Прелюдия за Фондацията

90

Чувек седеше спокойно и по лицето му не трепваше и мускулче. Продължаваше да гледа втренчено Селдън, а от своя страна Селдън изчакваше. Смяташе, че следващият, който трябва да проговори, е Чувек.

И Чувек го стори, но само колкото да каже:

— Робот? Аз? Предполагам, че под робот имаш предвид изкуствено същество — като онзи предмет, който видя в Сакраториума на сектор Микоген?

— Не точно такъв — рече математикът.

— Неметален? Неполиран? Не и безжизнено подобие? — запита Чувек без следа от каквото и да е учудване.

— Не. За да бъде едно живо създание изкуствено, не е необходимо да е направено от метал. Говоря за робот, който на външен вид е неразличим от човека.

— Хари, ако е неразличим, как тогава ще го различиш?

— Не и по външния вид.

— Обясни ми.

— По време на своето бягство от теб като Демерцел, както вече ти казах, научих за два древни свята — Аврора и Земя. За всеки от тях се говореше като за първи, за единствен свят. И в двата случая се споменаваше за роботи, но имаше една разлика.

Селдън умислено наблюдаваше мъжа от другата страна на масата, чудейки се дали по някакъв начин той ще даде знак, че е нещо по-малко… или повече… от човек. Засега такъв знак нямаше, ето защо той продължи:

— Когато ставаше дума за Аврора, роботът се споменаваше като ренегат и предател, зарязал каузата. Когато пък ставаше дума за Земята, той се споменаваше като герой, който въплъщава спасението. Толкова трудно ли беше да се допусне, че това е един и същ робот?

— Един и същ? — промълви Чувек.

— Точно това си помислих… Помислих си, че Аврора и Земята са били два отделни свята, съществували по едно и също време. Не зная кой от тях е предхождал другия. Съдейки по арогантността и съзнателно втълпяваното чувство за превъзходство на микогенците, мога да предположа, че Аврора е бил първоначалният свят и че аврорците са презрели земяните, които са се откъснали или дегенерирали от тях. От друга страна, майка Рита,която ми разправи за Земята, беше убедена, че именно тя е първоначалният дом на човечеството, а и слабата и изолирана позиция на микогенците сред цяла галактика от квадрилиони хора, чужди на странния дух на тяхното общество, логично би могла да означава, че първоначалният дом е била Земята, а Аврора е представлявала отклонила се от нормалното развитие издънка. Не мога да преценя, но ти обяснявам начина си на мислене, за да разбереш крайните ми заключения.

Чувек кимна.

— Виждам какво правиш. Моля те, продължавай.

— Световете са враждували — така излизаше от приказките на майка Рита. Когато сравнявам микогенците, които изглежда олицетворяват Аврора, и даляните, вероятно олицетворяващи Земята, струва ми се, че Аврора — независимо дали е била първа или втора, все пак е била по-напредналата, планетата, която би могла да произведе по-съвършени роботи, та дори и неразличими на външен вид от хората. Следователно такъв един робот ще да е бил проектиран и сътворен на Аврора. Само че той бил ренегат и дезертирал от планетата. За земните хора пък е бил герой, значи би трябвало да се е присъединил към Земята. Защо го е направил, какви мотиви е имал, не мога дори да предполагам.

— Вероятно искаш да кажеш — подметна Чувек — защо то е направило това и какви са били неговите мотиви?

— Възможно е, само че като седиш така насреща ми — отвърна Селдън — ми се вижда неестествено да използвам местоимението за среден род. Майка Рита беше убедена, че героичният робот, нейният героичен робот все още съществува и ще се върне, когато отново стане необходим. Стори ми се, че няма нищо невъзможно в идеята за един безсмъртен робот или поне за такъв, който е безсмъртен, доколкото някой не пропуска да му подменя редовно износените части.

— Дори и мозъка?

— Дори и мозъка. Всъщност аз не зная нищо за роботите, но ми се струва, че един нов мозък би могъл да се презапише от стария… Майка Рита намекна също за странни ментални способности. Помислих си: така и би трябвало да е. Може би съм донейде романтик, но не чак такъв, че да си мисля, как — просто като мине от една страна на друга — един робот може да промени хода на историята. Той, разбира се, не би могъл да осигури победата на Земята, нито пък да направи поражението на Аврора неизбежно… освен ако у него не е имало нещо изключително странно, нещо особено…

— Не ти ли хрумна, Хари — попита Чувек — че си имаш работа с легенди? Легенди, които с вековете и хилядолетията са били изопачени до степен да хвърлят булото на свръхестественото върху съвсем обикновени събития? Можеш ли да се заставиш да повярваш в един робот, който не само че изглежда досущ като теб, но освен това живее вечно и има ментални сили? Да не започваш да вярваш в свръхчовека?

— Много добре зная какво представляват легендите и съвсем не съм този, дето може лековерно да ги преглътне и да повярва на детински приказки! И все пак, когато те бъдат подкрепени от някои странни събития, които съм наблюдавал и дори сам съм изпитал на гърба си…

— Например?

— Чувек, срещнах те и от самото начало ти повярвах. Ти ми помогна срещу ония двама хулигани, когато нямаше защо да го правиш, и ме предразположи в своя полза — докато не осъзнах, че те са били наемници и са правили онуй, което ти си им наредил да правят… Но да оставим това!

— Добре — съгласи се Чувек и в гласа му най-накрая се прокрадна и весела нотка.

— Аз ти се доверих. Лесно ме убеди да не се връщам у дома си на Хеликон и да стана бродник из Трантор. Вярвах на всичко, което ми кажеше, без да задавам въпроси. Оставих се изцяло в ръцете ти. Като си припомням това сега, не мога да се позная! Не съм човек, който лесно се води, но незабелязано бях превърнат в такъв. Нещо повече, дори не ми и хрумваше, че се държа съвсем неприсъщо за характера си.

— Ти се познаваш най-добре, Хари.

— И не бях единственият! Как тъй Дорс Венабили, една красива жена със собствена кариера, ще зареже всичко, за да се присъедини към мен при бягството ми? Как тъй ще рискува живота си, за да спасява моя, и то приемайки задачата за подобна защита като своего рода свещена мисия и превръщайки я в хода на събитията едва ли не в идея-фикс? Дали просто защото ти си я помолил да го стори?

— Аз наистина я помолих, Хари.

— И все пак тя не оставя у мен впечатление за човек,който е готов да направи такава радикална промяна в живота си само защото някой го е помолил. Нито пък мога да повярвам, че е станало, понеже лудо се е влюбила в мен от пръв поглед и нищо не е можело да я отдалечи. Иска ми се някак си наистина да беше излязло тъй, ала тя изглежда напълно владее емоционалната си същност, и то повече — говоря ти съвсем открито — отколкото се владея аз по отношение на нея.

— Тя е чудесна жена — заяви Чувек. — Не те упреквам.

— И как така този Слънцар — продължи Селдън — едно арогантно чудовище и водач на хора, които упорстват в собствените си лъжи, ще пожелае да приеме туземци като Дорс и мен и да накара хората си да се отнасят с тях толкова добре, колкото въобще е възможно? Как така след като нарушихме всички забрани и извършихме сума светотатства, ти успя да го уговориш да ни пусне? Как успя да уговориш Тайсалвърови с техните дребнави предразсъдъци да ни приемат? Как тъй можеш да си бъдеш у дома по целия свят, да си приятел с всекиго, да влияеш на всички хора независимо от техните странности? Ако е там въпросът, как съумяваш да манипулираш и Клеон? И ако него хората го смятат за сравнително кротък и разбран, как си успявал да се оправяш с баща му, след като е общоизвестно, че е бил груб и своеволен тиранин? Как съумяваш да постигаш всичко туй? И най-вече — как тъй след като Маникс Четвърти от Што е прахосал десетилетия, за да създаде армия, която не е имала равностоен съперник, която е била обучена до съвършенство и изкусна във всяко отношение — как така тази армия се разпадна, щом дъщеря му се опита да я използва? По какъв начин успя да ги убедиш — всички до един — да станат ренегати?

— Не би ли могло това да означава просто, че съм тактичен човек — едва-едва се подсмихна събеседникът му — който е свикнал да си има работа с хора от различен тертип; че съм в състояние да правя услуги на важни личности — не само в момента, но и за в бъдеще? Струва ми се, че нищо от току-що изброеното не изисква свръхестествени качества.

— Нищо от изброеното? Дори неутрализацията на штоанската армия?

— Те не искаха да служат на една жена.

— Не, те от години трябва да са знаели, че щом Маникс предаде властта си или умре, кмет ще им стане Рашел, но не са показали никакви признаци на несъгласие, докато ти не сметна за необходимо да го сторят. Веднъж Дорс те описа като много убедителен човек. Наистина си убедителен. По-убедителен, отколкото може да бъде един човек. Само че едва ли си по-убедителен, отколкото би могъл да бъде един безсмъртен робот със странни ментални способности. Е, Чувек?

— Хари, какво искаш от мен? Да не очакваш да призная, че съм робот? Че само приличам на човек? Че съм безсмъртен? Че представлявам някакво ментално чудо?

Селдън се приведе към другия, който седеше на срещуположния край на масата.

— Да, Чувек, очаквам. Очаквам да ми кажеш истината и силно подозирам, че онова, което току-що нахвърля под формата на въпроси, е самата тя. Ти, Чувек, си роботът, когото майка Рита споменаваше като Да-ний, приятел на Ба-лий. Трябва да си признаеш. Нямаш избор.

91

Двамата сякаш се намираха в свой собствен свят, отделен от останалия. Седяха спокойно насред Што, в обсега на разоръжената от имперските войски штоанска армия. В центъра на събитията, които всички на Трантор, а може би и в цялата Галактика, наблюдаваха, съществуваше едно малко мехурче на съвършена изолация, в което Селдън и Чувек си играеха на нападение и отбрана — математикът полагаше всички усилия да изкове една нова реалност, събеседникът му не си мръдваше пръста, за да я приеме.

Селдън не се боеше, че ще ги прекъснат. Бе сигурен, че мехурчето, в което седяха, представлява граница, която не можеше да бъде преодоляна, че способностите на журналиста — не, на робота — ще държат на разстояние всички, докато играта не приключи.

— Хари, ти си изобретателен човек — каза след дълга пауза Чувек — но не разбирам защо трябва да си призная, че съм робот и да нямам и друг избор, освен да го сторя. Всичко, което ти твърдиш, може и да е вярно от гледна точка на фактите — твоето собствено поведение, поведението на Дорс, на Слънцар, на Тайсалвърови, на штоанските генерали… — да, възможно е и да е станало така, както ти казваш, но това не налага истинност на твоето тълкуване за същността на събитията. Всичко случило се определено би могло да има и съвсем естествено обяснение. Ти си ми се доверил, защото си приел онова, което ти казах; Дорс е осъзнала колко важна е твоята безопасност, понеже, бидейки историчка, е почувствала ключовата роля на психоисторията; Слънцар и Тайсалвър може би са ми били задължени заради услуги, за които ти нищо не знаеш; штоанските генерали са се възпротивили да бъдат управлявани от жена и толкоз… Защо ни е да прибягваме към свръхестественото?

— Виж какво, Чувек — Селдън вдигна длан, сякаш искаше да възпре с нея всички досегашни и бъдещи логически завъртулки — вярваш ли наистина, че империята се сгромолясва, и действително ли смяташ, че е важно това да не бъде допуснато, преди да се направи някакъв опит тя да бъде спасена или, най-малкото, да бъде омекотено рухването й?

— Да, вярвам — отговори запитаният и Селдън някак си разбра, че това му твърдение е правдиво.

— И наистина искаш да разработя психоисторията, защото чувстваш, че ти самият не си в състояние да го направиш?

— Нямам тези способности.

— И имаш усещането, че мога да се справя с тази задача — дори и понякога аз самият да се съмнявам в това?

— Да.

— От казаното би следвало, че ако по някакъв начин можеш да ми помогнеш, трябва да го направиш?

— Така е.

— Собствените ти чувства и евентуални егоистични съображения по никакъв начин не играят роля?

На невеселото лице на Чувек премина бегла, мимолетна усмивка и за миг Селдън почувства, че зад спокойното му държание се крие огромна и безплодна пустиня от умора.

— Направил съм кариера точно защото не обръщах внимание на личните чувства и егоистичните съображения.

— Тогава те моля за помощ, приятелю. Мога да разработя психоисторията и само на базата на Трантор, но положително ще се натъкна на трудности. Е, сигурно все някак ще ги преодолея, но ще ми бъде далеч по-лесно, ако зная някои ключови факти. Например дали Земята или Аврора е била първият свят на човечеството, или е имало някакъв друг… първоначален свят? Как са били свързани те — Земята и Аврора? Дали някоя от тях или и двете са колонизирали Галактиката? Ако е била само едната, защо не и другата? Ако пък са били и двете, как са уредили въпроса помежду си? Има ли светове, които са се появили в резултат на тази колонизация? Как тъй са се отказали от роботите? Защо не някоя друга планета, а тъкмо Трантор е станал имперски свят? Какво се е случило междувременно със Земята и Аврора? В главата ми щъкат още поне хиляда въпроса, които мога да задам в тоя миг, а ако се замисля, сигурно ще станат сто хиляди. Би ли допуснал да съм неосведомен, Чувек, и да се проваля в мисията си, вместо да ме информираш и да ми помогнеш да успея?

— Ако бях въпросният робот — рече събеседникът му — щях ли да имам в мозъка си място за всичките тези двадесет хиляди години история и за милионите различни светове?

— Не ми е известен капацитетът на роботските мозъци. Не зная и какъв е капацитетът на твоя. Но ако не ти достига памет, трябва да си записал някъде информацията, която не можеш да задържиш, така че в случай на нужда да се обърнеш към нея. Ако ти наистина я имаш и тя ми трябва, как можеш да не ми я предоставиш? С други думи, ако не можеш да не ми я дадеш, ще отречеш ли, че си робот — онзи робот — ренегатът?

Селдън се облегна назад и дълбоко си пое дъх.

— Така че отново те питам: робот ли си? Щом наистина искаш психоисторията, трябва да си признаеш. Ако все още отричаш или пък ме убедиш, че не си, моите шансове стават много, много по-малки. Всичко зависи от теб. Ти ли си Де-ний?

И Чувек отвърна, невъзмутим както винаги:

— Твоите аргументи са неоспорими. Аз съм Р. Данил Оливо. „Р“-то означава робот.

92

Р. Данил Оливо продължаваше да разказва спокойно, но на Селдън му се стори, че в гласа му има едва доловима промяна, сякаш сега, когато вече не играеше своята постоянна роля, говореше с по-голяма лекота.

— За двадесет хиляди години — рече той — никой не е предположил, че съм робот, освен когато съм поисквал това да бъде разбрано. Донякъде стана така, понеже хората се отказаха от роботите преди толкова време, че малцина от тях си спомнят, че някога те са съществували. Донякъде — защото аз наистина притежавам способността да откривам и влияя на хорските емоции. Откриването не представлява проблем, обаче за мен е трудно да им влияя по причини, свързани с роботската ми природа — въпреки че когато пожелая, мога да го направя. Имам тая способност, но трябва да се преборвам с желанието си да я използвам. А когато все пак се намесвам, много рядко правя нещо повече от това да подсиля — колкото е възможно по-леко — онова, което вече съществува. Ако не е необходимо да постигна целите си, просто избягвам да го правя. Не ми бе нужно да бърникам в ума на Слънцар например, за да го накарам да ви приеме — ако забелязваш, назовавам това „бърникане“, тъй като то съвсем не е нещо приятно за вършене. Не се налагаше, защото той наистина ми дължеше благодарност за разни извършени услуги и в същността си е почтен човек въпреки странностите, които си открил у него. Втория път, когато според микогенските разбирания бяхте извършили светотатство, наистина се намесих, но бе нужно съвсем малко. Не му се искаше да ви предаде на имперските власти, които той определено не харесва. Просто малко подсилих тази неприязън, та да ви остави на моите грижи, след като прие аргументите, които аз му предложих, и които иначе би могъл да сметне за измамливо привлекателни. Не съм се набърквал забележимо и в твоя случай. Ти също не се доверяваше на империите. В наше време така е с повечето хора, а това е важен фактор за разпадането и израждането на самата империя. Нещо повече, ти се гордееше с концепцията за психоисторията, гордееше се, че те е осенила подобна гениална идея. Не би имал нищо против да докажеш, че тя е и практическа дисциплина. Това щеше да подхрани допълнително гордостта ти.

Селдън сбърчи вежди и каза:

— Извинете ме, господин Робот, но не съм съзнавал, че съм такова горделиво чудовище!

— Изобщо не си горделиво чудовище — меко възрази Данил. — Ти идеално съзнаваш, че не е похвално, нито пък полезно движеща сила да бъде гордостта ти, така че се опитваш да потиснеш този импулс. Само че със същия успех можеш да не харесваш собствения си пулс. Няма как да се противопоставиш нито на едното, нито на другото. Макар заради собственото си спокойствие да криеш дори от себе си своята гордост, не можеш да я скриеш от мен. Тя си е там, колкото и грижливо да я потулваш. Достатъчно ми бе само мъничко да я подсиля, за да се съгласиш веднага да вземеш мерки и се скриеш от Демерцел — нещо, което само преди миг би отхвърлил. И вече жадуваше да работиш над психоисторията с такава сила, към каквато пак само преди миг би се отнесъл с насмешка… Не видях никаква необходимост да докосвам каквото и да било друго у теб и така ти прозря моята същност. Ако бях предвидил тази възможност, може би щях да съумея да я предотвратя, но предвидливостта и способностите ми не са безкрайни, както навярно си мислиш. А и сега не съжалявам, че съм се провалил, защото твоите аргументи си ги бива и защото наистина е важно да знаеш кой съм, както и аз да използвам онова, което представлявам, за да ти помогна. Емоциите, драги ми Селдън, са мощен двигател на човешките действия, далеч по-мощен, отколкото самите хора предполагат, и ти трудно можеш да си представиш колко много може да бъде постигнато само с едно лекичко докосване… както и с какво огромно нежелание го правя, когато е необходимо.

Селдън дишаше тежко. Опитваше се да се възприеме като човек, движен от гордостта си, и видяното определено не му се нравеше.

— Защо с нежелание, Данил?

— Защото е толкова лесно да прекалиш. Аз трябваше да попреча на Рашел да превърне империята във феодална анархия. Бих могъл да го сторя, като бързо пречупя множество умове и в резултат почти сигурно щеше да последва кървав бунт. Обаче мъжете са си мъже, а почти всички штоански генерали са такива. Всъщност не е нужно кой знае колко, за да възбудиш негодуванието и латентния страх от жените у всеки мъж. Може би нещата са на биологична основа, която като робот аз не успявам напълно да проумея. Трябваше ми само да подсиля това чувство, за да предизвикам провала на плановете. И с милиметър да бях прекалил, щях да отида твърде далеч и бих изтървал онова, което исках — безкръвното поражение. Не желаех нищо друго, освен штоанските пълководци да не се съпротивляват, когато войниците ми пристигнат.

Данил поспря, сякаш за да подбере точните думи.

— Няма да описвам математическия апарат, скрит в моя позитронен мозък. Това е повече, отколкото мога да проумея, макар сигурно да не е повече от онова, което ти ще разбереш, ако размислиш достатъчно. Както и да е, управляват ме трите закона на роботиката, които обикновено се изразяват с думи — или поне едно време, много отдавна, се изразяваха така. Ето ги: първо — роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда; второ — роботът е длъжен да се подчинява на заповедите, давани му от хората, освен ако такава заповед противоречи на Първия закон; трето — роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, освен ако тази грижа противоречи на Първия или Втория закон.

— Преди двадесет хиляди години — продължи Р. Данил Оливо — имах… един приятел. Друг робот. Не като мен. Него не можеше да го сбъркаш с човек, но именно той притежаваше ментални способности и чрез него се сдобих със своите. Според този мой приятел би следвало да съществува още по-общо от трите закона правило. Той го нарече Нулев закон, тъй като нулата предхожда единицата. Нулевият закон гласи: роботът не може да причини вреда на човечеството или с бездействието си да допусне на човечеството да бъде причинена вреда. В такъв случай Първият закон би трябвало да изглежда така: роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда, освен ако това противоречи на Нулевия закон. По сходен начин се изменят и останалите закони. Разбираш ли?

Данил чакаше с видимо нетърпение и Селдън отвърна:

— Разбирам.

Тогава другият продължи:

— Белята, Хари, е, че е лесно да идентифицираш един човек. Аз мога да го потвърдя. Лесно е да се разбере какво ще причини вреда на някого и какво няма — или поне е относително просто. Но какво е човечество? Какво можем да посочим като пример, когато говорим за човечество? И как да определим вредата за него? Кога дадено действие ще направи повече добро, отколкото зло на човечеството като цяло и как да разбереш това? Роботът, който пръв измисли Нулевия закон, умря — тоест стана постоянно неактивен — защото бе принуден да направи нещо, което би следвало да спаси човечеството, но не можеше да бъде сигурен, че ще успее да го стори. И когато се дезактивира, остави грижата за Галактиката на мен. Оттогава аз се опитвам… Намесвам се толкова малко, колкото е възможно, като разчитам хората сами да преценят кое води към добро. Те могат да рискуват; аз не. Те могат и да не постигат целите си; аз не смея. Те могат да причиняват вреда поради недомислие; ако аз го направя, ще се дезактивирам. Нулевият закон не допуска никакви вреди от недомислие. Все пак някога бивам принуден да предприема и действия. Това, че още функционирам, показва, че те са били умерени и дискретни. Налага ми се обаче да се намесвам все по-често и вече от десетилетия трябва да играя ролята на Демерцел, като се опитвам да водя управлението така, че да забавям краха… Когато ти изнесе доклада си пред математическата Конференция, моментално разбрах, че психоисторията е инструмент, който може да направи възможно определянето на това кое е добро и кое — лошо за човечеството. С нея решенията, които взимаме, щяха да бъдат по-малко случайни. Сигурно дори бих се доверил на хората да взимат тези решения и отново да започна да се намесвам единствено в най-спешните случаи. Така че уредих Клеон да научи бързо за твоя доклад и да те привика. Сетне, когато чух, че си отрекъл ценността на своята идея, трябваше да измисля някакъв начин въпреки всичко да те накарам да опиташ. Разбираш ли, Хари?

Леко обезсърчен, Селдън машинално отговори:

— Разбирам, Чувек.

— Да! За теб в редките случаи, когато ще мога да те видя, аз трябва да си остана Чувек. Ще ти дам, ако ти е нужна, информацията, с която разполагам, и в битието си на Демерцел ще те закрилям, доколкото мога. Никога не трябва да говориш за мен като за Данил.

— Не бих си го и помислил — побърза да го успокои математикът. — Доколкото твоята помощ ми е необходима, да попреча на плановете ти означава да проваля цялата работа.

— Да, зная, че не би си го и помислил — усмихна се уморено Р. Данил Оливо. — В края на краищата ти си достатъчно суетен, за да пожелаеш психоисторията да се припише изцяло на теб. Едва ли би поискал някой някога да узнае, че си се нуждаел от помощта на един робот.

Селдън пламна.

— Не съм…

— Колкото и старателно да го криеш от самия теб — ти си! И това е важно, защото аз трябва да подсилвам минимално тази емоция, така че никога да не споменаваш за мен пред други хора. Дори въобще да не ти хрумне.

— Подозирам, че Дорс знае… — подхвана ученият.

— Тя наистина знае. И също не може да го сподели. Сега, след като и на двамата ви е известна моята природа, ще ме обсъждате свободно помежду си, но не и с някого другиго.

Той се надигна.

— Хари, отивам да си върша работата. Ти и Дорс скоро ще бъдете върнати в Имперския сектор…

— Момчето — Рейч — трябва да дойде с мен! Не мога да го изоставя. И още, има един млад далянин — Юго Амарил…

— Разбрах. Рейч ще дойде и ти можеш да вземеш всеки свой приятел, когото пожелаеш. За всички ви ще се погрижат както подобава. Ще работиш над психоисторията. Ще имаш екип. Както и необходимите компютри и справочни материали. Аз ще се намесвам колкото е възможно по-малко, тъй че ако съществува някаква съпротива спрямо твоите възгледи, която не е стигнала чак дотам да застраши мисията ти, ще трябва да се оправяш съвсем самичък.

— Почакай, Чувек — настойчиво помоли Селдън. — Ами ако въпреки цялата ти помощ и всичките ми старания в края на краищата се окаже, че не е възможно от психоисторията да се направи практичен инструмент? Ако… не успея?

Данил втренчено го погледна.

— В такъв случай имам под ръка втори план. Върху него също работя от дълго време — на друг свят и по различен начин. Той е много труден и в някои отношения дори по-радикален от психоисторията. Естествено той също може да се провали, но ако пред нас са открити два пътя, шансът за успех е по-голям, отколкото ако пътят е само един. Послушай ме, Хари: дойде ли време, когато ще си в състояние да задействаш някакъв план, който би могъл да предотврати най-лошото, постарай се да измислиш поне два, така че ако единият пропадне, вторият да успее… Империята трябва да бъде стабилизирана или да се построи отново върху друг фундамент. И ако е възможно, добре е фундаментите18 да са два, а не един.

— А сега — той тръгна към вратата — трябва да се заема с делничната си работа, пък и ти да се заловиш за своята. Ще се погрижат за теб.

Кимна за последно и излезе.

Селдън се загледа подире му и кротко рече на себе си:

— Първо трябва да поговоря с Дорс.

93

— Мястото е чисто — каза историчката. — Рашел няма да пострада физически. И ти, Хари, се връщаш в Имперския сектор.

— А ти, Дорс? — запита Селдън тихо и със свито гърло.

— Предполагам, че ще се завърна в Университета — замислено отвърна тя. — Работата ми се е забатачила, курсовете ми изостават…

— Не, Дорс, ти имаш по-важна задача!

— Тъй ли? И каква е тя?

— Психоисторията. Без теб няма да се справя с проблема.

Младата жена се разсмя.

— Подозирам, че на цял Трантор няма друг математик като теб. Аз пък като историк съм добра и определено не съм изключителна. Ще си намериш колкото си щеш историци, които да удовлетворяват нуждите на психоисторията по-сполучливо от мен.

— В такъв случай, Дорс, нека ти обясня, че тя изисква нещо повече от един математик и един историк. Тя изисква и желание да се заловиш с нещо, което вероятно ще запълни целия ти живот. А без теб няма да имам това желание.

Дорс умислено го погледна.

— Хари, това е безсмислен спор. Несъмнено решението ще го вземе Чувек. Ако той ме изпрати обратно в Университета…

— Няма да те изпрати.

— Откъде си сигурен?

— Защото ще му го кажа направо. Ако те прати обратно в Университета, аз се връщам на Хеликон, а империята да върви по дяволите!

— Не го мислиш сериозно.

— Но със сигурност ще го направя.

— Не разбра ли, че Чувек може така да променя емоциите, че ти да работиш над психоисторията дори и без мен?

Селдън поклати глава.

— Чувек няма да вземе такова своеволно решение. Аз говорих с него. Не смее да бърника много-много в човешкия ум, защото е обвързан с нещо, което нарича закони на роботиката. Да промени ума ми до степен да не искам ти да си с мен, би означавало да промени толкова много, колкото той не би рискувал. От друга страна, ако Чувек ме остави на мира и ако ти се присъединиш към проекта, ще получи онова, което иска — шанс за психоисторията. Защо да не се съгласи?

Дорс поклати глава.

— Може да не се съгласи по негови си съображения.

— Но защо? Дорс, помолиха те да ме защищаваш. Чувек отменил ли е тази молба?

— Не.

— Значи иска да продължиш да ме защищаваш. А и аз искам същото.

— От какво да те защищавам, Хари? Сега си под закрилата на Чувек — и като Демерцел, и като Данил, и повече положително не ти е нужно.

— Ако ще да имах закрилата на всички хора и всички сили в Галактиката, пак щях да искам твоята.

— Значи не ти трябвам за психоисторията. Искаш ме заради закрилата.

Селдън се начумери.

— Не! Защо изкривяваш думите ми? Защо ме принуждаваш да кажа онова, което би трябвало да знаеш. Не те искам нито заради психоисторията, нито заради закрилата. Това са претексти и аз ще използвам всеки друг претекст, който ми потрябва. Искам теб, просто теб. И ако желаеш да чуеш истинската причина, тя е защото ти си си ти!

— Дори не ме познаваш…

— Това няма значение. Не ми пука! А и в известен смисъл, аз наистина те познавам. По-добре, отколкото си мислиш.

— Нима?

— Разбира се. Ти се подчиняваш на заповеди и рискуваш живота си заради мен, без да се колебаеш и без да даваш вид, че последиците те интересуват. Научи се да играеш тенис толкова бързо. Научи се да използваш ножовете още по-бързо и се държа идеално в схватката с Марон. Направо нечовешки, ако мога да се изразя така. Мускулите ти са удивително силни, а реакциите — изумително бързи. Можеш някак си да определиш дали едно помещение се подслушва и да влезнеш във връзка с Чувек по някакъв начин, за който не е нужна апаратура.

— И какво мислиш за всичко туй? — попита Дорс.

— Хрумна ми, че в качеството си на Р. Данил Оливо Чувек се е нагърбил с невъзможна мисия. Как един робот ще успее да направлява империята? Трябва да има помагачи…

— Това е очевидно. Предполагам, че са милиони. Аз съм му помагач. Ти си му помагач. Дори малкият Рейч му е помагач.

— Ти обаче си различен вид помагач.

— В какво отношение различен? Хайде, Хари, кажи го! Ако се чуеш да го произнасяш, сам ще разбереш колко откачено е.

Селдън дълго я гледа и сетне тихо рече:

— Няма да го кажа, защото… не ме интересува.

— Наистина ли не те интересува? Искаш да си с мен — такава, каквато съм?

— Ще съм с теб така, както трябва. Ти си Дорс и каквото и друго да си още, в целия свят няма нищо повече, което Да искам.

— Хари — нежно каза младата жена — аз ти мисля доброто заради онова, което представлявам, но чувствам, че дори да не бях, което съм, пак щях да ти мисля доброто… Не смятам обаче, че съм подходяща за теб.

— Наистина не ми пука! — Селдън погледна надолу, докато правеше няколкото крачки към нея, обмисляйки следващите си думи. — Дорс, целували ли са те някога?

— Разбира се, Хари. Това е част от социалната страна на живота, а аз живея социално.

— Не, не! Искам да кажа, целувала ли си се истински с мъж? Нали разбираш — страстно?

— Ами да, Хари.

— Хареса ли ти?

Дорс се поколеба, преди да отговори.

— Когато се целувах така, ми беше по-приятно, отколкото да разочаровам един млад мъж, чието приятелство значеше нещо за мен. — Тя внезапно се изчерви и извърна лице. — Моля те, Хари, трудно ми е да ти го обясня.

Но ученият, по-решителен от всякога, продължи да настъпва.

— В такъв случай си се целувала по неправилни причини — за да избегнеш да нараниш нечии чувства!

— Може би в известен смисъл всички правят така.

Селдън обмисли това и внезапно попита:

— А ти някога молила ли си да те целунат?

Дорс се забави, сякаш се вглеждаше назад в живота си.

— Не.

— А искала ли си да го сторят отново, след като са те целунали?

— Не.

— Спала ли си някога с мъж? — попита той меко, с нещо подобно на отчаяние в гласа.

— Разбира се. Нали ти казах — тези неща са част от живота.

Хари сграбчи раменете й, сякаш се канеше да я разтърси.

— Случвало ли ти се е да почувстваш желание, нужда от този вид близост само с един специален човек? Дорс, изпитвала ли си някога любов?

Тя вдигна поглед — бавно и почти тъжно и се взря в очите му.

— Съжалявам, Хари, но не съм.

Селдън я пусна и ръцете му унило се свлякоха надолу. След малко жената нежно сложи длан върху неговата и каза:

— Ето, Хари, виждаш ли? Не съм точно това, което искаш.

Той бе увесил глава и гледаше в пода. Преценяваше положението и се опитваше да мисли рационално. Сетне се предаде. Онова, което искаше — го искаше! Искаше го напук на мисълта, напук на здравия разум.

Вдигна очи.

— Дорс, скъпа, дори и да е тъй, не ми пука.

Обхвана я с ръце и бавно приближи глава към нейната, сякаш очаквайки тя да се дръпне, като същевременно я привлече към себе си.

Тя не помръдна и той я целуна бавно, продължително, а сетне и страстно и нейните ръце изведнъж го обгърнаха.

Когато най-накрая престана, Дорс го погледна с очи, в които се отразяваше усмивката й, и каза:

— Хари, целуни ме пак. Моля те.