Последна саможертва

Глава 6

Наистина, като се замислиш, появата на Сидни не беше кой знае колко по-странна от половината от нещата, които ми се случваха напоследък. Сидни беше алхимик. Бях се запознала с нея в Русия, когато се опитвах да намеря и убия Дмитрий. Тя беше на моята възраст и мразеше, че е разпределена на стаж там, макар че определено оценявах помощта й. Както Дмитрий бе отбелязал по-рано, алхимиците щяха да помогнат на мороите да ме открият и заловят. Въпреки това, съдейки по напрежението, което се излъчваше от нея и Дмитрий в колата, беше очевидно, че тя ни помага в това бягство.

С огромно усилие отложих задаването на въпросите за по-подходящ момент. Ние все още бяхме бегълци, несъмнено все още ни преследваха. Колата на Сидни беше чисто нова хонда CR-V с регистрационни номера от Луизиана и стикер за кола под наем.

— Какво става, по дяволите? — попитах. — Да не би това дръзко бягство да се спонсорира от „Хонда“? — Когато не получих отговор, минах на следващия въпрос: — В Ню Орлиънс ли отиваме? — Там беше новото назначение на Сидни. Разглеждането на забележителностите беше последното нещо, което ме вълнуваше в момента, но след като се налага да бягаш, по-добре да е на някое готино, много отдалечено място.

— Не — отвърна тя, като излезе на заден от мястото, където бе паркирала. — Отиваме в Западна Вирджиния.

Изгледах остро Дмитрий, който седеше на задната седалка, с надеждата, че ще я опровергае. Не го направи.

— Предполагам, че под „Западна Вирджиния“ всъщност имаш предвид „Хаваите“ — подметнах. — Или някое също толкова вълнуващо място.

— Честно казано, смятам, че за момента е по-добре да избягваш вълненията — изтъкна Сидни. Джипиес устройството на колата я упъти към следващата отбивка, извеждайки ни обратно към магистрала 1–81. Тя леко се намръщи. — А и всъщност Западна Вирджиния е много хубаво място.

— Спомних си, че тя беше от Юта и вероятно не бе виждала нещо по-добро. Тъй като отдавна се бях отказала от опитите да контролирам това бягство, преминах към следващата очевидна серия от въпроси:

— Защо ни помагаш?

Имах чувството, че Сидни се нацупи в мрака.

— А ти как мислиш?

— Ейб.

Тя въздъхна.

— Вече наистина започвам да се питам дали Ню Орлиънс си заслужава.

Преди известно време бях узнала, че Ейб — с онова негово необяснимо, простиращо се извън всякакви граници влияние — имаше пръст в измъкването й от Русия. Нямах представа как го е направил. Знаех само, че заради това Сидни имаше дълг към него, при това без предварителни ограничения, и той се възползваше, за да й иска постоянно услуги. Понякога се питах дали сделката не включваше нещо повече от обикновена смяна на работното място, сякаш той бе направил нещо друго, за което нито един от двамата не желаеше да ме осведоми. Отворих уста, за да я скастря, че би трябвало да очаква това, след като е сключила сделка с дявола, но бързо размислих. Когато цяла тайфа пазители беше по петите ми, едва ли беше много умно да дразня някого, който ми помага.

— Добре. И какво ще правим в Западна Вирджиния? — попитах вместо това.

Сидни понечи да ми отговори, но Дмитрий я изпревари.

— Не още.

Отново се извърнах и му хвърлих поредния кръвнишки поглед.

— Писна ми от всичко това! Вече шест часа, откакто сме избягали, а аз все още не знам никакви подробности. Разбрах, че трябва да стоим по-далеч от пазителите, но сериозно ли отиваме в Западна Вирджиния? Смятате да се настаним в някое бунгало и да го превърнем в щабквартира? Да речем, на някой планински склон, където няма канализация?

Сидни ме дари с една от раздразнените си въздишки — нейна запазена марка.

— Всъщност знаеш ли наистина нещо за Западна Вирджиния?

Никак не ми се нравеше, че двамата с Дмитрий заговорничат и ме държат в неведение. Разбира се, резервираността на Сидни можеше да се дължи на куп неща. Например заради заповедите на Ейб. Или може би просто не желаеше да говори с мен. Тъй като повечето алхимици смятаха дампирите и вампирите за дяволски изчадия, обикновено не се сприятеляваха с нас. Но времето, прекараното с мен в Сибир, малко бе променило възгледите й. Поне се надявах. Понякога имах чувството, че тя поначало не е много общителна личност.

— Знаеш, че ме натопиха, нали? — попитах я аз. — Всъщност не съм сторила нищо. Те твърдят, че съм убила кралицата, но…

— Зная — прекъсна ме Сидни. — Чух всичко. Всички алхимици знаят за това. Вие двамата сте начело на списъка с най-издирваните. — Опитваше се да говори делово, но не можеше да скрие напълно смущението си. Имах чувството, че Дмитрий я изнервя много повече от мен, което си беше напълно разбираемо, след като той изнервяше дори някои от нашите.

— Не съм го направила — настоях. Някак си за мен беше важно тя да го знае.

— Би трябвало да хапнеш. Храната ти изстива — рече Сидни, без да коментира твърдението ми. — Чакат ни още поне три часа път, а никъде няма да спираме, с изключение да заредим с бензин.

Усетих решителността в гласа й, както и логиката. Тя не искаше да говори повече. В пликчето открих две гигантски порции пържени картофки и три чийзбургера. Очевидно Сидни ме познаваше достатъчно добре. Нужна ми беше цялата воля, за да не започна да пъхам картофките с две ръце в устата си. Вместо това предложих единия сандвич на Дмитрий.

— Искаш ли един? Трябва да поддържаш силите си.

Той се поколеба няколко секунди, преди да го вземе. Стори ми се, че го оглежда с някакво учудване. Изведнъж ми светна, че след последните няколко месеца яденето на храна все още беше нещо ново за него. Стригоите поддържат съществуването си единствено с кръв. Дадох му и няколко картофчета, а след това се посветих на унищожаването на останалите. Не си дадох труд да предложа на Сидни. Тя беше всеизвестна с липсата си на апетит, освен това предположих, че ако е била гладна, сигурно е хапнала, докато ни е чакала.

— Мисля, че това е за теб — рече Дмитрий и ми подаде малка раница. — Отворих я и открих вътре малко дрехи, както и основни тоалетни принадлежности. Два пъти проверих дрехите.

— Шорти, ризи и рокля. Не мога да се бия с тях. Нужни са ми дънки. — Трябваше да призная, че роклята беше готина: дълга, тънка лятна рокля с черни, бели и сиви шарки. Но много непрактична.

— Няма що, голяма благодарност — изсумтя Сидни. — Всичко стана много бързо. Само това успях да купя.

Погледнах зад мен и видях, че Дмитрий отваря друга раница. Имаше основните дрехи също като мен и…

— Дъстър? — възкликнах, докато наблюдавах как изважда дългото кожено палто. Значи за едни може, а за други — не! — Успяла си да му купиш дъстър, а за мен не си могла да намериш чифт дънки?

Гневът ми хич не я трогна.

— Ейб каза, че е важно. Освен това, ако всичко се развие по план, ти изобщо няма да се биеш.

Това никак не ми хареса. Безопасно и отдалечено.

След като установих, че съм в компанията на най-тихите спътници на света, заключих, че няма смисъл да очаквам истински разговор през следващите три часа. Реших, че всяко зло е за добро, защото така можех да проверя какво става при Лиса. Все още бях на тръни заради бягството си, за да прекарам много време в главата й, така че само щях да надникна набързо в дворцовия живот.

Както бе предсказал Дмитрий, пазителите много скоро бяха възстановили реда. Имаше заповед никой да не напуска двора и всички, които имаха връзка с мен, бяха подробно разпитани. Работата беше, че те до един имаха алиби. Всички бяха видели приятелите ми на погребението — или, в случая с Ейб, си мислеха, че са го видели. Две момичета се заклеха, че са били с Ейдриън, което предположих, е резултат от още една доза внушение. През връзката усещах задоволството на Лиса, докато объркването на пазителите все повече нарастваше.

Въпреки че тя не знаеше кога ще я проверя, ми изпрати съобщение по връзката: Не се тревожи, Роуз. Ще се погрижа за всичко. Ще изчистим името ти.

Отпуснах се в седалката на колата. Не бях сигурна как да се чувствам в тази ситуация. През целия си живот аз съм се грижила за нея. Аз я защитавах от всякакви опасности и правех и невъзможното, за да я предпазя от каквито и да е заплахи. А сега ролите ни се бяха разменили. Тя бе преминала през големи изпитания заради мен, докато спасяваше Дмитрий, а що се отнася до това бягство, аз бях в нейните ръце — и очевидно в ръцете на всички останали. Това противоречеше на всичките ми инстинкти и адски ме тормозеше. Не бях свикнала другите да ме закрилят, а най-малко тя.

Разпитите все още продължаваха и още не беше дошъл редът на Лиса, но нещо ми подсказваше, че на приятелите ми ще им се размине. Нямаше да ги накажат заради бягството ми и за момента опасност грозеше единствено мен, което и предпочитах.

Западна Вирджиния може и да беше много хубава, както твърдеше Сидни, но не успях да оценя красотата й, защото пристигнахме в полунощ. През по-голямата част от времето имах чувството, че пътуваме през планини, изкачвахме се нагоре и се спускахме надолу, докато се носехме по стръмни шосета с остри завои и минавахме през тунели. След почти три часа влязохме в някакъв мижав град с един светофар и ресторант, над който висеше табела с лаконичен надпис: „ВЕЧЕРЯ“. През последния час почти нямаше движение по пътя, което наистина беше най-важното нещо. Не ни бяха проследили.

Сидни ни закара до сграда с табела „МОТЕЛ“. Очевидно, що се отнасяше до имената, в този град бяха доста пестеливи и се придържаха към същността. Нямаше да се изненадам, ако всъщност се наричаше просто ГРАД. Докато прекосявахме паркинга на мотела, с изненада установих колко ме болят краката. Всъщност цялото тяло ме болеше и копнеех за сън. От началото на това приключение беше изминал почти половин ден.

Сидни ни регистрира под фалшиви имена, а съненият служител на рецепцията не зададе никакви въпроси. Поехме по коридор, който не беше съвсем мръсен, но не беше и място, до което би се доближила някоя кралска особа. До една от стените бе оставена количка с парцали и препарати за чистене, сякаш някой се е отказал по средата на чистенето и я бе зарязал там. Сидни спря внезапно пред вратата на една стая и ни подаде ключа. Осъзнах, че тя се насочва към друга стая.

— Няма ли да сме заедно? — попитах.

— Хей, ако ви хванат, нямам никакво желание да съм близо до вас — отвърна ми тя с усмивка. Освен това имах чувството, че няма никакво желание да спи в една стая с „дяволски създания на мрака“. — Но ще съм наблизо. Утре сутринта ще поговорим.

Това ме накара да осъзная още нещо. Погледнах Дмитрий.

— Двамата ще сме в една стая?

Сидни сви рамене.

— Така по-добре ще се защитавате.

Тя ни остави с типичния си рязък маниер, а ние с Дмитрий се спогледахме за кратко, преди да влезем в стаята. Както останалата част на мотела, и тя беше далеч от лукса, но ставаше. Килимът бе износен, но цял. Оцених вялия напън за украса под формата на една доста грозна картина, изобразяваща круши. Малкият прозорец изглеждаше тъжен. Имаше само едно легло.

Дмитрий погледна към резето и веригата на вратата, после се отпусна върху единствения стол в стаята. Беше дървен, с права облегалка, но от държанието на Дмитрий можеше да се каже, че е най-удобното нещо на света. Изражението му все още беше бдително и напрегнато, но забелязах, че умората бе започнала да си казва думата. За него нощта също бе дълга.

Приседнах на ръба на леглото.

— И сега какво?

— Сега ще чакаме — отвърна той.

— Какво?

— Лиса и останалите да изчистят името ти и да открият кой е убил кралицата.

Очаквах повече обяснения, но получих само мълчание. Започвах да губя търпение. Направо не можех да повярвам. Тази вечер проявих най-голямото търпение, на което бях способна, като предполагах, че Дмитрий ме води към някаква мистериозна мисия, за да помогна да се разреши убийството. Когато каза, че ще чакаме, със сигурност нямаше предвид, че просто ще стоим и… ами, какво — ще чакаме?

— Какво ще правим? — настоях аз. — Как ще им помогнем?

— Казахме ти и по-рано: ти едва ли би могла да търсиш улики в двора. Трябва да стоиш далеч от там. В безопасност.

Ченето ми увисна и аз посочих мрачната стая.

— И това ли е безопасното място? Тук ли ще ме криете? Аз си мислех… мислех, че тук има нещо. Нещо, което да помогне.

— И наистина помага — отвърна той по онзи негов дразнещ начин. — Сидни и Ейб избраха това място и решиха, че е достатъчно отдалечено, за да не ни открият.

Скочих от леглото.

— Добре, другарю. Обаче според мен тук има сериозен проблем в логиката ви. Вие, приятели, продължавате да се държите така, сякаш моето стоене настрани е начин да се помогне.

— Сериозният проблем тук е, че ни се налага отново и отново да повтаряме този разговор. Отговорът на въпроса кой е убил Татяна се крие в кралския двор и тъкмо там са твоите приятели. Те ще разрешат тази загадка.

— Не съм се забъркала в лудешко преследване и търчане от щат на щат само за да се завра в някакъв гаден мотел! Колко дълго възнамеряваш да стоим в това „достатъчно отдалечено“ място?

Дмитрий скръсти ръце пред гърдите си.

— Колкото е необходимо. Имаме достатъчно средства, за да останем за неограничен период от време.

— Вероятно и джобните ще ми стигнат, за да остана тук за неограничен период от време! Но няма да стане. Трябва да правя нещо. Няма просто да се измъкна по лесния начин и да стоя със скръстени ръце.

— Оцеляването не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— О, Господи! — изпъшках аз. — Сближил си се с Ейб, нали? Знаеш ли, когато беше стригой, ми каза да стоя далеч от него. Може би трябва да последваш собствения си съвет.

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох. Видях мъката в очите му. По време на това бягство той може и да се държеше като стария Дмитрий, но времето, прекарано като стригой, все още го измъчваше.

— Съжалявам — измърморих. — Не исках да…

— Повече няма да обсъждаме това — прекъсна ме той нервно. — Лиса каза да стоим тук, така че ще стоим тук.

Гневът измести вината.

— Заради това ли го правиш? Защото Лиса ти е казала?

— Разбира се. Заклех се да й служа и да й помагам.

Това преля чашата. Достатъчно лошо беше, че когато Лиса го превърна обратно от стригой в дампир, Дмитрий смяташе, че е съвсем в реда на нещата да не се отделя от нея, докато мен ме отблъскваше. Независимо от факта, че аз бях тази, която отиде в Сибир и аз научих, че Робърт, братът на Виктор, знае как да се промени стригой… ами, очевидно тези неща нямаха значение. Изглежда само магията на Лиса имаше значение и Дмитрий се отнасяше към нея, сякаш беше някоя богиня на милосърдието, на която бе дал древен рицарски обет да й служи вярно до гроб.

— Забрави — заявих. — Няма да остана тук.

Направих три крачки към вратата и успях да сваля веригата, когато Дмитрий скочи със светкавична бързина от стола си и ме притисна към стената. Наистина, доста бавна реакция. Очаквах да ме спре, преди да съм направила втората крачка.

— Ти оставаш тук — процеди той, докато ръцете му стискаха китките ми. — Без значение дали ти харесва или не.

Е, имах няколко възможности. Разбира се, можех да остана. Можех да вися тук с дни — дори месеци — в този мотел, докато Лиса изчисти името ми. Това беше при условие, че Лиса успее да докаже, че не съм убийца и не умра от хранително отравяне от ястията в ресторант „ВЕЧЕРЯ“. Това беше най-безопасната възможност.

Другата възможност беше да извоювам свободата си, като се бия с Дмитрий. Това не беше нито лесно, нито безопасно. Освен това щеше да бъде предизвикателство, защото трябваше да се бия с него и да избягам, без да го убия или нараня сериозно.

Или да зарежа всякаква предпазливост и да се бия както си знам. По дяволите, този тип се беше сражавал със стригои и с половината пазители в двора. Можеше да ми бъде достоен противник. Двамата определено бяхме имали няколко доста груби схватки, докато бяхме в „Свети Владимир“. Но дали най-доброто, на което съм способна, ще е достатъчно, за да избягам? Време беше да разбера.

Забих коляното си в корема му, което той определено не очакваше. Очите му се разшириха от изненада — и малко болка, — което ми позволи да се изскубна от хватката му. Метнах се към вратата и свалих резето. Тъкмо посегнах към дръжката, когато Дмитрий отново ме хвана. Стисна ме силно и ме хвърли по лице върху леглото, като ме притисна с цялата си тежест, така че да не мога да помръдна крайниците си и да няма повече изненадващи ритници. Това винаги е било най-големият ми проблем в схватките: опонентите ми — обикновено мъже — са по-силни и по-тежки. В подобни ситуации скоростта беше най-ценното ми качество, но когато си притиснат и напълно обездвижен, няма как да се извъртиш или измъкнеш. При все това, всяка част от мен се съпротивляваше, като така го затруднявах да ме задържи по-дълго.

— Престани — рече той в ухото ми, а устните му почти го докоснаха. — Поне веднъж се дръж разумно. Не можеш да се освободиш.

Тялото му беше топло и силно до моето и аз си обещах по-късно здравата да скастря моето. Престани! — казах си. — Мисли как да се измъкнеш оттук, а не как ти въздейства той.

— Аз не съм единствената неразумна — изръмжах, докато се опитвах да извърна лицето си към него. — Ти си този, който е уловен в капана на едно обещание, което няма смисъл. Освен това зная, че ти също като мен мразиш да бездействаш. Помогни ми! Помогни ми да намеря убиеца и да направя нещо полезно. — Спрях да се боря и се престорих, че спорът ни ме е разсеял.

— Не обичам да бездействам, но също така не обичам да се озовавам в невъзможни ситуации.

— Невъзможните ситуации са нашата специалност — изтъкнах. Междувременно се опитвах да преценя доколко силно ме държи. Той не отслаби хватката си, но се надявах, че може би разговорът ще намали бдителността му. Обикновено Дмитрий беше твърде добър, за да отклони вниманието си. Но знаех, че е уморен. И може би, само може би, ще е малко небрежен, защото бях аз, а не стригой.

Нищо подобно.

Извих се рязко нагоре, опитвайки се да се измъкна и да изпълзя изпод него. Успях да се претърколя веднъж, но той отново ме хвана, като този път ме притисна по гръб върху леглото. Да бъда толкова близо до него… лицето му, устните му… да усещам топлината на кожата му. Добре. Явно единственото, което постигнах, беше да се озова в много по-неизгодно положение. На него със сигурност не му действаше близостта на телата ни. Излъчваше непоколебима решителност и въпреки че беше глупаво от моя страна и знаех, че не бива да ми пука, че той е върху мен… ами, пукаше ми.

— Един ден — промълви той. — Не можеш да чакаш дори един ден?

— Може би, ако отидем в по-приличен хотел. С кабелна телевизия.

— Сега не е време за шеги, Роуз.

— Тогава ми позволи да направя нещо. Каквото и да е.

— Не мога.

Докато изричаше думите, в гласа му се усещаше болка и аз осъзнах нещо. Бях му толкова бясна, задето се опиташе да ме накара да седя със скръстени ръце в черупката си от безопасност. Но на него ситуацията също не му харесваше. Как можах да забравя колко много си приличаме? И двамата жадувахме за действие. И двамата искахме да бъдем полезни, да помогнем на онези, които обичаме. Единствено клетвата му да помага на Лиса го караше да седи тук и да се прави на детегледачка. Той бе заявил, че връщането ми в кралския двор е безразсъдство, но имах чувството, че ако не бе поел задължението да отговаря за мен — или, ами, поне аз си мислех, че е така, — също би хукнал натам.

Изучавах го, решителните, тъмни очи и изражението му, смекчено от кичурите кестенява коса, измъкнали се от опашката, които сега висяха покрай лицето му и почти ме докосваха. Можех отново да се опитам да се освободя, но започвах да губя надежда, че ще се получи. Той беше прекалено яростен и решен да ме опази. Подозирах, че нямаше да постигна нищо, ако изкажа подозрението си, че и той би искал да се върне в двора. Така или иначе, щеше да очаква да споря с него, въоръжена с прочутата си запазена марка — логиката на Роуз. Все пак беше Дмитрий. Щеше да очаква всичко.

Е, почти.

Идеята ме осени толкова внезапно, че дори не й отделих време, за да я анализирам. Просто действах. Тялото ми може и да беше приковано неподвижно, но главата и вратът ми бяха свободни, за да се повдигнат — и аз го целунах.

Устните ми срещнаха неговите и аз узнах няколко неща. Едното беше, че бе напълно възможно да изненадаш Дмитрий. Тялото му замръзна, сковано от внезапния обрат на събитията. Освен това се убедих, че се целува все така страхотно, както си спомнях. Последния път, когато се целувахме, Дмитрий беше стригой. Имаше нещо възбуждащо в онази зловеща чувственост на целувките му, ала нищо не можеше да се сравни с изгарящата страст и бушуващата енергия на живота. Устните му бяха точно такива, каквито си ги спомнях от нашето време в „Свети Владимир“ — едновременно меки и жадни. Когато отвърна на целувката ми, сякаш цялото ми тяло бе разтърсено от електрически ток. Беше успокояващо и в същото време невероятно възбуждащо.

И това беше третото нещо, което открих. Той отвръщаше на целувката ми. Може би, само може би, Дмитрий не беше толкова непоколебим, както твърдеше. Навярно под цялата вина и убеденост, че не е способен да обича отново, той все още ме искаше. Би ми харесало да се уверя. Но нямах време.

Вместо това го ударих.

Истина е. Удряла съм много момчета, докато са ме целували, но никога някого, който всъщност исках да продължи да ме целува. Дмитрий продължаваше да ме държи, но смайването от целувката бе отслабило бдителността му. Юмрукът ми се стрелна и срещна едната страна на лицето му. Без да се помайвам нито за секунда, го избутах от себе си колкото можах по-силно, скочих от леглото и хукнах към вратата. Изскочих от стаята и затръшнах вратата, без да дочакам какво ще направи Дмитрий. Не че имаше нужда. Той летеше след мен.

Без да се колебая, бутнах изоставената количка с пособията за чистене пред вратата и се затичах с все сили надолу по коридора. Две секунди по-късно вратата се отвори и чух вик на раздразнение — както и много, много неприлична дума на руски, — когато той налетя на количката. Щяха да са му нужни само няколко секунди, за да я избута встрани, но това беше всичко, от което се нуждаех. Хукнах надолу по извитите стълби и след миг се озовах във вехтото фоайе, където отегченият администратор четеше книга. Едва не се изстреля от стола си, когато профучах край него.

— Един тип ме преследва! — изкрещях и се насочих към вратата.

Служителят не ми приличаше на някой, който би се опитал да спре Дмитрий, а и имах чувството, че Дмитрий не би спрял дори и типът да го помоли. В краен случай мъжът щеше да се обади в полицията. В този град това, което се наричаше „ПОЛИЦИЯ“, навярно се състоеше от един полицай и куче.

Както и да е, това вече не беше моя грижа. Бях избягала от мотела и в момента се намирах насред заспал планински град, чиито улици тънеха в сенки. Дмитрий може би беше точно зад мен, но докато потъвах в близката гора, бях уверена, че няма да ми е трудно да му се изплъзна в мрака.