Прелюдия за Фондацията

25

Дорс Венабили откри Дженар Леген още преди да свърши периодът на дневното осветление. Отвърна на доста обезпокоения й поздрав с изръмжаване и късо кимване…

— Е — рече тя малко нетърпеливо. — Как е той?

Леген, който вкарваше данните в компютъра си, запита:

— Кой как е?

— Моят студент по използване на библиотеката. Хари Селдън. Който се качи с теб. Помогна ли ти с нещо?

Леген дръпна ръце от клавиатурата на компютъра и се изви към нея.

— Оня хеликонец ли? Изобщо не ми свърши работа. Не прояви никакъв интерес. Все гледаше пейзажа, въпреки че нямаше нищо за гледане. Откачалка. Защо искаше да го пратиш горе?

— Идеята не беше моя. Той искаше да иде. Не мога да разбера, беше много заинтересуван… Къде е сега?

Леген сви рамене.

— Откъде да знам? Тук някъде.

— Къде отиде, след като слезе с вас? Не каза ли?

— Той не слезе с нас. Казах ти, че въобще не взе участие.

— А кога слезе долу?

— Не знам. Не съм го наблюдавал. Събра ми се ужасно много работа. Преди два дни трябва да е имало ураганен вятър и леки превалявания, а не се очакваше нито едното, нито другото. Нищо от онова, което показваха нашите уреди, не предлагаше задоволително обяснение както за това, тъй и за факта, че днес нямаше такова разкъсване на облаците, каквото очаквахме. Сега се опитвам да проумея причините, а ти ме безпокоиш.

— Искаш да кажеш, че не си го видял да слиза долу?

— Слушай, изобщо не ми беше до него. Този идиот бе съвсем неподходящо облечен и веднага ми стана ясно, че няма да издържи на студа повече от половин час. Дадох му пуловер, но едва ли щеше да помогне много за краката и стъпалата му. Така че оставих асансьора отворен, обясних му как да го използва и че после той автоматично ще се върне. Явно точно така е станало…

— Само че не знаеш кога е слязъл?

— Не, не знам. Казах ти, че бях зает. Когато ние си тръгнахме, той определено не беше там, а тогава вече се смрачаваше и по всичко личеше, че ще има суграшица. Така че сигурно е слязъл по-рано.

— Някой друг видял ли го е да се прибира?

— Не знам. Може би Клауция. Тя беше с него известно време. Защо не я попиташ?

Дорс откри Клауция в квартирата й точно когато излизаше изпод горещия душ.

— На Горната страна беше ужасно студено — каза с извиняваща се усмивка стажантката.

— Заедно с Хари Селдън ли беше? — попита Дорс.

Клауция повдигна вежди.

— Да, за малко. Той искаше да пообиколи наоколо и разпитваше за тамошната растителност. Стори ми се много умен. Изглежда, всичко горе го интересуваше, така че аз му обяснявах, доколкото мога, преди Леген да ме повика при себе си. Беше изпаднал в онуй свое убийствено настроение. Времето не се оказа подходящо и той…

Дорс я прекъсна:

— Значи не си видяла Хари да слиза с асансьора?

— Изобщо не го видях повече, след като доктор Леген ме извика. Но трябва да е слязъл. Когато си тръгвахме, него го нямаше.

— Лошото е, че и аз не мога да го намеря.

Клауция се разтревожи.

— Наистина ли? Трябва да е тук някъде.

— Не, няма причини да е тук някъде — сопна се Дорс, защото тревогата й се усилваше с всяка следваща секунда. — Ами ако все още е горе?

— Не е възможно. Нямаше го. Естествено ние го потърсихме, преди да си тръгнем. А пък преди туй му показахме как да слезе. Не беше подходящо облечен, времето се случи скапано… Казахме му, ако му стане студено, да не ни чака. Впрочем той започна да трепери още докато бях с него. Така че какво друго би могъл да направи, освен да си тръгне?

— Само че никой не го е видял да слиза. Нещо лошо да му се е случило горе?

— Нищичко. Изглеждаше си съвсем наред — разбира се, като се изключи това, че явно му беше студено.

Сега вече Дорс наистина се обезпокои.

— След като никой не го е видял да слиза, значи е възможно да е все още там. Не можем ли да се качим и да огледаме?

— Казах ти, че огледахме, преди да слезем — нервно възрази Клауция. — Беше достатъчно светло и той никъде не се виждаше.

— Нека все пак да проверим.

— Но аз не мога да те кача горе. Аз съм само стажант и не знам комбинацията, с която се отваря куполът. Трябва да помолиш доктор Леген.

26

Дорс Венабили знаеше, че в тоя момент метеорологът няма да пожелае доброволно да се качи на Горната страна. Трябваше да бъде принуден.

Тя пак провери в библиотеката и стола, телефонира в квартирата на Селдън, качи се дотам и позвъни няколко пъти на вратата, а най-накрая накара отговорника на етажа да я отвори. Вътре го нямаше. Разпита неколцина от хората, които през последните няколко седмици се бяха запознали с него. Никой не го бе виждал.

Е, в такъв случай трябваше да накара Леген да я заведе на Горната страна. Само че вече бе нощ. Той яростно ще възразява, а колко време може да си позволи да прахоса в спорове, ако Хари Селдън е попаднал в някакъв капан — съвсем неподготвен за една мразовита нощ със суграшица, която аха-аха и ще обърне на сняг? Хрумна й нещо и тя се втурна към малкия университетски компютър, който следеше действията на студентите, преподавателите и обслужващия персонал.

Пръстите й пробягаха по клавишите и скоро намери каквото й трябваше.

Трима от тях бяха в друга част от кампуса. Звънна да я вземе един малък кабриолет и откри спалния корпус, който търсеше. Поне един от тримата трябваше да бъде на разположение…

Късметът й работеше. Първата врата, на която позвъни, отговори с въпросителна светлинка. Тя набра своя идентификационен номер, който разкриваше, че работи в катедрата по история. Вратата се отвори и пълничък мъж на средна възраст се облещи насреща й. Очевидно тъкмо се миеше преди вечеря. Тъмнорусата му коса бе отметната настрани и не носеше никакви горни дрехи.

— Извинявайте — рече мъжът. — Хванахте ме в малко неудобно положение. Какво мога да направя за вас, доктор Венабили?

Дорс задъхано попита:

— Вие сте Роджън Бенастра, сеизмолог, нали?

— Да.

— Случаят е спешен. Трябва да видя сеизмологичните записи за Горната страна през последните няколко часа.

Бенастра се втренчи в нея.

— Защо? Нищо не се е случило. Ако имаше проблем, щях да зная. Сеизмографът щеше да ни извести.

— Не говоря за удар от метеор.

— Нито пък аз. Затова не ни е нужен толкова чувствителен уред. Просто миниатюрни пропуквания… Но днес няма никакви.

— Нямам предвид и това. Моля ви, заведете ме при сеизмографа и ми разчетете неговите показания. Въпросът е на живот и смърт.

— Поех един ангажимент за вечерта…

— Казах, че е въпрос на живот и смърт, и точно така е.

— Но аз не виждам… — започна Бенастра. И замлъкна под погледа на Дорс. Изтри лице, остави набързо няколко думи на устройството за съобщения и се напъха в ризата си.

Те почти изтичаха (заради безжалостното ръчкане от нейна страна) до малката тумбеста сеизмологична сграда. Дорс, която не знаеше нищо за тази наука, попита:

— Надолу ли отиваме?

— Под населените равнища, разбира се. Уредът трябва да е фиксиран към базовата скала и да е далеч от постоянната гълчава и вибрациите на градските нива.

— Но как ще разберете какво става на Горната страна оттук?

— Сеизмографът е свързан с мрежа от датчици за налягане, които се намират вътре в обшивката на купола. Ударът на едно само зрънце пясък може да накара индикатора да изскочи от екрана. Ние долавяме даже ефекта от сплескването на купола при силен вятър. Можем…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Дорс. Не бе дошла тук да слуша лекции за достойнствата на сеизмологичните уреди. — Можете ли да откриете човешки стъпки?

— Човешки стъпки? — Бенастра се обърка. — На Горната страна това е малко вероятно.

— Разбира се, че е вероятно. На Горната страна този следобед е имало група метеоролози.

— Аха. Е, стъпките ще са едва забележими.

— Ако се вгледате достатъчно добре, ще ги забележите, а аз искам точно това от вас.

Бенастра може би възнегодува от твърдата заповедна нотка в гласа й, обаче не каза нищо. Докосна един клавиш и компютърният екран мигом оживя.

Около средата на десния ръб имаше широко петно светлина, от което се отделяше тънка хоризонтална линия и продължаваше към левия ръб на екрана. Тя леко криволичеше — с неповтарящи се, подобни на малки хълцавици поредици, които сякаш непрекъснато я отклоняваха наляво. Гледката оказа почти хипнотичен ефект върху Дорс.

— По-спокойно от това едва ли може да бъде — обади се Бенастра. — Всичко, което виждате, е резултат от променящото се тамошно въздушно налягане, също тъй може би от капки дъжд и от далечното бръмчене на машините. Горе няма нищо.

— Добре, но как е било преди няколко часа? Проверете днешните записи например за 15.00. Не може да нямате някакви записи.

Бенастра даде на компютъра необходимите инструкции и за секунда-две на екрана се възцари хаос. Сетне бъркотията се поуталожи и хоризонталната линия се появи отново.

— Ще го докарам на максимална чувствителност — измърмори Бенастра. Сега вече хълцавиците станаха съвсем отчетливи и при постепенното си движение наляво определено изменяха формата си.

— Какво е това? — попита Дорс. — Обяснете ми.

— Тъй като вие, доктор Венабили, казахте, че горе е имало хора, аз бих предположил, че това са стъпки — промяна на тежестта, удари от обувките. Но не зная какво бих предположил, ако не бях уведомен, че е имало хора. Ние го наричаме благородна вибрация — такава, която не се свързва с нищо опасно.

— А можете ли да кажете колко души е имало.

— На око в никакъв случай. Нали разбирате, получаваме само резултантната на всички удари.

— Казвате „на око“. Значи ли това, че компютърът може да разложи резултантната на нейните компоненти?

— Съмнявам се. Въздействията са минимални, а трябва да се отчете и неизбежният шум. Информацията няма да е достоверна.

— Добре тогава. Изместете времето напред, докато престанат индикациите за стъпки. Способен ли сте да го направите, така да се каже, на бърза скорост?

— Ако го направя на тази бърза скорост, за която говорите, всичко ще се замаже в права линия с лек ореол отгоре и отдолу. Мога обаче да се придвижвам напред през петнадесетминутни интервали и да ги проучвам набързо, преди да продължа.

— Добре. Направете го!

Двамата мълчаливо наблюдаваха екрана, докато Бенастра отново наруши тишината:

— Сега вече няма нищо. Виждате ли? Пак се бе оформила една права линия с миниатюрни, различни по големина хълцавици шум.

— Кога са спрели стъпките?

— Преди два часа… или малко повече.

— А, когато спряха, по-малко ли бяха, отколкото по-рано?

Бенастра доби леко възмутен вид.

— Не мога да кажа. Мисля, че и най-финият анализ не е в състояние да определи със сигурност.

Дорс стисна устни.

— Случайно да сте поставили някой датчик — нали така му казвате — близо до станцията на метеоролозите?

— Да, на мястото, където са уредите и където трябва да са били метеоролозите — кимна Бенастра. И недоверчиво добави: — Искате ли да проверя другите датчици в околността? Един по един?

— Не. Стойте на този, само че продължавайте да се придвижвате напред през петнадесетминутни интервали. Разбирате ли, възможно е един човек да е останал там и да е успял да се върне при апаратурата.

Бенастра поклати глава и измърмори нещо под нос.

Екранът отново помръдна и Венабили остро запита, сочейки изображението:

— Какво е това?

— Не зная. Шум.

— Не! Повтаря се периодично. Възможно ли е да са стъпки от един-единствен човек?

— Положително, само че може да са и още дузина други неща.

— Все пак то се появи горе-долу по времето на стъпките, нали? — След няколко секунди Дорс добави: — Минете малко по-напред.

Той я послуша и когато екранът се успокои, жената възкликна:

— Тези неравности не стават ли по-големи?

— Не е изключено. Можем да ги измерим.

— Няма нужда. Сам виждате, че стават. Стъпките се приближават към датчика. Минете още напред. Вижте кога са спрели.

След малко сеизмологът каза:

— Спрели са преди двадесет-двадесет и пет минути. — И предпазливо додаде: — Каквото и да представляват те.

— Представляват стъпки — заяви Дорс с убеденост, която можеше да отмести планина. — Горе има човек и докато ние с вас тук се заглавичкваме, той е припаднал и е на път да замръзне и да умре. Хич не ми разправяйте: „Каквото и да представляват!“ Просто звъннете в метеорологическата и ме свържете с Дженар Леген. Твърдя, че е въпрос на живот и смърт. Така му кажете!

Устните на Бенастра леко трепереха и той явно бе отминал етапа, когато би могъл да откаже нещо, което тази странна и страстна жена изискваше.

Отне му не повече от три минути да открие холограмата на Леген на електронното табло за съобщения. Беше станал от масата, на която вечеряше. В яката му бе затъкната салфетка, а кожата под долната му устна мазно блестеше.

Дългото му лице се бе изкривило в заплашителна гримаса.

— На живот или смърт! Какво значи това? Кой сте вие? — Сетне погледът му попадна на жената, която се бе примъкнала близо до сеизмолога, така че и нейният образ да се види на екрана на Дженар.

— Пак ли! — възкликна той. — Това твоето си е направо дебелашко заяждане.

— Не е — моментално възрази Дорс. — Консултирах се с Роджън Бенастра, който е главен сеизмолог в Университета. Уредите ясно показват, че след като ти и твоята група сте напуснали Горната страна, там остават стъпките на един човек. Това е моят студент Хари Селдън, който се качи под твоя опека и който сега абсолютно сигурно лежи припаднал, в ступор, и може би няма да изкара още дълго. Така че ти ще ме заведеш горе моментално заедно с всичкото оборудване, което може да се окаже необходимо. Ако не го направиш незабавно, ще се обърна към университетската служба за сигурност; ако е необходимо — и към самия президент. Аз самата така или иначе ще се кача и ако нещо се е случило на Хари, понеже си се забавил дори с една минута, ще те обвиня в престъпна небрежност, некомпетентност и във всичко друго, което мога да ти лепна, за да те лишат от постовете ти и те изхвърлят от научния свят. А ако се окаже, че е мъртъв, това ще е убийство поради същата тази престъпна небрежност от твоя страна. Или нещо още по-лошо, тъй като сега категорично те предупреждавам, че той умира.

Вбесен, Дженар се обърна към Бенастра:

— Ти откри ли…

Дорс обаче го прекъсна:

— Той ми каза какво е открил, а аз го казах на теб. Нямам никакво намерение да ти позволя да го объркаш. Идваш ли? Веднага!

— Не ти ли мина през ум, че може и да грешиш? — попита Дженар с ехидна гримаса. — Знаеш ли какво бих могъл да ти сторя, ако това е злонамерена фалшива тревога? Лишаването от пост е най-малкото…

— Но убийството не е — заяви Дорс. — Готова съм да рискувам обвинение в злостно хулиганство. Ти готов ли си обаче да се изправиш на съд за убийство?

Дженар почервеня, може би повече заради необходимостта да се предаде, отколкото от заплахата.

— Ще дойда, но няма да имам капка милост към теб, млада госпожице, ако накрая се окаже, че твоят студент е бил в безопасност тук под купола последните три часа.

27

Тримата се качиха в асансьора във враждебно мълчание. Леген бе изял само част от вечерята си и бе оставил жена си в стола без логично обяснение. Бенастра изобщо не бе вечерял и вероятно бе разочаровал някоя дама също без такова обяснение. И Дорс Венабили отдавна не бе яла и изглеждаше най-напрегната и нещастна от тримата. Тя носеше термично одеало и два фотонни излъчвателя.

Когато стигнаха изхода към Горната страна, Леген, здраво стиснал челюсти, набра идентификационния си номер и вратата се отвори. Студеният вятър се втурна насреща им и Бенастра изръмжа. Никой от тримата не бе подходящо облечен, но мъжете нямаха намерение да остават за дълго.

— Вали сняг — напрегнато изрече Дорс.

— Мокър сняг — уточни Леген. — Температурата е малко над точката на замръзване. Не е убийствен студ.

— Зависи колко време човек ще остане навън, нали? — озъби се историчката. — Ако подгизнеш от топящия се сняг, няма да ти е много от полза.

Леген изсумтя.

— Добре де, къде е той? — И се вгледа с отврата в пълната чернилка, която заради светлината от входа зад гърба му изглеждаше още по-непривлекателна.

— Хайде, доктор Бенастра — помоли Дорс — дръжте това одеало. А ти, доктор Леген, затвори вратата зад теб, без да я заключваш.

— Тя няма автоматична ключалка. Да не ме смяташ за глупак?

— Сигурно не, но действително можеш да я заключиш от вътрешната страна, като попречиш на всеки, който се намира отвън, да влезе в купола.

— Ако отвън има някой, покажи ми го. Посочи го де! — заяде се Леген.

— Той може да бъде навсякъде. — Дорс вдигна ръце. Около китките й имаше по един фотонен източник.

— Но ние не можем да проверим навсякъде — промълви отчаяно Бенастра.

Излъчвателите блеснаха и лъчите им затанцуваха в различни посоки. Снежинките искряха като огромен рояк светулки и затрудняваха огледа.

— Стъпките ставаха все по-отчетливи — рече Дорс. — Той трябва да е приближавал към датчика. Къде се намира този датчик?

— Нямам никаква представа — отсече Леген. — Това е извън мойта област и не е моя отговорност.

— Бенастра?

— Всъщност… не зная — отговори колебливо сеизмологът. — Да ви кажа правичката, никога по-рано не съм идвал тук. Монтирали са го преди моето време. Компютърът естествено има информация, но ние не сме се сетили да го питаме. Освен това ми е студено и не виждам за какво съм ви повече.

— Ще трябва да поостанете малко — твърдо заяви Дорс. — Вървете след мен. Смятам да обикаляме изхода по разширяваща се спирала.

— Невъзможно е да виждаме надалеч в тоя сняг — констатира Леген.

— Зная. Сигурна съм, че ако не валеше, досега да сме го открили. А при това положение ще ни отнеме няколко минути повече. Ще изтраем. — Самата тя в никакъв случай не бе тъй уверена, колкото можеше да се съди по думите й. Тръгна напред, размахвайки ръце по такъв начин, че светлината да покрива колкото се може по-голяма зона, като в същото време напрягаше до болка очи за всяко петно на фона на снега.

Така стана обаче, че Бенастра се обади пръв:

— Какво е туй? — попита сеизмологът и посочи встрани.

Дорс припокри двата излъчвателя и отправи ярък конус светлина в указаната посока. Втурна се нататък, следвана от двамата мъже.

Откриха го свит на кравай и мокър до кости на около десетина метра от вратата и на не повече от пет до най-близкия метеорологичен уред. Дорс потърси пулса му, но това се оказа ненужно, защото в отговор на докосването й Селдън помръдна и простена.

— Дайте ми одеалото, доктор Бенастра — каза тя с изтънял от облекчение гласец. Тръсна го, за да го разгъне и го положи в снега. — Вдигайте внимателно, а аз ще го завия и сетне ще го занесем долу.

В асансьора щом одеалото се затопли до температурата на човешката кръв, от увития в него Селдън започна да извира пара.

— Когато го внесем в стаята му — продължаваше с нарежданията си Дорс — ти, доктор Леген, викаш лекар, добър лекар и се грижиш да пристигне веднага. Ако се отърве без увреждания, няма да кажа нищо, но само ако се отърве. Помни…

— Излишно е да ми четеш лекции — студено процеди Леген. — Съжалявам за станалото и ще направя каквото мога, но единствената ми грешка беше, че изобщо позволих на този човек да се качи на Горната страна.

Одеалото помръдна и оттам се чу нисък слаб глас.

Бенастра се стресна, защото главата на Селдън лежеше в свивката на лакътя му.

— Опитва се да каже нещо — промълви той.

— Зная — кимна Дорс. — Попита какво става…

И не сдържа смеха си. Изглеждаше съвсем нормално Хари да попита точно това.

28

На втората сутрин Селдън се размърда, събуди се и вдигна очи към жената, която седеше до леглото му, прожектираше една книга и си взимаше бележки.

С почти нормален глас математикът промълви:

— Още ли си тук, Дорс?

Тя остави четеца.

— Не мога да те зарежа, нали така? А и никому не вярвам,

— Струва ми се, че те виждах всеки път, щом се събуждах. През цялото време ли беше при мен?

— Будна, заспала — да.

— Ами занятията ти?

— Имам един асистент, който ги пое за известно време.

Дорс се приведе и стисна ръката на Селдън. Като видя смущението му (в края на краищата той лежеше безпомощно в леглото), тя дръпна своята.

— Хари, какво се случи? Така се изплаших.

— Трябва да ти призная нещо — рече той.

— Какво, Хари?

— Помислих си, че може би участваш в някакъв заговор…

— Заговор? — изненадата й бе съвсем искрена.

— Мислех дали не сте ме подмамили да се кача на Горната страна, където ще се озова извън юрисдикцията на Университета и поради това ще мога да бъда отвлечен от имперските сили.

— Но Горната страна не е извън юрисдикцията на Университета! Секторната юрисдикция на Трантор е от центъра на планетата до небето.

— Е, не го знаех. Нали не дойде с мен, понеже каза, че имаш натоварен график, и аз, като ме пипна параноята, реших, че нарочно си ме изоставила. Моля те да ми простиш. Очевидно точно ти си ме смъкнала отгоре. Някой друг заинтересува ли се?

— Те са заети хора — внимателно премисли думите си Дорс. — Сметнали са, че си се върнал по-рано. Искам да кажа, съвсем оправдано е да са си го помислили.

— Клауция също ли е решила така?

— Младата стажантка? Да.

— Е, значи все пак може и да е било заговор. Имам предвид без теб.

— Не, Хари, грешката беше моя. Нямах абсолютно никакво право да те оставя да се качиш сам на Горната страна, защото задачата ми беше да те защищавам. Не преставам да се упреквам за това, което стана…

— Я чакай малко — изведнъж се раздразни Селдън. — Не съм се изгубил случайно. За какъв ме смяташ?

— Ще ми се да разбера ти как ще го наречеш. Когато другите са си тръгнали, изобщо не си бил наблизо. Не си се върнал при входа или поне в близост до него доста време, след като се е стъмнило.

— Не е така. Аз не се загубих просто защото съм се разхождал и не съм могъл да намеря пътя обратно. Казах ти, че подозирах заговор, и си имах причини да мисля така. Все още не съм напълно параноичен.

— Добре де, тогава какво всъщност стана?

Селдън й разправи. Не му беше трудно да си спомни подробностите; беше ги преживявал в кошмарите си през по-голямата част от предишния ден.

Дорс го изслуша навъсена.

— Но това е невъзможно. Вертопланер? Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Да не мислиш, че съм халюцинирал?

— Имперските сили едва ли биха те търсили по този начин. Те не могат да те арестуват на Горната страна, без да предизвикат същата яростна гюрултия, както ако изпратеха полиция, за да те заловят в кампуса.

— Тогава как ще го обясниш?

— Не съм сигурна — каза Дорс — но беше напълно възможно последиците от нежеланието ми да дойда с теб на Горната страна да бяха се оказали по-лоши, отколкото стана в действителност. И Чувек здравата да ми се ядоса.

— Тогава да не му казваме — предложи Селдън. — Всичко завърши добре.

— Налага се да му кажем — мрачно възрази Дорс. — Защото може и да не е завършило.

29

Същата вечер на посещение пристигна Дженар Леген. Беше след вечеря и той на няколко пъти премести погледа си от Дорс към Селдън и обратно, като че ли се чудеше какво да каже. Никой от двамата не му предложи услугите си, но търпеливо го изчакаха. Не останаха с впечатление, че е майстор на незаангажиращия разговор.

Най-подир той все пак се обърна към Селдън.

— Дойдох да видя как си.

— Прекрасно — отвърна математикът — като се изключи, че съм малко сънлив. Доктор Венабили ми каза, че няколко дни ще се чувствам уморен от лечението, вероятно понеже сега си получавам необходимата ми почивка. — Той се усмихна. — Честно казано, нямам нищо против.

Леген дълбоко пое въздух, издиша го, поколеба се и после едва ли не насила изцеждайки думите от себе си, рече:

— Няма да ти отнема много време. Отлично разбирам, че се нуждаеш от почивка. Искам обаче да ти кажа, че много съжалявам, дето стана така. Не би следвало толкова уверено да приема, че си слязъл сам. Понеже си пълен новак, трябваше да чувствам по-голяма отговорност към теб. В края на краищата аз се съгласих да дойдеш горе. Надявам се, че можеш… да ми простиш. Всъщност това е всичко, което исках да ти кажа.

Селдън се прозина, като сложи ръка пред устата си.

— Извинявай. Тъй като нещата се оправиха, няма защо толкова да си придиряме. В някои отношения грешката не беше твоя. Не биваше да се отдалечавам и освен това истината е, че…

— Стига, Хари — прекъсна го Дорс — моля те, никакви разговори. Просто си почивай. Аз искам мъничко да си поприказвам с доктор Леген, преди да си тръгне. На първо място, докторе, напълно разбирам, че сте загрижен как ще ви се отрази отзвукът от тази история. Казах ви, че ако Хари Селдън оздравее без лоши последици, няма да има никакви за вас. Засега изглежда, че ще стане точно така, значи можете да сте спокоен… засега. Бих искала да ви помоля за нещо друго и се надявам, че този път ще имам доброволното ви сътрудничество.

— Ще се постарая, доктор Венабили — сковано отвърна Леген.

— Случи ли се нещо необичайно, докато стояхте на Горната страна?

— Знаете, че се случи. Загубих следите на доктор Селдън, за което току-що се извиних.

— Очевидно е, че нямам предвид това. Случи ли се още нещо необичайно?

— Не, нищо. Абсолютно нищо.

Дорс хвърли поглед към Селдън, който се начумери. Стори му се, че тя се опитва да провери думите му и да получи независимо от неговото описание. Нима си мисли, че си е въобразил вертопланера-търсач? Тъкмо щеше да й възрази разгорещено и болногледачката му вдигна ръка с успокоителен жест, сякаш да предотврати точно тази възможност. Той се подчини донякъде заради жеста й,донякъде понеже наистина му се спеше. Надяваше се, че Леген няма да стои още дълго.

— Сигурен ли сте? — попита Дорс. — Нямаше ли някаква намеса отвън?

— Не, разбира се, че не. О…

— Да, доктор Леген?

— Имаше един самолет.

— Въздушен кораб? От какъв вид?

— Вертопланер.

— Това странно ли ви се видя?

— Не, разбира се, че не.

— Защо?

— Чувствам се едва ли не сякаш сте ме подложили на кръстосан разпит, доктор Венабили. Не ми е много по вкуса.

— Мога да ви разбера, доктор Леген, само че тези въпроси имат нещо общо със злополучното приключение на доктор Селдън. Възможно е да се окаже, че цялата работа е далеч по-сложна, отколкото си мислех.

— И в какво отношение? — В гласа му се появи остра нотка. — Да не възнамерявате да отправите нови обвинения и да изисквате повторни извинения? В такъв случай сигурно ще сметна за нужно да се оттегля.

— Все пак навярно не преди да сте обяснили защо бихте сметнали един реещ се вертопланер за нещо съвсем естествено.

— Защото, скъпа ми госпожице, сума ти метеорологични станции на Трантор притежават вертопланери за пряко изследване на облаците и горните слоеве на атмосферата. Нашата обаче няма.

— Защо? Той би бил полезен.

— Разбира се. Само че ние не си съперничим и не крием тайни един от друг. Ние известяваме за нашите находки, те ни съобщават за техните. По тая причина е разумно различията и специализациите да се разпределят. Би било глупаво напълно да дублираме усилията си. Можем да изразходваме за мезонни рефрактометри парите и човешките ресурси, които иначе бихме похарчили за вертопланери, докато другите пък ще си спестят първия разход и ще предпочетат втория. В края на краищата между секторите има и съперничество, и лоши отношения понякога, но науката е единственото, което ни държи заедно. Предполагам, поне това ви е известно — добави иронично той.

— Известно ми е, обаче не е ли твърде голямо съвпадение някой да изпрати вертопланер над вашата станция същия ден, когато се каните да я използвате?

— Няма нищо необичайно. Ние обявихме, че този ден смятаме да правим измервания и в резултат някоя друга станция е решила съвсем на място, че може да проведе по същото време нефелометрични изследвания — тоест, нали разбирате, на облаците. Обединяването на резултатите ще е по-рационално и по-полезно, отколкото ако данните се вземат поотделно.

Внезапно Селдън се обади с доста сънлив глас:

— В такъв случай значи просто са правили измервания? — и отново се прозина.

— Да — отвърна Леген. — А какво друго биха могли да правят?

Дорс примига, както често й се случваше, когато се опитваше да мисли бързо.

— Всичко е съвсем логично. На коя точно станция принадлежи този вертопланер?

Леген завъртя глава.

— Доктор Венабили, как можете да очаквате, че ще зная?

— Мислех, че всеки метеорологичен летателен апарат би следвало да носи отличителните знаци на своята станция.

— Положително, само че аз дори не съм поглеждал нагоре, за да ги видя, нали разбирате. Имах да върша работа, така че оставих и другите да си вършат своята. Когато ни докладват, ще разбера чий е бил вертопланерът.

— Ами ако не докладват?

— Тогава ще предположа, че уредите им са отказали да работят. Понякога става и така. — Десният юмрук на Дженар Леген бе здраво стиснат. — Е, това ли е всичко?

— Почакайте още миг. Как мислите, откъде може да е дошъл този вертопланер?

— Би могъл да е от всяка станция. Ако са предизвестени един ден по-рано, а имаше доста повече време, тези кораби могат спокойно да стигнат до което и да е място на планетата.

— Все пак кои са най-вероятните станции?

— Трудно е да се каже: Хестелония, Што, Зигорет, Северно Дамиано. Бих казал, че най-вероятно е да е от някоя от тези четири, но би могъл и да е от всякоя от останалите четиридесет.

— Тогава само още един въпрос, докторе. Когато разгласихте, че ще се качите на Горната страна, случайно да сте споменали, че с вас ще дойде някакъв математик, на име Хари Селдън?

Върху лицето на Леген се появи изражение на дълбока и искрена изненада, което бързо се превърна в презрително.

— Защо ще изреждам имена? Кой би се заинтересувал?

— Чудесно — рече Дорс. — Истината по въпроса е, че доктор Селдън е видял вертопланера и присъствието му го е разтревожило. Не съм сигурна защо, в това отношение неговата памет очевидно е малко неясна. Но той тъй или иначе е побягнал от кораба, загубил се е и не си е помислил за връщане — или не се е осмелил да си помисли — докато здравата се е смрачило, а в тъмното не е успял да намери съвсем точно пътя. Никой не може да ви обвинява за това, така че нека и вие, и ние да забравим целия инцидент. Съгласен ли сте?

— Съгласен — кимна Леген. — Довиждане! — Обърна се на пети и излезе с видимо облекчение.

Когато той си отиде, Дорс стана, внимателно изу чехлите на Селдън, пооправи го в леглото му и го зави. Естествено пациентът й спеше дълбоко.

Сетне приседна и се замисли. Колко от онова, което бе казал метеорологът беше истина и какво ли би могло да се крие зад думите му? Не знаеше.