Прелъстен

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Антония се събуди, потънала в пот. Това се случваше трета нощ подред; същото се отнасяше и за повтарящия се сън. Само след миг осъзна, че беше време да става.

Отметна завивките и потръпна. Съблече влажната от пот риза на Антъни и зарови лице в нея, сякаш се надяваше да почерпи сили от дрехата, носена някога от брат й. Остана така, гола и тръпнеща и прошепна:

— Тони, помогни ми!

Това я поуспокои. Правеше това както за да отмъсти за своя близнак, така и за да се защити, тъй като чувстваше, че Бърнард Лам щеше да отнеме живота й, ако не го изпревареше.

Девойката облече ризата, бричовете, чорапите и ботушите с такива сигурни движения, че сама се изненада. Чувстваше се предопределена от съдбата да стори това. Всичко изглеждаше до такава степен предопределено, че беше спокойна, макар да се страхуваше. Знаеше със сигурност, че нейната съдба е в собствените й ръце. Заключението се налагаше само. Ако не направеше нищо, беше загубена. Ако действаше, щеше да спечели. Всъщност това бе секретът на живота и смъртта.

Тони бе благодарна на Адам Савидж. Той й бе показал, че най-ценното нещо е смелостта. Беше си поставил за цел да направи мъж от нея и бе успял. Антония притежаваше решителността на мъж, силата и твърдостта на мъж. Вярно, че й липсваше физическа сила, но компенсираше това с типичните женска интуиция и остроумие. Бърнард Лам нямаше никакъв шанс.

Възползва се от факта, че настойникът й бе принуден да остане в Идънуд и да забавлява гостите си. Знаеше, че има уговорена среща с Уелския принц и не може да се върне в Лондон.

Антония посети младия Саутхемитън и полковник Дан Макинон. Те бяха участвали в много дуели. Накара ги да се закълнат да пазят тайна и видя как възбудата им нараства. И двамата обичаха риска и опасността.

Трябваше да се спазва установеният от кодекса на дуелите ритуал. Предизвикателството трябваше да идва от онзи, който заема по-високо обществено положение. Сега щяха да посетят опонента на лорд Лам, за да му съобщят времето и мястото и да му предоставят избора на оръжие. Никой не се съмняваше, че Бърнард ще се спре на пистолети.

Беше й трудно да заспи главно защото се страхуваше от съня, затова девойката излива до късно през нощта подозренията и опасенията си върху страниците на дневника. Когато препрочете написаното, тя откри, че бе изброила много повече оплаквания от своя настойник, отколкото от омразния си братовчед. Най-смешното от всичко бе, че тя се възхищаваше почти от всичко в Адам Савидж. А проблемът беше неговият легион от жени.

Най-накрая трябваше да погледне истината в очите и да я признае. Завиждаше им с цялото си същество. Мечтаеше за него, както за нищо друго досега. Искаше Адам да я люби.

Тони взе дългата черна пелерина и я преметна върху ръката си. Щеше да я облече чак когато излезеше от Кързън Стрийт.

Пресече улицата, за да избегне светлината на лампата на ъгъла. Когато тръгна из Грийн Парк, все още беше тъмно като в рог. Побърза да прекоси Стейбъл Ярд Роуд, откъдето Саутхемптън трябваше да я вземе в нает файтон.

Показа се черна карета и девойката пристъпи напред, докато Макинон опъваше юздите, ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Вратичката се отвори и някаква ръка я дръпна вътре. Една от полираните кутии за пистолети на полковника лежеше върху черната кожена седалка, а до нея имаше чанта с шишенца и малки сребърни чашки.

— Това е Кийт, личният лекар на негово височество.

Антония погледна стреснато.

— Помолих те да пазиш дуела в тайна.

— Дявол го взел, благоразумието изисква лекарско присъствие. Това би могло да спаси живота ти, Тони. Ето, пийни си от онова, с чиято помощ може да бъде уплашен дори тигър — рече Саутхемптън и й наля уиски.

Тя поклати глава.

— Ръката ми не трепери изобщо.

Полковникът повдигна рамене и пресуши сребърната чаша.

Пътуването продължи много кратко; на Тони й се струваше, че времето изведнъж е ускорило ход. В един миг започна да се пита дали не сънува. Когато файтонът спря, Саутхемптън й подаде черно домино.

— Ето, сложи го, преди да отвориш вратата, и провери дали виждаш добре през него.

— Защо трябва да нося това нещо? — попита Антония.

— Скъпо момче, това е предпазна мярка. Даваш ли си сметка, че можем да бъдем арестувани за онова, което правим днес? Дуелите са абсолютно незаконни.

Когато излезе и стъпи на Батърси Фийлд, младото момиче бе обхванато от ужас. Затвори очи и си пожела… не, проклета да е, ако пожелае Бърнард Лам да не се появи. Той щеше да дойде. Това бе неговият голям шанс, хвърлянето на зара, с чиято помощ можеше да получи всичко, което искаше. Тя лично щеше да го прати в ада.

Със сърцето си чувстваше, че именно той бе убил, и то най-хладнокръвно, нейния близнак, а сега тя на свой ред щеше да го убие също така хладнокръвно. На полянката отсреща стоеше групичка хора и Тони се запъти към тях, без да се колебае. Разкопча пелерината и остави Саутхемптън да я поеме от раменете й.

Изчака секундантите й да приключат полугласните си договаряния с маскираните мъже от противниковия лагер. Макинон се приближи до нея и попита дали желае да се оттегли. В първия момент въпросът му я смая, но след това си спомни, че това са част от правилата на дуелите.

Вече бе достатъчно светло, за да могат противниците да се виждат. Макинон отвори кутията с пистолетите и другият секундант потвърди, че са заредени.

Две фигури пристъпиха напред, за да изберат оръжието си. Два чифта бляскави очи се срещнаха през цепките на маските си. Омразата в погледите бе толкова силна, че се усещаше във въздуха. След това им казаха да се обърнат с гръб един към друг. Братовчедите насочиха пистолетите си към небето и свалиха предпазителите.

Всичко това бе до болка познато за младата жена; струваше й се, че се наблюдава някъде отстрани. Беше преживявала същите тези мигове вече толкова пъти насън, че знаеше точно какво да очаква. Започна да върви бавно, докато секундантите брояха. На девет се обърна и стреля. Противникът й стори същото. Антония се усмихна мрачно, когато видя, че той постъпи точно според очакванията й.

С дълбоко задоволство видя как Бърнард се свлича на земята. Внезапно към нея се устреми някакъв огромен мъж. Тя примигна, когато една силна ръка я сграбчи за тила и я помъкна към чакащата карета.

И един дълбок, разярен глас обеща:

— Ще те пребия!

Савидж я блъсна върху кожените възглавници толкова грубо и силно, че дъхът й секна. Той се хвърли на срещуположната седалка и заяви:

— Честната ти дума не струва нищо!

Девойката започна да трепери неконтролируемо и зъбите й затракаха. Това бе нормална реакция от дуела. Настойникът й свали пелерината от раменете си и я хвърли към нея, като не преставаше да беснее.

— Ако си го убил, ще отидеш в затвора, а много вероятно — и на бесилото, безразсъден млад глупак такъв!

Тони не отговори. Надяваше се да го е убила. Затворът обаче щеше да разкрие истинската й самоличност. Въпреки това бе убедена, че си заслужава да бъде арестувана; така поне щеше да изпита удовлетворението да знае, че Бърнард Лам никога няма да вземе онова, което се падаше по право на Антъни.

— Безсърдечен дявол такъв! — промърмори Савидж.

— Не бъди лицемер! — избухна Антония. — Аз действах точно така, както би постъпил и ти, ако някой заплашваше да вземе всичко, което притежаваш. Използваш всяка възможност да ми набиваш в главата, че трябвало да бъда мъж. И с теб ли ще трябва да се бия? Дявол го взел, ще го направя, ако се наложи! Ще се опълча срещу целия скапан свят.

Адам долови справедливото възмущение и решителността в гласа на своя повереник и осъзна, че той бе убеден в необходимостта и дори в справедливостта на своите действия. Не можеше да не признае, че да застанеш лице в лице с неприятеля на полето на честта, се изисква смелост.

— Ще те откарам на „Летящия дракон“, а след това ще отида да разбера дали братовчед ти е ранен или мъртъв. Във всеки случай ще трябва да напуснеш страната за известно време. Нямах намерение да отплавам към континента преди края на седмицата, но ти ме принуждаваш.

Настъпи продължително мълчание. Тони бе благодарна за присъствието на своя настойник. Ако само можеше да си поплаче на рамото му, а той да я прегърне и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Успя да промълви дрезгаво:

— Благодаря ти, че се застъпваш за мен, макар да не си убеден в справедливостта на мотивите ми.

— Баща ти беше мой приятел. Ще се опитам да заема мястото му.

Искаше й се да му изкрещи, че не го иска за свой баща. За щастие в този момент пристигнаха на пристанището и каретата спря.

Когато се качиха на клипера. Савидж обяви пред екипажа, че се отправят за Франция с вечерния отлив и каза на готвача да зареди кораба с продукти. При зловещия вид на моряците девойката не можа да сдържи трепета си. Някои от тях явно бяха индуси, други — генуезци, трети — англичани. Несъмнено до един бяха негодници.

Адам отвори вратата към една малка каюта, в която още нямаше койка.

— Това всичко е за теб — заяви той така, сякаш ставаше дума за специалната кралска кабина.

— Няма легло — възпротиви се възмутено Антония.

Настойникът й я изгледа с презрение и се облегна на един от сандъците.

— Ето ти хамак. Бъди благодарен, че не те карам да го окачиш там, където спи целият екипаж.

Изправена пред тази алтернатива, младата жена действително се изпълни с благодарност, че ще има възможност да остане сама.

— Всеки на моите кораби трябва да изкарва прехраната си, но искам днес да не се показваш.

— Благодаря — промълви облекчено Тони.

— Ще отплаваме с вечерния отлив. Утре вече ще можеш да се покажеш на палубата, за да я измиеш.

Девойката го изгледа; не можеше да повярва, че Савидж говори сериозно.

— Роз ще се тревожи. Би ли могъл да я уведомиш, че ще купуваме стока? — попита с надежда Антония, тъй като не смееше да предложи на настойника си да изчака, докато господин Бърк й приготви някакъв багаж.

Младият мъж кимна.

— Да. Ще трябва да се погрижа не само за моите, а и за твоите неща.

Не се и опита да скрие, че бе страшно недоволен от това усложнение.

Савидж издири доктор Кийт. С огромно облекчение научи, че Тони Лам не бе отнел живота на братовчед си и дори не го беше ранил тежко. Само му бе засегнал рамото. Кийт обаче го бе уведомил, че Антъни Лам бе предизвикал скандал, задето се обърнал и стрелял на девет. Това било нечувано, само един страхливец би сторил подобна низост.

— Аз също присъствах — заяви безпристрастно Адам. — Двамата се обърнаха едновременно.

— Това е случайност. Виновен е онзи, който е ранил противника си. Ако пострадалият беше Тони, тогава отлъченият щеше да бъде неговият опонент.

— Скапаният кодекс на благородниците — присмя се Савидж. — Слава Богу, че не съм един от тях!

„Но полагаш всички усилия да получиш титла“ — прошепна някакво подигравателно гласче в главата му. „Тази проклетия не ми е нужна — възпротиви се той. — Правя го заради Ив.“ „Точно това казал и другият Адам — не се отказваше ироничното гласче. — Жената ме изкуши.“

По целия път към банката младият мъж бе мрачен. Донесоха един от сандъците му със скъпоценни камъни и той избра грижливо достатъчно диаманти и бледосини сапфири за направата на огърлица. Пусна ги в кадифена черна торбичка и помоли управителя на банката да върне сандъка в хранилището, след което се отправи към Карлтън Хаус.

Савидж възнамеряваше сериозно да манипулира принц Джордж. Играта бе започнала предишния ден, когато негово височество бе засегнал темата за скъпоценните камъни. Искаше да подари на прекрасната Мария Фицхърбърт бижу, което едновременно да я порази и очарова. Разбира се, и преди бе подарявал скъпи украшения на актрисите, с които се бе отдавал на разврат. Мария обаче бе нещо по-различно за него. Тя бе уважавана жена и следователно той желаеше бижуто за нея да бъде различно. Беше нужно нещо изключително красиво и рядко, за да я накара да отстъпи.

Парите обаче му липсваха. Това бе вечният проблем на Уелския принц. Той беше доверил на Адам, че дължи половин милион лири. Савидж знаеше, че точната сума е шестстотин и петдесет хиляди лири. Джордж беше дочул слуховете, че Леопардът е донесъл скъпоценни камъни от Цейлон, и се надяваше, колкото и безнадеждно да беше, че ще успее да замени нещо срещу тях, както вече беше направил с чистокръвните си коне.

Адам бе заявил полунашега, че не иска друго освен титла.

Негово височество бе поклатил тъжно глава и бе отвърнал, че подобни неща не са в негова власт. Принцът беше дълбоко разочарован заради скъпоценните камъни.

Савидж се усмихна мрачно, докато изкачваше стъпалата към Карлтън Хаус. Знаеше, че на този свят няма нищо недостижимо. Някои неща просто изискваха по-висока цена от други. Когато Джордж видеше скъпоценните камъни, когато ги докоснеше и си представеше колко щяха да приличат на светлосините очи на Мария, щеше да намери начин да ги получи.

Адам прикри веселите огънчета в погледа си, когато негово височество призна, че се съветвал със своя приятел Чарлз Фокс във връзка със сложния въпрос по придобиването на титла. Най-накрая Савидж успя да измъкне скъпоценностите от пръстите на принца и да ги постави обратно в черната кадифена торбичка.

— Ще отсъствам от страната през идните три седмици. Може би до завръщането ми негово височество ще е намерил парите за покупката на скъпоценните камъни. — Залюля торбичката в дланта си. — Мога да получа поне четвърт милион за тях, но на ваша светлост ще ги дам за сто хиляди.

Младият мъж знаеше, че събеседникът му е потънал до такава степен в дългове, че нямаше откъде вече да вземе на заем. Затова пък му даваше три седмици да намери начин да му осигури желаната титла.

Когато пристигна на Кързън Стрийт, Адам се убеди лично, че лейди Рандолф не знае нищо за дуела, затова й съобщи, че Тони заминава с него за Европа и че ще отсъстват около три седмици.

— Ще му приготвя един куфар с багаж. Колко безотговорно от негова страна да излезе, без да вземе нито една дреха освен онова, което носи на гърба си.

— Няма да му трябва нищо изискано. Възнамерявам да го карам да работи, за да плати превоза си. Кажете на Бърк да хвърли само няколко неща в една торба.

Роз го изгледа силно притеснена.

— Господин Савидж… Адам… надявам се не говорите сериозно, че Тони ще трябва да полага физически усилия. Той никога не е бил особено силен. Страхувам се, че не е толкова издръжлив, колкото би трябвало да бъде.

Младият мъж се усмихна.

— Прекалено глезите това момче, мадам. И го подценявате. Докато бяхме в Идънуд, той почисти конюшнята. Физическият труд създава не само мускули, а и силен характер.

Розалинд пребледня.

— Моряците са определено груби и опасни хора. Не мога да си представя, че ще трябва да живее с такива хора.

Адам се опита да я успокои:

— Не се тревожете за него, Розалинд. Взел съм го под крилото си и ще се погрижа да не му се случи нищо лошо. Знайте, че мисля за него като за свой син.

Лейди Рандолф не беше сигурна дали не трябва да му каже, че трябва да мисли за Тони като за своя дъщеря. Вместо това помоли господин Бърк да приготви багажа за внучката й.

Тони откри, че не може да се отпусне. След като се люля непрестанно в продължение на два часа, тя скочи от хамака и започна да се разхожда напред-назад.

Дуелът не бе успял да я спаси от напрегнатостта; фактът, че не знаеше как бе завършил той и трябваше да се крие тук като плъх, я караше да се чувства като в капан. Следващите два часа прекара като крачеше из каютата; времето минаваше бавно. Не беше гладна, устата й бе пресъхнала, а гърлото й гореше. Предпазливо отвори вратата и надникна навън.

Тръгна по коридора и влезе в един от товарните трюмове. Антония подскочи, когато ненадейно чу шум зад себе си. Някакъв дребен, жилав мъж с подобно на пор лице попита:

— Дъ н’би дъ търсиш нещо, момко?

— Ъъъ… просто съм любопитен. Помислих да огледам, ако нямате нищо против, господин?…

— Максуайн, Пади Максуайн. Туй, разбиръ съ, не й моя работа, момко, к’во прайш. Аз съм корабният гутвач. Шъ искаш ли кльопачка?

— Бих пийнал нещо — осмели се да помоли девойката.

Максуайн намигна.

— Всички туй искаме, момко. Ду един! Ила с мен в камбуза.

Тя се опита да поведе разговор.

— Отиваме на континента за стока, която да превозим до Индия. Този кораб май има доста голям трюм.

— Има ощи два, един на кърмата и един на носа. — Готвачът вдигна ръка. — Ни ми казвай к’во мислиш да пренасяш контрабандно, момко, аз съм глух и сляп.

Младата жена последва новия си познат към камбуза. Понечи да заяви, че нямат намерение да пренасят никаква контрабанда, но премълча.

Максуайн й подаде канче с ром.

— Нямате ли вода? — попита девойката.

Готвачът бе видимо ужасен.

— Нивгъж ни съ докосвам ду таквоз нещу. Вудата й за удавниците.

Взе една кана и наля малко в чашата й, за да разреди алкохола в нея. Антония започна да пие бавно течността.

Внезапно в кухнята влязоха десетина мъже и тя побърза да се отдръпне от пътя им, преди да са я съборили. Огледаха подигравателно напудрената й перука и тесни панталони. Тони се готвеше да излезе, когато един от моряците със силен шотландски акцент се обади:

— К’во има, Луксозни панталони? Много си добър, за да ядеш с нас, тъй ли?

— Не, не, разбира се, че не.

— Тогаз си стой на задника. Пади, с к’ва отрова възнамеряваш да напълниш невинните ни търбуси днес?

— Със свински бели бъбречета и марулки — отвърна духовито Максуайн, с което си спечели няколко изхилвания.

— О, аз пък съ нъдявах на тенджерка със сметана.

Всички, с изключение на младата жена се заляха от смях.

— Скапанот’ти лице няма да са спука, ако съ засмейш, дъ знайш, Луксозни панталони.

Готвачът скочи да защитава Антония.

— Благородницит’не гу наричат така, глупако.

— Как викати на оназ работа на жените? — осведоми се тромавият шотландец.

Девойката отпи от рома си.

— К-котенце — прошепна тя с надеждата, че бузите й не са станали аленочервени.

Пади наряза дебели филии хляб и сипа с черпак от рядката яхния в оловни купи с дръжки. Тони натопи хапка хляб и я лапна. Едва не се задави, тъй като в този момент някой я удари силно по гърба. Очевидно сътрапезниците й бяха решили да се шегуват с нея.