Прелъстен

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Щом се озова в стаята си в „Каза Даниели“, младата жена поръча да й приготвят ваната. Едва след половин час се реши да влезе в топлата вода. Искаше да запази по-дълго мъжката му миризма по тялото си, целувките му по устните си. Един Господ знаеше дали някога щеше да ги почувства отново.

Изми златистата пудра от косите си, като не можеше да се начуди колко бяха пораснали от нощта, в която Роз ги бе отрязала. После ги опъна силно назад и ги върза на опашка. Облече бързо мъжките дрехи.

Приготви багажа си, като скри грижливо гримовете на дъното на торбата, и накрая, в последната минута, сгъна златния корсаж във форма на корона, за да го отнесе със себе си. Тюлената пола остави в гардероба, като призрак, който трябваше да бъде оставен в миналото и забравен.

Не изпитваше никакво съжаление за онова, което бе сторила. Беше възнамерявала да го прелъсти, но в крайна сметка прелъстяването бе дело на неговата уста. Чувстваше се прекрасно.

На връщане към кораба се отби да поръча солидно количество венециански талк, за да го продаде по-късно в Англия; той можеше да се използва не само като пудра за коса, а и за лице, тъй като бе за предпочитане пред опасното оловно белило.

Изпита облекчение, че пристигна на борда на „Летящият дракон“ преди капитана му. Излезе от кабината си чак като донесоха талка, за да наблюдава товаренето му в трюма. Тогава пристигна и Савидж. Но той дори не я попита какво бе купила, а се зае тихо с работата си. Мислите му бяха другаде и въпреки това знаеше точно какво става във всеки момент на клипера и какво прави всеки от мъжете на борда му. След като провери всичко от носа до кърмата, без да губи и минута, нареди да вдигнат платната. Англия очевидно го зовеше непреодолимо и той гледаше да се измъкне колкото се може по-скоро от Венеция.

През останалата част на този и през целия следващ ден той стоя сам до руля. Поведението му говореше красноречиво, че не желае никой да се приближава до него. Антония бе доволна. Най-добре бе двамата да стоят на разстояние един от друг.

Докато управляваше кораба из Адриатическо, а след това и в Средиземно море, Савидж забеляза, че младият лорд Лам се бе променил значително. Увил кърпа около главата си като останалите членове на екипажа, той се катереше по въжетата като маймуна. От слънцето бе започнал да придобива бронзов загар, а в поведението му забелязваше безгрижие, породено от нарасналата му самоувереност. Очевидно във Венеция с него се бе случило нещо, което го бе накарало да порасне. Адам го чуваше често да си подсвирква и тананика и дори бурята в Бискайския залив не успя да сломи високия му дух.

На младия мъж му се искаше да се чувства по същия начин. Опитваше се да намери думи, с които да опише обзелото го състояние. Не можеше да се каже, че е изпаднал в мрачно настроение, но определено бе доста замислен. Беше отишъл във Венеция да развратничи, а вместо това се бе увлякъл по една жена.

Любовното увлечение бе последното, което бе дирил, и въпреки това нямаше да замени венецианския си романс дори за всичкия чай на „Скокът на леопарда“. Беше обмислил толкова грижливо своето бъдеще след завръщането си от Цейлон. Бе построил Идънуд и избрал неговата стопанка, съвършената домакиня и съпруга на един политик. Всичко бе точно определено. Непредвидената среща със златната богиня във Венеция, която бе едва на половината на неговата възраст, внезапно го бе накарала да се почувства недоволен от живота си. Изруга грозно под носа си и я прогони от съзнанието си. Времето им заедно бе истинско блаженство, но бе твърдо решен да не мисли никога повече за нея!

Пуснаха котва в Хавър за през нощта с намерението да попълнят запасите си от вода. Според нарежданията на Савидж никой от екипажа нямаше право да напуска кораба след мръкване и всички, като че ли бяха склонни да се подчинят на заповедта. Затова пък той се направи, че не вижда, когато Максуайн и шотландецът поканиха няколко проститутки.

Тони не остана в кабината си, но предпочете да се разхожда усамотено по палубата, заслушана в музиката и смеховете на моряците не само от „Летящият дракон“, а и от спрелите наблизо други кораби. Само Ламанша я делеше от Англия. Дали скандалът от дуела бе забравен по време на едномесечното й отсъствие? Ами Бърнард Лам? Дали я чакаше, с намерението да си отмъсти, да я премахне при първа възможност?

Младата жена бе потънала в мисли, когато внезапно край нея безшумно премина неузнаваема в мрака фигура, толкова близко, че бе достатъчно да протегне ръка, за да я докосне. Тя остана неподвижна. И изведнъж си даде сметка, че това е Адам Савидж, който напускаше кораба. Позна го по уханието, което никога нямаше да обърка. Второто, което й подсказа, че това е той, беше начинът, по който се движеше — безшумно и грациозно като леопард. Носеше тъмни, груби дрехи, почти дрипи. Остави го да се отдалечи, без да произнесе дума. Нямаше да си позволи слабостта й към него да я заслепява до степен да не вижда, че той е опасен и страшен и вероятно зает с някаква незаконна, контрабандна операция. Не знаеше каква е тя. Нито пък искаше да знае.

Внезапно изгуби желание да стои повече на палубата. Щеше да се чувства много по-добре в малката си каюта. Изми се и легна в хамака си, като се люлееше и мислеше за всички пристанища, които бяха посетили през последния месец. Ритмичното движение скоро я унесе и тя потъна в щастливи сънища, в които присъстваше и брат й Антъни.

Около три часа сутринта някой я раздруса силно. Усети нечия длан върху рамото си и почти изгуби ума и дума от уплаха.

— Тони, не се страхувай. Това съм аз — прошепна Савидж.

В кабината бе тъмно като в рог. Младата жена спусна крака върху пода.

— Какво искаш, по дяволите?

— Имам нужда да ми помогнеш за нещо в кабината ми. Не искам да притеснявам екипажа. Ще дойдеш ли?

— Така мисля — отвърна сподавено Антония, решила, че става дума за нещо, което бе качил контрабандно на „Летящият дракон“.

Придвижиха се бавно и безшумно по коридора до каютата му. Там той се засуети край газената лампа, докато я запали. Тони се обърна точно когато Савидж смъкна износено черно палто от гърба си, като се питаше какво ли щеше да последва. Но последното, което бе очаквала, бяха думите му:

— В рамото си имам куршум и искам да го извадиш.

— Боже мили, защо не ми каза веднага? Само това може да се случи, като се промъкваш в подземния свят посред нощ!

— Спести ми лекцията, момче — рече тихо младият мъж.

Ризата му беше черна и по нея не се забелязваше нищо, но щом я съблече, Антония видя, че целият бе облян в кръв; очевидно бе изгубил доста.

На вратата се почука. Савидж кимна и повереницата му отвори. Беше господин Бейнс с чайник вряла вода.

— Благодаря ви, господин Бейнс — каза тя.

— Ще се справиш ли, момче? — попита помощник-капитанът.

— Ще се оправим — заяви лаконично раненият. — Искам ти да стоиш на пост и да пазиш от представители на закона.

Мъжът кимна и се оттегли. Когато Тони се обърна отново към Адам, той държеше ножа си върху пламъците на лампата. Сведе очи, докато бършеше кръвта от гърдите му. Когато пръстите й докоснаха мускулите, които си спомняше добре, тя помисли мрачно: „Не вярвах, че ще се озова толкова близко до него, и то така скоро.“ Огледа внимателно раната.

— Знам, че куршумът е заседнал в мускула — каза Савидж.

Младата жена пое безмълвно оръжието за дръжката. Поколеба се минута-две, докато събере смелост. Благоразумието й казваше, че трябва да побърза и да бръкне достатъчно дълбоко и решително, за да извади куршума от първия опит. Пое дълбоко въздух, прехапа устна и заби острието.

Кръвта рукна веднага и потече по гърдите на Адам. Повереникът му си отдъхна шумно, когато куршумът изтрака в легена. След това погледът й се насочи към барчето. В него имаше вино и ром. Бързо взе шишето с ром и го отнесе до масата. Отново се поколеба, но в този момент пациентът й рече:

— Мога да отделя ума си от болката.

Незабавно заля раната с алкохола; Савидж настръхна. Почувства леко задоволство, че той все пак бе усетил болка. Така му се падаше, трябваше да плати за извършеното от него престъпление, каквото и да бе то.

Обясни й къде да намери кутията с бинтове и превързочни материали. Наложи се да притисне раната, за да спре кръвотечението, преди да я превърже. В този момент чуха стъпки по палубата.

— Махни това — обади се младият мъж. — Прибери всичко в гардероба и ми донеси халата.

Антония захвърли окървавената риза и кърпи в гардероба, после сложи отгоре им кутията с превръзки и дори легена с окървавена вода. Помогна му да облече брокатения халат в цвят бордо. Още не бе успял да завърже колана си, когато на вратата се почука.

— Бързо, лягай в койката! — нареди той.

Девойката се подчини. Адам огледа каютата, преди да отиде да отвори. Лицето на господин Бейнс бе непроницаемо.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър. Жандармът обаче настоя, че проследил някакъв престъпник, който се качил на борда на „Летящият дракон“.

Адам впи синия си поглед първо в своя помощник, след това във френския жандармерист. И най-накрая произнесе:

— След като вече ни притеснихте, предлагам да влезете и да огледате добре. Двамата с младия ми компаньон прекарахме насаме цялата нощ в моята каюта.

Французинът насочи очи към момчето в леглото. Не можа да прикрие отвращението си при мисълта за онова, което най-вероятно ставаше тук. После се обърна отново към мъжа в халата.

— Бих искал да претърся кораба — рече той на напълно разбираем английски със силен акцент.

— На всяка цена — произнесе все така провлечено Савидж. — Давам ви трийсет минути.

Когато вратата се затвори, Антония скочи; лицето й бе пребледняло от гняв.

— Копеле — изсъска тя, — как можа да ме използваш по такъв унизителен начин?

— Спокойно, Тони, не съм блудствал с теб — заяви с леко подигравателен тон той.

Бузите й пламнаха. Искаше й се да го удари през лицето. Сви юмруци и пристъпи заплашително към него. В този момент настойникът й се олюля.

— Проклятие! — изруга тя и побърза да му помогне да легне на койката; веднага след това донесе шишето с ром. — Пийни от това! — нареди му грубо.

Поднесе бутилката към устата му и я задържа, докато отпие няколко глътки. Подигравателните светлинки изчезнаха от очите му.

— Благодаря — промълви той.

Тони седна до него. Тръгна към кабината си едва след като се увери, че е заспал. Легна, но след известно време разбра, че не може повече да отрича истината. Невъзможно бе да си почива, докато той лежи ранен в стаята си. Стана, откачи хамака и съумя да го пренесе до неговата каюта. Окачи го в единия ъгъл, легна, като остави лампата да свети, и се заслуша в дишането му.

Трябва да бе задрямала. Сънят на Савидж обаче бе станал толкова неспокоен, че той ритна стената и я събуди. Само след миг беше до него. Сложи ръка на челото му — целият гореше. Легенът му все още беше пълен с кръв, затова взе каната с прясна вода и започна да обтрива лицето му с мокра кърпа. Младият мъж започна да говори несвързано. Обърна внимание на бълнуванията му едва когато започна да зове някого:

— Ан… Ан… там ли си?

Кръвта нахлу в бузите й и след това като че ли изтече до последната капка от тях, когато осъзна, че всъщност викаше нея. Той повтаряше името отново и отново и с всяка следваща минута ставаше все по-неспокоен. Най-накрая, обзета от отчаяние, тя плъзна дланта си в неговата и прошепна:

— Да, Адам, тук съм.

— Ан? — попита отново той.

— Да, да, ще остана. Опитай да си починеш.

Савидж като че ли се поуспокои след това. Температурата му все още бе висока. Запита се уплашено какво щеше да прави, ако на сутринта той все още не е на себе си и представителите на закона се върнат. Облегна се на койката напълно объркана. Беше щастлива, че в бълнуванията си зовеше нея. Ако само… не се бе захващала с измамата да се представя за брат си. Ако само Адам не беше замесен в злокобни, незаконни действия… ако само не беше безсрамен женкар, който имаше връзка с половината видни лондонски дами… ако само…

Измъкна ръката си от неговата и се върна на своята койка. След по-малко от два часа на вратата се почука. Още не се бе осъзнала, когато чу Савидж да отговаря:

— Влезте, господин Бейнс.

Помощник-капитанът отвори вратата и спокойно рече:

— Отливът, сър. С него ли ще отплаваме?

— Да, господин Бейнс. Отведете ни у дома.

— Радвам се, че се оправи — рече сподавено Тони и побърза да излезе заедно с помощник-капитана.

Видя Савидж отново едва когато спуснаха котва в Лондон. Той заяви, че ще я уведоми веднага щом „Червеният дракон“ се завърне от своето пътуване до Индия, за да присъства на товаренето на купените от нея стоки. Междувременно младата жена го огледа най-внимателно и той й се стори напълно възстановен; отново контролираше напълно както самия себе си, така и всичко наоколо. Някой ден щеше да наруши арогантното му самообладание!

— Предполагам, че събитията около дуела вече са позабравени. Сега в Лондон няма нищо по-досадно от старата клюка. Все пак ще оценя усилията ти, ако успееш да се въздържиш от по-нататъшни спречквания. Нямам нито време, нито желание да продължавам да те спасявам.

Адам очакваше, че след като се бе убедил в опасността от един дуел, Тони щеше да бъде по-предпазлив. Знаеше, че ако го смъмри по-строго, може да го подтикне да се хвърли с главата напред към още по-опасни прояви. Вече се бе убедил, че братовчедите се мразеха наистина, но беше смешно от страна на Тони да мисли, че Бърнард прави опити да го премахне.

На Антония й се искаше да го одере жив, но стисна зъби. Ако Савидж гледаше на един опит за убийство и на дуел на живот и смърт като на спречкване, нямаше защо да спори с него. Проблемът бе там, че Адам Савидж не приемаше сериозно заплахата, която представляваше за нея Бърнард Лам. Искаше й се да изпитва същото спокойствие и увереност като своя настойник. Тя обаче знаеше, че положението е сериозно. Убийствено сериозно. И това щеше да продължи, докато един от двама им не паднеше мъртъв.

В салона на Кързън Стрийт Антония успя най-после да се освободи от мъжките дрехи. Нави ръкавите си и се приготви да чуе от баба си последните новини от кръговете на висшето общество.

— Скъпа, ти отсъства толкова дълго, че всичките ти дрехи са станали демоде. Идната седмица е рожденият ти ден. Намислила ли си си някой хубав тоалет?

Девойката нямаше желание да празнува рождения си ден без Антъни.

— Забравяш, че от известно време не нося фусти — заяви сухо.

Роз продължи да говори така, сякаш не я бе чула:

— Страничните обръчи вече си изпяха песента. Всъщност изобщо нищо не трябва да се носи с тел. Всяка дама тази зима ще носи свободен жакет в холандски стил с широки ръкави, поръбен с кожа. Казват, че през пролетта ще бъде моден муселинът.

Тони потръпна. Английският климат, особено по това време на годината, не беше подходящ за носене на муселин.

— Защо жените не могат да бъдат по-практични? — попита тя така, сякаш наистина бе мъж. — Мисля, че вълнените шалове и фланелените фусти ще бъдат по-подходящи.

— О, като стана дума за шалове, кашмирените индийски шалове са наистина много модерни. Пъстрата басма също си проправя път наред с червената тафта.

— Наистина ли? — попита замислено Антония; в главата й вече се оформяше идея какви стоки да докара по обратния път с „Червеният дракон“.

Икономът внесе чай и сандвичи, но не след дълго Роз наля и на двете по чаша шери.

— Трябва да направя едно признание. Изненадана съм, че вече не си чула за скандала. — Антония успя да привлече вниманието и на двама им. — Спомняш ли си деня, в който посетихме Идънуд? Бърнард Лам се разхождаше някъде и когато аз излязох да пояздя из гората, някой стреля по мен. Убедена съм, че това бе той. Тогава реших да се отърва от него.

— Какво, по дяволите, си направила? — възкликна Роз, като се хвана за гърлото.

— Предизвиках го на дуел. Знаех, че няма да играе честно, затова се обърнах и стрелях на девет. За нещастие не го убих, а само го раних.

Очите на баба й се бяха разширили.

— Адам Савидж се появи в този момент, за да сложи край на дуела, но вече беше късно. Все пак пристигна навреме, за да види, че Бърнард Лам също се обърна и стреля на девет. Помисли, че може да ме арестуват за онова, което бях направила, затова ме измъкна от страната, като се надяваше, че до нашето завръщане нещата ще се поуспокоят.

— О, скъпа, не можеш да продължаваш повече с тази опасна измама. Не знаеш кога ще бъде следващият удар на това побъркано създание. Мисля, че трябва да уведомим представителите на властта, за да го арестуват.

— Те ще арестуват мене. Аз наруших законите, като го предизвиках на дуел, а той е толкова безчестен и най-вероятно ще се закълне, че е стрелял във въздуха, докато аз съм се опитала да го убия.

Господин Бърк реши да направи предложение:

— Сигурен съм, че господин Савидж може да изплаши до смърт Бърнард. Той има внушителна фигура и изглежда доста заплашителен.

— Той не ми повярва, когато му казах, че братовчед ми е повредил лодката и е убил Антъни и че все още не се отказва от амбициите си да стане следващият лорд Лам. Беше силно възмутен от дуела ни и заяви, че няма да ме спасява непрекъснато.

— Мисля отсега нататък да те придружавам, когато излизаш из Лондон — обяви решително икономът.

— Боже мили, остава да започнеш да ме извеждаш с каишка — възпротиви се младата жена.

Роз отбеляза:

— Антония, променила си се след това пътуване. Казват, че пътуването разширявало кръгозора, но тук се крие нещо повече от това. Станала си по-агресивна, по-самоуверена. Сякаш изведнъж си придобила хладнокръвие и съзнание за собствената си сила.

Тони леко се усмихна.

— Никога вече няма да бъда същата и слава Богу. През последния месец научих за живота и за себе си повече, отколкото през всичките си седемнайсет години.

— Мили Боже, едно момиче обикновено се променя така драстично едва след като се омъжи и стане жена — изрече баба й.

Антония тракна с токове, поклони се официално от кръста надолу и на двамата и отвърна загадъчно:

— Да не говорим повече по този въпрос.