Последна саможертва

Глава 17

Разпитът не протече особено добре.

О, разбира се, отправихме множество заплахи и използвахме коловете си като уреди за мъчение, но нищо не постигнахме. Дмитрий все още беше плашещ, докато се разправяше със Соня, но след срива с Донован внимаваше да не изпадне отново в необуздан гняв. В перспектива това беше добре за него, но не му помагаше да изтръгне отговори от Соня. Всичко се усложняваше и от това, че ние всъщност нямахме конкретен въпрос към нея. Просто я обстрелвахме с различни питания. Дали знае за съществуването на друг Драгомир? Роднина ли е с майката? Къде е майката на детето? Нещата се влошиха още повече, когато Соня разбра, че твърде много се нуждаем от нея, за да я убием, независимо колко я заплашвахме със сребърния кол.

Продължавахме така вече цял час и започвахме да се чувстваме изцедени. Поне аз. Облегнах се на стената близо до Соня и макар че колът ми бе изваден и готов за атака, малко повече се осланях на стената да ме държи права, отколкото ми се щеше да призная. През последните минути се бе възцарило мълчание. Дори Соня се бе отказала от ръмжащите си заплахи. Тя просто чакаше, застанала нащрек, без съмнение планираща бягството си и уверена, че ние ще се уморим преди нея. Тишината беше по-застрашителна от всички заплахи на света. Бях свикнала на типичните за стригоите словесни заплахи. Но не съм очаквала колко вледеняваща и злокобна може да бъде силата на мълчаливата заплаха.

— Какво е станало с главата ти, Роуз? — попита ме Дмитрий, внезапно зърнал нещо.

Бях изключила за малко и ми трябваше секунда, за да осъзная, че говори на мен.

— А? — Отметнах косата, закриваща част от челото ми. Пръстите ми напипаха нещо лепкаво и аз си спомних смътно за удара в масичката. Свих рамене, без да обръщам внимание на замаяността, която усещах.

— Добре съм.

Дмитрий стрелна Сидни с поглед.

— Сложи я да легне и почисти раната. Не й позволявай да заспи, докато не разберем дали няма мозъчно сътресение.

— Не, не мога — възпротивих се. — Не мога да те оставя сам с нея…

— Добре съм — прекъсна ме той. — Почини си, за да можеш да ми помогнеш по-късно. Няма да си ми от полза, ако припаднеш.

Продължавах да протестирам, но когато Сидни ме улови нежно за ръката, залитането ми ме издаде. За мой ужас тя ме поведе към единствената спалня в къщата. Имаше нещо зловещо да знаеш, че си в леглото на стригой — дори и да е покрито с мека завивка на сини и бели цветя.

— Боже — промълвих, като се облегнах на възглавницата, след като Сидни почисти раната на челото ми. Въпреки протестите ми от преди малко беше супер да си почина. — Не мога да свикна с тази странност — стригой да живее в такова… нормално място. Направо ме побиват тръпки. Ти как се справяш?

— По-добре от вас двамата — отвърна Сидни. Тя бе обвила ръце около тялото си и оглеждаше притеснено стаята. — След като се озовах в компанията на стригои, вече не ви смятам за толкова лоши.

— Е, значи поне едно добро нещо излезе от цялата тази работа — отбелязах. Въпреки шегата й знаех, че е ужасена. Очите ми започнаха да се затварят, но се стреснах, когато Сидни ме сръга по ръката.

— Не заспивай — скастри ме тя. — Стой будна и говори с мен.

— Нямам сътресение — промърморих. — Но предполагам, че бихме могли да обсъдим някой план как да накараме Соня да проговори.

Сидни приседна в другия край на леглото и се намръщи.

— Не се обиждай, но не мисля, че тя ще се пречупи.

— Ще го направи, след като изкара няколко дни без кръв.

Сидни пребледня.

— Няколко дни?

— Ами, колкото е нужно, за да… — През връзката към мен изведнъж нахлу порой от емоции и аз замръзнах. Сидни подскочи, а очите й зашариха из стаята, сякаш група стригои бе нахлула вътре.

— Какво не е наред? — възкликна тя.

— Трябва да отида при Лиса.

— Не бива да заспиваш…

— Това не е сън — отвърнах рязко. И с тези думи изскочих от спалнята на Соня, за да се озова в действителността на Лиса.

Тя пътуваше във ван с още петима души, които тутакси разпознах като останалите номинирани за трона. Ванът беше за осем пътници, в това число шофьор пазител и още едни пазител на седалката до него, който сега се бе извърнал назад и гледаше към Лиса и спътниците й.

— Всеки от вас ще бъде оставен на различно място в покрайнините на гората и ще му бъде дадена карта и компас. Крайната ви цел е да достигнете до мястото, посочено върху картата, и да чакате слънцето да залезе, когато ще дойдем да ви вземем.

Лиса и останалите се спогледаха и после като един се взряха през прозорците на вана. Наближаваше обяд и слънцето грееше с пълна сила. Да „чакат слънцето да залезе“, нямаше да бъде приятно, но не звучеше невъзможно. Лиса се почеса разсеяно по малката превръзка на ръката си, но бързо се спря. Прочетох мислите й: малка, едва забележима точка, татуирана върху кожата й. Всъщност беше подобна на тази на Сидни: кръв и земя, смесени с внушение. Внушението може и да беше забранено сред мороите, но това беше специален случай. Магията в татуировката възпираше кандидатите да разкажат за изпитите за монарх пред останалите, които не участваха в процеса. Това беше първият изпит.

— Какъв ще е теренът? — настоя да узнае Маркъс Лазар. — Ние не сме в еднаква физическа форма. Не е честно, ако някои имат предимство. — Докато говореше, погледът му бе прикован в Лиса.

— Ще има доста ходене — отвърна пазителят със сериозна физиономия. — Но не е нещо, с което всеки кандидат — независимо от възрастта — да не може да се справи. А и ако трябва да съм честен, едно от изискванията за бъдещия крал или кралица е да е физически издръжлив. Възрастта носи мъдрост, но монархът трябва да е здрав. В никакъв случай не трябва да е спортист — побърза да добави, като видя, че Маркъс отново отваря уста, — но няма да е добре за мороите, ако бъде избран болен монарх, който ще умре след година. Звучи грубо, но е истина. Освен това трябва да сте в състояние да понасяте неудобства. Ако не можете да издържите един ден на слънце, няма да можете да издържите и една сесия на Кралския съвет. — Мисля, че искаше да прозвучи като шега, но беше трудно да се каже, защото не се усмихна. — Това не е състезание за бързина. Използвайте цялото време, което ви е нужно, за да стигнете до целта. Върху картата са отбелязани места, където са скрити определени предмети, които ще облекчат изпитанието ви, стига да разгадаете подсказките.

— Може ли да използваме нашата магия? — попита Ариана Шелски. Тя също не беше млада, но изглеждаше жилава и готова да приеме предизвикателството по издръжливост.

— Да, можете — кимна пазителят тържествено.

— А ще бъдем ли в опасност? — поинтересува се друг кандидат, Роналд Озера. — С изключение на слънцето.

— Това — поде загадъчно пазителят — е нещо, което сами трябва да разберете. Но по всяко време, когато някой от вас реши… — Извади плик с мобилни телефони и ги раздаде, последваха картите и компасите. — Достатъчно е да позвъните на въведения в паметта номер и ние ще дойдем да ви вземем.

Никой не попита за скрития смисъл на думите му. Обаждането щеше да означава, че за съответния кандидат ще настъпи краят на дългия ден на изпитанието. Както и че се е провалил на изпита и в надпреварата за трона. Лиса погледна телефона си, донякъде изненадана, че има сигнал. Бяха напуснали кралския двор преди час и бяха навлезли в пуста и усамотена местност. Сгъстяващите се дървета я караха да мисли, че наближават целта си.

Така. Изпит за физическа издръжливост. Не беше очаквала точно това. Изпитанията, през които преминаваха монарсите, отдавна бяха обгърнати в тайнственост и си бяха спечелили почти мистична репутация. Този изпит беше доста практичен и Лиса, за разлика от Маркъс, разбираше необходимостта от него. Наистина не беше спортно състезание, макар че пазителят имаше право, когато изтъкна, че монархът трябва да е в прилична физическа форма. Като погледна гърба на картата, където бяха написани подсказките, Лиса осъзна, че това изпитание е също и проверка на логическите им умения. Съвсем основни неща, но съществени при управлението на една нация.

Ванът спираше и ги оставяше на различни отправни пунктове. С всеки слязъл кандидат притеснението на Лиса нарастваше. Няма за какво да се тревожа, помисли си тя. Просто трябва да преживея на открито един слънчев ден. Тя беше предпоследната, която трябваше да слезе, оставаше само Ариана. По-възрастната жена я потупа по ръката, когато ванът спря.

— Късмет, скъпа.

Лиса й се усмихна. Ако за Лиса изпитите бяха просто тактическа хитрост, то за Ариана бяха реална надпревара и Лиса се помоли съперницата й да ги премине успешно.

Когато остана сама след потеглянето на вана, я налегна безпокойство. Обикновеният изпит по издръжливост внезапно започна да й се струва много по-страшен и труден. Беше съвсем сама, нещо, което не й се случваше често. Аз бях с нея през по-голямата част от живота й, а дори и когато заминах, тя беше заобиколена от приятели. Но сега? Сега беше само тя, картата и мобилният телефон. А мобилният телефон беше неин враг.

Лиса отиде до края на гората и отвори картата. Рисунка на голям дъб обозначаваше началото, с указание да поеме на север. Като огледа дърветата, Лиса видя три клена, ела и — един дъб. Насочи се към него, като неволно се усмихна. Ако някой друг имаше за указания подобни отличителни белези и не познаваше растенията и дърветата, щеше да се провали още в началото.

Компасът беше класически. Никакви модерни глезотии като джипиеси. Лиса никога не си беше служила с подобен компас и закрилническата част в мен се изпълни с неудържимото желание да се озова при нея и да й помогна. Макар че трябваше да имам повече вяра в приятелката си. Лиса беше умна и лесно разгада устройството. Насочи се на север и навлезе в гората. Въпреки че нямаше ясно очертана пътека, земята не беше обрасла с храсти и трева или с някакви други препятствия.

Хубавото на това да си в гората беше, че дърветата закриваха част от слънцето. Далеч не бяха идеалните условия за един морой, но беше къде-къде по-добре от това да те зарежат насред пустинята. Птичките пееха, а всичко тънеше в гъста зеленина. Като внимаваше за следващото указание, Лиса се опита да се отпусне и да се престори, че просто е излязла на разходка из гората.

При все това… беше й трудно с всичките мисли и тревоги, които я измъчваха. Сега Ейб и останалите й приятели бяха начело на разследването на убийството. В момента всички спяха — за мороите беше посред нощ, — а Лиса нямаше представа кога ще се върне и мразеше този изпит, защото й отнемаше от времето. Не, губеше й времето. Тя най-накрая бе приела логиката на приятелите си за номинацията, но цялата работа продължаваше да не й харесва. Искаше да помага активно.

Въртящите се в главата й мисли едва не станаха причина да подмине следващото указание: отдавна паднало дърво. Беше покрито с мъх и по-голямата част от него бе изгнила. Една звезда върху картата го обозначаваше като място, където е скрита подсказка. Тя разгърна картата и прочете:

Хм.

В този момент умът ми изцяло се изпразни, но този на Лиса запрепуска. Четеше написаното отново и отново, изследвайки всяка дума и как отделните редове си пасват един с друг. Никога не напускам това място. Това е отправната точка, реши тя. Нещо постоянно. Огледа се, замисли се за дърветата и ги отхвърли. Те винаги можеха да бъдат отсечени и преместени. Като внимаваше да не се отдалечава много от падналото дърво, обиколи наоколо, търсейки още някакви следи. Теоретично всичко беше преходно. Кое оставаше?

Следвам гласа си. Спря се и затвори очи, попивайки заобикалящите я звуци. Птичи песни. От време на време шумолене на листа. И…

Отвори очи и забързано пристъпи надясно. Звукът, който бе чула, стана по-силен, бълбукащ и ромолящ. Ето. Малко поточе течеше през гората, едва забележимо. Разбира се, беше твърде малко, за да си издълбае корито в земята.

— Обаче се обзалагам, че порастваш, когато завали — промърмори Лиса, без да й пука, че говори на потока. Погледна надолу към текста и пъргавият й ум тутакси сглоби отделните парчета. Потокът беше постоянен, но пътуваше. Променяше размера си. Имаше глас. Течеше през гъстите дебри, пълзеше, за да заобиколи препятствията. А когато водата му се изпаряваше, се издигаше към небето. Намръщи се и се зачуди над гатанката на глас. — Но не гниеш.

Лиса се огледа още веднъж, като си помисли смутено, че гниенето може да се свърже с всяко живо растение. Погледът й се плъзна покрай едно голямо кленово дърво, сетне се върна обратно на него. В основата му се бе сгушила туфа от кафяви и бели гъби, някои от които бяха спаружени и почернели. Тя приближи забързано, коленичи и тогава я видя: малка дупка, изровена в земята наблизо. Като се наведе по-ниско, й се мярна нещо цветно: тъмночервена торба с шнур.

Лиса я издърпа ликуващо и се изправи. Торбата беше платнена, с дълги дръжки, които щяха да й позволят да я носи през рамо, докато върви. Отвори находката си и надникна вътре. Там, мушнато между гънките на меката и пухкава подплата, беше най-хубавото нещо на света: бутилка с вода. Досега приятелката ми не бе осъзнала колко й е горещо и колко е ожадняла, нито колко изтощителна е слънчевата светлина. На кандидатите им бе казано да са със здрави и удобни обувки и дрехи, но не им бе позволено да си носят никакви провизии. Бутилката с вода беше безценна придобивка.

Лиса седна на дънера, за да си почине, като отпиваше пестеливо малки глътки от водата. Въпреки че върху картата бяха обозначени още подсказки и „награди“, знаеше, че не може със сигурност да разчита на още полезни торби. Затова след няколко минути почивка Лиса прибра водата и преметна малката торба през рамо. Съгласно картата трябваше да поеме на запад и тя пое натам.

Докато вървеше, жегата я изгаряше и тя се принуди да си вземе няколко кратки почивки и да отпие от скъпоценната течност в бутилката. Не спираше да си напомня, че това не е надбягване и трябва да го дава по-спокойно. След разчитането на още няколко подсказки, установи, че картата не е с точен мащаб, така че невинаги беше ясно колко дълъг е всеки преход. При все това беше доволна, че успешно бе разгадала всяка от тях, макар наградите да ставаха все по-озадачаващи.

Една от тях беше сноп пръчки, оставени върху скала, нещо, за което би се заклела, че е грешка, но някой ги бе завързал грижливо. Сложи ги в торбата, заедно с прилежно сгъната зелена мушама. В този момент потта се лееше от нея и навитите до лактите ръкави на памучната й риза не я разхлаждаха кой знае колко. Тя си позволи още няколко почивки. Започваше сериозно да се безпокои, че ще получи слънчеви изгаряния, затова изпита огромно облекчение, когато следващата подсказка й осигури шише с лосион против изгаряне.

След като няколко часа се сражава геройски с лъчите на палещото слънце, Лиса беше толкова прегряла и уморена, че нямаше сили дори да се ядосва, задето пропускаше събитията в кралския двор. Искаше единствено този изпит да свърши. Според картата оставаха още две подсказки, което тя прие като обнадеждаващ знак. Скоро щеше да стигне до края и след това просто ще чака да дойдат да я вземат. В този миг й хрумна нещо. Мушамата. Мушамата е за предпазване от слънцето, реши тя. Би могла да я използва накрая.

Мисълта я ободри, както и следващата й награда: още вода и мека шапка с широка периферия, която предпазваше лицето й от слънцето. За съжаление, преходът след това, който изглеждаше кратък, се оказа два пъти по-дълъг от очакваното. Когато стигна до следващата подсказка, жадуваше повече за почивка и глътка вода, отколкото да открие какво бяха оставили пазителите.

Сърцето ми преливаше от съчувствие към нея. Отчаяно исках да й помогна. Това беше моята работа — да я защитавам. Тя не трябваше да бъде сама. Или трябваше? Дали това също не бе част от изпита? В един свят, в който кралските особи почти винаги са заобиколени от пазители, тази самота сигурно е пълен шок. Мороите бяха издръжливи и притежаваха отлични сетива, но не бяха привикнали към горещини и трудни преходи. Аз вероятно бих се справила съвсем лесно. Макар че трябваше да призная, че не бях сигурна дали притежавам дедуктивните умения на Лиса, за да разгадая подсказките.

Последната награда на Лиса бяха кремък и огниво — не че тя имаше представа за какво служат. Аз моментално ги разпознах като пособия за запалване на огън, но за нищо на света не можех да проумея защо ще й е нужно да пали огън в слънчев ден като този. Тя сви рамене, прибави ги към останалите предмети в торбата и продължи да върви.

И тогава нещата започнаха да стават студени. Наистина студени.

Отначало Лиса не забеляза, най-вече защото слънцето продължаваше да прежуря. Мозъкът й подсказваше, че това, което усеща, е невъзможно, но настръхналата кожа и тракащите зъби твърдяха тъкмо обратното. Тя спусна ръкавите на ризата си и ускори крачка. Искаше й се внезапният студ да е придружен поне с облаци, които да закрият слънцето. Бързият ход и напрежението й помогнаха да се сгрее.

Докато не заваля.

Отначало се появи мъгла, която се превърна в ситна роса, и накрая рукна пороен дъжд. Косата и дрехите й се намокриха и й стана още по-студено. В същото време… слънцето продължаваше да грее, светлината му дразнеше чувствителната й кожа, но не я сгряваше.

Магия, осъзна тя. Дъждът е вследствие на магия. Беше част от изпита. По някакъв начин мороите, владеещи магията на елементите въздух и вода, се бяха съюзили, за да се противопоставят на горещото слънчево време. Затова й беше нужна мушамата — за да се предпази от слънцето и дъжда. Тя се замисли дали да не я извади и наметне като пелерина, но бързо реши да почака, докато не стигне до крайната точка. Макар че нямаше представа колко далеч е това. Шест метра? Тридесет километра? Студът се просмукваше в нея, вледеняваше крайниците й. Почувства се отчаяна и нещастна.

Мобилният телефон в торбата беше нейният билет към спасението. Следобедът едва преваляше. Трябваше да чака още дълго, преди да свърши изпитът. Трябваше само да се обади… само веднъж и ще бъде спасена от всичко това и върната обратно към задачата си в двора. Не. В гърдите й се надигна вълна на решителност. Това предизвикателство вече не беше само заради трона на мороите, нито заради убийството на Татяна. Това беше изпит, който трябваше да издържи заради самата себе си. Тя бе водила спокоен и защитен живот, оставяйки другите да я закрилят и пазят. Сега трябваше да премине през това изпитание сама — и щеше да го направи.

Тази решителност я изведе до крайната цел — поляна, заобиколена от дървета. Две от дърветата бяха малки и близо едно до друго, така че Лиса си помисли, че може да преметне отгоре им мушамата и да си направи приличен заслон. С изстиналите си, вкочанени пръсти успя да я извади от торбата и я разгъна докрай. За щастие се оказа много по-голяма, отколкото предполагаше. Настроението й започна да се разведрява, докато се трудеше с мушамата, за да измайстори нещо като малък балдахин. Когато свърши, пропълзя под него, щастлива, че се е скрила от неспирния дъжд.

Но това не промени факта, че беше мокра. Както и земята, която освен мокра беше и кална. Мушамата не я предпазваше и от студа. В гърдите й се надигна горчилка, когато си припомни думите на пазителите, че по време на изпита им е позволено да използват магията на елементите. Тогава не смяташе, че магията може да е полезна, но сега определено виждаше предимствата да владееш елемента вода — магията щеше да контролира дъжда и да я предпази от него. Или още по-добре: ако владееше магията на огъня. Искаше й се Кристиан да е с нея. Щеше да приветства е жар и прегръдката му, и магията му. В подобна ситуация владеенето на магията на духа направо издишаше — освен ако не получи измръзване и не се наложи да се излекува (което никога не се получаваше толкова добре, както когато лекуваше другите). Не, реши тя. Нямаше място за съмнение: владеещите магията на водата и огъня имаха предимство в този изпит.

Тогава се сети.

Огън!

Както се бе свила, Лиса изведнъж се изправи. Отначало не бе разпознала за какво служат двата предмета — кремъкът и огнивото, но сега в главата й изплуваха смътни спомени как се пали огън е подръчни средства. Никога не я бяха учили на подобни умения, но беше сигурна, че когато търкаш два камъка един в друг, може да се получи искра… ако обаче имаше сухо дърво. Всичко наоколо беше подгизнало от вода…

С изключение на снопчето пръчки в торбата. Тя се засмя на глас, развърза пръчките и ги подреди като пирамида, както се правеше за лагерен огън. След това се опита да измисли какво да прави с кремъка и огнивото. Във филмите беше гледала как героите просто ги удрят едно в друго и се получават искри. Значи това ще направи и тя.

Нищо не се получи.

Опита още няколко пъти и въодушевлението й от преди малко беше изместено от отчаяние, предизвикано от мрака на духа. Аз изтеглих малко от него, за да й помогна да се съсредоточи. След четвъртия опит блесна искра и угасна, но това бе достатъчно за нея, за да се досети за принципа. Не след дълго вече можеше много лесно да получава искри, но те не правеха нищо, когато падаха върху пръчките. Нагоре и надолу: настроението й приличаше на влакче на надеждата и разочарованието. Не се отказвай, исках да й кажа и изтеглих още малко отрицателна енергия. Не се отказвай. Исках също да й предам урок по разпалване на огън, ала това бе отвъд възможностите ми.

Докато я наблюдавах, започнах да осъзнавам колко много бях подценявала интелигентността на приятелката си. Знаех, че е блестяща, но винаги съм си представяла, че в подобни ситуации ще бъде безпомощна. А тя не беше. Можеше да разгадава логиката на нещата. Тази малка искра не можеше да запали пръчките. Нуждаеше се от по-голям пламък. Трябваше й нещо, което да пламне от искрата. Но какво? Със сигурност едва ли щеше да го намери в тази подгизнала гора.

Погледът й попадна върху картата, която се подаваше от торбата. Тя се поколеба само за секунда, преди да я накъса на малки парчета върху пръчките. Предполагаше се, че е достигнала крайната цел и повече няма да се нуждае от карта. Само се предполагаше. Но вече бе твърде късно и Лиса продължи с плана си. Първо откъсна част от меката подплата на торбата и я добави върху купчината. После отново взе кремъка и огнивото.

Лумна искра и мигновено обхвана парче хартия. То пламна в оранжево, преди да угасне със съскане, образувайки тънък дим. Тя опита отново, като се наведе напред и внимателно духна хартията, когато искрата падна върху нея. Появи се малък пламък, улови и съседното парче хартия и пак угасна. Лиса се съсредоточи и отново опита.

— Хайде, хайде — промърмори, сякаш можеше да внуши на огъня да се разгори.

Този път искрата се разгоря в малък пламък, сетне в по-голям, който обхвана подпалките й. Замолих се да се разпростре върху пръчките, иначе нищо нямаше да се получи. Пламъкът ставаше все по-ярък и по-голям, като поглъщаше и последните парчета хартия и подплата… и тогава обхвана и пръчките. Лиса духна леко и не след дълго огънят бумтеше с пълна сила.

Огънят не можеше да пропъди пронизващия студ, но що се отнасяше до Лиса, сякаш цялата слънчева светлина гореше в ръцете й. Усмихна се и в нея се разля вълна на гордост. Най-сетне се отпусна и огледа дъждовната гора. В далечината зърна някакви цветни проблясъци. Насочи духа и използва магията си, за да засили способността си да вижда аури. Не беше сгрешила — скрити далеч, доста далеч сред дърветата, тя видя две аури със силни, устойчиви цветове. Собствениците им стояха неподвижни и тихи, притаени зад дърветата. Усмивката на Лиса стана по-широка. Пазители. Или може би морои, владеещи магията на елементите въздух и вода. Нито един от кандидатите не бе сам тук. Роналд Озера нямаше защо да се тревожи, но пък и той не би могъл да знае. Само тя можеше. Може би в крайна сметка духът не беше чак толкова безполезен.

Дъждът започна да намалява, а топлината на огъня продължи да я успокоява. По небето не можеше да познае кое време е, но някак си знаеше, че няма да е трудно да изчака края на деня и…

— Роуз? — Един глас ме изтръгна от света на Лиса и нейното оцеляване. — Роуз, събуди се или… ела на себе си от каквото и да е това.

Примигнах и се втренчих в лицето на Сидни, което беше на няколко сантиметра от моето.

— Какво? — троснах се. — Защо ме притесняваш?

Тя трепна и отскочи назад, мигом загубила дар слово. Изсмукването на мрака от Лиса не ми се бе отразило, докато бях в нейното съзнание, но сега, след като се върнах в собственото си тяло, усетих гняв и раздразнение. Това е заради духа, казах си. Успокой се. Поех дълбоко дъх, отказвайки да позволя на духа да ме управлява. Аз бях по-силна от него. Поне се надявах.

Докато се борех да пропъдя и заглуша тези чувства, се огледах и си спомних, че се намирам в спалнята на Соня Карп. Всичките ми проблеми ме връхлетяха с пълна сила. В съседната стая имаше вързана жена стригой, която едвам удържахме и която изглежда нямаше никакво намерение да отговаря на въпросите ни, поне засега.

Погледнах отново към Сидни, която все още изглеждаше изплашена от мен.

— Съжалявам… не исках да ти се нахвърлям така. Просто се стреснах. — Тя се поколеба няколко секунди, сетне кимна в знак, че приема извинението ми. Страхът изчезна от лицето й и аз видях, че нещо друго я притеснява. — Какво не е наред? — попитах. След като все още бяхме живи, а Соня все още вързана, нещата не можеха да са чак толкова лоши, нали?

Сидни отстъпи назад и скръсти ръце.

— Виктор Дашков и брат му са тук.