Прелъстен

ГЛАВА ВТОРА

В Лондон, в тясното си ергенско жилище в Сохо, Бърнард Лам с радост прочете съобщението за кончината на чичо си. До тази сутрин перспективите за бъдещето му изглеждаха много мрачни.

За една година беше прахосал парите на баща си. Къщата на Клеъри Стрийт отдавна бе продадена, а той бе затънал в дългове и дори от няколко месеца не бе плащал наема за този мръсен апартамент на Тотнъм Корт Роуд.

Съобщението в „Газет“ обаче го бе изпълнило с надежда. Присви очи и даде воля на въображението си. Не трябваше да се издигне чак толкова високо, за да се види в ролята на барон-земевладелец. Сега, след като чичо му Ръсел Лам бе предал Богу дух, само братовчед му Антъни стоеше между него и титлата.

Младежът се изсмя на глас, тъй като си представи забавна картина. Анджела, сладката малка актриса, която се готвеше да го зареже, сега можеше да бъде примамена отново. Около него щеше да се понесе ароматът на пари, които скоро щяха да бъдат негови, и това щеше да привлече представителките на нежния пол. Парите означаваха власт. И той щеше да се наслаждава на тази власт и да я използва спрямо артистката с ангелско лице.

Нейното поведение също се определяше единствено от личните й интереси. Достатъчно бе да загатне за разкриващите се пред него перспективи, за да я върне в леглото си. А обещанията му щяха да я превърнат в сладострастен ангел. С каква наслада само щеше да я накаже за безразличието й през последните месеци! С какво задоволство щеше да я наблюдава как играе малките си еротични сценки, за да спечели отново благоразположението му.

Бърнард реши, че е крайно време да отиде в Стоук, за да огледа Лам Хол. Облиза нетърпеливо устни.

Денят, в който реши да поднесе своите съболезнования в Лам Хол, бе същият, в който близнаците се отправиха към Грейвзенд.

Господин Бърк съобщи на лейди Рандолф, че някой си Бърнард Лам я очаква в библиотеката. След кратко съвещание двамата решиха, че това може да е само синът на покойния Робърт Лам, за когото Ивлин бе сгодена, преди да пристане на Ръсел.

Розалинд, дребна, хубава жена, която прикриваше възрастта си така успешно, както и проницателността си, влезе в библиотеката, съпроводена от шумоленето на черните си копринени поли. Завари младия Лам да оглежда стаята. Той побърза да се представи и изказа своите съболезнования.

Бързо го прецени. Бърнард Лам бе облечен по последна мода, имаше изискани маниери и красиво лице. Бе на възрастта на Антъни, но изглеждаше прекалено светски. Роз можеше да го определи само с една дума. Лешояд.

Усмихна му се ослепително и заяви с леден глас:

— Ще предам съболезнованията ви на лорд Лам. Той е в най-дълбок траур и не приема посетители.

Икономът влезе в библиотеката, но за изненада на госта не предложи обичайните вино и вафли. Вместо това лейди Рандолф каза:

— Господин Бърк, бихте ли придружили младежа до вратата.

Бърнард Лам пламна от унижение и моментално се закле да си отмъсти. Старата пачавра мислеше, че го е отпратила; никой обаче не можеше да го отпрати така лесно и един ден тя също щеше да се убеди в това. А когато всичко това станеше негово, той с удоволствие щеше да изхвърли вещите й на пътя.

Близнаците нямаха представа къде строеше къщата си Адам Савидж. Съвсем скоро обаче откриха, че всички в Грейвзенд знаеха къде се намира Идънуд. Имението включваше хиляда залесени акра от другата страна на града. Неговата северна граница бе река Темза.

На обширна поляна се издигаше триетажна къща в неокласически стил и, както се стори на Антония, най-красивата, която бе виждала. Навсякъде се движеха работници; дърводелци, зидари и бояджии се трудеха под ръководството на някакъв човек, който държеше в ръцете си нещо подобно на план.

Близнаците слязоха от конете и девойката се запъти към непознатия, докато брат й завързваше животните.

— Извинявайте, че ви прекъсваме. Разбрах, че тази къща строял господин Савидж от Цейлон. Той е нашият настойник и ние естествено сме любопитни. Имате ли нещо против да поразгледаме.

Мъжът се усмихна на красивата посетителка.

— Ни най-малко — отвърна и се вгледа открито в младежа, който бе нейно копие и който се приближи към тях.

— Тази голяма сграда ли е конюшнята? — попита недоверчиво той.

Човекът кимна.

— Бъдете мой гост.

Антъни се отправи натам, а сестра му рече:

— Колко невъзпитано от моя страна. Аз съм Антония, а това е моят близнак, лорд Антъни Лам.

— Приятно ми е, милейди. Позволете да ви се представя. Джеймс Уайът на вашите услуги.

— Да не би известния Джеймс Уайът?

— Джеймс Уайът, архитект — потвърди той, едновременно поласкан и изненадан, че такава красива млада жена знае за него.

Антония се опитваше да сдържи пороя думи, който напираше да се излее.

— Господин Уайът, не мога да повярвам. Аз съм такава почитателка на вашето творчество. Вкъщи имам вашия учебник по архитектура. Вие сте проектирал Пантеона на Оксфорд Роуд. Централната част, свързана с осмоъгълните кули, е копие на Кулата на ветровете в Атина!

Архитектът кимна.

— Поласкан съм. А какво мислите за тази къща?

— Прекрасна е. Господин Савидж сигурно има изключителен вкус.

— Проектът не е негов, а мой. Той купи земята и ми каза да му построя величествен дом, който ще прибави още красота към околната обстановка, а няма да отвлича вниманието от нея. Струва ми се, че Идънуд1 е подходящо име.

— Казал ви е да построите каквото решите, без да се интересува от цената? — възкликна тя, но веднага се изчерви от нетактичния си въпрос.

Уайът се усмихна.

— Замисълът е съвсем нов… полукръгла ниша с дъговидни прозорци, заемаща два етажа от южната страна. Тя образува балкон или малка тераса над главната спалня. Западната страна има романски портик.

— Напълно съм съгласна с вас, че главните стаи трябва да бъдат в досег с външния свят, чрез разкриващите се през прозорците им гледки и достъп до градините през френски прозорци, отварящи се към тях. Ще има ли зимна градина?

— Оставям на вас да решите — отговори той.

Зелените й очи се разшириха от удоволствие.

— В такъв случай — да, непременно, нека вкараме вътре онова, което е навън.

Реши, че господин Савидж трябва да бе невероятно богат и с много голямо семейство, за да се нуждае от такава огромна къща. На коментара й за нуждата от толкова много стаи архитектът се усмихна, трогнат от невинността й.

— Това е къща на силните, на управляващата класа. Притежаването на обширни имения означава власт. Имение с подобни размери ще господства над графството. През миналото столетие съседите и арендаторите щяха да се бият за собственика. В наши дни те ще гласуват за него. Земята води до влизане в редовете на аристокрацията и установяване на нова династия. Тя дава възможност на човек да създава закони.

Антония попиваше всяка негова дума, така че той продължи:

— Величественият дом създава на притежателя си образ, от който се излъчва власт, великолепие, загадъчност и успех. Когато някой си купи имение, къщата, която започне да строи върху него, показва точно към кое ниво на властта се стреми.

— В такъв случай стигам до извода, че господин Савидж възнамерява да управлява света. — Тя се засмя. — Кажете ми, господин Уайът, кои стаи правят къщата на властта?

Архитектът се забавляваше. Не се срещаше често млада дама, съчетаваща интелект с чувство за хумор.

— Стаята за закуска, трапезарията, балната зала, пушалнята, билярдната, библиотеката, стаята за игра на карти, кабинетът, музикалната стая.

Загледана в издигащата се пред нея постройка, Антония отбеляза:

— Трябва да има езеро, плувен басейн, параклис и храм.

— Това зависи от Уилям Кент, който проектира градините.

— Уилям Кент! — възкликна девойката. — Изучила съм всичките му учебници, посветени на естествените паркове.

Джеймс Уайът помисли, че за една млада дама подобни интереси бяха наистина доста странни. В този момент брат й се приближи и заяви:

— Невероятно. В конюшнята има място сигурно за четирийсет-петдесет коня.

— Господин Уайът, иска ми се да дойда пак, за да видя как върви строежът, ако това не ви притеснява — рече Антония.

— За мен ще бъде удоволствие, лейди Лам. Аз не идвам всеки ден, но работниците са постоянно тук. Можете да гледате спокойно.

— Благодаря, сър. За мен беше чест да се запозная с вас.

Джеймс Уайът проследи с поглед двамата, докато се отдалечаваха.

По същото това време конюшнята на лорд Лам очевидно интересуваше Бърнард Лам. Той се скри, за да наблюдава броя на слугите, които работеха там. Видя един мъж да влиза в навеса с каретите и да измъква оттам една от тях, като я тегли за прътите за впрягане на конете. Явно щеше да я мие от калта и да лъска фенерите й.

Бърнард видя, че донесе сам ведрото с вода, вместо да извика някой от ратаите в конюшнята, и стигна до извода, че е сам. Очевидно бе погълнат от работата си и младежът се възползва от това, за да се промъкне вътре. Видя красива двойка впрегатни коне, две други празни отделения и накрая кобила с жребче, както му се стори — мъжко. Присви очи, докато обмисляше припряно какво би могъл да стори. Целта му, разбира се, бе новият лорд Лам да падне по време на езда. Подобен инцидент щеше да разреши проблемите му.

Взе един оглавник и разряза донякъде ремъка му. След това размести главите на гвоздеите от вътрешната страна, така че да бъдат остри и да дразнят главата на коня, където щяха да бъдат сложени. Накрая преряза частично и стремето, и каишките на едно от седлата. Посегна да вземе другото, но видя, че е женско, и го върна на мястото му. Нямаше намерение да наврежда на братовчедка си, поне не засега. Може би момичето бе забогатяло в резултат на смъртта на баща си. По-доброто от това да се ожениш за пари бе само, ако ги наследиш. Никога не я бе виждал естествено, но лицето и фигурата нямаха значение, когато ставаше въпрос за богатство.

Бърнард Лам реши да не се връща в Лондон. Не се заблуждаваше, че лесно ще се отърве от братовчед си. Грейвзенд бе пристанищен град и край кея имаше много странноприемници, където можеше да отседне за няколко дни. Така щеше да има възможност да посещава Лам Хол след мръкване, да се промъква незабелязано, да наблюдава близнаците, за да изучи техните навици и занимания, а и щеше да му осигури време да състави дяволския си план.

Розалинд реши да не уведомява внуците си за посещението на братовчед им Бърнард. В наивността си те можеха да го посрещнат с разтворени обятия. На нея й беше ясно, че той е просто ловец на богатства; модерните му дрехи и изисканите маниери не можеха да я заблудят.

Помнеше, че баща му беше пристрастен към хазарта и разгулния живот, което, разбира се, бе привлякло и дъщеря й Ивлин. Двамата с Робърт бяха неразделни въпреки репутацията му. Какво бе само облекчението й, когато Ив бе пристанала на Ръсел, макар да бе достатъчно интелигентна, за да види, че решаващият фактор бе новонаследената му титла.

Роз въздъхна. Най-добре беше да държи Бърнард Лам по-надалеч. От общуването с него нямаше да се роди друго освен ревност и алчност; най-малкото можеше да повлече и Антъни към тези отвратителни пороци — разгулния живот и най-лошото от всичко — хазарта. Възрастната жена потръпна. По времето, когато близнаците бяха станали на пет години, дъщеря й бе натрупала толкова дългове от игра на комар, че бе невъзможно да бъдат пресметнати. Джорджина, херцогиня Девъншир, бе въвела тази мода, но за разлика от херцога съпругът на Ив не бе един от най-богатите мъже на Англия.

В продължение на година тя бе живяла на ръба на разорението, като приемаше подарените от обожателите си бижута, за да успокои поне малко онези, на които бе задлъжняла, така че когато предложиха на лорд Ръсел административен пост към Ийст Индия Къмпани, тя го бе окуражила да го приеме и преди десет години двамата се бяха отправили към Мадрас, Индия, като по този начин умело бяха избегнали поредния скандал. Тропиците не бяха подходящо място за деца, затова с готовност бе приела предложението на дъщеря си да се премести в Лам Хол, за да се грижи за близнаците и за къщата до завръщането им.

По време на вечерята Антония започна да описва пред баба си онова, което бяха видели същия следобед в Идънуд.

— Този Адам Савидж трябва да има страшно много пари. Ще може да ловува в собственото си имение. Сигурно притежава не по-малко от хиляда акра гори. Къщата е почти готова, но има още много работа по интериора й. На човек му секва дъхът от такова великолепие, нали, Тони?

— Конюшнята ще може да побере петдесет коня — отвърна небрежно юношата, очевидно заинтересуван повече от овнешкото, което си режеше в момента, отколкото от описанието на къщата. — Мисля, че ще успея да убедя без проблеми този Савидж да увеличи сумата на месечната ми издръжка. Той пръска парите, все едно, че са пясък.

— Мм, трябва да е един от онези богаташи, за които съм чела в „Татлър“. Те правят богатство в Индия, после се връщат в Англия със своите хурии и маймунки. Носят шалвари от брокат и тюрбани. Изкупуват нашите богатства, докато царският дворец дава празненства в тяхна чест.

— Иска ми се мама да ни бе казала нещо повече за него в писмото си — промълви замислено Антония.

— Може би тя самата не знае кой знае какво за него — предположи брат й. — Вероятно е бил съдружник на татко.