Прелъстен

ГЛАВА ПЕТА

На следващата вечер Бърнард Лам се върна в Лам Хол, за да види как изглежда неговата жертва. Въпреки любопитството си беше предпазлив, тъй като при никакви обстоятелства не можеше да допусне да бъде забелязан от член на домакинството. Когато злополуката отнемеше живота на братовчед му, тя не трябваше да породи никакви съмнения. Ако възникнеха някакви предположения, подозренията за ликвидирането на лорд Лам щяха да паднат автоматично върху онзи, който го наследява.

Бърнард се скри сред храстите покрай алеята, недалеч от къщата, за да наблюдава. Имаше търпението на паяк, дебнещ жертвата си.

Без проблеми разпозна старата пачавра. Тя бе дребна жена, движеше се пъргаво и правеше широки жестове, когато говореше. С лекота различаваше и слугите по униформите им, но от това разстояние бе трудно да разбере кой е братовчед му и коя е братовчедка му.

И двамата бяха високи, тъмнокоси и слаби, и двамата се движеха по един и същи начин. Мислеше, че наблюдава братовчед си Антъни, надвесен над бюрото в стаята, която най-вероятно бе библиотеката, но когато най-после фигурата се изправи и пресече помещението точно пред прозорците, той видя роклята й и реши, че това трябва да е Антония. Не виждаше лицето й, но не се интересуваше, защото никога не би могъл да хареса представителка на нежния пол, която не е много женствена.

Сети се за своята малка актриса, Анджела Браун, за прекрасните извивки на закръгленото й тяло, за великолепните й коси със сребрист блясък, вдигнати високо по последна мода, подобните на зрял плод гърди, които се полюляваха над дантелите и воланите на атлазените й рокли.

Видя, че започват да гасят светлините в къщата. Тук, в провинцията, явно си лягаха рано. Когато Лам Хол станеше негов, свещите щяха да горят до зори, обеща си той.

Вече се готвеше да се измъкне от своето скривалище, когато по едрия пясък заскърцаха тежки стъпки. От конюшнята идваше възрастен мъж с газена лампа в ръка, който се запъти към крилото за прислугата.

Внезапно го осени блестяща идея. Промъкна се към навеса за файтоните, залепен за конюшнята, и безшумно влезе вътре. Отбеляза със задоволство, че няма прозорци, и побърза да запали лампата. На една полица имаше кутия с инструменти. Взе чук, приближи се до задната част на една карета, изби поддържащия щифт от високото колело и го пъхна в джоба си.

Колко проста работа. Каретата щеше да измине няколко километра, преди гайката да се разхлаби и да падне. Голямото дървено колело ще изхвръкне и каретата ще се преобърне. Най-хубавото от всичко бе, че просто нямаше как да свържат него с тази злополука.

Засега работата му в Стоук бе приключена и Бърнард почти дочу призивите на сирената от Лондон. По-точно, гласа на Анджела Браун от сцената на „Олимпик Тиътър“.

Откакто бе научил за смъртта на баща си, Антъни Лам бе станал много затворен. Чувстваше се виновен, че не е отишъл в Цейлон, за да помогне на баща си или да утеши майка си за загубата. Разстройваше го и мисълта, че скоро щеше да навърши седемнайсет години, а още не бе напускал Англия.

Реши, щом навърши нужната възраст след малко повече от година, да замине за Цейлон. Нямаше да казва нищо на Антония, но когато онзи Адам Савидж пристигнеше, щеше да се възползва от неговите познания, за да научи колкото се може повече за Индия и Индокитай. Почувства се значително по-добре, когато взе това решение.

Антония бе щастлива да види, че тази сутрин най-после брат й бе положил някакви усилия за тоалета си. Беше сложил гълъбовосиви бричове за езда, синьо сако и нова перука. Съмняваше се, че бе положил толкова усилия за обичайната си утринна езда.

— Реших тази сутрин да се отбия при арендаторите, за да поговоря с тях. Сигурно вече са чули за татковата смърт и аз мисля да ги успокоя, като ги уверя, че не възнамерявам да променям нищо.

Девойката кимна, като скри усмивката си. В земите си имаха две ферми и двете арендаторски семейства имаха красиви дъщери, което и обясняваше новата перука.

— Днес духа чудесен ветрец. Най-вероятно ще изляза с платноходката.

В отговор брат й се усмихна широко и тя изпита облекчение — той най-после бе заприличал отново на себе си.

— Предполагам, че не бих могъл да те убедя да останеш в Медуей?

— В никакъв случай! Какъв смисъл има човек да живее на крайбрежието, ако не плава с лодка в морето? Не намекваш, че не съм толкова добър моряк като теб, нали, Тони?

— О, Боже, сега остава да приемеш думите ми като предизвикателство! Просто бъди внимателна. Не е нужно да ми доказваш каквото и да било.

Докато се преобличаше за морската разходка, Антония погледна през прозореца и видя как Антъни препусна така, сякаш беше на състезание. Типично за него — да я предупреждава да бъде предпазлива, след което сам да язди като побеснял! Той беше превъзходен ездач и тя наблюдаваше с удоволствие, докато конят му прескочи плета, който разделяше парка от ливадите. Скокът бе изпълнен безупречно, но очевидно се случи нещо, тъй като кобилата и конникът се разделиха. Видя, че животното се държеше като побесняло, а брат й все още не се бе надигнал.

Спусна се по стълбите и извика на Роз:

— Тони падна! Доведи господин Бърк!

И като повдигна полите си, се спусна през градината, прекоси малкия парк и прескачайки плета, се озова на поляната.

Брат й лежеше неподвижно върху тревата, пребледнял като мъртвец. Сърцето й се сви. Не можеше да е умрял! „Смъртта взима по трима“ — прошепна в ухото й някакъв глас.

— Не! Не! — изпищя, за да прогони страховете си.

Внезапно й стана невъзможно да диша, а грохотът в ушите й заплашваше да я оглуши. Вдигна поглед и видя едрата фигура на господин Бърк. Той се надвеси над брат й, но Антъни внезапно се изправи, потърка глава и се усмихна глупаво.

— Трябва да изглеждам голям глупак, щом накарах всички да дотърчат тук.

— Тони, глупак такъв, толкова ме изплаши — приличаше на мъртъв! — извика момичето.

Икономът му помогна да се изправи. Смутен, юношата изтупа дрехата си и отказа да му помагат по обратния път.

— Върви с господин Бърк. Аз ще прибера коня — обърна се рязко към Антония.

Икономът бе по дипломатичен:

— Прибирайте се и успокойте баба си, че ви няма нищо.

Кобилата вече се бе укротила и стоеше на едно място, като трепереше. Когато протегна ръка към юздата й, девойката забеляза, че муцуната й е окървавена.

— Венера… успокой се, скъпа. Чакай да видя какво има.

Кожата по муцуната й бе нарязана от нещо остро в оглавника. Тя го свали и прокара пръсти по неравните габъри. Острата повърхност на единия от тях бе разрязала дори ремъка; истинско чудо бе, че Венера не се бе задушила. Антония погали шията на кобилата, като й шепнеше успокоително.

А когато тръгна към конюшнята, животното я последва. Докато пристигнат, седлото увисна на една страна.

— Брадшо — обърна се към кочияша тя, — нямах представа, че хамутите са в такова окаяно състояние. Не използвай повече този и провери всички останали. Ще трябва да купим нови.

Приближи се до шкафа и извади оттам калъп карболов сапун и шише с олио от гаултерия. След това проми раните и ги намаза с мазнината, докато Брадшо държеше кобилата за гривата.

Когато Антония най-после се прибра, брат й се бе преоблякъл и разказваше премеждието си на Роз.

— Каишката, която придържа седлото и минава под корема й, се скъса точно като прескочих плета.

Девойката се намеси:

— Хамутът, който използваш, е съвсем износен. Ще трябва да купим нов. Един от пироните е изпорязал бедната Венера, която е пострадала по-тежко от Тони.

— Добре ли е тя? — попита загрижено юношата и тръгна към конюшнята.

— Муцуната й е наранена, но ще се оправи. Погледни острите габъри от вътрешната страна на хамута.

Щом той излезе, Антония възкликна:

— О, Роз, той лежеше там съвсем неподвижен и блед; помислих, че е мъртъв!

Баба й я погледна.

— Наистина си се изплашила, скъпа. Ела, ще ти сипя малко бренди.

Момичето потрепери и се закашля. Дъхът й секна от парливата течност, но тя й даде сили.

— Ужасих се, когато го видях да лежи неподвижно върху тревата. Без него се почувствах толкова самотна, сякаш бях изоставена.

— Да благодарим на Бога, че това бе само дребен инцидент, а не нещо по-сериозно. Ако с Антъни се случи нещо, ще трябва да се тревожим не само от това, че ще ни липсва.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи ваш кошмарно зализан и пригладен братовчед, Бърнард Лам, ловецът на богатства, ще наследи не само титлата, ами и имението, и цялата собственост. Дори лондонската къща. А ние двете с теб ще се озовем на улицата.

Въпреки изпитото бренди девойката потръпна. Бе изгубила всякакво желание да се разхожда с лодката. Замисли се за това, колко зависими от своите мъже бяха жените. Взе книга и излезе в градината, но тя така си и остана да лежи в скута й.

Антония дори не разполагаше със собствени пари. Новият хамут щеше да бъде купен със средствата от месечната издръжка на брат й. Знаеше, че за зестрата й са заделени някакви суми, но изведнъж изпита силно унижение, тъй като се налагаше да си намери съпруг, който да се грижи за нея до края на дните й.

Достойна за съжаление съдба — да зависиш от баща си, после да бъдеш предадена в ръцете на брат си и накрая — на съпруга си.

Тя не бе от жените, които се примиряват с дадената ситуация. Реши да отиде в Лондон и да поразпита семейните адвокати. Щеше да настои да научи размерите на своята зестра. Ако пък решеше да не се омъжва, искаше да разбере дали ще може да разполага с парите, след като навърши осемнайсет години. И освен това щеше да помоли да я осведомят дали в завещанието на баща й имаше нещо за нея и ако нямаше, защо!

Като деца към тях се бяха отнасяли като към равни. Антония винаги си бе мислила, че щом са близнаци, те са равни. Но сега, когато вече бяха пораснали, правилата на играта се бяха променили.

Тъй като двамата никога не бяха имали тайни един от друг, девойката сподели намеренията си с брат си. Антъни не изяви желание да ходи до Лондон.

— Разбери кога пристига този Савидж. Аз отивам в сарачницата в Рочестър, за да купя нови хамути, тъй че скоро ще имам нужда от пари.

Роз и Антония, придружени от господин Бърк, се отправиха към Лондон. В градската къща имаше достатъчно слуги, но икономът бе незаменим. Освен това Роз се чувстваше по-сигурна, ако пътува с още един мъж, освен с кочияша Брадшо.

— Това пътуване до Лондон ще ни свърши чудесна работа. И макар че не можем да посещаваме баловете, лейди Джърси ще ни информира за всички последни клюки.

— Как се сприятелихте двете, Роз? — учуди се Антония.

— Дядо ти, лорд Рандолф, беше приятел на граф Джърси. Видях я за пръв път на венчавката й, която бе истинско събитие. Макар да беше с няколко години по-млада от мен, ние се сприятелихме бързо, тъй като ни свързваха много неща. Еднакви са и острите ни езици. Когато отидем заедно на някое тържество, ние сме способни да тероризираме всички присъстващи. Тя вече също е баба, което доказва, че възрастта изостря съобразителността.

Антония и господин Бърк се спогледаха развеселени. Никой не усети, че докато каретата набираше скорост, широкият железен нит, който задържаше колелото, се разхлабваше все повече и повече.

Кочияшът от своя страна така пришпорваше конете, че Роз подпря колене в отсрещната седалка, за да запази равновесие.

Каретата започна да намалява скорост едва когато наближиха някакъв хан. Щом стигнаха, Брадшо скочи на земята. Господин Бърк отвори вратичката на каретата и слезе.

— Нещо не й наред. Файтонът съ люлей като пиян господин — съобщи кочияшът, хванал здраво юздите на потните коне.

— Не се и учудвам. Ти караш като луд! — обвини го през прозорчето Роз.

Брадшо докосна триъгълната си шапка; видът му издаваше крайно задоволство.

— Карай из двора, а аз ще наблюдавам — предложи икономът.

Кочияшът се качи отново на капрата и подкара каретата. Задното колело се заклати застрашително и тежкият железен нит се изтърколи на земята.

— Спри! Спри! — развика се уплашен господин Бърк. — Задното колело ще се отдели всеки момент!

Поразен, Брадшо слезе да види какво става.

— Нитът го няма. Боже мили, отървали сме се на косъм!

Икономът предложи пътничките да се подкрепят, докато те се заемат с поправката. Дамите не трепнаха, когато разбраха за страшната участ, която за малко не ги бе сполетяла, и се отправиха към странноприемницата.

Ханджията замърмори нещо под носа си, когато Роз поръча чай, а внучката й — сидра.

Щом обаче се появи и господин Бърк и поиска една малка бира, лицето му се разведри. Затова пък веждите на иконома си останаха мрачно сключени.

— Две злополуки за два дни ми се струват твърде подозрителни — рече тихо той.

— Това е просто съвпадение — отвърна Антония.

— Няма такова нещо като съвпадение — присмя се баба й.

— Да не би да мислиш, че някой умишлено се опитва да ни навреди? — попита девойката.

— Напълно възможно е някой да се опитва да навреди на Антъни.

— И ти мислиш, че братовчедът, за когото спомена, ще измине пътя до Стоук, за да се занимава със сваляне на нитове и рязане на каишки за седла? — възкликна невярващо Антония. — Той вероятно дори не подозира за нашето съществуване.

Роз и господин Бърк се спогледаха. Не им се искаше да плашат момичето само с някакви подозрения, затова до Лондон повече не споменаха нищо по този въпрос.

Същата нощ обаче Антония сънува кошмар. В него, докато те бяха в Лондон, някой убиваше нейния близнак. Дълбоката мъка по загубата на Антъни я караше да се чувства така, сякаш бяха отрязали част от нея самата. А когато се върнаха в Лам Хол, откриха, че всичко, което притежаваха, бе станало собственост на новия лорд Лам.

Не им позволиха дори да стъпят в имението, за да погребат както подобава Антъни. Злият братовчед, който я ужасяваше още повече, тъй като нямаше лице, притежаваше титлата, имението и всичко останало.

Двете с баба й вече нямаха нищо — нито мебели, нито дрехи, не им бе позволил да отнесат дори нещо дребно за спомен. Бяха лишени от абсолютно всичко и ги очакваше единствено приютът за бедни. Кошмарът бе толкова реален, че Антония се събуди от ужас и затрепери под завивките. Кожата на ръцете й бе настръхнала, а краката й бяха толкова студени, сякаш стъпваше боса в дълбок сняг.