Прелюдия за Фондацията

30

Когато Селдън се събуди, откри, че нечие лице се вглежда сериозно в неговото. За миг той се намръщи като бухал, а сетне промърмори:

— Чувек?

Журналистът едва-едва се усмихна.

— Значи ме помниш?

— Беше само за ден, и то преди близо два месеца, но те помня. Значи не са те арестували и с нищо не…

— Както виждаш, жив и здрав съм, макар че — и той хвърли бърз поглед към Дорс, която стоеше встрани — не ми беше много лесно да дойда.

— Радвам се да те видя. Впрочем имаш ли нещо против? — Селдън посочи към банята.

— Оправи се, закуси. — кимна Чувек.

Гостът не сподели закуската му. Нито пък Дорс. Не обелиха и дума, докато той хапваше. Чувек, без да си дава зор, прехвърли един книгофилм. Дорс критично си поогледа ноктите, а след това извади микрокомпютър и започна да си води някакви бележки с електронната писалка.

Селдън ги наблюдаваше умислено и изобщо не се опита да начене разговор. Настъпилата тишина може би отговаряше на някаква характерна транторианска необщителност при посещение на болен. Естествено сега се чувстваше съвсем нормално, ала те може би не го осъзнаваха.

Чувек проговори едва след като той изяде последния залък и изпи последната капка мляко (с чийто вкус очевидно бе посвикнал, тъй като вече не му се струваше толкова странно).

— Селдън, как си? — попита Чувек.

— Съвсем добре, приятелю. Във всеки случай достатъчно добре, за да съм на крак.

— Радвам се да го чуя — сухо отрони журналистът. — Дорс Венабили е много виновна, загдето е позволила да стане така.

Ученият се намръщи.

— Не. Аз настоях да се кача на Горната страна.

— Тя обаче би трябвало на всяка цена да се качи заедно с теб.

— Казах й, че не искам да идва с мен.

— Не е вярно, Хари — обади се жената. — Недей да ме защищаваш с галантни лъжи.

Селдън се ядоса.

— И не забравяй, че въпреки многото пречки Дорс също се качи на Горната страна след мен и определено ми спаси живота. Това ни най-малко не е изопачаване на истината. Взе ли го предвид при твоята преценка?

Историчката отново го прекъсна, очевидно изпаднала в неловко положение:

— Моля те, Хари. Четър Чувек е абсолютно прав да смята, че аз не биваше да те оставям да се качиш на Горната страна или поне трябваше да дойда с теб. А иначе той похвали по-нататъшните ми действия.

— Както и да е — рече Чувек — вече е минало и можем да го забравим. Селдън, дай да поговорим за онова, което се случи горе.

Математикът се озърна и предпазливо попита:

— Дали е безопасно?

— Дорс е поставила тази стая под изкривяващо поле — усмихна се гостът. — Напълно съм сигурен, че ако в Университета има макар и само един имперски агент, той няма да знае как да проникне през него. Ти май си доста мнителен човек, а?

— Изобщо не ми е в природата — възрази Селдън — но като те слушах в парка и след това… Бих казал, че ти пък си доста убедителен човек, Чувек. Преди още да си свършил, Ето Демерцел ми се мяркаше във всяка сянка.

— Понякога си мисля, че той може да съм аз самият — мрачно потвърди журналистът.

— Ако беше тъй — ухили се Хари — положително нямаше да разбера. Как изглежда първият министър?

— Едва ли има значение. Не би го видял, преди Демерцел да го пожелае, а дотогава, струва ми се, всичко вече ще е свършило — именно това трябва да предотвратим. Дай да поразчепкаме онзи вертопланер, от който си се крил.

— Както вече го казах, Чувек, ти ме накара да се страхувам едва ли не до смърт от Демерцел. Още щом видях вертопланера, реших, че той ме преследва, че като съм се качил на Горната страна, съм излязъл извън защитната зона на Стрилингския университет, а те са ме подмамили там с единствената цел да ме отвлекат без затруднения.

Намеси се Дорс:

— От друга страна, Леген…

— Той снощи не беше ли тук? — бързо запита Селдън.

— Беше, не си ли спомняш?

— Смътно. Бях ужасно уморен. Всичко ми е като в мъгла.

— Е, снощи Леген каза, че вертопланерът е бил просто някакъв метеорологичен въздушен кораб от друга секция. Съвсем обикновен и съвършено безобиден.

— Какво? — стъписа се Селдън. — Не вярвам!

— Сега въпросът е: „Защо не вярваш?“ — продължи хода на мислите му Чувек. — Имаше ли във вертопланера нещо, което да те е накарало да смяташ, че е опасен? Нещо по-особено, а не просто подмолна подозрителност, която аз съм ти натикал в мозъка?

Селдън захапа долната си устна и се замисли.

— Действията му. Изглеждаше така, сякаш подава предната си част под облачната покривка и търси нещо, а сетне се появява на друго място по съвсем същия начин, после на трето… и така нататък. Като че ли методично обхождаше Горната страна сектор по сектор и постепенно се насочваше към мен.

— Май се опитваш да го персонифицираш — недоволно рече журналистът. — Възприел си го като някакво странно животно, което те търси. А той естествено не е такова животно. Той си е просто един въздушен кораб и ако наистина е бил метеорологичен, действията му са съвършено нормални и безобидни.

— На мен не ми изглеждаше така — възрази Селдън.

— Сигурен съм, че не ти е изглеждало — кимна Чувек — но на практика ние нищо не знаем. Твоята убеденост, че си бил в опасност, не е повече от едно допускане. Настояването на Леген, че си видял метеорологичен летателен апарат, също е само допускане…

— Няма да повярвам, че е било напълно невинно събитие — заинати се математикът.

— Е, в такъв случай — заяви Чувек — нека предположим най-лошото. Летателният апарат е дошъл, за да те открие. Откъде човекът, който го е изпратил, ще знае какво трябва да търси?

— Аз попитах доктор Леген — намеси се в разговора Дорс — дали в доклада си за предстоящата метеорологична акция е включил информация, че Хари ще бъде с групата. При нормално развитие на нещата не би имало никаква причина да го стори и той действително отрече да го е правил, като доста се изненада от въпроса ми. Склонна съм да му вярвам.

— Не бързай толкова — замислено каза Чувек. — Нима не би го отрекъл във всички случаи? По-добре се запитай защо е позволил на Селдън да иде с тях. Знаем, че първоначално е възразил, ала сетне е отстъпил без много-много разправии. А това, струва ми се, не е твърде характерно за него.

Дорс се поначумери.

— Излиза така, като че ли той е нагласил цялата работа. Възможно е да е разрешил на Хари да се присъедини само за да го постави в положение, при което ще могат да го заловят. Не е изключено да е получил някакви заповеди в това отношение. Освен туй можем да твърдим, че е подкокоросал своята стажантка Клауция да привлече вниманието му и да го отведе надалеч от групата, за да го изолира. Това обяснява странната липса на загриженост у доктор Леген, че Хари отсъства, когато е дошло време да слизат долу. Тогава той би настоявал, че математикът си е тръгнал по-рано — нещо, което е напълно възможно, тъй като най-подробно му е показал как може да слезе сам. Така се обяснява и нежеланието му да се качи повторно горе, за да го търси, понеже не би искал да си губи времето за човек, който не може да бъде открит…

Чувек, който я слушаше внимателно, възрази:

— Ти повдигна интересно обвинение срещу Леген, но нека и него не приемаме с прекалена готовност. Все пак накрая се е качил с теб на Горната страна.

— Тъй като открихме стъпките. Имаше и свидетел.

— Добре де, метеорологът показа ли се много изненадан и шокиран, когато намерихте Селдън; имам предвид повече, отколкото би било нормално поради факта, че сте спасили някого, дето е бил изложен на крайна опасност от неволна началническа небрежност? Действаше ли така, сякаш Селдън не би следвало да се окаже там? Държеше ли се като човек, който се пита: „Как така не са го отвели?“

Дорс обмисли внимателно въпросите и сетне отговори:

— Явно беше шокиран, когато видя Хари да лежи в мокрия сняг, но едва ли мога да твърдя, че е изпитвал нещо повече от съвсем естествен за ситуацията ужас.

— Да, и аз предполагам, че не би могла да твърдиш друго.

Докато говореха, Селдън гледаше ту единия, ту другия и внимателно слушаше всяка изречена дума.

— Не мисля, че е бил Леген — обади се той.

Чувек веднага пренасочи вниманието си към него.

— Защо смяташ така?

— Ами дори само затова, че както ти отбеляза, метеорологът явно не желаеше да отида с тях. Цял ден се препирахме и накрая се съгласи, защото остана с впечатлението, че аз съм някакъв ловък математик, който може да му помогне в разработването на неговата теория. На мен самия много ми се искаше да се кача там и ако той е имал заповед да се погрижи да ме заведат на Горната страна, не би имало нужда чак толкова да се противи.

— Оправдано ли е да допуснем, че си му трябвал единствено заради математическите си умения? Той обсъди ли нещо конкретно с теб? Направи ли опит да ти обясни теорията си?

— Не — отвърна Селдън — не се опита. Само спомена нещо в смисъл, че по-късно ще го обсъдим. Белята беше, че тогава бе напълно обсебен от своите инструменти. Доколкото разбрах, очаквал е да има слънце, а то не се показа и явно е разчитал уредите му да са виновни, пък те са работели безупречно, което много го разочарова. Мисля, че точно този неочакван развой на нещата го накара да се вкисне и същевременно отклони вниманието му от мен. А колкото до Клауция, младата жена, която за няколко минути напълно ме отвлече от останалите, като си припомням сега нещата, нямам чувството, че преднамерено ме е замъкнала настрани. Инициативата беше моя. Любопитствах за растителността на Горната страна и по-скоро аз, отколкото стажантката, бях причина да се отдалечим от групата. Леген изобщо не я е подкокоросвал, защото той я повика още докато ги виждах, а сетне се отдалечих и ги изгубих от очи изцяло по своя вина.

— И все пак — рече Чувек, който като че ли държеше да възразява на всяко направено разсъждение — ако този кораб е търсил теб, хората на борда би трябвало да знаят, че ще си там. Откъде биха могли да го научат, ако не от Леген?

— Подозирам един млад психолог — отвърна Селдън — който се казва Лисунг Ранда.

— Ранда? — повтори Дорс. — Не ми се вярва. Познавам го. Той просто не би работил за императора. По самата си природа е антиимпериалист.

— Може би се преструва — възрази Селдън. — Всъщност ако се опитва да прикрие факта, че е имперски агент, би следвало да се държи открито, яростно и крайно анти…

— Но нали именно такъв не е! — прекъсна го тя. — Ранда в нищо не е яростен и краен. Напротив, винаги е спокоен и добродушен и изразява възгледите си меко, дори плахо. Сигурна съм, че…

— И въпреки това, Дорс — разгорещено махна с ръка Селдън — точно той пръв ми спомена за метеорологичния проект; точно той ме убеди да се кача на Горната страна; точно той прилъга Леген да ми позволи да се присъединя към тях, като доста преувеличи математическите ми способности. Направо да се чудиш защо толкова искаше да ме качи горе… защо му е било да си дава толкоз зор!

— Може би за твое добро. Той се е заинтересувал от теб, Хари, и сигурно си е помислил, че метеорологията би могла да се окаже полезна за психоисторията. Не е ли възможно да е тъй?

Чувек спокойно ги прекъсна:

— Хайде да обсъдим нещо друго. Между момента, когато Ранда ти е казал за метеорологичния проект, и този, когато наистина си потеглил за Горната страна, е минало значително време. Ако не е виновен за нищо от случилото се, той няма да има никаква особена причина да си мълчи за него. Ако е дружелюбен и общителен човек…

— Точно такъв е! — вметна Дорс.

— …тогава е напълно възможно да е съобщил това на един куп приятели. В такъв случай наистина не можем да определим кой би могъл да е информаторът. Всъщност просто за да отбележа още един факт, ако допуснем, че Ранда е антиимпериалист, това не означава непременно, че той не е агент. Ще трябва само да се запитаме чий агент е. За чия сметка работи?

Селдън се изуми.

— Че за кого другиго би могъл да работи освен за империята? За кого другиго освен за Демерцел?

Чувек вдигна ръка.

— Селдън, много си далеч от умението да разбираш цялата сложност на политическите отношения на Трантор. — Той рязко се извърна към Дорс. — Кажи ми пак кои бяха четирите сектора, които доктор Леген назова като най-вероятни собственици на вертопланера?

— Хестелония, Што, Зигорет и Северно Дамиано.

— Да не си задала въпроса по някакъв насочващ начин? Да речем, попитала си дали някой конкретен сектор е собственикът?

— Не, определено не. Просто се поинтересувах може ли той да направи някакво предположение за произхода на кораба.

— А ти — обърна се отново към Селдън журналистът — не забеляза ли маркировка, някакви символи по вертопланера?

Математикът понечи да му се озъби, че корабът едва се е виждал през облаците, че се е появявал само за кратко и че той самият изобщо не се е интересувал от никаква маркировка, а само как да избяга, но се сдържа. Чувек положително знаеше всичко това.

Така че просто отвърна:

— Опасявам се, че не.

— Ако вертопланерът е бил изпратен със задача да го отвлече, не е ли възможно отличителните знаци да са били замаскирани? — попита Дорс.

— Това е разумно предположение — отбеляза Чувек — и напълно допустимо, обаче в тази Галактика разумът невинаги триумфира. И тъй като Селдън явно не е забелязал каквито и да било подробности, свързани с кораба, можем само да гадаем. Това, което си мисля, е: „Што.“

— Защо ли? — повтори като ехо Селдън. — Предполагам, че са искали да ме отвлекат, защото, който и да е бил на кораба, е държал да съм му под ръка. Най-вероятно заради моите познания по психоистория…

— Не, не! — Чувек навири десния си показалец сякаш поучаваше някой млад студент. — Ш-Т-О. Така се нарича един сектор на Трантор. Много специален сектор. От около три хиляди години той се управлява от поредица кметове. Поредицата е била непрекъсната — една-единствена династия. Преди около пет века дори е имало период, когато на трона са се възкачили двама императори и една императрица от кметската династия на Што. Периодът бил относително къс и никой от тях не се отличил особено, нито пък пожънал кой знае какви успехи, но след това кметовете на Што вече не можели да забравят своето имперско минало. Те никога не са били активно нелоялни спрямо царуващия род, който ги наследил, но също така не е известно много-много да са му предлагали услугите си. По време на откъслечните периоди на гражданска война поддържали своего рода неутралитет, правейки ходове, които изглеждали великолепно изчислени така, че да удължат войната. Нито веднъж не успели, но и никога не престанали да опитват. Сегашният кмет на Што е невероятно способен. Вече е стар, но амбициозността му не е намаляла и ако с Клеон се случи нещо — дори естествена смърт — той има шанс да наследи трона заради прекалено младия син на императора. Галактическото общество винаги ще изпитва известна симпатия към един претендент, който, ако не друго, притежава имперско потекло. Ето защо, ако кметът на Што е чул за теб, можеш да послужиш като полезен научен пророк за неговата династия. Ако те убедят да предскажеш неизбежното наследяване на трона от страна на Што и настъпването на хиляда години мир и благоденствие, секторът ще има сериозен мотив да се опита да уреди някакъв подходящ край за Клеон. Разбира се, качи ли се штоянец на трона, от теб повече полза няма да има. Спокойно можеш да последваш Клеон в гроба…

Селдън наруши мрачното мълчание, което се възцари след думите на Чувек, като каза:

— Само че ние не знаем дали именно Што ме преследва.

— Не, не знаем. Нито пък знаем дали изобщо някой те преследва в момента. Както предполага Леген, вертопланерът в края на краищата би могъл и да е обикновен метеорологичен изпитателен кораб. И все пак щом новините, свързани с психоисторията и потенциалните й възможности се разпространят — а те непременно ще се разпространят — все повече и повече от силните и не тъй силните на деня както на Трантор тъй и навсякъде другаде, ще поискат да се възползват от твоите услуги.

— Какво ще правим тогава? — попита Дорс.

— Да, това е въпросът — Чувек поразмисли и сетне продължи: — Вероятно сме сбъркали, като дойдохме тук. За един професор е прекалено естествено да потърси убежище в някой университет. При това Стрилингският е от най-големите и най-свободните, така че не след дълго ластарчета от най-различни страни предпазливо ще започнат да опипват пътя към това място. Мисля, че трябва колкото е възможно по-бързо — може би още днес — ти, Селдън, да бъдеш преместен в някое друго, по-сполучливо скривалище. Обаче…

— Обаче? — запита другият.

— Все още не знам къде.

— Да извикаме географския справочник на екрана на компютъра и да изберем някое случайно кътче — предложи математикът.

— В никакъв случай — възрази Чувек. — Ако постъпим така, нищо чудно да намерим убежище, което ще е още по-несигурно. Не, трябва да си понапънем мозъците!

31

Тримата останаха сврени в квартирата на Селдън чак до следобеда. Хари и Дорс от време на време тихо разговаряха на неутрални теми, докато Чувек запази почти пълно мълчание. Седеше изправен, яде малко и сериозното му изражение (което според Селдън го правеше да изглежда по-възрастен) си остана спокойно и отнесено.

Математикът предполагаше, че сега той прехвърля в ума си огромната топография на Трантор, дирейки идеалното кътче. Това определено не бе лесно.

Селдъновият Хеликон беше незначително по-голям от Трантор, но имаше по-малък океан. Повърхността на хеликонската суша бе може би с десет процента по-голяма от транторската. Хеликон обаче бе рядко населен и повърхността му беше само тук-там изпъстрена с градове; Трантор пък целият беше град. Докато родният му свят бе разделен едва на двадесет административни сектора, Трантор имаше над осемстотин и всеки от тези стотици сектори сам по себе си представляваше комплекс от подразделения.

Накрая Селдън предложи с известна доза отчаяние в гласа си:

— Чувек, може би ще е разумно да изберем този кандидат, който се отличава с най-голямо благоразположение, и аз да ида там, като разчитам той да ме защищава срещу всички останали.

Журналистът вдигна очи и каза с крайна сериозност:

— Това не е нужно. Аз познавам подходящия кандидат и той вече те притежава.

Селдън се усмихна.

— Не се ли поставяш на едно равнище с кмета на Што и дори с императора на цялата Галактика?

— От гледна точка на обществено положение, не. Само че аз им съпернича, що се отнася до желанието да те държа под контрол. Те обаче, а и всеки друг, за когото мога да се сетя, те искат единствено за да укрепят собственото си богатство и власт, докато аз нямам абсолютно никакви амбиции освен благото на Галактиката.

— Подозирам — сухо рече Селдън — че ако ги запитаме, всеки от твоите съперници ще настоява, че той също мисли само за благото на Галактиката.

— Сигурен съм, че ще е тъй — кимна Чувек — но засега единственият от моите, както ги наричаш, съперници, с когото си се срещал, е императорът, а той е настоявал да направиш измислени предсказания, които евентуално да стабилизират династията му. Аз не те моля за нищо подобно. Моля те само да усъвършенстваш своя психоисторически метод дотолкова, че с него да могат да се правят математически валидни предвиждания, та макар и само от статистически характер.

— Вярно е — съгласи се с полуусмивка Селдън. — Поне засега.

— Е, значи бих могъл да те запитам как се справяш със задачата. Някакъв прогрес?

Математикът не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса. Изчака малко и не направи нито едното, нито другото, а се насили да отговори спокойно:

— Прогрес? За по-малко от два месеца? Чувек, това е нещо, което лесно може да запълни целия ми живот. както и живота на още дузина мои следовници. И дори тогава да завърши с провал.

— Не говоря за окончателно решение, нито дори за някакъв обнадеждаващ знак. Ти сума ти пъти ясно каза, че приложимата психоистория е възможна, но не е практична. Питам само дали виждаш надежда тя да стане практична.

— Честно казано, не.

— Моля да ме извините — намеси се в разговора Дорс. — Аз не съм математичка, така че се надявам въпросът ми да не е глупав. Откъде знаеш, че нещо е едновременно възможно и непрактично? Чувала съм те да казваш, че на теория можеш лично да се срещнеш и да се здрависаш с всички хора в империята, но това няма да представлява никакъв практически успех, тъй като няма да живееш достатъчно дълго, за да го направиш. Как обаче можеш да твърдиш, че психоисторията е подобно нещо?

Селдън погледна Дорс с известна доза недоверчивост.

— Искаш да ти го обясня?

— Да — потвърди тя и така енергично кимна с глава, че къдравата й коса потрепери.

— Всъщност — рече Чувек — и аз бих искал.

— Без математика? — попита Селдън с намек за бегла усмивка.

— Да, ако обичаш — кимна журналистът.

— Ами… — за няколко секунди ученият се самовглъби, за да избере начина си на изложение, а после започна:

— Ако искаш да разбереш някой аспект на Вселената, ще ти бъде от полза да опростиш нещата колкото е възможно повече и да включиш само тези качества и характеристики, които имат съществено значение за разбирането. Ако искаш да определиш как пада един предмет, не се занимаваш с това дали той е нов или стар, червен или зелен, мирише ли или не. Елиминираш всички тези признаци и по този начин не усложняваш ненужно въпроса. Можеш да наречеш опростяването модел или симулация и да го представиш или в реален вид накомпютърния екран, или като математическо съотношение. Да вземем например примитивната теория за нерелативистичната гравитация…

— Ти обеща, че няма да има никаква математика — веднага се обади Дорс. — Не се опитвай да ни я подпъхнеш, като я наричаш „примитивна“.

— Не, не. Като казвам „примитивна“, имам предвид само, че тя е известна още отпреди времето, до което стигат назад нашите архиви; че откритието й е забулено в мъглите на античността също както това на огъня и колелото. Във всеки случай уравненията на подобна гравитационна теория съдържат в себе си описание на движенията в която и да е планетна система, на всяка двойна звезда, на приливите и на множество други неща. Като използваме такива уравнения, ние можем дори да изградим зрителна симулация и да представим на екрана как една планета обикаля около своята звезда, или как две звезди кръжат една около друга, или пък още по-усложнени системи на тримерна холография. Подобни опростени симулации правят възприемането на едно явление далеч по-лесно, отколкото би било, ако ни се налагаше да изучаваме него самото. Всъщност без гравитационните уравнения нашите познания относно движението на планетите и небесната механика като цяло щяха да са съвсем рехави. Сега, тъй като човек иска да знае все повече и повече за което и да е явление, или пък щом самото то се усложни, се появява нужда от все по-изпипани и по-изпипани уравнения, все по-подробно и по-подробно програмиране… докато накрая стигаме до компютризираната симулация, която пък е все по-трудно и по-трудно да бъде възприета.

— А не можеш ли да направиш симулация на симулацията? — запита Чувек. — Така ще слезеш едно стъпало по-ниско.

— В такъв случай ще трябва да се елиминират някои характеристики на явлението, които е задължително да включиш, и симулацията ти ще стане безполезна. Сложността на МВС — това ще рече „минималната възможна симулация“ — нараства по-бързо от сложността на симулирания обект и в крайна сметка се изравнява с явлението. По този начин преди хиляди години е било установено, че Вселената като цяло, в пълната й сложност не може да бъде представена от никаква симулация, която е по-малка от нея самата. С други думи, човек не може да получи някаква картина на Вселената като цяло, освен ако не изучи цялата Вселена. Било доказано и че ако някой се опита да замести със симулации една малка част от Вселената, сетне друга малка част и така нататък, възнамерявайки накрая да ги сумира заедно, за да оформи общата картина, ще открие, че съществуват безкрайно много такива частични симулации. Поради това ще му е необходимо безкрайно много време, за да разбере Вселената като цяло, а това е просто друг начин да се каже, че е невъзможно да се събере цялото съществуващо знание.

— Дотук напълно те разбирам — с лека изненада констатира Дорс.

— Добре, ние знаем, че някои относително прости неща са лесни за симулиране и че щом те се усложняват все повече и повече, стават и все по-трудни за подобна операция. Обаче на какво равнище на сложност симулацията престава да бъде възможна? Е, онова, което аз показах, използвайки един математически метод, изобретен през миналия век, който метод обаче трудно може да се използва дори и ако имаш под ръка голям и много бърз компютър, е, че нашето галактическо общество за малко не достига до този праг. То може да бъде представено чрез симулация, която е по-проста от него самото. И продължих с допускането, че е вероятно това да доведе до способност бъдещите събития да се предсказват в статистическа форма — тоест да се определя вероятността за алтернативни поредици от събития, а не просто да се твърди, че тъкмо някаква определена поредица непременно ще се сбъдне.

— В такъв случай — поде Чувек — след като можеш ефективно да симулираш галактическото общество, значи става дума просто това да бъде сторено. Защо тогава да не е практично?

— Всичко, което съм доказал, е, че за разбирането на галактическото общество няма да бъде нужно безкрайно много време, само че ако са необходими един милиард години, то все пак ще бъде непрактично. От наша гледна точка е все същото, както ако би изисквало безкрайно много време.

— И толкова време ли ще отнеме? Един милиард години?

— Опитах се да го изчисля.

— Неуспешно?

— Неуспешно.

— Университетската библиотека не помогна ли? — докато задаваше въпроса, Чувек хвърли бърз поглед към Дорс.

Селдън поклати глава.

— С нищо.

— И доктор Венабили ли не можа да ти помогне?

Историчката въздъхна.

— Чувек, нямам познания на тая тема. Единственото, което мога, е да предлагам начини за търсене. Ако Хари търси и не намира, какво повече да сторя?

Журналистът се изправи на крака.

— В такъв случай от стоенето тук няма голяма полза и аз трябва да помисля къде другаде да ви настаня.

Селдън протегна ръка и докосна лакътя му.

— Все пак имам една идея.

Чувек се взря в него с леко присвиване на очите, което можеше да подсказва изненада… или подозрение.

— Кога ти хрумна тази идея? Сега ли?

— Не. Въртеше ми се из главата няколко дни преди да се кача на Горната страна. Това малко приключение я затъмни за известно време, но като ме попита за библиотеката, пак си я припомних.

Чувек седна отново.

— Разправи ми за своята идея, стига да не е нещо, дето цялото ще е просмукано с математика.

— Няма никаква математика. Просто четенето на история в библиотеката ми напомни, че в миналото галактическото общество е било по-малко сложно. Преди дванадесет хиляди години, когато империята е основана за пръв път, Галактиката е включвала само около десет милиона населени светове. Преди двадесет хиляди години предимперските кралства са включвали общо само десетина хиляди свята. Ако се заровим още по-назад в миналото, кой знае колко ще се свие обществото! Може би дори до една-единствена планета, както в онези легенди, за които ти веднъж спомена.

— И мислиш — рече нетърпеливо Чувек — че ако си имаш работа с много по-просто галактическо общество, ще бъдеш в състояние да разработиш психоисторията?

— Да, струва ми се, че тогава евентуално бих могъл да го направя.

— Значи — обади се обхваната от внезапен ентусиазъм Дорс — ако предположим, че разработиш психоисторията за някое по-малко общество в миналото, и допуснем, че чрез изучаването на предимперската ситуация успееш да направиш предвиждания за това какво би могло да се случи хиляда години след създаването на империята например, ще си в състояние да провериш истинското положение на нещата по това време и да видиш колко близо до целта си попаднал?

— Да, но като се има предвид, че ще знаеш ситуацията през хилядната година на Галактическата ера отнапред, тестът едва ли ще е особено почтен — хладно възрази журналистът. — Ти несъзнателно ще се влияеш от предварителните си познания и щеш не щеш ще избереш такива стойности за своето уравнение, че да ти даде онова, което ти е известно като решение.

— Не мисля така — каза Дорс. — Ние не знаем много добре какво е било положението по онова време и ще ни се наложи доста да поровим. В края на краищата това са цели единадесет хилядолетия.

Лицето на Селдън се изкриви в гримаса на пълно объркване.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаем особено добре положението през хилядната година от Галактическата ера? Нали тогава е имало компютри, Дорс?

— Разбира се.

— И запаметяващи блокове, както и записи за слушане и гледане? Би следвало да имаме всички записи за 1000 г. от Г.е., също и както за сегашната, 12 020 година…

— На теория да, но не и на практика! Разбираш ли, Хари, това е същото, което ти не преставаш да повтаряш. Възможно е да имаш пълни записи за 1000 г. от Г. е., но не е практично да очакваш, че ще ги пазиш.

— Да, обаче онова, което аз не преставам да повтарям, Дорс, се отнася за математически демонстрации. Не виждам как то може да се приложи за историческите записи.

— Хари, записите не са вечни — в гласа на историчката се появиха оправдаващи се нотки. — В резултат от някой конфликт банките памет могат да бъдат унищожени или да станат нечетливи, а могат и просто да се развалят от старост. Всеки бит памет, който не бъде потърсен достатъчно дълго време, най-накрая потъва в натрупания шум. Разправят, че почти една трета от записите в Имперската библиотека са просто безсмислени, но, разбира се, обичаите не позволяват те да бъдат изтрити. Другите библиотеки са по-малко обвързани с традиции. В тази на Стрилингския университет изтриваме ненужните статии веднъж на десет години. Естествено записите, към които се обръщат често и които се презаписват на различни светове и в различни библиотеки — държавни или частни — остават достатъчно чисти хиляди години наред, така че много от основните пунктове в галактическата история са известни, дори и когато става дума за предимперските времена. Само че колкото по-назад се връщаш, толкова по-малко е запазено.

— Не мога да повярвам — заяви объркано Селдън. — Мислех си, че за да се предотврати опасността някой запис да бъде изтрит, се правят нови копия. Как тъй ще оставите знанията да изчезнат?

— Нежеланото знание е безполезно — отвърна Дорс. — Можеш ли да си представиш колко време, усилия и енергия ще се прахосват при непрекъснатото подновяване на неизползваните данни? Пък и с времето разходите ще стават все по-големи.

— Би трябвало да имате предвид, че някой някога може да поиска данните, от които толкова безгрижно сте се отървали…

— Някоя конкретна единица може да притрябва веднъж на хиляда години. Да я запазим за в случай на такава нужда не е оправдано от гледна точка на разходите — дори и в науката. Ти спомена примитивните уравнения за гравитацията и каза, че са примитивни, тъй като откриването им е загубено в мъглите на античността. Защо е станало тъй? Нима вие, математиците, не сте запазили всички данни, цялата информация, натрупана далеч-далеч назад — в мъгливите времена, когато тези уравнения са били открити?

Селдън почти изстена и не направи никакъв опит да отговори.

— Добре, Чувек, дотук с моята идея — рече той съкрушено. — Щом се вгледаме в миналото и обществото стане по-просто от научна гледна точка, полезността на психоисторията е по-вероятна. Обаче знанието за него се топи дори по-бързо от големината му, така че самата психоистория става още по-малко вероятна и това „по-малко“ натежава над „по-голямо“-то…

— Все пак разполагаме със сектор Микоген — заяви с усмивка Дорс.

Журналистът бързо я погледна.

— Така е, а и при всички положения там е идеалното място, където да скрием Селдън. Трябваше сам да се сетя.

— Микоген — повтори математикът, като се взираше ту в единия, ту в другия. — Къде е този Микоген?

— Хари, моля те, нека ти обясня по-късно — настоя Чувек. — В момента трябва да подготвя някои неща. Довечера заминаваш.

32

Дорс уговори Селдън да поспи. Щяха да потеглят в средата на промеждутъка от изключването и включването на светлината, под прикритието на „нощта“, докато останалата част от Университета спи. Тя настоя, че все още има време поне малко да си почине.

— А ти пак ли ще спиш на пода? — попита Селдън.

Младата жена сви рамене.

— В леглото има място само за един и ако опитаме и двамата да се напъхаме в него, никой няма да успее да поспи.

За миг той я изгледа по много особен начин и рече:

— Тогава този път аз ще спя на пода.

— Не, няма. Не бях аз, дето се изхитри да си полегне в суграшицата…

Така се получи, че никой от тях не заспа. Макар да затъмниха стаята и макар в относително тихия район на Университета непрекъснатото бучене на Трантор да представляваше само дремлив звук, Селдън установи, че му се иска да разговаря.

— Дорс, създадох ти ужасно много грижи. Пречех ти дори да работиш. И все пак съжалявам, че трябва да те оставя.

— Няма да ме оставиш — отвърна историчката. — Аз идвам с теб. Чувек урежда и моето заминаване.

Селдън смутено измънка:

— Не мога да те моля за това…

— Не ти ме молиш, а Чувек. Трябва да те пазя. В края на краищата с Горната страна се провалих и би следвало да изкупя грешката си.

— Нали се разбрахме! Моля те, не се чувствай виновна за нищо. Вярно, признавам си, че с теб ще ми е по-добре, стига да съм сигурен, че не ти се набърквам в живота…

— Не се набъркваш, Хари — меко отвърна Дорс. — Моля те, заспивай.

Селдън лежа тихо известно време и отново прошепна:

— Сигурна ли си, че Чувек наистина може да уреди всичко?

— Той е забележителен човек. Струва ми се, че има влияние не само тук, в Университета, но и на много други места. Щом казва, че може да ми уреди безсрочна отпуска, сигурна съм, че ще го направи. Той, Хари, е изключително убедителен човек.

— Зная — потвърди математикът. — Понякога се чудя какво наистина иска от мен.

— Онова, което казва — рече Дорс. — Четър е човек на силните и идеалистични намерения.

— Говориш, сякаш го познаваш добре…

— О, да, твърде добре го познавам.

— Интимно ли?

Дорс издаде някакъв странен звук.

— Не съм сигурна за какво намекваш, Хари, но ако приема най-очевидното тълкувание — не, не го познавам интимно. Между другото, на теб това какво ти влиза в работата?

— Извинявай — бързо рече Селдън. — Просто не исках поради незнание да нахълтам в нечия чужда…

— Собственост? Та това е още по-обидно! Мисля, че ще е най-добре да заспиваш.

— Още веднъж прощавай, Дорс, обаче не мога да заспя. Нека поне сменя темата. Ти не ми обясни за Микоген. Защо е добре за мен да отида там? Как изглежда този сектор?

— Ако си спомням добре, това е малък сектор с население от само два милиона души. Въпросът е там, че те здраво се придържат към традициите, свързани с ранната история и се предполага, че пазят много древни записи, до които никой друг няма достъп. Възможно е да ти бъдат по-полезни при опитите да изследваш предимперските времена, отколкото биха се оказали сведенията на ортодоксалните историци. Просто целият ни предишен разговор ме накара да се сетя за сектора.

— Ти виждала ли си някога техните архиви?

— Не. И не познавам никого, който да ги е виждал.

— Тогава откъде си сигурна, че записите им наистина съществуват?

— Всъщност… не мога да кажа, че съм сигурна. Немикогенците смятат, че онези са тайфа чудаци, но нищо чудно това изобщо да не е вярно. Те разправят, че наистина имат архиви, така че току-виж действително ги имат. Във всеки случай там няма да се набиваме много в очи. Микогенците са необщителни. А сега, моля те, заспивай.

И той накрая някак си успя.

33

Хари Селдън и Дорс Венабили напуснаха територията на Университета в 03.00 часа. Математикът съзнаваше, че се налага водачът да е Дорс. Тя познаваше Трантор по-добре от него — с цели две години по-добре. Очевидно бе близка приятелка на Чувек (колко близка? — този въпрос продължаваше да го човърка) и разбираше инструкциите му.

Двамата се бяха увили в леки спираловидни плащове с тясно прилепнали качулки. Стилът отразяваше една краткотрайна прищявка, дошла на мода в Университета (най-вече сред младите интелектуалци) преди няколко години, и въпреки че в момента би предизвикал единствено смях, притежаваше спасителното качество да ги прикрива добре и да ги прави неразпознаваеми — поне при бегъл оглед.

— Има известна възможност — бе ги предупредил Чувек — случката на Горната страна да е била напълно невинна и след теб, Селдън, да няма никакви агенти, но нека бъдем готови за най-лошото.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — разтревожено попита ученият.

— Бих искал… Но ако не държа аз самият да се превърна в мишена, трябва да ограничавам отсъствията си от работа. Разбираш ли?

Селдън бе въздъхнал. Разбираше.

Сега се намираха в едно вагонче на експреса и си избраха седалка на максимално разстояние от неколцината, които вече се бяха качили. (Математикът се зачуди защо изобщо в експреса ще има някой в 03.00 часа, а сетне си помисли, че това си е късмет, тъй като иначе те двамата щяха да са още по-подозрителни.)

Зазяпа се в безкрайната панорама, която минаваше пред очите му, докато също тъй безкрайната редица вагончета се движеше по безкрайната монорелса, носена от безкрайно магнитно поле. Една след друга се нижеха редици от жилищни блокове, някои от тях много високи, а други, доколкото му бе известно, много дълбоки. Все пак когато десетки милиони квадратни километри образуват едно урбанизирано цяло, дори и за четиридесет милиарда души не са нужни прекалено високи или гъсто наредени постройки. Минаваха през открити зони, на повечето от които изглежда имаше посеви, ала някои приличаха и на паркове. Имаше и многобройни структури, чието естество не можеше да отгатне. Заводи? Административни сгради? Кой знае. Направи му впечатление някакъв голям цилиндър без каквито и да са отличителни елементи — може би водна кула. В края на краищата Трантор би следвало да се снабдява отнякъде с прясна вода. Дали отвеждат валежите от Горната страна, за да ги филтрират и обработят, а сетне по някакъв начин съхраняват течността? Струваше му се, че не е възможно да не го правят.

Нямаше обаче много време за разглеждане на пейзажа.

— Тук ще трябва да слезем — неочаквано прошепна Дорс. — Тя стана и здравите й пръсти хванаха ръката му.

Слязоха от експреса, спряха се на стабилната платформа и жената заизучава указателните знаци.

Не се набиваха на очи, макар че бяха многобройни. Селдън почувства как сърцето му се свива. Повечето знаци бяха пиктографски или само с инициали, несъмнено разбираеми за родените на Трантор, ала напълно чужди за него.

— Насам — рече Дорс.

— Как разбра? — полюбопитства той.

— Нали виждаш двете крила и стрелата.

— Двете крила ли? Уф! — Бе ги помислил за обърнато наопаки W — поразкрачено и ниско, но сега разбираше, че знакът може да се разглежда и като стилизирани птичи криле.

— Защо не използват думи? — измърмори намусено.

— Защото на различните светове думите са различни. Това, което тук е „самолет“, на Сина се нарича „лифт“, а на други планети „реяк“ или „пикирач“. Докато галактическият символ за въздушен кораб е разбираем навсякъде. Не го ли използвате и на Хеликон?

— Не кой знае колко. От гледна точка на културата моят роден свят е доста хомогенен и ние сме склонни здраво да държим на особеностите си, защото иначе съседите ще ни засенчат.

— Слушай — оживи се Дорс — тук можеш да вмъкнеш своята психоистория. Можеш да докажеш, че дори и при различните езици използването на определени символи, които са разпространени из цялата Галактика, е обединяваща сила.

— Няма да има полза. — Той я следваше през пустите позатъмнени алеи и част от ума му се чудеше какъв ли е процентът на престъпленията на Трантор и дали това не е област с висока степен на риск. — Дори и при един милиард правила, всяко от които се отнася за отделен феномен, пак не е сигурно, че ще успееш да извлечеш от тях някакво обобщение. Точно това има предвид онзи, дето е казал, че една система може да се интерпретира единствено чрез модел, който е не по-малко сложен от самата нея. Дорс, да не сме тръгнали за някой въздушен кораб?

Тя спря, обърна се и го изгледа озадачено.

— Да не мислиш, че като следваме символа за самолет, се опитваме да се доберем до най-близкото игрище за голф? Или се боиш от самолетите както толкова много транторианци?

— Не, не! На Хеликон често летим и аз съвсем спокойно използвам въздушни кораби. Просто когато Чувек ме заведе в Университета, той избягваше пътуването по въздуха и твърдеше, че ако вземем самолет, ще оставим прекалено ясна следа.

— Хари, това е било, защото са знаели откъде ще потеглиш и може би вече са те преследвали. Пък и най-вероятно Чувек е имал предвид търговски самолети. Точно в този момент обаче едва ли някой знае къде се намираш… а и за по-сигурно ние ще използваме едно незначително летище и частен самолет.

— Кой ще пилотира?

— Някакъв приятел на Чувек, струва ми се.

— Как мислиш, дали може да му се вярва?

— Щом е приятел на Чувек, положително.

— Ти определено имаш високо мнение за журналиста — констатира Селдън, терзан от смътно недоволство.

— И с основание — отвърна Дорс без никаква следа от смущение. — Той е върховен!

От думите й недоволството на Селдън не изчезна.

— Ето самолета — рече историчката.

Бе учудващо малък и със странни по форма криле. До него стоеше дребен мъж, облечен в обичайните ярки транторски одежди.

— Ние сме психо — небрежно подхвърли Дорс на мъжа.

— А моето е минала история — отвърна пилотът.

След разменената парола двамата го последваха в самолета и Селдън запита:

— Чия беше идеята за този каламбур?

— На Чувек — отвърна Дорс.

Математикът изсумтя.

— Някак си не мислех, че би могъл да има чувство за хумор. Изглежда толкова сериозен.

Младата жена мълчаливо се усмихна.