Последна саможертва

Глава 34

Не се събудих в света на мъртвите.

Не се събудих дори в болница или в някакъв друг медицински център — което, повярвайте ми, неведнъж ми се беше случвало. Не, събудих се сред лукс, в огромна спалня с позлатени мебели. Раят? Едва ли, при моето поведение. Леглото ми с балдахин имаше юрган от червено-златисто кадифе, достатъчно дебел, за да се използва и като матрак. Върху малката масичка до по-отдалечената стена примигваха свещи, изпълващи стаята с ухание на жасмин. Нямах представа къде се бях озовала или как се бях добрала до тук, но когато в паметта ми се върнаха последните ми спомени, изпълнени с болка и мрак, реших, че дори само фактът, че още дишам, е достатъчно обнадеждаващ.

— Спящата красавица се събуди.

Този глас… този прекрасен, сладък като мед глас с мек акцент. Обгърна ме и едновременно с това върху мен с пълна сила се стовари невероятната истина: аз бях жива. Бях жива. И Дмитрий бе тук.

Не можех да го видя, но усетих как върху устните ми разцъфна усмивка.

— Ти ли си моята медицинска сестра?

Чух го как стана от стола и пристъпи към мен. Като го видях наведен над мен, си спомних колко висок беше в действителност. Гледаше ме от високо с онази негова усмивка — една от прекрасните, но толкова редки усмивки. След последната ни среща той се беше погрижил за външността си — кестенявата му коса беше вързана в спретната опашка, макар че от няколко дни не се беше бръснал. Опитах се да се надигна в леглото, но той не ми позволи.

— Не, не, трябва да лежиш. — Болката в гърдите ми подсказа, че имаше право. Мозъкът ми се беше събудил, но останалата част от мен още бе изтощена. Нямах представа колко време е изтекло, но нещо ми подсказа, че тялото ми е участвало в битка — но не с някой стригой или нещо подобно, а със себе си. Битка, за да оцелея.

— Тогава ела по-близо — казах му. — Искам да те видя.

Той се замисли за миг, след което изрита обувките си. Обърнах се на една страна — което ме накара да потрепна, — и успях да му освободя малко място в края на леглото. Сгуши се до мен. Главите ни лежаха върху една и съща възглавница, деляха ни само сантиметри, докато се взирахме един в друг.

— Така по-добре ли е? — попита той.

— Много по-добре.

С дългите си грациозни пръсти той отметна косата от лицето ми, преди да ме погали по скулите.

— Как се чувстваш?

— Гладна.

Дмитрий се засмя леко и внимателно отпусна ръка на кръста ми в нещо като половин прегръдка.

— Разбира се, че си. Мисля, че досега успяха да те накарат да погълнеш само малко бульон. Това, както и течностите, които ти вкарват през системите. Вероятно имаш захарна недостатъчност.

Сковах се. Никак не обичах иглички или тръбички и се радвах, че не съм била будна, за да ги видя. (Иглите за татуировки са друга работа.)

— И колко дълго съм била в безсъзнание?

— Няколко дни.

— Няколко дни… — Потреперих, а той придърпа юргана по-нагоре, решил, че ми е студено. — Не би трябвало да съм жива — прошепнах. Изстрели като тези… бяха прекалено бързи, прекалено близо до сърцето. Или куршумът е попаднал точно в сърцето ми? Притиснах ръка към гърдите си. — О Господи! Лиса ме е излекувала, нали? — Навярно е използвала твърде много от магията на духа. Не е трябвало да го прави. Не можеше да си го позволи. Само че… защо още чувствах болка? Ако тя ме беше излекувала, нямаше да има никаква болка.

— Не, тя не те излекува.

— Не? — Намръщих се, неспособна да го проумея. Как иначе съм оцеляла? Внезапно ми хрумна един съвсем изненадващ отговор. — Тогава… е бил Ейдриън? Той никога не би… след начина, по който се отнесох с него… не. Той не би могъл…

— Какво, да не мислиш, че би те оставил да умреш?

Не му отговорих. Куршумите може би вече ги нямаше, но мисълта за Ейдриън още караше сърцето ми — фигуративно казано — да се свива от болка.

— Независимо как се чувства той… — Дмитрий се поколеба. В края на краищата това беше деликатна тема. — Е, той не би те оставил да умреш. Искаше да те излекува. Но и той не го направи.

Почувствах се зле, че бях толкова несправедлива да се усъмня във великодушието на Ейдриън. Дмитрий беше прав. Ейдриън никога не би ме изоставил, независимо от това колко го бях огорчила и наранила. Изброих набързо оставащите възможности.

— Кой тогава? Соня?

— Никой — отвърна Дмитрий просто. — Е, предполагам, че самата ти.

— Аз… какво?

— Хората могат да се излекуват и без магия, Роуз. — В гласа му се долавяше нотка на развеселеност, макар че лицето му оставаше сериозно. — А раните ти… бяха много лоши. Никой не вярваше, че ще оцелееш. Оперираха те, а след това ни оставаше само да чакаме.

— Но защо… — Следващият ми въпрос навярно прозвуча твърде арогантно. — Защо Ейдриън или Лиса не ме излекуваха?

— О, те искаха, повярвай ми. Но в настъпилия хаос… кралският двор заприлича на затвор, в който потушават бунт. Преди да успеят да реагират, и двамата бяха отведени под най-строга охрана. Никой не можеше да припари до теб, не и след като още те смятаха за убийца. Първо трябваше да се уверят във вината на Таша, макар че действията й бяха достатъчно красноречиви.

Отне ми един миг, за да приема идеята, че съвременната медицина и издържливостта на собственото ми тяло са ме излекували. Прекалено много бях свикнала с магията на духа. Това ми се струваше невъзможно. И докато се опитвах да осмисля чутото, последните думи на Дмитрий ме сепнаха.

— Таша… още ли е жива? — попитах.

Лицето му още повече помръкна.

— Да. Заловиха я веднага след като те простреля — преди някой друг да пострада. Задържана е. Сега продължават да излизат наяве още доказателства за вината й.

— Да я обвиня, беше едно от най-трудните неща, които някога съм правила — промълвих. — Дори битките със стригоите са по-лесни.

— Зная. За мен бе толкова трудно да го проумея, толкова трудно ми бе да го повярвам. — Очите му добиха отнесено изражение, което ми напомни, че Дмитрий беше познавал Таша много преди аз да се срещна с нея. — Но тя е направила своя избор. Сега всичките обвинения срещу теб са свалени. Ти вече си свободна. Нещо повече. Ти си героиня. Макар Ейб да тръби наляво и надясно, че всичко било негово дело.

Това отново върна усмивката ми.

— Разбира се, че е негово. Вероятно скоро ще ми връчи сметка с разходите.

Главата ми се замая от опияняваща радост и удивление.

Дмитрий се засмя, а на мен ми се прииска да остана така завинаги, само ние двамата, да се наслаждаваме един за друг, необезпокоявани от никого. Е, може би не точно така. Не можех дори да помръдна, без да ме прониже остра болка. А и гърдите ми бяха стегнати в дебели превръзки. Двамата с Дмитрий имахме толкова малко мигове насаме, когато действително можехме да се отпуснем и да се отдадем на любовта си. Нещата помежду ни започнаха да се оправят чак сега, накрая… когато за малко да се окаже, че е прекалено късно. И може би все още наистина беше.

— Какво ще стане сега? — попитах го.

— Не съм сигурен. — Допря бузата си до челото ми. — Просто се радвам… толкова съм щастлив, че си жива. Толкова много пъти бях на косъм да те загубя. Като те видях просната на пода, сред онази ужасна суматоха и бъркотия… почувствах се толкова безпомощен. Осъзнах, че си права. Прахосваме живота си с чувство за вина и самообвинения. Когато впери в мен гаснещия си поглед… го разбрах. Ти наистина ме обичаш.

— Нима си се съмнявал? — Исках думите ми да прозвучат шеговито, но всъщност звучаха обидено. И може би наистина да бях обидена, малко. Та нали толкова много пъти му бях повтаряла, че го обичам.

— Не. Искам да кажа, че тогава проумях, че не само ме обичаш. Осъзнах, че действително си ми простила.

— Няма какво да ти прощавам, наистина. — И това вече му го бях казвала.

— Винаги съм смятал, че има. — Отдръпна се назад и отново ме погледна. — И това ме възпираше. Независимо какво казваше, аз просто не можех да повярвам… не ми се вярваше, че ще ми простиш всичко, което ти причиних в Сибир, както и онова, след като Лиса ме излекува. Мислех си, че ти просто се заблуждаваш.

— Добре, няма да ми е за пръв път. Но не, този път не се самозалъгвам.

— Зная, а и с откровението, което ме осени… В онази частица от секундата, когато разбрах, че си ми простила и наистина имам любовта ти, най-сетне можах и аз да простя на себе си. Цялото онова бреме, всички онези връзки с миналото… всичко изчезна. Беше като…

— Като освобождаване? Като да полетиш?

— Да. Само че… се случи твърде късно. Може да звучи откачено, но докато те гледах, с всички тези мисли, нахлули в главата ми, беше като… все едно виждах как ръката на смъртта се протяга към теб. И нищо не можех да направя. Бях безпомощен. Не можех да ти помогна.

— Помогна ми — уверих го. — Последното, което помня, че видях преди да потъна в мрака, бяха лицата ви, твоето и на Лиса. — Е, освен това съзрях и призрачните лица, но споменаването им само щеше да развали този романтичен миг. Не зная как съм оживяла, след като съм била простреляна, как съм извадила такъв невероятен късмет… но съм напълно сигурна, че вашата любов — твоята и на Лиса — ми е дала сили да се преборя за живота си. Трябваше да се върна при вас. Само Бог знае в какви каши щяхте да се забъркате без мен.

Дмитрий не намери подходящи думи за отговор и вместо това поднесе устни към моите. Целунахме се, отначало леко, а сладостта на мига ми помогна да превъзмогна болката, която не ме напускаше. Целувката ми тъкмо се задълбочи, когато той се отдръпна.

— Хей, какво става? — попитах го.

— Още се възстановяваш — смъмри ме той. — Може да си мислиш, че нещата отново са нормални, ала не е така.

— Това е нормалното за мен. И знаеш ли, мисля си, че след цялата тази новопридобита свобода, себеоткриване и изразяване на любовта ни, най-после можем да спрем с целия този мъдър дзен будизъм и с всичките умни дрънканици, от които до гуша ми дойде.

Това ми спечели една искрена усмивка.

— Роза, това няма да стане. Приеми го или се откажи.

Притиснах устни до неговите.

— Ако това означава да те имам, ще го приема. — Исках отново да го целуна и да му докажа кой притежава по-голям самоконтрол, но онова проклето нещо, наречено реалност, отново надделя. — Дмитрий… честно, какво ще стане с нас?

— Ще живеем — отвърна той без колебание. — Животът продължава. Ще продължим. Ние сме пазители. Ще защитаваме и може би ще променим нашия свят.

— Постепенно — отбелязах аз. — Но какво е това „ние“ и това за „пазителите“? Бях съвсем сигурна, че с кариерите ни е свършено.

— Ммм — Обхвана лицето ми в шепи и си помислих, че отново ще ме целуне. Надявах се да го направи. — Поднесоха ни извинения и отново възстановиха статута ни на пазители.

— Дори и на теб? Повярваха, че не си стригой? — извиках.

Той кимна.

— Хм. Дори и името ми да е изчистено, идеалното бъдеще за мен е да работим един до друг.

Дмитрий се премести по-близо до мен. Очите му светнаха. Очевидно знаеше някаква тайна.

— Дори е още по-добре: ти си пазител на Лиса.

— Какво? — Едва не се изправих в леглото. — Та това е невъзможно. Те никога няма да…

Направиха го. Тя ще има и други пазители, така че вероятно са решили да ти позволят да бъдеш с нея, щом ще има кой да те надзирава — подразни ме той.

— Ти не си… — Стомахът ми се сви, като си припомних проблема, който толкова отдавна ни измъчваше. — Ти не си сред нейните пазители, нали? — Това постоянно ни е притеснявало. Исках Дмитрий да е близо до мен. Винаги. Но как можехме да бдим над Лиса и да поставяме нейната сигурност на първо място, ако се тревожим също и един за друг? Миналото се завръщаше, за да ни измъчва.

— Не, аз имам друго назначение.

— О! — Поради някаква причина това леко ме натъжи, макар да знаех, че е по-разумният избор.

— Аз съм пазител на Кристиан.

Този път седнах в леглото, въпреки заповедите на лекарите. Шевовете по гърдите ми се опънаха, но не ми пукаше.

— Но това е… това на практика е същото!

Дмитрий също се надигна и сякаш се радваше на изумлението ми, което — реално погледнато — си беше жестоко от негова страна, имайки предвид, че едва не умрях и така нататък.

— Донякъде. Но няма да бъдем постоянно заедно, особено когато тя замине за Лихай. Той не отива с нея… но ще продължат да се срещат колкото може по-често. И когато те се срещат, ще се срещаме и ние. Това е добра комбинация. Освен това… — Отново стана сериозен. — Мисля, че ти доказа на всички, че поставяш нейния живот на първо място.

Поклатих глава.

— Да, но никой не е стрелял по теб. Само по нея. — Изрекох го нехайно, но се замислих: Какво ще правя, ако и двамата се озоват в беда? Ще му вярваш, обади се моят вътрешен глас. Ще му вярваш, че може да се погрижи сам за себе си. Както и той на теб. Погледнах към Дмитрий и си спомних за сянката, която улових с периферното си зрение в балната зала. — Ти ме последва, когато скочих пред Лиса, нали? Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

За няколко дълги секунди само ме сърцезаваше изпитателно. Можеше да ме излъже. Можеше да избере по-лесния отговор, да ми каже, че е възнамерявал да избута и двете ни встрани, ако това въобще е било възможно, за което нямам спомен. Но Дмитрий не ме излъга.

— Не зная, Роза. Не зная.

Въздъхнах.

— Няма да ни е лесно.

— Никога не е лесно — промълви той и ме притегли в ръцете си.

Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи. Не, нямаше да ни е лесно, но си струваше. Докато сме заедно, винаги ще си струва усилията.

За дълго останахме така, един до друг, докато едно дискретно почукване на вратата не ни принуди да се отдръпнем.

На прага се появи Лиса.

— Съжалявам — извини се тя. Лицето й грейна от радост, като ме видя. — Трябваше да оставите един чорап на вратата като знак, че искате да се усамотите. Не очаквах, че толкова сте се разгорещили.

— Неизбежно е — отвърнах безгрижно, като ударих Дмитрий по ръката. — С него винаги е горещо.

Дмитрий изглеждаше скандализиран. Никога не се бе сдържал, когато бяхме в леглото, но затвореният му характер не му позволяваше дори да намекне нещо пред други хора за такава интимност. Беше си гадничко от моя страна, но се засмях и го целунах по бузата.

— О, ще е голям майтап — казах. — Сега… след като вече няма защо да се крием.

— Да — съгласи се той. — Онзи ден баща ти ме удостои с един много „майтапчийски“ поглед. — Отправи към Лиса забързан, многозначителен поглед, след което се изправи, наведе се и ме целуна по главата. — Тръгвам, за да ви оставя да си поговорите двете.

— Ще се върнеш ли? — попитах го, когато се отправи към вратата.

Спря се и ми се усмихна. Невероятните му тъмни очи отговориха на въпроса ми и ми подсказаха много повече.

— Разбира се.

Лиса зае мястото му, като приседна на ръба на леглото. Прегърна ме предпазливо, несъмнено загрижена за раните ми. После ми се скара, че съм се надигнала в леглото, но аз не й обърнах внимание. Толкова бях щастлива. Бях щастлива, че тя е добре, така спокойна и…

И изведнъж осъзнах, че нямам представа как се чувства тя.

Връзката ни бе изчезнала. И то не както при бягството от затвора, когато тя бе издигнала защитна стена. Сега просто между нас нямаше нищо. Бях само със себе си, напълно сама, както си бях преди години. Очите ми се разшириха от изненада, а тя се засмя.

— Чудех се кога ще забележиш — каза.

— Как… как е възможно? — Застинах, вцепених се. Връзката. Връзката си бе отишла. Чувствах се, все едно са ми ампутирали ръката. — А ти как го разбра?

Тя се намръщи.

— Отчасти инстинктивно… но Ейдриън видя, че аурите ни вече не са свързани.

— Но как така? Как е възможно това да се случи? — Звучах като обезумяла, напълно отчаяна. Връзката не можеше да изчезне. Не можеше да е истина.

— Не съм напълно сигурна — призна тя, като още повече се намръщи. — Доста си поговорихме за това със Соня и с… хм… с Ейдриън. Ние мислим, че когато за пръв път съм те върнала обратно към живота, само духът те е поддържал да не се върнеш в царството на мъртвите и те е държал свързана с мен. Този път… ти едва не умря отново. Или може би си умряла за един миг. Само че сега ти и твоето тяло се преборихте да се върнеш обратно. Ти беше тази, която се върна обратно, без помощта на магията на духа. И след като е станало… — Тя сви рамене. — Както ти казах, можем само да гадаем. Но Соня мисли, че след като сама си се е преборила, не ти е била нужна помощ, за да се изтръгнеш от смъртта. Сама си го направила. И когато си се освободила от духа си се освободила и от мен. Не ти е била нужна връзката, за да те държи в света на живите.

Беше откачено, невъзможно.

— Но ако… ако казваш, че съм избягала от царството на мъртвите, да не би вече да съм безсмъртна или нещо подобно?

Лиса отново се засмя.

— Не за това сме сигурни, че не е така. Соня ми обясни, че докато имаш своята аура, ти си жива. Стригоите са безсмъртни, но не са живи, защото нямат аури и…

Светът се завъртя пред очите ми.

— Вярвам ти, но мисля, че може би трябва да си легна.

— Отлична идея.

Леко се отпуснах в леглото по гръб. Отчаяно се нуждаех нещо да ме разсее, за да не си блъскам главата с това, което току-що научих — беше прекалено сюрреалистично, все още невъзможно за осмисляне, — затова се огледах наоколо. Тази разкошна стая се оказа по-голяма, отколкото отначало ми се стори. Сякаш нямаше край и се разклоняваше към други стаи. Може би беше апартамент. Представих си всекидневна с кожени мебели и телевизор с плосък екран.

— Къде се намираме?

— В двореца — обясни ми тя.

— В самия дворец? Че как се озовахме тъкмо тук?

— А ти как мислиш? — попита тя сухо.

— Аз — За момент изгубих дар слово. Не се нуждаех от връзката, за да разбера какво се е случило. Още нещо невъзможно се бе случило, докато съм била извън света. — Мамка му! Провели са избора за монарх, нали? И са те избрали, след като Джил е била там, за да застане като представител на твоята фамилия.

Тя поклати глава и едва не се засмя.

— Моята реакция беше малко по-силна от „мамка му“, Роуз. Имаш ли представа какво направи?

Изглеждаше изнервена, притеснена и напълно объркана.

Исках да бъда сериозна и да я успокоя… но усетих как една огромна глуповата усмивка плъзва по лицето ми.

— Щастлива си! — възкликна тя.

— Лис, та ти си родена за това! По-добра си от всички останали кандидати.

— Роуз! — извика Лиса. — Участието ми в изборите беше единствено за да спечелим време. Та аз съм само на осемнадесет.

— На толкова е била и Александра.

Лиса поклати раздразнено глава.

— Писна ми да слушам за нея! Както знаем, тя е живяла преди столетия. Мисля, че тогава хората са умирали на тридесет. Така че тя на практика е била на средна възраст.

Хванах я за ръката.

— Ти ще бъдеш велика. Няма значение на колко години си. Освен това няма сама да свикваш заседания и да анализираш сборниците със законите. Имам предвид, че аз определено няма да върша това, обаче има един куп умници. Ариана Шелски не взе последния изпит, но знаеш, че ще ти помогне, ако я помолиш. Тя още е член на Кралския съвет, където има и други, на които можеш да разчиташ. Ние просто трябва да ги намерим. Вярвам в теб.

Лиса въздъхна и сведе очи. Косата й се спусна като завеса пред лицето й.

— Зная. И част от мен е развълнувана, сякаш това ще възстанови честта на семейството ми. Мисля, че това ме спаси да не рухна напълно. Не исках да бъда кралица, но ако трябва… тогава ще се държа както е редно. Чувствам се като… все едно светът е в ръцете ми и мога да направя толкова много добрини. Но се боя и да не се проваля. — Изгледа ме остро. — И няма да се откажа от останалото в живота си. Предполагам, че ще бъда първата кралица, която учи в колеж.

— Яко! — грейнах аз. — Можеш да изпращаш есемеси до Кралския съвет от кампуса на колежа. Можеш също да заповядваш на поданиците си да ти пишат домашните.

Очевидно шегата не й се стори толкова смешна, колкото на мен.

— Да се върнем към семейството ми, Роуз… откога знаеш за Джил?

По дяволите. Знаех си, че рано или късно ще се стигне до това. Отклоних очи.

— Всъщност не толкова отдавна. Не искахме да те стресираме, докато не се уверим, че е вярно — додадох припряно.

— Не мога да повярвам… — Поклати глава. — Просто не мога да повярвам.

Вече трябваше да разчитам само на интонацията й, но не и на връзката ни. Беше толкова странно, все едно бях лишена от едно от най-важните ми сетива. Като зрението. Или слуха.

— Разстроена ли си?

— Разбира се, че съм! Как може да ме питаш?

— Мислех, че ще си щастлива…

— Щастлива да открия, че баща ми е изневерявал на майка ми? Щастлива да имам сестра, която едва познавам. Опитах се да поговоря с нея, но… — Лиса отново въздъхна. — Толкова е странно. Почти по-странно от това, че внезапно станах кралица. Не зная какво да правя. Не зная какво да мисля за баща си. И съм дяволски сигурна, че не зная какво да правя с нея.

— Да обичаш и двамата — промълвих тихо. — Те са твоето семейство. Знаеш ли, Джил е много готина. Опознай я. Ще бъде вълнуващо.

— Не зная дали ще мога. Мисля, че за мен ти си повече от сестра, отколкото тя някога ще бъде. — Погледът и се зарея в пространството. — И да се окаже тъкмо тя… Толкова време бях убедена, че между нея и Кристиан има нещо.

— Е, от всичките ти тревоги, тази е най-малката, защото не е вярно. — Но в думите й долових потиснатост и тъга. — Как е Кристиан?

Лиса се извърна отново към мен, с очи, пълни с болка.

— Той преживява труден момент. Както и аз. Посещава Таша. Мрази я заради това, което е направила, но… ами, тя си остава единственото му семейство. Страда, но се опитва да го прикрива. Знаеш го какъв е.

— Да. — Кристиан бе прекарал голяма част от живота си в прикриване на мрачните си чувства зад сарказма и хапливостта. Беше направо спец в умението да заблуждава останалите за истинските си чувства.

— Зная, че след време ще се почувства по-добре… само се надявам да имам достатъчно време за него. Толкова много неща се случиха. Колежът, да бъда кралица… и винаги, винаги духът е с мен, тежи ми. Задушава ме.

Прониза ме тревога. И паника. Паника за нещо много по-лошо от това, да не зная какво изпитва Лиса или къде се намира. Духът. Страхувах се от духа и от това, че вече няма да мога да й помагам.

— Мракът… повече няма да мога да го поглъщам. Какво ще правим?

Малко тъжна усмивка пробягна по устните й.

— Искаш да кажеш какво аз ще правя. Сега това е мой проблем, Роуз. Както винаги е трябвало да бъде.

— Но, не… не можеш. Свети Владимир…

— Не е като мен. Ти можеш да ме опазиш от някои неща, но не от всички.

Поклатих глава.

— Не, не. Не мога да те оставя сама срещу магията с духа.

— Не съм съвсем сама. Говорих със Соня. Тя е много добра в лековитите магии и смята, че има начин да запазя душевното си равновесие.

— Оксана каза същото — спомних си аз, но не се чувствах много сигурна.

— И… винаги съществуват антидепресантите. Не ги харесвам, но сега съм кралица. Имам отговорности. Ще направя това, което съм длъжна. Една кралица трябва да даде всичко, нали?

— Предполагам — кимнах, но се чувствах изплашена. Ненужна. — Просто много се тревожа за теб, а вече не зная как да ти помогна.

— Казах ти: не бива. Аз ще опазя съзнанието си. Твоята работа е да опазиш тялото ми, нали? А и Дмитрий също ще бъде наблизо. Всичко ще бъде наред.

Отново си припомних за разговора с Дмитрий. Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Всичко ще бъде наред.

Ръката й стисна моята.

— Толкова се радвам, че се върна, Роуз. Винаги ще бъдеш част от мен, каквото и да се случи. И честно казано… радвам се че повече не можеш да надзърташ в интимния ми живот.

— Значи ставаме две — засмях се. Никаква връзка. Никакво магическо единение. Ще бъде толкова странно, но наистина… имах ли нужда от това? В реалния живот хората създаваха връзки от друго естество. Връзки на любов и лоялност Ще се справим с това. — Винаги ще бъда до теб, знаеш го. Ще се погрижа за всичко, от което се нуждаеш.

— Зная — рече тя. — Всъщност… точно сега се нуждая от теб за нещо…

— Кажи какво — подканих я.

И тя го назова.