Прелъстен

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Венецианските магазини и площади бяха пълни с народ, който купуваше последните допълнения към карнавалните си костюми. Витрините привличаха погледите на всяка стъпка и мамеха минувачите със своите маски, домина, фантастични шапки и други украси за глава, с чиято помощ човек можеше да се превърне в дявол, сатир, див звяр или принц.

С наближаването на обеда Антония откри, че дрехите й бяха прекалено дебели. Затова купи семпла бяла рокля от муселин и сламена шапка, с осеяна с бели рози периферия. Когато се върна в своя хотел, ръцете й бяха пълни с женски съкровища, в това число обувки, фина долна риза и чорапи.

Девойката напълни ваната и достави удоволствие на тялото си, като добави пяна с аромат на фрезии. Тананикаше си през цялото време, докато сапунисваше косите си, а след това, увита в синьо-златистите кърпи, излезе да ги изсуши на слънце на балкона.

Чувстваше се прелестно грешна, когато облече фината долна риза и бялата муселинена рокля. Това бяха първите женски дрехи, които слагаше от месеци насам. Разхождаше се из стаята, като се наслаждаваше на милувката на деликатната материя. Божичко, чувстваше се толкова лека, свободна и щастлива, сякаш я бяха пуснали от клетка.

Застанала пред огледалото в позлатена рамка, тя си сложи червило за първи път в живота си. Огледа се и остана поразена. Нямаше и следа от слабия юноша. Тя беше жена! Последния път, когато Антония бе застанала пред огледалото, оттам я бе гледало момиче. Червените устни и черните къдрици правеха зелените й очи да изглеждат огромни. Сведе ресници към бузите си, а после ги повдигна бавно и ирисите й блеснаха като изумруди.

Антония взе шапката. Вече знаеше къде ще ходи. Възнамеряваше да отиде в „Каза Фроло“, за да се увери, че Адам Савидж действително е отседнал там. Утре вечер започваше карнавалът и тя трябваше да измисли план за действие. Щеше да бъде ужасно, ако не успее да установи връзка с него. Не можеше да чака повече, изгаряше от желание да го зърне!

Младото момиче откри с изненада, че този път площадът не беше изпълнен с хора, но след това си спомни, че течеше времето на следобедната почивка. Пресече живописен мост и слезе по няколкото стъпала към канала, за да поговори с един гондолиер.

— „Каза Фроло“? — попита тя.

Той кимна.

— Si donna. — И посочи към другия край на широката лагуна. — Джудека.

Остана доволна, че Канале Гранде я разделяше от Савидж. Пътуването с гондола бе романтично преживяване дори на дневна светлина. Гондолиерът тананикаше откъси от някаква опера, докато караше лодката. Над главите им се носеше звънът на църковните камбани.

Спряха пред Фондаменте делле Цителе, само на няколко стъпки от „Каза Фроло“. Девойката разбра веднага, че настойникът й бе избрал точно този дворец заради прекрасната гледка към Венеция, която се разкриваше.

Тони се разхождаше покрай магазин за антики, като същевременно оглеждаше за някакъв знак за присъствието на Савидж. Тъй като не го откри на тротоарите от двете страни край канала, тя влезе в хотела и огледа подред всички присъстващи във великолепното фоайе.

Антония се разхождаше бавно, като привидно се възхищаваше на покритите с кадифе старинни мебели и на картините с богато украсени рамки. Времето минаваше, а от Адам нямаше никаква следа.

Младата жена реши, че може да възбуди подозренията на персонала, ако остане тук с часове. Забеляза ресторант с малки масички, откъдето можеше да наблюдава влизащите и излизащите в „Каза Фроло“. Бавно изкачи стълбите и се настани на една маса. Когато сервитьорът с бели ръкавици се приближи, Тони произнесе единствената подходяща за случая дума, която знаеше.

— Вино?

— Si, signora. Chianti?

Тя кимна неуверено. Келнерът донесе чашата с червено вино, но то не оправда очакванията й — беше кисело като оцет. Престори се, че отпива от чашата си, докато наблюдаваше любовните срещи на долния етаж.

Внезапно я осени ужасна мисъл. Дали Савидж не беше в леглото с някоя тъмноока венецианка?

Обхвана я паника. Ако го видеше да слиза с елегантна жена, щеше да се почувства съсипана. Трябваше да се маха оттук. Отблъсна назад стола си и в този момент усети насочени към нея погледи.

Вдигна глава и видя трима мъже, които я гледаха внимателно. Първият от тях кимна. Девойката отмести очи към друга маса, откъдето й се усмихна вторият. Тя побърза да погледне в друга посока. В този момент третият мъж повдигна едната си вежда.

Как се осмеляваха да бъдат толкова нахални? Беше ужасена. Не желаеше да привлича мъже, искаше вниманието само на един от тях. На Адам Савидж. На света нямаше друг мъж за нея!

Реши, че ще сгреши, ако стане; просто щеше да стои, докато те си тръгнеха. Сервитьорът се приближи до нея с бележка в таблата. Младото момиче поклати глава и отказа да я приеме. След няколко минути един от господата въздъхна и си тръгна.

В този момент го видя. Един поглед бе достатъчен, за да спре дъхът й. Той влезе в „Каза Фроло“ отвън и беше сам. Сърцето на девойката запърха от щастие. Той беше сам!

Огледа го изпод широката периферия на сламената си шапка. Настойникът й се изкачи до площадката на ресторанта и изчезна в някакъв коридор; вероятно той водеше към стаята му. Не й оставаше нищо друго, освен утре да дойде по-рано и да наблюдава. Той естествено щеше да бъде маскиран, но тя бе сигурна, че ще разпознае силната му, несравнима фигура.

Сърцето й пееше по целия обратен път. Изглеждаше толкова млада, красива и щастлива, че хората се обръщаха след нея. Младата жена спря край магазина с екзотични маски. Заразглежда изложените на витрината, като се чудеше каква маска да си избере.

Намръщи се нерешително. Не искаше нещо неудобно и тежко за носене. Погледът й се спря на манекен, чиято маска бе изрисувана върху лицето му. С цветни линии и няколко пайети бе създадена маска, която не можеше да се свали. Влезе в пълния с народ магазин, чиито продавачи не смогваха да обслужват клиентите. Купи пакетче пайети и лепило за изкуствени бенки. С тях и с помощта на екзотичните гримове щеше да създаде своята маска!

Тони си легна късно; знаеше, че е прекалено възбудена, за да заспи. Когато най-после се унесе, започна да сънува, но сънищата й бяха мрачни и смущаващи. Видя се в някакъв бордей с маска на лицето. Барони, графове, херцози и принцове от цял свят се бяха събрали в този пищен, бляскав салон, олицетворение на упадъка.

Другите жени бяха с добре закръглени форми, разголени в различна степен, а смехът им бе крехък като венециански кристал. Въздухът бе дотолкова натежал от уханието на парфюми, че й бе трудно да диша. Мъжете, всички маскирани, я оглеждаха презрително и очите им проблясваха през цепките на маските.

Трима различни господа я избраха за своя партньорка. Трябваше да премине през тъмния, чувствен лабиринт от стаи и да изпълни с тях всички пози, които пожелаеха. Нямаше представа какво очакваха от нея; знаеше само, че онова, което предстои, е порочно, мрачно и унизително.

Младата жена замръзна от ужас пред първата врата; стори й се, че дръжката изгори дланта й. Но нямаше избор. Повдигна рамене и завъртя дръжката. Изправи се пред леденосини очи, които смразиха душата й.

Тони извика и се събуди.

Седеше в леглото, прегърнала колене. Навън беше тъмно, до утрото имаше още няколко часа. Приглади тежките си копринени коси и потрепери. Не бе нужно да си обяснява този мрачен сън. Съвестта й крещеше, че онова, което е замислила, не е редно!

Беше изключително непочтено една млада, неомъжена дама да се отдава на някой мъж за една нощ. Ха! Това дори не беше любов, а разврат. Бе чисто и просто секс и похот. Кроеше планове да накара Адам Савидж да я прелъсти. Тя беше едно наистина порочно момиче.

Антония се отпусна отново в леглото и се отдаде на прекрасни фантазии. Когато се събуди, слънцето се бе издигнало високо в небето. Това бе най-хубавото утро, което си спомняше. Това бе денят, който беше очаквала през целия си живот!

През по-голямата част от следобеда се къпа и пя в голямата мраморна вана, а след това започна да се облича и гримира.

Когато приключи, се огледа. Беше се превърнала в красива принцеса от вълшебна приказка. Взира се дълго в лицето си, като опитваше да си представи с какъв рисунък щеше да бъде едновременно привлекателна и неузнаваема. Реши да бъде пеперуда. Големите й зелени очи щяха да бъдат „очите“ върху крилата на пеперудата. Младата жена подчерта внимателно с черен прах за вежди и горните, и долните си клепачи. След това използва преливащ в различни нюанси на зеленото грим, като го редуваше със златен цвят, за да изрисува наклонени линии към слепоочията си, а после надолу към скулите, за да изобрази лястовича опашка. С пръчицата за черния прашец очерта деликатни антени върху челото си и на връхчетата им залепи пайети. Ефектът бе зашеметяващ. Не й оставаше друго, освен да излезе на сцената на Венеция и да изиграе ролята си.

Морето все още не бе погълнало слънцето, когато Антония се присъедини към тълпата. Навсякъде цареше веселие, звучеше музика и смях. С издигането на бариерата на маските всички други бариери бяха паднали. Непознати контактуваха с лекота.

Настроението на участниците в карнавала беше приповдигнато. Когато над града се спусна мрак, то премина в невъздържаност. Костюмите и дегизировките бяха ефектни. Някои бяха благоразумни, други — невероятно дръзки. Полуголотата беше нещо обикновено. Различията между половете в много случаи бяха размити почти напълно. Външността на едни бе крещяща, на други — неприлична. Мнозина бяха невъздържани, неколцина — направо груби. Всички бяха опиянени, едни от нощта, а други — от онова, което вече бяха погълнали.

Тони измина същия път от вчера, като се усмихваше в отговор, когато някой господин докосваше с пръсти устните си в знак на одобрение. Вече беше научила, че италианците изразяват възхищението си, когато видят привлекателна жена, и то не само по време на карнавал.

Фоайето на „Каза Фроло“ бе ярко осветено. В ресторанта свиреха музиканти и мелодичните звуци плуваха над танцуващите заедно със серпантини и облаци от конфети. Младата жена оглеждаше всяко лице; търсеше един-единствен мъж в тълпата. Тъй като не го забеляза, започна отново да си пробива път — беше много лесно да го пропусне сред морето от маскирани хора. Най-после се увери, че все още не е слязъл във фоайето на двореца. Реши да се качи на вътрешния балкон, убедена, че апартаментът му е на същия етаж.

Заизкачва мраморните стъпала и в този момент към нея се запъти внушителна фигура. Тя носеше ален тюрбан, украсен с пауново перо. Източната туника бе опъната на широките му рамене. Сърцето й заби по-силно, когато забеляза, че очите на раджата бяха вперени в нея. Разстоянието помежду им се топеше. Затаила дъх, Тони осъзна, че от положението си няколко стъпки над нея, той имаше неограничаван от нищо изглед към гърдите й, изложени на показ от златистия корсаж.

— Синьоре — прошепна тихо, подканящо тя.

— Voi siete bella (Красива си), tesoro (скъпа). Baciami! (Целуни ме). — И той протегна алчно ръка към нея.

Това не беше гласът на Савидж. Зениците на Тони се разшириха уплашено, когато видя, че очите му бяха тъмни.

— Не, не — възкликна тя и се отдръпна.

Реакцията й като че ли го пришпори; непознатият я дръпна и я притисна към себе си, приведе се и приближи устни към нея.

Младата жена се съпротивляваше диво.

— Но, но, но, синьоре, но!

Върху рамото на раджата се облегна бронзова ръка.

— Мисля, че „но“ означава „не“ и на английски, и на италиански.

Антония едва не припадна от облекчение. Не можеше да обърка гласа на Савидж. Макар в момента да бе завоалиран в привидно кадифени, опасни нотки, заплахата бе очевидна.

Раджата падна на колене, тъй като болезненият натиск върху раменете му се увеличи. След това Адам хвана девойката за ръката и я поведе надолу към партера. Тя усети как топлината преминава от дланта му нагоре по ръката й. Настойникът й бе облечен в черно. Полу-маската на черен леопард, която свършваше току над устните му, скриваше белега. От широките му рамене се спускаше черна пелерина. Знаеше, че за нея той представлява далеч по-голяма заплаха от раджата.

— Как да ви се отблагодаря, милорд? — попита задъхано Тони.

— Ще измисля нещо, пеперудке. Ти си англичанка?

Устните й се извиха изящно. Черните ресници запърхаха непосредствено над бузите й, а след това се вдигнаха, за да разкрият светлозелени очи.

— Покровителството си ли ми предлагате, милорд?

— Срещу всичко, освен мен самия, шери.

Макар да бе висока за жена, двамата стояха толкова близко един до друг, че й се наложи да повдигне глава, за да вижда лицето му. Той поднесе ръката й към устните си. При допира на горещите му устни до кожата й Антония усети как цялата й ръка до рамото изтръпна.

— Вие също сте англичанин — промълви тя.

— Може би по рождение, но не и по природа.

— Леопард ли сте по природа?

Младата жена облиза долната си устна с връхчето на езика.

Светлосините очи на Адам потъмняха от желание. Искаше му се да оближе тази сочна, пълна устна, преди да целуне притежателката й.

Тони потрепери; цялото й тяло започваше да гори.

Савидж все още не пускаше ръката й. Бе заинтригуван от нейната красота, младост и националност.

— Имам предложение за вас, милорд.

Колко комично. Не се ли очакваше от него да направи предложение на дамата?

— С огромно удоволствие бих прекарал час-два с вас, шери. Имате ли име?

Тя поклати глава и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре в загадъчна усмивка.

Щеше да целуне тези ъгълчета, след като опустоши чувствената й долна устна. Искаше му се да я вдигне и да я отнесе в леглото на горния етаж, без да губи повече време, тъй като така или иначе точно там щяха да се озоват. Все пак реши да не прибързва. Тя беше много млада. Не трябваше да я плаши още в самото начало.

Сложил ръка на кръста й, Адам я поведе навън, а след това — в едно от любимите си заведения, бар с масички, наредени покрай арковидни прозорци, които гледаха към лагуната. Небето беше тъмнопурпурно, пламъците на свещите примигваха и в напудрените й със златен прашец коси се отразяваха милиони огънчета. Поръча шампанско и за двамата.

После вдигна чашата от венециански кристал.

— Пия за вашата красота и загадъчност, кралице Маб.

Пръстите й си играеха с ръба на чашата й. Значи той също мислеше, че тя изглежда като кралица от приказките.

— И така, какво предложение имахте наум? — изрече снизходително младият мъж.

— Отскубнах се за една нощ от моя опекун. Търся си любовник.

Дори на приглушената светлина забеляза червенината, разпространила се по бузите й. Покри дланта й със своята. Непознатата не видя развеселения блясък в очите му.

— Нека да отгатна. Накарали са ви да се омъжите без любов и затова копнеете да се запознаете с еротичните наслади.

Тя се засмя; точно това бе и неговата цел.

— Никога няма да се омъжа. Обстоятелствата не го позволяват.

Умът му започна да прехвърля пъргаво евентуалните причини. Манастир? Напълно възможно. Родител-инвалид? По-вероятно.

— Никога е доста дълго време. Обстоятелствата се променят. Ако се съглася да ви стана любовник за една нощ, някой ден може да съжалявате горчиво за това.

— Никога! — заяви убедено Антония.

— Какъв опит имате? — попита поразен Савидж.

— Никакъв — отвърна едва чуто тя.

Той стана с намерение да си върви.

— Простете, шери, но това е невъзможно.

— Моля ви, не ме изоставяйте! Аз съм девица, уморена до смърт от това безкрайно продължило състояние. Нима е толкова безсрамно от моя страна да копнея за една нощ на наслада?

— В това изобщо няма нищо срамно, шери. Просто времето, с което разполагаме, е твърде кратко, за да ви доставя удоволствието, което търсите.

— Тогава просто ми разкрийте мистериите на секса.

— Когато мъж разкъса бариерата на едно младо момиче, има кръв и болка. Мъжът все пак изпитва известно удоволствие, но не и жената, уверявам ви.

Очите й се разшириха. На Савидж му се стори, че би могъл да се удави в зелените им дълбини.

— Обичайте ме тази нощ — опита отново да го изкуши тя, като облиза долната си устна.

Слабините му пламнаха. Каза си, че е глупак. Беше си представял изпълнена с удоволствия нощ в обятията на някоя сладострастна жена, която щеше да утоли ненаситното му желание, а вместо това се бе озовал в компанията на млада англичанка, която го умоляваше за мъжествените му услуги.

— На колко години сте? — попита той.

— Се… осемнайсет — прошепна девойката. Лъжата бе очевидна.

Кръвта нахлуваше в долната част на корема му с алармираща мощ и скоро нямаше да може да си намери място от желание. Боже, ако й откажеше, тя щеше да потърси друг. „Не се преструвай, че го правиш, за да я предпазиш“ — обади се някакъв подигравателен глас. Щеше да й даде последна възможност да се оттегли.

— Струва ми се почтено да ви предупредя — тялото и лицето ми са в белези. Ще ви отблъсна.

— Няма такава опасност — заяви тържествено Тони, а ръката й хвана неговата.

— В такъв случай довършете шампанското си, кралица Маб, и да отлитаме. На път съм да открия дали наистина по-блажен е онзи, който дава, а не който получава.

Тази вечер наистина трябваше да изиграе ролята на принца на глупците. Даде си дума, че това щеше да бъде наистина последният път, в който ще се притича на помощ на изпаднала в неволя девица.