Прелъстен

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

„Летящият дракон“ плаваше по познатия си маршрут от устието на река Сома към Сен Валери. Савидж разчете сигналните светлини, които съобщаваха, че в момента пристанището е безопасно. Щом спуснаха мостчето, екипажът започна да разтоварва. Бяха го правили толкова често и вършеха всичко изключително бързо и качествено.

Адам знаеше, че единствено със спокойствие и увереност ще успее да разсее страховете на онези, с които работеше. Парите смениха бързо собствениците си и не след дълго клиперът отново се озова в Ламанша, движейки се с пълна пара към Грейвзенд.

В крайна сметка Антония реши все пак да отиде в Идънуд. Но нямаше да ходи там през уикендите и нямаше да посещава маркиз Блакуотър. Щеше да си побъбри с Джон Бул. Ако някой познаваше миналото на Индиън Савидж, то това със сигурност беше неговият верен приятел и слуга.

Младата жена се усмихна. Джон Бул все още я мислеше за младия лорд Лам. Питаше се как ли щеше да приеме преобразяването й.

Тони изпита чувство на вина, когато съчини пред баба си някаква история, че страда от носталгия по родното си място. Само допреди няколко месеца мразеше лъжците повече от всичко друго. И сега, докато целуваше Роз за довиждане под предлог, че отива в Стоук, тя прибави лъжата към сметката на Адам. Щом излязоха от Лондон, съобщи на Брадшо да кара към Идънуд, а не към Стоук. Почувства се страшно гузна, когато кочияшът примигна и рече, че господин Бърк вече му бил казал да я остави в Идънуд и след това да се връща в Лондон.

Каретата се озова пред великолепния дом на Савидж и Джон Бул се появи начело на цял приветствен комитет от слуги.

— Добре дошли в Идънуд, мемсаб. Негово превъзходителство ме предупреди да ви очаквам. Всичко е готово. Аз съм Джон Бул, иконом на негово превъзходителство.

— Джон Бул, това съм аз, Тони!

Индиецът се поклони официално и кървавочервеният тюрбан почти се допря до коленете му.

— Да, мемсаб. Вие сте лейди Лам, близначката на лорд Лам. Осмелявам се да прибавя, че приликата ви е наистина забележителна!

— Забележителна е, тъй като той съм аз! Просто си събух панталоните и облякох пола.

Джон Бул се обърна величествено към другите слуги и им каза да се прибират.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че лорд Лам е бил скопен?

Младата жена се засмя и взе ръката му в своята.

— Опитвам да ти кажа, че аз съм моя брат Тони.

Той поклати възхитено глава.

— Дегизировката е безупречна. Изглеждате като истинска жена!

Антония се отказа. Стисна дланта му.

— Джон Бул, обожавам те. Надявам се само, че този път няма да се наложи да спя на пода.

— В никакъв случай. Негово превъзходителство нареди да приготвя за лейди Лам стаята в съседство с неговата спалня.

— Сигурна съм, че е така.

Очевидно Савидж бе минавал през Идънуд след завръщането си от Ирландия.

— Значи можете да ползвате стаята на сестра си до нейното пристигане. Честно казано, Тони, бас държа, че тя ще бъде господарката на Идънуд.

Антония подсвирна.

— Индиън Савидж никога не би се обвързал със съпруга.

— О, млади господине, грешите. Негово превъзходителство си търси от доста време съпруга. Нужна му е титулувана дама, която да се превърне във водеща фигура сред висшето общество. Да бъде безупречна домакиня, когато забавлява политическите му приятели. Идънуд е декорът, който създаде за това безценно бижу. Има нужда и от много деца. Възнамерява да създаде династия!

— Джон Бул, ти си истинска златна мина за получаване на информация. Устата ми се напълни със слюнка при мисълта за твоето къри. След като разгледам стаята си, по-точно, стаята на сестра си, ще сляза в кухнята, за да поговорим.

Спалнята бе действително прекрасна. Беше избирала лично абсолютно всичко, с изключение на скъпия копринен индийски килим. Запита се дали Адам Савидж го бе поръчал специално и реши, че точно така бе сторил. Не трябваше никога да допуска грешката да го подценява. Дочу шумолене на коприна и долови екзотичен аромат.

— Киринда, как си?

— Много добре, мемсахиб. Желаете ли да разопаковам багажа ви?

— Не е нужно, освен ако не си любопитна да разгледаш дрехите ми.

— С огромно удоволствие бих разгледала тоалетите ви. Никога няма да мога да си обясня как имахте смелост да носите мъжки дрехи — рече тихо тя.

— Как разбра, че съм жена? — попита Тони.

— По начина, по който гледахте господаря. Аз също го обичам, мемсаб.

Дъхът на Антония секна. Гаден женкар! Завоеванията му бяха цял легион. Е, вече можеше да зачеркне името на Антония Лам от безкрайния си списък.

След като разопаковаха багажа, младата жена слезе в кухнята. Джон Бул я оглеждаше с открито любопитство. След малко накара останалите слуги да излязат от просторното помещение. И се удари по челото.

— Най-после слънцето изгря за мен.

Тони помълча озадачено известно време, после промълви:

— А, загря, искаш да кажеш.

— Загряване, изгряване — каква е разликата?

— В момента ми се изплъзва.

— Проницателността ми подсказва, че ти не си мъж, преоблечен като жена. О, не, не е толкова просто, колкото изглежда.

— Надявам се — промълви едва чуто тя.

— Признай си, през цялото време си била жена.

— Отгатна.

— Никой не може да заблуждава дълго Джон Бул, дори негово превъзходителство.

— Предполагам знаеш за цялата му нелегална дейност?

— А, да. Прекосява Ламанша три пъти седмично. Построи кей тук, на собствената си територия, за „Летящият дракон“. Гръцкият храм там, край реката, всъщност е склад, където реди стоката. Във Франция се подготвя резолюция.

На Антония й призля. Беше отказвала да повярва, че контрабандната дейност на Адам можеше да бъде вредна и дори опасна за хората, но нямаше как повече да се преструва, че не знае. Здравият разум говореше, че незаконните стоки, от които се правеха пари по време на войни и революции, бяха оръжията. Да убиваш хора заради печалбата. Савидж й бе казал, че няма да може да го понесе, и бе напълно прав. Реши да види със собствените си очи какво бе складирано в обширния храм.

Докато наблюдаваше как Джон Бул приготвя вечерята, тя се опита да измъкне от него още информация за господаря му.

— Само ти знаеш срамните тайни от неговото минало.

— А, мемсаб, вършил е неща, очернили душата му. Има нужда от една добра жена, за да го спаси.

И верният тамил я изгледа замислено.

— Ако наистина, търси спасение, го търси по доста странен начин — заяви сухо Тони.

— Странен и прекрасен е начинът, по който действа Леопардът — рече Джон Бул и докосна с благоговение рубина върху чалмата си.

„Отплатата за греха би трябвало да бъде смъртта — помисли си Антония, — но очевидно са скъпоценни камъни, злато, замъци и титли.“ После въздъхна тежко.

— Иска ми се да не беше такова копеле.

— Доколкото знам, родителите му са били женени. Не е незаконороден — защити го верният слуга.

Младата жена се усмихна.

— Не, само извън закона — промълви тя.

Тъй като все още не се бе стъмнило напълно, Тони излезе под претекст, че иска да разгледа градините. Спусна се към гръцкия храм, премина покрай стройните му колони и се повъртя край вратата. Наоколо обаче бе пълно с градинари и слуги, които я следяха крадешком. Подозираше че всъщност бяха пазачи. Освен това на вратата на храма се виждаше здрава ключалка.

Сърцето я заболя при цялата тази красота. Езерото, с неговите черни лебеди и горичките наоколо, пълни с елени и птици, все едно, че бяха част от рая. Но Идънуд имаше и своята змия. Антония обичаше имението със същата страст, както и неговия собственик Адам Савидж, но сърцето й подсказваше, че трябва да се откаже и от двамата.

По време на вечеря настоя и икономът, и Киринда да се хранят с нея. Забавляваше се безкрайно от остротите, които двамата си разменяха неуморно при играта на старата като света борба между половете. Слушаше ги и се смееше заедно с тях, без да долови реална неприязън помежду им. Те живееха под един покрив от толкова дълго и се познаваха толкова добре, че се чувстваха добре един с друг като чифт удобни стари обувки.

Когато се оттегли за през нощта, Тони нямаше намерение да си ляга веднага. Планът й бе около полунощ да се промъкне в гръцкия храм, за да открие какво складираше в него Адам. Снабди се с тъмна пелерина, газена лампа и тежък меден свещник, с който да разбие ключалката.

Късно след полунощ се загърна с пелерината, намали светлинката на газеничето и взе тежкия свещник. От него щеше да стане чудесно оръжие, ако някой се изпречеше на пътя й.

Запъти се надолу по стълбата. В къщата цареше пълна тишина. Премина през френските прозорци, които водеха към градината. Промъкваше се бавно под сянката на дърветата.

Щом стигна до вратата на храма, постави газеничето на земята. В този момент я обзе колебание — не защото беше заключено, а заради онова, което щеше да види вътре. Защо правеше това? Ако се върнеше в леглото си и се престореше, че не знае нищо за контрабандните занимания на Савидж, Идънуд и неговият господар все още щяха да си останат нейни. Взе решение.

Адам Савидж измъкна оръжието от ръката на тъмната сянка, промъкнала се край храма. Остана изумен, когато се озова лице в лице с Тони.

Младата жена се взираше в него, ужасена, че е хваната на местопрестъплението.

Гласът му бе леден като погледа:

— Няма ли да е по-лесно да използваш ключ?

И той вкара някакъв железен ключ в ключалката и отключи тежката порта.

Антония затаи дъх в очакване. Леопардът вдигна фенера, но не затвори след себе си масивната врата. Вместо това пъхна лампата в ръцете й. В това време тя си представяше колко студено щеше да бъде презрението му и колко горещ — гневът.

— Върви си в стаята, госпожице, ние тук имаме работа да вършим.

До ушите й достигнаха стъпките на приближаващите хора и тя побягна към къщата. Свали наметалото с треперещи ръце и започна да крачи из спалнята си. Страхуваше се от онова, което щеше да й стори.

Младата жена облече бялата батистена нощница. Взе четката, застана пред огледалото и въздъхна тежко.

Решеше се бавно; косата й вече бе стигнала до кръста.

Дочу шум край вратата и дишането й се учести, а пулсът й забърза като полудял. Почти подскочи, когато гласът му прозвуча току зад гърба й. Завъртя се, застана пред него и видя, че бе влязъл през вратата, която свързваше нейната стая с неговата.

— Сигурен съм, че имаш причина да ходиш посред нощ в храма. Защо не я сподели с мен?

Гласът му звучеше измамно меко, като тъмно кадифе. Тони реши да признае всичко и да се остави на неговата милост. Така щеше да скъси разстоянието помежду им и щеше да има възможност да го докосне. Винаги досега едно докосване бе достатъчно, за да разпали страстта му.

— Аз… исках да видя пушките… оръжията, които пренасяш контрабандно във Франция — прошепна тя и пристъпи колебливо към него.

— Пушки!

Гласът му разсече въздуха и я накара да спре. Адам я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път. Колко млада изглеждаше. Снежнобялата нощница с малки копченца й придаваше вид на девица. И тя наистина бе затрогващо невинна. Кой знае какъв й се струваше? Опасен, страшен, ужасяващ! Тя май наистина вярваше, че пренася оръжие.

Антония затаи дъх, когато погледът й попадна върху отворения дневник, поставен върху стола, до който стоеше. Савидж го вдигна незабавно.

— Не! Не може да четеш това. То е лично, интимно.

Той го огледа бързо.

— Виждам името си на всяка страница.

— Това са моите мисли за теб. Не можеш да четеш нещо толкова лично. Нямаш право да нахлуваш насила в интимния ми свят!

— Страхуваш се, че ще насиля не само интимния ти свят. Покорно ви моля да седнете, лейди Антония, докато аз се запозная с най-съкровените ви мисли.

Искаше й се да се хвърли върху му и да измъкне дневника от ръцете му, но не смееше. Седна върху елегантния стол и видя с пламнали бузи, как Савидж се отпусна върху другия. Той изпъна напред крака, отмести леденостудения си поглед от нея и започна да чете.

Дневникът бе истинско откровение. Всяка страница започваше с жестоки, очернящи го думи и неизменно завършваше с любовни, почти боготворящи го слова. Онова, което го изуми най-много, бяха злодеянията, които му приписваше. В представата й той беше толкова черен, че Савидж не сдържа усмивката си.

Той беше женкар. Имаше си заложница и си пробиваше път в лондонското общество, като спеше с всички видни дами. И въпреки че според Антония той всеки следобед удостояваше с вниманието на своята мъжественост поне по една видна дама, тя очевидно го обожаваше. Беше лудо влюбена в него и го наричаше с какви ли не имена, задето не й бе предложил брак.

Тони го бе превърнала в романтичен герой, в някакъв тъмен демон, зъл и греховен и въпреки всичко — неустоим. Бедната, очакваше я голямо разочарование.

Остави дневника и пристъпи към младата жена. Тя изписка лекичко, когато я прегърна силно. Викът й му подсказа красноречиво, че това поредно приключение й се нрави. Понесе я към стаята си. Положи я нежно върху огромното легло, после свали ботушите и ризата си. Без да съблича тесните си черни бричове, седна до нея. Прекрасните й зелени очи бяха широко отворени, докато се опитваше да отгатне какво се готвеше да прави с нея този опасен човек. Потрепери, когато ръката му се промъкна дръзко под нощницата й. Младият мъж се задоволи да гали стройните й крака, докато й говореше.

— Тони, знаеш, че съм водил опасен, порочен живот. Не, остави ме да довърша. Ако съдя по дневника, ти си наясно, че аз лъжа, мамя, крада и се занимавам с контрабанда. Нещата, които правя, са отвратителни и неморални. Дейността ми е нелегална, дори престъпна. Нарушавам всички божествени и човешки закони. — Усети я как настръхва. — Знаеш, че съм продажен и користен, но виждам, че това те възбужда.

Ръката му се плъзна нагоре по гладкото й бедро, готова да извърши злата си магия.

— Не! Моля те, не прави това — възкликна Антония и се опита да се измъкне.

— Тони, приятно ми е да бъда гадно копеле, но на теб това ти доставя още по-голямо удоволствие.

Отдели длан от бедрото й и се зае с малките копченца на нощницата.

— Не! Не, не ми доставя! — заяви тя.

— И двамата знаем, че не е така.

Адам се засмя гърлено. Вече бе разкопчал цялата редичка копчета, разтвори батистата и мазолестите му длани обгърнаха шията й.

— Мисълта, че същите ръце, които докосват и най-интимните части на тялото ти, са убивали хора.

Зелените й очи блеснаха от омраза и тревога.

— Савидж, престани с това!

— „Савидж“ — повтори с меден глас той. — Номен ест омен, името е съдбата! Дори само името ми те вълнува. — Смъкна нощницата по раменете й, като се опиваше от нейните гърди. Светлосините му очи я изгаряха като пламъка на свещ. — Белегът на устата ми е толкова зловещ, че те подлудява от желание, когато се докосне до върховете им.

И веднага демонстрира думите си.

От устните на Тони се отрони стон; тя се ужаси от самата себе си.

Дланта му обхвана гръдта й и тя усети как топлината нахлува от неговото тяло в нейното. Устните му се допряха до бузата й и се спряха край ухото й.

— Според мен онова, което те възбужда най-много, е убеждението ти, че съм женкар. Представяш си, че не съм способен да бъда верен на една жена. Мислиш, че съм безпътен, развратен, разюздан…

Антония се разтрепери. Младият мъж усещаше и най-слабия й трепет.

— Винаги е трябвало да бъдеш послушно момиче. Приличаш на девица, както си легнала тук в сладката си бяла нощница. Но когато се озовеш в леглото с мен, можеш да изживееш в действителност фантазиите си за ангела и дявола. Фактът, че съм развратник, ти дава възможност да участваш в безразборните ми връзки. Тъй като имах любовници, ти трябваше да станеш една от тях. Тъй като използвах проститутки, ти искаш да станеш моята проститутка.

Младата жена го удари с всичка сила по лицето. Дръпна нагоре нощницата, за да прикрие гърдите си, и се опита да стане от леглото. Силните му пръсти обхванаха китката й.

— Тони, какво има?

— Похотлива свиня!

Беше задъхана, гневът я задушаваше. Напрегнатият му син поглед не се отделяше от нея.

— Тони, ти не искаш за съпруг някой отегчителен човек, който никога не е престъпвал законите.

— Напротив, искам! Точно такъв искам!

— За Бога, не искаш съпруг, на когото не му стиска да изневери.

— Искам! Именно това искам!

— Огледай се. Всичко това може да бъде твое в замяна на благосклонността ти — продължи да я изкушава.

Гневът й избухна с пълна сила.

— Дръж си показния Идънуд. Ти си най-арогантният, най-подвластният на желанията си мъж. Мислиш, че богатствата ти могат да купят всичко; те обаче не могат да купят мен! За Бога, ти си просто един любител на лукса, украсяваш прислугата си с рубини, спиш върху трон, купуваш си титли.

— Значи излиза, че предпочиташ морален човек?

— Не бих могла да обичам друг! — изрече тържествено тя.

Савидж пусна китката й.

— Обличай се, Тони! Връщаш се с мен в Лондон.

Младата жена се запъти почти тичешком към стаята си. Всичко бе свършило. Беше се отървала на косъм. Беше най-щастливото момиче на света. Ангел-хранителят й явно се грижеше за нея. Хвърли се върху леглото. И от очите й потекоха потоци.

— Да вървят по дяволите всички ангели!