Последна саможертва

Глава 18

Изстрелях се с такава бързина от леглото, че едва не паднах. Главата още ме болеше, но вече не се чувствах замаяна, което, за щастие, означаваше, че наистина нямах мозъчно сътресение. Преди да изляза от спалнята на Соня, погледнах към часовника и разбрах, че съм била в главата на Лиса няколко часа. Изпитът е бил много по-дълъг, отколкото ми се е сторило.

В дневната заварих почти комична картинка. Виктор и Робърт стояха там, от плът и кръв, оглеждайки се наоколо. Този път дори Робърт изглеждаше в час. Само че, докато Виктор изучаваше всичко по типичния си пресметлив начин, вниманието на Робърт бе изцяло съсредоточено върху Соня. Очите му се бяха ококорили от изумление. Междувременно Дмитрий не бе мръднал от мястото си до Соня, като колът оставаше опрян до гърлото й. От позата и зоркия му поглед ставаше ясно, че гледаше на двамата братя като на нова заплаха и се опитваше — което бе невъзможно — да следи за всичко. Изглеждаше облекчен да ме види, доволен от подкреплението.

Омотаната във веригата Соня бе застинала напълно неподвижно, което никак не ми харесваше. Привидната й кротост ме изпълни с подозрението, че замисля нещо. Очите й бяха присвити.

Цялата ситуация беше напрегната и опасна, но докато изучавах Виктор по-внимателно, една мъничка част от мен изпита задоволство. Срещите ни в сънищата бяха измамни. Както аз можех да променям външността си, така и Виктор бе направил така, че да изглежда по-силен и по-здрав, отколкото бе в действителност. Възрастта, болестта и животът на беглец си бяха казали своето. Около очите му имаше тъмни кръгове, а сивеещата му коса бе оредяла за последния месец. Изглеждаше изпит и уморен, но знаех, че все още е опасен.

— И така — подех с ръце на кръста, — значи успяхте да ни намерите.

— В този град има само едно езеро — отвърна Виктор. — Една синя къща. Ти може да се затрудняваш с подобни указания, но за нас, останалите, е лесно.

— Е, щом си толкова умен, какъв е планът ти? — попитах, като се опитвах да печеля време, докато трескаво се чудех какъв е моят план. Исках да заловя Виктор и Робърт, но не знаех как. Тъй като трябваше да разпределим вниманието си между братята и Соня, двамата с Дмитрий не можехме да действаме в екип. Искаше ми се да разполагаме с още една верига. Освен че трябваше физически да подчиним братята Дашков, налагаше се да им попречим да използват и магия.

— След като ти си толкова умна — парира Виктор, — предполагам, че вече си получила нужната информация.

Посочих към Соня.

— Тя не е особено общителна.

Виктор насочи поглед към нея.

— Соня Карп, променила си се от последната ни среща.

— Ще ви убия всички — изръмжа тя. — И ще ви изпия един по един. Обикновено щях да започна с човека и да продължа с мороите, но… — Погледна към Дмитрий и мен с изкривено от бяс лице. — Мисля, че ще оставя вас двамата за последно и ще източа кръвта ви в адски мъчения. — Млъкна и додаде почти комично: — Вие най-много ме дразните.

— Да не би всички стригои да се обучават в един и същ военен лагер и да научават едни и същи заплахи? Истинско чудо е, че не се и кискате за по-зловещ ефект. — Извърнах се към Виктор. — Виждаш ли? Не е толкова лесно. Опитахме всичко. Побой, мъчения. Сидни изброи имената на всичките й роднини. Никаква реакция.

Виктор за пръв път се вгледа в Сидни.

— Така. Вашият личен алхимик.

Сидни не помръдна. Знаех, че сигурно е изплашена до смърт да се озове лице в лице не само с вампир, но и с опасен престъпник. Трябва обаче да й призная, че срещна погледа му, без да трепне.

— Млада е — промърмори Виктор замислено. — Но разбира се, че трябва да е такава. Предполагам, това е единствената причина да успеете да я манипулирате, така че да участва в тази малка лудория.

— Аз съм тук по собствено желание — отвърна Сидни. Изражението й оставаше спокойно и уверено. — Никой не ме е манипулирал. — В този момент изнудването на Ейб не беше важно.

— Виж, ако ще ме измъчваш с тъпите си забележки, по-добре да беше продължил с посещенията си в съня ми — срязах го аз. — Ако не можеш да предложиш нищо полезно, по-добре се махай оттук и ни остави да чакаме, докато гладът омаломощи Соня. — И под махай се оттук имах предвид: въобразявайте си, че ще си тръгнете, но всъщност ще ударя главите ви една в друга и ще ви завлека обратно при пазителите.

— Ние можем да помогнем — заяви Виктор. Докосна леко брат си по рамото. Робърт трепна, откъсна поглед от Соня и го насочи към брат си. — Вашите методи са обречени на провал. Ако искаш отговори, има един-единствен начин…

Соня реши да действа. Дмитрий все още беше до нея, но наблюдаваше и нас. И разбира се, аз изцяло се бях съсредоточила върху драмата с Виктор. Това бе най-добрата възможност, която щеше да й се предостави.

С невероятната сила, която притежава всеки стригой, тя се оттласна от креслото. Веригата все още бе увита около нея, но бързината и силата на движението бяха достатъчни, за да я скъсат на две места. Знаех, че с още един напън тя ще се освободи напълно. С раздвоено внимание или не, Дмитрий за секунда се хвърли върху нея, както и аз. Тя се замята, като използваше цялата си сила и бързина, за да се отърси от веригата. Ако успееше да се освободи, ни предстоеше още една свирепа схватка. Двамата с Дмитрий се спогледахме за миг. Знаехме, че мислим едно и също. Първо, как ще я задържим отново? Може би щяхме да успеем да поправим веригата, но трябваше да я размотаем и омотаем отново, което беше невъзможно. Освен това и двамата осъзнавахме, че можеше да не успеем да я обуздаем за втори път, а наоколо беше пълно с невинни. Те не можеха да се бият, но Соня можеше някак си да се възползва от тях.

Оставаше ни единствено да продължаваме да я удържаме. Щеше да е по-лесно, ако я притиснем към равна повърхност като пода, отколкото към хлътналото кресло. То се тресеше, докато тя се бореше с нас и ние се опитвахме да го нагласим в по-удобно положение. Дмитрий държеше кола си — аз бях оставила моя на пода — и одраска с върха му кожата й, което ни предостави известно предимство в схватката. Соня нададе вик на ярост и аз се изпълних с надежда, че ще успеем да я омаломощим. Но по-вероятно, не. Ние щяхме първи да се пречупим. Пулсиращата болка в главата ми бе доказателство, че не бях във върховата си форма.

С периферното си зрение улових някакво движение, повод за нова тревога. Робърт Дору се бе насочил към нас и в ръката си държеше сребърен кол. Гледката беше толкова странна и неочаквана, че се забавих да предупредя Дмитрий. Когато трудноподвижният ми мозък се раздвижи, вече беше твърде късно.

— Не! — изкрещях, като видях, че Робърт вдига кола. — Не я убивай!

Дмитрий се извъртя и видя Робърт, но не можеше да направи нищо. Двамата с Дмитрий бяхме създали идеалните условия. Държахме Соня неподвижна, а гърдите й бяха открити. Чудесна мишена за Робърт. Отчаяно се питах какво да правя. Ако го спра, Соня ще се освободи. Ако не го направя, той можеше да убие единствения ни шанс да открием кой е…

Твърде късно. Колът се заби със сила, която ме шашна. На Лиса й беше много трудно да прободе Дмитрий и аз предположих, че същото ще важи и за някой като Робърт, който беше по-стар и изглеждаше толкова крехък. Но не. Наложи му се да използва двете си ръце, но колът влезе в гърдите на Соня и прониза сърцето й.

Соня изкрещя неистово. Ярка, ослепително бяла светлина изпълни внезапно стаята, като в същия миг една невидима сила ме отхвърли настрани. Ударих се в стената, ала мозъкът ми едва регистрира болката. Малката къща се разтърси и с едната си ръка се опитах да се уловя за нещо. Стиснах очи, но продължавах да виждам звезди. Времето спря своя ход. Сърцето ми също забави своя.

Тогава всичко спря. Всичко. Светлината. Трептенията. Дишах нормално. Всичко беше притихнало и застинало, сякаш случилото се преди малко е било само сън.

Примигнах, опитвайки се да проясня зрението си и да видя какво става. Изправих се, олюлявайки се, и видях, че и Дмитрий прави същото. Изглежда той също е бил захвърлен, но вместо да се удари в стената, се бе подпрял на нея. Робърт лежеше проснат на пода, а Виктор се спусна към него, за да му помогне. Сидни стоеше като замръзнала.

А Соня?

— Невероятно — прошепнах.

Соня все още беше в креслото и от начина, по който се бе свлякла назад, беше очевидно, че е била поразена от същата сила, стоварила се и върху нас. Веригата все още я опасваше, но тя бе спряла да се извива и мята, за да се освободи. Върху скута й лежеше сребърният кол, който до преди минута държеше Робърт. Соня бе успяла да измъкне едната си ръка изпод веригата и сега пръстите й се плъзнаха по сребърната повърхност на кола. Очите й се разшириха от учудване — бистри, небесносини очи.

Робърт беше върнал Соня в света на живите. Тя вече не беше стригой.

Когато Лиса спаси Дмитрий, почувствах силата на магията през връзката, необятно и всепоглъщащо усещане. Да наблюдавам чудото сега, без пряката връзка с Лиса, беше не по-малко невероятно изживяване. Виктор беше зает с Робърт, но ние останалите се взирахме изумено в Соня. Аз продължавах да търся нещо — каквото и да е — което да съдържа дори и малък намек за предишното й състояние.

Нямаше нищо. Кожата й беше с характерната за мороите бледност, но излъчваше топлината на живота, със съвсем лек розов оттенък — не като при стригоите, които бяха лишени от пигментация. Очите й бяха зачервени, но вследствие на напиращите сълзи. Около ирисите й нямаше ужасяващи, червени пръстени. А изражението им… нямаше жестокост, нито злоба. Това не бяха очите на някой, който само до преди минути заплашваше да убие всички ни. Бяха пълни с изумление, страх и смут. Не можех да откъсна поглед от нея.

Чудо. Още едно чудо. Дори след като видях как Лиса превърна Дмитрий обратно в дампир, една скрита част от мен вярваше, че никога повече нямаше да видя нещо подобно. Така беше с чудесата. Случваха се само веднъж в живота. Имаше много дебати дали могат да се спасят всички стригои по света, разговори, които замряха, когато трагедията с убийството на кралицата засенчи всичко останало. Малкият брой морой, които владееха магията на духа, също не допринасяха за популяризирането на идеята, а и освен това всички осъзнаваха колко е трудно за един морой да прониже стригой със сребърен кол. След като обучени пазители губеха битката със стригоите, как един морой щеше да успее да ги прониже? Е, имаше отговор: ако стригоят е предварително усмирен. Един морой можеше да забие кола с две ръце, особено с помощта на опитен пазител. Свят ми се зави от разкриващите се възможности. Магията на Робърт беше силна, но той беше стар и с крехко здраве. И все пак, щом той успя, защо и всеки друг владеещ магията на духа да не може? Той го бе направил да изглежда почти лесно. Дали Ейдриън можеше да го направи? Дали Лиса би могла отново да сътвори чудо?

Чудо. Соня Карп беше живото, дишащо чудо.

И внезапно тя се разкрещя.

Отначало беше нисък вой, който бързо се усилваше. Звукът ме изтръгна от фантазиите, но не знаех как точно да реагирам. Но Дмитрий знаеше. Колът падна от ръката му, спусна се към Соня и припряно започна да я освобождава от веригата. Тя се изви и загърчи при докосването му, но в движенията й вече липсваше онази свръхестествена сила на неживото чудовище, търсещо отмъщение. Това бяха движения на отчаяно и ужасено живо същество.

Бях омотала веригата доста здраво, но Дмитрий я разви за секунди. След като Соня беше свободна, той седна в креслото и я притегли към себе си, като й позволи да зарови лице на гърдите му, докато тялото й се разтърсваше от ридания. Преглътнах. Дмитрий също плака, когато отново стана дампир. В съзнанието ми се мярна странният образ на новородени бебета. Дали плачът бе естествена реакция на всички новородени — или в случая преродени, — идващи на този свят?

Внезапно движение привлече вниманието ми. Очите на Сидни бяха разширени и тя понечи да пристъпи към Дмитрий, за да го спре.

— Какво правиш? — извика. — Не я освобождавай!

Дмитрий не й обърна внимание, а аз сграбчих ръката й и я дръпнах назад.

— Всичко е наред, всичко е наред. — Не можех да позволя Сидни да изпадне в паника. — Тя не е стригой. Погледни я. Тя е морой.

Тя поклати бавно глава.

— Не е възможно. Нали я видях преди малко.

— Същото се случи и с Дмитрий. Съвсем същото. Не смяташ, че той е стригой, нали? Вярваш му. — Пуснах я и тя застана нащрек, а по лицето й бе изписано недоверие.

Погледнах надолу към братята и осъзнах, че положението им може да е по-сериозно, отколкото смятах. Робърт, макар и да не беше стригой, беше толкова блед, че спокойно можеше да мине за такъв. Очите му бяха празни, а от полуотворената му уста се бе проточила лига. Явно бях избързала с преценката от преди малко, че възстановяването на стригой е лесно. Той я бе пронизал като професионалист, но очевидно имаше странични ефекти. Виктор се опитваше да окуражи брат си, като му шепнеше нежни и успокоителни думи. А върху лицето на Виктор… ами, беше изписан израз на състрадание и страх, какъвто не бях виждала преди. Мозъкът ми не знаеше как да го съгласува с утвърдения образ на безскрупулен злодей, който си бях изградила за него. Сега изглеждаше добър и нежен.

Виктор вдигна глава към мен и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Какво, нима ти се изчерпаха остроумните и саркастични забележки? Би трябвало да си щастлива. Ние ти дадохме това, което искаше. Искаше да получиш отговори от Соня Карп, нали? — Кимна към нея. — Върви да ги получиш. Цената им определено е много висока.

— Не! — възкликна Дмитрий. Той все още притискаше Соня до гърдите си, но при думите на Виктор нежното му изражение стана кораво и решително. — Да не си полудял? Не видя ли какво стана току-що?

Виктор повдигна вежди.

— Да. Забелязах.

— Тя не е в състояние да отговаря на никакви въпроси! Тя е в шок. Оставете я на спокойствие.

— Не се дръж така, сякаш тя е страдащата в случая — сряза го Виктор. Извърна се към Робърт и помогна на брат си да стане и отиде до дивана. Робърт едва движеше краката си, които трепереха и се огънаха, преди да се отпусне върху дивана. Виктор го прегърна. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

— Дали? — попитах неуверено. Робърт не изглеждаше никак добре. Мислите ми от преди малко как владеещите духа ще спасяват стригоите, ставаха все по-нереалистични. — Той… той го е правил и преди и се е възстановил, нали? А и Лиса е добре.

— Тогава Робърт беше доста по-млад, както и Василиса — отвърна Виктор и потупа брат си по рамото. — А и това едва ли може да се нарече обикновена магия. Дори да го направиш само веднъж, е нещо велико. А два пъти? Двамата с теб знаем как действа духът, а този подвиг взема своя дан от тялото и от ума. Робърт направи огромна саможертва заради теб.

Предполагам, че беше истина.

— Благодаря ти, Робърт — промълвих. Думите се отрониха несигурно от устните ми. Робърт изглежда не ме чу.

Дмитрий се изправи със Соня на ръце. Тя все още плачеше, но риданията й стихваха.

— Тя трябва да си почине — рече той рязко. — Повярвай ми, нямаш представа какво преживява в момента.

— О, вярвам ти — отвърнах.

— Вие сте идиоти — отсече Виктор. — И двамата.

Беше истинско чудо, че кръвнишкият поглед на Дмитрий не прикова Виктор към пода.

— Засега не позволявам никакви разпити.

Кимнах в знак на съгласие. И без това не знаех какво друго да направя. Когато Лиса бе върнала Дмитрий, се бе изпълнила със същото пламенно желание да го закриля. Той може и да не беше променил Соня, но беше единственият сред нас, който знаеше през какво преминава тя. Зная, че на самия него му беше много трудно да се приспособи и че първоначалните чувства след промяната. Като това дори не включваше последвалата депресия.

Дмитрий мина покрай нас и отнесе Соня в спалнята й. Сидни ги наблюдаваше как излизат, сетне погледна към дивана, където Виктор все още седеше до брат си, преметнал ръка през раменете му. Пълните й с учудване очи срещнаха моите.

— Бях чула… но не вярвах.

— Понякога и аз се питам истина ли е — уверих я. — Това е против всички правила на вселената.

За моя изненада тя докосна малкия златен кръст, висящ на верижката около шията й.

— Някои правила са по-големи от Вселената.

Виктор се изправи от дивана, очевидно доволен, че Робърт си почива. Напрегнах се. Като оставим настрана чудесата, той си оставаше престъпник, когото възнамерявах да заловя. Виктор пристъпи към мен и снижи глас.

— Съжалявам, че прекъсвам метафизичната ви полемика, но трябва да ме изслушаш — заяви той. — Бъди внимателна, Роуз. Много внимателна. Сега много неща зависят от теб. Не позволявай любимият ти вълк да ти попречи да разбереш какво знае Соня.

— Но той е прав! — възкликнах. — Минали са едва пет минути! Това, което тя преживя… което и двамата са преживели… ами, то е нещо велико. Наистина е огромна промяна. На него също му бе нужно време, за да се възстанови и да се приспособи към спасението си. След като тя приеме промяната си, ще ни помогне.

— Сигурна ли си? — присви очи Виктор. — Дали тя мисли, че е била спасена? Ти забравяш, че Беликов бе превърнат в стригой против волята си, но не и тя.

— К-какво казваш? Че тя ще се опита отново да стане стригой?

Той сви рамене.

— Казвам, че трябва много скоро да получиш отговорите, които търсиш. И не я оставяй сама.

С тези думи Виктор се обърна и се запъти към кухнята. Върна се след миг с чаша вода. Робърт я пресуши жадно, след което потъна в дълбок сън. Въздъхнах и се облегнах на стената до Сидни. Чувствах се напълно изтощена. Тялото все още ме болеше от скорошната схватка.

— Сега какво? — попита Сидни.

Дмитрий се върна след малко и погледна за кратко към Робърт.

— Тя също заспа — осведоми ме. — Трансформацията е трудна. — Видях мъката, стаена в очите му, и се запитах кои ли спомен го терзае сега. Споменът, че е бил променен? Споменът, че е бил стригой?

— Не мисля, че трябва да оставяме Соня сама — заявих. С крайчеца на окото си зърнах самодоволната усмивка на Виктор. — Някой трябва да остане при нея, в случай че се събуди. Сигурно ще бъде объркана и няма да знае какво става.

Дмитрий остана мълчалив няколко секунди, докато внимателно ме изучаваше. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че може да имам и нещо друго наум. За щастие това, което казах, звучеше напълно разумно и той не откри недостатък в логиката ми.

— Права си. Имаш ли нещо против да останеш при нея — обърна се към Сидни.

Отчаяно затърсих подходящите думи. Не, не. Не и Сидни. Ако Соня се обърне срещу нас, се нуждаехме от някой, който да я наблюдава — някой, който може да се бори с нея. Сидни, навярно досетила се за проблема ми, ме спаси от участта да излъжа Дмитрий или да му кажа истината за тревогите си.

— Тя не ме познава и това може да влоши нещата, когато се събуди. Освен това… — Сидни доби онова отвратено изражение, характерно за всички алхимици. — Няма да се чувствам удобно в компанията на някой, който само допреди пет минути е бил стригой.

— Тя не е стригой! — възмути се той. — Тя е абсолютно, напълно морой! — Дори аз се стреснах от острия му тон, но не бях съвсем изненадана от яростната му реакция. Беше му много трудно да убеди останалите, че е променен. Лицето му малко омекна. — Зная, че е трудно да се повярва, но тя наистина е напълно променена.

— Тогава аз ще остана с нея — предложих.

— Не, не — поклати глава Дмитрий. — Сидни е права за едно. Соня може да е объркана. По-добре е там да е някой, който наистина разбира какво се е случило.

Понечих да възразя, че аз съм единствената, която Соня познава, но реших, че е по-добре да остана при братята. В момента може и да изглеждаха безобидни, но не им вярвах. Очевидно Дмитрий също. Той пристъпи към мен, наведе се и заговори само на сантиметър от ухото ми.

— Не ги изпускай от поглед — промърмори. — В момента Робърт е напълно изтощен, но може да се съвземе много по-скоро, отколкото смятаме.

— Зная.

Той понечи да се извърне, сетне ме погледна отново. Заповедническата му физиономия омекна и лицето му доби замислено, почти благоговейно изражение.

— Роуз?

— Да?

— Така… ли беше, когато Лиса ме промени?

— Повече или по-малко.

— Не съм осъзнавал… беше… — Запъна се, търсейки подходящите думи. Толкова нетипично за Дмитрий. — Начинът, по който светлината изпълни стаята, начинът, по който тя се промени. Да видиш как животът се заражда от смъртта… това беше…

— Красиво? — подсказах му.

Той кимна.

— Живот като този… не може, не, не бива да се пропилява.

— Да — съгласих се. — Не бива.

В този миг видях, че нещо в него се раздвижи. Беше малко, също както на онази алея, но знаех, че още едно парче от травмата, че е бил стригой, се бе отчупило.

Той не каза нищо повече и аз го изпратих с поглед, докато излизаше от стаята. Тъй като нямаше какво друго да прави, Сидни седна на пода с кръстосани крака и книга в скута. Книгата остана затворена, явно мислите й бяха някъде другаде. Междувременно Виктор се настани в едно кресло и се облегна назад. Той не изглеждаше толкова зле като Робърт, но умората бе набраздила лицата и на двамата братя. Добре. Колкото по-дълго бяха извън строя, толкова по-добре. Донесох един стол от кухнята, така че да седя и да наблюдавам стаята. Всичко беше спокойно.

Чувствах се като детегледачка и в известен смисъл бях. Беше дълъг ден, а нощта скоро потопи в мрак прозорците. Това ме обезпокои. Нищо чудно Соня да имаше другарчета, които можеха да се отбият. Фактът, че Донован я познаваше, означаваше, че не е съвсем отхвърлена от общността им. Това ме караше да съм още по-бдителна, ала в същото време умората почти ме надвиваше. Братята вече спяха. Сидни, навярно в опит да се върне към човешкото разписание, намери одеяло и възглавница и си устрои импровизирано легло на пода.

А аз? Аз бях по средата между вампирското и човешкото разписание. Имах чувството, че и с Дмитрий беше така. Всъщност ние следвахме разписанието прави каквото трябва, според което дългият сън бе изключен.

Жужене на задоволство и удивление внезапно отекна през връзката. Не усетих опасност или заплаха, но любопитството ме накара да проверя какво става с Лиса. Дори и да бях в съзнанието й, знаех, че тялото ми ще остане нащрек, а и исках да разбера как бе свършил изпитът на Лиса.

Страхотно, разбира се. Тя се бе върнала в двора изморена, но горда от себе си. Не беше единствената. Останалата част от спътниците й имаха подобни изражения, с изключение на Ава Дроздов. Тя бе единствената, която не бе издържала, и бе използвала мобилния телефон, за да повика помощ. Лиса бе изненадана, че Ава се е провалила. По-скоро бе очаквала Маркъс Лазар да не издържи. Но не, възрастният мъж бе успял някак си да се справи, което означаваше, че продължава в надпреварата за трона. Докато пътуваха към двора, Ава отказваше да срещне нечий поглед и се взираше упорито през прозореца на вана. Тя щеше да остане член на Кралския съвет, ала борбата й за трона бе приключила.

На Лиса й беше мъчно за нея, но нищо не можеше да се направи. Изпитите бяха това — начин да се излъчат най-добрите кандидати. А и Лиса си имаше свои проблеми. Да остане будна през деня, противоречеше изцяло на вампирското разписание. Сега жадуваше единствено да се върне в двора, да се добере до стаята си и да спи с часове. Искаше малко спокойствие.

Вместо това я посрещна възторжена тълпа.