Прелюдия за Фондацията

86

На следващата сутрин закуската бе сервирана в една ниша близо до стаите на тримата пленници. Храната бе много разнообразна и от всичко имаше в изобилие.

Селдън се настани на масата пред купчина подлютени кренвирши, напълно пренебрегнал мрачните предсказания на Дорс за коликите.

— Мадамата… — поде Рейч — госпожа кметът, де, снощи като дойде да ме види, каза…

— Дойде да те види ли? — удиви се Селдън.

— Аха. Каза, че искала да се увери, че ми е удобно. Сетне добави, че когато има възможност, ще ме заведе в зоопарка.

— Зоопарка? — Математикът погледна към Дорс. — Какъв зоопарк може да има на Трантор? С кучета и котки?

— Съществуват някои местни животни — отвърна тя — а предполагам, че са докарали и от още няколко свята. Разбира се, има и от общите за всички планети видове. Всъщност зоопаркът на Што е прочут и вероятно е най-добрият на Трантор, като се изключи самата Имперска зоологическа градина.

— Тя е много приятна стара лейди — обади се отново Рейч.

— Не е чак толкова стара — възрази историчката — но определено ни храни добре.

— Което си е вярно, вярно е — призна и Селдън.

Щом закуската приключи, хлапето тръгна на разузнаване.

Двамата се оттеглиха в стаята на Дорс и математикът с видимо недоволство отбеляза:

— Не зная колко време няма да ни закачат. Тя очевидно крои някакви планове.

— До момента нямаме от какво да се оплачем. Тук е далеч по-уютно, отколкото беше в Микоген или в Дал.

— Дорс, нали тая жена не те е спечелила на своя страна?

— Рашел да ме спечели? Мен? Разбира се, че не, Хари. Как можа да го измислиш?

— Ами, на теб ти е уютно. Добре те хранят. Би било съвсем естествено да се отпуснеш и да приемеш онова, което ти донесе съдбата.

— Да, съвсем естествено… И защо всъщност да не го направя?

— Виж какво, снощи ми обясни какво ще стане, ако тя спечели. Като историк може и да не съм голяма работа, но съм склонен да се съглася с теб, пък и приказките ти изглеждаха смислени — дори и за един неисторик. Империята ще се разцепи и нейните отломки ще се бият една с друга… безкрайно дълго. Рашел трябва някак си да бъде спряна.

— Съгласна съм — каза Дорс. — Трябва. Само че не виждам как в този момент можем да уредим подобна дребна работа. — Тя изгледа Селдън с присвити очи.

— Хари, ти снощи не спа, нали?

— А ти спа ли?

Дорс се вторачи в него и лицето й стана загрижено.

— Да не би докато си будувал, да си мислил за унищожението на Галактиката заради онова, което ти казах?

— Заради това и заради някои други неща. Можеш ли да се свържеш с Четър Чувек? — последното бе изречено шепнешком.

— Опитах се да се свържа, когато трябваше да избегнем арестуването в Дал. Той не дойде. Сигурна съм, че е получил съобщението и въпреки това не дойде. Възможно е по един куп причини просто да не е в състояние да го направи…

— Допускаш ли, че нещо може да му се е случило?

— Не — спокойно отговори Дорс. — Не мисля.

— Откъде знаеш?

— Все отнякъде щях да науча, сигурна съм. А не съм научила.

Селдън се начумери и натърти:

— Аз изобщо не съм толкова сигурен като теб. Но дори и Чувек да дойде, какво може да направи в този случай? Едва ли ще се изправи срещу всички в Што. Ако те имат, както твърди Рашел, най-добре организираната армия на Трантор, какво ще може да стори срещу нея?

— Няма никакъв смисъл да го обсъждаме. Мислиш ли, че си в състояние да убедиш Рашел — някак си да й го набиеш в главата — че не разполагаш с психоисторията?

— Тя съзнава, сигурен съм, че не разполагам и още много години няма да разполагам с нея, ако въобще някога това стане. Само че ще каже, че съм я разработил, и ако го направи достатъчно ловко, хората ще й повярват и накрая ще започнат да действат според онуй, което тя твърди, че са моите предвиждания и изявления — дори ако аз самият не промълвя и дума.

— Това положително ще отнеме доста време. Не може да го направи за една нощ или за седмица. За да го свърши както трябва, сигурно ще й отнеме поне година.

Селдън крачеше нагоре надолу из стаята, като рязко се извръщаше на пета и тръгваше в обратната посока.

— Може и да е тъй, но не съм сигурен. Ами ако е притисната да действа бързо? Не ми заприлича на жена, възпитала търпеливост у себе си. А нейният стар баща, Маникс Четвърти, навярно ще е още по-нетърпелив, защото усеща близостта на смъртта. И ако цял живот е работил за подобна цел, положително ще предпочете тя да се осъществи седмица преди кончината му, отколкото седмица след нея. Пък и… — тук той млъкна и се заозърта из празната стая.

— Пък и какво?

— Трябва да си извоюваме свободата. Разбираш ли… Аз реших проблема за психоисторията.

Очите на Дорс се разшириха.

— Вече я имаш? Разработил си я?!

— Не съм я разработил в истинския смисъл на думата. Но сега зная, че тя е практическа, а не само теоретична. Зная, че може да се създаде, така че ми е необходимо време, спокойствие и техника, за да работя над нея. Империята трябва да оцелее, докато аз или моите следовници проумеем как най-добре да я поддържаме или как да минимизираме катастрофата, ако тя въпреки нас се разцепи. Точно мисълта, че знам откъде да начена задачата си, а не съм в състояние да го сторя, ме държа буден снощи.

87

Беше петият ден от престоя им в Што и сутринта Дорс помогна на Рейч да облече един местен официален костюм, с който никой от тримата още не беше свикнал.

Рейч подозрително се огледа в холоогледалото и установи, че отразеният образ точно имитира всичките му движения, но без да разменя лявото и дясното. Досега никога не бе използвал холоогледало и не можа да се сдържи. Опита се да го пипне, а сетне се разсмя доста объркано, когато ръката му мина през него, докато тази от изображението без никакъв ефект мушкаше действителното му тяло.

Най-накрая рече:

— Изглеждам смешен.

Огледа туниката си, която бе направена от много гъвкава материя и имаше тънък ажурен колан, сетне прокара длани по коравата яка, която се надигаше подобно на чаша около двете му уши.

— Главата ми е като топка в купа.

— Богатите деца на Што носят точно такива дрехи — успокои го Дорс. — Всеки, който те зърне, ще те хареса и ще ти завиди.

— Дори както ми е прилепнала косата?

— Да. Ще използваш тази кръгла малка шапка.

— С нея чутурата ми съвсем ще заприлича на топка.

— Тогава не позволявай на никого да я рита! И помни какво ти казах. Пази шегите за друг път, не се дръж като дете.

— Но аз съм дете — рече той с невинно изражение в широко разтворените си очи.

— Не очаквах да го чуя точно от теб — заяви историчката. — Сигурна съм, че мислиш за себе си като за възрастен дванадесетгодишен човек.

Рейч се ухили.

— Добре. Ще бъда голям шпионин.

— Не съм ти казала да бъдеш шпионин. Недей рискува. Не се прокрадвай зад вратите, за да подслушваш. Ако те спипат, никой няма да има полза, а ти — най-малко от всички.

— Айде бе, ’спожо, к’во си мислиш за мен? Че съм дете или нещо таквоз?

— Нали преди малко сам го каза? Виж, Рейч, просто слушай всичко, което се говори, без да ти личи. И помни какво си чул, за да ни го разправиш. Толкова е просто…

— Просто е за теб да го кажеш, ’спожо Венабили — ухили се пак Рейч — още по-просто за мен да го направя.

— И внимавай.

Момчето й намигна.

— Не се бой, лейди!

Някакъв лакей (тъй студено неучтив, както може да бъде само един арогантен лакей) дойде да отведе Рейч на мястото, където го очакваше Рашел.

Селдън се загледа след двамата и умислено промълви:

— Сигурно ще слуша толкова внимателно, че въобще няма да види зоопарка. Не съм сигурен, че беше редно да излагаме момчето на такава опасност.

— Опасност ли? Съмнявам се. Не забравяй, че Рейч е отрасъл в бордеите на Билиботън. Подозирам, че е по-оправен от нас двамата, взети заедно. Освен това Рашел го харесва и ще изтълкува всичко, което той стори, в негова полза. Бедната…

— Дорс, наистина ли я съжаляваш?

— Искаш да кажеш, че не заслужава симпатия, защото след като е дъщеря на кмет, смята, че тя самата е кмет по право, и възнамерява да унищожи империята? Но дори и да е тъй, Рашел притежава някои черти, заради които човек може да прояви известна снизходителност. Например преживяла е една нещастна любов. Това е съвсем очевидно. Сърцето й несъмнено е било разбито… поне за известно време.

— Дорс, ти имала ли си някога нещастна любов? — попита Селдън.

Историчката поразмисли миг-два и каза:

— Не истински. Прекалено съм увлечена в моята работа, за да си позволявам разбити сърца.

— И аз така мислех.

— Тогава защо питаш?

— Можеше и да не съм прав.

— Ами ти, Хари?

Ученият се почувства неловко.

— Всъщност… да. Заделих си време колкото за едно разбито сърце. Или поне за зле пукнато.

— И аз така предполагах.

— Тогава защо питаш?

— Кълна се, че не беше с някаква умисъл. Просто исках да видя дали ще излъжеш. Не излъга — и аз се радвам.

Последва пауза, нарушена от Селдън:

— Минаха пет дни и нищо не се случи.

— Като се изключи това, че се отнасят добре с нас, Хари.

— Ако животните можеха да мислят, също щяха да смятат, че се отнасят добре с тях, докато ги охранват преди кланицата.

— Признавам, че тя наистина угоява империята, за да я заколи.

— Но кога?

— Когато е готова за това, естествено.

— Рашел се хвалеше, че е в състояние да извърши преврата за един ден, и аз останах с впечатление, че може да го извърши в който си иска момент.

— Дори и да можеше, сигурно най-напред ще пожелае да се увери, че е в състояние да обезсили реакцията на империята, а то би й отнело доста време.

— Колко? Тя очевидно възнамерява да обезсили тази реакция, като използва мен, обаче все още не прави никакви опити в тая посока. Няма какъвто и да е признак, че се опитва да засили моето значение в хорските очи. Ходя си по улиците ей така — неразпознаван. Многолюдни штоански тълпи не се събират да ме приветстват. По хиперновините няма нищо.

Дорс се усмихна.

— Човек почти може да заподозре, че страдаш, загдето не са те направили прочут… Хари, ти си наивник. Или не си историк, което е едно и също. Мисля, че щеше да е по-добре да се радваш, че разработването на психоисторията непременно ще те направи такъв, отколкото… Защото тя може да спаси империята. Ако всички хора разбираха историята, щяха да престанат да допускат отново и отново едни и същи грешки.

— Защо да съм наивник? — попита Селдън, като навири глава и я погледна отвисоко.

— Не се засягай, Хари. Мисля, че всъщност това е една от привлекателните ти черти.

— Зная. Тя събужда майчинския ти инстинкт, а и теб са те помолили да се грижиш за мен. Само че какво ми е наивното?

— Това, дето мислиш, че Рашел ще се опита да агитира целокупното имперско население да те приеме за ясновидец. Така очевидно нищо няма да постигне. Трудно е да раздвижиш бързо квадрилиони хора. Както има физическа инерция, тъй има и социална, и психическа. А и щом започне да действа открито, просто ще принуди Демерцел да застане нащрек.

— Тогава какво прави тя сега?

— Предполагам, че информацията за теб — подходящо преувеличена и украсена — е пусната на неколцина важни люде. Скоро ще стигне до онези вицекрале на сектори, до адмиралите на флотилии и до други влиятелни хора, които тя чувства, че гледат благосклонно на нея или пък неблагосклонно на императора. Стотина души, готови да я подкрепят, биха могли да заблуждават лоялистите достатъчно дълго, така че да дадат възможност на Рашел Първа да изгради своя Нов ред, за да смаже всяка съпротива, която тъй или иначе ще възникне. Мисля, че разсъждава точно по тоя начин…

— И все пак от Чувек няма ни вест, ни кост!

— Въпреки това той положително прави нещо. Всичко тук е прекалено важно, за да го пренебрегне.

— А не ти ли е минало през ума, че може и да е мъртъв?

— Има такава възможност, разбира се, но не ми се вярва. Ако беше, щях да науча.

— Дори тук?

— Дори тук.

Селдън повдигна вежди, но не каза нищо.

Късно следобед се върна Рейч — щастлив и възбуден, пълен с описания на маймуни и бакариански гримохери, така че взе разговора по време на вечерята изцяло в свои ръце.

За пръв път от пет вечери насам Рашел не сподели масата с тях, но това с нищо не намали великолепието на храната, нито пък числеността и сръчността на сервитъорите.

Чак след като се върнаха в своите стаи, Дорс подхвана:

— Хайде, Рейч, разкажи ми какво стана с госпожа кмета. Кажи ми нещо, което тя е направила или изрекла и което ти смяташ, че би трябвало да научим.

— Има едно важно нещо — просия хлапето. — Бас държа, че заради него не дойде на вечеря.

— И какво е то?

— Градината беше затворена за всички освен за нас, нали разбирате. Ние бяхме много — Рашел и аз, и всякакви образи с униформи, и мадами с дрехи фантазе, и други такива ми ти работи. Сетне оня образ с униформата — един, дето отначало го нямаше, а дойде по-късно — й рече нещо тихо и ’сподарката се обърна към другите, и им махна ей така с ръка, сякаш да не мърдат. И те наистина не мръднаха. Тя отиде малко настрани с него, за да може да приказват и никой да не ги чуе. Само дето аз продължих уж да не им обръщам внимание и да зяпам по различните клетки, и така минах по-близо до Рашел, та да мога да я чувам. Тя каза: „Как смеят?“, ама наистина беше бясна! А оня с униформата изглеждаше разтревожен — просто го мярнах за малко, щото се опитвах да изглеждам, сякаш киризя животните — та затова повечето слушах. Та оня рече, че някой си, не си спомням името му, но май беше генерал или нещо таквоз… Рече, че този генерал казал, че офицерите били поставили клетва за предаденост на морука на Рашел…

— Положили клетва за преданост — поправи го Дорс.

— Нещо таквоз и че се тревожели, дето трябвало да правят к’вото им заповяда една женска. Оня каза, че искали стария или ако старият е болен, той да си избере някой мъжки, дето да бъде кмет, а не някаква си женска.

— Да не е женска? Сигурен ли си?

— Така рече. Прошепна го. Беше много разтревожен, а Рашел толко’ беше избесняла, че едва дето можеше да приказва. Тя рече: „Ще му отсека главата. Утре всички ще ми се закълнат в преданост и който откаже, ще съжалява още преди да е минал един час.“ Точно това каза. Развали цялото събиране и всички се върнахме, и през цялото време една дума не обели. Само седеше, ама много ядна и гневна.

Дорс го похвали:

— Добре, Рейч. Не споменавай никому за случката.

— Разбира се, че няма. Туй ли ти трябваше?

— До голяма степен. Идеално си се справил, момче, а сега си иди в стаята и забрави за цялата тая работа. Изобщо не я мисли повече.

Когато той си отиде, историчката се обърна към Селдън и възкликна:

— Много интересно! Има толкова случаи, когато дъщери са наследявали поста от бащите си или, ако е там въпросът, от майките си и са ставали кметове. Имало е дори царуващи императрици, както несъмнено ти е известно, и изобщо не мога да си спомня някога в имперската история да се е поставял толкова сериозно въпросът кметът да не е жена. Направо да се чудиш защо такова нещо се случва в Што.

— Че защо пък не? — възрази математикът. — Съвсем скоро бяхме в Микоген, където жените не ги смятат за нищо и положително не могат да заемат властови постове, колкото и да са маловажни…

— Да, разбира се, но това е изключение! На други места и по друго време именно те са доминирали. В интерес на истината управлението и властта винаги са били къде повече, къде по-малко, еквисексуални. Ако все пак тенденцията е на най-високите постове да има повече мъже, то е защото жените са по-склонни да се обвързват — чисто биологически — към продължението на рода.

— Само че какво е положението в Што?

— Доколкото ми е известно, също еквисексуално. Рашел не би се поколебала да поеме кметската власт и мисля, че старият Маникс също не се е поколебал да й я отстъпи. А тя е била изненадана и бясна, загдето се е сблъскала с мъжкото несъгласие. Не е възможно да го е очаквала.

— Явно си доволна от това — отбеляза Селдън. — Защо?

— Просто защото е толкова неестествено, че няма как да не е нагласено. Мисля, че Чувек го е скалъпил.

— Така ли мислиш? — разсеяно попита ученият.

— Да — твърдо отвърна Дорс.

— Знаеш ли — още по-отнесено каза той — и аз си мислех същото.

88

Сутринта на десетия ден от пребиваването им в Што прозвуча сигналът на входната врата и отвън се дочу пискливият глас на Рейч:

— Господин Селдън… война!

На математика му трябваше само миг, за да се отърси от съня, да се пробуди напълно и да изскочи от леглото. Когато разтвори вратата, вече леко трепереше (още в началото на престоя си тук бе установил, че штоанците предпочитат в къщите им да е доста хладно).

Рейч се втурна вътре, развълнуван и ококорен.

— Господин Селдън, хванали са Маникс, стария кмет. Хванали са…

— Кои са го хванали, момче?

— Имперците. През нощта самолетите им са накацали навсякъде. Хипервизията разправи всичко. Има един офицер-призрак в стаята на гу’жата. Тя рече да те оставя да спиш, но аз реших, че ще искаш да знаеш.

— И си напълно прав! — Забавил се само колкото да си наметне една хавлия, Селдън се втурна в стаята на Дорс. Тя бе напълно облечена и наблюдаваше образите на плочата пред поставения в нишата хипервизионен апарат.

Там зад някакво бюро седеше мъж с ясно очертаващо се изображение на космически кораб и слънце на лявата предница на туниката си. От двете му страни имаше двама въоръжени войници, също с добре познатата емблема. Офицерът зад бюрото говореше:

— …сега е под мирния контрол на Негово императорско величество. Кметът Маникс е в безопасност и отлично здраве и упражнява своята власт под ръководството на приятелските имперски войски. След малко той ще застане пред вас, за да призове към спокойствие всички штоанци и да помоли местните войници, които все още са въоръжени, да предадат оръжията си.

Последваха други новини от различни журналисти с неемоционални гласове, до един с имперски ленти на ръкавите. Новините бяха едни и същи: тази или онази част от штоанските сили за сигурност се е предала, след като дала проформа няколко изстрела, а понякога и без никаква съпротива. Този или онзи градски център бил окупиран — и следваха повтарящи се кадри на тълпи, които навъсено гледат маршируващите по улиците имперски части.

— Било е безупречно изпипано, Хари — каза Дорс. — Пълна изненада. Не е имало никаква възможност за отпор и съответно никаква що-годе значителна съпротива.

После, както беше обещано, се появи Маникс Четвърти. Той стоеше бодро изправен и край него не се виждаха никакви имперци, въпреки че Селдън бе почти сигурен, че току извън обхвата на камерата има достатъчно голям брой от тях.

Маникс беше стар, но силата му, макар и подкопана от годините, все още личеше. Очите му не гледаха в камерата и изговаряше думите, сякаш беше принуден да ги каже, но, както бе предварително заявено, посъветва гражданите да запазят спокойствие, да не оказват съпротива, да съхранят Што цял и читав и да сътрудничат на императора, който, всички се надяват, още дълго ще седи на трона.

— Нито дума за Рашел — констатира Селдън. — Все едно, че дъщеря му не съществува.

— Досега никой не е споменал за нея — добави Дорс. — Но не са казали и че е задържана, ето защо можем да приемем, че не е. Това място, което в края на краищата е нейната резиденция или една от резиденциите й, не е атакувано. Може би е успяла да се измъкне и да намери убежище в някой съседен сектор, макар да се съмнявам, че в близко бъдеще ще е в безопасност където и да било на Трантор.

— Може би не — обади се един глас — но поне за известно време ще съм в безопасност тук.

Рашел бе влязла незабелязано. Беше прилично облечена и привидно спокойна. Дори се усмихваше, макар усмивката й да бе насилена. По-скоро приличаше на зъбене.

За миг тримата я погледнаха изненадани и Селдън се зачуди дали някой от служителите й е с нея, или е била светкавично напусната в суматохата.

После Дорс заяви с явна хладина:

— Мадам кмете, виждам, че вашите надежди за преврат не са се осъществили. Очевидно са ви изпреварили.

— Не ме изпревариха, а ме предадоха. Някой е повлиял на моите офицери и противно на цялата досегашна история и на здравия разум те отказаха да се бият за една жена. И, нали са си предатели, допуснаха старият им господар да бъде заловен, така че да не може да окаже съпротива.

Тя се огледа за стол и седна.

— Сега империята трябва да продължи да се разкапва и умира, макар аз да бях готова да й предложа нов живот.

— Мисля — рече Дорс — че империята току-що избегна неопределено дълъг период от безполезни битки и унищожение. Утешете се с това, мадам кмете.

Рашел сякаш не я чу.

— Толкова години подготовка, провалени за една нощ… — Тя седеше съкрушена, победена и изглеждаше остаряла поне с двайсет години.

— Едва ли би могло да бъде направено за една нощ — възрази историчката. — За да се подкупят вашите офицери, ако наистина са били подкупени, е било нужно доста време.

— Демерцел, този ловък интригант… напълно ясно е, че съм го подценила. Как е успял, не знам — със заплахи ли, с подкупи, с лицемерни и привидно приемливи доводи… Той е майстор в изкуството на предателството — трябваше да го имам предвид.

След известна пауза Рашел продължи:

— Ако открито бе изпратил войски срещу нас, нямаше да имам никакви проблеми да ги унищожа. Но кой би си помислил, че Што ще бъде предаден, че е възможно една клетва за вярност да се отхвърли с такава лекота?

— Струва ми се, те са се заклели не на теб, а на твоя баща — намеси се Селдън с почти автоматична рационалност.

— Глупости — енергично възрази Рашел. — Когато баща ми ми прехвърли кметския пост, което беше негово законно право, той едновременно ми преотстъпи и всички клетви за вярност към него. За това има сума ти прецеденти. Вярно, обичаят изисква клетвата да бъде повторена и към новия управник, но това си е само една церемония, а не законно положение, и моите офицери го знаят, макар и в момента да са решили да го забравят. Използвали са за извинение пола ми, тъй като се тресат от страх пред имперското отмъщение, което никога не би дошло, ако бяха лоялни… или треперят от алчност за обещаните награди, дето естествено няма да получат, ако малко от малко познавам скъпия Демерцел.

Тя рязко се извърна към Селдън.

— Той иска теб, нали знаеш? Нападна ни заради теб.

Ученият се стресна.

— Защо заради мен?

— Не се прави на глупак! По същата причина, поради която те исках и аз — за да те използва като инструмент, разбира се. — Тя въздъхна. — Поне не съм напълно предадена. Все още могат да се намерят лоялни войници… Сержант!

Емър Телъс влезе с мека и предпазлива стъпка, която изглеждаше несъвместима с размерите му. Униформата му бе спретната, дългите руси мустаци — бойко завити.

— Мадам кмете — рече той, като изтрака с токове и застана мирно.

На външен вид си беше все същата половинка говеждо, както го бе определил Хари — човек, който сляпо следва заповедите и изобщо не обръща внимание на променената ситуация.

Рашел тъжно се усмихна на Рейч.

— Е, как си ти, мъничък? Исках да направя нещо от теб. Струва ми се, че сега вече няма да имам тази възможност.

— Здравейте, ’спожо… мадам — неловко издума момчето.

— А също и от вас, доктор Селдън — кимна тя — и отново също трябва да помоля за извинение. Не мога!

— Нямайте никакви угризения за мен, мадам.

— Само че имам. Не бива да позволя да попаднете в ръцете на Демерцел. Тази победа ще му дойде в повече, а поне това мога да предотвратя.

— Уверявам ви, мадам, че няма да работя за него по-добре, отколкото бих работил за вас.

— Не става дума за работа, а за използване. Сбогом, доктор Селдън… Сержант, убий го.

Телъс мигом извади бластера си и Дорс се хвърли напред с гръмък вик… ала ученият протегна ръка към нея, хвана я за лакътя и увисна отчаяно на него.

— Стой настрани, Дорс — изкрещя той — иначе ще те убие. На мен няма да ми стори нищо. Рейч, ти също. Стой назад. Не мърдай!

После се обърна към сержанта.

— Вие се колебаете, сержант, понеже знаете, че не бива да стреляте. Преди десет дни аз можех да ви убия, но не го направих. И тогава ми дадохте честната си дума, че ще ме защищавате…

— Сержант, какво чакаш? — сопна се Рашел. — Заповядах да го убиеш.

Селдън не каза нищо повече. Стоеше изправен, докато едрият мъж с опулени очи здраво държеше бластера си насочен към главата му.

— Имаш заповед! — изпищя Рашел.

— Имам думата ви — кротко напомни Селдън.

Телъс промълви със задавен глас:

— И тъй, и инак — все опозорен… — Ръката му се отпусна и бластерът иззвънтя на пода.

— Значи и ти ме предаде! — викна кметицата.

Преди математикът да помръдне или Дорс да се отскубне от хвата му, Рашел сграбчи бластера, насочи го към сержанта и натисна контакта.

Селдън никога не бе виждал как някой загива от бластер. Може би подведен от името на оръжието17 очакваше оглушителен шум, експлозия на плът и кръв. Штоанското оръжие обаче не направи нищо подобно. Той дори не можа да разбере какво разкъсване е причинило на органите в гръдния кош на сержанта, но без да измени изражението си, без да мигне от болка, мъжът рухна и падна — несъмнено и безнадеждно мъртъв.

А Рашел насочи бластера към Селдън с твърдост, която не оставяше каквато и да било надежда, че следващата секунда той ще е още жив.

Този път обаче в момента, в който сержантът падаше, Рейч се включи в действието. Като изтърча между Селдън и Рашел, той заразмахва ръце.

— ’Сподарке, ’сподарке! Не стреляй!

За миг кметицата като че се обърка.

— Махай се от пътя ми, Рейч. Не искам да те нараня.

На Дорс й стигаше и този момент на колебание. Тя се втурна яростно към Рашел и плонжира с главата напред. Штоанката падна с вик и бластерът за втори път изтрополи на земята.

Рейч го докопа.

С дълбок и потреперващ глас Селдън рече:

— Момче, дай това на мен.

Хлапето обаче се дръпна назад.

— Нал’ няма да я утрепеш, ’сподин Селдън? Тя беше добра с моя милост…

— Никого няма да трепя, Рейч — успокои го Селдън. — Тя уби сержанта и щеше да стори същото и с мен, но не стреля, за да не те нарани, така че заради това ще я оставим да живее.

Ученият се просна на стола, провесил ръката си с пистолета, докато Дорс вадеше невронния камшик от другия кобур на мъртвия сержант.

Прозвуча нов глас:

— Сега аз ще се погрижа за нея, Селдън.

Споменатият вдигна поглед и с внезапно избликнала радост възкликна:

— Чувек! Най-накрая!

— Съжалявам, че ми отне толкова време… Имах да върша много неща. Как си, доктор Венабили? Доколкото разбирам, това е дъщерята на Маникс — Рашел. Само че кое е момчето?

— Рейч, един наш млад приятел от Дал — обясни Селдън.

Влязоха войници и след едно леко махване с ръка от страна на Чувек почтително вдигнаха кметицата.

Дорс, освободена от внимателното наблюдаване на другата жена, отупа дрехите си с ръце и приглади блузата си. Математикът изведнъж се усети, че все още е с хавлията.

Рашел с презрение се отскубна от ръцете на войниците, посочи Чувек и попита:

— Кой е този?

— Това е Четър Чувек, мой приятел и защитник на тази планета — отговори Селдън.

— Твой защитник? — Рашел се изсмя високо. — Глупак! Идиот! Този човек е Демерцел и ако погледнеш Венабили, по лицето й ще разбереш, че тя идеално го съзнава. През цялото време си бил много по-приклещен, отколкото при мен!

89

Този ден Чувек и Селдън седнаха да обядват съвсем сами, обгърнати през по-голямата част от времето с мълчание.

Към края на обяда хеликонският учен се пооживи и рече:

— Е, господине, как да се обръщам към вас? Все още ви възприемам като Четър Чувек, но дори и да осъзная другата ви персона, положително не мога да ви наричам Ето Демерцел. В това си качество вие имате титла и аз не зная кое е подходящото обръщение. Уведомете ме.

— Ако нямаш нищо против, продължавай да ме наричаш Чувек — някак печално отвърна другият. — Или Четър. Да, аз съм Ето Демерцел, но за теб съм Чувек. Всъщност двамата не се различават особено. Аз ти казах, че империята се разлага и запада. И в двата си образа вярвам в това. Казах ти, че искам психоисторията като начин да се предотврати упадъкът и разпадането или да се предизвика обновяване, ако те все пак трябва да вземат своето. Това също го вярвам и в двата си образа.

— Само че ти ме държеше в ръцете си… Предполагам, че си бил нейде наблизо, когато се срещнах с Негово императорско величество.

— С Клеон? Да, разбира се.

— Би могъл да поговориш с мен също както по-късно го стори като Чувек.

— И какво щях да постигна? Ето Демерцел има огромни задължения. Трябва да се оправя с императора (един добронамерен, но не много способен властник) и доколкото може, да го предпазва от грешки. Освен това трябва да върши своето в управлението на Трантор и империята. И, както виждаш, трябваше да прахоса голяма част от времето си, за да попречи на Што да ви причини вреда.

— Да, зная — промърмори Селдън.

— Не беше лесно и едва не загубих. Години се боричках тайно и внимателно с Маникс, като се опитвах да проумея начина му на мислене и да планирам контраманевра на всяко негово действие. Дори за миг не допуснах обаче, че още докато е жив, може да прехвърли своите пълномощия на дъщеря си. Не я познавах добре и не бях подготвен за нейната удивителна липса на предпазливост. За разлика от баща си тя е била възпитавана да смята властта като дадена наготово и нямаше ясна представа за нейните ограничения. Така че щом те залови, принуди ме да действам, преди да бъда напълно готов…

— И като резултат насмалко да ме загубиш. На два пъти гледах дулото на бластера.

— Зная — кимна Чувек. — А и на Горната страна също можехме да те загубим — още един инцидент, който не успях да предвидя.

— Само че всъщност не отговори на въпроса ми. Защо ме засили да препускам по лицето на Трантор, за да избягам от Демерцел, след като той… си самият ти?

Чувек отново се усмихна печално.

— Нали каза на Клеон, че психоисторията е чисто теоретична концепция, нещо като математическа игра, която няма никакво практическо значение? Можеше и наистина да е тъй, и съм сигурен, че ако тогава се бях обърнал официално към теб, щеше просто да запазиш убежденията си. Да, но мен идеята за психоисторията ме привличаше. Чудех се дали в края на краищата тя няма да се окаже нещо повече от игра. Повярвай, не съм искал да те използвам; исках истинска и практическа психоистория. Така че аз те засилих, както преди малко се изрази, да препускаш по лицето на Трантор, гонен през цялото време от онзи ужасен Демерцел. Чувствах, че това силно ще съсредоточи ума ти. Щеше да направи психоисторията вълнуваща и във всеки случай много повече от някаква си математическа игра. Заради искрения идеалист Чувек ти би опитал да я разработиш — нещо, което не би сторил заради императорския лакей Демерцел. В добавка щеше да видиш Трантор от най-различни ъгли, а това също би могло да се окаже от полза — несъмнено по-полезно, отколкото да живееш в кула от слонова кост на една далечна планета, заобиколен само от колеги математици. Прав ли съм? Постигна ли някакъв напредък?

— В психоисторията? Да, Чувек, постигнах. Мислех, че знаеш.

— Откъде да зная?

— Казах на Дорс.

— Само че не си казал на мен. Както и да е, сега го направи. Това е добра новина.

— Не съвсем — възрази Селдън. — Още съм едва в началото. Е, все пак си е едно начало.

— Дали е от ония начала, които могат да бъдат обяснени и на нематематик?

— Струва ми се, че да. Виждаш ли, Чувек, винаги съм разглеждал психоисторията като наука, която зависи от взаимодействието на двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със средно 4000 милиона души население. Това е прекалено много. Няма начин да се оправиш с нещо тъй сложно. Ако исках да успея, ако изобщо имаше някакъв начин да се създаде използваема психоистория, трябваше първо да открия по-проста система. Ето защо си казах, че бих могъл да се върна назад във времето и да боравя с една-едничка планета, която в онази мъглява епоха преди колонизацията на Галактиката е била единствената, населявана от човечеството. В Микоген говорят за първородния свят Аврора, а в Дал чух нещичко за първородния свят Земя. Помислих си, че може би това е един и същи свят, известен под две имена, обаче в някои ключови пунктове те бяха достатъчно различни, та допускането ми да се окаже невъзможно. А и то няма особено значение. И без друго и за двата е известно толкова малко и това малко е тъй замъглено от митове и легенди, че ако се тръгне по този път, няма никаква надежда от психоисторията да се направи нещо използваемо.

Той млъкна, за да отпие от студения сок, без да отделя очи от лицето на събеседника си.

— И? После какво? — попита Чувек.

— Междувременно Дорс ми разправи нещо, което нарекох историята за ръката върху бедрото. Само по себе си то няма никакво значение — просто една забавна и съвършено тривиална история. Само че в резултат тя спомена за различните сексуални нрави на отделните светове и в секторите на Трантор. Хрумна ми, че се отнася към различните транторски сектори, все едно че са отделни светове. Мина ми през ума, че вместо двадесет и пет милиона свята имам да се оправям с двадесет и пет милиона плюс още осемстотин. Разликата ми се видя незначителна, така че я забравих и повече не се и сетих за нея. Докато обаче пътувах от Имперския сектор в Стрилинг, оттам — в Микоген, оттам — в Дал, оттам — в Што, аз самият наблюдавах колко много се различават те помежду си. Мисълта, че Трантор не е единен свят, а комплекс от светове, укрепна, но аз все още не забелязвах най-важното. Едва когато изслушах Рашел — виждаш ли, излезе добре, че накрая бях заловен от Што и нетърпеливостта на Рашел ме набута в грандиозните й планове, дето тя ми изложи — та когато изслушах кметицата, тя ми заяви, че всичко, което иска, били единствено Трантор и няколкото най-близки свята. Сами по себе си те са една империя, рече тя, и се отметна от останалите светове като от едно „далечно нищо“.

Селдън потърка с показалец челото си, сякаш искаше да си припомни нещо много важно, преди да продължи:

— Чак тогава прозрях онова, което сигурно доста време е витаело в скритите ми и от самия мен мисли. От една страна, Трантор представлява изключително сложен социален организъм, тъй като е многолюден свят, изграден от осемстотин по-малки. Сама по себе си това е достатъчно разклонена система, за да придобие психоисторията смисъл, и същевременно достатъчно проста в сравнение с Империята като цяло, за да направи моята наука практична. А другите светове, онези двадесет и пет милиона? Те бяха едно „далечно нищо“. Разбира се, те влияеха на Трантор и сами биваха повлияни от него, но това бяха влияния от друг, второстепенен порядък. Ако можех като първо приближение да накарам психоисторията да работи само за Трантор, слабите ефекти от Външните светове биха могли да се добавят като по-късни модификации. Разбираш ли какво имам предвид? Търсех опорна точка, за да изградя практически приложимата наука психоистория, и я търсех в далечното минало, докато през цялото време светът, който ми трябваше, е бил под краката ми… сега.

С явно облекчение и радост Чувек възкликна:

— Прекрасно!

— Само че, Четър, всичко останало тепърва трябва да се направи. Трябва да изуча Трантор подробно. Ако имам късмет и живея достатъчно дълго, може би ще намеря отговорите, преди да умра. Ако не, ще се наложи моите приемници да ме последват. Възможно е империята да рухне и да се разцепи, преди психоисторията да е станала приложима.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна.

— Зная — отвърна Селдън.

— Значи ми вярваш, въпреки че съм Демерцел?

— Напълно. Абсолютно. Вярвам ти, понеже ти не си Демерцел.

— Но аз съм! — настоя Чувек.

— Не, не си. Персонализацията ти като Демерцел е също тъй далеч от истината, както персонализацията ти като Чувек.

— Какво имаш предвид? — очите на другия мъж се разшириха и той леко се отдръпна назад.

— Имам предвид, че вероятно си избрал името Чувек от някакво изкривено усещане за това кое е подходящо. Чувек е неправилно произнесено „човек“, нали?

Събеседникът му не реагира, а само продължи да го гледа втренчено.

И накрая Селдън рече:

— Защото ти не си човек, нали, Чувек-Демерцел? Ти си робот.