Прелъстен

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Прекарваха заедно всеки миг от деня. Правеха си безкрайни разходки през дълбоките долини и високите хълмове. Енергията на младия мъж бе неизчерпаема и когато Антония се умореше, той я носеше върху раменете си, като се шегуваше.

— Не го правя заради теб, а заради себе си. Като вдигнеш полите си и размахаш тези крака върху раменете ми, започвам да мисля, че съм умрял и съм се пренесъл в рая.

— Ти си самият дявол, дори няма да те пуснат да се доближиш до небето.

— Не злорадствай. Аз те опетних и сега вече и ти си прокълната.

Тони вдигна тъмните си коси и ги остави чувствено да се разпилеят върху раменете й.

— За мен светът вече е изгубен.

— Питам се дали винаги ще се чувстваш така? — промълви със сериозен вид той.

Младата жена потръпна, сякаш от мрака я бяха докоснали с пръст. Отхвърли мрачните усещания. Отказваше дори да мисли за утрешния ден, докато все още имаха днешния… и нощта.

Разхождаха се с каруцата с понито, посещаваха съседните градчета, в които имаше пазар. Един ден Савидж я заведе на пазара на коне в Талоу и й купи прекрасна бяла кобила с копринена грива и опашка.

— Ще я откарам в Идънуд за теб — рече замислено той.

— Идънуд — прошепна с любов и копнеж Антония.

Очевидно той очакваше тя да посещава Идънуд достатъчно често, за да язди, но не я бе поканил да живее там. Не бе й предложил и брак. Побърза да прогони тази мисъл. Нямаше да провали времето, което им оставаше да прекарат тук, като се отдава на напразни желания. Във Венеция бе открила романтичната връзка и преживяване, но в Ирландия бе открила любовта. Беше луда от любов по него.

Адам я наблюдаваше със загадъчно изражение.

— Идънуд! Значи това било. А аз се чудех защо една красива титулувана дама ще дава благоволението си на грозен грубиян като мен. Сега разбирам, че примамката е Идънуд.

— Не е вярно! — възпротиви се бурно младата жена. — Не само Идънуд, а и всичките ти сандъци със злато, имението ти в Цейлон и замъка Блакуотър ме привлякоха.

— Кучка! — изруга той.

Радваше се обаче, че тя обича Идънуд; та то бе олицетворение на лелеяните цял живот мечти. Знаеше точно какво е да харесваш дадено имение. Не бе продал „Скокът на леопарда“ заради всичкия труд и пот, които бе хвърлил в него. Когато нещо се превърнеше в част от човека, той плащаше огромна цена, ако го изгубеше. Можеше да оцелее, но не и да бъде щастлив.

Савидж чувстваше, че Антония вече се бе превърнала в част от него. Като нея нямаше друга. Никога досега не се бе влюбвал, дори не бе желал да се влюби. Защо, по дяволите, всичко трябваше да бъде толкова сложно? Защо тя трябваше да бъде дъщеря на Ив? Вдигна рамене. Сърцето не се съобразяваше с нищо. Не можеше да промени това положение!

Всеки път, като се сетеше за Бърнард Лам, стомахът му се свиваше на топка. Тони се бе намирала в смъртна опасност в продължение на месеци, а той винаги се бе отнасял презрително, щом тя се опитваше да му обясни. Даде си дума, че Бърнард ще бъде първата му грижа, когато се върне в Лондон, което трябваше да стори в най-скоро време.

Бяха се качили на бойниците на Блакоутър, за да наблюдават залеза. От виолетово небето стана алено, а накрая се превърна в златно-червени пламъци.

Леопардът привлече младата жена към себе си и тя облегна глава върху рамото му.

— Блакоутър ни разкрива красотата си, защото това е последната ни нощ тук.

— Утре ли тръгваме? — попита замечтано тя.

— Аз тръгвам утре. Чака ме спешна работа, която зарязах за цяла седмица. Искам да останеш тук още няколко дни. — Обърна я към себе си и прокара пръст по лилавите сенки под очите й. — Почини си добре. Господин Бърк ще те придружи; с него ще бъдеш в безопасност. Аз ще откарам коня ти в Идънуд.

— Господин Бърк знае, че сме любовници. Не мисли, че сме успели да го заблудим.

— Целият замък знае; та ние сме толкова заслепени един от друг.

Макар верният иконом да не бе произнесъл нито дума по този въпрос, Савидж знаеше, че не одобрява скандалното му поведение. Освен това очакваше от него да постъпи благородно. Точно така и щеше да направи. За нещастие благородството изискваше да не се жени за дъщерята, преди да е скъсал с майката.

Дори в съня си Адам усещаше, че вече не бяха слети телом и духом. Отвори очи. Нямаше нужда да опипва леглото, за да се убеди, че бе станала. Когато привикна с предутринния мрак, я видя да стои до прозореца.

Безшумно се измъкна от леглото. Ръцете му я обгърнаха и я обърнаха с лице към него. Намръщи се озадачено. Тя плачеше.

— Тони, не проливай дори и една сълза заради мен, скъпа моя, не я заслужавам.

Младата жена преглътна с усилие. След час, най-много два, той щеше да си тръгне, а все още не бе произнесъл и думичка за любов. Можеше да понесе факта, че не й бе предложил женитба. Невъзможно бе да се очаква мъж като Савидж да играе ролята на предан съпруг. Но любовта. Имаше нужда от любовта му, за да продължи да живее. При положение, че тя го обичаше така дълбоко, така безсрамно, как можеше той да не я обича?

Младият мъж я притисна към себе си; стори й се, че горещият му член изгори корема и бедрата й. Тя се отдръпна инстинктивно.

— Отдай ми се — помоли я той.

Взря се в лицето му. Там не видя изписана любов, а само глад.

— Отдадох ти… всичко.

Адам пъхна ръка под коленете й и я вдигна.

— Позволи ми да ти покажа, че не си.

Целувката им бе необуздана, страстна, дива. После неговите устни се преместиха към шията й, за да боготвори извивките й. Бе само прелюдия към онова, което щеше да прави с гърдите й. Горещият му дъх дразнеше зърната, настръхнали още при първия допир на езика му. Дрезгавият й шепот му доказваше колко чувствителни ги бе направил.

— Кажи ми, че искаш това. Кажи ми, че ти харесва.

— Много го искам, много ми харесва — възкликна тя.

Премина към корема й.

— Кажи ми, че искаш това. Кажи ми, че ти харесва — помоли отново Леопардът.

— Знаеш какво искам и какво харесвам — изрече трескаво тя, като разтвори бедра и ги надигна безсрамно към него.

Тогава я облада с езика си. Антония трепереше неконтролируемо, разбрала, че фантазиите й се бяха превърнали в действителност. Бронзовото му тяло я владееше, беше принудена да му се отдаде. Щеше да експлодира под грубия му език. Бе станала гореща, влажна и хлъзгава в устата му. Искаше това, много й харесваше!

Надвеси се над нея, а след това проникна дълбоко в нея. Животинският вик, изтръгнал се от гърлото му, се сля с нейните стенания, докато тя посрещаше всеки негов тласък, подчиняваше се на всяко изискване на силното му тяло. Достигна до оргазъм така бързо, че за момент изгуби представа за реалността. Тласъкът, който ги доведе до края, бе толкова мощен, та й се стори, че проникна до самото й сърце. Двамата увиснаха край ръба на пропастта, след това се понесоха към върховете, за да се гмурнат в най-тъмните дълбини на чувствеността.

— Сега вече ми отдаде всичко.

Тони бе прекалено отмаляла, за да произнесе дори една дума. Устните му погалиха ухото й.

— Сега е мой ред. Отдавам ти сърцето си. Желая те, обичам те.

Младата жена въздъхна доволно. Бе постигнала недостижимото. Индиън Савидж, великолепният Леопард, бе й признал любовта си. Затвори очи от щастие. Когато ги отвори отново си даде сметка, че Адам бе напълно облечен, готов за тръгване.

Той се приближи до леглото. Антония седна и както бе гола, се притисна в тялото му. Прокара пръсти в дългите му коси.

— Скъпа, ела при мен в Идънуд. Ще направя всичко възможно да бъда там в края на седмицата, но ако все още не съм дошъл, ме изчакай.

Пръстите й очертаха контурите на белега върху устата му. Същата уста, която никога не молеше, а само нареждаше и заповядваше.

— Ще те чакам — прошепна тя.

Толкова прекрасно и женствено бе да изпълнява молбите му.

Две вечери по-късно Адам Савидж седеше в притъмнелия театър и се смееше на Анджела Браун, която прекоси сцената в корсет, чорапи, жартиери и почти нищо друго, за да изпее пиперливите слова на „Ела да угодиш на фантазиите ми“. Завесите още не бяха паднали в края на представлението, когато той се озова в гримьорната й и се престори на изненадан при вида на Бърнард Лам.

— Какво приятно съвпадение. Точно теб исках да видя.

— Савидж! От сто години не съм те виждал. В провинцията ли беше? — попита учтиво Бърнард.

— На няколко пъти — отговори младият мъж.

— Братовчед ми Антъни с теб ли беше? — попита с привидно безразличие младежът.

— Не, беше в Хага по работа. Корабът му пуска котва в Уопинг по-късно тази вечер.

Бърнард се усмихна.

— Спомена, че си искал да ме видиш?

— Да. Ти, изглежда, проявяваш интерес към Анджела и си помислих, че може би ще успеем да се споразумеем за следното: ти да имаш полза да гледаш встрани, когато аз… я вземам под наем от време на време.

Усмивката на младия Лам стана по-широка.

— Защо не още тази нощ?

— Ами, би трябвало да посрещна Тони. Бих могъл да заведа Анджела на вечеря в „Проспект ъф Уитби“.

— Имам по-добра идея. Защо аз да не посрещна братовчед си, а ти да отведеш Анджела на някое място, което ще „угоди по-добре на фантазиите й“? Всъщност защо изобщо не изчезна още преди да се е появила?

— Изключително цивилизована постъпка от твоя страна — да ми я заемеш за една нощ — изрече Савидж.

— За какво са приятелите? — отвърна великодушно Бърнард. — Кое е името на кораба на Тони?

— „Червеният дракон“.

Анджела влезе в гримьорната и вместо изпълващия я с ужас Бърнард завари Савидж. Хвърли се щастливо на врата му.

— Адам! Колко се радвам да те видя.

Той свали ръцете й и без да ги пуска, я прониза със светлосиния си поглед.

— Ще те направя по-богата с пет хиляди лири, ако ми дадеш това, което желая.

Актрисата облиза нетърпеливо устни. Господи, та тя бе готова да му позволи всякакви перверзни безплатно.

— Всичко, което искаш — отвърна тихо тя.

— Искам информация, ангеле мой.

Младата жена примигна от изненада и усети как силните му ръце усилиха натиска си върху нейните.

— По какъв начин заслужи благоволението ти Бърнард Лам, след като няма и пукнат грош и е затънал до шията в дългове?

Госпожица Браун облиза отново устни, този път от страх. Знаеше, че трябва да говори истината.

— Той е наследник на имение и на титла, както знаеш.

— Да бъдеш наследник на някого, който е по-млад от теб, не е кой знае колко обещаваща перспектива.

Анджела прехапа устна. Лам беше жестоко копеле и тя не му дължеше нищо. Бе готова да се хване на бас обаче, че опасният мъж с леденостудените очи и разсеченото от белег лице, който стоеше пред нея, можеше да бъде безкрайно по-жесток, отколкото Бърнард бе мечтал да бъде.

— Непрекъснато стават инциденти — изрече дрезгаво тя.

— Това намек ли е, предположение или подмятане?

— Не — отговори младата жена и изпита облекчение, че ще може да си отмъсти. — Бърнард възнамерява да премахне братовчед си. Вече предизвика няколко инцидента, които се провалиха. Каза, че следващия път ще използва нож. Много е добър с ножовете.

И тя потръпна, неспособна да се въздържи, при спомена за заплахата му да използва острието между краката й.

Адам пусна дланите й и посегна към портфейла си. Беше разбрал страховете й.

— Ако разбере, че съм го натопила, и мен шъ мъ оправи — възкликна актрисата, като несъзнателно премина на жаргон.

Младият мъж повдигна брадичката й.

— Не ти ли предадох? Бърнард си взе довиждане. Тази вечер заминава в провинцията за много дълго време.

След излизането му Анджела се взира дълго време в невероятно голямата купчина пари. Ако Бърнард заминаваше за провинцията, то това явно не бе по негов избор.

Високата тъмна фигура слезе безшумно по стълбичката, а след това се залепи за стената на пристана на Уопинг и като че ли замръзна. Очевидно притежаваше безкрайно търпение. Малко по-нататък бяха пуснали котва няколко големи кораба. Светлините и гласовете от палубите се смесваха, а екипажът на един от плавателните съдове на компанията „Ийст Индиамън“ товареше последните си стоки.

Бърнард Лам забърза, щом зърна корабите; надяваше се, че жертвата му все още не е слязла на сушата. Очите му бяха вперени в надписите по корабите. Сянката го остави да я подмине, а след това, висока и заплашителна, се запъти подире му и стовари някаква тежка сопа на главата му. Адам Савидж едва се сдържа да не размаже черепа му.

Моряк индус се спусна по мостика и се приближи до тях. Без да каже дума, той се наведе и вдигна върху раменете си отпуснатото тяло, а след това се върна отново на кораба си. Не след дълго, Адам също се качи на „Червеният дракон“. До полунощ вече бе прегледал товарите във всички трюмове. Нареди на хората си да оставят Бърнард Лам на остров Мадагаскар.

Всички прекрасни неща, избрани от Антония по време на пътуването им до континента, бяха подредени грижливо в сухите трюмове. Корабът бе прекарал на един от лондонските кейове времето, през което неговият собственик се намираше в Ирландия. Савидж се радваше, че „Червеният дракон“ щеше да отплава със сутрешния отлив, непосредствено преди пристигането на Тони, тъй като в противен случай тя щеше да настоява да огледа всяка кутия и да се увери, че стоката й ще пристигне невредима.

Младият мъж поклати глава и се засмя тихичко на собствената си лудост. Колкото и неприятности да му бе създавала като мъж, то нямаше да бъде нищо в сравнение с онова, което го очакваше сега. Бе благодарен на Бога, че му се бе подчинила поне веднъж и бе останала в Ирландия два дни след него, за да може да се справи с наложителния проблем, наречен Бърнард Лам.

Останала сама в Ирландия, Антония се чувстваше изоставена. Валеше непрекъснато; все едно, че слънцето си бе тръгнало от живота й със заминаването на Адам. Сега, след като вниманието й не бе насочено изцяло към обекта на нейните желания, тя забеляза, че слугите я гледат с неодобрение. Това може би беше дело на въображението й, но й се струваше, че, образно казано, дори господин Бърк бе отстъпил крачка от нея и помежду им се бе образувала благоприлична дистанция, от която лъхаше хлад.

Дъждът не спираше, така че тя не можеше да излезе да се разходи. Опитваше да се разсее, като обикаля из празните помещения на древния замък. Влезе в стаята на Адам и се приближи до прозореца, от който се разкриваше гледка към скалата. Увиснала между небето и земята, така я бе оставил той.

Антония отиде да потърси господин Бърк.

— Приготвям багажа си. Тръгвам днес.

— Да, милейди.

— Не съм хукнала след него — изрече предизвикателно.

— Надявам се да е така, милейди.

Струваше й се, че икономът подчертава скандалното й поведение, като се обръща към нея по този официален начин.

— Няма да ме гледаш с такова презрение, когато стана лейди Блакуотър!

Върху лицето му се изписа изненада.

— Кога ще бъде венчавката, милейди? — попита учтиво.