Глава 20

— Би трябвало да спиш. — Тихият глас на Сидни едва не ме накара да скоча до тавана — доказателство, че дори и докато съм в съзнанието на Лиса, оставам нащрек. Настроих сетивата си към тъмната дневна на Соня. С изключение на Сидни, всичко беше тихо и спокойно.

— Приличаш ми на оживял мъртвец — продължи тя. — И не го казвам на майтап.

— Трябва да дежуря — отвърнах.

— Аз ще дежуря. Ти заспивай.

— Ти не си тренирана като мен — изтъкнах. — Може да пропуснеш нещо.

— Дори и аз няма да пропусна стригой, опитващ се да нахлуе през вратата — увери ме тя. — Виж, зная, че сте корави и тренирани. Не е нужно да ме убеждаваш. Но имам чувството, че нещата може да загрубеят, а не ми се ще да припаднеш в критичния момент. Ако поспиш сега, после ще можеш да смениш Дмитрий.

Само споменаването на Дмитрий ме накара да се съглася. Накрая наистина трябваше да се сменим. Затова се свих неохотно върху импровизираното легло на Сидни на пода и й дадох един куп инструкции, които, мисля, че я накараха да завърти очи. Заспах почти мигновено, а след това се събудих също толкова бързо, когато чух звука от затваряща се врата.

Изправих се светкавично, почти очаквайки да видя стригой, нахлуващ през вратата. Вместо това видях слънчевата светлина да струи през прозорците, а Сидни ме наблюдаваше развеселено. В дневната Робърт се бе изправил на дивана и разтъркваше очите си. Виктор го нямаше. Извърнах се паникьосано към Сидни.

— Той е в банята — отвърна тя, отгатнала въпроса ми.

Това е бил звукът, който съм чула. Въздъхнах облекчено и се изправих, изненадана как само няколко часа сън ме бяха заредили отново с енергия. Ако можех и да заситя глада си, щях да съм готова за всичко. Разбира се, Соня нямаше никаква храна, така че трябваше да се задоволя с чаша вода от кухнята. Докато стоях и пиех, забелязах, че братята Дашков се бяха настанили като у дома си: палтата им висяха на закачалката, ключовете от колата бяха върху кухненския плот. Взех ги тихомълком и извиках Сидни.

Когато тя дойде, пъхнах ключовете в ръката й, като внимавах да не издрънчат.

— Още ли разбираш от коли? — промърморих.

Възмутеният й поглед бе красноречив отговор колко глупав и обиден е въпросът ми.

— Добре. Можеш ли да отскочиш до магазина? Имаме нужда от храна. И може би пътьом, хм, да се погрижиш колата им да се повреди? Нещо с мотора или друго, за да не може да запали. Но да не е прекалено очевидно като срязани гуми.

Тя пъхна ключовете в джоба си.

— Лесна работа. Имаш ли някакви предпочитания за храната?

Замислих се.

— Нещо със захар. И кафе за Дмитрий.

— Кафето се подразбира — отвърна тя.

Виктор влезе в кухнята с типичното си безгрижно изражение, което ме накара да реша, че не е чул инструкциите ми към Сидни да повреди колата му.

— Сидни отива да купи нещо за ядене — казах, надявайки се да отвлека вниманието му, преди да забележи липсващите ключове. — Искаш ли нещо?

— Един захранващ би било чудесно, но като се изключи това, Робърт много обича зърнена закуска. С ябълка и канела. — Усмихна се на Сидни. — Не съм си представял, че ще дойде ден да видя някой алхимик в ролята на момиче за всичко. Очарователно.

Сидни отвори уста, несъмнено, за да изрече някоя хаплива забележка, но аз бързо поклатих глава.

— Хайде, върви — подканих я.

Тя излезе, а Виктор се върна при Робърт. Спокойна, че братята няма къде да отидат посред бял ден без кола, реших, че е време да проверя Дмитрий. За моя изненада, Соня беше будна. Седеше с кръстосани крака върху леглото и двамата разговаряха тихо. Косата й бе разрошена от съня и схватката с нас, но иначе нямаше рани и синини. И с Дмитрий беше така след трансформацията — нямаше никакви следи от изгаряне. Енергията, съпътстваща възстановяването на стригой, лекуваше всички рани. С моите охлузени крака и псевдомозъчно сътресение и на мен ми се прииска някой да ме беше трансформирал от стригой.

Когато влязох, Соня се извърна. По лицето й преминаха различни емоции. Страх. Удивление. Разпознаване.

— Роуз? — Изрече го несигурно, сякаш се чудеше дали не съм халюцинация.

Насилих се да се усмихна.

— Хубаво е отново да те видя. — Реших да не добавям: „Сега, след като не заплашваш да изпиеш кръвта ми.“

Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си, сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“, беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не изглеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?

Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.

— Сидни отиде до магазина — казах неуверено на Дмитрий. — Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се наспя.

— Зная — отвърна той с лека усмивка. — Идвах веднъж да те проверя.

Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм проявила слабост.

— Ти също може да си починеш — казах му. — След като закусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувствие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Робърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че, ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който обича да споделя с ближния.

Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се надигна.

— Тук има още един, който владее магията на духа — рече, а в гласа й отекна паническа нотка. — Усещам го. Помня го. — Изгледа подред мен и Дмитрий. — Това не е безопасно. Не бива да сте около нас.

— Всичко е наред. — Гласът на Дмитрий беше толкова нежен. Рядко говореше е този тон, но аз го бях чувала и преди. Използваше го в най-отчаяните ми моменти. — Не се тревожи.

Соня поклати глава.

— Не. Вие не разбирате. Ние… ние сме способни на ужасни неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених, за да спра лудостта. И се получи… само дето стана много по-лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих…

Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.

— Не си била ти — побързах да я уверя, донякъде изплашена, че той ще й каже, че и за нея няма изкупление, нито спасение. — Била си контролирана от нещо друго.

Тя зарови лице в шепите си.

— Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.

— Бил е духът — възразих. — Трудно е да се бориш с него. Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се бори е подобни проблеми.

— Василиса? — Соня зарея поглед в пространството. Мисля, че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните й приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вследствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в нея. — Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. — Извърна се рязко към мен. — Помогна ли й? Махна ли я оттам?

— Да — отвърнах, опитвайки се да подражавам на нежността на Дмитрий. Двете е Лиса напуснахме „Свети Владимир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията на Соня. — Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ, успяхме да спрем това, което я преследваше. — Не мисля, че беше добра идея Соня да знае, че нещото — или по-скоро личността — преследваща Лиса, в момента седеше в дневната й. Направих крачка напред. — И ти също можеш да помогнеш на Лиса. Трябва да узнаем дали…

— Не — прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в предупредителния поглед, който ми отправи. — Още не.

— Но…

Още не.

В отговор го изгледах кръвнишки, но не казах нищо повече. И аз исках да дадем на Соня нужното й време за възстановяване, но не можехме да чакаме вечно. Часовникът тиктакаше и трябваше да разберем какво знае тя. Имах чувството, че Дмитрий щеше да е в състояние да ни даде тази информация веднага след трансформацията си. Разбира се, той не е бил нестабилен преди това, не е бил на границата на лудостта. Все пак не можехме до безкрайност да стоим в къщата в Кентъки.

— Може ли да видя цветята си? — попита Соня. — Може ли да изляза навън и да видя цветята си?

С Дмитрий се спогледахме.

— Разбира се — кимна той.

Всички се запътихме към вратата и тогава ми хрумна да попитам:

— Защо си отглеждала цветя, когато си била… каквато беше?

Тя се спря.

— Винаги съм обичала цветята.

— Зная. Спомням си. Твоите цветя бяха прекрасни. Тези тук също са страхотни. Затова ли… искам да кажа, че просто си искала да имаш красива градина, дори като стригой, така ли?

Въпросът беше неочакван и изглежда напълно я обърка. Тъкмо започвах да си мисля, че едва ли ще получа отговор, когато тя най-сетне каза:

— Не, никога не съм мислила за красота. Те бяха… не зная. Нещо, с което да се занимавам. Винаги съм отглеждала цветя. Исках да видя дали все още мога. Беше като… да изпитам уменията си, предполагам.

Погледът ми отново среща на този на Дмитрий. Така. Красотата не е била част от нейния свят. Точно както му бях казала. Стригоите бяха известни с арогантността си. Изглежда цветята просто са били демонстрация на сила и умения. А и отглеждането им е бил познат навик за нея. Припомних си как Дмитрий четеше каубойски романи, докато беше стригой. Да си стригой, означаваше да изгубиш морала и добротата си, но старите навици и хобита оставаха.

Придружихме я до дневната, като прекъснахме разговора между Виктор и Робърт. Соня и Робърт застинаха, докато се измерваха с погледи. Виктор ни удостои с една от многозначителните си усмивки.

— Вече сме станали и се разхождаме. Открихте ли това, което търсим?

Дмитрий го стрелна със същия поглед, с който бе възнаградил и мен, когато поисках да я разпитам.

— Не още.

Соня откъсна поглед от Робърт, пристъпи бързо към вътрешния двор и се спря, когато видя счупените стъкла.

— Разбили сте вратата ми — отбеляза.

— Неизбежните вреди — промърморих. Стори ми се, че с периферното си зрение зърнах как Дмитрий завъртя очи.

Соня отвори вратата и излезе навън. От гърдите й се изтръгна смаяно възклицание, тя рязко спря и вдигна глава нагоре. Небето беше идеално, безоблачно и синьо, а слънцето тъкмо пресичаше хоризонта, обливайки всичко в златисто сияние. Аз също излязох навън, за да се насладя на топлата му ласка върху кожата си. Част от нощния хлад още се усещаше във въздуха, но ни очакваше горещ ден.

Всички излязоха навън, но Соня сякаш не ги забеляза. Вдигна ръце нагоре, все едно искаше да улови слънцето и да го задържи в шепите си.

— Толкова е красиво. — Накрая отклони поглед и очите ни се срещнаха. — Нали? Някога виждала ли си нещо толкова красиво?

— Красиво е — повторих. Не зная защо, но се чувствах едновременно щастлива и тъжна.

Тя се разходи из двора, като оглеждаше всяко растение и цвете. Докосваше венчелистчетата, вдъхваше уханието им.

— Толкова е различно… — Няколко цветя привлякоха вниманието й. — Тези не цъфтят през нощта! Виждате ли ги? Виждате ли цветовете? Можете ли да ги помиришете?

Въпросите не бяха отправени към никого конкретно. Ние я наблюдавахме като хипнотизирани. Накрая тя се отпусна върху шезлонга и се огледа щастливо, замаяна от толкова много багри и аромати, от тази красота, която не бе забелязвала като стригой. Когато стана ясно, че тя няма намерение да ходи никъде, се извърнах към Дмитрий и му повторих съвета на Сидни — да го сменя, а той да поспи, докато чакаме Соня да се възстанови. За моя изненада той се съгласи.

— Това е разумно. Когато Соня може да говори, ще трябва да потеглим оттук. — Усмихна се. — Сидни се превръща във военен стратег.

— Хей, не тя командва тук — подразних го. — Тя е само обикновен войник.

— Правилно. — Той плъзна върховете на пръстите си по бузата ми. — Съжалявам, капитане.

— Генерал — поправих го, затаила дъх от краткото му докосване.

Дмитрий подвикна към Соня нещо за довиждане, преди да изчезне в къщата. Тя кимна в отговор, но не съм сигурна дали наистина го чу. Виктор и Робърт изнесоха два дървени стола от кухнята и ги сложиха на сянка. Аз си избрах едно място на земята. Никой не говореше. Не беше най-откаченото ми преживяване, но определено беше странно.

След малко Сидни се върна с покупките и аз напуснах за кратко компанията, за да се видя с нея. Ключовете на Виктор отново бяха върху кухненския плот, което беше добър знак. Сидни вадеше най-различни пакети с храна и ми подаде кутия с дванадесет понички.

— Надявам се да ти стигнат — подхвърли.

Нацупих се на намека й, но взех кутията.

— Когато свършиш, ела навън — казах й. — Прилича на барбекю на прокълнатите. Само дето… няма грил.

Тя ме погледна озадачено, но когато малко по-късно се присъедини към нас, изглежда разбра какво имах предвид. Робърт си напълни купа със зърнена закуска, но нито Сидни, нито Виктор започнаха да се хранят. Подадох една поничка на Соня — първото нещо, което отклони вниманието й от гледката на двора. Тя започна да я върти между пръстите си.

— Не зная дали мога. Не зная дали мога да я ям.

— Разбира се, че можеш. — Припомних си как Дмитрий също гледаше неуверено храната. — С шоколадова глазура е. Много е вкусна.

Тя отхапа колебливо една малка хапка. Сдъвка я сигурно милион пъти и накрая преглътна. Затвори за миг очи и въздъхна.

— Каква сладост! — Бавно продължи да отхапва малки хапки. Отне й сякаш цяла вечност, за да изяде половината поничка, и накрая спря. Дотогава вече бях видяла сметката на три и нетърпението ми да свърша най-после някаква работа нарастваше с всяка изминала минута. Една част от него се дължеше на раздразнението от духа, а друга бе постоянното ми безпокойство, породено от желанието да помогна на Лиса.

— Соня — заговорих мило, напълно съзнавайки колко адски ще се ядоса Дмитрий, задето пренебрегвах инструкциите му. — Искаме да поговорим с теб за нещо.

— Мм-хм — промърмори тя, а погледът й се плъзна към рояка пчели, кръжащ над цветовете на орловите нокти.

— Имаш ли роднина… някоя жена, която, ъ-ъ, да е родила бебе преди време.

— Разбира се — отвърна тя. Една от пчелите отлетя от орловите нокти и кацна върху роза. Соня продължаваше да се взира в цветето. — Много.

— Бъди по-точна, Роузмари — обади се Виктор. — Съвсем точна.

Прехапах устни. Знаех, че избухването ми щеше да разстрои Соня. А навярно и Робърт.

— Това е било тайно бебе — продължих. — И ти си била посочена като бенефициент на банкова сметка, за да се грижиш за бебето… банкова сметка, открита от Ерик Драгомир.

Главата на Соня рязко се извърна към мен. В лазурносините й очи сега нямаше и следа от замечтаност и отнесеност. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Гласът й беше студен и твърд — не като гласа на стригой, но определено смразяващ. С подобен тон обикновено отрязваш някого.

— Не, не зная нищо за това.

— Тя лъже — рече Робърт.

— Не са ми нужни свръхестествени сили, за да го разбера и аз — изсумтя подигравателно Сидни.

Пренебрегнах и двамата.

— Соня, известно ни е, че ти знаеш, и наистина е много важно да намерим това бебе… ъ-ъ, дете. Личност. — Имахме предположение за възрастта, но не бяхме стопроцентово сигурни. — Преди малко каза, че си се тревожила за Лиса. Това ще й помогне. Тя се нуждае от тази информация. Трябва да узнае, че има още един жив член на семейството й.

Соня насочи вниманието си отново към пчелите, но знаех, че вече не ги гледа.

— Не зная нищо. — Гласът й потрепери и нещо ми подсказа, че може би не бива да я притискам. Не бях сигурна дали се бои, или е на ръба да избухне от гняв.

— Тогава защо си посочена в банковата сметка? — Въпросът зададе Виктор.

— Не зная нищо — повтори тя. Гласът й би могъл да превърне росата по декоративните дървета в ледени висулки. — Нищо.

— Престани да лъжеш — рече Виктор остро. — Знаеш нещо и ще ни го кажеш.

— Хей! — възкликнах аз. — Замълчи. Ти нямаш право да я разпитваш.

— Ти явно не се справяш особено добре.

— Млъквай, разбра ли? — Погледнах отново към Соня. Погледът ми се смекчи и се усмихнах. — Моля те. Лиса е в беда. Това ще й помогне. Преди малко каза, че искаш да й помогнеш, нали така?

— Аз обещах… — промълви Соня. Гласът й бе толкова тих, че едва го чувах.

— Обещала си какво? — подканих я. Търпение. Търпение. Трябваше да си напомня да бъда спокойна. Не можех да рискувам тя да се срине.

Соня стисна очи и прокара трескаво ръце през косата си, също като капризно дете, което се кани да избухне.

— Обещах да не казвам. Обещах да не казвам на никого…

Изпитах желание да изтичам при нея и да я разтърся. Търпение. Търпение.

— Нямаше да те караме да нарушиш обещанието си, ако не беше важно. Може би… може би бихме могли да се свържем с тази личност… — На кого беше обещала? На любовницата на Ерик? — И да разберем дали тя може да ни каже.

— О, за Бога! — не се сдържа Виктор. — Това е абсурдно и няма да ни доведе до никъде. — Погледна към брат си. — Робърт?

До този момент Робърт седеше безучастен, но след заповедта на брат си се наведе напред.

— Соня?

Все още объркана, тя се извърна, за да го погледне… и лицето й застина.

— Кажи ни каквото искаме да узнаем — заговори Робърт. Гласът му беше успокояващ и гальовен, но в тона му се прокрадваше зловеща нотка. — Кажи ни кое е това дете и къде е. Кажи ни коя е майка му.

Този път наистина скочих на крака. Робърт използваше внушението, за да получи отговорите. Очите на Соня останаха приковани в него, но тялото й започна да трепери. Устните й се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В главата ми бушуваше вихрушка от мисли. Внушението щеше да ни помогне да научим това, което искахме, но нещо ми казваше, че не е правилно…

Соня прекъсна размислите ми. Тя скочи не по-малко пъргаво от мен. Все още се взираше в Робърт, но вече не с онзи вцепенен, хипнотизиран поглед. Беше прекъснала внушението и сега… сега беше бясна. Лицето й, което преди миг изразяваше страх и уязвимост, сега пламтеше от гняв. Не притежавах магически сетива, но след като толкова дълго съм била с Лиса, разпознавах бушуващата ярост на духа. Соня беше бомба, готова да избухне.

— Как смееш… — изсъска тя. — Как смееш да се опитваш да използваш внушението върху мен?

Растенията и лозите около Робърт внезапно оживяха, разраснаха се като дълги пипала, увиха се около краката на стола, върху който седеше, и го дръпнаха. Столът се прекатури и той заедно с него. Виктор се спусна да помогне на брат си, но Робърт вече бе поел нещата в свои ръце. Беше се окопитил забележително бързо и впи присвитите си очи в Соня, която политна назад и се удари в дървената ограда. Онези, които владееха магията на въздуха, понякога можеха да правят този номер, но не въздушна струя я бе издухала назад. Това бяха телекинетичните способности на духа. Очевидно Робърт притежаваше и тях, освен умението да прониква в сънища. Супер!

И преди бях виждала схватка между владеещи духа, когато Ейвъри Лазар и Лиса се бяха изправили една срещу друга. Не беше приятна гледка, защото беше нещо много повече от психически двубой. Ейвъри буквално дълбаеше в съзнанието на Лиса — и моето. Не познавах размаха на уменията на Робърт и Соня, но това нямаше да свърши добре.

— Дмитрий! — изкрещях и се хвърлих към Соня. Не знаех точно какво да правя, но трябваше да я обезвредя по някакъв начин. От това, което видях, разбрах, че тя имаше нужда от визуален контакт с мишената си.

Успях да я прикова към земята, тя оказа съпротива, но най-вече, за да не изпуска от поглед Робърт. Той изкрещя изплашено и погледна с ужас към тялото си. Соня създаваше видения в главата му. Изражението му се вкамени. Явно бе разбрал, че всичко е илюзия, и няколко мига по-късно вдигна глава — бе прекъснал внушението, както преди малко тя бе сторила с неговото.

В този момент Дмитрий изскочи през вратата тъкмо когато Робърт използваше съзнанието си, за да запрати един от столовете по Соня. Разбира се, аз бях отгоре й и столът удари мен по гърба. Дмитрий тутакси схвана какво става и изтича към Робърт, за да приложи същата тактика като мен. Виктор, навярно решил, че брат му е физически застрашен, се опита да отблъсне Дмитрий, но напразно. Още лози се протегнаха към Робърт и аз разбрах, че не съм обезвредила напълно Соня.

— Отведи го вътре! — извиках на Дмитрий. — Махни го по-далеч от нея!

Дмитрий вече се бе досетил какво да направи и влачеше Робърт към вратата. Дори с намесата на Виктор, Дмитрий беше достатъчно силен, за да махне Робърт и да го вкара в къщата. Веднага щом мишената й изчезна, цялата енергия сякаш напусна Соня. Тя не направи повече опити да се бори и се отпусна на земята. Почувствах облекчение. Боях се, че ще се нахвърли върху мен, след като Робърт вече го нямаше. Предпазливо, все още нащрек, помогнах на Соня да се изправи. Тя се облегна на мен, отпусната като парцалена кукла, и заплака, заровила глава на рамото ми. Поредният срив.

Щетите трябваше да се сведат до минимум. За да държи двамата владеещи духа разделени, Дмитрий бе отвел Робърт в спалнята, оставяйки Виктор с него. Робърт изглеждаше изтощен като Соня и Дмитрий явно бе преценил, че е достатъчно безопасно да остави двамата братя сами. Соня се свлече върху дивана и след като с Дмитрий се опитахме да я успокоим, се отдръпнахме, а Сидни приседна до нея и улови ръката й.

Разказах накратко на Дмитрий какво се бе случило. С всяка дума той добиваше все по-изумено изражение.

— Казах ти, че още е рано! — възкликна. — Къде ти е бил умът? Тя е прекалено слаба!

— И ти наричаш това слабост? И, хей, справях се много добре! Нещата се оплескаха чак след като Виктор и Робърт се намесиха.

Дмитрий пристъпи към мен. Гневът се излъчваше от него на талази.

— Те изобщо не биваше да се намесват. Отново се държиш неразумно, като се впускаш презглава, без да се замислиш за последствията.

Обзелият ме гняв се равняваше на неговия.

— Хей, просто се опитвах да раздвижа нещата. Ако да си разумен, означава да седиш и да се правиш на психотерапевт, тогава се радвам, че не съм.

— Нямаш представа за какво говориш — изръмжа той. Сега стояхме съвсем близо един до друг, почти се допирахме, въвлечени в битката на нашите две воли. — Това може да ни върне назад.

— Това ще ни тласне напред. Открихме, че тя знае за Ерик Драгомир. Проблемът е, че е обещала да не казва на никого за това бебе.

— Да, обещах — проплака Соня. С Дмитрий се извърнахме, осъзнавайки, че Соня и Сидни са свидетели на спора ни. — Обещах. — Гласът й беше слаб и умоляващ.

Сидни стисна ръката й.

— Знаем. Всичко е наред. Обещанията трябва да се спазват. Аз те разбирам.

Соня я погледна с благодарност.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

— Но — поде внимателно Сидни — разбрах, че те е грижа за Василиса Драгомир.

— Не мога — прекъсна я Соня, отново изплашена.

— Зная, зная. Но ако има начин да й помогнеш, без да нарушиш обещанието си?

Соня се втренчи в Сидни. Дмитрий ме погледна въпросително. Аз свих рамене и също се вторачих в Сидни. Ако някой ме беше попитал кой най-добре би провел разпита на луда жена, която до преди няколко часа е била безсмъртно чудовище, Сидни Сейдж щеше да бъде последната, за която бих се сетила.

Соня се намръщи, цялото й внимание бе насочено към нашия алхимик.

— К-какво имаш предвид?

— Ами… какво точно беше обещанието ти? Да не казваш на никого, че Ерик Драгомир е имал любовница, която му е родила дете?

Соня кимна.

— И да не казваш кои са те?

Соня отново кимна.

Сидни я дари с най-топлата усмивка, която бях виждала да раздава.

— Обещала ли си да не казваш къде са те? — Соня кимна и усмивката на Сидни леко помръкна. Сетне очите й светнаха. — Обещала ли си да не водиш никого при тях?

Соня се поколеба, несъмнено обмисляйки думите й. Бавно поклати глава.

— Не.

— Значи… можеш да ни заведеш при тях. Но без да ни казваш точно къде са те. Така няма да нарушиш обещанието си.

— Може би — промълви Соня несигурно.

— Няма да нарушиш обещанието си — повтори Сидни. — А това наистина, наистина много ще помогне на Лиса.

Пристъпих напред.

— Ще помогне и на Михаил.

При споменаването на бившия й любим челюстта на Соня увисна.

— Михаил? Познаваш ли го?

— Той е мой приятел. Както и на Лиса. — Почти щях да кажа, че ако намерим липсващия Драгомир, тогава бихме могли да заведем Соня при Михаил. Но като си припомних терзанията на Дмитрий, че не е достоен за обич, реших засега да не прибягвам до тази тактика. Не знаех как би реагирала Соня на една среща с някогашния си любим. — И той иска да помогне на Лиса. Но не може. Никой от нас не може. Не разполагаме с достатъчно информация.

— Михаил… — Соня отново сведе поглед към ръцете си, а по страните й се търкулнаха сълзи.

— Ти няма да нарушиш обещанието си. — Сидни беше толкова убедителна, че е пълен успех можеше да владее духа. — Просто ни заведи. Това биха искали Михаил и Лиса. Това е най-правилното, което можеш да направиш.

Не зная кой аргумент беше най-убедителен за Соня. Може би споменаването на Михаил. Или идеята да „постъпи правилно“. Може би, също като Дмитрий, Соня искаше да изкупи греховете си като стригой и възприемаше това като евентуална възможност за опрощение. Вдигна глава и погледите ни се срещнаха.

— Ще ви заведа — прошепна тя.

— Предстои ни пътуване — обяви Сидни. — Пригответе се.

Двамата с Дмитрий все още стояхме един до друг, но гневът ни започна да се разсейва. Сидни щеше да се пръсне от гордост и всячески се стараеше да успокои Соня.

Дмитрий погледна надолу към мен с лека усмивка, която почти изчезна, когато осъзна колко сме близо един до друг. Макар че не бях съвсем сигурна. Лицето му не издаваше почти нищо. Колкото до мен, много добре осъзнавах близостта ни. Тялото и уханието му ми действаха опияняващо. По дяволите! Защо всяка схватка с него само усилваше привличането, което изпитвах? Усмивката му се върна, когато наклони глава към Сидни.

— Ти сгреши. Тя наистина е новият генерал.

Усмихнах се в отговор, надявайки се, че не е усетил реакцията на тялото ми от близостта ни.

— Може би. Но всичко е наред. Ти можеш да си полковникът.

Той повдигна вежди.

— О? Да не би да се понижаваш? Полковникът е веднага след генерала. Ти каква си тогава?

Пъхнах ръка в джоба си и размахах победоносно ключовете на хондата на Сидни. Бях ги свила, когато влязохме в къщата.

— Аз съм шофьорът — осведомих го.

Загрузка...