Прелюдия за Фондацията

40

— Това си го биваше! — доволно възкликна Селдън. — Беше значително по-вкусно от храната, дето я донесе Сивоблак.

— Спомни си, че жена му е трябвало да я приготви на бърза ръка и посред нощ — изтъкна Дорс. После, след кратко колебание, прибави: — По-добре да бях казала „съпругата“. В техните уста „жена“ придобива смисъл на притежание, като „моята къща“ или „моята роба“ например. Абсолютно унизително.

— Да, вбесяващо е. Само че те спокойно биха могли да произнесат и „съпруга“ така, че да звучи не по-малко частнособственически. Просто това им е начин на живот и Сестрите като че ли нямат нищо против него. Ние с теб едва ли ще го променим, като им изнасяме лекции. Между другото, гледа ли ги как готвят?

— Да, правеха го така, че изглеждаше много просто. По едно време се усъмних дали ще запомня всичко, което правят, а те ме успокоиха, че не е и необходимо. Можела съм да се задоволя само с подгряване. Доколкото разбрах, при печенето към хляба се добавя някакъв микродериват, който хем кара тестото да втаса, хем придава на изпечения самун хрупкавост и аромат. Има съвсем лек намек за люто, не намираш ли?

— Не мога да кажа, но каквото и да е, не ми стигна. Пък и супата… Позна ли някои от зеленчуците?

— Не.

— А какво беше нарязаното месо? Би ли могла да установиш поне това?

— Мисля, че всъщност не беше нарязано месо. На Сина имаме едно ястие с агнешко и днешното ми напомни за него.

— Положително не е било агнешко.

— Нали ти казах, че се съмнявам дали изобщо е било месо. А и не мисля, че който и да е извън Микоген ще яде такива неща. Сигурна съм, че и императорът не би могъл. Бас държа, че каквото и да продават микогенците, ще е от най-долно качество. Очевидно запазват най-доброто за себе си. Хари, по-добре ще е да не оставаме прекалено дълго тук. Ако свикнем да се храним по тоя начин, никога повече няма да ни харесват ония нещастни манджи навън… — и тя внезапно и високо се разсмя.

Селдън също се посмя от сърце. Отпи още една глътка от плодовия сок, който възбуждаше вкуса повече от всичко друго дето някога му се бе случвало да пие, и каза:

— Знаеш ли, когато Чувек ме доведе в Университета, спряхме в един крайпътен ресторант и ядохме някаква храна, здравата подправена с мая. Вкусът й… Не, вкусът й нямаше никакво значение, но тогава не бих си и помислил, че е възможно микрохраната да изглежда така. Ще ми се Сестрите още да са тук. Би било вежливо да им благодарим.

— Струва ми се, че те напълно съзнаваха какво ще изпитаме. Докато ястието се загряваше, отбелязах колко прекрасно мирише, а те рекоха едва ли не с безразличие, че вкусът му после ще е още по-добър.

— Предполагам, че го е казала по-възрастната.

— Да. Младичката само се изкикоти. Между другото, Хари, те ще се върнат. Ще ми донесат една фуста, за да мога да изляза и да огледам магазините заедно с тях. Дадоха ми да разбера, че ако ще се появявам на обществено място, трябва да си сваля грима. Щели да ми помогнат да си купя няколко фусти с добро качество и да ми покажат къде мога да намеря всевъзможни полуготови ястия; всичко, което след туй съм трябвало да направя, било да ги затопля. Обясниха ми, че благоприличните Сестри никога не биха го сторили, а щели да започнат готвенето от самото начало. Всъщност някои от ястията, които приготвили за нас, също били просто подгрети и те специално се извиниха за това. Не пропуснаха обаче да намекнат, че не може да се очаква от едни туземци да оценят истинския майсторлък в готвенето, така че и просто подгрятата готова храна щяла да ни хареса. Между другото, изглежда приемат като нещо съвсем естествено аз да се занимавам изцяло с пазаруването и готвенето…

— Както казваме у дома, „Когато си на Трантор, прави каквото правят транторианците“.

— Е да, бях сигурна, че в случая отношението ти ще е точно такова.

— Аз съм просто един… туземец — отвърна Селдън.

— Гледай да не ти стане обичайното оправдание — подхвърли с лека усмивка Дорс.

Математикът се облегна назад с приятното усещане за добре напълнен стомах и рече:

— Слушай, ти си от две години на Трантор, така че може би разбираш някои неща, които аз не схващам напълно. Смяташ ли, че тази странна социална система, дето я имат микогенците, е част от свръх-на-ту-ра-лис-тич-ния им мироглед?

— Свръхнатуралистичен ли?

— Да. Не си ли чувала подобно понятие?

— Какво имаш предвид под „Свръхнатуралистичен“?

— Очевидното. Вяра в същества или същности, които са независими от естествените закони — например не са обвързани с този за запазване на енергията или, да речем, с определени характеристики на движението.

— Разбирам. Питаш дали Микоген е религиозна общност.

Беше ред на Селдън да се изненада.

— Религиозна?

— Да. Това е доста архаичен термин, но ние, историците, го използваме. Впрочем нашите проучвания са бъкани с архаични термини. „Религиозен“ не е точен еквивалент на „свръхнатуралистичен“, макар и да съдържа подобно значение. Аз обаче не мога да отговоря на въпроса ти, тъй като никога не съм правила каквото и да било специално проучване на Микоген. Все пак от малкото, което съм видяла от това място, и съдейки по историческите си познания за религията, не бих се изненадала, ако микогенското общество действително има религиозен характер.

— А ще се изненадаш ли, ако микогенските легенди също излязат религиозни?

— Не, мисля, че не.

— И поради това не са възникнали на историческа основа?

— Не е задължително да е тъй. Въпреки изкривяванията и свръхнатуралистичните примеси, ядрото на легендите пак може да си е автентично историческо.

— Аха — кимна Селдън и отново потъна в мислите си.

След известно време Дорс наруши настъпилата тишина.

— Разбираш ли, не е толкова необичайно. На много светове има значителни религиозни влияния. През последните няколко века, откакто империята е станала по-неспокойна, те дори са се засилили. На Сина например поне една четвърт от населението изповядва тритеизъм.

Селдън отново със съжаление осъзна собственото си невежество в областта на историята.

— Имало ли е такива времена — попита той — когато религията е била по-забележителна от днес?

— Разбира се. В добавка непрекъснато избуяват нови разновидности. Микогенската религия, каквато и да е тя, може и да е относително нова и ограничена единствено до самия Микоген. Без основно проучване не бих могла да…

— Дорс, хайде да се върнем към основната идея! Как смяташ, дали жените са по-склонни да бъдат религиозни от мъжете?

Историчката изненадано вдигна вежди.

— Не съм сигурна дали можем да допуснем нещо толкова опростено. — Тя също се позамисли. — Предполагам, че тези елементи от една популация, които имат по-малко участие в материалния свят, са по-склонни да търсят утеха в онова, което наричаш свръхнатурализъм. Говоря за бедните, обезнаследените, обезправените… Доколкото свръхнатурализмът до голяма степен се припокрива с религията, те действително могат да се окажат по-религиозни. Очевидно обаче и в двете посоки съществуват изключения. Мнозина от обезправените може да нямат религия; мнозина от богатите, властващите и задоволените да са силно вярващи…

— А няма ли да съм прав, ако допусна — започна Селдън — че в Микоген, където жените, изглежда, са третирани като получовеци, те ще са по-религиозни от мъжете и по-заинтересувани от легендите, на които държи обществото?

— Не бих заложила живота си на това, Хари, но с готовност ще рискувам седмичния си доход.

— Добре — умислено рече математикът.

Дорс му се усмихна.

— Ето ти още едно късче от твоята психоистория. Правило 47 854-то. Потиснатите са по-религиозни от задоволените.

Той поклати глава.

— Не си прави майтап, Дорс. Знаеш, че не търся отделни правилца, а обобщения. Не искам наличие на религиозност като резултат от стотина специфични условия. Искам нещо, заради което, след като го подложа на обработка чрез някаква система на математизираната логика, да мога да кажа: „Аха, тази група хора ще е склонна да бъде по-религиозна от онази, при условие че се спазват следните критерии… и поради това, когато човечеството се сблъска с такива стимули, то ще реагира с такива и такива действия.“

— Какъв ужас! — възкликна Дорс. — Ти разглеждаш човешките същества като прости механични устройства. Натисни този бутон и ще получиш ето тая гримаса.

— Не, защото едновременно ще се натискат множество бутони, и то с различна сила, и ще се получават толкова много най-разнообразни реакции, че като цяло предвиждането на бъдещето ще добие статистически характер, а отделният човек пак ще си остане свободно действащ.

— Как може да си сигурен в това?

— Не съм сигурен — отвърна троснато Селдън. — Или най-малкото, не го знам. Чувствам, че трябва да е така. Смятам, че нещата би трябвало да са така поставени. Ако успея да открия аксиомите, фундаменталните закони на, тъй да се каже, науката хуманика, и необходимата математическа процедура към нея, ще се сдобия с моята психоистория. Вече съм доказал, че теоретически тя е възможна…

— Но е непрактична, нали?

— Продължавам да го твърдя.

Лека усмивка изкриви устните на Дорс.

— Тогава, Хари, какво всъщност правиш, като търсиш някакво решение на този проблем?

— Не знам. Кълна ти се, че не знам. Само че Четър Чувек ужасно иска да намеря решение и по някаква причина на мен пък ужасно ми се иска да го зарадвам. Той е толкова убедителен…

— Да, зная.

Селдън пусна този коментар покрай ушите си, макар леко да се намръщи. После продължи:

— Чувек твърди, че империята се разпада, че тя ще се сгромоляса, че психоисторията е единствената надежда за спасението й или поне за смекчаването на последствията от това сгромолясване и че без нея човечеството ще бъде унищожено или, най-малкото, ще мине през дълъг период на всеобщи страдания. Той като че ли възлага на мен отговорността за предотвратяването на всичко това. Е, империята положително ще издържи докато съм жив, но ако искам да живея спокойно, трябва да се опитам да сваля тази отговорност от раменете си. Трябва да убедя и него, и себе си, че психоисторията не е практично нещо, че въпреки теорията тя не може да се разработи. Така че се налага да проследявам колкото мога повече нишки и да доказвам, че никоя от тях не води до никъде.

— Нишки ли? Както тази да се върнеш назад във времената, когато обществото е било по-просто, отколкото е сега?

— Много по-малобройно и далеч не тъй сложно.

— И да покажеш, че и в този случай идеята няма практическа стойност?

— Да.

— Само че кой ще ти обрисува този по-ранен свят? Дори ако микогенците имат някаква последователна и непротиворечива картина на праисторическата Галактика, Слънцар Четиринадесети положително не би я описал на един туземец. Никой тук няма да го стори. Това общество е врастнало навътре в себе си — колко пъти вече го повтаряме? — и неговите членове са почти параноично подозрителни към другосветците. Нищо няма да ни кажат.

— Ще трябва да помисля по какъв начин да убедя някои от тях да се разприказват. Например тези Сестри…

— Те дори няма да те чуят, тъй като си мъж, също както Слънцар не чуваше мен. А и да ти проговорят, едва ли ще е нещо повече от зазубрени реплики.

— Все отнякъде трябва да започна.

— Добре де, нека помисля — тръсна глава Дорс. — Четър рече, че се налага винаги да те пазя, и аз го тълкувам в смисъл, че когато мога, трябва да ти помагам. Какво зная за религията? Виждаш ли, това няма нищо общо с моята област. Винаги съм си имала работа с икономически, а не с философски фактори, но човек не може да разцепи историята на спретнати, малки, неприпокриващи се дялове. Например когато имат успех, религиите проявяват тенденция да натрупват богатства, а това би могло да се прояви в сериозно изкривяване на икономическото развитие на дадено общество. Ха, ето ти едно от многобройните правила на човешката история, които ще трябва да изведеш от своите основни закони на хуманиката или както там я нарече. Само че… — Гласът й затихна, защото тя потъна в размисъл.

Математикът внимателно наблюдаваше как зениците й се разшириха, сякаш Дорс се вглеждаше нейде дълбоко в себе си.

Най-накрая младата жена рече:

— Това не е правило без изключения, но ми се струва, че в много случаи една религия има книга или книги от особена важност; такива, които излагат нейните ритуали, нейния възглед за историята, нейната свещена поезия и кой знае още какво. Обикновено тези книги са открити за всички и са средство за прозелитиране8. Понякога обаче са тайни.

— Смяташ ли, че Микоген може да има такива книги?

— Да ти кажа честно — умислено отвърна историчката. — никога не съм чувала за нещо такова. Сигурно щях да зная, ако съществуваха съвсем явно — което означава, че или не съществуват, или ги пазят в тайна. Но и в двата случая ми изглежда, че вероятността да ги видиш ще е нищожно малка.

— Е, поне имам отправна точка — мрачно заяви Селдън.

41

Сестрите се върнаха горе-долу два часа след като Хари и Дорс бяха привършили обяда си.

И двете се усмихваха, а Дъждокапка Четиридесет и трета, по-намусената, подаде на туземката някаква сива фуста, за да я огледа.

— Много е привлекателна — усмихна се широко Дорс и закима с почти стопроцентова искреност. — Харесва ми тая хитроумна бродерия.

— О, това не е нищо особено! — изчурулика Дъждокапка Четиридесет и пета. — Просто една от старите ми дрехи и едва ли ще ти легне добре, понеже си по-висока от мен. За известно време обаче сигурно ще ти свърши работа, а пък дотогава ние ще те заведем в най-добрата фустарница, за да си подбереш няколко, които идеално ти стават и отговарят на вкуса ти. Сама ще видиш.

С малко нервна усмивчица Дъждокапка Четиридесет и трета — без да каже нищо и с поглед, впит в земята — подаде още една бяла фуста на Дорс. Фустата бе прилежно сгъната. Историчката дори не направи опит да я разгъне, а тутакси я прехвърли на Селдън.

— Като съдя по цвета, мисля, че е за теб, Хари.

— Предполагам — рече той — но я върни на Сестрата. Тя не я даде на мен.

— О, Хари — почти безгласно се възпротиви Дорс и леко поклати глава.

— Не — твърдо отвърна математикът. — Не я даде на мен. Върни й я и аз ще изчакам да ми я връчи.

Дорс се поколеба, сетне със свито сърце опита да подаде фустата на Дъждокапка Четиридесет и трета.

Сестрата сложи ръце зад гърба си и се дръпна настрани, а животът сякаш се изцеди от лицето й. Дъждокапка Четиридесет и пета хвърли светкавичен поглед към Селдън, а сетне чевръсто пристъпи към Дъждокапка Четиридесет и трета и я прегърна.

— Стига, Хари — настоя историчката. — Сигурна съм, че на Сестрите не им е разрешено да говорят с мъже, които не са им роднини. Каква полза има да я измъчваш? Тя нищо не може да стори.

— Не ми се вярва — отсече Селдън. — Ако такова правило съществува, то се отнася само до Братята. Много се съмнявам, че изобщо някога е виждала туземец.

Дорс меко попита Дъждокапка Четиридесет и трета:

— Сестро, виждала ли си по-рано туземец или туземка?

Последва дълго колебание, изместено от бавно и отрицателно поклащане на главата.

— Е, видя ли? — разпери ръце ученият. — Ако действително съществува обет за мълчание, той се отнася единствено до Братята. Щяха ли да изпратят тези млади жени — добре, тези Сестри — да се занимават с нас, ако имаше правило, дето да им забранява да разговарят с туземци?

— Хари, възможно е да са мислили, че те ще разговарят само с мен, а аз — с теб.

— Дрън-дрън! Не вярвам и няма да го повярвам. Аз не съм просто някакъв натрапник, а почетен гост на Микоген. Четър Чувек е помолил да се отнасят така с мен и самият Слънцар Четиринадесети ме ескортира дотук. Ще вляза във връзка с този Слънцар и здравата ще му се оплача.

Дъждокапка Четиридесет и пета се разхълца, а Дъждокапка Четиридесет и трета, макар да запази относителната си неподвижност, все пак леко се изчерви.

Дорс се накани отново да възрази, но Селдън я спря с кратък заповеден жест на дясната си ръка, а сетне кръвнишки се втренчи в Дъждокапка Четиридесет и трета.

И най-после тя заговори, без да цвърчи. Вместо това гласът й хрипкаво потрепваше, сякаш трябваше да го насилва да звучи в посоката, където стоеше мъжът, и беше принудена да го върши напук на всичките си инстинкти и желания.

— Не трябва да се оплакваш от нас, туземецо. Няма да е справедливо. Ти ме насилваш да нарушавам обичая на нашите хора. Какво искаш?

Селдън моментално се усмихна обезоръжаващо и протегна ръка.

— Одеянието, което ми донесе. Фустата.

Тя също протегна ръката си и остави дрехата в неговата длан.Математикът леко се поклони и с топъл глас каза:

— Благодаря ти, Сестро — след което хвърли един светкавичен поглед към Дорс, сякаш за да изтъкне: „Виждаш ли?“

Историчката обаче ядно зяпаше встрани.

Докато я разгъваше, той видя, че във фустата няма нищо отличително (очевидно бродерията и украсата бяха предназначени само за женските), но заедно с нея откри и пояс с пискюли, който явно се носеше по някакъв специален начин. Сигурно щеше да го разгадае.

— Ще отида в банята и ще облека това нещо — каза той. — Предполагам, че няма да ми отнеме повече от минута.

Пристъпи в малката стаичка и установи, че вратата не иска да се затвори след него. Дорс също се опитваше да влезе вътре.

— Какво правиш? — яростно изсъска тя, когато и двамата се озоваха в банята. — Ти си бил много жесток човек, Хари! Защо се държиш така с бедната жена?

— Трябваше да я накарам да ме заговори — отвърна раздразнено Селдън. — Разчитам на нея за информация, знаеш го. Съжалявам, че се наложи да бъда жесток, но как иначе бих сломил забраните, които я сковават?

Щом излезе от банята, откри, че Дорс също е облякла фустата си.

Въпреки лисата глава, с която я даряваше шапчицата, и присъщата на дрехата й безформеност, тя все пак изглеждаше твърде привлекателна. Кройката на робата някак си загатваше за фигурата й, без ни най-малко да я разкрива. Поясът й беше по-широк от неговия и с по-различен оттенък на сивото. Нещо повече, отпред той се придържаше чрез две блестящи закопчалки от син камък. Жените, помисли математикът, успяват да се разкрасят и при най-неблагоприятни за това условия.

— Ха така! — с явно задоволство възкликна Дорс. — Сега си досущ като микогенец. Ако не друго, Сестрите ще могат да разведат по магазините и двама ни.

— Да — кимна Селдън — но след туй искам Дъждокапка Четиридесет и трета да ме придружи из микрофермите.

Очите на споменатата Сестра се разшириха и тя бързо отстъпи назад.

— Бих желал да ги видя — спокойно поясни ученият.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо погледна към Дорс.

— Туземко…

Селдън я прекъсна:

— Може би ти нищо не знаеш за фермите, Сестро.

Това, изглежда, закачи оголен нерв. Микогенката високомерно повдигна брадичка и все тъй подчертано се обърна към спътничката му:

— Аз съм работила на микрофермите. Всички Братя и Сестри по едно или друго време работят там.

— Добре тогава, направи с мен една обиколка — настоя Селдън — и нека не започваме спора отново. Аз не съм някой Брат, с когото да ти е забранено да говориш и въобще да имаш някакво вземане-даване. Аз съм туземец и почетен гост. Нося тази шапчица и тази фуста, за да не привличам излишно погледите, но иначе съм учен и докато съм тук, трябва да работя. Не мога да стоя в стаята и да зяпам стените. Искам да видя единственото, което вие притежавате, а останалата част от Галактиката не — вашите микроферми. Мисля, че би следвало да се гордеете, когато ги показвате.

— Гордеем се — рече Дъждокапка Четиридесет и трета, като най-после се обърна към него — и аз ще ти ги покажа. Не смятам обаче, че ще научиш някоя от нашите тайни, ако това целиш. Утре сутрин ще ти покажа микрофермите. Би ми отнело известно време да уредя обиколката.

— Ще изчакам до утре сутринта — сговорчиво отвърна Селдън. — Само че обещаваш, нали? Имам ли честната ти дума?

С явно презрение в гласа си Дъждокапка Четиридесет и трета заяви:

— Аз съм Сестра и правя това, което казвам; ще държа на думата си, дори когато е дадена на туземец.

При последните слова гласът й стана леден, а очите й се разшириха и заблестяха. Математикът се зачуди какво ли й минава през ума в този момент и кой знае защо усети безпокойство.

42

Прекара неспокойна нощ. Като за начало, Дорс обяви, че ще го придружи по време на обиколката, и той енергично възрази.

— Всичко, което целя — обясни й — е да я накарам да говори свободно, да я сблъскам с непозната обстановка — насаме с мъж, та бил той и туземец. След като веднъж е пренебрегнала обичаите, ще й бъде по-лесно да ги наруши и в по-голяма степен. Докато, ако сме заедно, отново ще иска да говори на теб и за мен ще останат само трохите.

— Ами ако в мое отсъствие ти се случи нещо лошо, както стана на Горната страна?

— Какво да ми се случи? Моля те! Искаш ли да ми помогнеш, стой настрани. В противен случай вече нищо няма да правя заедно с теб. Не се шегувам, Дорс. За мен това е страшно важно. Колкото и да те харесвам, не бих искал да ми се пречкаш… за него.

Тя се съгласи с огромно нежелание.

— Тогава поне обещай, че ще се държиш добре с нея!

— Мен ли трябва да пазиш или Дъждокапка? — ухили се Селдън. — Уверявам те, че не съм се отнесъл сурово с микогенката просто за удоволствие, нито пък че в бъдеще ще го направя.

Мисълта за това скарване с Дорс — всъщност първото им скарване — го държа буден през по-голямата част от нощта; както и упорито човъркащото подозрение, че двете Сестри може да не пристигнат сутринта въпреки обещанието на Дъждокапка Четиридесет и трета.

Те обаче дойдоха малко след като приключи с оскъдната си закуска (беше решил да не надебелява заради лакомията си) и тъкмо навличаше фустата, която му пасна отлично и на чийто пояс отдели специално внимание.

Все още с намек за ледени късчета в гласа си Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако си готов, туземецо Селдън, моята сестра ще остане с туземката Венабили — гласът й вече не беше нито чуруликащ, нито хрипкав. Явно през нощта и тя бе положила усилия, упражнявайки се как да разговаря с човек, който е мъж, но не е Брат.

Селдън се запита дали също като него почти не беше спала и отвърна:

— Напълно съм готов.

Половин час по-късно Дъждокапка Четиридесет и трета и Хари Селдън вече се спускаха равнище след равнище. Въпреки че часовникът показваше дневно време, осветлението бе сумрачно и по-мъждиво, отколкото където и да било другаде на Трантор.

Нямаше никаква очевидна причина за това. Изкуственото дневно осветление, което бавно напредваше по транторската сфера, положително вече би трябвало да достигне и до сектор Микоген. Сигурно придържайки се към някакъв примитивен навик, самите микогенци искаха то да е такова. Във всеки случай очите на Селдън неприятно бавно се пригаждаха към позатъмнените околности.

Опитваше се спокойно да гледа минувачите, независимо дали те са Братя или Сестри. Предполагаше, че сигурно вземат него и Дъждокапка Четиридесет и трета за Брат и неговата жена, и че няма да им обърнат особено внимание, стига той да не направи нещо, с което да го привлече.

За беля изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета иска да бъде забелязана. Тя говореше немногословно и на нисък глас, излизащ от почти плътно стиснатите й устни. Ясно бе, че компанията на един мъж, който не би трябвало да е с нея, макар и никой друг да не знаеше този факт, подронва самоувереността й. Селдън бе съвсем сигурен, че ако я помоли да се отпусне, ще я накара да се почувства още по-неловко.

Сега не слизаха с асансьор, а с движещи се платформи, оформени като стълби, и винаги по две — едната отиваше нагоре, а другата се спускаше. Дъждокапка Четиридесет и трета ги наричаше „ескалатори“. Не бе уверен, че добре е схванал думата, тъй като никога по-рано не я бе чувал.

Щом се спуснаха на по-ниските равнища, почувства, че и собственото му психическо напрежение нараства.

Повечето светове притежаваха микроферми и произвеждаха свои собствени микропродукти. На Хеликон Селдън от време на време бе купувал подправки от микрофермите и винаги бе подушвал една и съща миризма, по-точно неприятна воня, от която стомахът му се обръщаше.

Хората, дето работеха там, изглежда не я забелязваха и дори мнозина от посетителите отначало сбърчваха носове, а сетне привикваха. Той обаче винаги си оставаше особено чувствителен към миризмата. Явно очакваше и сега да бъде тормозен от нея. Опита да се успокои с мисълта, че доблестно жертва своето удобство заради необходимостта да се сдобие с информация, но това не попречи на стомаха му да се свие на топка от очакването.

След като загуби бройката на равнищата, които бяха отминали, а въздухът все още изглеждаше съвсем свеж, той попита:

— Кога ще стигнем до микрофермите?

— Вече сме тук.

Ученият дълбоко си пое дъх.

— Не ми мирише… така.

— Да мирише? Какво искаш да кажеш? — Дъждокапка Четиридесет и трета очевидно се обиди достатъчно, за да заговори високо.

— Доколкото имам някакъв опит, те винаги издават особена миризма на гнилоч. Нали разбираш, от тора, от който обикновено се нуждаят бактериите, маята, гъбичките и сапрофитите…

— Доколкото имаш някакъв опит? — гласът на микогенката отново се понижи. — Къде е било това?

— На моя роден свят.

Сестрата изкриви лице от отвращение.

— И твоите хора се въргалят в гъбел9?

Селдън никога преди не бе чувал тази дума, но по погледа и интонацията подразбра какво означава.

— Виж — поясни той — храната не мирише така, когато стане готова за консумация…

— Нашите храни не миришат така никога — прекъсна го Дъждокапка Четиридесет и трета. — Биотехниците ни са разработили идеални щамове. Водораслите растат в най-чиста светлина и внимателно балансирани електролитни разтвори. Сапрофитите виреят върху великолепно комбинирали органични вещества. Формулите и рецептите обаче са нещо, което туземците никога няма да научат. Ето, пристигнахме. Души каквото си щеш! Бас държа, че няма да откриеш нищо отблъскващо. Това е причината нашата храна да се търси в цялата Галактика и дори императорът, както се говори, да не яде друго, макар че ако питаш мен, това е прекалено хубава храна за един туземец, па ако ще и да нарича себе си император!

Изрече последните думи с такъв яд, че изглеждаха като пряко насочени срещу Селдън. После, сякаш боейки се, че може все пак да не го е забелязал, добави:

— Или пък ако нарича себе си почетен гост…

Влязоха в един тесен коридор, от двете страни на който имаше големи вани от дебело стъкло с мътна зеленикава вода, пълна със завихрени, бързорастящи водорасли, които се движеха, подтиквани от силата на газовите мехурчета, преминаващи покрай тях. Селдън реши, че вероятно мехурчетата са богати на въглероден двуокис.

Щедра розова светлина струеше върху ваните, светлина, много по-ярка от онази в коридорите. Той почти несъзнателно отбеляза това.

— Разбира се — сопна се микогенката. — Тези водорасли работят най-добре в червения край на спектъра.

— Предполагам — добави Селдън — че всичко е автоматизирано?

Тя сви устни и не отговори.

— Не виждам наоколо да се тълпят Братя и Сестри — настоя математикът.

— Въпреки това има работа за вършене и те я вършат, макар и да не ги виждаш. Подробностите не са за теб. Не си губи времето да питаш.

— А ти не ми се гневи. Не очаквам да изкопча никакви държавни тайни. Хайде, скъпа. — (Думата просто му се изплъзна.)

Бързо я прихвана за рамото, тъй като Сестрата бе готова да отпраши нанякъде. Остана като закована на място, но Селдън долови как леко потреперва и махна дланта си.

— Просто изглежда така, сякаш е автоматизирано — добави помирително той.

— От това, което изглежда, можеш да правиш каквито си искаш изводи. Въпреки всичко тук има място за човешкия ум и човешката преценка. На всеки Брат и Сестра им се случва за известно време да работят в микрофермите. Някои си го избират за професия.

Сега говореше по-свободно, но за свое учудване забеляза, че лявата й ръка скришом се промъква към дясното рамо и леко потрива мястото, където я бе докоснал… все едно, че я беше ужилило някакво насекомо.

— Фермите се точат на километри — каза тя — но ако свием насам, можеш да видиш част от гъбичната секция.

Тръгнаха напред. Селдън веднага отчете колко чисто е всичко наоколо. Стъклата блестяха. Облицованият с керамични плочки под изглеждаше влажен, макар че когато издебна момента да се наведе и го докосне, се оказа, че не е. Не беше и хлъзгав — освен ако сандалите му (от които големите пръсти на краката стърчаха според микогенската мода) бяха с неплъзгащи се подметки.

Дъждокапка Четиридесет и трета, разбира се, имаше право. Тук-там се мяркаше по някой Брат или Сестра, които работеха мълчаливо, като се взираха в циферблатите, донагласяха параметрите, а понякога се занимаваха и с нещо тъй неквалифицирано като да забърсват праха от оборудването — но винаги изцяло погълнати от онова, което вършеха.

Ученият внимаваше да не попита какво правят, тъй като не искаше да обиди Сестрата, ако се окажеше, че не знае, нито пък да я разгневи, като я принуди да му напомни, че има неща, които той самият не трябва да узнава.

Минаха през една летяща врата и изведнъж долови съвсем лек намек за известна му миризма. Погледна към Дъждокапка Четиридесет и трета, но тя изглежда не я усети, пък и той самият скоро привикна към нея.

Внезапно светлината се промени. Розовият нюанс изчезна, намаля и яркостта. Всичко изглеждаше като в здрач с изключение на местата, където бе оборудването, а там непременно имаше по някой Брат или Сестра. Някои носеха на челата си светещи ленти, блестящи като перли, и във всички посоки Селдън можеше да види малки, блуждаещи насам-натам искрици.

Докато вървяха, той хвърли бърз поглед към профила на водачката си — единственото, по което сега можеше да си прави някакви изводи. По всяко друго време едва ли би се абстрахирал от издутата й лиса глава, лишените от мигли и вежди очи и безцветното й лице. Те сякаш потискаха нейната индивидуалност, правейки я почти невидима. Тук обаче можеше да различи нещо съвсем ново в профила й. Нос, брадичка, пълни устни, правилни черти… Приглушената светлина някак си заглаждаше и смекчаваше голямата плешивина отгоре.

„Ако си пусне коса и я оформи добре — изненадано си помисли Селдън — би могла да е много красива.“

Но след миг се досети, че тя не може да си пусне коса.

Щеше да си остане плешива цял живот.

Защо? Защо е трябвало да й причиняват това? Слънцар бе казал, че се прави с цел всеки микогенец цял живот да не забравя, че е такъв. Нима то бе толкоз важно, та проклятието на обезкосмяването трябваше да се приема като символ или белег за идентичност?

А после, тъй като бе готов да защищава в ума си аргументите и на двете страни, помисли: навикът е втора природа. Ако си свикнал с лисата си глава, би ти прилошало от едната мисъл, че по нея може да израсне коса. Самият той всяка сутрин бръснеше брадата си, отстранявайки всъщност своята фасциална коса, тъй като се чувстваше неуютно и от най-малкото неизбръснато местенце, и въпреки това не възприемаше лицето си като плешиво, нито пък, в какъвто и да било смисъл, за неестествено. Разбира се, винаги когато пожелаеше, би могъл да остави фасциалната си коса да израсне… само че кой знае защо не пожелаваше.

Знаеше, че има светове, на които мъжете не се бръснат; на някои те дори не подрязваха или не оформяха брадата си, а я оставяха да расте на воля. Какво ли биха казали, ако можеха да видят неговото плешиво лице, обезкосмените му бузи, устни и брадичка?

А междувременно продължаваше да върви редом с Дъждокапка Четиридесет и трета — като че ли по безкрайно дълъг маршрут — и тя току го напътваше, хващайки го за лакътя. Струваше му се, че Сестрата постепенно свиква с това, тъй като не отдръпваше бързо ръката си, а понякога я задържаше почти цяла минута.

— Ето! Ела насам! — внезапно възкликна тя.

— Какво е това? — попита Селдън.

Спряха пред малка табла, пълна с топчета, всяко около два сантиметра в диаметър. Един Брат, който явно се грижеше за района и току-що бе оставил там таблата, вдигна въпросително очи.

Дъждокапка Четиридесет и трета тихо каза на спътника си:

— Помоли да ти даде няколко.

Ученият си спомни, че не би могла да заговори един Брат, докато той не стори това, и неуверено помоли:

— Б-братко, може ли да си вземем няколко?

— Вземи си цяла шепа, Братко! — сърдечно отвърна другият.

Селдън взе едно топче и когато го подаде на Дъждокапка Четиридесет и трета, забеляза, че тя вече е приела поканата за своя сметка и е заграбила две пълни шепи.

На пипане топчето беше гладко — като гланцирано. Щом се отдалечиха от ваната и обслужващия я Брат, математикът попита:

— Тези неща за ядене ли са? — след което предпазливо поднесе топчето към носа си.

— Не миришат — сопна му се Сестрата.

— Какво представляват?

— Апетитки. Сурови апетитки. За външния пазар ги ароматизираме по различни начини, но тук, на Микоген, ги ядем само натурални.

Тя пъхна едно топче в устата си и рече:

— Никога не ми стигат.

Селдън предпазливо сложи топчето в своята и усети как то бързо се разтвори и изчезна. За миг устата му се изпълни с течност, която се плъзна сякаш по собствена воля в гърлото.

За миг той застина изумен. Беше леко сладка и, ако е там въпросът, след нея оставаше още по-слаб горчив вкус, но основното усещане му се изплъзна.

— Мога ли да получа още едно? — попита заинтригувано.

— Вземи си половин дузина — протегна му шепата си Дъждокапка. — Няма две със съвсем еднакъв вкус и практически не съдържат калории. Само наслада.

Права беше. Той се опита да задържи вкуса на апетитката в устата си; внимателно да я лизне; да отхапе късче. И най-лекото близваме обаче я унищожаваше. Когато отхапеше парченце, останалата част изчезваше. И всеки вкус бе неопределим и не съвсем същият като предишния.

— Единствената беля е — с щастливо лице съобщи Дъждокапка — че от време на време намираш някоя много необикновена и никога повече не я забравяш, само че и никога вече не успяваш да я вкусиш повторно. Когато бях на девет години, веднъж опитах една… — вълнението внезапно изчезна от лицето й и тя продължи: — Впрочем това е хубаво нещо. Учи те на преходността на светските дела.

„Време е“, помисли си Селдън. Достатъчно дълго бяха бродили безцелно насам-натам. Тя се бе поотпуснала и вече му говореше. Сега разговорът трябваше да стигне до целта си. Сега!

43

— Аз, Сестро — започна той — идвам от свят, който е разположен на открито, както са всички други светове освен Трантор. Дъждът вали или не вали, реките църцорят или преливат от бреговете си, температурата е висока или ниска. Това означава, че посевите може да са добри, а може и да са слаби. Тук обаче околната среда е изцяло под контрол. Реколтата няма друг избор, освен да е изобилна. Колко щастлив е Микоген!

Зачака. Възможните реакции бяха няколко и начинът му на действие щеше да се определи от това какъв отговор би получил.

Сега Дъждокапка Четиридесет и трета вече беседваше съвсем свободно и изглежда нямаше никакви задръжки, свързани с пола му, така че дългата обиколка определено бе изиграла ролята си.

— Не е чак толкова лесно да се контролира околната среда — каза тя. — Понякога се появяват вирусни инфекции, а от време на време има неочаквани и нежелани мутации. Случва се дори цели огромни партиди да се спаружат или да изгубят качествата си.

— Ти ме изумяваш. И какво става тогава?

— Обикновено няма друг изход освен да се унищожат развалените партиди, та дори и тези, за които само се подозира, че може да се развалят. Таблите и ваните трябва изцяло да се стерилизират; понякога даже напълно ги изхвърляме от употреба.

— Значи нещата опират до хирургически действия — отбеляза той. — Изрязвате заболялата тъкан.

— Да.

— А какво правите, за да попречите да се случат подобни неща?

— Какво можем да правим? Непрекъснато проверяваме за всякакви мутации и вируси, както и за евентуално случайно заразяване или изменение на околната среда. Рядкост е да забележим нещо не както трябва, но ако го открием, предприемаме драстични действия. Затова лошите реколти са много редки, а дори и те се отразяват само тук-там, на отделни участъци. През най-лошата година, която някога сме имали, добивът е бил само двадесет процента под средния — макар това да се е оказало достатъчно, за да ни създаде трудности. Проблемът е, че дори и най-грижливото прогнозиране и хитроумно проектираните компютърни програми не могат винаги да предскажат онова, което е непредсказуемо по самата си същност.

(Селдън усети как по тялото му премина неволна тръпка. Звучеше тъй, сякаш говори за психоисторията — ала Сестрата говореше само за микрофермерската продукция на една малка част от човечеството; докато той самият се опитваше да обхване цялата могъща Галактическа империя във всяка една от многобройните й дейности.)

Естествено почувства се обезсърчен и понечи да възрази:

— Сигурно не всичко е непредсказуемо. Има сили, които ни напътстват и се грижат за нас.

Тя сякаш се вцепени. После изцяло се обърна към него — може би за да го разгадае, да го изследва очи в очи с пронизващ поглед, с удивление.

Но всичко, което рече, бе:

— Какво каза?

Селдън се почувства неловко.

— Струва ми се, че като говорим за вируси и мутации, имам предвид естественото, явленията, които се подчиняват на природните закони. Но нали това оставя настрани свръхестественото? Отхвърля онова, дето не се подчинява на тези закони и поради това може да ги контролира.

Сестрата продължаваше да го изпива с поглед, сякаш той внезапно бе заговорил на някакъв далечен, непознат диалект. И отново промълви, този път полушепнешком:

— Какво?

Трябваше да продължи, запъвайки на непривичните думи, които донякъде го разстройваха:

— Вие сигурно се обръщате към някоя велика същност, към някакъв велик дух, някой… не знам как да го нарека!

С глас, който си оставаше тих, макар и да бе преминал в по-високите регистри, тя заяви:

— Така си и мислех. Мислех си, че точно това имаш предвид, но не можех да повярвам. Ти ни обвиняваш, че имаме религия. Защо не рече тъй? Защо не използваш думата?

Зачака да получи отговор и Селдън, леко засрамен от атаката, отвърна:

— Защото това не е дума, която аз използвам. Предпочитам „свръхнатурализъм“.

— Наричай я както си щеш! Това си е религия, а ние нямаме такава. Религията е за туземците, за гъмжащата паплач…

Спря, за да преглътне, сякаш едва не се бе задавила, и сега вече отново се владееше. Бавно и някак си приглушено добави:

— Ние не сме религиозни хора. Нашето царство е от тази Галактика и винаги е било в нея. Ако ти имаш религия…

Математикът се почувства в капан. Не бе разчитал на подобен обрат. Вдигна примирително ръка.

— Не истинска. Аз съм математик и моето царство е също от тази Галактика. Само поради непреклонността на обичаите ви си помислих, че вашето царство…

— Хич не си го мисли, туземецо! Ако обичаите ни са непреклонни, то е защото сме милиони, заобиколени от милиарди милиони. По един милиард от вас за всекиго от нас. Трябва някак си да се бележим така, че ние, скъпоценните неколцина, да не се загубим сред вашите рояци и орди. Трябва да се отличаваме по липсата на коса, по дрехите, по своето поведение, по начина ни на живот… Трябва да знаем кои сме и да сме сигурни, че вие, туземците, също знаете кои сте. Трудим се във фермите си, за да бъдем ценни във вашите очи и по този начин да сме сигурни, че ще ни оставите на мира. Това е всичко, което искаме от вас — да ни оставите на мира.

— Нямам никакво намерение да ти навредя, Сестро, нито пък да сторя зло на който и да било от твоите хора! Търся единствено знанието — тук, както и навсякъде другаде.

— Затова ли ни обиждаш, като разпитваш за нашата религия, сякаш някога сме призовавали тайнствен и невеществен дух да свърши вместо нас онова, което сами не можем да направим?

— Има много хора, много светове, които под една или друга форма вярват в свръхнатурализма или, ако думата ти харесва повече, в религията. Можем да не се съгласяваме с тях за едно или друго, но е не по-малко вероятно да не сме прави в своето неверие, отколкото те да грешат поради своята вяра. Във всеки случай в подобни вярвания няма нищо срамно и моите въпроси не бяха замислени като оскърбления.

Тя обаче явно не се помиряваше толкова лесно.

— Религия! — натърти ядно. — Нямаме никаква нужда от нея.

Настроението на Селдън, което по време на този разговор затъваше все по-надолу, стигна дъното. Цялата идея, цялата експедиция с Дъждокапка Четиридесет и трета се бе оказала залудо.

Само че микогенката не спря дотук.

— Ние имаме нещо по-добро. Имаме история.

И настроението на учения мигом се оправи дотолкова, че той дори се усмихна.