Последна саможертва

Глава 31

Не бях единствената, която бе стигнала до този стряскащ извод. Когато кралският двор на мороите се събуди няколко часа след като вече бяхме потеглили на път, Лиса също сглобяваше парчетата от пъзела, докато подготвяше в стаята си речта, която трябваше да произнесе преди гласуването. Беше обмисляла същите аргументи като моите, плюс още няколко — като например колко бе обезумяла Даниела от подозрението, че Ейдриън може да се забърка в убийството заедно с мен, което несъмнено щеше да съсипе внимателно обмисления й план. Не можеше да пренебрегне и предложението на Даниела да наема за свой адвокат братовчед й Деймън Тарус. Дали наистина искаше да ми помогне? Или Деймън тайно е работил за отслабване на защитата ми в съда? Безцеремонната намеса на Ейб може би беше истинска благословия за мен.

Сърцето на Лиса биеше ускорено, докато прибираше косата си на кок. Предпочиташе да е пусната, но като се замисли за предстоящото събитие, реши, че трябва да има по-достоен вид. Роклята й беше с цвят на слонова кост, с дълги ръкави и рюш, дълга до коленете. Някой би могъл да си помисли, че такава рокля й придава вид на младоженка, но когато я видях в огледалото, знаех, че никой не би допуснал такава грешка. Беше неотразима. Лъчезарна. Царствена.

— Не може да е истина — каза си тя, като допълни тоалета си с перлените обици, които бяха принадлежали на майка й.

Беше споделила теорията си с Кристиан и Джанин, които сега бяха с нея и донякъде се надяваше да и кажат, че е полудяла.

Но те не го направиха.

— Има смисъл — каза Кристиан, без следа от обичайната му саркастичност.

— Все още няма решаващо доказателство — обади се майка ми, практична както винаги. — Повечето от уликите са косвени.

— Леля Таша е проверила заедно с Етан дали Даниела е била там в нощта на убийството — продължи Кристиан. Леко смръщи лице, все още недоволен, че леля му си има толкова млад приятел. — Даниела не фигурира в официалния списък за срещите на кралицата, но леля Таша се опасява, че този списък може да е бил подправен.

— Това не ме изненадва. Но дори и така да е, ако по това време Даниела е била там, това ще засили съмненията в нея, но все пак не е неоспоримо доказателство. — Майка ми е трябвало да стане адвокат и да отвори юридическа кантора, заедно с Ейб, разбира се.

— Това е толкова убедително доказателство, колкото онова, което имат против Роуз! — възкликна Лиса.

— Ако не взимаме под внимание сребърния кол — припомни й Джанин. — Пък и всички ще бъдат по-склонни да повярват на оскъдните свидетелства срещу Роуз, отколкото срещу лейди Даниела Ивашков.

Лиса въздъхна. Знаеше, че беше вярно.

— Ако можеше само Ейб да поговори с алхимиците. Трябва да разберем какво знаят.

— Ще го направи — заяви майка ми уверено. — Просто ще отнеме малко време.

— Но ние не разполагаме с време! — Драматичният поврат на събитията даваше идеален шанс на духа да надигне черната си глава и аз, както винаги, се опитах да отнема мрака от съзнанието на Лиса. Човек може да очаква, че съм се поучила след горчивия урок с Виктор, но… ами старите навици умират трудно. Те винаги са на първо място. — Мари Конта и Руфъс Тарус са единствените останали кандидати! Ако той спечели, Даниела ще се сдобие с голямо влияние. Тогава никога няма да можем да докажем невинността на Роуз.

Пропадането на Ариана на последния изпит беше голям удар за всички, като направи на пух и прах бъдещето, което Лиса смяташе за даденост. Без Ариана ситуацията не изглеждаше никак благоприятна. Мари Конта не беше сред фаворитите на Лиса, но предчувстваше, че ще управлява много по-добре от Руфъс. За нещастие през последните години фамилията Конта не се изявяваше много в политиката, поради което имаше по-малко съюзници и приятели. Шансовете клоняха застрашително в полза на Руфъс. А това беше отчайващо. Ако можехме да заведем Джил там, Лиса би могла да гласува, а в един Кралски съвет с дванадесет члена дори един глас беше от значение.

— Имаме време — заяви майка ми спокойно. — Днес няма да се гласува, не и при тези спорове, които ти предизвика. И с всеки спечелен ден, докато гласуването се отлага, ще имаме възможност да подготвим нашата версия. Близко сме Ще успеем.

— Не можем да кажем на Ейдриън за това — предупреди ги Лиса и се отправи към вратата. Време беше да тръгва.

Кристиан отново си възвърна саркастичната усмивка, неговата запазена марка.

— Това — рече той — е нещо, с което всички сме съгласни.

Натруфената бална зала — отново преустроена в заседателна за сесията на Кралския съвет — сега по-скоро приличаше на зала за рок концерт. Хората се боричкаха, за да се вредят кои първи да проникне вътре. И на някой умник, явно досетил се, че цялата ситуация може да стане взривоопасна, му беше хрумнало да спретне отвън нещо като къмпинг, където цели семейства вече се разполагаха като за пикник на открито. Друг от умниците пък очевидно е бил осенен от още по-блестящата идея да изнесе колони с мощни високоговорители на фасадата на сградата, за да могат онези, които не бяха извадили късмета да се доберат до столовете вътре, да следят отвън дебатите в залата. Навред из тълпите сновяха пазители, опитвайки се да овладеят хаоса, който се усили неимоверно, когато кандидатите за трона започнаха да пристигат заедно с преданите си антуражи.

Мари Конта се появи малко преди Лиса и макар тя да бе претендент за короната с най-малки шансове, сред тълпите все пак се надигнаха окуражителни викове. Пазителите се разбързаха и успяха да удържат напора на масата, макар че на места — където това се налагаше — да пипаха доста грубичко. Толкова явно подчертано внимание би трябвало да е плашещо, но принцеса Мари Конта с нищо не издаде безпокойството си. Пристъпваше гордо, усмихваше се еднакво радушно и на поддръжниците си, и на противниците си. Двете с Лиса едновременно си припомнихме думите на Кристиан.

Ти си номинирана за кралица. Дръж се като такава. Заслужаваш го. Ти си последната от фамилията Драгомир.

Дъщеря на славен род.

И тя се държеше точно така. И то не само заради настояването на Кристиан. Сега, след като бе преминала успешно през трите изпита, тежестта на древния ритуал за избор на монарх, който й предстоеше, ставаше все по-голяма. Лиса пристъпи към входа на залата с високо вдигната глава. Не виждах цялата й фигура, но усещах излъчването й: грациозност и величественост. Тълпите я обичаха, а на мен ми се стори, че най-многочислената група пред входа вдигна невероятен шум именно защото не беше съставена от личности с аристократичен произход. Болшинството от насъбралите се навън морои бяха от простосмъртните, от онези, които наистина я обичаха. Отекнаха оглушителни френетични викове: „Наследницата на Александра! Възкреси славата на дракона!“ За някои се оказа достатъчно просто да крещят името й, добавяйки след него прозвищата на героиня от руския народен епос, чието име носеше и Лиса: „Василиса Безстрашната!“, „Василиса Прекрасната!“

Знаех, че никой от тях не подозираше какъв страх я душеше отвътре. Владееше се отлично. Кристиан и майка ми, които отначало пристъпваха плътно от двете й страни, сега отстъпиха две крачки назад, за да може Лиса да се открои пред тях. Никой не можеше да оспори положението и авторитета й. Всяка нейна крачка излъчваше увереност, нито за миг не забравяше славния си дядо, някога извървял същия път. Дари множеството с усмивка, едновременно достойна и искрена. Явно им бе въздействала, защото всички полудяха. А като се спря, за да коментира един плакат е изрисуван на него дракон, самоделният художник едва не припадна от възторг, че особа като нея е забелязала рисунката му и дори я бе похвалила.

— Това е направо безпрецедентно — отбеляза майка ми, след като най-после се озоваха вътре на сигурно място. — Никога не е имало такъв интерес. Въобще не може да се сравнява с предишния избор на кралица.

— Защо този път всичко е толкова грандиозно? — попита Лиса, докато още се мъчеше да си поеме дъх.

— Защото има сензация, съвпадение от убийството на кралицата и бъркотията с твоята кандидатура. Това, както и… ами начинът, по който успя да завладееш сърцата на всички от простолюдието. Както и на дампирите. Знаеш ли, че в една от служебните ни стаи, където се събираме на кафе, върху стената е изобразен знакът на дракона? Подозирам дори, че и някои от кралските особи те одобряват горещо, макар че може би го правят само напук на мразените от тях още по-високопоставени фамилии от висшата аристокрация. Но според мен ако тези тълпи тук трябваше да решават, а не само Кралският съвет — ако можеше да бъдеш допусната до гласуването, — то мисля, че ти щеше да спечелиш.

Лиса направи лека гримаса, но после добави колебливо:

— Честно? Мисля, че ние трябва да се съобразяваме с гласа на народа при избора на водачите си. Всеки морой трябва да има право на глас, а не само шепа избраници от най-елитните фамилии.

— Внимавай с тези приказки, принцесо — подразни я Кристиан, като я прегърна през кръста. — Такива подмятания могат да подпалят искрата на още една революция. Всяко нещо с времето си, нали така?

Тълпата вътре в балната зала не беше толкова полудяла като онази отвън, но май малко й оставаше да последва примера й. Пазителите бяха настръхнали, готови да се намесят и при най малкия признак за безредици. Те следяха зорко колко посетители влизат в залата, като не допускаха буйстващи, били те простосмъртни или аристократи. Атмосферата бе донякъде плашеща и Лиса трябваше отново да си напомни, че играе тази роля, за да ми помогне. Заради мен бе готова да изтърпи всичко, дори и тази суетна шумотевица. За щастие този път много бързо осигуриха на Лиса достъп до предната част на залата, където бяха поставени три стола за кандидатите, за да седнат там с лице към публиката. Руфъс и Мари Конта вече бяха заели местата си и разговаряха тихо с представители на своите фамилии. Около тях се бяха насъбрали много пазители. Разбира се, Лиса седна отстрани и остана сама, но кимна към стоящите наблизо пазители, когато Таша се приближи към нея.

Таша се наведе и заговори тихо на ухото на Лиса, докато гледаше с тревога към Руфъс, увлечен в разговор с някакъв свой поддръжник.

— Лоши новини. Е, зависи от това, как ще ги възприемеш. Етан каза че е видял Даниела там в онази нощ. Двете с Татяна се срещнали насаме. Той не може да си обясни защо тази среща не е вписана в протоколите за аудиенциите на кралицата. Някой друг е подправил записаното там вместо дежурните пазители Въпреки това той се закле, че е видял Даниела.

Лиса изтръпна. Тайно се надяваше — дори се молеше — да се окаже, че е сгрешила, че майката на Ейдриън не го е извършила. Леко кимна на Таша, за да потвърди, че разбира какво означава това ново разкритие.

— Съжалявам — завърши Таша. — Зная, че я харесваш.

— Мисля, че повече се тревожа за Ейдриън. Не зная как ще го понесе.

— Трудно — отсече Таша със суров тон. След като бе преживяла трагедията с родителите на Кристиан, знаеше по-добре от всички останали какво означава да те предаде някои от семейството ти. — Но ще се справи. А Дмитрий и Роуз ще се завърнат веднага след като представим всички улики.

Тези думи изпълниха Лиса с надежда, вдъхнаха и смелост.

— Тя толкова ми липсва — въздъхна приятелката ми. — Искаше ми се вече да е тук.

Таша й се усмихна със симпатия и я потупа по рамото.

— Скоро ще бъде тук. А сега трябва само да преодолееш и това предизвикателство. Можеш да се справиш. Можеш всичко да промениш.

Лиса не беше много сигурна в това, но Таша побърза да се присъедини към своите „приятели активисти“. На нейното място се появи… Даниела.

Тя поговори първо с Руфъс, за да му предложи подкрепа и роднинска обич. Лиса не можеше да се насили дори да погледне към по-възрастната жена и се почувства още по-зле, когато тя заговори и на нея:

— Не съм сигурна как се забърка във всичко това, скъпа, но изглеждаш много добре. — Усмивката на Даниела изглеждаше искрена, но нямаше нито капка съмнение кой кандидат подкрепя. Любезното й изражение се засенчи от някаква загриженост. — Виждала ли си Ейдриън? Очаквах да го видя тук. Сигурна съм, че пазителите са го допуснали вътре.

Отличен въпрос. През последния ден Лиса не го бе виждала.

— Не съм. Може би ще закъснее. Навярно си прави косата или нещо подобно. — Надявам се само да не е изпаднал някъде в пиянска несвяст.

— И аз на това се надявам — въздъхна Даниела.

Тя си тръгна, за да заеме мястото си сред публиката. И този път заседанието бе открито от бащата на Ейдриън. След няколко неуспешни опита за въдворяване на тишина залата най-после утихна.

— През последната седмица — заговори Нейтън по микрофона — няколко достойни кандидата преминаха през изпитите за избор на този, който ще ни управлява. Пред нас са седнали тримата финалисти: Руфъс Тарус, Мари Конта и Василиса Драгомир. — Последното име Нейтън произнесе с лека неприязън, но законът й позволяваше да изнесе своята реч пред насъбралите се. След това несъвършенството на закона щеше да й попречи да участва в гласуването и адът щеше да се отприщи. — Тези трима кандидати доказаха способността си да управляват и сега, като тяхна последна изява, всеки ще произнесе реч относно плановете им за бъдещето на нашия народ.

Пръв взе думата Руфъс, за да изнесе реч, точно такава, каквато се очакваше от него. Спря се на опасенията на мороите и обеща извънредни форми за защита — повечето от които включваха активното участие на дампирите — но не се впусна в големи подробности.

— Сигурността трябва да бъде нашият върховен приоритет — обяви той. — И то на всяка цена. Ще бъде ли трудно. Да. Ще се стигне ли до жертви? Да. Но не заслужават ли нашите деца всичките тези усилия? Не сме ли загрижени за тях? — Да намеси в това и децата беше низко, реших аз. Поне не спомена за новородени кученца.

Също така използва и мръсни политически трикове, за да стъпче съперниците си. Много злостни бяха критиките му срещу Мари заради недостатъчната активност на нейната фамилия. Но голямата му цел се оказа Лиса. Изтъкна като недостатък възрастта й, опасността от магията с духа, както и фактът, че дори самото й появяване тук може да се изтълкува като нарушение на закона.

Речта на Мари Конта беше много по-смислена и конкретна. Изложи съвсем подробно разработени планове за различните проблеми, като повечето от доводите й звучаха съвсем разумно. Е, не можех да се съглася с всичко казано от нея, но тя несъмнено беше компетентна и не се унизи да слезе до низкото ниво да сипе злостни подмятания срещу съперниците си. За нещастие тя не беше така харизматична като Руфъс. И истината бе, че между тях двамата имаше голяма разлика. Монотонността в изложението беше характерна не само за речта, но и за цялата й личност.

— Това са причините, заради които аз трябва да бъда кралица. Надявам се казаното от мен да ви е допаднало и да гласувате за мен, когато настъпи времето за избор. Благодаря ви. — Веднага седна на стола си.

Най-после дойде редът на Лиса. Застанала пред микрофона, тя внезапно си припомни съня с чашата, в който се бе провалила пред Кралския съвет. Но не, сега беше в реалността. Нямаше да се провали. Щеше да продължи напред.

— Ние сме народ във война — започна със силен и ясен глас. — Постоянно сме атакувани, при това не само от стригои, а също и от някои сред нас. Разединени сме, враждуваме фамилия срещу фамилия. Аристокрация срещу простолюдие. Морои срещу дампири. Разбира се, стригоите ни избиват най-безпощадно. Те поне са обединени от една цел: да убиват.

Ако аз бях в залата, щях да се наведа напред и да я слушам с отворена уста. Всъщност много от присъстващите направиха точно това вместо мен. Лиса говореше с лекота. Шокиращо. И изключително завладяващо.

— Ние сме един народ — продължи тя. — Морои и дампири. — Да, това накара мнозина да ахнат. — И докато невинаги е възможно всяка отделна личност да осъществи мечтите си, никой нищо няма да постигне, ако не се сплотим и не намерим среден път — дори и това да означава да се взимат трудни решения.

И тогава, по доста необичаен начин, тя обясни какво трябва да се направи. Наистина не отдели много време да навлезе в детайли по всеки отделен проблем в нашия свят, но засегна много от най-важните. И успя да го направи така, че да не обиди никого. В края на краищата тя беше права, като заяви, че не всеки може да постигне мечтата си. Призна, че дампирите са нашите най-добри воини… и че ще е по-добре да участват по-активно в управлението. Добави още, че на мороите, които нямат кралска кръв, трябва да се дават по-силни позиции — обаче не с цената на загубата на великите кралски родове, които винаги са били водачи на нашия народ. И накрая, като се спря на проблема с тренировките на мороите по самоотбрана, наблегна на тяхното значение — но не като задължително занимание и не като единствената възможна алтернатива, към която трябва да се придържаме.

Да, тя даде на всекиго по нещо и го направи изискано, елегантно, харизматично. Беше реч, която можеше да убеди хората да я следват навсякъде. Завърши с призива:

— Ние винаги сме смесвали старото и новото. Запазихме магията редом с технологията. По време на нашите сесии използваме древни свитъци, както и това. — Усмихна се и потупа микрофона. — Ето как сме оцелявали. Придържаме се към миналото и прегръщаме настоящето. Взимаме най-доброто от всичко и ставаме по-силни. Така сме оцелявали. Така ще оцелеем.

Заключението й отначало бе посрещнато с мълчание — и тогава изригнаха приветствията. Аз всъщност чух мощния рев на тълпата, насъбрала се отвън на поляната, преди да започнат да викат и вътре в залата. Някои, за които мога да се закълна, че подкрепят други кандидати, бяха просълзени. Не бях забравила, че повечето от личностите, които с помощта на връзката ми с Лиса виждах сега в залата, бяха от кралски произход. Самата Лиса искаше да се разплаче, но вместо това се държеше със сдържано достойнство и смелост. След като най-после седна, тълпата притихна. Нейтън отново пое ролята си.

— Добре казано — рече той. — Това беше много добра реч, след като успя да обнадежди всички нас. Но сега настъпва моментът на гласуването в Кралския съвет, което ще реши кой ще бъде нашия нов водач. Според закона само двама кандидата са възможни за този пост. Руфъс Тарус и Мари Конта. Двама морои, по един от фамилията Тарус и от фамилията Конта, пристъпиха напред, за да застанат до съответния техен кандидат. — Според избирателните закони — закони, установени от незапомнени времена — всеки кандидат трябва да се представи пред Кралския съвет, съпровождан от някой представител на своя род, за да се демонстрира силата и сплотеността на фамилията. Имате ли такъв представител.

Лиса посрещна погледа му, без да трепне.

— Не, лорд Ивашков.

— Тогава се опасявам, че вашето участие в избора приключи, принцесо Драгомир. — Усмихна се. — Сега можете да седнете.

Да. И тогава адът се отприщи.

Често бях чувала израза: „И тълпата подивя.“ Сега обаче го видях с очите си. През половината време не успявах да следя кой викаше, кой какво подкрепяше. Всички спореха на групи или по двойки. Двама морои с джинси предизвикваха всяка добре облечена персона, щом се изпречваше пред очите им. Явно действаха според неразумното допускане, че всеки с хубави дрехи ще е от кралски произход, а те всичките мразеха Лиса. Толкова възхитителна беше тяхната преданост към нея. Страховита, но спечели възхищението ми. Една група от фамилията Тарус се изпречи лице в лице срещу група от Фамилията Конта. Изглеждаха готови да се вкопчат в ожесточен ръкопашен бой, който можеше да прерасне във всеобщо сбиване. За да се стигне до, както се казва: „Ринг свободен!“ Впрочем беше доста странна гледка, защото между тези две фамилии би трябвало да цари пълно съгласие по всички въпроси.

Хаосът не стихваше. Спорът беше за това, дали Лиса има право да участва или не. Някои настояваха да се свика сесия, която още на мига да промени избирателния закон. А някои настояваха за неща, за които никога досега не бях чула. Втурването на пазителите към вратите ми подсказа, че народът напира да нахлуе вътре. Майка ми беше в средата на отбранителната линия и аз се убедих, че тя се оказа права: днес нямаше да има гласуване, не и при тази анархия. Трябваше веднага да закрият заседанието и утре отново да опитат.

Лиса гледаше тълпата вцепенена, неспособна да възприеме това кипящо множество. Стомахът й се сви, сякаш нещо напъваше да изскочи от там. През цялото това време тя се кълнеше, че ще уважи достойнството на традициите за избор на монарх. Ала ето че сега, при това тъкмо заради нея, нищо достойно не бе останало. Всичко бе по нейна вина. И тогава погледът й попадна на една фигура, седнала в най-отдалечения ъгъл, изолирана от цялата тази лудница. Екатерина Зеклос. Престарялата бивша кралица улови погледа на Лиса… и й намигна.

Изключих се от залата. Не желаех да гледам повече разгорещените спорове. Върнах се в колата и една нова мисъл забръмча в главата ми. Думите на Лиса прогаряха душата ми. Трогнаха ме от все сърце. И дори да бе използвала речта си за печелене на време, в думите й имаше много страст и пламенна вяра. Ако имаше право да бъде избрана за кралица, щеше да го отстоява докрай.

И тогава разбрах. Тя ще бъде кралица.

Реших да направя всичко, на което бях способна, това да се сбъдне. Щяхме да заведем Джил не само, за да осигурим на Лиса право на глас в Кралския съвет. Джил щеше да даде на Лиса статут, който да позволи на мороите да гласуват за нея. И Лиса щеше да спечели.

Естествено, запазих тези мисли за себе си.

— Познато ми е това опасно изражение — промърмори Дмитрий, като ме погледна за кратко, преди отново да се взре напред в шосето.

— Какво изражение? — попитах невинно.

— На някой, който току-що е бил осенен от някаква идея.

— Не просто ме осени някаква идея. Имам велика идея.

Шеги като тази някога разсмиваха Джил, но като се обърнах към задната седалка, видях, че сега тя не я намираше за особено забавна.

— Хей, какво има? — попитах я.

Нефритените й очи се фокусираха върху моите.

— Не зная какво да кажа. Толкова много неща се случиха. И реално не проумявам какво ще стане сега. Имам чувството, че… че съм като предмет в нечий изкусно замислен план. Нещо като пионка.

Прободе ме чувство за вина. Виктор винаги използваше хората като пионки в своите игри. С какво бях по-различна от него? Не. Аз бях загрижена за Джил.

— Ти не си нито предмет, нито пионка — уверих я. — А си много, много ценна и благодарение на теб ще се случат само хубави неща.

— Само че няма да е толкова просто, нали. — Изведнъж прозвуча твърде мъдро за годините си. — Нещата ще се влошат, преди да се оправят, нали?

Не можех да я лъжа.

— Да. Но после ще се свържеш с майка си и… ами, както казах, ще се случат хубави неща. Когато говорят за мороите, пазителите все повтарят: Те винаги са на първо място. При теб не е точно същото, но като правиш това… ами…

Тя ми отвърна с усмивка, която обаче не изглеждаше много щастлива.

— Да. Разбрах. Всичко е за по-голямо добро, нали.

През по-голямата част от пътуването Соня работеше върху магията за мен, като използва една сребърна гривна, която купихме от крайпътен магазин за подаръци. Изглеждаше съвсем безвкусна, но поне бе изработена от истинско сребро и само това имаше значение. Като стигнахме на половин час път от Грийнстън, реши, че е готова, и ми подаде гривната. Плъзнах я на ръката си и огледах останалите.

— Е, как е?

— Не виждам разлика — призна Соня, — но явно аз не бих и могла.

Джил присви очи.

— Изглеждаш малко като в мъгла, неясна… сякаш трябва да примигна няколко пъти.

— И с мен е така — потвърди Дмитрий.

Соня остана доволна.

— Така трябва да изглеждаш на хора, които знаят, че си под въздействието на магията. Надявам се, че за другите пазители тя ще изглежда непозната. — Това бе вариант на онова, което Лиса бе направила, когато измъкнахме Виктор от затвора. Само че моето дегизиране сега изискваше по-малко магия, защото Соня трябваше само леко да промени чертите ми и не се налагаше да скрива, че съм дампир. Освен това тя притежаваше повече опит от Лиса.

Ресторантът, който бях избрала в Грийнстън, отдавна беше затворил, когато се добрахме дотам в единадесет и половина. Паркингът тънеше в мрак, но успях да различа един автомобил в най-затънтения ъгъл. Надявах се Михаил да е подранил… и да не е повлякъл след себе си армия от пазители.

Но като паркирахме наблизо, видях, че от колата наистина излезе Михаил, придружаван от Ейдриън.

Като ме видя, той се ухили, доволен, че ме е изненадал. Наистина трябваше да предвидя това, когато му казах да предаде съобщението на Михаил. Ейдриън така или иначе щеше да намери начин да се залепи за Михаил. Стомахът ми се сви на топка. Не, не. Не и това. Нямах време да се занимавам с интимния си живот. Не знаех дори какво да кажа на Ейдриън. За щастие не ми бе предоставен шанс да говоря с него.

Михаил пристъпи към нас с характерната за пазителите ефективност, готов да се заеме със задачата, която му бях измислила. Но се закова на място, като видя Соня да излиза от нашата кола. Както и тя. И двамата останаха вцепенени, с очи, разширени повече, отколкото бе физически възможно. Знаех, че ние, останалите, бяхме престанали да съществуваме за тях, както и всички интриги, мисии и… да, целият останал свят. В този миг съществуваха само те двамата.

Соня нададе приглушен вик и се втурна напред. Това моментално го извади от унеса, тъкмо навреме, за да я сграбчи в прегръдката си, щом тя се хвърли към него. Соня се разплака.

Видях как и по неговото лице рукнаха сълзи. Отметна косата й назад и притисна бузите й с длани. Впи очи в нейните и само мълвеше безспир:

— Това си ти… това си ти… това си ти…

Соня се опита да избърше сълзите си, но не се справи много добре.

— Михаил, толкова съжалявам… толкова съжалявам…

— Няма значение. — Той я целуна и се отдръпна леко назад само колкото да я погледне в очите. — Няма значение. Нищо няма значение, освен това, че отново сме заедно.

Думите му обаче само я накараха да се разплаче още по-силно. Зарови лице в гърдите му, а той обви ръце още по-здраво около нея. Ние, останалите, останахме като замръзнали, както преди малко бяха застинали двамата влюбени. Нямахме право да сме свидетели на тази сцена. Беше прекалено лична, интимна, не биваше да сме тук. И все пак… в същото време не можех да се въздържа да не си помисля, че точно така си бях представяла срещата с Дмитрий, след като Лиса го преобрази.

Любов. Прошка. Приемане.

Двамата с Дмитрий за кратко срещнахме погледите си и едно неясно усещане ми подсказа, че в момента той си припомня думите ми: Трябва да си простиш. На себе си. Ако не можеш, тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да можем. Отвърнах очи от него и отново се загледах в щастливата двойка, за да не може той да види колко съм разстроена. Господи, исках това, което имаха Михаил и Соня. Щастлив край. Прощаване с миналото. Светло бъдеще занапред.

Джил подсмръкна зад мен и аз я прегърнах през кръста. Този лек звук май се оказа достатъчен, за да върне Михаил в реалността. Погледна към мен, все още прегърнал Соня.

— Благодаря ти. Благодаря ти за това. Ще направя всичко, което поискаш. Всичко на всяка…

— Престани, престани — казах му, изплашена да не се задавя. Успях само да примигна, за да скрия издайническите сълзи. — Радвам се… радвам се, че го направих, пък и… това въобще не е моя заслуга.

— Но… — Михаил погледна към Соня, която му се усмихна през сълзи. — Ти ми върна моя свят.

— Толкова съм щастлива за вас… и искам да ви оставя да се наслаждавате и радвате един на друг. Но искам една услуга от теб. Само още една.

Соня и Михаил си размениха многозначителни погледи. Един страничен наблюдател никога не би предположил, че три години са били разделени. Тя кимна, а той отново извърна очи към мен.

— Предположих, че заради това той ме доведе тук. — Кимна към Ейдриън.

— Искам да ме заведеш в хотела, където са отседнали алхимиците.

Леката усмивка по лицето на Михаил угасна.

— Роуз… не мога да те вкарам там. Достатъчно опасно е да си толкова близо до кралския двор.

Извадих от джоба си сребърната гривна.

— Ще се дегизирам. Няма да се досетят, че съм аз. Можеш ли да измислиш претекст, за да се срещнеш с алхимиците?

Соня остана в прегръдките му, но очите му потъмняха, защото потъна в размисъл.

— Имат пазители пред стаите си. Вероятно бихме могли да минем за обслужващ персонал.

Дмитрий кимна в знак на съгласие.

— Ще събудим подозрения, ако нарушим редуването на смените на дежурните пазители… но се надявам да ти стигне времето да влезеш вътре и да намериш това, което ти трябва. Сега пазителите вероятно повече ги интересува кога алхимиците ще се махнат оттук, отколкото дали други пазители ще влязат в хотела.

— Абсолютно вярно — потвърди Михаил. — Значи, Роуз, влизаме само двамата, нали?

— Да — казах. — Колкото сме по-малко, толкова по-добре. Достатъчно е само да разпитаме Сидни и Иън. Предлагам всички останали да изчакат тук.

Соня го целуна по бузата.

— Ще те чакам, никъде няма да ходя.

Ейдриън се приближи и леко, по братски потупа Джил по ръката.

— И аз ще остана тук, за да чуя как, по дяволите, точно ти, малко сладкишче, успя да се забъркаш в тази история.

Джил се усмихна принудено. Тя яко си падаше по него и това, че не се изчерви и коленете й не омекнаха, беше ясен знак колко бе притеснена. Двамата започнаха някакъв разговор, а Дмитрий ми махна с ръка да го последвам настрани зад колата, където не ни виждаха.

— Опасно е — тихо заговори той. — Ако магията се провали, вероятно няма да можеш да излезеш от този хотел. — В края на изречението му имаше една неизречена дума. Жива.

— Няма да се провали. Соня е добра. Освен това, ако ни заловят, може би няма веднага да ме убият, а ще ме отведат в кралския двор. Можеш да си представиш как това ще забави избора на монарх.

— Роуз, говоря сериозно.

Улових го за ръката.

— Зная, зная. Този път ще бъде лесно. Ще влезем и най-много до един час ще излезем, но ако не стане така… — Господи, как мразех непредвидените случаи с мрачен изход. — Но ако не стане така, изпрати в кралския двор Ейдриън, заедно с Джил, а вие двамата със Соня се скрийте някъде, докато… не зная.

— Не се безпокой за нас — рече той. — Ти само бъди внимателна. — Наведе се и ме целуна по челото.

— Малък дампир, ти…

Като по поръчка точно в този момент Ейдриън заобиколи колата и видя целувката. Моментално издърпах ръката си от тази на Дмитрий. Никой от нас не каза нищо, но в този миг очите на Ейдриън… ами видях как целият му свят се сгромоляса Прилоша ми повече, отколкото ако наоколо имаше глутница стригои. Чувствах се по-лоша от стригой. Чест, помислих си. Наистина пазителите би трябвало да ги учат на това. Защото аз не се бях научила.

— Да побързаме — подкани ме Михаил, който се бе приближил до нас и без да обръща внимание на драмата, току-що разиграла се пред него. — Соня каза, че трябва да отидете колкото може по-бързо в кралския двор.

Преглътнах и откъснах очи от Ейдриън. Сърцето ми се сви в гърдите.

— Да.

— Върви — подкани ме Дмитрий.

— Не забравяй — промърморих, — аз трябва да говоря с него, а не ти.

Последвах Михаил до колата му, като си поставих омагьосаната сребърна гривна. Преди да вляза вътре, набързо се огледах назад. Джил и Соня разговаряха, Дмитрий стоеше сам, а Ейдриън вадеше цигара, с гръб към всички.

— Повръща ми се — промълвих унило, когато Михаил завъртя ключа в стартера. Не прозвуча много изискано, но доста точно обобщаваше това, което чувствах.

Не ми отговори, вероятно защото не бе свързано с нашата задача. Или това, или още бе прекалено погълнат от възкръсването на любовта си. Щастливо копеле.

Не ни отне много време да стигнем до хотела. Наоколо бдяха много пазители, добре прикрити, за да не привличат вниманието на околните. Никой не ни спря на влизане. Един от пазачите дори кимна на Михаил, за да покаже, че го е познал. Всички ме гледаха… ами, все едно им бях напълно непозната. Което беше добър знак. След като толкова много пазители трябваше да помагат за охраната на кралския двор, трябваше да се очаква, че тук ще има нови лица, а моето не изглеждаше като лицето на Роуз Хатауей. Никой не се разтревожи от присъствието ми.

— В коя стая се намират? — попита Михаил един пазител, дежурен във фоайето. — Изпратиха ни да помогнем на дежурната смяната. — Държанието на Михаил беше съвършено уверено и достатъчно убедително, за да повярва пазителят, че всичко е наред. Макар че остана леко изненадан.

— Само вие двамата ли? Там горе има четирима от нашите.

Този път аз спасих положението.

— Искат в кралския двор да имат на разположение повече пазители. Нещата там рискуват да излязат от контрол, затова сега изпращат тук само двама.

— Няма да се учудя, ако ни повикат всички там — съгласи се пазителят. — Качете се на третия етаж.

— Бързо съобразяваш — похвали ме Михаил, като влязохме в асансьорната кабина.

— Това е нищо. Справяла съм се с много по-тежки ситуации.

Лесно открихме стаите, защото пред тях пазеше един от нашите. Останалите са вътре, досетих се и се замислих дали това няма да ни създаде проблеми. Но със същото авторитетно поведение Михаил заяви на пазача в коридора, че той както и колегите му от дежурната смяна, са призовани да потеглят за кралския двор. Той повика колегите си — по един от всяка стая на алхимиците, макар че не успяхме да разберем кой в коя стая се е намирал. Преди да си тръгнат, те ни запознаха накратко с обстановката, включително и с това, кои в коя стая е настанен.

След като си заминаха, Михаил ме погледна.

— Сидни — казах му аз.

Бяха ни дали магнитните карти за отключването на вратите и ние веднага влязохме в стаята на Сидни. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, четеше някаква книга и изглеждаше зле. Въздъхна, като ни видя.

— Е, какво следва сега?

Аз свалих сребърната си гривна, за да премахна оптическата илюзия, прикриваща лицето ми.

Но на Сидни нито й увисна челюстта, нито се стресна, дори веждите си не повдигна. Само ме изгледа с разбиране.

— Трябваше да се досетя. Дошла си да ме освободиш.

— Хм, не е точно това. — Никак не бях доволна, че Сидни ще трябва да понесе някакво наказание, но да я измъкнем оттук, точно това и точно сега не се предвиждаше в плана ни. — Трябва да поговорим с Иън и вероятно ще е най-добре, ако присъстваш и ти. Той знае нещо важно. Нещо, от което се нуждаем.

Това вече я принуди да повдигне вежди учудено. Посочи към вратата.

— Те не ни позволяват да разговаряме помежду си.

— Те си тръгнаха — осведомих я със самодоволен тон.

Сидни поклати унило глава.

— Роуз, понякога наистина ме плашиш. И то не само заради причините, от които първоначално се страхувах. Хайде, да вървим при него. Той е в съседната стая, но няма да ти е лесно да го накараш да проговори.

— Именно затова трябва да ни помогнеш — казах и на лизане в коридора. Отново си поставих сребърната гривна. — Той е влюбен до уши в теб. Ще ни помогне, ако го помолиш.

Както предполагах, Сидни беше в пълно неведение за чувствата на Иън към нея.

— Какво! Той не е…

Затвори уста, като влязохме в стаята на Иън. Той гледаше някакво предаване по телевизора, но щом ни зърна, моментално се изправи.

— Сидни! Добре ли си?

Вместо отговор тя ме изгледа тревожно и едва тогава се извърна към Иън.

— Те се нуждаят от помощта ти за нещо. За някаква информация.

Той премести погледа си върху нас и изражението му тутакси стана много по-студено.

— Отговорихме на всичките ви въпроси, при това по сто пъти.

— Не на всички — уточних аз. — Когато беше на разпит в кралския двор, ти видя една снимка върху масата. На един убит. Кой беше той?

Иън стисна упорито устни.

— Не го познавам.

— Видях те… ние, хм, сме убедени, че си го разпознал — възразих му аз. — Ти реагира на снимката.

— И аз го забелязах — призна Сидни.

Той го обърна на молба.

— Стига, не сме длъжни да им помагаме повече. Цялата история с този хотел, превърнат в затвор, е достатъчно потискаща. До гуша ми дойде от техните игри.

Всъщност не го обвинявах, но се нуждаехме прекалено много от съдействието му. Погледнах умолително и в същото време настоятелно към Сидни, за да й подскажа, че само тя може да се оправи с неговата упоритост.

Тя пак се извърна към Иън.

— Каква работа си имал с мъжа от снимката? Наистина ли… е нещо ужасно? Някаква тайна?

Той сви рамене.

— Не. Просто повече не искам на никого да помагам. Неуместно е.

— А ще го направиш ли заради мен? — попита тя с най-милия си тон. — Моля те! Това може да ми помогне да се измъкна от това трудно положение. — Сидни не беше опитна във флиртовете но самият факт, че го даваше по-мило, се оказа напълно достатъчен, за да го шашне. Той се поколеба за кратко, като ни огледа поред, първо нас, а после и нея. Тя му се усмихна подкупващо.

Накрая Иън омекна.

— Ще повторя това, което казах. Не зная кои беше той.

Помня само, че един ден се появи с някаква жена от мороите в сградата в Сейнт Луис.

— Почакай — прекъснах го съвсем объркана. — Някаква жена от мороите е дошла при вас?

— Понякога и това се случва — каза Сидни. — Също както ние дойдохме при вас. Уреждането на някои въпроси изисква лично присъствие. Обаче ние обикновено не изпращаме вашите хора в затвора.

— Мисля, че този тип беше неин бодигард или нещо подобно — каза Иън. — Тя беше там на делова среща, а той само я следваше мълчаливо.

— Бодигард на жена от мороите?

— Не е необичайно за онези, които не могат да получат пазители — каза Михаил. — Доказателство за това е Ейб Мазур. Той разполага със собствена армия от телохранители.

— На мен ми приличат повече на мафия. — Ако оставим настрана шегата ми, аз бях доста смутена. Въпреки широко разпространеното мнение за презрението на мороите към битките понякога те се принуждаваха да си наемат охрана пак от морой, защото не можеха да се сдобият с недостигащите пазители дампири. Е, някоя знатна особа като Даниела Ивашков не би имала подобен проблем. Всъщност аз бях съвсем сигурна че тя ще бъде охранявана от двама пазители, ако напусне защитените граници на кралския двор. Но въпреки това ясно даваше да се разбере, че е против обучението на мороите да се сражават. Защо обаче е пътувала с охранител морой, когато е можела да получи много но-добре обучените пазители? В това нямаше логика. Все пак… ако си убил една кралица, вероятно си способен на всякакви необичайни постъпки, в които не беше задължително да има някакъв смисъл. — Коя беше тя — попитах настойчиво. — Жената?

— И нея не я познавам — каза Иън. — Просто минах покрай тях, когато отиваха нанякъде. Вероятно на някаква среща.

— Но не помниш ли поне как изглеждаше? — Трябваше ми нещо, за което да се заловя. Нуждаехме се от нещо. Иначе бяхме на ръба на провала. Ако обаче Иън успееше да разпознае Даниела, щяхме да се справим.

— Разбира се — каза той. — Лесно е да я запомниш.

Последвалата тишина силно ме подразни.

— И така? — попитах. — Как изглеждаше тя?

Той ми каза.

Описанието му обаче съвсем не се оказа това, което очаквах.