Прелюдия за Фондацията

44

Дишайки тежко, Дъждокапка Четиридесет и трета впери трескав поглед в Селдън.

— Не мога да остана повече тук — рече тя.

Математикът се озърна.

— Никой не ни безпокои. Дори онзи Брат, от когото взехме апетитките, не каза нищо. Изглежда ни взе за съвсем нормална двойка.

— Това е, защото наглед у нас няма нищо необичайно, когато ти говориш тихо и туземският ти акцент не се забелязва много, пък и когато аз съм спокойна. Само че сега… — гласът й стана хрипкав.

— Какво сега?

— Нервно ми е и съм напрегната. Аз… цялата съм потна.

— Кой ще забележи? Отпусни се и се успокой.

— Тук не мога да се отпусна. Не мога да се успокоя на място, където е възможно да ме забележат.

— Тогава къде да идем?

— Има едни малки барачки за почивка. Работила съм в микрофермите и ги знам.

Тя бързо закрачи и Селдън я последва. На една малка платформа, която без нея той едва ли би забелязал в полумрака, имаше редица врати, всичките широко отворени.

— Онази в края — промълви тя. — Ако е свободно.

Не беше заето. На един малък светещ триъгълник бе изписано „Не е заето“ и вратата бе открехната.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо се огледа наоколо, побутна спътника си да влезе и сама прекрачи прага. Затвори вратата и в тоя миг слаба светлина от тавана обля вътрешността на помещението.

Селдън попита:

— Има ли някакъв начин знакът на вратата да показва, че тази стая е заета?

— Това става автоматично, щом затворим и се включи осветлението — обясни Дъждокапка Четиридесет и трета.

Ученият усети леко въздушно течение, съпроводено от подобен на тиха въздишка звук, но къде ли на Трантор този звук и това течение не се долавяха?

Стаята не бе голяма, а в нея имаше легло с матрак и очевидно чисти завивки.

Също тъй маса и стол, малък хладилник и нещо, което приличаше на вградена затопляща плоча — вероятно нагревател на храна.

Дъждокапка Четиридесет и трета приседна на стола, изопната сякаш бе глътнала бастун. Личеше, че полага усилия да се отпусне.

Несигурен какво се очаква от него, Селдън остана прав, докато тя не му направи нетърпелив жест да използва леглото. Той се подчини.

Меко, сякаш на себе си, Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако някога се разбере, че съм била тук с мъж, па бил той и само туземец, ще ме лишат от всякакви права.

— Тогава да не оставаме нито секунда повече! — скочи като ужилен математикът.

— Сядай. Не мога да изляза, когато съм в такова състояние. Ти ме попита за религията. Какво точно целеше?

На Селдън му се стори, че микогенката напълно се е променила. Пасивността и раболепието бяха изчезнали. Нищо не бе останало и от свенливостта. Сега тя строго го фиксираше през присвитите си очи.

— Казах ти — отвърна той. — Знание. Аз съм учен. Моята професия и моето желание са да зная. По-специално желая да проумея хората, така че искам да изуча историята. На много светове древните архиви — истинските стари исторически разкази — са се изродили в митове и легенди, като в повечето случаи са станали част от системата на религиозните вярвания или свръхнатурализма. Но ако Микоген няма религия, значи…

— Казах ти, че ние имаме история.

— Вече два пъти го повтаряш. А знаеш ли колко е стара?

— Отпреди двадесет хиляди години.

— Наистина ли? Дай да си говорим направо! Това истинска история ли е, или нещо, което е дегенерирало в легенди?

— Разбира се, че е истинска история.

Той насмалко да запита откъде е толкоз сигурна, но размисли. Дали действително имаше някакъв шанс микогенската история да се простира цели двадесет хиляди години назад и все пак да бъде автентична? Не беше специалист, така че щеше да се наложи да консултира въпроса с Дорс.

Много по-вероятно му се струваше най-ранните истории на всеки свят да представляват потпури от героика и минидрами, замислени като моралитета10, които не трябва да се приемат буквално. За Хеликон това важеше с пълна сила и въпреки туй трудно можеше да се намери хеликонец, дето да не се кълне във всичко, съдържащо се в неговата история, и да не настоява, че то се е случило в действителност. На родния му свят държаха дори на такава съвършено чудата басня като тази за първоначалното заселване и сблъсъците с големи и опасни летящи влечуги — макар на никой свят, изследван и заселен от хората, да не бе открито нищо, наподобяващо летящи влечуги… Въпреки това той попита:

— И как започва вашата история?

В очите на Дъждокапка Четиридесет и трета се появи някаква отнесеност, погледът й сякаш не бе фокусиран нито върху Селдън, нито върху нещо друго в стаята;

— Започва с един свят — отвърна тя. — Нашият свят. Единственият.

— Единственият ли? — Селдън си спомни, че Чувек бе говорил за легендите, описващи един-единствен, първоначален свят на човечеството.

— Да, единственият свят. По-късно са се появили и други, ала нашият е бил първият. Просторен, открит свят, където е имало място за всички, свят с усмихнати поля, с дружелюбни домове, със сърдечни хора. Живели сме там в продължение на хиляди години, а сетне е трябвало да го напуснем и да се крием ту на едно, ту на друго място, докато някой или някои не намерили туй кътче на Трантор, където сме се научили да отглеждаме храната, донесла ни относителна свобода. И сега тук, на Микоген, разполагаме с нашия си начин на живот и с нашите мечти.

— А твоята история дава ли пълни подробности за първоначалния свят?

— О, да, това е описано в една книга и всички ние я имаме. Всеки един от нас. Носим я със себе си, така че винаги да можем да я отворим, да я прочетем и да си припомним кои сме и какви сме били, както и да затвърдим решимостта си някой ден отново да си върнем своя свят.

— Знаете ли къде е сега той и кой живее на него?

Дъждокапка Четиридесет и трета се поколеба, сетне енергично тръсна глава.

— Не знаем, но някой ден ще го открием.

— И ти имаш тази книга у себе си и сега?

— Разбира се.

— Може ли да я видя?

По лицето на Сестрата пробяга лека усмивка.

— Значи това си искал — кимна тя. — Знаех си, че искаш нещо, когато пожела да те разведа сама из микрофермите. — Чудно защо, изглеждаше леко разстроена. — Не смятах, че е заради Книгата.

— Тя е всичко, което искам — чистосърдечно заяви Селдън. — Наистина не съм мислил за нищо друго. Ако си ме довела, защото…

Младата жена не му позволи да довърши.

— Сега вече сме тук. Искаш ли Книгата, или не?

— Да не би да ми предлагаш да я видя?

— При едно условие.

Селдън поизчака, преценявайки възможността от сериозни проблеми, ако излезеше, че е преодолял микогенските ограничения в по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал.

— Какво е условието?

Езикът на Дъждокапка Четиридесет и трета леко се показа и бързо облиза устните й. Сетне с отчетливо потрепваме в гласа си тя изстреля:

— Да си махнеш шапчицата.

45

Математикът тъпо се облещи срещу нея. В продължение на един дълъг миг дори не можеше да разбере за какво точно му говори Сестрата. Беше забравил, че има шапчица.

Сетне вдигна ръка към главата си и за пръв път съзнателно опипа онова, което носеше. Беше гладко, ала под него се чувстваше леката съпротива на косата му. И не кой знае колко голямо. В края на краищата неговата коса бе къса и не особено гъста.

Все още опипвайки шапчицата, той попита:

— Защо?

— Понеже аз така искам. И понеже това е условието, ако ти пък искаш да видиш Книгата.

— Добре. Щом наистина… — Ръката му потърси ръба, та да може да обели покривалото от главата си. Жената обаче го спря:

— Не, остави на мен! Аз ще го направя.

Гледаше го с особен гладен поглед. Той отпусна ръце в скута си.

— Давай тогава.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо стана и се настани на леглото до него. Внимателно подхвана края на шапчицата пред ухото му. Повторно облиза устни и задиша тежко, докато освобождаваше челото му от нея и я обръщаше нагоре. Сетне я дръпна настрани и косата на Селдън се разроши, сякаш наслаждавайки се на внезапно придобитата волност.Той смутено заобяснява:

— Понеже е бил под шапчицата, скалпът ми се е изпотил. Сигурно сега ще е доста влажен…

Повдигна ръка, сякаш за да провери, но тя я улови и я задържа.

— Искам аз да направя това. То влиза в условието.

Бавно и колебливо пръстите й докоснаха косата му и се отдръпнаха. После пак я докоснаха — много внимателно — сякаш я галеха.

— Суха е — каза Сестрата. — На пипане е приятна.

— Случвало ли ти се е по-рано да пипаш кефалическа коса?

— Само понякога — на деца. Това… е различно. — Тя пак погали главата му.

— В какъв смисъл? — Въпреки объркването си, Селдън откри, че е напълно възможно да проявява любопитство,

— Не мога да определя. Просто е различно.

След малко той отново попита:

— Е, стига ли ти?

— Не. Не ме карай да бързам. Можеш ли да я сложиш да лежи натам, накъдето си поискаш?

— Не напълно. Тя има някаква естествена посока, в която ляга, но за да й помогна, ми трябва гребен, а аз не нося у себе си.

— Гребен?

— Един предмет със зъбци, ъ-ъ… като вилица, само че повече и доста по-меки.

— Защо не използваш пръстите си? — Тя прекара своите през косата му.

— Донякъде е възможно — отвърна Селдън. — Но не се получава много добре.

— Отзад боцка.

— Там е по-къса.

Дъждокапка Четиридесет и трета изглежда си припомни нещо.

— Веждите — рече тя. — Нали така им казваха?

Отлепи предпазните ивички и прокара пръсти по леките дъги — отначало по посока на космите, после — срещу тях.

— Хубаво е! — възкликна микогенката и се засмя с писклив фалцет, наподобяващ кикота на по-младата й сестра. — Много са симпатични.

Селдън малко нетърпеливо попита:

— Има ли още нещо, което да влиза в условието?

На приглушената светлина изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета ей сега ще отвърне отрицателно, но кой знае защо тя не каза нищо. Вместо това внезапно отдръпна ръце и ги вдигна към носа си. С известно неудобство ученият се зачуди какво толкова е възбудило обонянието й.

— Ама че странно — каза отнесено Сестрата. — Мога ли… някой път пак да го направя?

— Ако ми оставиш Книгата достатъчно дълго, за да я проуча… може би — смутолеви Селдън.

Дъждокапка Четиридесет и трета бръкна във фустата си през един процеп, останал досега незабелязан от него, и извади от някакъв скрит вътрешен джоб подвързана със здрав еластичен материал книга. Той я взе, опитвайки се да овладее вълнението си.

Когато пак нагласи шапчицата си така, че да покрие косата му, микогенката вдигна отново ръце към носа си, а после леко и крадешком близна един пръст.

46

— Пипна косата ти? — попита Дорс Венабили и погледна темето на Селдън така, сякаш самата тя възнамеряваше да го докосне.

Математикът леко се отдръпна.

— Моля те, недей. Тая жена го направи по такъв начин, че изглеждаше като перверзия.

— От нейна гледна точка си е било точно такова. А на теб самия беше ли ти приятно?

— Приятно ли? Мравки ме полазиха. Когато най-подир престана, имах чувството, че едва дишам. Все се питах какво ли още ще измисли.

Дорс се разсмя.

— Да не си се уплашил, че може да те насили за секс? Или си се обнадеждил?

— Уверявам те, нищо не смеех да предположа. Просто исках Книгата.

Сега бяха в тяхната стая й устройството на историчката за изкривяване на полето ги осигуряваше против подслушване.

Скоро щеше да започне микогенската нощ. Селдън бе махнал шапчицата и фустата си и се бе изкъпал. Естествено беше отделил особено внимание на косата си, като два пъти я бе изтъркал с пяна и изплакнал. Сега седеше на леглото, облечен с лека нощница, която бе намерил увесена в гардеробчето.

Дорс попита с дяволити искрици в погледа си:

— Тя знаеше ли, че имаш косми и по гърдите?

— Искрено се надявах да не се сети за това.

— Бедният Хари. Всъщност всичко е било съвършено нормално. Ако аз бях останала с някой Брат, положително щях да си имам подобни проблеми. Дори съм сигурна, че за мен би било още по-зле, тъй като той щеше да смята, че като жена съм длъжна да се подчинявам на заповедите му без бавене и без да се дърпам.

— Не, Дорс. Ти може и да си мислиш, че е било съвсем нормално, само че не си го изпитала. Горката жена беше изпаднала направо в сексуална възбуда. Вкара в действие всичките си сетива — подуши пръстите си, близна ги. Ако можеше да чуе как расте косата ми, сигурно цялата щеше да е слух…

— Именно това аз определям като „естествено“! Всичко забранено, което правиш, придобива сексуална привлекателност. Ти щеше ли да се интересуваш от гърдите на жените, ако живееше в общество, където те са на показ през цялото време?

— Мисля, че да.

— А нямаше ли все пак да си по-любопитен, ако са винаги скрити, както е в повечето общества? Чакай да ти разкажа нещо, което ми се случи веднъж… Бях в един езерен курорт у дома, в Сина. Предполагам, че на Хеликон имате курорти, плажове и други такива неща?

— Разбира се — подразни се Селдън. — Да не би да си въобразяваш, че там са само камънаци и планини, и че пием единствено кладенчова вода?

— Не се обиждай, Хари. Просто исках да се уверя, че ще схванеш смисъла на историята. Та на нашите плажове на Сина се отнасяме доста волно към това, което носим… или не носим.

— Нудистки плажове?

— Не точно нудистки, макар да предполагам, че ако някой съблече всичките си дрехи, едва ли ще му обърнат кой знае колко внимание. Обичаят е да има някакъв приличен минимум, но трябва да призная, че това, което смятаме за прилично, оставя твърде малко храна на въображението.

— На Хеликон стандартите ни явно са по-високи — отбеляза Селдън.

— Да, разбрах го по внимателното ти отношение към мен, но… всекиму своето. Както и да е, бях седнала на един малък плаж край езерото и изведнъж приближи млад мъж, с когото бях говорила по-рано през деня. Беше прилично момче и аз не намирах нищо несимпатично у него. Седна на подлакътника на шезлонга ми и за да не залитне, сложи дясната си длан на лявото ми бедро, което, разбира се, беше голо. След като си говорехме някъде около минута и половина, той палаво заяви: „Виж сега. Аз почти не те познавам и въпреки това ми се струва съвсем естествено да сложа ръката си върху бедрото ти. Нещо повече, и на теб май това ти изглежда съвсем нормално, тъй като по всичко личи, че нямаш нищо против тя да си остане там…“ Едва тогава наистина забелязах, че ръката му е върху бедрото ми.

Дорс се прекъсна за момент, сякаш искаше да си припомни всичко с най-големи подробности, а после продължи:

— „Ако те бях срещнал в по-официална среда и ти беше с рокля — каза младият мъж — едва ли щеше да ме оставиш да повдигна роклята ти и да си сложа ръката на бедрото ти — на същото това място, където е сега.“ Аз се засмях и още известно време разговаряхме за туй-онуй. Разбира се, след като бе привлякъл вниманието ми върху местоположението на ръката си, той вече не смяташе за подходящо да я държи там и я дръпна. Същия ден се облякох за вечеря по-грижливо от обичайното и се появих натъкмена значително по-официално от другите жени в столовата. Забелязах своя нов познат. Седеше на една от масите. Приближих, поздравих го и му казах: „С рокля съм, но под нея лявото ми бедро е голо. Давам ти моето разрешение. Просто повдигни дрехата и си сложи ръката там, където я бе поставил одеве.“ Той се опита. Трябва да го поздравя за смелостта му, само че сега всички го зяпнаха. Аз не бих го спряла и съм сигурна, че и никой друг не би го спрял. Публиката не беше по-многобройна от по-рано — и в двата случая присъстваха едни и същи хора. Ясно бе, че съм поела инициативата и нямам никакви възражения… само че той не можеше да се насили да наруши благоприличието. Условията, които следобеда бяха подходящи за ръка на бедрото, вечерта вече не ставаха за същото, а това означава повече, отколкото би могла да обясни логиката…

— Аз щях да ти пусна ръка — заяви Селдън.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Дори и ако вашите стандарти за благоприличие са по-високи от нашите?

— Да.

Дорс седна на леглото, сетне полегна и пъхна длани под главата си.

— Значи не се смущаваш кой знае колко от това, че съм с нощница и нямам почти нищо под нея.

— Не съм кой знае колко потресен. А що се отнася до смущението, това зависи от дефиницията на тази дума. Аз определено съзнавам как си облечена.

— Е, щом някое време ще бъдем затворени тук, трябва да се научим да не обръщаме внимание на тия неща.

— Или да се възползваме от тях — ухили се Селдън. — А и косата ти ми харесва. След като цял ден съм те гледал с гола глава, сега косата ти наистина ми харесва.

— Добре, но не я пипай. Още не съм я измила — тя притвори очи. — Интересно. Вие сте увеличили разстоянието между официалното и неофициалното равнище на благоприличието. Защото ти всъщност казваш, че на неофициално равнище Хеликон е по-благопристоен от Сина, а на официално е по-малко благопристоен. Така ли е?

— Говорех само за младежа, който е сложил ръка на бедрото ти, и за себе си. Не мога да съдя доколко достоверни сме двамата като социологическа извадка. Лесно мога да си представя обаче как биха изглеждали няколко съвършено благоприлични индивиди и на двата свята, както и няколко откачалки…

— Става дума за обществения натиск, Хари. Аз не съм галактически пътешественик в истинския смисъл на думата, но доста съм се занимавала със социална история. На планетата Дирауд например е имало времена, когато предсватбеният секс е бил абсолютно свободен. За неженените многобройните полови връзки били разрешени, а на публичния секс се гледало с лошо око само когато предизвиквал блокиране на уличното движение. Въпреки това след сватбата моногамията ставала абсолютна и нерушима. Теоретизирало се, че след като човек отначало изпробва всичките си сексуални фантазии, сетне може да улегне и да се заеме със сериозните дела в живота.

— И действала ли е ефикасно подобна аксиома?

— Преди около триста година тази практика се прекратила, но някои от моите колеги твърдят, че това е станало поради външния натиск от други светове, чийто туристически бизнес губел страшно много заради Дирауд. Съществува, разбира се, и общогалактически социален натиск…

— Или може би икономически, поне в този случай?

— Не е изключено. Между другото, докато учех в Университета, имах възможност да изучавам социалния натиск дори и без да пътешествам из Галактиката. Срещала съм се с хора от десетки места на Трантор и извън него и едно от малките забавления в катедрите за обществени науки е тъкмо сравняването на силата на социалните догми. Например имам впечатлението, че тук на Микоген сексът се контролира строго и е разрешен само в рамките на най-свирепи правила, които се налагат още по-твърдо затуй, защото никога не се обсъждат. В сектор Стрилинг сексът също никога не се обсъжда, но поне не се и осъжда. В сектор Дженат, където прекарах една седмица в научни изследвания, сексът се обсъжда безспир, но само за да може да бъде осъден. Мисля, че няма два сектора на Трантор или два свята извън него, в които отношението към този проблем да се покрива напълно.

— Знаеш ли как звучи всичко това в твоята уста? — ухили се Селдън. — Като че ли…

— Ще ти кажа как звучи! Целият този разговор ми изясни едно-единствено нещо. Просто повече не смятам да те изпускам от очи.

— Какво…?

— На два пъти те изтървах: първия — защото прецених неправилно, втория — понеже ти ме накара. И в двата случая очевидно сбърках. Знаеш какво те сполетя първия път.

— Да, но втория път не ме сполетя нищо — възмутено възрази математикът.

— Напротив, само по една случайност не си се напъхал между шамарите. Ами ако те бяха спипали по време на тази сексуална щуротия с една Сестра?

— Това не беше сексуална…

— Ти самият рече, че е била силно възбудена сексуално.

— Обаче…

— Тъй или иначе, допуснал си голяма грешка. Моля те, Хари, набий си го в главата. Отсега нататък никъде няма да ходиш без мен.

— Слушай — с леден тон заяви Селдън — целта ми беше да науча нещо за микогенската история и в резултат от така наречената сексуална щуротия с една Сестра сега имам напълно материална придобивка — Книгата.

— Книгата! Вярно, че е тук. Дай да я разгледаме.

Той я извади и Дорс замислено претегли томчето на дланта си.

— Хари, може да нямаме никаква полза от нея. Не мисля, че ще влезе в който и да е проектор от тия, дето съм виждала. Това значи, че ще трябва да се сдобиеш с микогенски, а те ще поискат да разберат за какво ти е. После ще открият, че разполагаш с тая книга и ще ти я вземат.

Ученият се усмихна.

— Дорс, ако допусканията ти са правилни, подобно заключение е неизбежно. Само че в тоя случай книгата не е от ония, за които си мислиш. Тя не е предназначена за прожектиране. Материалът е отпечатан на различни страници, които се отгръщат. Дъждокапка Четиридесет и трета ми го обясни.

— Печатна книга! — Трудно можеше да се определи дали историчката е повече потресена или развеселена. — Че това си е направо каменната ера.

— Положително е от предимперската — кимна Селдън — но не и много древна. Виждала ли си някога печатна книга?

— Като се има предвид, че съм историк… разбира се, Хари!

— Аха, Ами такава?

Той й подаде Книгата. Дорс я отвори с усмивка. Сетне отгърна на друга страница, бързо прехвърли и останалите.

— Празна е — недоумяващо рече тя.

— Изглежда празна. Микогенците упорстват в примитивизма си, но не прекалено. Придържат се към примитивната същност, но нямат нищо против да използват и модерни технологии, та да я променят за свое удобство. Съгласна ли си?

— Може би, Хари, само че не разбирам напълно за какво говориш.

— Страниците не са празни, а покрити с микротекст. Подай ми я. Ако натисна тази пъпчица от вътрешната страна на корицата… Виж!

Листът, на който беше отворено томчето, изведнъж се покри с редове от букви, които бавно запълзяха нагоре.

— Като въртиш лекичко пъпката в едната или другата посока — обясни Селдън — можеш да промениш бързината на движението така, че то да отговаря на скоростта, с която четеш. Щом отпечатаните редове стигнат до горната си граница, текстът бързо се връща долу и страницата се изключва. Обръщаш на следващата и продължаваш.

— Откъде идва енергията за всичко това?

— Вътре има вградена микробатерия, която работи през целия живот на Книгата.

— Значи, когато се изпразни…

— Изхвърляш я, което, като се има предвид възможността да я похабиш или скъсаш, можеш да направиш и преди батерията да се е изпразнила напълно, и просто се сдобиваш с друг екземпляр. Никога не сменяш източника на енергия.

Дорс пое повторно Книгата и я заоглежда от всички страни. Сетне рече:

— Трябва да призная, че никога не съм чувала за подобно нещо.

— Нито пък аз. Като цяло Галактиката е минала тъй бързо към визуалните технологии, че е прескочила тая възможност.

— Та това също е визуално.

— Да, но не с ортодоксалните ефекти. Този тип обаче си има своите предимства. Съдържа далеч повече информация от една обикновена визуална книга.

— Откъде се включва? — запита историчката. — Аха, чакай да видя, дали мога да я задействам! — Тя отвори случайно на една страница и приведе в движение маршируващите нагоре редове. — Хари, опасявам се, че няма да ти свърши никаква работа. Това е на предгалактически. Нямам предвид самата книга. Говоря за шрифта… за езика.

— А ти можеш ли да го разчетеш, Дорс? Като историк…

— Като историк съм свикнала да боравя с архаични езици, но до известни граници. Този е прекалено древен за мен. Сигурно ще успея да разбера тук-там по няколко думи, но не достатъчно, за да ти бъда полезна.

— Хубаво — каза Селдън. — Ако наистина е толкова древен, значи ще е от полза.

— Не и ако не можеш да го четеш.

— Мога да го чета — заяви математикът. — Текстът сто на сто е двуезичен. Нали не предполагаш, че Дъждокапка Четиридесет и трета е специалистка по толкова древна писменост…

— Ако е подходящо образована, защо не?

— Защото подозирам, че в Микоген не обучават жените на нищо извън домашните им задължения. Някои от по-учените мъже може и да разчетат това, но всички останали ще имат нужда от превод на галактически. — И той натисна друга пъпчица. — А ето тъй пък излиза преводът.

Отпечатаните редове се смениха със стандартен шрифт и език.

— Чудесно — възхити се Дорс.

— Бихме могли да понаучим туй-онуй от тези микогенци, но не го правим, нали?

— Не сме знаели досега…

— Е, вече го знаем. Впрочем би трябвало от време на време и в Микоген да са идвали външни хора — по търговски или политически причини — защото иначе нямаше да ги има тези винаги готови за използване шапчици. Така че все някой е зървал печатните книги и дори може би е виждал как работят, само че ги е определял като нещо любопитно, но незаслужаващо внимание — просто защото са микогенски.

— А дали си струват вниманието?

— Разбира се. Чувек вероятно би използвал тази липса на интерес към книгите като още едно доказателство за упадъка в империята.

С внезапна възбуда Селдън посочи томчето и заяви:

— Само че аз съм любопитен, така че ще я прочета! И тя може би ще ми даде материал за психоисторията.

— Надявам се — отвърна Дорс — но ако послушаш съвета ми, първо ще поспиш и ще се захванеш с това сутринта, на свежа глава. Няма да научиш много, ако клюмаш над нея.

Математикът се поколеба, а после отбеляза:

— Колко майчински се държиш с мен!

— Грижа се за теб.

— Да, но аз си имам майка на Хеликон. Бих предпочел да си ми приятелка.

— Ако е там работата, аз съм ти приятелка, откакто те срещнах.

Селдън се поколеба, сякаш не бе сигурен каква ще е най-подходящата му реакция. После каза:

— Тогава ще приема съвета ти като от приятелка — и ще поспя, преди да я зачета.

Понечи да остави Книгата на малката масичка между двете легла, но се поколеба и я пъхна под възглавницата си.

Дорс Венабили меко се усмихна.

— Май се боиш да не би да се събудя посред нощ и да прочета нещо от нея, преди ти да си имал тази възможност. Така ли е?

— Е — измънка Селдън, опитвайки се да не изглежда засрамен — може и да е тъй. Приятелството си има някакви граници, а това е моята Книга и моята психоистория.

— Съгласна съм — рече Дорс — и ти обещавам да не се караме по този въпрос. Между другото, когато одеве те прекъснах, ти се канеше да кажеш нещо. Помниш ли?

Селдън се позамисли.

— Не.

Сега, в тъмното той мислеше единствено за Книгата. Изобщо не се сети за историята с ръката върху бедрото. Всъщност вече съвсем я бе забравил, поне с разума си.

47

Венабили се събуди и от циферблата на часовника си разбра, че е минала едва половината от нощния период. Тъй като не чуваше похъркването на Хари, стана й ясно, че леглото му е празно. Ако не бе напуснал апартамента, значи беше в банята.

Почука лекичко на вратата.

— Хари?

Чу неговото отнесено „Влез!“. И влезе.

Капакът на тоалетната седалка бе спуснат и седналият върху му Селдън държеше Книгата отворена в скута си. Съвсем без нужда той поясни:

— Чета.

— Да, виждам. Само че защо по това време?

— Не можех да заспя. Съжалявам.

— Но защо го правиш тук?

— Ако бях включил осветлението, щях да те събудя.

— Сигурен ли си, че Книгата няма собствено?

— Съвсем. Когато Дъждокапка Четиридесет и трета ми обясняваше как действа, нито веднъж не спомена за осветяване. Освен това дори и да има, така ще се изразходва толкова много енергия, че батерията няма да изтрае дълго — гласът му кой знае защо звучеше недоволно.

Дорс каза:

— Можеш да излезеш. Тъй и тъй съм дошла, искам да използвам това място.

Когато се върна, намери го настанен с кръстосани крака в леглото и все още потънал в четене, а стаята — обилно осветена.

— Не ми се виждаш щастлив — отбеляза историчката. — Да не би Книгата да те е разочаровала?

Той вдигна очи към нея и примига разсеяно.

— Да, разочарова ме. Попрочетох оттук-оттам. За повече нямах време. Всъщност това е някаква виртуална енциклопедия и индексът й представлява почти изцяло списък на хора и места, които трудно могат да ми послужат за нещо. Няма много общо нито с Галактическата империя, нито с предимперския Трантор. Занимава се почти изключително с един-единствен свят и доколкото можах да схвана от онова, което прочетох, представлява едва ли не безкрайна дисертация върху вътрешната му политика.

— Може би подценяваш възрастта й. Може би се отнася за периода, когато наистина е имало само един населен свят?

— Да, знам — малко нетърпеливо каза Селдън. — Всъщност аз точно това търсех… разбира се, ако мога да съм сигурен, че става дума за история, а не за легенда. Колебая се. Но не ми се ще да повярвам само защото ми се ще да повярвам!

— Е, в наше време въпросът за произхода от единствен свят е много моден — рече Дорс. — Хората са един единствен вид, разпръснат из цялата Галактика, така че все отнякъде трябва да са произлезли. Поне в момента общоприетият възглед е такъв. Не може да има независими първоизточници, които да са породили едни и същи видове на различните светове.

— Никога не съм смятал, че този аргумент е безусловно верен — възрази Селдън. — Ако хората са се появили на няколко свята като няколко различни вида, защо да не могат по-късно да се кръстосат помежду си и да се получи някакъв промеждутъчен?

— Защото видовете не могат да се кръстосват помежду си. Точно това ги прави видове.

Математикът поразмисли и сетне отхвърли твърдението с тръсване на раменете.

— Добре де, ще оставя това на биолозите.

— Че нали точно те най-много държат на хипотезата за Земята.

— Земята? Така ли наричат този предполагаем първороден свят?

— Земя е популярното му име, а иначе е невъзможно да се определи как са го наричали, ако приемем, че действително е имало такъв свят. И никой няма дори идея къде може да се е намирал…

— Земя! — сви устни Селдън. — На мен ми звучи почти като ругатня. Във всеки случай, ако Книгата се занимава с първоначалния свят, досега не съм попаднал на него. Как точно се пише тази дума?

Тя му показа и той бързо провери в томчето.

— Туй то! Името не е включено в индекса — нито с този правопис, нито с каквато и да е приемлива алтернатива.

— Наистина ли?

— А иначе споменават мимоходом разни други светове. Не дават названия и изглежда хич не се интересуват от тях, освен доколкото са имали пряко влияние върху този местен свят, за който говорят — поне така мога да съдя от прочетеното. На едно място говорят за Петдесетте. Не разбирам какво имат предвид. Петдесет водачи? Петдесет града? Или може би петдесет планети?

— А споменават ли името на собствения си свят; този, с който би трябвало почти изцяло да се занимават? Ако не го наричат Земя, тогава как го наричат?

— Както и може да се очаква, казват му просто „светът“ или „планетата“. От време на време „Най-стария“ или пък „Светът на Зората“, което, предполагам, има поетическо значение, макар да не ми е ясно какво точно. Допускам, че човек трябва да изчете цялата Книга и тогава някои неща ще започнат постепенно да придобиват смисъл. — Той погледна томчето в ръката си с известно отвращение. — Това обаче ще отнеме твърде много време, а пък и не съм сигурен, че накрая ще помъдрея.

Дорс въздъхна.

— Съжалявам, Хари. Имаш толкова разочарован вид.

— Защото наистина съм разочарован. Грешката обаче си е моя. Не трябваше да очаквам твърде много. Впрочем, като се замисля сега, сещам се, че на едно място споменават света си и като „Аврора“.

— Аврора? — вдигна вежди историчката.

— Прилича ми на собствено име. Иначе няма никакъв смисъл. За теб това означава ли нещо?

— Аврора… — Дорс леко се намръщи. — Не мога да кажа, че някога съм чувала за планета с подобно име в цялата история на Галактическата империя, нито пък, ако е там въпросът, по време на нейното създаване, но аз естествено не претендирам да зная имената на всеки от двадесет и петте милиона свята. Ако някога се върнем в Стрилинг, бихме могли да поровим в университетската библиотека. Няма обаче никаква полза да се опитваме да открием библиотека тук, в Микоген. Не знам защо, но съм сигурна, че цялото им познание е в Книгата. Ако нещо го няма тук, значи то не ги интересува.

Селдън се прозина и каза:

— Мисля, че си права. Във всеки случай, не виждам смисъл да чета повече, а и се съмнявам, че мога още да си държа очите отворени. Нещо против да угася светлината?

— За мен ще е добре дошло, Хари. И нека сутринта да поспим малко по до късно.

После, вече в тъмното, Селдън меко каза:

— Разбира се, някои подробности от всичко онова, което те твърдят, са странни. Например говорят за продължителност на живота на тяхната планета от порядъка на три-четири века.

— Века?

— Да. Пресмятат възрастта си в десетилетия, а не на години. Човек изпитва странно чувство, тъй като толкова много от онова, което разказват, изглежда съвсем делнично, че когато те сюрпризират с нещо толкоз необичайно, почти се улавяш, че вярваш в него.

— Ако усещаш, че започваш да вярваш, трябва да те осведомя, че в множество легенди от първобитен произход ранните водачи са надарени с удължен живот. Нали разбираш, след като ги обрисуват тъй невероятно героични, изглежда съвсем естествено да имат и съответстващото им дълго съществувание.

— Наистина ли? — рече Селдън с нова прозявка.

— Да. А най-доброто лечение за лековерие в напреднала фаза е човек да се наспи и да обмисли нещата отново на сутринта.

И като се забави само колкото да помисли, че подобна продължителност на живота спокойно може сама по себе си да е достатъчна причина човек да се опита да проумее цяла една пълна с хора Галактика, той заспа.

48

На следващата сутрин — отпочинал, освежен и горящ от нетърпение наново да започне проучването на Книгата, Хари попита Дорс:

— Та колко възрастни каза, че са Дъждокапките?

— Не зная. Двадесет-двадесет и две.

— Добре, хайде да допуснем, че наистина живеят три-четири столетия…

— Хари! Това е смешно.

— Казах да допуснем. В математиката през цялото време казваме „да допуснем“, а после проверяваме дали ще приключим с нещо гарантирано невярно или ще стигнем до вътрешно противоречие. Удълженият живот почти сигурно ще означава и удължен период на развитие. Те може да изглеждат в началото на двадесетте си години, а в действителност да са на шестдесет.

— Трябваше да ги попиташ на колко години са.

— И със сигурност да приема, че щяха да ме излъжат.

— Провери тогава в удостоверенията им за раждане.

Селдън се усмихна накриво.

— Хващам се на бас на каквото пожелаеш, че ще заявят, че не пазят архиви или пък, ако имат такива, ще настояват, че са забранени за туземци.

— Не се басирам — отвърна Дорс. — Защото, ако това е вярно, тогава няма никакъв смисъл да предполагаме каквото и да било за възрастта им.

— О, не. Разглеждай го по друг начин. Ако микогенците имат повишена продължителност на живота, която е, да речем, три-четири пъти по-голяма от тази на обикновените хора, те не биха могли да раждат прекалено много деца, без числеността им да нарасне застрашително. Нали си спомняш, Слънцар спомена нещо в смисъл, че населението им не се увеличава, а сетне от яд едва не си прехапа езика.

— Какво искаш да кажеш? — явно заинтригувана попита Дорс.

— Когато бях заедно с Дъждокапка Четиридесет и трета, не видях никакви деца.

— Из микрофермите ли?

— Да.

— А нима очакваше там да има деца? Аз пък ходих с Дъждокапка Четиридесет и пета по магазините и из жилищните равнища и те уверявам, че видях доста малчугани от всички възрасти, включително и съвсем невръстни.

— Аха — Селдън изглежда пак се разочарова. — Следователно това означава, че не се радват на удължена продължителност на живота.

— Ако следвам твоя начин на аргументация, бих казала, че определено не живеят по-дълго от нас. Наистина ли си го мислеше?

— Не, не категорично. Само че човек не може да прави предположения, без по един или друг начин да се опитва да ги изпробва…

— Така обаче ще прахосаш доста време, размишлявайки над всички неща, които на пръв поглед изглеждат странни.

— Дорс, някои неща, които на пръв поглед изглеждат странни, изобщо не са такива… А, хрумна ми нова идея! От нас двамата все пак ти си историкът. Случвало ли ти се е да попаднеш в работата си на някакви предмети или явления, наречени „роботи“?

— Сега превключи на друга легенда, при това много популярна. Доста светове фантазират, че в праисторическите времена са съществували човекоподобни машини. Точно тях са наричали роботи. Приказките вероятно произлизат от един основен мит, тъй като главната им тема е една и съща. Роботите били изобретени, броят им се увеличил и способностите им станали почти свръхчовешки. Те застрашили човечеството и били унищожени. Във всеки случай — били унищожени, преди да има истински достоен верни исторически данни за тях. Обичайното тълкуване е, че тази история обрисува символично рисковете и опасностите от изследването на Галактиката по времето, когато хората са започнали да я завладяват, тръгвайки във всички посоки от света или световете, които първоначално са били техни домове. Сигурно винаги е съществувал страхът от сблъсък с други, по-интелигентни същества.

— Не е изключено наистина да са се сблъскали — поне веднъж — и това да е породило легендата…

— Само дето на нито един от населените с хора светове не е открита каквато и да било следа от някаква предчовешка или нечовешка интелигентност.

— Но защо „роботи“? Означава ли нещо тази дума?

— Не ми е известно. Приема се като еквивалент на познатото ни „автомати“.

— Автомати! Добре де, защо не си го кажат тъй?

— Защото, когато разказват някоя древна легенда, хората използват за по-голяма достоверност архаични термини. Всъщност ти защо питаш?

— В тази древна микогенска книга се говори за роботи. И то много ласкаво… Слушай, Дорс, не смяташ ли да излезеш пак с Дъждокапка Четиридесет и пета днес следобед?

— Бих искала, стига да се появи.

— А ще й зададеш ли няколко въпроса?

— Мога да опитам. Какви са въпросите?

— Много ми се ще да разбера дали на Микоген има някаква сграда, която да е особено важна, да е свързана с миналото и да има един вид мистична стойност, така че…

Историчката го прекъсна, насилвайки се да не се усмихне:

— Мисля, че се опитваш да узнаеш дали на Микоген има храм.

Естествено Селдън я изгледа с недоумение.

— Какво е това храм?

— Друг архаичен термин, също с несигурен произход. Обединява всички онези неща, за които ти питаше — вътрешна стойност, минало, мит… Добре, ще се поинтересувам. Само че и той е от ония теми, за които може да се предполага, че ще им е трудно да обсъждат. Особено пък с туземци.

— Нищо, все пак опитай!