Прелъстен

ГЛАВА ПЪРВА

Лейди Антония Лам стоеше пред голямото огледало, смръщила прекрасното си чело. Красотата й беше класическа; големите зелени очи с черни ресници грееха над деликатно изваяни скули и пълни устни. Нетърпеливо прибра назад облака черни коси и критично огледа гърдите си, навирили връхчета над дантеления й корсет.

— Толкова са малки! — проплака тя.

Баба й, лейди Розалинд Рандолф, остави чашата си с какао и рече сухо:

— Не размерите са важни, а стегнатостта.

Премери с поглед високата, стройна фигура на своята внучка, отбеляза със задоволство колко тънък е кръстът й и колко красиви и дълги са краката й. Това я върна в спомените й за времето, когато на шестнайсетгодишна възраст тя самата бе отишла на първия си бал.

— Мъжете ще паднат на колене пред теб, Антония, няма за какво да се тревожиш. Последният бал, на който бях, приличаше по-скоро на съревнование по грозота. Лейди Денам с тази рокля, толкова надигната при бюста, беше като гълъб с голяма гуша. Херцогиня Бедфорд пък бе решила да копира новите цветове на Кралската флота, но роклята й бе в такова крещящо синьо, че след това ме боляха очите. Да не говорим за сините й напудрени коси, изпълнени с корабчета. Проклетницата в продължение на цял час повтаря думите на своя фризьор Легро. — Роз започна да я имитира: — „Три седмици е най-дългият период, който една глава може да издържи през лятото, без да бъде отворена.“

Очите на Антония заблестяха весело. Хвана една снежнобяла къдрица от творението върху тоалетката, нацупи се и рече:

— О, Роз, с такова нетърпение чаках да сложа първата си перука, но ти направо ме отврати.

— Чудесно! Те не са нищо друго освен развъдници на микроби, направени от конски косъм, коноп и пудра. Ще благодаря на Бога, когато излязат от мода.

— Подозирам, че се опитваш да повдигнеш самочувствието ми. Херцогиня Девъншир е известна красавица и съм убедена, че следващата седмица първият й бал за този сезон ще бъде посетен от много елегантно облечени дами.

Антония не се харесваше; всъщност не знаеше, че е красива. През целия й живот, когато някой я срещнеше, казваше нещо от рода на: „Колко жалко, че не приличаш на майка си“ или „Ти си висока като брат си, но помня, че майка ти бе изящна като котенце“.

— Не всички те са дами, скъпа — обяви сухо баба й. — И най-малко от всички самата Джорджина! Освен това няма да се състезаваш с жените, а с мъжете. Лицето на „Скифи“ Скефингтън бе скрито под пласт белило, а от него вонеше на парфюм. Всички са се побъркали в стремежа си към ексцентричност. Но какво ли се чудя, щом самият крал Джордж е луд! — Без да спре дори да си поеме дъх, баба й продължи: — Така, а сега да повикаме Моли. Искам да видя как изглежда новата ти бална рокля.

Антония усети надигащото се нетърпение. Само допреди няколко седмици всяко напускане на Стоук и отиване в лондонската им къща бе за нея възможност да обикаля книжарниците за творби, посветени на представителни сгради, на техните градини и мебелировка, все неща, които я омагьосваха. Но тогава баба й лейди Розалинд Рандолф и нейната най-голяма приятелка, лейди Франсис Джърси, решиха, че тя вече е достатъчно голяма за първия си сезон. И изведнъж, вместо да прекарва както досега дните си в езда и разходки с лодка със своя близнак Антъни, се наложи да изтърпява няколкочасови проби на балните си рокли, да взема уроци по танци и да слуша съвети как да завърти главите на богатите млади лордове, така че да поискат ръката й.

Слугинята пристигна и сребристобялото творение от тюл бе облечено върху фустите на младото момиче, косите му бяха скрити под модно накъдрената перука. След това доближиха до лицето й стъкленицата с пудра, която бе нанесена щедро навсякъде и накрая поставиха внимателно изкуствената бенка до устните й.

Трите глави се обърнаха едновременно към входа на спалнята, дочули стъпките на Антъни, който очевидно се прибираше от езда. Тъмнокосият младеж се появи на вратата, пъхнал ръце в джобовете си; мелодийката, която си свиркаше, замря.

— Тони, това ти ли си? — попита изненадано той.

Сестра му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Тони, наистина съм аз. Ти какво си помисли?

Двамата се наричаха един друг Тони и това объркваше другите. Всъщност точно тази бе причината да го правят още от детските си години.

— Не ми харесва — заяви безцеремонно той.

Лицето на Антония помръкна.

— Приличаш на сватбена торта!

— О-хо — пошегува се Роз, — вече чуваш сватбени камбани и това ще те лиши от твоя помощник-капитан на платноходката, няма да има кого да командваш. Антъни, поведението ти е твърде егоистично.

— Аз съм мъж — усмихна се широко внукът. — Би трябвало да съм егоист.

— За теб е лесно, скъпи. Ти ще наследиш всичко това, без дори да си помръднеш пръста, но сестра ти трябва да се омъжи, и то добре, ако желае да има собствен дом и титла за първородния си син.

Младежът възрази:

— Роз, та ние сме едва на шестнайсет години! Дори мисълта за брак ме изпълва с ужас.

— И така би трябвало да бъде, глупчо. Ще изминат още няколко години, преди да си готов да се обвържеш, докато Антония вече е узряла за брачния пазар.

Антония обаче не беше узряла; чувстваше се неспособна за тази задача. И баба й, и майка й бяха омаяли мъже с титли и те ги бяха отвели пред олтара горе-долу на същата възраст като нейната. Знаеше, че почти няма шанс да срещне някого тук, далеч от големия град и отправи благодарствена молитва, задето бе получила възможност да участва в тазгодишния лондонски сезон.

— Тази мисъл плаши и мен, Тони. И аз не съм по-готова за брак, но съм развълнувана заради предстоящите празненства, на които ще присъствам.

— Не приличаш на майка си. На твоята възраст Ив смая цялото общество и предизвика дяволски голям скандал.

Някога Ивлин бе сгодена за Робърт Лам, но когато баща му почина и по-големият брат на Робърт — Ръсел, наследи титлата и Лам Хол, тя побърза да му пристане и стана главна тема за разговор на висшето общество.

— Иска ми се родителите ни да се върнат от Цейлон — произнесе с копнеж Антония. — Почти съм забравила как изглежда майка ни, освен че има руса коса и е много красива.

— Това беше преди десет години. Жените се износват в тропическата жега — заяви непочтително Антъни.

— Не и Ивлин — обади се баба му. — Тя е способна да се грижи за себе си.

— Роз! Понякога оставам с впечатление, че не одобряваш поведението на мама — отбеляза внучка й.

— Мм — отвърна уклончиво възрастната жена. — Моли, можеш да опаковаш перуката и роклята с останалата част от новия гардероб на внучка ми Антония, мисля да пристигнем в града един ден по-рано, за да можеш да си починеш добре. Започне ли веднъж сезонът, няма да виждаш леглото си преди зазоряване.

Летният ден бе прекрасен. Девойката си тананикаше щастливо, потънала в мечти за това, което я очакваше в Лондон. Сега, когато до появата й в обществото оставаха броени дни, вече не можеше да си намери място от вълнение. Баба й се бе погрижила да я отгледа и възпита и сега бе дошъл мигът да привлече вниманието на ухажорите. Родителите й бяха отделили пари за нейната зестра. Девойката съзнаваше прекрасно, че този факт заедно с бащината й титла допринасяха за привлекателността й, следователно за нея също имаше някакви надежди.

От прозореца виждаше навеса за лодките, разположен там, където поляната слизаше към брега на река Медуей. Затаи дъх, когато от храстите излетя чапла и след това се насочи към водата. Щеше да отсъства цялата есен и зима. Много от нещата тук щяха да й липсват.

Обичаше имението Лам Хол. Бе родена тук и това бе за нея нещо повече от дом. До този момент това бе целият й живот. Когато родителите й заминаха за Цейлон, красивото провинциално имение се превърна в сигурно убежище за нея.

На алеята спря карета. Антония се вгледа с любопитство към господина, който слезе от нея и се насочи към главния вход. В негово лице не разпозна нито един от обичайните посетители на баба си, затова се запъти към главното стълбище и все още слизаше, когато господин Бърк отвори вратата пред непознатия.

Девойката стъпваше с лекота, настроението й бе приповдигнато; не я измъчваха никакви лоши предчувствия. Но когато двамата с брат си влязоха в библиотеката и видяха разстроеното лице на Роз и треперещите й ръце, с които държеше писмото, разбраха, че непознатият идваше от Лондон и носеше неприятни новини.

— Антъни… Антония… това е господин Уотсън от „Уотсън и Голдман“, адвокатите на вашите родители. Той носи ужасни вести… О, Боже, не знам как да ви кажа!

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето на младата жена. Брат й се бе вторачил в човека, който се осмеляваше да хвърля сянка върху обления от слънчева светлина Лам Хол.

— Татко е болен — предположи Антония.

— Да, обич моя — отвърна тихо баба й, — сърцето му… но болестта му е била фатална, скъпа. Страхувам се, че е мъртъв.

— Кога? — попита Антъни.

— През април. На писмото са му били нужни няколко месеца, докато пристигне от Цейлон.

Юношата протегна ръка, за да поеме посланието. Кръвта започна да се оттегля от лицето на сестра му и бледостта й уплаши баба им.

Господин Уотсън се изкашля и насочи вниманието си към новия лорд Лам.

— Милорд — изрече почтително адвокатът. — Позволих си да направя копия от документите, които ви гарантират титлата и, разбира се, собствеността на Лам Хол. Тъй като ще навършите нужната възраст едва след година и половина, парите ви ще бъдат под попечителство. Преди своята кончина покойният лорд Ръсел Лам посочи някой си Адам Савидж като ваш законен настойник.

— Кого? — попита Антъни.

— Господин Савидж очевидно е приятел на баща ви, собственик е на някоя от съседните плантации в Цейлон. — Мъжът се изкашля отново. — Вашата издръжка ще продължи да се изплаща както преди, но останалата част от парите ви, милорд, съжалявам да ви го съобщя, са в ръцете на вашия законен опекун, господин Савидж. Единствено от него зависи дали сумата ще бъде увеличена, за да покриете разходите около издръжката на Лам Хол и дадените му под аренда чифлици.

Последното, за което бе способен да мисли юношата в този момент, бяха парите, така че баба му отвърна вместо него:

— Такова уреждане на въпроса ми се струва доста неподходящо. Нямаше ли да бъде по-добре опекунството да бе дадено тук, на неговите адвокати в Лондон?

Господин Уотсън естествено се съгласи с нея, но всичко бе напълно законно и нямаше причина и възможност за никакви промени.

— Господин Савидж строи къща в Грейвзенд. Ще се върне в Англия, щом бъде готова, така че това решение на въпроса в крайна сметка може би няма да се окаже толкова неудобно. Лорд Лам, бъдете така любезен да сложите подписа си под документите на Лам Хол и на къщата на Кързън Стрийт, така че да можем да ги регистрираме на ваше име.

Антъни изпълни автоматично правните си задължения. Адвокатът от своя страна очевидно нямаше желание да стои в застигнатия от нещастие дом.

— Лорд Лам, лейди Рандолф, позволете ми да изкажа съболезнованията на „Уотсън и Голдман“. Ние ще продължим да ви служим, така както служехме и на покойния лорд Лам. Поместихме съобщение за смъртта му в „Лъндън Газет“.

Той се поклони на дамите и си тръгна.

Антония погледна безпомощно брат си и прошепна:

— Майка дали ще се прибере?

— Очевидно не — отвърна Тони и й подаде писмото от майка им.

Девойката го прочете, после го върна на баба си. Сълзите изпълниха очите й. Приближи се до Антъни; двамата се съзерцаваха известно време в безмълвна агония. Те можеха да общуват без думи, така че едновременно излязоха от библиотеката и потърсиха усамотение навън.

Розалинд проследи през прозореца двете тъмни глави, докато не изчезнаха към реката.

— Дявол да ги вземе тези тропици!

След това побърза да уведоми за случилото се господин Бърк — верния иконом на Лам Хол.

— Да ви направя ли чай, милейди?

— Бренди… бренди — заяви решително Роз. — Налейте също и на себе си, господин Бърк.

Щом стигнаха до навеса за лодки, близнаците започнаха да навиват въжета и да разчистват своето светилище. После, когато вече не остана нищо за вършене, се качиха в лодката, седнаха и се заслушаха в ритмичния плясък на водата.

— Онова, което каза едва тази сутрин, е вярно — произнесе тъжно Антъни. — Не мога да си спомня как изглеждат и двамата.

— Бедната мама, да остане съвсем сама там! Чудя се как ли се е справяла през последните няколко месеца.

— По дяволите, аз трябваше да съм там с нея! — изруга юношата. — Божичко, едва тази сутрин Роз рече, че ще наследя всичко това, без дори да помръдна малкия си пръст. — Раменете му започнаха да се тресат; погледът, който отправи към сестра си, бе изпълнен с мъка. — Кълна се, че не желая да бъда лорд Лам и да наследя всичко това… не и по този начин!

Антония хвана ръката му, за да го утеши.

— Не бива да се чувстваш виновен, Тони.

Той се обърна с благодарност към нея:

— Аз съм истински егоист. Но все пак се радвам, че няма да ходиш в Лондон за сезона.

Девойката бе забравила напълно за Лондон. Почувства се виновна при мисълта за парите, изхарчени за рокли, които може би никога нямаше да облече. Предпочете да не мисли повече по този въпрос и насочи цялото си внимание към своя брат — искаше й се да смекчи мъката му.

— Щастливи сме, че сме заедно. Споделената болка е половин болка. Никога досега не съм ти го казвала, но тази къща е моята сигурност. Помага ми да се чувствам в безопасност. Когато нещата се усложняват, имам чувството, че самите стени се опитват да ме предпазят и да ме утешат. Тя ще бъде нашата крепост и ние ще бъдем силни един за друг.

— Какво, по дяволите, е имал предвид татко, като ми е оставил за настойник този Савидж, сякаш съм някой сополив малчуган!

— Не само на теб, Тони. Адам Савидж е и мой настойник.

— Кой е той, дявол го взел? Та ние не знаем нищо за него! — изрече горчиво.

— Напротив, знаем. Знаем, че строи къща в Грейвзенд. Хайде да отидем там следващата седмица.

Останаха навън, докато сенките започнаха да се издължават и идващият откъм морето студ не ги принуди да се приберат. И двамата се отказаха от леката вечеря, която господин Бърк бе поръчал да приготвят, и Антония се оттегли в стаята си.

След малко баба й почука на вратата, за да се увери, че е добре.

— Не мога да разбера защо майка не се прибира — изрече объркано девойката.

— Не можеш ли, скъпа? Сега Лам Хол принадлежи на Антъни. Тук Ив няма да бъде господарка на имението. А в Цейлон живее като императрица, слугите правят всичко, за да задоволят прищевките й. Тя е представителка от малобройна група избраници, бяла жена в една примитивна култура. Обществото в Цейлон вероятно гравитира около нея, сякаш тя е и слънцето, и луната, и звездите.

— Представяш я като твърде повърхностна — отбеляза тъжно Антония.

— В известен смисъл майка ти е повърхностна, същевременно е изключително практична. Не е лесно да бъдеш жена, Антония. Светът, в който живеем, е мъжки и винаги ще бъде такъв. Забеляза ли как днес господин Уотсън те пренебрегваше? Не ти ли се струва малко несправедливо, че двамата с Антъни сте родени в един и същи час от едни и същи родители, но той наследява всичко, а ти — нищо? Причината за това е само една — той е мъж, а ти си жена.

— Но титлите могат да се предават само по мъжка линия — отвърна без злоба девойката.

— А те обикновено означават и собственост, земи и богатство. Страхотна система, създадена да гарантира властта в ръцете на мъжете — заяви Роз.

— Никога досега не съм се замисляла над този въпрос, нито съм поставяла под съмнение системата.

— Никой не го прави, докато не го засегне лично. Тъй като аз родих на лорд Рандолф дъщеря, а не син, негов наследник стана племенникът му. Той получи титлата и дома ми, когато умря дядо ти. Аз останах абсолютно без нищо, като се изключи малката къщичка в моето имение.

— О, Роз, каква несправедливост! Често съм се питала защо си поела товара да отгледаш нас, близнаците; виждам, че не си имала голям избор.

— Вие двамата винаги сте ми доставяли само удоволствие, скъпа. Имах възможност да се омъжа отново, но някак си не можех да понеса мисълта да позволя на друг мъж да ръководи живота ми.

— Предполагам точно това означава бракът — рече замислено девойката.

— Някои жени имат щастлив брак с властни мъже. Други предпочитат да бъдат на кормилото и да носят панталоните в семейството, така да се каже. Подобни жени обаче не изпитват почти никакво уважение към съпруг, когото могат да командват. Така че, както виждаш, жената отново се намира в неизгодно положение — и в единия, и в другия случай за нея няма щастие!

— О, бабо, ще ме накараш да се засмея, а това би било ужасно от моя страна в такъв ден.

— Не, не е ужасно, скъпа. Carpe diem… възползвай се от деня! Толкова съжалявам, че няма да можеш да отидеш в Лондон за сезона. — Въздъхна примирено. — В тези времена една жена има нужда от две неща — красота и пари. Ако притежава първото, може да се омъжи за второто. Ако пък има второто, не се нуждае от първото.

Антония се усмихна през сълзи.

— Какъв избор само — брак или да си умреш като стара мома. Може би все пак по-незавидна е съдбата на старите моми в края на живота им, а?

— Радвам се, че можеш да се усмихваш. Когато Антъни види съобщението за смъртта на баща ви в „Лъндън Газет“, ще бъде безутешен.

Антония лежеше в мрака и се опитваше да си спомни баща си: високият, тъмнокос мъж, който бе винаги мил и нежен с нея. Беше я научил да язди и да управлява платноходка и никога не бе показвал предпочитания към брат й. Затова пък майка й никога не успяваше да скрие факта, че синът й бе нейният любимец. Острите упреци на Ив често бяха изпращали малкото момиченце да дири утеха при баща си. Но никога вече нямаше да почувства ласките на ръцете му. Тази нощ трябваше да излее всичките си сълзи, тъй като на другия ден се налагаше да бъде силна заради Антъни.

Детството й бе свършило. Внезапно се почувства с години по-възрастна от брат си. Макар той сега да беше лорд Лам и собственик на имението, всъщност все още беше незрял юноша. Днес тя разбра, че да станеш жена, означава да съзрееш и да започнеш да отговаряш за себе си и своите действия. Мъжете можеха да си позволят да бъдат мечтатели, но жените бяха принудени да бъдат практични.

Сълзите все още се стичаха изпод ресниците й, когато сънят я обори. Сънищата й я пренесоха отново в детството…

Антония се събуди рязко. Веднага си спомни, че баща й бе умрял и че няма да го види никога вече, освен в сънищата си. Спомените й за него бяха щастливи, изпълнени с любов и смях и това никой никога не можеше да й отнеме.

Когато брат й Тони прочетеше съобщението за смъртта му, тя трябваше да бъде достатъчно силна и за двамата!