Прелъстен

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА

Савидж тичаше към чаените насаждения, които се намираха на около два километра от къщата. Щом стигна до фабриката, видя, че от горните три етажа не бе останало нищо. Бе оцелял само бетоненият първи етаж.

Работниците, наредени в дълга редица, започваща от езерото, си подаваха от ръка на ръка кофи с вода. Чаените храсти по ниските части на склоновете бяха унищожени и овъглени. Пламъците се издигаха все по-нависоко. Мъже и жени рискуваха живота си, за да спасят онова, което бе останало.

Младият мъж изруга. Изкачи забързано ската и нареди на всички, които срещна, да отидат на някое по-безопасно място. Сажди и искри летяха във всички посоки и танцуваха из въздуха като рояци светулки. Миризмата на горящи чаени насаждения бе остра, почти парлива. Тя проникваше в носа, гърлото и дробовете. Този мирис на разрушението щеше винаги да го преследва.

Когато накара и последните работници да слязат от хълмовете, той се присъедини към бригадата с кофите, която се опитваше да спаси останалото от дългата редица навеси със сандъци с чай. Преди да се върне в къщата, Савидж се насочи към каучуковите дървета.

Денвил го пресрещна край сушилнята.

— Успяхте ли да спасите някои от храстите?

Адам поклати глава.

— По-голямата част от пожара е потушен, освен по високите склонове. Той няма да се разпространи насам, дори ако вятърът промени посоката си. Някакъв признак на живот от побърканото копеле, което подпали огъня?

— Да! Един от охраната забелязал човек между каучуковите дървета. Стрелял по него, но той избягал към джунглата.

— Не са ли го хванали? — попита отвратен младият мъж.

— Как да влязат в джунглата посред нощ? — рече с извинителен тон Денвил.

— Е, не мога да ги обвинявам за това — призна Леопардът. — Ще го хвана, не се съмнявай в това, но мисля, че съвсем скоро ще съмне. Охраната да стои на поста си. Онзи може да опита да се промъкне отново.

Изминаха пет часа, преди Савидж да успее да се върне в дома си. Беше три часът сутринта, когато надникна в стаята на Антония. Тя все още спеше непробудно. Баба й също спеше на големия стол край леглото.

Откри Ив да крачи неспокойно в съседното помещение. Той допря предупредително показалец до устните си и тя го последва до просторната дневна.

— Как е Антъни? — осведоми се Адам.

— Господин Бърк е с него. Увери ме, че няма за какво да се тревожа.

Лейди Лам го наблюдаваше с отвращение. Той беше гол до кръста, а по-изцапан човек от него не бе виждала през живота си. Димът и саждите го бяха очернили. Потта бе образувала тъмни вадички. На лицето му имаше засъхнала кръв. Несъмнено щяха да му останат нови белези. Този човек бе прекалено примитивен, прекалено див за нея.

— Ив, между нас няма да се получи нищо.

Тя се поколеба, уплашена да изкаже мислите си. Изсмя се нервно:

— Успя ли изобщо да получиш тази титла?

— Не. Получаването на английска титла се оказа невъзможно.

Ивлин потръпна от облекчение.

— Адам, много съжалявам за „Скокът на леопарда“. Жестоко е човек да измине целия този път, за да види как унищожават плантацията му. — Повдигна рамене. — Дори няма да се върнеш със съпруга.

Той я изгледа съчувствено.

— Влюбен съм в Антония. Ще се оженя за нея утре.

Когато дойде на себе си, Бърнард Лам усети болката в глезена да се разпространява нагоре чак до корема му. Струваше му се, че я чувства дори в главата си. Опита се да освободи крака си от падналите дървесни стволове, стиснали го като в менгеме, но не успя. Очевидно глезенът му се бе подул сериозно.

Адам Савидж се бе отпуснал в басейна, смазан от умора. Десет години къртовски труд бе пратен по дяволите само за няколко часа. Затвори очи. Постепенно стигна до извода, че не бе прокълнат, а благословен. Никой не бе загинал в опустошителните пламъци. Пострадалите щяха да се оправят бързо. Все още имаше земята, нея нищо не можеше да я унищожи. Щеше да построи отново чаената фабрика. И най-важното, Антония спеше жива и здрава под неговия покрив. Изпълни го неописуема радост. Щеше да стане баща. Боговете наистина го бяха благословили.

Глезенът на Бърнард се бе вдървил и той не можеше да понася повече болката. Тя бе обсебила цялото му внимание, така че в продължение на часове не си бе давал сметка какво става наоколо. Сега обаче започваше да го обзема особено усещане, полазиха го тръпки. Кожата му бе студена и лепкава; затрепери. Реши, че трябва да поспи. Щом се развиделеше, щеше да успее да се освободи. Само трябваше да събере достатъчно сили. Затвори очи…

Бърнард се събуди рязко и се опита да седне. Не можеше да помръдне. Крайниците му бяха съвсем безсилни. Погледна тялото си и изпищя, обзет от ужас при вида на отвратителните пиявици, покрили целия му торс.

Внезапно младият мъж осъзна, че го очакваше смъртта. От устата му се изтръгна смразяващ вик.

Адам отвори очи точно в мига, преди сънят да го победи. Слава Богу, че животинският вик му бе напомнил къде се намира. Изскочи от водата; чувстваше се освежен и готов да посрещне новия ден. Странно до каква степен маймунските крясъци можеха да наподобяват човешки.

Лявата му буза бе дълбоко разранена от ноктите на леопарда, затова остави бръснача и повдигна рамене. Поне едната страна на лицето му не беше обезобразена.

Срещна господин Бърк и го покани да закуси с него.

— Как прекара нощта младият Антъни?

— Доста добре, като се има предвид, че само преди няколко часа сте извадили куршум от гърдите му. Промяната в него е поразителна. Последния път, когато го видях, беше още момче. Сега е мъж. Нямам предвид само физически, макар гърбът му да е станал два пъти по-широк от преди. Искам да кажа, че е възмъжал.

— Да работиш на търговски кораб не е като да отидеш на пикник.

— Какво ли не бих дал, за да видя как ще реагира Антония, като го види, но знам, че трябва да оставим близнаците насаме поне за първата им среща. Не съм виждал други толкова близки помежду си деца, но раздялата се отрази прекрасно и на двама им.

— Помоли от мое име свещеника да остане — намигна Савидж. — Днес ще имаме нужда от услугите му.

— Той най-после си легна. През цялото време помага в лечебницата, а нощта бе дяволски трудна и за вас, и за „Скокът на леопарда“.

Младият мъж направи гримаса.

— С усилен труд създадохме това място, с усилен труд и ще го възстановим. Тази екзотична земя е несравнима, тя неизменно се подновява и възражда, както и да я опустошава белият човек.

— И Антъни каза, че ще възстановите всичко. Мисля, че се е влюбил в „Скокът на леопарда“.

В това време Антъни седеше в края на леглото на сестра си и описваше невероятното си спасение.

— Корабът се казваше „Граф Абъргавени“. Всички се били събрали да наблюдават стадо китове, които бурята отклонила от пътя им. На последните слънчеви лъчи някой забелязал жълтата мушама. По-късно ми казаха каква смелост е била необходима, за да ме качат на борда. Спуснали един доброволец с въже над водата и той висял така, докато не успял да ме закачи с кука. Били нужни усилията на десетина моряци, за да ме издърпат на борда. Бил съм в безсъзнание, полуудавен. Това бе щастливият ден за мен, Тони. „Граф Абъргавени“ се бе отправил към Бомбай.

— О, Боже, Тони, нямаш представа как се чувствахме; мислехме, че си се удавил. Съставихме план, за да не позволим Лам Хол да попадне в алчните лапи на братовчед ни.

— Изобщо не ми е минало през ума, че можехте да изгубите Лам Хол. И какво, по дяволите, направихте?

— Аз заех твоето място. Станах лорд Антъни Лам.

Младежът бе ужасен.

— Не ме гледай така! Честно казано, прекарах си дяволски хубаво, докато се представях за млад ерген — поживях си на воля. Напомни ми да ти разкажа повечко по този въпрос някой ден, когато се почувстваш по-силен.

— Ах, малка негоднице, да не искаш да намекнеш, че си била по-мъж от мен?

— Поне направих всичко възможно — отвърна през смях Антония. — Между другото, вече не си приличаме толкова. Покарала ти е брада и си се разширил в раменете.

На свой ред Антъни забеляза леко закръглените й бузи и прекрасните извивки, които се долавяха под нощницата й.

— Ти също си се променила. Направо цъфтиш.

Младата жена се изчерви под настойчивия му поглед. Тихото почукване на вратата ги прекъсна. Появи се Адам. Младежът веднага се изправи.

— Успяхте ли да спасите нещо от плантацията? — попита разтревожено той.

— Чаените насаждения изгоряха, но каучуковите дървета не са засегнати.

— Искам да помогна при възстановяването на щетите — заяви твърдо Антъни с надеждата Савидж да не му припомни, че е ранен.

— Благодаря — признателно отвърна Леопардът.

Тони погледна към сестра си, но тя бе обърнала лице към стената. Очевидно двамата имаха да решават нещо помежду си. Побърза да напусне стаята.

Младата жена остана все така обърната към стената.

— Дойдох да сменя превръзките ти, Тони.

Зелените очи се насочиха веднага към него, блеснали предизвикателно.

— Не смей да ме докосваш! — изсъска тя.

— Трябва да видя дали раните не са се инфектирали.

— И преди ме е мачкал леопард! — заяви непреклонно Антония. — Щом успях да остана жива след онова, което ми причини, значи мога да преживея всичко.

— Тони, тази сутрин казах на майка ти, че те обичам и че ще се оженим днес.

— Няма да има никаква венчавка! Ти си лъжец. Мамил си ме през цялото време, играл си си твоите игрички. Бъди честен поне веднъж. Какво има между теб и майка ми?

— Случилото се помежду ни е още от времето, когато не те познавах, а и, честно казано, Тони, то не е твоя работа. — Леденосините му очи се бяха впили безмилостно в нейните. — Щом стана дума за почтеност, какво ще кажеш за твоята? Ти говориш и действаш така, както ти отърва, само и само да стане така, както ти искаш!

— Това не е вярно — извика младата жена. — Онази измама от моя страна бе необходима.

— Не става дума за нея. — Адам седна на леглото и постави ръка на корема й. — Говоря за тази измама. Това е моето дете. Как смееш да криеш от мен? Трябваше да се венчаем още преди няколко месеца!

— С дете или без дете, но няма да се омъжа за теб — заяви вбесено тя.

Савидж се изправи и се надвеси над нея. Повдигна упоритата й брадичка, така че погледите им се срещнаха.

— Можеш сама да промениш намеренията си или аз да ги променя вместо теб. Изборът е твой — рече в заключение той.

Излезе от стаята разстроен. Тони бе най-влудяващото, най-опърничавото същество, което бе срещал. Обичаше я. Какво, по дяволите, искаше тя от него? Невъзможното, ето това искаше! Как можеше да промени миналото? Реши, че има нужда от помощ.

Намери Роз в стаята за закуска. Тя се запъти веднага към него.

— Адам, толкова съм ти благодарна. Спаси живота и на двамата. Благодаря ти от цялото си сърце.

— Роз, трябва да поговориш с нея. Не иска да има нищо общо с мен.

— Оправи ли нещата с Ив?

Савидж я погледна в очите.

— Разбира се, че ги оправих. Като че ли можех да се оженя за Антония, без да уведомя Ив за намеренията си.

— Адам, Антония мисли, че си бил влюбен в майка й. Още като дете тя трябваше да заема вечно второ място по красота след майка си.

— Та това е абсурдно! Ив никога няма да може да бъде и наполовина толкова жена, колкото Антония. Не съм обичал Ив. Просто мислех, че тя би била подходяща за Идънуд. А и Ив със сигурност не ме е обичала.

— Знам, Адам. Мисля, че дъщеря ми е способна да обича само себе си.

— Трябваше да кажа на Антония, но не исках да я наранявам. Какъв глупак съм бил, да мисля, че ще мога да го запазя в тайна от нея.

— Да, богатият ти опит с жените трябваше да ти подскаже, че Ив ще стори всичко възможно дъщеря й да научи. — Очите й гледаха развеселено; мъжете наистина знаеха толкова малко за онова, което ставаше в главата на една жена. — Дай й време. Сигурна съм, че Антония те обича отчаяно. След няколко месеца ще дойде на себе си.

Младият мъж прокара разсеяно пръсти през косите си.

— Роз, не разполагаме с толкова време. Тони е бременна. Разбрах това едва снощи, когато я превързвах.

Лейди Рандолф постави длан върху ръката му.

— Сигурно имаш да правиш доста неща. Остави поне това на мен.

Леопардът кимна.

— Трябва да открия следите на един чакал.

Розалинд влезе при внучката си, последвана от слугиня, която носеше вода и превръзки.

— Идвам да видя пораженията.

— Роз, не. Сама ще се справя — заяви твърдо младата жена.

— Глупости! Не се дръж така, сякаш си първата жена, която чака дете. Първата бях аз!

— О, Роз, винаги ме разсмиваш. А не би трябвало да се смея; целият ми свят се разби на парченца.

— Антония, в този свят ние или се смеем, или плачем. Във всеки случай очакването на дете е повод за празнуване, а не за траур. Разбира се, раждането на дете извън венчило е противно на общоприетото. А ако пък имаш близнаци, клюкарите направо ще празнуват.

— О, Боже, не говори такива неща! — възкликна Тони.

Защо подобна мисъл изобщо не й бе минала през ума?

— Чакай да те погледна.

Антония се излегна и помогна на баба си да махне превръзките. Раните бяха грозни, но лекарството вече бе започнало да действа. Затова сега не изглеждаха по-зле от обикновени, макар и дълбоки, драскотини.

Роз ги проми внимателно и ги подсуши.

— Вече са започнали да хващат коричка. Мисля, че трябва да ги оставим на въздух. Какво ще кажеш?

— Струва ми се, че си права както обикновено — отговори внучка й.

— В такъв случай мисля, че е най-добре да се омъжиш за Индиън Савидж. Той е прекалено богат улов, за да го оставиш да ти се изплъзне.

— Не го обичам заради парите му!

— Значи все пак го обичаш?

— Не! Отговорът е не! Не го обичам и няма да се омъжа за него.

— Постъпи както смяташ за добре, скъпа. Обикновено така правиш — отговори безгрижно Розалинд.

Щом излезе от стаята, Роз се запъти да търси дъщеря си. Лесно откри стаята й. Ив се бе разположила в леглото с поднос със закуска.

— Може ли да поговорим насаме, Ив?

С царствен жест лейди Лам даде знак на прислугата да напусне спалнята й, а след това се обърна към майка си. Излъчваше студено благоволение.

— Правиш го изключително майсторски. В предишния си живот сигурно си имала роби — рече сухо Розалинд.

— Не бъди уморителна, майко — отвърна тихо младата жена.

— Уморена, скъпа моя, не уморителна. Надявам се си готова да чуеш няколко истини. Ив, уморих се да нося вместо теб твоите отговорности. Майчинството не ти подхождаше особено, затова захвърли близнаците като нежелан багаж. Не мисля, че обичаше Ръсел, и не виждам никакво доказателство, че някога си обичала и децата, тъй като винаги си била напълно обсебена единствено от себе си. Осмелявам се да кажа, че досега успя да провалиш всичко в живота си. Но ти си една от най-големите щастливки на света. Дава ти се повторен шанс. Колко от нас имат подобна възможност?

— Какво искаш да кажеш?

Бузите на Ивлин бяха станали яркочервени. Лейди Рандолф сурово и неумолимо изрече:

— Ще отидеш при Антония и ще я убедиш, че двамата с Адам Савидж никога не сте били близки.

На вратата тихо се почука. Роз я отвори. Беше господин Бърк. Съобразителен както винаги, той се бе върнал в Гавърнмънт Хаус, за да донесе всичко, което можеше да потрябва на дамите.

— Ирландецо Бърк, обичам те — стисна ръката му с признателност Роз.

— Аз също ви обичам, мадам — отвърна искрено икономът и внесе сандъка в спалнята на Ив.