Прелюдия за Фондацията

34

Зад компактния пилотски отсек имаше само две седалки и когато Селдън се настани върху едната от тях, обвита с някакъв уплътнителен материал, странна мрежеста тъкан пропълзя напред и обгърна краката, кръста и гръдния му кош, а над челото и ушите му се спусна качулка. Почувства се като затворник, но щом с мъка едва-едва се изви наляво, видя, че и Дорс е обгърната по същия начин.

Пилотът седна на своето място и докато проверяваше управлението, заяви:

— Аз съм Ендор Леванян, на вашите услуги. Впримчени сте в мрежата, защото при излитането ще има значително ускорение. Щом се окажем на открито и в полет, ще бъдете освободени. Няма защо да ми казвате своите имена, това не е моя работа.

Обърна се към тях в седалката си и им се усмихна с лице на джудже, което силно се набръчка, щом устните му се разтеглиха встрани.

— Някакви психологически трудности, младоци?

— Аз съм Външна и съм летяла със самолети — отвърна бодро Дорс.

— Същото важи и за мен — с оттенък на високомерие съобщи Селдън.

— Отлично, младоци. Разбира се, това не е обикновен самолет и може би не сте летели нощем, но аз разчитам, че ще го понесете.

И пилотът бе обвит от мрежа, ала Селдън забеляза, че ръцете му са относително свободни.

В кабината се разнесе равномерно бръмчене, нарастващо по сила и постепенно преминаващо към все по-високи тонове. Макар да не се стигна дотам, изглеждаше сякаш накрая то ще стане направо непоносимо и Селдън се помъчи да тръсне глава, за да прочисти пищенето в ушите си. Опитът му обаче само втвърди хвата на мрежата.

Сетне самолетът скочи (това бе единствената дума, с която можеше да се опише усещането) във въздуха и математикът се усети здраво притиснат към облегалката и долната част на своята седалка.

С тръпка на ужас забеляза през челното стъкло пред пилота как отпреде им бързо се надига една плоска стена… а сетне и как в нея се появява кръгъл отвор. Приличаше на дупката, през която бе изскочило таксито в деня, когато двамата с Чувек напуснаха Имперския сектор, само че дори и този отвор да бе достатъчно широк за корпуса на въздушния им кораб, положително не оставяше място за крилете му.

Селдън изви колкото може глава надясно — точно навреме, за да види как крилото се смали и деформира.

Самолетът се гмурна в отвора, където бе подхванат навярно от мощно електромагнитно поле, и се понесе по един осветен коридор. Ускорението бе постоянно, като от време на време се чуваха откъслечни цъквания, за които Селдън реши, че вероятно отбелязват преминаването покрай отделните магнити.

Накрая, след по-малко от десет минути, те бяха сякаш изплюти в атмосферата право към стряскащо нарастващия мрак на нощта.

Отминавайки електромагнитното поле, самолетът рязко намали скоростта. Селдън бе запокитен срещу мрежата и за няколко дълги мига, в които не можеше да си поеме дъх, се чувстваше като размазан по нея.

Натискът обаче намаля и мрежата внезапно изчезна.

— Как сте, младоци? — долетя приветливият глас на пилота.

— Не съм много сигурен… — математикът се обърна към Дорс: — Ти наред ли си?

— Определено — отвърна тя. — Мисля, че господин Леванян ни даде малко повечко зор, за да провери наистина ли сме Външни. Така ли е, господине?

— Някои хора обичат силните усещания — отвърна пилотът. — А вие?

— В известни граници — заяви Дорс, пък Селдън одобрително добави:

— …както би си признал всеки разумен човек.

После се обърна към пилота:

— Може би щеше да ви се види по-малко смешно, ако бяхте откъснали крилете на самолета.

— Не е възможно да стане. Казах ви, че той не е обикновен. Крилете са изцяло компютризирани. Те могат да променят дължината, широчината, кривината и общата си форма така, че да съответстват на скоростта ни, посоката на вятъра, температурата и още половин дузина величини. Няма как да се откъснат, освен ако самият самолет не бъде подложен на такива усилия, които да го разцепят на парчета.

По илюминатора до Селдън се разнесе барабанене.

— Вали — отбеляза той.

— Често се случва — потвърди пилотът.

Ученият надникна през прозорчето. На Хеликон, пък и на всеки друг свят щяха да се виждат някакви светлини — урбанистичните творения на човека. Само на Трантор можеше да е напълно тъмно.

Е, не съвсем напълно. На едно място той забеляза проблясването на фар. Изглежда на по-високите участъцина Горната страна имаше предупредителни сигнали. Както обикновено Дорс долови, че Селдън е неспокоен. Тя го потупа по ръката и рече:

— Хари, сигурна съм, че пилотът знае какво прави.

— И аз се опитвам да съм сигурен, но бих желал той да сподели част от знанията си с нас — отвърна математикът достатъчно високо, за да бъде чут.

— Нямам нищо против — обади се водачът им. — Да започнем с това, че сме се насочили нагоре и след няколко минути ще се озовем над облачния слой. След това вече няма да има никакъв дъжд и дори ще видим звездите.

Беше изчислил прекрасно времето на кратката си лекция, защото няколко звезди току започнаха да проблясват през перестите остатъци от облаци, а сетне, щом угаси светлините в кабината, ярко заблестяха и останалите. Съперничеше им единствено слабото осветление на арматурното табло, докато цялото небе зад илюминатора не заискри.

— За пръв път от две години виждам звезди — каза Дорс. — Не са ли чудесни? Толкова ярки и толкова много…

— Трантор е по-близо до центъра на Галактиката, отколкото са повечето Външни светове — поясни Леванян.

Тъй като Хеликон се намираше в поразреден ъгъл на същата тази Галактика и звездното му небе беше доста тъмно и невпечатлявашо, Селдън почувства, че няма какво да добави.

Минаха няколко минути, преди да овладее чувствата си и да изостави естетиката заради практичността. После попита:

— Как знаете накъде отиваме, господин Леванян?

— В известен смисъл не го зная — приветливо отвърна пилотът — защото ни води специална микровълнова импулсна поредица. Стартирам в подходящата посока и ако е добре програмиран, моят компютър сам избира правилния ред от импулси. Сетне ни откарва където трябва. Ако има опасност от сблъскване, той ще ни издигне или отклони встрани, а после ще ни върне на стария курс. По това време на нощта обаче не очаквам никакви пречки.

— Дори и метеорит?

— Шансът е едно на милиард или даже още по-малък. А ако космическата артилерия реши да ни вземе на мушка, какво можем да сторим? Абсолютната сигурност е невъзможен идеал…

— Колко тих стана полетът — отбеляза Дорс.

— Вярно — съгласи се Селдън. — А какво е задвижването на самолета, господин Леванян?

— Микротермоядрен двигател и тънка реактивна струя нагорещен газ.

— Не знаех, че имаме действащи самолети на микротермоядрена тяга. Говори се за това, обаче…

— Само няколко са; и все малки като този. Засега ги има единствено на Трантор и са предназначени само за високопоставени правителствени чиновници.

— Императорът използва ли такъв самолет?

Пилотът поклати отрицателно глава.

— Императорът никога не пътува. Би следвало да знаете това.

Селдън се начумери.

— Забравих за миг… Разходите по подобен полет трябва да са много големи.

— Наистина са много големи, господине.

— В такъв случай колко ще плати Чувек?

— За този полет не е определено заплащане. Господин Чувек е добър приятел на компанията, която притежава самолетите.

Селдън изсумтя.

— Ех, защо няма повече такива микротермоядрени играчки!

— Просто защото са прекалено скъпи. Пък и наличните удовлетворяват цялото търсене.

— Бихте могли да създадете по-голямо търсене с по-големи самолети.

— Може би, на компанията така и не успя да създаде микротермоядрени двигатели, които да са достатъчно мощни.

Селдън се сети за констатацията на журналиста, че техническите нововъведения са намалели тревожно.

— Декаданс — промърмори той.

— Какво? — недочу Дорс.

— Няма значение — отвърна математикът. — Просто се сетих нещо, дето Чувек ми го каза…

Погледна към звездите и се поинтересува:

— На запад ли се движим, господин Леванян?

— Да. Откъде знаете?

— Помислих си, че ако пътувахме на изток, към изгрева, досега щеше да се е развиделило.

Най-накрая зората, която сякаш ги преследваше, ги настигна и слънчевата светлина, истинската слънчева светлина обля стените на кабината.

Това обаче не продължи дълго, тъй като самолетът кривна надолу и се бухна в облаците. Синевата и златистото сияние изчезнаха и на тяхно място отново се възцари калносивото, така че и двамата с Дорс неволно издадоха разочарован възглас, загдето бяха лишени макар и от само още няколко мига естествена слънчева светлина.

Когато потънаха под облаците, Горната страна почти веднага се показа. Повърхността й — поне на това място — представляваше вълниста област от обрасли с дървета изкуствени пещери, разделени от затревени ивици. За нещо такова бе споменала Клауция.

Отново имаха съвсем малко време за наблюдение. Под тях се появи отвор, обрамчен от надпис „Микоген“.

И те се гмурнаха в него.

35

Кацнаха на едно летище, което в учудените очи на Селдън изглеждаше напълно пусто. Приключил задачата си, пилотът стисна ръцете на Хари и Дорс и стремително вдигна самолета си във въздуха, като потъна заедно с него в един появил се сякаш специално за целта отвор.

Като че ли нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Наоколо се виждаха пейки за може би стотина човека, обаче Селдън и Дорс Венабили бяха сам-сами. Летището бе правоъгълно, заобиколено със стени, в които сигурно имаше множество канали, очакващи да се отворят, за да поемат или пропуснат поредния самолет, но след като техният бе отлетял, докато чакаха не пристигна нито един.

Не дойде и жив човек; никакви белези, че мястото е населено; дори самото буботене на транторския живот бе приглушено.

Тази самота започна да потиска Селдън. Той се обърна към Дорс и рече:

— Какво трябва да правим тук? Имаш ли някаква представа?

Историчката поклати глава.

— Чувек ми обясни, че ще ни посрещне Слънцар Четиринадесети. Друго нищо не знам.

— Слънцар Четиринадесети? Това пък какво е?

— Предполагам, че човек. От името не мога да съдя дали става дума за мъж или за жена.

— Странно име.

— Странността е в ума на възприемащия. Понякога хора, които никога не са ме виждали, мислят, че съм мъж.

— Ама че глупаци — усмихна се Селдън.

— Нищо подобно. Ако съдят само по името, имат право. Казвали са ми, че на доста светове това било широко разпространено мъжко име.

— Никога по-рано не съм го чувал.

— Защото не си галактически пътешественик. Хари също е често срещано, макар веднъж да се запознах с една жена, чието име звучеше съвсем като твоето, само дето се пишеше с две „р“-та. Сега май почвам да се досещам, че някои имена в Микоген са запазени за определени фамилии и си имат пореден номер.

— Слънцар ми се вижда ужасно невъздържано!

— Малко фукня не пречи. „Дорс“ идва от един стар местен израз на моята планета, който означава „пролетен дар“.

— Понеже си била родена през пролетта?

— Не. За пръв път съм видяла светлината на деня в разгара на синското лято, но името много се харесало на родителите ми въпреки традиционното му — и до голяма степен забравено — значение.

— В такъв случай може би Слънцар…

Внезапно един дълбок, суров глас отсече:

— Това е моето име, туземецо.

Селдън се стресна и бързо погледна наляво. Някаква открита кола бе приближила незабелязано. Беше ъгловата, архаична и приличаше едва ли не на камионче за разнасяне на стоки. Управляваше я висок стар мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше жизнен. Той излезе от колата с достолепна величавост.

Носеше дълга бяла роба с широки, пристегнати в китките ръкави. Под робата се подаваха меки сандали, от които стърчаха палци, а прекрасно оформената му глава бе без нито едно косъмче. Гледаше ги със спокойни, дълбоки сини очи.

— Приветствам те, туземецо — важно изрече той.

С автоматична вежливост Селдън отвърна:

— Моите почитания, господине — и искрено озадачен, добави: — Как влязохте?

— През входа, който се затвори след мен. Вие не му обърнахте особено внимание.

— Вероятно не сме забелязали, но пък и не знаехме какво да очакваме. А и сега не знаем.

— Туземецът Четър Чувек информира Братята, че ще пристигнат двамина от туземците. Помоли да се погрижим за вас.

— Значи познавате Чувек?

— Познаваме го. Той ни е правил услуги. И тъй като един достоен туземец ни е правил услуги, сега и ние трябва да му услужим. Малцина идват в Микоген; малцина го напускат. Аз съм длъжен да осигуря безопасността ви, да ви дам стая и да се погрижа да не ви безпокоят. Тук ще бъдете на сигурно място.

Дорс приведе глава.

— Благодарим ви, Слънцар Четиринадесети.

Мъжът се обърна и я изгледа с израз на равнодушно презрение.

— Не съм незапознат с обичаите на туземците — рече той. — Зная, че сред тях една жена спокойно може да заговори, преди да са я заговорили. Поради туй не съм и оскърбен. Бих я помолил да внимава сред другите Братя, които могат да знаят по-малко по този въпрос.

— О, наистина ли? — възкликна Дорс, която за разлика от Слънцар очевидно бе оскърбена.

— Честно слово — потвърди гладкоглавият. — Нито пък е нужно да се използва моят порядков идентификатор, когато съм с вас без кохортата си. Достатъчно ще е „Слънцар“. А сега ще ви предложа да дойдете с мен и да напуснем това място, което е твърде туземско, за да се чувствам уютно.

— Уютът е нужен на всинца ни — каза Селдън може би малко по-високо, отколкото беше необходимо — и ние не ще мръднем оттук, докато не бъдем уверени, че няма да бъдем насила принуждавани за неща, които противоречат на природата ни. Нашият обичай изисква, когато една жена има да каже нещо, да говори. Щом сте се съгласили да осигурите безопасността ни, тя трябва да бъде не само физическа, но и психическа.

Слънцар хладнокръвно впи очи в учения.

— Ти си смел, млади туземецо. Твоето име?

— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина.

Когато Селдън произнесе името си, Слънцар леко се поклони, но не помръдна при името на Дорс.

— Заклех се на туземеца Чувек — заяви той — че ще те охраняваме, така че ще направя каквото мога, за да защищавам и твоята жена компаньонка. Ако тя желае да упражнява безсрамието си, аз ще сторя каквото е по силите ми, за да не я сметнат за виновна. Само че ще трябва да се съобразявате в едно отношение.

И с бездънна насмешка посочи първо главата на Селдън, сетне и тази на Дорс.

— Какво имате предвид? — попита математикът.

— Кефаличното ви окосмяване.

— По-конкретно?

— То не трябва да се вижда.

— Да не искате да кажете, че се налага да си обръснем главите като вас? В никакъв случай.

— Главата ми, туземецо Селдън, не е обръсната. Аз бях обезкосмен, когато влязох в пубертета, както и всички други Братя и техните жени.

— Ако говорим за депилация, тогава отговорът е още по-твърдо „никога“.

— Туземецо, ние не те молим нито за бръснене, нито за обезкосмяване. Молим единствено, когато си между нас, косата ти да бъде покрита.

— Как?

— Донесъл съм шапчици, които сами ще се нагодят по черепите ви, както и ленти, дето ще скрият надорбитните ивици, сиреч веждите. Когато сте с нас, ще ги носите. И, разбира се, туземецо Селдън, ще се бръснеш всеки ден, а ако стане нужда, и по-често.

— Но защо трябва да го правим?

— Защото за нас косата върху главата е отблъскваща и неприлична.

— Сигурно вие и хората ви знаете, че всички останали светове в Галактиката смятат за нещо обичайно да запазват своята кефалическа коса.

— Знаем. И на онези измежду нас, на които, като мен самия, им се налага от време на време да имат вземане-даване с туземци, им се налага да лицезрят техните коси. Ние някак си съумяваме, обаче няма да е честно да искаме всички Братя да се подлагат на тази гледка.

— Добре тогава, Слънцар, обяснете ми още нещо. След като се раждате с кефалическа коса като всички нас и я запазвате видима чак до пубертета, защо е толкова необходимо да я отстраните? Въпрос единствено на обичай или зад него се крие някакво разумно основание?

Старият микогенец гордо отвърна:

— Чрез депилацията ние демонстрираме на младежа или девойката, че той или тя е станал възрастен и също, че възрастните винаги помнят кои са те и никога не забравят, че останалите са туземци.

Мъжът не изчака отговор (а и, честно казано, Селдън не бе в състояние да измисли нищо), само измъкна от някакъв скрит в робата си джоб шепа малки пластмасови ивички с различен цвят и внимателно вглеждайки се в двете лица насреща си, започна да вдига ту една, ту друга към тях.

— Цветовете трябва да съответстват достатъчно добре — обясни той. — Никой няма да се заблуди, че не носите шапчици, но това не трябва да се набива в очите по отблъскващ начин.

Най-подир Слънцар даде една ивица на Хари и му показа как трябва да я прикрепи към шапчицата.

— Моля да я сложиш, туземецо Селдън. Първоначално ще го правиш тромаво, но постепенно ще привикнеш.

Ученият я сложи, но първите няколко пъти когато се опита да я придърпа назад върху косата си, тя се изхлузи от главата му.

— Започни точно над веждите — посъветва го Слънцар. Пръстите му леко шаваха, сякаш горяха от желание да помогнат.

Селдън сподави една усмивка.

— Бихте ли го направили вместо мен?

Слънцар се отдръпна назад, възкликвайки едва ли не панически:

— Не мога! Ще докосна косата ти!

Най-сетне гостът успя да закрепи шапчицата и като следваше съвета на вожда, я запридърпва насам-натам, докато цялата му коса се оказа покрита. Ивиците за веждите паснаха с изненадваща лекота. Дорс, която внимателно наблюдаваше всичко, сложи своята без никакви проблеми.

— А как се сваля? — попита Селдън.

— Трябва само да я напипаш в края и направо ще я обелиш от главата си. Ако пък си подстрижеш косата, ще ти бъде по-лесно както да я слагаш, така и да я сваляш.

— Предпочитам мъничко да се помъча — измърмори Селдън.

После се обърна към Дорс и тихо каза:

— Пак си си хубава, но като че ли шапчицата отнема част от характера ти.

— Въпреки това той си е там отдолу — отговори историчката. — И смея да кажа, че полека-лека ще привикнеш да ме гледаш без коса.

С още по-тих шепот Селдън заяви:

— Не искам да оставам тук толкова дълго, че да привиквам с това.

Слънцар, който с видимо високомерие игнорира тяхното шушукане, се обади:

— Ако влезете в колата ми, още сега ще ви закарам в Микоген.

36

— Честно ти казвам — прошепна Дорс — направо не ми се вярва, че сме на Трантор.

— Да разбирам ли, че никога по-рано не си виждала нещо подобно? — попита Селдън.

— Аз съм на този свят от две години и прекарвам повечето си време в Университета, така че не съм пътешественик в истинския смисъл на думата. Въпреки това била съм тук-там и съм чувала какво ли не, но никога не съм срещала или подозирала такова чудо. Невероятна еднаквост.

Слънцар шофираше методично и без ненужно бързане. По улиците се движеха и други подобни на каруци коли, всички до една с обезкосмени мъже на волана. Голите им фонтанели лъщяха на светлината.

От двете страни се точеха триетажни постройки — без орнаменти, само с прави ъгли, до една сиви.

— Потискащо — почти без глас констатира Дорс. — Ужасно потискащо.

— Равноправно — поправи я шепнешком Селдън. — Подозирам, че никой от Братята не може да претендират явно за някакво старшинство пред когото и да било.

Имаше много пешеходци. Не се забелязваха обаче никакви движещи се алеи, нито пък се чуваше наблизо да преминава експрес.

— Предполагам, че сивите са жени — рече Дорс.

— Трудно може да се разбере — сви рамене Селдън. — Тези роби скриват всичко, а една лишена от коса глава е досущ като която и да е друга.

— Сивите са винаги по двойки или заедно с бял. Докато белите могат да се движат сами. А и водачът ни е бял.

— Може и да си права — Селдън повиши глас: — Слънцар, любопитен съм…

— Щом е тъй, питай каквото ще питаш, макар аз изобщо да не съм длъжен да ти отговарям.

— Изглежда минаваме през жилищна зона. Няма никакви надписи на търговски къщи или промишлени райони…

— Ние сме изцяло фермерско общество. Откъде си, та не знаеш това?

— Известно ви е, че съм Външен — сковано каза хеликонецът. — На Трантор съм едва от два месеца.

— Дори и така да е.

— Но, Слънцар, ако вашето общество е фермерско, как тъй досега не сме минали покрай никакви ферми?

— На по-ниските равнища — вождът беше пределно лаконичен.

— Значи ли, че на това Микоген е изцяло жилищен?

— И на още няколко. Ние сме, което виждате. Всеки Брат живее със своето семейство в еквивалентна квартира; всяка кохорта — в свое еквивалентно общество; всички имат еднакви коли и карат своите собствени. Няма слуги и никой не мързелува заради труда на останалите. А също никой не може да се извисява над другия.

Селдън повдигна заслонените си вежди към Дорс и рече:

— Но едни хора носят бяло, а други — сиво…

— Това е защото някои от хората са Братя, а някои са Сестри.

— А ние?

— Ти си туземец и гостенин. Ти и твоята… — Слънцар направи кратка пауза — … компаньонка няма да бъдете обвързани от абсолютно всички аспекти на микогенския живот. Въпреки това ще носиш бяла роба, а компаньонката ти — сива, и ще живеете в специална квартира за гости, която впрочем е също като нашите.

— Равенството изглежда примамлив идеал, но какво става, когато числеността ви се увеличи? Може би нарязвате баницата на по-дребни парчета?

— Няма нарастване на числеността. Това би довело до увеличаване на площта, което околните туземци не биха допуснали, или до влошаване на стандарта на живот.

— Ами ако… — започна Селдън.

— Достатъчно, туземецо — отряза го Слънцар. — Предупредих те, че не съм длъжен да ти отговарям. Нашата задача, както обещахме на туземеца Чувек, е да обезпечаваме сигурността ви дотогава, докато не нарушавате начина ни на живот. Ще го правим, но нищо повече. Любопитството е разрешено, ала ако е прекалено настойчиво, то бърже изчерпва нашето търпение.

В тона му имаше нещо, което не допускаше по-нататъшен разговор, и Селдън се ядоса. При цялото му желание да помогне, журналистът очевидно бе наблегнал не на каквото трябва.

Не търсеше сигурност на всяка цена. Или поне — не единствено. Трябваше му също така информация и без нея нито можеше, нито пък искаше да остане тук.

37

Огледа квартирата с известна доза страдалческо чувство. Имаше малка, но самостоятелна кухничка и миниатюрна, но самостоятелна баня. А също: две тесни легла, два гардероба, маса, два стола. Накъсо казано, всичко необходимо за двама души, които са готови да живеят заедно и натясно.

— На Сина също имах самостоятелна кухня и баня — въздъхна Дорс с примирен вид.

— Аз не — каза Селдън. — Хеликон може и да е малък свят, но живеех в модерен град с обши кухни и бани. Какво прахосничество е това тук! Човек може да го очаква в някой хотел, дето му се налага да поостане, но ако целият сектор е такъв, представи си огромната бройка на тия повтарящи се кухни и бани, кухни и бани…

— Предполагам, че е част от стремежа към равенство — каза Дорс. — Няма боричкане за предпочитани маси или за по-бързо обслужване. За всички едно и също.

— Няма и уединение. Не че ужасно ми липсва, но ти би могла да си помислиш, а пък аз не искам да създавам впечатление, че ще се възползвам от обстоятелствата. Трябваше да им обясним, че се налага да получим отделни стаи — съседни, но отделни.

— Сигурна съм, че обяснението нямаше да ни свърши работа — възрази Дорс. — Площта явно се котира високо тук и мисля, че те още са шашнати от собствената си щедрост да ни отпуснат толкова много. Ще трябва да се нагодим, Хари. Достатъчно сме големи, за да се справим. Не съм някоя изчервяваща се девица, а и ти не можеш да ме убедиш, че си незрял младеж.

— Ако не бях аз, нямаше да си тук…

— И какво от туй? То си е едно приключение.

— Добре тогава. Кое легло ще избереш? Вземи по-близкото до банята! — Той седна на другото. — Има и още нещо, което ме безпокои. Докато сме тук, двамата с теб си оставаме туземци, какъвто е дори Чувек. Ние сме от чуждите племена, не от техните кохорти, и повечето неща не са наша работа. Само че именно те са моя работа! Нали заради това съм дошъл. Искам да науча фактите за миналото им, които те помнят.

— Или си мислят, че помнят — допълни го Дорс със скептицизма на историк. — Ясно ми е, че имат легенди, за които се смята, че датират от праисторически времена, но не можем да ги взимаме на сериозно.

— Това няма как да го разберем, докато не открием какви са легендите. Никъде ли ги няма на запис?

— Поне аз не знам. Тези хора са ужасно обърнати към самите себе си. Почти са психясали от самовглъбяване. Това, че Чувек е успял някак си да преодолее бариерите им и да ни вкара и нас тук, е забележително, наистина забележително.

— Все някъде трябва да има пролука — замислено каза Селдън. — Тоя Слънцар се изненада — какво изненада, направо се вбеси — загдето не знаех, че Микоген е селскостопански сектор. Изглежда това е нещо, което те не искат да се пази в тайна.

— Работата е там, че то не е тайна. Смята се, че „Микоген“ идва от две архаични думи, които означават „производител на мая“. Поне на мен така са ми казвали. Аз обаче не съм палеолингвист. Във всеки случай микогенците отглеждат всички разновидности на микрохраните — мая, разбира се, а също и водорасли, бактерии, многоклетъчни гъбички и така нататък.

— Това не е нещо необичайно — кимна Селдън. — Повечето светове разполагат с подобни микрокултури. Дори на Хеликон имаме някои.

— Не и като микогенските. Тук използват методи, които са архаични като името на сектора — тайни формули за наторяване, тайни въздействия от околната среда. Кой ги знае? Всичко се пази в дълбока секретност.

— Врастване навътре в себе си.

— При това прекалено силно. Резултатът е, че те произвеждат такъв протеин и имат такива вкусови подправки, каквито няма никъде. Поддържат относително ниски добиви и затова цената на микрохраната им е фантастична. Никога не съм я опитвала и съм сигурна, че и ти не си, но микогенците продават големи количества от нея на имперската аристокрация и на висшите класи по другите светове. Икономическото здраве на сектора зависи от тези продажби и затуй местните жители искат всеки да знае, че именно те са източникът на тази ценна храна. Това поне не е тайна.

— Значи Микоген трябва да е богат.

— Не са бедни наистина, но подозирам, че не богатството е главната им цел. Така си осигуряват протекции. Имперското правителство ги защищава, защото без тях няма да има тия микрохрани, които придават най-фини оттенъци и са истински сюрприз към всяко ястие. Това означава, че Микоген може да поддържа странния си начин на живот и да се отнася с високомерие към съседите си, които вероятно ги смятат за непоносими.

Дорс внимателно огледа квартирата.

— Доста пуритански живеят. Забелязвам, че нямат нито холовизия, нито книги.

— Видях една на полицата в шкафа. — Селдън протегна ръка, погледна надписа и с явно отвращение изфуча: — Готварска!

Дорс я взе от ръцете му и си поигра с клавишите. Отне й известно време, защото наредбата им не бе съвсем обичайна, но все пак съумя да освети екрана и запрелиства страниците. Накрая каза:

— Има няколко рецепти, но като че ли по-голямата част е заета от философски есета на гастрономически теми.

Изключи книгата и я заоглежда.

— Струва ми се, че е единичен комплект. Не виждам как можеш да извадиш микроплатката и да вкараш друга. Скенер за една-единствена книга. Е, туй вече си е прахосничество.

— Може би смятат, че точно тази книга е всичко, което е нужно на човека. — Той се пресегна към ъгловата масичка между двете легла и докопа някакъв друг предмет. — Би могло да е микрофон, като се изключи това, че няма екран…

— Може би мислят, че гласът е достатъчен. — Чудя се как ли работи — математикът огледа устройството от всички страни. — Срещала ли си някога нещо подобно?

— Веднъж видях в музея, ако, разбира се, е същото. Изглежда Микоген преднамерено се поддържа архаичен. Предполагам, това е друг начин да се разграничават от тъй наречените туземци, които ги заобикалят отвсякъде с несметното си множество. Техният архаизъм и странните им обичаи ги правят, тъй да се каже, несмилаеми. В цялата тая философия има някаква перверзна логичност.

Изведнъж Селдън, който все още се заглавичкваше с устройството, възкликна:

— Хоп! Включи се. Или поне нещо в него прещрака. Само че защо не чувам…

Дорс се начумери, вдигна един малък, облечен във филц цилиндър, който бе останал на ъгловата масичка, и го приближи до ухото си.

— Оттук наистина се чува някакъв глас — каза тя — Я опитай! — И му го подаде.

Ученият го пое и веднага подскочи:

— Ох! Закопча се! — Вслуша се за миг и рече: — Да, ухото ме заболя. Доколкото разбирам, ме чувате… Да, това е нашата стая… Не, не зная кой номер е. Дорс, имаш ли представа какъв е номерът?

— На микрофона има някакъв — забеляза историчката. — Сигурно за него питат.

— Едва ли — усъмни се Селдън, но въпреки това изрецитира: — Номерът на това устройство е 6LT-3648A. Това ще ви свърши ли работа?… Добре, откъде да разбера как да го използвам правилно и, ако е там въпросът, как да използвам кухнята?… Какво искате да кажете с вашето „всичко работи по нормалния начин“? Това изобщо не ми е от полза… вижте какво, аз съм ъ-ъ-ъ… туземец и почетен гост. Не зная какъв е нормалният начин… Да, съжалявам, че имам такова произношение и се радвам, че можете да разпознаете един туземец само по гласа… Казвам се Хари Селдън.

Настъпи пауза и той вдигна очи към Дорс с измъчена физиономия. После отново заговори:

— Трябваше да ме потърси? Предполагам, ще ми каже, че не е могъл да ме намери… О, хванали сте ме натясно? Хубаво! В такъв случай можете ли да ми дадете информация?… Да… Да… Да, и как мога да се обадя на някого извън Микоген?… Аха, а тогава как бих могъл да се свържа например със Слънцар Четиринадесети?… Добре де, с неговия помощник или адютант, или каквото е там?… Аха… Благодаря ви.

Математикът остави микрофона, откачи с известна трудност слушалчицата от ухото си, изключи цялото съоръжение и рече:

— Те са уредили някой да ни показва всичко, което трябва да знаем, но не могат да ни информират, кога ще дойде нашият гид. Невъзможно е да се звъни извън Микоген; във всеки случай, не и с това нещо; така че поне засега няма начин да се свържем с Чувек. А ако поискам да се срещна със Слънцар Четиринадесети, ще трябва да изслушам купища дивотии. Може обществото им и да е равноправно, но изглежда има изключения, за които, бас държа, никой няма да си признае открито.

Той погледна часовника си.

— Във всеки случай, Дорс, не възнамерявам да чета някаква си готварска книга, нито пък — академични есета. За съжаление още съм по университетското време, така че не знам дали сега тук е моментът за лягане например, но пък изобщо не ме е еня! По-голямата част от нощта не съм мигнал и бих искал да поспя.

— Нямам нищо против. И аз съм уморена.

— Благодаря ти. А щом се наспим и започне новият ден, смятам да помоля да ме разведат из своите плантации за микрохрана.

Дорс го погледна стреснато.

— И това ли те интересува?

— Не кой знае колко, но след като е единственото, с което се гордеят, би следвало да им е приятно да говорят за него. Може би, като проявя целия си чар, ще успея да ги накарам да кажат нещичко и за легендите си.

— Надявам се — недотам уверено заяви Дорс — но ми се струва, че няма да подхлъзнеш микогенците толкова лесно.

— Ще видим — мрачно заяви Селдън. — Тъй или иначе, искам да се добера до техните предания.

38

Следващото утро завари Хари отново да използва устройството за повикване. Беше раздразнен, защото преди всичко друго изпитваше глад.

Опитът му да се свърже със Слънцар Четиринадесети бе отбит от някого, който настояваше, че вождът не трябва да бъде обезпокояван.

— Защо пък не? — попита Селдън, зъл като оса.

— Очевидно не е нужно да отговарям на този въпрос — долетя хладният глас отсреща.

— Не ни доведоха тук, за да бъдем затворници — рече Селдън със също толкова хладен тон. — Нито пък за да умрем от глад.

— Сигурен съм, че имате кухня и големи количества хранителни припаси.

— Да, имаме! Само че не знам как да използвам кухненските уреди, нито как да приготвя храната — сурова ли да я ям, да я пържа ли, да я варя ли, да я пека ли…

— Не мога да повярвам, че сте невежа в това отношение.

Дорс, която по време на разговора припряно крачеше напред-назад, посегна към устройството, но Селдън отблъсна ръката й и прошепна:

— Този ще прекъсне веднага, ако някоя жена се опита да му проговори.

След което заяви в микрофона по-твърдо от всякога:

— Какво вярвате и какво не, мен не ме интересува. Изпратете тук някого, който да може да направи нещо и да ни помогне, защото в противен случай, когато се свържа със Слънцар Четиринадесети, както най-накрая без съмнение ще направя, вие ще си платите за нехайството.

Въпреки всичко минаха два часа, преди някой да пристигне (през което време Селдън изпадна в дива ярост, а Дорс правеше безуспешни опити да го успокои).

Новодошлият беше млад мъж, чиято гола глава бе изпъстрена с лунички и който вероятно при други обстоятелства би бил риж.

Носеше няколко тенджерки и изглежда тъкмо се канеше да обясни как се употребяват, но изведнъж се обърка и панически се извърна с гръб към Селдън.

— Туземецо — явно развълнуван, рече той — вашата шапчица не е добре нагласена!

Математикът, чието търпение бе прехвърлило границите си, изръмжа:

— Това изобщо не ме тревожи.

Дорс обаче сговорчиво каза:

— Хари, дай да ти я наглася. Просто тук отляво е прекалено високо.

— Младежо, сега можете да се обърнете — изсумтя след процедурата Селдън. — Как се казвате?

— Аз съм Сивоблак Пети — не много уверено отвърна микогенецът, докато се извръщаше, за да погледне с опасение към госта. — Послушник съм. Донесох ви ядене. — Той отново се поколеба. — От собствената ми кухня е и го приготви мойта жена, туземецо.

Нареди тенджерките на масата и Селдън веднага повдигна капака на едната, душейки подозрително съдържанието й. Сетне изненадано погледна към Дорс.

— Знаеш ли, не мирише лошо.

Тя кимна.

— Прав си. И аз го подушвам.

— Не е тъй горещо, както би трябвало — извинително се обади Сивоблак. — По пътя изстина. Във вашата кухня трябва да имате съдове и прибори.

Дорс измъкна каквото бе нужно и след като обилно и доста лакомо се нахраниха, Селдън пак изпадна в учтиво настроение.

Историчката, която разбираше, че младежът ще се чувства неудобно насаме с една жена и още по-неловко, ако тя го заговори, отхвърли тази възможност и откри, че й се полага да отнесе тенджерките и чиниите в кухнята и да ги измие — естествено след като първо разгадае как се управлява миячната машина.

Междувременно Селдън попита за местното време и малко сконфузено рече:

— Искате да кажете, че сега е посред нощ?

— Наистина, туземецо — кимна Сивоблак. — Именно затова отне известно време да задоволим нуждите ви.

Ученият изведнъж проумя защо не можеше да обезпокоят Слънцар и си представи как е трябвало да събудят жената на послушника, за да му приготви ядене. Съвестта го загриза.

— Съжалявам — рече той. — Ние сме туземци и не знаехме как да използваме кухнята, за да приготвим храната. Дали би могъл някой да дойде сутринта и да ни инструктира както си му е редът?

— Това, което мога да сторя — помирително каза Сивоблак — е да накарам да ви пратят две Сестри. Моля за извинение, туземецо, че ще ти се наложи да изтърпиш женското присъствие, но те разбират от тия неща.

Дорс, която се бе появила от кухнята, рече (изглежда преди да се досети къде й е мястото в мъжкото общество на микогенците):

— Чудесно, Сивоблак. Ще се радваме да посрещнем Сестрите.

Послушникът я стрелна за миг с явно неудобство, но не отвърна нищо.

Селдън, убеден, че младият микогенец по принцип би следвало да откаже да чуе какво му говори една жена, повтори забележката. Лицето на местния жител мигом се проясни.

— Ще ви ги пратя веднага, щом настъпи денят.

Когато Сивоблак си тръгна, математикът доволно подхвърли:

— Изглежда се нуждаем точно от Сестрите.

— Тъй ли? И за какво, Хари? — попита Дорс.

— Ами, ако се отнасяме към тях като към човешки същества, те положително ще ни бъдат достатъчно благодарни, за да ни разкажат легендите си.

— Стига да ги знаят — скептично отбеляза историчката. — Не ми се вярва микогенците да си правят труда да образоват жените си в подобна област.

39

Сестрите пристигнаха горе-долу след шест часа, а докато ги чакаха, Селдън и Дорс поспаха още, надявайки се да пренагласят своите биологични часовници. Влязоха в апартамента свенливо, едва ли не на пръсти. Робите им (които, както се оказа, на местния диалект се наричаха „фусти“) бяха в меко кадифеносиво, украсени с нежна плетеница от по-тъмни и много фини ленти. Фустите не бяха напълно лишени от привлекателност, но все пак главното им предназначение бе да скрият всяка човешка индивидуалност. Разбира се, главите на Сестрите бяха лиси, а лицата им — без какъвто и да било грим. Погледите им преценяващо се стрелкаха към намека за синьо в ъгълчетата на клепачите на Дорс и към лекото червило по краищата на устните й.

Няколко мига Селдън се чудеше как ли човек може да бъде сигурен, че Сестрите наистина са такива.

Отговорът пристигна незабавно още с учтивия им официален поздрав. Двете направо чуруликаха и цвъртяха. Като си припомни тежкарските тонове на Слънцар и нервния баритон на Сивоблак, ученият предположи, че бидейки лишени от явна сексуална идентификация, жените просто бяха принудени да култивират у себе си характерни гласове и маниери на общуване.

— Аз съм Дъждокапка Четиридесет и трета — изчурулика едната — а това е по-малката ми сестра.

— Дъждокапка Четиридесет и пета — изцвърча другата.

— В нашата кохорта много наблягаме на Дъждокапките — и се изкиска.

— Радвам се да се запознаем — важно заяви Дорс — обаче сега трябва да разбера как да се обръщам към вас. Не мога просто да казвам „Дъждокапке“, нали?

— Не — отвърна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ако и двете сме тук, трябва да използваш пълните ни имена.

— А какво ще кажете — обади се Селдън — просто за Четиридесет и пета и Четиридесет и трета, мили дами?

Двете крадешком му хвърлиха по един поглед, но не издумаха и дума.

Дорс меко напомни:

— Аз ще се оправям с тях, Хари.

Той отстъпи назад. Трябваше да предположи, че са неомъжени млади жени и, напълно вероятно, че не им се полага да разговарят с мъже. По-възрастната изглеждаше по-мрачновата и може би бе по-пуритански настроена. Това трудно можеше да се прецени от няколкото думи и бързия поглед, но той имаше такова предчувствие и смяташе да му се довери.

— Работата, Сестри, е там — подхвана Дорс — че ние, туземците, не знаем как да използваме кухнята.

— Искаш да кажеш, че не знаеш да готвиш? — Дъждокапка Четиридесет и пета придоби шокиран и наставнически вид. Дъждокапка Четиридесет и трета пък сподави едно изкикотване. (Селдън реши, че първоначалната му преценка за двете е била правилна.)

— Навремето имах своя собствена кухня — поясни историчката — но тя не беше като тази, а и не зная какви са вашите храни, нито как да ги приготовлявам.

— То е съвсем просто — кимна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ние ще ти покажем.

— Ще ти направим хубав, питателен обяд — добави Дъждокапка Четиридесет и трета. — Ще го сготвим и за… двама ви — тя се поколеба, преди да произнесе последните думи Очевидно й костваше значително усилие дори да признае съществуването на някой мъж.

— Ако нямате нищо против — рече Дорс — бих искала да бъда заедно с вас в кухнята и вие да ми обяснявате. В края на краищата, Сестри, не мога да очаквам да идвате по три пъти на ден, за да ни готвите.

— Ние всичко ще ти покажем — обеща Дъждокапка Четиридесет и пета, като кимаше сковано с глава. — Само че за една туземка може да се окаже трудно да се научи. Няма да имаш… усет как да го вършиш.

— Ще опитам все пак — усмихна се чаровно Дорс.

Трите изчезнаха в кухнята. Селдън се загледа след тях и реши да обмисли стратегията, която възнамеряваше да използва.