внушение върху заподозрените…

— Не смей дори да го предлагаш! — кресна Таша и обърна изгарящите си очи към Лиса. — Стой настрани от това. На карта е заложено бъдещето ти. Бъдеще, което може да те направи велика и да постигнеш всички неща, от които се нуждае нашият народ.

— Бъдеще, което ти ще можеш да манипулираш — осъзнах играта й аз. — Лиса вярва в много от реформите, които ти предлагаш… и си мислиш, че ще успееш да я убедиш и за онези, в които още не вярва. Особено след като е гадже на племенника ти. Ето защо ти се бореше толкова упорито за промяната на закона за кворума. Искаше тя да стане кралица.

Кристиан понечи да пристъпи напред, но Таша го спря, като го улови за рамото. Това обаче не му попречи да заговори.

— Това е идиотщина. Ако тя е искала Лиса да бъде кралица, защо е накарала Джеймс да я нападне?

Това и за мен си оставаше загадка, една от пробойните в моята версия, за която нямах обяснение. Но Дмитрий имаше. Той се приближи към мен, като продължаваше да е нащрек заради двамата пазители зад гърба си.

— Защото никой не е трябвало да умре. — Ниският, плътен глас на Дмитрий отекна съвсем ясно благодарение на добрата акустика на залата. Нямаше нужда от микрофон, когато се обърна към Таша. — Ти не си очаквала Лиса да бъде придружавана от пазител. — Имаше право, осъзнах аз. През онази нощ Еди беше избран за дежурен пазител при странни обстоятелства и едва бе успял да се върне навреме за срещата на Амброуз с Лиса. — Джеймс вероятно е трябвало само да симулира нападение и да побегне… но това би се оказало достатъчно, за да предизвика прилив от симпатия, с което да се увеличи подкрепата за принцеса Василиса. И точно това се бе случило, макар и с малко по-трагична развръзка.

Яростта, изписана по лицето на Таша, сега се преобрази в нещо, което не успях да преценя веднага. Изглеждаше оскърбена от обвиненията ми, но да я обвинява Дмитрий — това вече й дойде много. Сега имаше вид на дълбоко обидена жена. Съкрушена. Познавах това изражение. Нали само преди два часа го бях видяла и върху лицето на Ейдриън.

— Димка, не и ти… — пророни тя.

През очите на Лиса видях как се промениха цветовете в аурата на Таша, как засветиха по-ярко, когато погледна към Дмитрий. Видях точно това, което Соня ми бе обяснила, как аурата разкрива любовта.

— И заради това е натопила мен — промърморих едва чуто. Никой не ме чу, освен Дмитрий и пазителите около нас.

— Какво? — учуди се Дмитрий.

Само поклатих глава. През цялото това време Таша е продължавала да обича Дмитрий. Знаех го от миналата година, когато тя му бе предложила да се оженят и да имат деца — шанс, какъвто малцина мъже дампири получават. Той й бе отказал и тогава си помислих, че тя е приела да си останат просто приятели. Но не е било така. Още го обичаше. Когато Лиса разкри пред Ханс отношенията между Дмитрий и мен, Таша вече е знаела. Но откога точно? Не бях сигурна в отговора. Очевидно е знаела за мен и Дмитрий още преди да убие Татяна. Натопявайки ме за убийството, на Таша й се откриваше възможност отново да бъде с Дмитрий.

Нямаше смисъл да се обясняват личните й мотиви да ми припише престъплението. Сега най-важното беше убийството на Татяна. Погледнах към Ханс.

— Зная, че можеш да ме арестуваш. Но не мислиш ли, че вече имаш достатъчно основания да прибереш и нея, както и Етан Мур?

Лицето на Ханс остана неразгадаемо. Чувствата му към мен винаги бяха противоречиви, още от първата ни среща. Понякога за него бях само смутител на реда. Понякога — достойна за водач. Той вярваше, че съм убийца, но при все това ми позволи да говоря пред множеството. Никога не бе харесвал много приятелите ми. Какво щеше да направи сега?

Отклони очи от лицето ми и огледа групата пазители, заели позиции в залата, готови за действие. Кимна им сухо.

— Отведете лейди Озера. И Етан Мур. Ще ги разпитаме.

Имайки предвид, че Таша седеше сред другите посетители, настъпи паника, когато четирима пазители се насочиха към нея. Претъпканата зала бе тъй гъсто населена, че не се размина без малко блъскане. По-изненадваща бе яростната съпротива на Таша. Спомних си, че е добре тренирана. Не така, както бяха подготвени пазителите, но достатъчно, за да ги затрудни при залавянето й. Умееше да раздава ритници и удари — както и да пробожда кралици — и дори успя да повали един пазител.

Осъзнах, че може би наистина щеше да се опита да се измъкне, сражавайки се, макар че ми се струваше невъзможно.

В залата цареше пълен хаос. От всички страни към мястото на схватката се втурнаха още пазители. Ужасени морои се опитваха да избягат колкото можеше по-далече от мелето, но повечето само си пречеха един на друг, като се бутаха препъваха и падаха. Внезапно силен пукот изкънтя в залата. Изстрел пистолет. Повечето морои мигом залегнаха на пода, само пазителите продължиха да напредват. Вероятно Таша се беше сдобила с този пистолет от пазителя, когото преди малко бе съборила на пода. И със свободната си ръка сграбчи първия морой, който й попадна подръка. Боже мои, беше Мия Риналди. Седеше до Кристиан. Не мисля, че Таша дори е забелязала кого точно е взела за заложник.

— Никой да не мърда! — кресна Таша на приближаващите към нея пазители. Опря пистолета в главата на Мия. Усетих как сърцето ми замря. Кога всичко успя да ескалира толкова бързо? Не бях предвидила такъв развои на събитията. Пред полагаше се, задачата ми да мине мирно и кротко. Изобличавам Таша. Отвеждат я. И точка.

Пазителите застинаха, но не толкова заради командата и, а защото преценяваха как да се справят с подобна крайна заплаха. Междувременно Таша започна бавно — много бавно да си проправя път към изхода, като влачеше Мия със себе си. Напредваше бавно, тромаво, заради нагъсто подредените столове и струпания пред изхода народ. Забавянето й осигури време на пазителите да разрешат тази грозна дилема. Те винаги са на първо място. На карта бе поставен животът на Мия, животът на един морой. Пазителите не можеха да позволят Мия да загине, но не можеха и да оставят да им избяга мороят, размахващ пистолет.

Работата беше там, че Таша не беше единственият морой боец в залата. Сигурно бе направила възможно най-лошия избор на заложник. Блясъкът в очите на Мия красноречиво ми подсказа, че тя няма да се даде мирно и кротко. Лиса също го разбра. Едната от тях или двете щяха да загинат, а Лиса не можеше да позволи това да се случи. Ако можеше да накара Таша да погледне към нея, можеше да се опита да я укроти чрез внушение. Не, не, не, помислих си. Не исках още една моя приятелка да се забърква.

Двете с Лиса едновременно видяхме как Мия се напрегна, за да се отскубне от хватката на Таша. Лиса осъзна, че точно сега трябва да действа. Усетих го през връзката ни. Прочетох мислите й, знаех за решението й, дори и за начина, по който тялото й стегна всичките си мускули и нерви, за да се устреми напред и да привлече вниманието на Таша. Усетих го толкова ясно, сякаш с Лиса споделяхме общо тяло. Знаех накъде ще се насочи Лиса още преди дори да го е направила.

— Таша, моля те, недей…

Лиса скочи напред, ала жалостивият й вик секна, когато Мия изрита Таша и се откъсна от нея, като мигом залегна, оставайки извън обсега на пистолета. Таша, все още с насочено оръжие, сега бе изненадана от два фронта. След като вече не можеше да достигне Мия и всичко се развиваше толкова светкавично, Таша изстреля бясно два куршума към първата заплаха, движеща се срещу нея — която не бяха приближаващите я пазители. Беше слаба фигура в бяло, която крещеше на Таша.

Или по-скоро, щеше да бъде. Както казах, знаех къде точно Лиса ще стъпи и какво ще направи. И в тези скъпоценни секунди, преди още да е помръднала, аз се измъкнах от обръча на пазителите и се хвърлих пред нея. Някой скочи след мен, но вече бе твърде късно. Точно тогава пистолетът в ръката на Таша гръмна. Усетих остро пробождане и изгаряне в гърдите си, сетне нямаше нищо, освен болката — толкова всепоглъщаща и силна, че беше почти отвъд възприятията.

Усетих как се строполявам, усетих как Лиса ме улови и изкрещя нещо — може би на мен, може би на някой друг. В залата настъпи такава невъобразима суматоха, че вече не знаех какво се е случило с Таша. Бяхме само аз и болката, която съзнанието ми напразно се опитваше да блокира. Светът все повече притихваше и притихваше. Видях Лиса надвесена над мен да ми крещи нещо, което не можех да чуя. Беше толкова красива. Сияеща. Сред корона от светлина… но около нея се заспуска мрак, за да я обгърне отвсякъде. И в този непрогледен мрак изплуваха лица… призраците и духовете, които винаги ме следваха. Умножаваха се, докато мракът се сгъстяваше, за да се спусне над очите ми. За да ме призове.

Пистолет. Бях повалена от един пистолет. Беше едва ли не комично. Подло, казах си. Бях посветила целия си живот на ръкопашния бой, като се обучавах как да избягвам кучешки зъби и силни ръце, вкопчени във врата ми. Но пистолет. Беше толкова… хм, лесно. Трябваше ли да се чувствам обидена? Не знаех. Пък и имаше ли значение? И това не знаех. Знаех само, че в този момент умирах, независимо от всичко.

Зрението ми все повече се замъгляваше, мракът и призраците ме обгръщаха и — кълна се — май чух в ухото си Робърт да ми нашепва: Светът на мъртвите няма да те пусне за втори път.

Точно преди светлината съвсем да изчезне, видях лицето на Дмитрий. Искаше ми се да се усмихна. Реших, че щом двамата, които най-много обичах, са в безопасност мога спокойно да напусна този свят. Смъртта най-после ме докопа. Пък и нали изпълних целта на живота си? Да браня. Бях го направила. Спасих Лиса точно както се бях заклела винаги да правя. Умирах в битка. Мисията ми бе изпълнена.

Лицето на Лиса бе обляно в сълзи. Надявах се моето да й подсказва колко много я обичах. С последната си искрица живот се опитах да заговоря, да кажа на Дмитрий колко много обичам и него, че сега той трябва да я защитава и пази. Не мислех, че ме разбра, но последната ми съзнателна мисъл беше мантрата на пазителите:

Те винаги са на първо място.