Последна саможертва

Глава 27

Ако бях там, сигурно ченето ми щеше да увисне до земята. От шока да видя Сидни, както и гледката на човешко същество на територията на кралския двор. Всъщност човешки същества, защото с нея имаше още двама представители на расата й — един мъж и една жена. Мъжът беше млад, малко по-голям от Сидни, с тъмнокафяви очи и тъмнокестенява коса. Жената беше по-възрастна, със строго изражение на лицето, което ми напомни за Албърта. Тя беше с по-тъмна кожа, но все пак успях да забележа златната й татуировка, каквато имаше и мъжът с нея. Всички бяха алхимици.

Освен това бе съвсем очевидно, че алхимиците никак не бяха доволни. Възрастната жена се опитваше да го прикрие, но по стрелкащите й се очи си личеше, че иска да бъде някъде другаде — където и да е — само не и тук. Сидни и младият мъж въобще не прикриваха страха си. Сидни може и да беше свикнала с мен и Дмитрий, но тя и спътниците й за пръв път пристъпваха в бърлогата на злото, каквото според тях представляваше кралският двор на мороите.

Но не само алхимиците се чувстваха неудобно. Веднага щом те влязоха, пазителите вече не гледаха на Еди като на заплаха. Сега те съсредоточиха вниманието си изцяло върху алхимиците и ги следяха зорко, сякаш бяха стригои. Моите приятели не изглеждаха изплашени, а по-скоро изпълнени с любопитство. Двете с Лиса бяхме живели сред хора, но Кристиан и Ейдриън бяха контактували с хора от външния свят съвсем малко, като се изключат захранващите. Да видят алхимици на „наш терен“, добавяше допълнителен елемент към интригата.

Самата аз несъмнено бях крайно удивена да видя Сидни толкова скоро. Но наистина ли беше изминало малко време? Бяха изминали часове, откакто избягахме от къщата на Джил. Този интервал от време не беше достатъчен за пътуване с автомобил до кралския двор, но със сигурност стигаше за полет със самолет. Сидни не се беше преоблякла от последния път, когато я видях. Под очите си имаше сенки. Имах чувството, че откакто са я заловили, са я подлагали на безкрайни разпити. Загадката в случая беше защо са довели алхимиците тук, на срещата, свикана заради убития от Еди непознат морой. Двата случая бяха напълно различни.

Лиса очевидно мислеше същото.

— Кои са тези гости? — попита тя, макар че имаше много добра представа коя беше Сидни. Беше чула от мен достатъчно подробни описания. Сидни огледа набързо Лиса и предположих, че тя също се е досетила, че пред нея стои Лиса.

— Алхимици — процеди Ханс сърдито. — Знаете ли какво означава това?

Лиса и приятелите ми кимнаха.

— Какво общо имат те с Еди и с този, който ме нападна? — попита тя.

— Може би имат нещо общо. А може и да нямат — сви рамене Ханс. — Но зная, че става нещо странно, нещо, в което всички вие сте замесени и аз трябва да разкрия какво е то. Тя — Ханс посочи към Сидни — е била с Хатауей в Детройт и на мен все още ми е трудно да повярвам, че никой от вас не знае нищо за това.

Ейдриън скръсти ръце и се облегна на стената като съвършена илюстрация на безразличието.

— Можеш да вярваш в каквото си пожелаеш, но аз не познавам никого от тези хора. Нали алхимиците ни мразят? Защо тогава са тук? — По ирония на съдбата Ейдриън беше единственият от моите приятели, който знаеше, че не се намирам в Западна Вирджиния, но това за нищо на света не можеше да се отгатне, ако се съдеше по поведението му.

— Защото трябва да заловим една избягала убийца и е необходимо да разпитаме нейната съучастница — гласеше твърдият отговор на Ханс.

На върха на езика на Лиса бе да отрече, че имам вина, но по-възрастната жена алхимик я изпревари.

— Нямате никакво доказателство, че госпожица Сейдж е била „съучастница“ на вашата престъпница. И продължавам да смятам, че е абсурдно да не ни позволявате да проведем наше, собствено разследване и повече да не се занимавате с този случай.

— При други обстоятелства, госпожице Стантън, бихме се съгласили — отвърна й Ханс. Помежду им сякаш повя леден вятър. — Но този случай, както сама разбирате, е много по-сериозен от всички останали. Нашата кралица беше убита.

Напрежението между пазителите и алхимиците още повече се засили. Осъзнах, че деловите им взаимоотношения не бяха никак сърдечни. Хрумна ми също, че дори началниците на Сидни да повярват, че тя е извършила някакво престъпление те никога нямаше да го признаят пред Ханс — което означаваше, че параноята му не беше изцяло неоснователна Тъй като никой от алхимиците не му отговори, Ханс прие това като съгласие с правото му да се заеме с разпита на Сидни.

— Познаваш ли тези тримата? — Ханс посочи към моите приятели и Сидни поклати глава. — Някога свързвала ли си се с тях?

— Не.

Ханс замълча за кратко, сякаш се надяваше, че Сидни ще промени отговора си, но тя не го направи.

— Тогава как така си се забъркала с Хатауей?

Тя го изгледа напрегнато. В кафявите й очи се четеше страх. Не бях сигурна дали беше точно заради Ханс. Реално погледнато, сега тя имаше достатъчно основания да бъде толкова нервна, като например фактът, че се намираше тук, а също и наказанието, което евентуално щяха да й наложат алхимиците. Разбира се, съществуваше и Ейб. Технически погледнато, той беше причината тя да се забърка в тази каша. Сега трябваше просто да натопи него, като се оправдае с това, че я бе изнудвал. Така щеше да се измъкне невредима от цялата история, но щеше да си навлече неговия гняв. Сидни преглътна и се опита да изгледа Ханс предизвикателно.

— Срещнах Роуз в Сибир.

— Да, да — каза Ханс. — Но как се стигна дотам, че й помогна да избяга?

— Нямам нищо общо с бягството й от това място! — възмути се Сидни. Предполагам, че това бе само половината истина. — Тя се свърза с мен преди няколко дни и ме помоли да й помогна да стигне до някаква къща край Детройт. Твърдеше, че била невинна и че това щяло да й помогне да го докаже.

— Алхимиците знаеха, че тя е беглец — изтъкна Ханс. — Всички получиха заповеди да я издирват. Можела си да й откажеш.

— Когато за пръв път срещнах Роуз, тя не ми заприлича на убиец — искам да кажа, като се изключат убийствата на стригои. Което, реално погледнато, всъщност не е убийство. — Сидни пусна в ход малко от типичното за алхимиците презрение. Добро попадение. — Така че когато ми каза, че е невинна и може да го докаже, реших да й помогна. Закарах я до къщата.

— Вече я разпитахме за това — намеси се Стантън раздразнено. — И ви казахме, че сме го направили. Това, което е извършила, е било глупаво, наивна грешка в преценката й. Но това е наша вътрешна работа, а не ваша. Вие се погрижете за вашата демонична убийца. — Изрече тези думи донякъде небрежно, сякаш се готвеха да отведат Сидни у дома и да й се скарат като на непослушно дете. Аз обаче се съмнявах, че всичко ще се окаже толкова просто.

— Кои бяха с нея? — попита Ханс, без да обръща внимание на думите на Стантън.

Презрението на Сидни нарасна.

— Един от тях беше онзи мъж… Дмитрий Беликов. Този, когото вие приемате за „излекуван“. Не зная кои бяха другите, двама мъже и една жена. Така и не се представиха. — Това беше добре скалъпена лъжа, защото престорената й неприязън към Дмитрий прикриваше факта, че тя познаваше останалите ни спътници.

Лиса се наведе нетърпеливо напред и заговори, преди Ханс да успее да я спре:

— Защо бяхте в Детройт? И как може Роуз да изчисти името си? Особено с Джил?

Ханс не изглеждаше много щастлив от това прекъсване, но не се съмнявах, че той също беше любопитен да узнае повече за Джил и Детройт. Заради това не каза нищо, може би с надеждата, че някой може да се изпусне и да разкрие важна информация. Сидни обаче продължи да играе ролята на дистанцирана и хладна особа.

— Нямам представа. Изглежда, че това момиче Джил също нищо не знаеше. Роуз само ми каза, че трябва да стигне до нея, затова й помогнах.

— И ти й повярва просто така, на сляпо? — учуди се Ханс. — Наистина ли искаш да ме убедиш, че си й се доверила толкова лекомислено?

— Тя е моя… — Сидни прехапа устни, за да не каже думата, която, предполагам, беше „приятелка“. Но бързо се съвзе и отново доби деловото изражение на професионалист. — В нея има нещо, което вдъхва доверие, а си помислих, че ще бъде загуба на време и средства, ако алхимиците ви помагат да преследвате грешния убиец. Реших, че ако е виновна, винаги можех да я издам. Освен това си помислих… помислих си, че ако аз успея да разреша този сложен случай, ще спечеля доверие, одобрение и повишение. — Това беше добра, много добра лъжа. Едно амбициозно момиче се опитва да подпомогне кариерата си чрез потаен и хитър ход. Звучеше много убедително. Но не за всеки.

Ханс поклати глава.

— Не вярвам на нищо от казаното от теб.

Младият мъж от алхимиците пристъпи напред. Пазителите тутакси се напрегнаха, готови да му се нахвърлят.

— Ако тя казва, че така се е случило, значи точно така се е случило. — Изглеждаше предизвикателно настроен и недоверчив също като Стантън, но имаше и още нещо. Някаква загриженост към Сидни, която можеше да се дължи както на лична основа, така и на професионална.

Лиса също го усети.

— По-кротко, Иън — посъветва го Стантън, без да изпуска Ханс от очи. С държанието си все повече ми напомняше за Албърта. Не би могла да се чувства добре в едно помещение, пълно с пазители, но с нищо не се издаваше. — Няма значение дали й вярвате или не. Важното е, че госпожица Сейдж отговори на въпросите ви. С това ние приключихме.

— А родителите на Джил знаят ли нещо? — обади се Лиса. Все още беше шокирана от развоя на събитията — да не говорим колко бе разтревожена заради моето изчезване от безопасния планински град, — но този мистериозен опит да се изчисти името ми я бе впечатлил твърде силно, за да го отмине.

Сидни се обърна към Лиса и аз на практика успях да разчета всичките й мисли. Тя знаеше колко сме близки с Лиса, както и че аз бих искала да я успокоя. Ала нямаше как да стане с всички тези хора в стаята. Освен това трябваше да се съобрази с факта, че нищо не бях казала на Лиса за Джил.

— Не — отрече Сидни. — Просто отидохме там и Роуз заяви, че Джил трябва да тръгне с нея. Никой от семейство Мастрано не знаеше защо. И тогава… тогава Роуз я взе със себе си. Или Джил сама тръгна с нея. Не съм съвсем сигурна какво точно се случи, защото настана невъобразим хаос.

Нито алхимиците, нито пазителите разговаряха повече за отвличането на Джил, което създаде в мен впечатлението, че приемаха историята за чиста монета, особено след като я бяха научили не само от Сидни, но и от родителите на Джил. В нея се съдържаше достатъчно истина, за да прозвучи убедително и да обясни изчезването на Джил. В нея не се споменаваше тайната на фамилията Драгомир, която сега Емили със сигурност би искала да си остане завинаги такава.

— Това е всичко — заговори пак Стантън. — Вече ви го казахме. Сега трябва да тръгваме. — Обърна се към вратата, но пазителите й препречиха пътя.

— Невъзможно е — отсече Ханс. — Въпросът е много сериозен, а госпожица Сейдж е единствената ни връзка с убийцата. Убийца на кралица, която на всичкото отгоре е извършила и отвличане.

Стантън изсумтя презрително. Спомних си как веднъж Сидни сподели с мен, че според алхимиците кралската система за управление на мороите била много глупава.

— По всичко личи, че тя повече няма да ви бъде полезна. Но не се безпокойте, ние ще я задържим. Свържете се с нас ако имате още въпроси.

— Неприемливо — отряза я Ханс. — Тя остава тук.

Другият алхимик, Иън, се присъедини към спора, по-точно се изпречи като щит пред Сидни.

— Няма да изоставим тук един от нашите хора! — Избухването му отново привлече вниманието ми и ми стана забавно. Влюбен до уши. Да, това беше. Не се съмнявах, че той бе влюбен в Сидни и не гледаше на нея само като на колега. Но Стантън го изгледа многозначително, с което му подсказа че тя ще уреди въпроса. Той замълча.

— Вие също можете да останете тук — каза Ханс. — За мен няма значение. Ще ви осигурим стаи за престоя.

— Това вече е неприемливо. — След тези думи Стантън и Ханс се впуснаха в ожесточен спор. Не очаквах да се стигне до размяна на удари, но другите пазителите леко се приближиха, като предпазна мярка.

Очите на Иън се стрелкаха между Стантън и Ханс, но той не се намеси в спора. По едно време обаче погледът му се плъзна по масата, над която Ханс се беше надвесил. Иън внезапно се втренчи напрегнато във фотографията. Само за кратко задържа погледа си върху нея и очите му съвсем леко се разшириха… но Лиса улови промяната в поведението му.

Тя пристъпи към Иън и Сидни. Един от пазителите я изгледа за миг, но прецени, че Лиса е в безопасност, и отново насочи поглед към Стантън.

— Ти го познаваш — промърмори Лиса, като се постара да говори по-тихо от спорещите водачи на двете групи. Всъщност май заговори прекалено тихо, защото Сидни и Иън я изгледаха неразбиращо. Техните уши не можеха да долавят толкова слаби звуци, колкото тези на мороите или дампирите.

Лиса се огледа неспокойно, тъй като не искаше да привлича вниманието. Повиши леко тон.

— Ти го познаваш. Този там, на снимката.

Иън се втренчи в Лиса. По лицето му беше изписана смесица от учудване и предпазливост. Нямаше съмнение че се отнасяше резервирано и надменно към вампирите но думите й го свариха неподготвен. А Лиса, дори и да беше за него дяволско създание на нощта, си оставаше много красиво създание.

— Иън — попита Сидни тихо. — Какво има? — В интонацията й се прокрадна нотка на настойчивост, която според мен му повлия, още повече че идваше от гласа на неговата любима. Той отвори уста, за да заговори, но му попречи шумният спор на Стантън и Ханс, в който Сидни отново се превърна в център на вниманието, а Иън отвърна очи от Лиса.

Компромисът, постигнат от Стантън и Ханс, беше точно това, е което се отличава всеки компромис — междинно решение, от което никой не остава доволен. Имаше един малък град на по-малко от четиридесет и пет минути път от кралския двор, където щяха да настанят алхимиците — заедно с няколко пазители за тяхната охрана. На мен ми прозвуча почти като домашен арест, а по киселото изражение на Стантън предположих, че тя споделя мнението ми. Мисля, че се съгласи само защото беше градче, населявано от хора, а не от морои. Преди да освободи всички, Ханс разпита за последен път моите приятели, като очите му внимателно изучаваха всяка промяна на израженията им.

— Значи никой от вас — нито един — не е знаел, че това момиче от алхимиците се е свързало е Хатауей? Нито това, че се е забъркала е нея?

Лиса и другите отново отрекоха и на Ханс пак не му остана друг избор, освен неохотно да приеме отговорите им. Всички се отправиха към вратата, но Ханс отказа да пусне Еди.

— Не и ти, Кастъл. Ще останеш тук, докато не се уредят другите въпроси.

Лиса ахна.

— Какво? Но той…

— Не се тревожи — каза й Еди, леко усмихнат. — Всичко ще бъде наред. Грижи се само за себе си.

Лиса се поколеба, въпреки че Кристиан я задърпа за ръката да тръгва. Макар във всички показания да се изтъкваше, че Еди бе спасил живота на Лиса, все пак беше убил един морой. Това не можеше да бъде отминато с лекота. Преди да го освободят, пазителите трябваше да бъдат стопроцентово убедени, че не е имал друг избор. Като видя колко уверено и спокойно я гледа Еди, Лиса се увери, че той е в състояние да се справи с всякакви евентуални усложнения.

— Благодаря ти — рече му тя на минаване покрай него. — Благодаря ти, че ме спаси.

Отговорът му се ограничи само до леко кимване, а Лиса излезе в коридора, за да се озове сред още по-невъобразим хаос.

— Къде са? Настоявам за… О!

Моите приятели и алхимиците се бяха насочили към изхода, ескортирани от група пазители. Междувременно някой бе нахлул в коридора, но сега бе спрян за проверка от пазителите. Беше Ейб.

За по-малко от секунда разгада целия странен сценарий. Погледна Сидни и алхимиците, все едно ги виждаше за пръв път в живота си. През очите на Лиса видях как Сидни пребледня, но никой друг не го забеляза. Ейб се усмихна на Лиса и тръгна с нея навън.

— Ето те и теб. Търсят те за последния изпит.

— И са изпратили теб? — попита го Кристиан скептично.

— Е, аз сам предложих услугите си — отвърна му Ейб. — Чух, че тук имало нещо, хм, вълнуващо. Убийство, религиозни фанатици от човешката раса, разпити. Както знаеш, все неща, от които живо се интересувам.

Лиса завъртя очи, но не продума, докато цялата група не напусна сградата. Алхимиците, заедно с нежелания си ескорт, поеха в една посока, докато Лиса и приятелите ни — в друга. На Лиса й се искаше да размени поне по един поглед със Сидни и Иън — аз също, — но знаеше, че е най-добре да продължи напред, като следва Ейб, поел ролята на водач, най-вече заради пазителите, които следяха зорко всички, не само алхимиците.

Веднага щом групата на Лиса се отдалечи достатъчно от пазителите, приятната усмивка на Ейб се стопи и той се обърна към приятелите ми.

— Какво, по дяволите, се е случило? Чух какви ли не налудничави истории. Някой каза, че си убита.

— За малко — отвърна Лиса. Разказа му за нападението. Сподели с него опасенията си за Еди.

— Ще му се размине — заяви Ейб с леко пренебрежителен тон. — Няма за какво да го задържат. Най-много да му впишат забележка в досието.

Лиса изпита облекчение от лекотата, с която Ейб отхвърли опасенията й, но аз продължавах да се чувствам виновна. Благодарение на мен Еди вече имаше една черна точка в досието си. Доскоро безупречната му репутация явно се влошаваше с всеки изминал ден.

— Това беше Сидни Сейдж — каза му Лиса. — Предполагах, че всички те са в Западна Вирджиния. Защо тя не е с Роуз?

— Това — мрачно изрече Ейб — е много добър въпрос.

— Очевидно е, че именно те са отвлекли Джил Мастрано в Детройт — заяви Кристиан. — Което е странно. Но според мен не е най-смахнатата постъпка, на която Роуз е способна. — Оцених по достойнство подкрепата му.

Ейб също се замисли върху този нов обрат на събитията или поне върху това, което бе известно на приятелите ми — което бе само част от цялата картина. Ейб веднага се досети, че е бил изигран. Съдейки по мрачната му физиономия, беше ясно, че няма намерение да остави за дълго нещата неизяснени. Добре дошъл в клуба, старче, казах си мислено с нотка на удовлетворение. Не бях забравила как никой не ме осведоми за плана на бягството. Но не можех задълго да тъна в самодоволство, защото се тревожех какво ще се случи със Сидни, особено след като Ейб я погне.

— Това момиче ме излъга — изръмжа той. — Всеки ден получавах доклади за това, колко тихо и скучно било в Западна Вирджиния. Сега се питам дали въобще са стигнали до този град. Трябва да говоря с нея.

— Желая ти успех — обади се Ейдриън, като извади запалката си и една цигара. Очевидно в мое отсъствие не бе валиден договорът, който бяхме сключили, за да сме гаджета, в който фигурираше клауза, че трябва да „зареже“ пороците си. — Не мисля, че нейните приятелчета или пазителите ще ти позволят да се доближиш до нея.

— О, ще се добера до нея — закани се Ейб. — Тя ми дължи отговори на много въпроси. Ако е успяла да ги скрие от тези идиоти, това ще е от полза за нея. Но на мен ще ми ги каже.

Внезапно една мисъл проблесна в мозъка на Лиса.

Трябва да поговориш с Иън. Онзи млад мъж от алхимиците. Той познава мъжа от снимката… м-да, имам предвид онзи, когото Еди уби.

— Сигурна ли си? — попита Ейб.

— Да — отвърна вместо нея Ейдриън, с което изненада всички присъстващи. — Този Иън определено реагира, когато я видя. Освен това е влюбен до уши в онова момиче Сидни.

— Това и аз го забелязах — потвърди Лиса.

— Изглежда доста обидчива — намръщи се Ейдриън. — Но това може би е характерно за тяхната секта.

— Може да се окаже полезно това, че този неин приятел е влюбен в нея — замисли се Ейб. — Вие, жените, понякога не осъзнавате властта, която притежавате. Видяхте ли онзи пазител, който се среща с леля ти? Етан Мур?

— Да — простена Кристиан. — По-добре не ми напомняй за него.

— Таша обаче е много секси — отбеляза Ейдриън.

— Не е смешно — упрекна го Кристиан.

— Не се вкисвай толкова — успокои го Ейб. — Етан е от дворцовата стража. Бил е там в нощта на убийството, което може да се окаже много полезно за нас, ако той продължи да си пада по нея.

Кристиан поклати глава.

— Пазителите вече го разпитаха и нищо не се разкри. Етан е казал това, което знае.

— Не съм толкова сигурен — усъмни се Ейб. — Винаги се намират подробности, които не се споменават в официалните протоколи. Сигурен съм, че охраната е стриктно инструктирана какво да разкрива и какво не. Твоята леля може да бъде достатъчно очарователна, за да открие нещо за нас. — Ейб въздъхна, все още с нещастен вид заради внезапното объркване на подредените му планове. — Само ако Сидни можеше да е достатъчно очарователна, за да се измъкне от онзи разпит, така че аз да я поразпитам. А сега трябва да преодолея онези алхимици и пазителите, за да се добера до нея и да узная къде е Роуз. О, а пък ти, принцесо, всъщност вече трябва да тръгваш за твоя изпит.

— Помислих си, че това е било само оправдание, за да ме намериш — каза Лиса.

— Не, наистина те викат. — Обясни й къде трябва да отиде за изпита. Оказа се в същата сграда, където се бе провел вторият й изпит. — Отидете всички заедно, а след това нека някой пазител те придружи обратно. Не напускай стаята си, докато не се появят Джанин или Тад. — Тад беше един от охранителите на Ейб. — За да няма повече изненадващи атаки.

Лиса искаше да му възрази, че в никакъв случай няма да позволи да я поставят под домашен арест, но реши, че засега ще е по-разумно просто да не противоречи на Ейб. Той се разбърза, все още кипящ от гняв, а тя и момчетата се отправиха към сградата за провеждането на изпита.

— Ей, колко се ядоса — промърмори Ейдриън.

— Да не го обвиняваш? — попита Кристиан. — Току-що изгуби важен член от пъкления си клуб на интриганти. Брилянтният му план пропадна, а сега и дъщеря му изчезна и не се знае къде е, докато той си мислеше, че е в безопасност.

Ейдриън остана многозначително замислен.

— Надявам се поне да е добре — въздъхна Лиса, макар че в стомаха й бе заседнала буца. — И какво общо, за Бога, може да има Джил е всичко това?

Никой не знаеше отговора на този въпрос. Щом стигнаха до сградата за изпита, Лиса се озова в ситуация, почти идентична е обстановката при предишния изпит. Множество зрители бяха изпълнили коридора. Пазители блокираха достъпа им през вратата. Ревностните й поддръжници сега бяха повече от всякога и когато тя приближи, започнаха шумно да скандират името й. Сред множеството се забелязваха не само „обикновени“ морои от скромен произход, но и представители на онези кралски фамилии, чиито кандидати бяха отпаднали. Част от номинираните не се бяха справили с изпита за страха, така че техните фамилии бързо преориентираха предпочитанията си.

Лиса отново бе въведена сама в стаята. Сърцето и се разтуптя, щом видя същата старица. Дали не я очакваха още по-кошмарни видения? Лиса не видя чашата, но това все още не можеше да й гарантира спокойствие. Този път обаче вътре нямаше втори стол, така че Лиса просто застана пред старицата.

— Здравейте — поздрави я Лиса почтително. — Радвам се да ви видя отново.

Жената се усмихна, разкривайки почти беззъбата си уста.

— Съмнявам се в това, но го изрече много убедително. Дипломатическите умения са в кръвта ти.

— Благодаря… ви… — отвърна Лиса, неуверена дали това беше комплимент. — Какво ще трябва да правя сега?

— Само слушай. Това е всичко. Този изпит е лесен.

Хитрото пламъче, блеснало в очите на жената, накара Лиса да се усъмни, че изпитът ще е лесен.

— От теб се иска само да ми отговориш на един въпрос. Ако отговориш правилно, ще бъдеш допусната до гласуването. Ще бъде забавно, нали?

Старицата изрече последните думи повече на себе си, отколкото на Лиса.

— Добре — отрони Лиса притеснено. — Готова съм.

Жената огледа преценяващо Лиса и явно й хареса онова, което видя.

— Ето го и въпроса: Какво трябва да притежава една кралица, за да бъде добър владетел?

В първия миг Лиса не успя да измисли нищо, след което няколко думи едновременно се изредиха в ума й. Почтеност? Мъдрост? Здрав разум?

— Не, не, не отговаряй — рече старата жена, докато наблюдаваше Лиса внимателно. — Не още. Ще изчакаш до утре, по същото време. Дотогава ще го обмисляш. Върни се с правилния отговор и ще си взела всички изпити. И… — Тя примигна. — Излишно е да ти казвам, че не бива да разговаряш с никого за това.

Лиса кимна и потри малката татуировка на ръката си. От никого нямаше да получи помощ за отговора. Напусна стаята, като мислено непрестанно си повтаряше въпроса. На въпрос като този можеха да се измислят твърде много отговори, каза си тя. Всеки от тях би могъл…

Някакво движение в моята реалност тутакси ме изстреля от главата й. Донякъде очаквах Соня да се втурне в палатката ни, но не, не това беше привлякло вниманието ми. Беше едно много по-леко движение… и в същото време нещо безкрайно по-въздействащо.

Дмитрий беше в прегръдките ми.