Прелюдия за Фондацията

16

Стаята, в която се озова Хари Селдън, бе по-просторна от стаята на Чувек в Имперския сектор. Спалня, където единият ъгъл служеше като баня и тоалетна и нямаше и следа от каквито и да било приспособления за готвене или хранене. Нямаше и прозорци, а в тавана бе вграден вентилатор с предпазна решетка, който издаваше постоянен въздишащ звук.

Селдън се огледа наоколо леко обезсърчен.

Чувек изтълкува погледа му по обичайния си прям начин и каза:

— Слушай, това е само за тази нощ. Утре сутринта някой ще дойде да те настани в Университета и ще се почувстваш по-уютно.

— Извинявай, Чувек, но откъде знаеш?

— Ще го уредя. Познавам тук един-двама души — той се усмихна кратко и загадъчно — а също така направил съм няколко услуги, за които мога да поискам да ми се отплатят. Дай сега да навлезем в известни подробности…

Журналистът втренчи поглед в Селдън и заяви:

— Онова, дето си го оставил в хотелската си стая, е загубено. Имаше ли нещо, което да е незаменимо?

— Нищо наистина незаменимо. Имах някои лични вещи, скъпи за мен заради връзката им с досегашния ми живот, но щом са загубени, загубени са. Имам, разбира се, и някои разработки по моя доклад. Изчисления. Самият доклад…

— Който в момента е публично известен, докато не дойде време да бъде изваден от обръщение като опасен — а това вероятно ще стане. Както и да е, сигурен съм, че все ще мога да докопам някое копие. Във всеки случай ти нали си в състояние да го възстановиш?

— Мога. Точно затова казах, че няма нищо, което да е наистина незаменимо. Освен това съм загубил известна сума пари — близо хиляда кредита, няколко книги, дрехи, билетите до Хеликон… ей такива неща.

— Всичко може да се компенсира. Ще ти уредя да получиш една кредитна плочка — на твое име, но платима от мен. Така ще обезпечим нормалните ти разходи.

— Необичайно щедро от твоя страна. Не мога да приема!

— Изобщо не е щедро, доколкото по този начин се надявам да спася империята. Трябва да приемеш.

— Но какви разходи можеш да си позволиш, Чувек? В най-добрия случай, ще ми тежи на съвестта да се възползвам.

— Селдън, мога да си позволя онова, което ще ти е нужно за оцеляване и за разумни удобства. Естествено не бих искал да се опиташ да купиш спортната зала на Университета или да направиш дарение от един милион кредита.

— Няма защо да се безпокоиш, но след като името ми ще бъде регистрирано…

— Спокойно можеш да го обявиш. Абсолютно забранено е имперското правителство да упражнява контрол по сигурността над Университета или неговите членове. Тук има пълна свобода. Всичко може да се обсъжда, за всичко може да се говори.

— А бруталните престъпления?

— С подобни инциденти се оправят самите университетски власти — разумно и внимателно — пък и фактически тук няма никакви брутални престъпления. Студентите и преподавателите ценят свободата си и разбират при какви условия я имат. Малко повече хулиганство, начало на бунт или кръвопролитие и правителството може да се почувства в правото си да наруши неписаната уговорка и да изпрати войски. Никой не го желае, дори и самото то, така че се поддържа едно деликатно равновесие. С други думи, самият Демерцел не би могъл да те измъкне от Университета, без да има далеч по-основателна причина, отколкото който и да било от пребиваващите тук е дал на правителството поне от век и половина насам. Обаче ако те примамят извън територията на Университета чрез някой агент…

— Има ли агенти сред студентите?

— Откъде да зная? Възможно е. Всеки индивид може да бъде заплашен, изманипулиран или просто купен — и оттам нататък да остане на служба при Демерцел или, защо не, при някой друг. Така че трябва да подчертая следното: ти си в безопасност в разумни граници, но никой не е в абсолютна безопасност. Ще трябва да бъдеш внимателен. Макар че, предупреждавам те, не искам цял живот да трепериш. В общи линии тук ще бъдеш далеч по-сигурен, отколкото щеше да си, ако се бе върнал на Хеликон или пък отишъл на който и да е свят от Галактиката извън Трантор.

— Надявам се да е тъй — притеснено отвърна Селдън.

— Зная, че е тъй — натърти Чувек. — Иначе не бих сметнал за разумно да те оставя.

— Да ме оставиш? — ученият остро го погледна. — Не можеш да го направиш. Ти познаваш този свят, аз — не.

— Ще бъдеш с други хора, които познават този свят; всъщност те познават тъкмо тая част от него много по-добре от самия мен. А що се отнася до моя милост, наистина трябва да си вървя. Цял ден бях с теб и не бих искал да пренебрегвам глупаво собствения си живот. Аз също не трябва да привличам нечие височайше внимание върху себе си. Припомни си, че не съм в пълна безопасност…

Селдън се изчерви.

— Имаш право. Не мога да очаквам от теб неопределено дълго да се подлагаш на риск заради мен. Надявам се да не съм те вече провалил.

— Кой знае? — хладнокръвно заяви Чувек. — Живеем в опасно време. И помни, че ако някой може да го направи по-безопасно — ако не за нас самите, то поне за онези, които идват след нас — това си ти. Нека тази мисъл ти дава енергия, приятелю.

17

Сънят бягаше от очите му. Той се мяташе и въртеше в тъмното, без да престава да мисли. Никога не се бе чувствал толкова самотен и безпомощен, както след като Чувек кимна, стисна набързо ръката му и го остави. Сега се намираше в един чужд свят, в чужда част от него. Беше без единствения човек, когото би могъл да смята за приятел (и то след познанство, продължило по-малко от ден) и нямаше никаква представа къде отива или какво ще прави — нито утре, нито когато и да било в бъдеще.

Нищо от изброеното не благоприятстваше заспиването, така че по времето, когато той напълно отчаян реши, че тази нощ, а може би и никога вече няма да заспи спокойно, умората го надви.

Когато се събуди, бе все още тъмно — или, по-точно, не съвсем тъмно, тъй като от другата страна на стаята видя някаква ярка, примигваща червена светлинка, придружавана от остър непрестанен звън. Несъмнено именно това го бе събудило.

И докато се опитваше да си припомни къде се намира, за да извлече нещо разумно от ограничената информация, която сетивата му възприемаха, светлината и звънтенето секнаха и той чу решително почукване.

Можеше да се предполага, че се чукаше на вратата, само че въобще не се сещаше къде се намира тя. Можеше да се предполага и че има контакт, който би облял със светлина стаята, но не се досещаше и за мястото на контакта.

Седна в леглото и отчаяно заопипва стената отляво, извиквайки: „Един момент, моля.“

Най-сетне намери нужния контакт и стаята изведнъж грейна в мека светлина.

Измъкна се примигвайки от леглото, като все още търсеше вратата, откри я и се пресегна да отвори, но в последния момент си спомни, че трябва да бъде предпазлив и попита с остър, несклонен към шегички тон:

— Кой е?

Един нежен женски глас изрече:

— Името ми е Дорс Венабили и съм дошла, за да се срещна с доктор Селдън.

Още не бе казала това и самата притежателка на гласа се появи точно пред вратата, без изобщо тя да е била отваряна.

За миг Хари Селдън я зяпна втрещен, а сетне осъзна, че е облечен само с бельо, състоящо се от една-единствена част. Издаде приглушен възглас, втурна се към леглото и чак тогава проумя, че е видял холография. На изображението му липсваше остротата на реалността и бе очевидно, че жената не го вижда. Тя просто бе показала как изглежда, за да бъде идентифицирана.

Той спря, дишайки тежко, и като повиши глас, за да го чуят оттатък вратата, заяви:

— Ако ме почакате, ще се видим. Дайте ми… е, може би половин час.

Жената, или по-скоро холографията, рече:

— Ще почакам — и изчезна.

Душ нямаше, така че той се насапуниса с гъба, като направи рядка кашица на облицования с керамични плочки под в тоалетния ъгъл. Откри паста за зъби, но не и четка и реши да използва пръста си. Нямаше друг избор, освен да облече дрехите, които бе носил предишния ден, и след всичко това вече можеше да отвори вратата.

Още докато го правеше, осъзна, че тя всъщност не се е идентифицирала. Просто му бе казала едно име, а и Чувек не му бе съобщил кого да очаква — дали ще е тази Дорс Едикояси, или някой друг. Беше се почувствал в безопасност, тъй като холографията бе на представителна млада жена, но нищо не пречеше заедно с нея да има и половин дузина враждебно настроени млади мъже.

Предпазливо надзърна, видя само жената и открехна вратата колкото да може да се промъкне. После без забавяне затвори и заключи след нея.

— Извинете ме. Колко е часът?

— Девет — отговори тя. — Денят отдавна започна.

Що се отнася до официалното време, Трантор се придържаше към стандартното галактическо, тъй като това бе единственият начин от междузвездната търговия и правителствените начинания да излезе нещо смислено. Всеки свят обаче имаше в допълнение и местна времева система, а Селдън все още не бе стигнал дотам да се чувства на ти с обичайните транторски отправки за часа.

— Сутринта? — попита той.

— Разбира се.

— В тази стая няма никакви прозорци — оправда се.

Дорс се запъти към леглото, протегна ръка и докосна едно малко тъмно петно на стената. На тавана точно над възглавницата му се появиха червени цифри. Те сочеха 09:03.

Младата жена се усмихна без оттенък на превъзходство.

— Вие също извинявайте — каза тя. — Предположих, че Четър Чувек би следвало да ви е съобщил, че ще дойда за вас към девет часа. Проблемът с него е, че той толкова е навикнал да знае, та понякога забравя, че на другите им се случва да не знаят. Аз пък не би трябвало да използвам радиохолографска идентификация. Предполагам, че на Хеликон нямате такава, и се опасявам, че съм ви разтревожила.

Селдън си позволи да се поотпусне. Дамата изглеждаше естествена и дружелюбна, пък и случайното споменаване на Чувек го успокои. Той възрази:

— Много грешите за Хеликон, госпожице…

— Моля, наричайте ме Дорс.

— Все пак, Дорс, вие наистина грешите относно Хеликон. Имаме радиохолография, но никога не съм бил в състояние да си позволя съответното оборудване. Нито пък някой от моя кръг, така че на практика нямам опит с нея. Въпреки това разбрах какво става.

Разполагаше с достатъчно време да я огледа. Не беше много висока — около средния ръст за жена. Косата й бе златисточервеникава, макар и не прекалено светла, оформена в къси къдри около главата. (Тук, на Трантор, бе срещнал доста жени с такава прическа. Очевидно представляваше някаква местна мода, на която сигурно здравата биха се смели на Хеликон.) Не бе кой знае колко красива тази Дорс, но твърде приятна за мъжкия му поглед, като за това май допринасяха пълните устни с лека, весела извивка. Беше слаба, добре сложена и изглеждаше съвсем млада. (Може би дори прекалено млада, помисли си тревожно, за да свърши работа.)

— Издържах ли огледа? — попита тя. (Изглежда владееше номера на Чувек да отгатва мисли или по-вероятно той самият не умееше да ги скрива.)

— Съжалявам — извини се математикът с колкото може по-искрен глас. — Сигурно съм се зазяпал, но е нормално да се опитам да ви преценя. Намирам се на чуждо място. Не познавам никого, нямам никакви приятели.

— Моля ви, доктор Селдън, смятайте ме за приятел. Господин Чувек ме помоли да се погрижа за вас.

Ученият печално се усмихна.

— Може би сте твърде млада за тая работа.

— Ще откриете, че не съм.

— Е, ще се опитам да ви причинявам колкото е възможно по-малко грижи. Бихте ли си повторили името?

— Дорс Венабили — тя произнесе по букви фамилията си и подчерта ударението върху втората сричка. — И, както казах, моля, наричайте ме Дорс. Аз, ако не възразявате, ще ви казвам Хари. Тук в Университета караме съвсем по неофициалному и почти винаги правим усилия да не демонстрираме по никакъв начин статуса си, било то наследствен или професионален.

— Да, разбира се, наричайте ме Хари.

— Добре. В такъв случай ще продължа да се държа неофициално. Например инстинктът за формалност, ако изобщо такова нещо съществува, би следвало да ме накара да помоля за разрешение да седна. Неформално обаче аз просто сядам. — И тя се отпусна на единствения стол, който имаше в стаята.

Селдън се прокашля.

— Очевидно в момента не владея напълно обичайните си маниери. Би трябвало отдавна да ви предложа да седнете. — Той също се настани на разхвърляното си легло и му се прииска да беше се сетил да го пооправи… само че го бяха изненадали.

Тя мило каза:

— Ето какво ще предприемем, Хари. Първо, ще идем да закусим в някое от кафенетата на Университета. После трябва да ти уредя стая в някой жилищен блок — по-хубава от тази. Ще имаш прозорец. Чувек ме инструктира да ти дам една кредитна плочка на негово име и докато измъкна някоя от лапите на университетската бюрокрация, ще минат ден-два. Междувременно аз ще отговарям за твоите разходи и по-късно можеш да ми платиш… А, и ще се наложи да те използваме. Четър Чувек ми каза, че си математик, а по някаква незнайна причина в Университета има сериозен недостиг на добри математици.

— Чувек каза ли ти, че аз съм добър математик?

— Всъщност да. Каза, че си забележителен човек.

— Хм — Селдън се загледа в ноктите си. — Естествено бих желал да мислят така за мен, но Чувек ме познава от по-малко от едно денонощие, а преди това само ме е чул да излагам една студия, за чието качество той по никакъв начин не може да съди. Мисля, че просто е бил любезен.

— Не смятам така — възрази Дорс. — Самият той е забележителна личност и има огромен опит с хората. Аз вярвам на неговата преценка. Както и да е, струва ми се, че ще имаш шанс да докажеш какъв си. Предполагам, можеш да програмираш компютри.

— Никакъв проблем.

— Говоря за учебни компютри, нали разбираш, и питам дали можеш да измисляш програми, които да обучават на различни раздели от съвременната математика.

— Това е част от професията ми. Аз съм доцент по математика в Хеликонския университет.

— Да, известно ми е — кимна тя. — Чувек ми каза. Е, разбира се, всеки ще узнае, че не си транторианец, но не мисля, че то ще създаде каквито и да било сериозни проблеми. Тук в Университета сме главно транторианци, но има и доста хора от Външните светове и всеки го приема за нормално. Не искам да кажа, че никога няма да чуеш нищо иронично или дори направо обидно за своята планета, но на практика Външните са по-склонни да се държат подигравателно, отколкото транторианците. Между другото, аз самата съм Външна.

— О? — той се поколеба и сетне реши, че би било напълно в рамките на учтивостта, ако се поинтересува. — От кой свят си?

— От Сина. Чувал ли си някога за нея?

Селдън предположи, че ако опита да излъже от вежливост, ще го уловят моментално и затова отвърна:

— Не.

— Не съм изненадана. Тя вероятно има по-малко значение и от Хеликон. Както и да е, нека се върнем към математическото програмиране на учебни компютри. Предполагам, че това също може да се прави както вещо, така и посредствено.

— Абсолютно права си.

— И ти ще го вършиш вещо?

— Би ми се искало да мисля, че е тъй.

— В такъв случай всичко е наред. Университетът пък ще ти плаща, така че сега спокойно можем да си позволим една хубава закуска. Между другото, добре ли спа?

— За мое учудване, да.

— И си гладен?

— Да, само че… — той се поколеба.

Тя обаче веднага разбра за какво става дума.

— Само че се безпокоиш за качеството на храната, нали? Е, няма нищо, съвсем нормално е. Доколкото аз самата съм Външна, мога да разбера чувствата ти по отношение на силния примес от микрохрана във всичко, но менюто в Университета наистина не е лошо. Или поне в преподавателската столова. Студентите май малко нещо страдат, но това ги закалява.

Тя стана и понечи да тръгне към вратата. В този момент Селдън не успя да се въздържи и попита:

— Ти преподавател ли си?

Дорс се обърна и дяволито му се усмихна.

— Не изглеждам ли достатъчно голяма? Защитих доктората си преди две години на Сина и оттогава съм тук. След две седмици ще стана на тридесет.

— Извинявай — засмя се на свой ред математикът — но не можеш да очакваш, че ако изглеждаш на двадесет и четири, няма да предизвикваш съмнения в своя академичен статус.

— Много си любезен — каза сериозно тя и Селдън усети вълна от удоволствие.

„В края на краищата“, помисли си, „не можеш да си разменяш комплименти с една привлекателна жена и да продължаваш да се чувстваш напълно чужденец.“

18

Дорс се оказа права. Закуската в никакъв случай не бе лоша. Имаше нещо, което просто не можеше да не бъде с яйца, а месото бе приятно опушено. Шоколадовата напитка (Трантор здравата наблягаше на шоколада и Селдън нямаше нищо против) вероятно бе синтетична, но вкусна, а и ролетата бяха напълно прилични.

Реши, че с основание може да го декларира.

— Закуската беше чудесна. Храната, обстановката, всичко.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Дорс.

Селдън се огледа. На едната стена в заведението имаше цяла редица прозорци и макар през тях да не влизаше истинска слънчева светлина (той се зачуди дали след някое време ще свикне да се задоволява с разсеяното дневно осветление и ще престане да се оглежда за слънчеви зайчета в стаята) мястото бе достатъчно светло. Всъщност си беше направо ярко, тъй като местният компютър за времето очевидно бе решил, че е дошъл моментът за един слънчев и ясен ден.

Масите бяха подредени по четири една до друга и повечето бяха изцяло заети, но Дорс и Селдън останаха сами на своята. От време на време спътничката му разменяше по някоя дума със свои познати и им го представяше. Всички се държаха учтиво, но никой не се присъедини към тях. Несъмнено тя самата имаше желание да бъде така, макар Селдън да не можеше да проумее как се изхитря да го постигне.

— Досега не си ме запознала с нито един математик — каза той.

— Не видях никого, с когото се познавам. Повечето математици започват деня рано и в осем вече имат часове. Според мен ако някой студент е толкова безразсъдно смел, че иска да се занимава с математика, той ще желае да приключи с часовете си колкото е възможно по-рано.

— Доколкото разбирам, ти самата не си математичка.

— В никакъв случай — изсмя се късо Дорс. — Никога не съм искала да бъда. Моята област е историята. Вече съм публикувала някои проучвания за възхода на Трантор — имам предвид примитивното кралство, не света. Предполагам, че това ще е и темата на специализацията ми — Транторското кралство.

— Чудесно — промълви Селдън.

— Чудесно? — Младата жена озадачено го погледна. — Ти също ли се интересуваш от Транторското кралство?

— В известен смисъл, да. От него и от други подобни. Никога не съм учил истински история, макар да би трябвало.

— Би трябвало ли? Ако беше изучавал история, едва ли щеше да ти остане време за математиката, а такива като теб са много търсени, особено в този Университет. Дотук ни е дошло от историци — тя вдигна длан към веждите си — от икономисти и политолози, но преподаватели по точните дисциплини и математика определено не достигат. Четър Чувек веднъж ми го изтъкна. Определи го като упадък на науката и изглежда смяташе този упадък за всеобщо явление.

— Разбира се — поясни Селдън — когато казвам, че е трябвало да уча история, нямам предвид да си изкарвам прехраната с нея. Мисля обаче, че е трябвало да знам достатъчно, та да може това да ми помогне в моите математически дирения. Аз апропо съм се специализирал в математически анализ на социалните структури.

— Звучи ужасно.

— И в известен смисъл си е точно такова. Твърде е сложно и без да натрупам много, много повече знания за това как са се развивали различните общества, си е направо безнадеждна работа. Нали разбираш, моята представа е прекалено статична…

— Не разбирам, защото не знам нищо за този анализ. Четър ми каза, че разработваш нова наука, наречена психоистория, и че тя е много важна. Правилно ли го казах? Психоистория?

— Правилно. Би трябвало да я нарека „психосоциология“, но думата ми се видя прекалено грозна. А може би инстинктивно съм схванал, че за нея е необходимо да се познава историята, макар тогава да не съм обърнал достатъчно внимание на този факт.

— Психоистория наистина звучи по-добре, само че аз не знам какво ще представлява тя.

— И аз самият едва ли го знам. — Математикът се умисли за няколко минути, загледан в жената от другата страна на масата. Чувстваше, че може би тя ще направи туй негово изгнание да не изглежда чак дотам неприятно. После се досети за другата жена, с която бе близък преди няколко години, но решително прогони внезапния спомен. Ако някога намереше отново компаньонка, тя би трябвало да разбира какво означава животът на учения и какво изисква той от един човек.

За да даде на мозъка си нова посока на мислене, той рече:

— Четър Чувек ми каза, че правителството по никакъв начин не се бърка в делата на Университета.

— Прав е.

Селдън скептично поклати глава.

— Това ми се вижда направо невероятна въздържаност от негова страна. Образователните институции на Хеликон определено не са толкова независими от управленски натиск.

— Нито пък на Сина. Нито пък на който и да е от Външните светове, освен може би на един-два от най-големите. Трантор е друг въпрос.

— Очевидно, но защо?

— Защото той е центърът на империята. Университетите тук имат огромен престиж. Навсякъде всички висши учебни заведения произвеждат професионалисти, обаче администраторите на империята, най-издигнатите в йерархията чиновници, безбройното множество от хора, които представляват проникващите във всеки ъгъл на Галактиката имперски пипала, получават образованието си именно тук, на Трантор.

— Никога не съм виждал статистически данни… — подхвана Селдън.

— Приеми го на доверие. Важното е, че самите тези служители на империята имат нещо общо помежду си, някакво по-специално чувство. Естествено всички те не могат да бъдат транторианци, защото Външните ще започнат да нервничат. По тази причина Трантор трябва да привлича милиони Външни, които да се образоват тук. Няма значение откъде идват и какъв е родният им акцент или култура, стига да получат транторска патина й да се самоидентифицират с транторското образование. Именно това скрепява в едно империята, защото Външните са по-малко неспокойни, когато значителна част от администраторите, представляващи имперското управление, са техни хора — и по рождение, и по възпитание.

Селдън пак се почувства смутен. Никога не бе и помислял за това, което току-що научи. Запита се дали някой би могъл да бъде наистина велик математик, ако не познава нищо друго освен математиката. И реши да продължи нататък:

— Този факт общоизвестен ли е?

— Предполагам, че не — отвърна Дорс. — Има толкова много за изучаване, че повечето тук се вкопчват в специалностите си като в предпазен щит срещу вероятността да им се налага да учат нещо допълнително. Така изглежда избягват да бъдат удавени в океана на…

— Но все пак ти го знаеш!

— Просто защото това ми е специалността. Аз съм историк, който се занимава с възхода на кралство Трантор, а този административен прийом е един от начините, поради които Трантор е разширил влиянието си и е успял да се превърне от кралство в имперския център.

— Колко е ужасна и вредна свръхспециализацията — измърмори под нос Селдън. — Нарязва знанието на милиони късове и го оставя да кърви.

Дорс сви рамене.

— А какво може да стори човек? Само че ако Трантор иска да привлече Външните в своите университети, той трябва да им даде нещо в замяна на изтръгването на корените им и приспособяването към един непознат свят с невероятно изкуствена структура и доста странни обичаи. Аз съм тук от две години и все още не съм привикнала към него. Възможно е и никога да не успея. Но аз, разбира се, не възнамерявам да стана администратор, така че не се и насилвам да бъда транторианка.

Дорс нехайно махна с ръка и продължи:

— Онова, което Трантор предлага в замяна, е не само обещание за пост с висок статус, значителна власт и пари, но също и свобода. Докато се обучават, студентите са свободни да осъждат правителството, да демонстрират мирно против него, да разработват собствените си теории и гледни точки. Това естествено им доставя удоволствие и мнозина пристигат, за да могат да изпитат тъкмо усещането за свобода.

— Струва ми се — заяви Селдън — че така се отслабва и напрежението. Те изливат цялото си негодувание, наслаждават се в пълна мяра на идейното бунтарство на един млад революционер и когато дойде време да заемат мястото си в йерархията на империята, са готови да мирясат, потъвайки в конформизъм и покорност.

Дорс кимна.

— Може би си прав. Във всеки случай по всички тези причини правителството грижливо пази свободата на университетите. Без изобщо да проявява въздържаност, а само прагматична интелигентност.

— Дорс, щом не възнамеряваш да ставаш администратор, каква всъщност се каниш да бъдеш?

— Историчка. Ще преподавам, ще вкарвам собствените си книги в програмите…

— Комай без особено висок статус?

— И без кой знае колко пари, Хари. А относно издигането в обществото, за мен то е нещо като игра на дръпни-блъсни и аз не желая да се включвам в нея. Виждала съм много хора с високо положение, но все още не съм срещнала никого, дето да е щастлив. Статусът, изглежда, не иска да си седи мирно под теб, налага ти се непрекъснато да се бориш, за да не го загубиш. Дори императорите в повечето случаи се изхитряват да стигнат до лош край. Някой ден може би просто ще се върна на Сина като преподавател по история.

— И транторското образование ще ти осигури високия статус.

Дорс се разсмя.

— Предполагам, че ще е тъй, само че кой се натиска за високо положение на Сина? Това е един скучноват свят, пълен с ферми и многобройни говеда — както четирикраки, така и с два пъти по-малко нозе.

— А след Трантор няма ли да ти се види още по-скучен.

— Да, точно на това разчитам. Ако ми стане прекалено скучно, винаги мога да изкрънкам субсидия и да отида на едно или друго място за някое мъничко историческо проучване. Ето го предимството на моята област.

— От друга страна — продължи Селдън с нотка на горчивина заради нещо, което никога по-рано не го бе тревожило — от един математик се очаква да седи пред компютъра си и да мисли. А като стана дума за компютри… — Той се поколеба. Закуската бе свършила и предполагаше, че Дорс би трябвало да има някакви свои задължения. Тя обаче като че ли не бързаше кой знае колко.

— Да? Като стана дума за компютри?

— Дали ще мога да получа разрешение да използвам историческата библиотека?

Сега пък събеседничката му се поколеба.

— Мисля, че може да се уреди. Ако се занимаваш с учебни програми по математика, вероятно ще бъдеш смятан за квази член на преподавателския състав и аз бих могла да поискам да ти дадат разрешение. Само че…

— Само че?

— Не искам да те обиждам, но ти си математик, а и каза, че нищо не разбираш от история. Знаеш ли как се ползва една историческа библиотека?

Селдън се поусмихна.

— Предполагам, че боравиш с компютъра почти по същия начин, както го правят математиците.

— Вярно е, но за всяка специалност програмирането си има свои специфични чудатости. Ти не познаваш стандартните реферативни книги, нито бързите методи за разрези и прескачане на ненужната информация. Може би умееш да разчепкаш някой хиперболичен интервал дори и в тъмното…

— Искаш да кажеш хиперболичен интеграл — меко я прекъсна Селдън.

Дорс като че ли не му обърна внимание.

— …но вероятно не знаеш как да откриеш условията за Полдаркското споразумение за по-малко от ден и половина.

— Предполагам, че бих могъл да се науча.

— Ако… — тя като че се позатрудни. — Ако искаш, мога да ти предложа нещо. Аз и без туй трябва да изнеса едноседмичен курс само по час на ден, за който няма да се дават удостоверения, по използване на библиотеката. Курсът естествено е за студенти. Дали няма да сметнеш, че е под твоето достойнство да присъстваш на него — имам предвид заедно със студентите? Ще започне след три седмици.

— Ти би могла да ми даваш частни уроци. — Селдън бе леко изненадан от увещаващата нотка, която се промъкна в гласа му.

Дорс също не я пропусна.

— Да, бих могла, разбира се, но мисля, че за теб ще е по-добре да получиш напълно формални инструкции. Нали разбираш, ние ще използваме библиотеката и в края на седмицата ще ви помоля да намерите информация за конкретни бележки, представляващи исторически интерес. През целия курс ще се състезаваш с другите студенти, а това ще ти помогне да се научиш. Уверявам те, обучението на частни начала ще бъде далеч по-неефикасно. Знам колко трудно е да се конкурираш със студенти. Ако не се справяш достатъчно добре, може да се почувстваш унизен. Трябва обаче да помниш, че те вече са изучавали елементарна история, а ти може би не си.

— Не съм. Никакво „може би“. Уверявам те обаче, че няма да се уплаша от състезанието, нито пък ще се почувствам унизен, ако в края на краищата успея да науча триковете на занаята.

Беше му ясно, че започва да харесва тази млада жена и че с радост се хваща за възможността да бъде обучаван от нея. Съзнаваше и факта, че в ума си е стигнал до повратна точка.

Бе обещал на Чувек да се опита да разработи някаква практическа психоистория, ала тогава това представляваше обещание на ума, не на чувствата. Сега му се струваше, че ако се наложи, ще пипне психоисторията за самото й гърло, за да я направи практична. Вероятно и това се дължеше на Дорс Венабили.

А дали Чувек не бе разчитал именно на нея? Селдън реши, че е напълно възможно журналистът да излезе изключително забележителна личност.

19

Клеон Първи бе приключил вечерята, която за нещастие беше официално държавно мероприятие. Това означаваше, че се налагаше да я прекара в разговори с различни официални лица — без да ги познава, нито дори да е чувал за тях — използвайки предварително обмислени фрази, предназначени да поласкаят всеки поотделно и така да подсилят лоялността му към короната. Също така означаваше, че храната стигаше до него вече хладка и изстиваше още повече, преди той да успее да я изяде. Трябваше да намери някакъв начин за избягване на такива досадни изживявания. Може би като първо хапне заедно с един-двама близки приятели, с които да се отпусне, а сетне присъства на официалната вечеря, където просто ще бъде сервиран като вносна круша. Той обичаше круши. Само че дали така нямаше да обиди гостите, които сигурно ще възприемат отказа на императора да яде с тях като преднамерено оскърбление?

Разбира се, в това отношение жена му беше безполезна, тъй като присъствието й би дозасилило неговата злочестина. Беше се оженил за нея, защото произхождаше от могъща дисидентска фамилия и можеше да се очаква, че в резултат от брачния съюз семейството ще сложи под сурдинка дисидентството си, въпреки че Клеон искрено се надяваше поне тя да не го направи. Бе напълно съгласен да я остави да си живее живота в нейните покои, като се изключат необходимите за зачеването на наследник усилия, тъй като, да си кажем правичката, той не я харесваше. И след като наследниците вече бяха налице, можеше изцяло да я игнорира.

Задъвка един от шепата лешници, които бе пъхнал в джоба си на ставане от масата, и извиси глас:

— Демерцел!

— Сир?

Първият министър винаги се появяваше веднага щом Клеон го повикаше. Дали непрекъснато се навърташе около вратата или се приближаваше, защото инстинктът на подчинението някак си го предупреждаваше за възможно в близките минути призоваване, но се появяваше, а именно това, лениво си помисли Клеон, е важното. Разбира се, имаше и случаи, когато се налагаше Демерцел да отпътува по имперски дела. Императорът мразеше тези отсъствия. Те го караха да се чувства неспокоен.

— Какво стана с онзи математик… забравил съм му името?

Демерцел, който положително знаеше кого има предвид императорът, но може би искаше да провери докъде се простира паметта му, запита:

— Кой математик имате предвид, сир?

Клеон нетърпеливо махна с ръка.

— Предсказателя. Онзи, дето дойде да ме види.

— За когото изпратихме да го доведат?

— Добре де, изпратихме. Той нали дойде да ме види. Доколкото си спомням, смяташе да се погрижиш за него. Уреди ли нещата?

Демерцел се прокашля.

— Сир, опитах се.

— Аха! Значи не си успял, така ли? — В известен смисъл Клеон определено се почувства доволен. Демерцел бе единственият му министър, който не се стесняваше от провали. Другите никога не си ги признаваха, а тъй като въпреки това неуспехите бяха често явление, ставаше по-трудно те да бъдат коригирани. Вероятно Демерцел можеше да си позволи да бъде честен в това отношение, понеже много рядко се проваляше. Ако не беше той, тъжно си помисли Клеон, никога нямаше да науча как звучи честността. Едва ли друг император някога е знаел това и може би точно тук се криеше една от причините империята да…

Той събра мислите си, внезапно впримчени от мълчанието на другия; желаеше да чуе едно признание, тъй като току-що вътрешно се бе възхитил от честността на Демерцел.

— Е, провалил си се, нали? — остро запита Клеон.

Първият министър дори не трепна.

— Наистина, частично се провалих, сир. Имах усещането, че ако го държим тук, на Трантор, където нещата са… донякъде объркани, той може да ни създаде проблеми. Не бе трудно да се сетя, че по-удобно ще е да бъде настанен на собствената си планета. И без туй се канеше да се върне там на следващия ден, но тъй като винаги съществува опасност от усложнения — имам предвид по отношение оставането му на Трантор — уредих две млади мутри да го качат на кораба му веднага.

— Ти познаваш мутри, Демерцел? — Клеон искрено се развесели.

— Сир, много е важно човек като мен да има контакти с най-различни хора, тъй като у всеки тип дреме възможност за някаква употреба, а мутрите съвсем не са за пренебрегване. Този път обаче те не успяха.

— Защо?

— Колкото и да е странно, Селдън се оказа способен да ги отблъсне.

— Математикът можел да се бие?

— Очевидно не е задължително математиката и бойните изкуства да се изключват взаимно. Аз открих, макар и не достатъчно рано, че неговият свят, Хеликон, е известен точно с това — с бойните изкуства, а не с математиката. Фактът, че не го разбрах навреме, наистина беше провал, сир, и сега мога единствено да ви моля за прошка.

— Предполагам, че в такъв случай математикът си е тръгнал за дома още на другия ден, както е възнамерявал?

— За нещастие инцидентът е предизвикал ответна реакция. Слисан от събитието, той решил да не отпътува за Хеликон, а да остане на Трантор. Възможно е да го е направил по съвета на един минувач, който случайно присъствал на сбиването. Това е било друго непредвидено усложнение.

Император Клеон се намръщи.

— Значи нашият математик… как му беше името?

— Селдън, сир. Хари Селдън.

— Значи този Селдън ни се е изплъзнал.

— Донякъде, сир. Ние проследихме действията му — сега той е в Стрилингския университет. Докато е там, е недосегаем.

Императорът съвсем се навъси и лицето му леко се зачерви.

— Тази дума „недосегаем“ ме дразни, Демерцел. Не би трябвало в цялата империя да има място, където ръката ми да не може да стигне. А ти ми разправяш, че тук, на моя собствен свят, някой си може да бъде недосегаем. Нетърпимо!

— Ръката ви, сир, може да стигне до Университета. Всеки момент, когато пожелаете, можете да изпратите армията си и да измъкнете този Селдън. Само че не е желателно да го правите.

— Защо не кажеш „непрактично“, Демерцел? Като те слушам, звучиш ми също като математика, когато говореше за своето предсказателство. Възможно е, но не е практично. Аз съм император, който открива, че всичко е възможно, но почти нищо не е практично. Не забравяй обаче, че ако не е практично да стигна до Селдън, няма нищо непрактично да стигна до теб.

Ето Демерцел пусна последното изречение покрай ушите си. „Човекът зад трона“ знаеше колко е важен за седящия на него; и по-рано бе чувал подобни заплахи. Той мълчаливо изчака, докато императорът го гледаше кръвнишки. Клеон забарабани с пръсти по подлакътника на креслото си и попита:

— Добре де, какво му е хубавото за нас този математик да бъде в Стрилингския университет?

— Може би ще е възможно, сир, да извлечем полза от бедата. В Университета той сигурно ще реши да работи над своята психоистория.

— Макар да настояваше, че е непрактична?

— Би могло да е размислил и тогава току-виж осъзнае, че е сгрешил. И ако той открие, че е сбъркал, ние пък бихме могли да открием някакъв начин да го примамим извън Университета. Дори е възможно при подобни обстоятелства да се присъедини доброволно към нас.

За известно време императорът потъна в размисъл, а сетне каза:

— Ами ако някой друг го измъкне предварително?

— Кой би могъл да го направи, сир? — меко попита Демерцел.

— Първият ще бъде кметът на Што! — изведнъж се разкрещя Клеон. — Нали все още мечтае да завземе империята!…

— Старостта е изпилила ноктите му, сир.

— Не го вярвай, Демерцел.

— Засега поне нямаме никаква причина да предполагаме, че кметът изпитва какъвто и да било интерес към Селдън или дори че е чувал за него, сир.

— Хайде, хайде! Щом ние сме чули за доклада, би могъл да чуе и той. Щом ние виждаме възможното значение на Селдън, може да го види и Што.

— Ако стане така — внимателно възрази първият министър — или дори ако съществува възможност това да стане, тогава ще имаме оправдание да предприемем крути мерки.

— Колко крути?

Демерцел още по-предпазливо каза:

— Би могло да поразсъдим дали вместо Селдън да бъде в ръцете на Што, няма да предпочетем да не е в ничии ръце. Да престане да съществува, сир.

— Имащ предвид да бъде убит — уточни Клеон.

— Щом искате да го кажете по тоя начин — да, сир — сви рамене „човекът зад трона“.

20

Хари Селдън се облегна назад на стола си в нишата, която му бе отредена благодарение на намесата на Дорс Венабили. Беше неудовлетворен.

Фактически, макар в мислите си да използваше този израз, той знаеше, че това е значително недооценяване на чувствата му. Той бе не просто неудовлетворен, беше бесен — и то още повече понеже не знаеше какво точно го вбесява. Дали не беше нещо, свързано с различните истории? С писателите и съставителите на истории? Със световете и хората, които правеха историите?

Каквато и да бе мишената на неговия гняв обаче, тя не беше от първостепенно значение. Важното бе, че бележките му се оказаха безполезни; новите му познания също; нищо не му вършеше работа.

Намираше се в Университета почти от шест седмици. Още в самото начало се бе изхитрил да открие една компютърна работна станция и да започне да си служи с нея — без указания, само като използваше придобитите по време на многогодишните си математически трудове инстинкти. Напредваше бавно и на пресекулки, но намираше известно удовлетворение в постепенното определяне на пътищата, по които можеше да получи отговори на въпросите си.

После настъпи седмицата с напътствията на Дорс, която го научи на няколко къси пътечки, ала му донесе и две разочарования. Първото включваше косите погледи, отправяни му от студентите, които, изглежда, с презрение приемаха понапредналата му възраст и бяха склонни да се мръщят, колчем Дорс се обърнеше към него с почетното „докторе“.

— Не искам да си мислят — обясни тя — че си някакъв изостанал вечен студент, който ще се явява на поправителен по история.

— Но ти вече положително си им го набила в главите. Сега трябва да е достатъчно и просто „Селдън“.

— Не — каза тя и внезапно се усмихна. — Освен това ми е приятно да те наричам „доктор Селдън“. Харесва ми как всеки път откривам, че се чувстваш неловко.

— Имаш странен усет за садистичен хумор.

— Би ли ме лишил от него?

По някаква причина това го накара да се разсмее. Естествената й реакция сигурно трябваше да отрече садизма. Стори му се някак си приятно, че Дорс пое топката и му я изстреля обратно. Тази мисъл го доведе до естествения въпрос дали тук, в Университета, се играе тенис.

— Имаме кортове; но аз не умея.

— Добре, тогава ще те науча и докато те уча, ще те наричам „професор Венабили“.

— В курса и без друго така ме наричаш.

— Ще се учудиш колко смешно би звучало на тенис-корта.

— Може пък да ми се понрави.

— В такъв случай ще се опитам да открия какво друго би могло да ти се понрави.

— Виждам, че притежаваш странен усет за похотлив хумор!

Беше му подала преднамерено топката и той не закъсня да я улови:

— Би ли ме лишила от него?

Дорс се усмихна, а по-късно се справи удивително добре на тенискорта.

— Сигурна ли си, че никога не си играла тенис? — попита задъхано Селдън след един гейм.

— Напълно — кимна тя.

Другото разочарование бе от по-лично естество. Той учеше необходимите методи за исторически издирвания и сетне насаме със себе си негодуваше заради по-раншните си неумели опити да използва компютърната памет. Изискваше се съвършено различна умствена нагласа от тая, която вършеше работа при математиката. Предполагаше, че тя е също така логична, доколкото позволяваше непротиворечиво и без грешки да се придвижва в желаната посока, но логиката й бе съществено различна от онази, с която бе привикнал.

Само че и със, и без указания, независимо дали се препъваше или се придвижваше без пречки, той просто не получаваше никакви резултати.

Раздразнението му се изля на тенискорта. Дорс бързо стигна до етапа, когато вече не бе необходимо да й сервира високи топки, за да й даде достатъчно време да прецени посоката и разстоянието. Така съвсем скоро забрави, че въпреки всичко тя е все още начинаеща и си позволи гневът му да се прояви в един удар така, че топката просвистя към нея като втвърдил се лазерен лъч.

Тя притича до мрежата и рече:

— Разбирам желанието ти да ме убиеш, тъй като сигурно се дразниш, че толкова често изпускам топките. Но как така този път не успя да уцелиш главата ми с около три сантиметра? И дори въобще не ме докосна! Не можеш ли да бъдеш по-точен?

Селдън изпадна в тих ужас и се опита да обясни, но се изхитри да говори крайно несвързано.

— Слушай — прекъсна го Дорс — днес не смятам да се изправям повече пред твоите ретури, така че хайде да вземем един душ, после да идем някъде на чай и още нещо и да ми кажеш защо се опитваше да ме убиеш.

По време на чая той й се оплака:

— Преглеждам история след история; просто ги прехвърлям отгоре-отгоре. Все още нямам време за основно изучаване, но дори и така е очевидно. Всички книги се съсредоточават върху ограничен брой сходни събития.

— Критичните. Тези, които правят историята.

— Това е само оправдание. Те се копират една друга. Съществуват двадесет и пет милиона свята, а по-значителните упоменавания са на не повече от двадесет и пет.

— Ти четеш само общи истории на Галактиката — отвърна след кратък размисъл Дорс. — Погледни някои от специалните, тия на малките светове. На всеки свят, колкото и да е незначителен, децата изучават местната история преди дори да са открили, че някъде навън съществува една голяма, голяма Галактика. Нима ти самият и сега не знаеш повече за Хеликон, отколкото за възхода на Трантор или за Голямата междузвездна война?

— Този вид знания също са ограничени — мрачно възрази Селдън. — Аз зная местоположението на Хеликон и разказите за основаването му, както и тези за престъпленията и злоупотребите с власт от страна на планетата Дженисек — нашия традиционен враг, макар учителите грижливо да ни обясняваха, че трябва да казваме „традиционен съперник“. Обаче така и не съм научил нищо за приносите на моята родна планета в общата галактическа история.

— Може би такива приноси не е имало.

— Не ставай глупава. Разбира се, че е имало. Нищо чудно Хеликон да не е участвал в страхотни космически битки, в критични въстания или съдбовни мирни договори. Трябва обаче да е имало някакви малки влияния. Положително не е възможно някъде нещо да се случи, без то да се отрази на друго място. Само че въпреки това не мога да открия такова събитие, което да ми помогне. Виж какво, Дорс, в областта на математиката компютърът може да ти предостави всичко; всичко, което сме научили за двадесет хиляди години. В историческата област не е така; историците пресяват и подбират, и всеки един от тях изглежда пресява и подбира едни и същи неща.

— Но, Хари — с лека усмивка каза събеседничката му — математиката е подредена система, измислена от човека. Едно уравнение следва друго. Има дефиниции и аксиоми и всички те са известни. Математиката е… едно цяло. Историята е различна. Тя представлява подсъзнателна проява на действията и мислите на квадрилиони човешки същества. Историците просто трябва да пресяват и подбират.

— Точно така — кимна Селдън — само че за да разработя законите на психоисторията, аз пък трябва да знам цялата история.

— В такъв случай никога няма да разполагаш с тях.

Това се бе случило вчера. Сега Селдън седеше в креслото в нишата си след още един отминал ден на напразни усилия и сякаш чуваше гласа на Дорс: „В такъв случай никога няма да разполагаш със…“

Точно така бе мислил и той в началото и ако не беше Чувековата убеденост в противното и странната му способност да запали другите с нея, сигурно щеше да продължава да мисли така.

И въпреки това не можеше да приеме нито поражението, нито хаоса. Дали не съществуваше някакъв начин да се измъкне?

Нищо не му идваше наум.