Последна саможертва

Глава 16

Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сидни да унищожава трупове, беше донякъде изненадващо да я видя толкова шокирана от появата ни след битката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети. Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в доста окаяно състояние.

— Надявам се да не ми изцапате колата — заяви тя, след като се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че това беше най-добрият й опит да се пошегува в усилието си да прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи.

— В Париж ли отиваме? — обърнах се към Дмитрий.

— Париж? — възкликна Сидни.

— Не още — отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова малко… и в същото време толкова значимо. И много лично. В момента той просто изглеждаше уморен. — По-добре да почакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.

— Откъде сте сигурни, че не е излъгал? — попита Сидни. Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за писъци и шумове от сбиване.

Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.

— Не мисля, че лъжеше.

Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в която да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие, Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна верига, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това време на нощта.

Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от мен, затова го оставих пръв да вземе душ.

— Справи се страхотно — казах на Сидни, докато го чакахме да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. — Наистина беше много смело от твоя страна.

Тя ми се усмихна накриво.

— Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.

— Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама… ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.

Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил, и Сидни го знаеше. Краката ми бяха ожулени много повече, отколкото си мислех. От падането и силния удар върху бетона кожата бе разкъсана и раните кървяха. Заради скока от покрива единият ми глезен се бе подул и ме болеше, освен това имах още няколко срязвания и синини. За повечето нямах представа как съм ги получила.

Сидни поклати глава.

— Направо не проумявам как не хващате гангрена — промърмори, макар че и двете знаехме защо. Това беше част от вродената устойчивост на болести, с която се раждаше всеки дампир, наследявайки най-доброто от двете раси. Макар че мороите бяха много здрави, понякога се разболяваха от болести, нетипични за расата им. Виктор беше пример за това. Той имаше хронична болест и бе принудил Лиса да го излекува. Тогава магията бе възстановила здравето му, но болестта бавно се връщаше.

Взех си душ след Дмитрий, а след това Сидни настоя да почисти и превърже раните ни. След като бяхме дезинфекцирани според изискванията й, тя включи лаптопа си и извади карта на Париж, Кентъки. Тримата се скупчихме пред екрана.

— Няма толкова езера, колкото потоци и реки — промърмори Сидни, докато плъзгаше мишката.

— Не мислиш ли, че може да е това? — Посочих едно, обозначено като езерото Апълуд.

— Може би. А, ето, има още едно. Това също би могло да е или… ох! Ето тук! — Посочи друго, по-голямо: Мартин Лейк.

Дмитрий се облегна назад, разтри очи и се прозина.

— Това ми се струва най-вероятният избор. Ако не е там, няма да отнеме много време да обиколим останалите.

— Това ли е планът ви? — попита Сидни. — Да обикаляме и да търсим синя къща?

Двамата с Дмитрий се спогледахме и свихме рамене. Сидни може и да беше показала смелост по време на това пътуване, но знаех, че представата й за „план“ е малко по-различна от нашата. Според нея един план трябва да е обмислен до най-малката подробност, начертан от начало до край, с ясна цел.

— По-смислен е от всичките ни досегашни планове — казах накрая.

Слънцето щеше да изгрее след около час. Нямах търпение да се отправим в търсене на Соня, но Дмитрий настоя да спим до обяд. Той взе едното легло, а ние със Сидни споделихме другото. Не мислех, че се нуждая от почивка, както твърдеше той, но тялото ми явно не беше съгласно. Заспах почти мигновено.

И както винаги ставаше напоследък, се озовах в сън, създаден от магията на духа. Надявах се, че е Ейдриън, който идваше, за да довършим последния си разговор. Вместо това пред мен се появи салонът, заедно с арфата и безбройните малки възглавнички, пръснати по диваните. Въздъхнах и се озовах срещу братята Дашков.

— Страхотно — казах. — Още един конферентен разговор. Май наистина трябва да блокирам номера ти.

Виктор се поклони леко.

— За мен винаги е удоволствие, Роуз. — Робърт отново се взираше в пространството. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

— Какво искаш? — настоях.

— Знаеш какво искам. Ние сме тук, за да ти помогнем, за да помогнем на Василиса. — И за миг не му повярвах. Виктор явно замисляше поредния си заговор, но надеждата ми беше да го заловя, преди да причини повече вреди. Той ме огледа изучаващо. — Успя ли да намериш другия Драгомир?

Зяпнах го невярващо.

— Минал е само един ден! — Стори ми се, че май бях объркала сметката. Имах чувството, че са минали десет години. Не. Само един ден, откакто за последен път бях говорила с Виктор.

— И? — попита той.

— За колко добри ни смяташ?

Той се замисли.

— За много добри.

— Ами, благодаря за доверието, но не е толкова лесно, колкото изглежда. И имайки предвид… цялата тайна, в която е обвито всичко това, наистина не е никак лесно.

— Но ти си открила нещо? — не се отказваше Виктор.

Не отговорих.

Очите му светнаха и той пристъпи напред. Аз отстъпих назад.

— Наистина си открила нещо.

— Може би. — Отново ме обзе предишното колебание. Дали Виктор с цялата си лукавост и манипулативност знаеше нещо, което би могло да ни помогне? Последния път не ми беше казал нищо, но сега разполагахме с повече информация. Какво ми беше заявил тогава? Че ако намерим следа, те ще бъдат много полезни в разнищването й.

— Роуз. — Виктор ми говореше, сякаш бях дете, както често правеше с Робърт. Намръщих се. — Казах ти го и преди: няма значение дали вярваш в намеренията ми. Засега и двамата сме заинтересовани в постигането на обща цел. Не позволявай на съмненията и тревогите ти за бъдещето да провалят шансовете ти.

Беше забавно, но това приличаше на принципа, ръководил по-голямата част от живота ми. Живей в настоящето. Действай веднага и се тревожи за последствията по-късно. Но сега се поколебах и се опитах да обмисля нещата, преди да взема решение. Накрая все пак реших да поема риска с надеждата, че Виктор може да ни помогне.

— Ние мислим, че майката… майката на брата или сестрата на Лиса… е роднина на Соня Карп. — Веждите на Виктор отхвръкнаха нагоре. — Знаеш ли коя е тя?

— Разбира се. Тя стана стригой. Според слуховете, защото е полудяла. Но и двамата знаем, че беше малко по-сложно.

Кимнах неохотно.

— Тя владееше магията на духа. Никой не го знаеше.

Главата на Робърт се извъртя толкова рязко, че едва не подскочих.

— Кой владее магията на духа?

— Владеела е — уточни Виктор и гласът му тутакси зазвуча успокоително. — Тя е станала стригой, за да се откъсне от магията.

Остротата в погледа на Робърт, насочен към нас, се стопи и лицето му отново доби замечтано и отнесено изражение.

— Да… винаги има нещо примамливо и неустоимо в това… да убиваш, за да живееш, да живееш, за да убиваш. Безсмъртие и свобода от тези вериги, но, о, каква загуба…

Думите му бяха налудничаво бръщолевене, но някак тайнствено приличаха на това, което понякога говореше Ейдриън. Цялата работа никак не ми се нравеше. Преструвайки се, че Робърт не е в стаята, отново се извърнах към Виктор.

— Знаеш ли нещо за нея? Кои са роднините й?

Той поклати глава.

— Тя има голямо семейство.

Вдигнах отчаяно ръце.

— Не може ли да си по-полезен? Държиш се, все едно знаеш много неща, но ни казваш само това, което вече сме узнали! Изобщо не помагаш!

— Помощта има много форми, Роуз. Открихте ли Соня?

— Да. Е, не съвсем — побързах да се поправя. — Знаем къде е. Утре ще отидем при нея и ще я разпитаме.

Изражението на Виктор съвсем ясно показваше за колко абсурдна смята идеята.

— Сигурен съм, че ще гори от желание да ви помогне.

Свих рамене.

— Дмитрий е много убедителен.

— И аз така съм чувал — подсмихна се Виктор. — Но Соня Карп не е впечатлителна тийнейджърка. — Замислих се дали да не го халосам, но Робърт можеше да използва силата си. Виктор явно не се трогна от гнева ми. — Кажи ми къде сте. Ние ще дойдем при вас.

Поредната дилема. Не мислех, че братята биха могли да направят кой знае колко. Но появата му в плът и кръв можеше да улесни залавянето му. Освен това, ако беше край мен физически, може би щеше да престане да прекъсва сънищата ми.

— Ние сме в Кентъки — осведомих го накрая. — Париж, Кентъки. — Съобщих му и останалата информация, която имахме за синята къща.

— Утре ще бъдем там — обеща Виктор.

— Тогава къде сте сега…

И точно както предишния път, Робърт прекрати рязко съня, зарязвайки ме с отворена уста. В какво се бях забъркала е тези двамата? Преди да успея да го обмисля както трябва, бях пренесена в друг сън, създаден от магията на духа. Мили Боже! Наистина беше дежа вю. Всички искаха да говорят с мен в съня ми. За щастие, както и последния път, второто посещение беше от Ейдриън.

Този път бяхме в балната зала, където се бе състояла сесията на Кралския съвет. Нямаше столове или хора и стъпките ми отекваха по полирания дървен под. Залата, която беше толкова величествена и вдъхваща страхопочитание, когато в нея се заседаваше, сега излъчваше самотна и злокобна атмосфера.

Ейдриън стоеше близо до един от високите сводести прозорци. Когато го прегърнах, ме удостои с една от дяволитите си усмивки. Имайки предвид колко мръсно и кърваво беше всичко в реалния свят, той изглеждаше чист и съвършен.

— Направи го. — Целунах го леко по устните. — Накара ги да номинират Лиса. — При последната ни среща насън, когато осъзнах, че в предложението на Виктор има известна логика, трябваше доста да се изпотя, докато убедя Ейдриън, че идеята за номинацията е добра. Особено след като и аз самата не бях съвсем сигурна в това.

— Да, не беше трудно да ги убедя. — Изглеждаше поласкан от възхищението ми, но лицето му ставаше все по-мрачно, докато размишляваше над думите ми. — Макар че тя никак не е щастлива. Боже, как само ни подреди след това!

— Видях. Прав си, че никак не й хареса, но имаше и нещо повече. Беше мракът, породен от духа. Аз отнех малко от него, но, да… беше зле. — Припомних си как вливането на гнева й в мен ме бе накарало да избухна за кратко. Духът не ми въздействаше толкова силно като на нея… но това беше само временно. Накрая, ако приемех достатъчно през годините, мракът щеше да ме завладее. Улових ръката на Ейдриън и го погледнах умолително. — Трябва да се грижиш за нея. Аз ще направя каквото мога, но ти не по-зле от мен знаеш, че стресът и тревогите могат да засилят въздействието на духа. Боя се, че може да стане както преди. Иска ми се да съм там, за да я пазя. Моля те, помогни й.

Той затъкна кичур коса зад ухото ми. В дълбоките му зелени очи се появи сянка на загриженост. Отначало реших, че тревогата му е само за Лиса.

— Ще го направя — рече той. — Ще направя каквото мога. Но, Роуз… и с мен ли ще стане така? И аз ли ще стана такъв? Като нея и останалите?

Страничните ефекти на духа, които имаше Лиса, никога не се бяха проявявали при Ейдриън, най-вече защото той не използваше толкова много магията, а и заради количествата алкохол, с които се „самолекуваше“. Макар че не знаех колко дълго ще продължи така. От това, което бях виждала, имаше съвсем малко неща, които можеха да забавят лудостта: самодисциплината, антидепресантите и да имаш връзка с някой, целунат от сянката. Но изглежда Ейдриън не проявяваше интерес към нито едно от трите.

Странно, но в този миг на уязвимост си припомних случилото се неотдавна с Дмитрий. Тези двама мъже, толкова силни и уверени всеки по свой начин, се нуждаеха от подкрепата ми. Ти си силната, Роуз, прошепна един глас в главата ми.

Погледът на Ейдриън се зарея нанякъде.

— Знаеш ли, понякога… понякога почти вярвам, че лудостта е въображаема. Никога не съм се чувствал като другите… като Лиса или стария Влад. Но от време на време… — Замълча. — Не зная. Чувствам се толкова близо, Роуз. Толкова близо до ръба. Сякаш, ако си позволя една малка погрешна стъпка, ще се гмурна и никога повече няма да се върна. Все едно ще изгубя самия себе си.

И преди го бях чувала да говори подобни неща, когато се отплеснеше в някоя странна посока, която не можех напълно да проумея. Сега за пръв път показваше, че духът обърква и неговото съзнание. Никога не ми бе хрумвало, че той осъзнава тези моменти или какво биха могли да означават.

Погледна надолу към мен.

— Когато пия… не се тревожа за това. Не се тревожа, че може да откача. Но после се замислям… може вече да съм. Може би вече съм луд, но никой не може да открие разликата, когато съм пиян.

— Не си луд! — изрекох пламенно и го притеглих към себе си. Обичах топлината му и допира му до кожата ми. — Ще бъдеш добре. Ти си силен.

Той притисна буза до челото ми.

— Не зная. Мисля, че ти си моята сила.

Беше много мило и романтично заявление, но нещо в него ме притесни.

— Не е точно така — възразих. Знаех, че в една връзка единият може да помогне на другия. Може да го накара да повярва в силите си, да го подкрепи. Но не можеш да направиш всичко вместо партньора си. Не можеш да решиш проблемите му. Трябва да намери силата в себе си…

Алармата на часовника в хотелската стая се включи и ме изтръгна от съня, оставяйки ме разстроена и объркана, защото Ейдриън ми липсваше и не успях да му кажа всичко, което исках. Е, и без това сега не можех да направя нищо за него. Оставаше ми единствено да се надявам, че ще се справи сам.

И двете със Сидни бяхме сънени, с натежали очи. Беше нормално тя да е изтощена, след като целият й режим за сън — когато изобщо имаше възможност за сън — бе тотално объркан. Но аз? Моята умора беше психическа. Толкова много хора, помислих си. Толкова много хора се нуждаят от мен… а беше толкова трудно да помогнеш на всички.

Както обикновено, Дмитрий бе станал и готов за тръгване. Беше се събудил преди нас. Сривът от миналата нощ сякаш никога не се бе случвал. Оказа се, че умирал за кафе, но търпеливо чакал да се събудим, защото не искал да ни оставя заспали и беззащитни. Избутах го през вратата и след двадесет минути се върна с кафе и кутия с понички. Освен това беше купил здрава и дебела верига от железарския магазин срещу хотела. Думите му „ще ни потрябва, когато открием Соня“ ме накараха да се почувствам странно. Двете със Сидни бяхме готови за тръгване и реших да отложа въпросите за по-късно. Никак не ми се щеше отново да обувам шортите, не и с одраните ми и ожулени крака, но бях прекалено нетърпелива да открием Соня, за да настоявам да се отбием в някой търговски център.

Обаче реших да осветля моите спътници за някои предстоящи събития.

— И така — подех с нехаен тон, — Виктор Дашков може скоро да се присъедини към нас.

Трябва да призная, че само благодарение на шофьорските умения на Сидни не изхвърчахме с колата от шосето.

— Какво? Онзи тип, който избяга от затвора?

В очите на Дмитрий видях, че е не по-малко шокиран, но както винаги, запази хладнокръвие и самообладание.

— Защо — започна бавно той — Виктор Дашков ще се присъедини към нас?

— Ами, това е донякъде забавна история…

И след това въведение им я разказах накратко, като започнах с Робърт Дору и завърших с последните посещения на братята в сънищата ми. Подминах без обяснение мистериозното бягство на Виктор от затвора от преди няколко седмици, но нещо ми подсказваше, че Дмитрий, по онзи странен начин, по който двамата отгатвахме мислите си, вече навярно е сглобил парчетата от мозайката. Двете с Лиса му бяхме казали, че е трябвало да минем през много препятствия, докато узнаем как може да бъде преобразен, но никога не му бяхме разказвали цялата история — особено онази част, в която измъкнахме Виктор от строго охраняван затвор, за да ни помогне да намерим брат му.

— Виж, независимо дали може да ни помогне или не, това е нашият единствен шанс да го заловим — додадох припряно. — А това е добре, нали?

— Това е въпрос, с който ще се занимаем… по-късно. — Познавах този тон. Много често го използваше в „Свети Владимир“. Обикновено означаваше, че в близко бъдеще ще проведем личен разговор, в който той ще изтръгне повече подробности.

Докато пътувахме към Париж, забелязах, че Кентъки е доста красив щат. След като излязохме от града, от двете страни на пътя се ширна вълниста и зелена земя. Не беше трудно да си представиш, че някой ще иска да живее тук в малка синя къща. Запитах се разсеяно дали това е мотивирало решението на Соня, после се сепнах. Само преди няколко часа бях казала на Дмитрий, че стригоите не виждат красотата. Дали грешах? Дали прекрасният пейзаж имаше значение за нея?

Получих отговор на въпроса си, когато нашето джипиес устройство ни отведе до Мартин Лейк. Около него имаше пръснати няколко къщи и само една беше синя. Сидни спря на достатъчно голямо разстояние от къщата, като отби колата отстрани на шосето. Банкетът беше тесен, покрит с висока избуяла трева. Слязохме от колата и повървяхме малко към къщата, но без много да приближаваме.

— Добре. Това е синя къща — обяви прагматично Сидни. — Но дали е нейната? Не виждам пощенска кутия или друг отличителен знак.

Вгледах се по-внимателно в двора. Пред предната веранда цъфтяха розови храсти, обсипани с розови и червени цветове. От покрива висяха кошници с бели цветя, чиито имена не знаех, а по дървената решетка се виеха сини грамофончета. Зад къщата се виждаше ниска ограда, върху която бяха плъзнали оранжеви цветя с формата на фунийки.

Тогава в съзнанието ми проблесна образ, който изчезна толкова бързо, колкото се появи. Госпожа Карп полива саксии с цветя, подредени по первазите на прозорците в класната й стая, цветя, които изглежда израстваха необичайно бързо и ставаха много високи. Като тийнейджър, който се интересува повече как да се скатае от домашните, тогава не съм се замисляла много за тях. Чак по-късно, след като наблюдавах как Лиса кара растенията да разцъфтяват по време на опитите с магията на духа, разбрах какво се е случвало в класната стая на госпожа Карп. И сега, макар и лишена от духа и обладана от дявола, Соня Карп все още продължаваше да отглежда цветя.

— Да — казах. — Това е нейната къща. — Дмитрий приближи предната веранда, оглеждайки всяка подробност. Понечих да го последвам, но се спрях. — Какво правиш? — попитах с нисък глас. — Тя може да те види.

Той се върна при мен.

— Онези плътни завеси. Не пропускат никаква светлина и тя няма да види нищо. Това означава също, че тя обитава първия етаж на къщата, а не сутерена.

Не беше трудно да проследя мисълта му.

— Това са добри новини за нас. — Когато миналата година ме плениха стригои, заедно с приятелите ми ни държаха в сутерен. Не само че беше удобно за стригоите, тъй като по този начин избягваха слънцето, но и имаше по-малко възможности за бягство. За стригоите беше лесно да приклещят жертвата си в сутерен. Колкото повече врати и прозорци имаше, толкова по-добре за нас.

— Ще огледам от другата страна — рече Дмитрий и се запъти към задния двор.

Забързах след него и го улових за ръката.

— Остави на мен. Аз ще усетя всеки стригой. — Не че тя ще излезе навън, но… ами, просто за всеки случай.

Той се поколеба и у мен се надигна раздразнение — явно се съмняваше в способностите ми.

— Добре. Бъди внимателна — кимна той.

Осъзнах, че той просто се тревожи за мен.

Заобиколих възможно най-безшумно къщата и много скоро открих, че дървената ограда пречеше да се види задният двор. Боях се, че ако се покатеря на нея, шумът може да привлече вниманието на Соня, и се замислих какво да предприема. Разрешението на проблема ме осени, когато видях големия камък близо до оградата. Издърпах го и се качих на него. Не беше достатъчно високо, за да огледам всичко, но можех да стигна до върха на оградата и да се изкача с минимален шум.

Беше, все едно да надникнеш в райската градина. Цветята отпред бяха само прелюдия. Вътрешният двор бе избуял от рози, магнолии, ябълкови дървета и милион други цветя, каквито изобщо не бях виждала. Беше истински рай на цветове и багри. Огледах всичко внимателно и побързах да се върна при Дмитрий. Сидни все още стоеше до колата.

— Врата към вътрешния двор и два прозореца, закрити със завеси — докладвах. Има също дървен шезлонг, лопата и ръчна количка.

— Някакви вили?

— За нещастие не, но пред оградата има голям камък. Макар че ще е трудно да го завлечем в двора. По-добре да го използваме, за да се прехвърлим през оградата, която между другото няма порта. Тя си е направила истинска крепост.

Той кимна разбиращо и без повече приказки знаех какво трябва да се направи. Взехме желязната верига от колата и я връчихме на Сидни. Казахме й да ни чака отвън — с точните инструкции да потегли, ако не се появим до половин час. Никак не ми се искаше да й го казвам — изражението на лицето на Сидни ясно показваше, че тя още по-малко иска да чува подобни неща, — но беше необходимо. Ако не се справехме със Соня за това време, нямаше изобщо да го направим — или да си тръгнем живи. Ако успеехме да я неутрализираме, щяхме да дадем на Сидни някакъв сигнал, за да дойде с веригата.

Кехлибарените очи на Сидни бяха пълни с тревога, докато ни наблюдаваше как се отправяме към къщата. За малко да я подкача какво толкова се притеснява за някакви си дяволски създания на мрака, но се спрях тъкмо навреме. Тя може и да ненавиждаше и да се отвращаваше от всички други дампири и морои по земята, но някак си неусетно, в процеса на общуване, бе започнала да харесва мен и Дмитрий. А това не беше нещо, заслужаващо подигравка.

Дмитрий се качи на камъка и огледа двора. Промърмори няколко последни инструкции, улови ме за ръката и ми помогна да се прехвърля през оградата. Беше достатъчно висок, за да успее да го стори лесно и тихо — макар и не съвсем безшумно. Последва ме след миг и се приземи до мен с меко тупване.

Затичахме се към къщата. Ако Соня ни беше чула, нямаше смисъл да губим време. Трябваше да се възползваме и от най-малкото предимство. Дмитрий грабна лопатата и удари силно стъклото с нея — веднъж, два пъти. Първият удар беше на височината на главата ми, вторият по-ниско. С всеки удар стъклото се напукваше все повече. Веднага след втория удар се засилих е ръчната количка и я ударих във вратата. Щеше да е по-добре да я вдигна и хвърля по стъклото, но тя беше прекалено тежка за подобна маневра. В стъклото се отвори достатъчно голям отвор, за да се промушим през него. И двамата трябваше да се наведем — особено Дмитрий.

Едновременна атака от двете страни би била идеална, но беше малко вероятно Соня да избяга през предната врата. Щом наближихме вътрешния двор, започна леко да ми се гади и усещането се засили, когато влязохме в дневната. Потиснах го, както вече се бях усъвършенствала, и се подготвих за това, което предстоеше. Бяхме проникнали доста бързо, но не достатъчно, за да изненадаме един стригой.

Соня Карп беше там и ни очакваше, като се опитваше да избегне слънчевата светлина, проникваща в стаята. Когато за пръв път видях Дмитрий като стригой, бях толкова шокирана, че се вцепених. Това му бе позволило да ме залови, затова този път се подготвих мислено, знаейки, че ще изпитам същия шок, когато видя бившата си учителка като стригой. И наистина беше шокиращо. Също като Дмитрий, голяма част от чертите на Соня си бяха същите както преди: меднокестенява коса и високи скули… Но красотата й бе изкривена заради тебеширенобялата кожа, червените очи и жестокото изражение, присъщо за всички стригои.

Ако ни беше познала, с нищо не го показа. Моментално се хвърли към Дмитрий със зловещо ръмжене. Това бе типично за стригоите — първо да атакуват по-голямата заплаха, и аз винаги се дразнех, че това беше Дмитрий. Той бе пъхнал сребърния кол в колана си, за да държи лопатата, която не би могла да убие стригой, но с достатъчно сила и ловкост определено щеше да задържи Соня на известно разстояние. Той я удари силно по рамото при първото й нападение. Въпреки че не падна, тя определено изчака, преди да атакува отново. Двамата обикаляха в кръг, като вълци, готови за битка, докато тя преценяваше шансовете си. Едно светкавично нападение и силата й щяха да го победят, независимо дали държеше лопата или не.

Всичко това трая по-малко от секунда, като сметките на Соня ме изключваха от уравнението. Нахвърлих се върху нея от другата страна, но тя ме видя с периферното си зрение и тутакси ме отблъсна, без нито за миг да изпуска Дмитрий от поглед. Искаше ми се аз да държах лопатата, за да я халосам отзад от безопасно разстояние. Носех само сребърния си кол и трябваше да бъда много внимателна с него, тъй като можеше да я убие. Огледах набързо стаята, която, колкото и да бе странно, приличаше на обикновена дневна, но не видях нищо, което да използвам като оръжие.

Тя направи лъжливо движение и Дмитрий се подведе. Едва бе успял да се възпре, когато тя скочи, за да се възползва от ситуацията. Запрати го към стената и го притисна, като изби лопатата от ръката му. Той се изви, опитвайки да се отскубне от ръцете й, стиснали го за гърлото. Ако се опитах да я издърпам, моята сила, комбинирана с неговата, навярно щеше да го освободи. Обаче аз исках това да свърши колкото бе възможно по-бързо, затова реших да заложа на силова маневра.

Изтичах към нея и забих кола в лявата й лопатка, надявайки се да не съм я пробола близо до сърцето. Омагьосаното сребро, толкова мъчително за стригоите, я накара да изкрещи. Обезумяла, тя ме отблъсна със сила, която бе смайваща дори за един стригой. Полетях назад и паднах, като ударих главата си в масичката за кафе. Зрението ми се замъгли за миг, но инстинктите и адреналинът ме изправиха на крака.

Нападението ми бе дало на Дмитрий частицата секунда, от която се нуждаеше. Събори Соня на пода, грабна кола ми и го притисна към гърлото й. Тя изкрещя и се замята диво, а аз побързах да му помогна. Знаех колко трудно е да се удържи един стригой.

— Доведи Сидни — изхриптя той. — Веригата…

Раздвижих се колкото можех по-бързо, докато пред очите ми танцуваха звезди и сенки. Отключих предната врата и я изритах с крак като сигнал за Сидни, после изтичах обратно при Дмитрий. Соня почти бе успяла да се освободи от хватката му.

Отпуснах се на колене, за да му помогна да я задържи. В очите му отново се бе появила онази свирепа жажда за мъст, искаше да я унищожи там и веднага. Но имаше и още нещо. Нещо, което ме караше да мисля, че той притежаваше много повече самоконтрол. Все пак трябваше да го предупредя.

— Нуждаем се от нея… не забравяй, че тя ни е нужна.

Той ми кимна леко и в този миг се появи Сидни, влачейки веригата. При вида на сцената, очите й се разшириха изумено и тя се спря за миг, сетне забърза към нас. Още малко и ще я превърнем във воин, помислих си.

Двамата с Дмитрий се заехме със следващата си задача. Вече бяхме открили най-доброто място, където да завържем Соня: тежкото, дълбоко кресло в ъгъла. Повдигнахме я — което си беше доста опасно, защото тя не спираше да се извива и мята — и я стоварихме в креслото. После, без да отмества кола от врата й, Дмитрий я притисна надолу, докато аз грабнах веригата.

Нямаше време за прецизни подробности. Просто започнах да я омотавам с нея, първо около краката, след това около тялото, като привързвах ръцете към торса й. Слава Богу, че Дмитрий беше купил дълга верига, и аз трескаво я увих около креслото.

Когато най-после веригата свърши, Соня беше здраво привързана и напълно обездвижена. Би ли могла да се освободи? Абсолютно. Но със сребърен кол, притиснат към врата й? Не беше толкова лесно. С двете едновременно… ами, засега я бяхме заковали. Това беше най-доброто, което можехме да сторим.

С Дмитрий си разменихме кратки и изтощени погледи. Чувствах се замаяна, но се опитвах да се преборя със световъртежа, защото ни предстоеше още много работа.

— Време е за разпит — процедих сурово.