Прелюдия за Фондацията

21

И все пак следващият ден отново завари Хари Селдън в библиотеката. От една страна, той бе обещал на Чувек. Бе обещал да опита, а не можеше да го стори с половин душа. От друга, дължеше нещичко и на себе си. Бунтуваше се при мисълта, че ще му се наложи да признае поражението си. Във всеки случай, поне засега не искаше да го приеме. Поне докато не бъде в състояние да се убеди по очевиден за самия него начин, че е проследил всички нишки.

Така че днес отново бе впил очи в списъка на все още непроверените реферативни книги и се опитваше да реши коя точно има и най-малък шанс да му бъде от полза. Почти бе стигнал до заключението, че отговорът е „нито една от списъка“, и не виждаше никакъв начин да се измъкне, освен да прегледа случайни откъси от всяка, когато се стресна от леко почукване по стената на нишата.

Погледна нагоре и съзря разтревоженото лице на Лисунг Ранда, което го наблюдаваше над ръба на отвора. Селдън познаваше Ранда — беше му представен от Дорс — и на няколко пъти бе вечерял с него (в компанията и на други хора).

Ранда, инструктор по психология, беше симпатичен късак — пълничък, с кръгло приветливо лице и почти постоянна усмивка. Имаше жълтеникав тен и тесни очи, характерни за хората от милиони светове. На Хари този тип раса му бе добре известна, защото мнозина от великите математици изглеждаха така, пък и той често бе разглеждал техни холограми. И все пак на Хеликон никога не бе срещал източняк. (По традиция ги наричаха тъй, макар никой да не знаеше защо; а се твърдеше, че самите източняци негодуват против този термин, без отново някой да знае причината.)

— Тук, на Трантор, сме милиони — бе казал Ранда, усмихващ се без следа от смущение, когато при първата им среща Селдън не успя да потисне напълно изненадата си. — А ще видиш и множество южняци — тъмна кожа, ситно къдрава коса. Срещал ли си ги някога?

— Не и на Хеликон — измърмори Селдън.

— Какво, там сте само западняци? Ама че еднообразно! Както и да е, няма значение. Човек трябва да приема всички. (И го остави да се чуди на факта, че има източняци, южняци и западняци, но не и северняци.)

Сега добродушното лице на Ранда се взираше в него с почти абсурдното за психолога изражение на истинска загриженост.

— Наред ли си, Селдън? — попита той.

Математикът се облещи.

— Да, разбира се. Защо да не съм наред?

— Просто се ориентирам по звука, приятелю. Ти пищеше.

— Пищях ли? — На лицето на Хари ясно се изписа недоверие и обида.

— Не силно. Ей така… — Ранда скръцна със зъби и издаде полугласен висок и гърлен звук. — Ако греша, извини ме за своеволното ми натрапване. Моля за извинение!

Селдън увеси глава.

— Извинен си, Лисунг. Казвали са ми, че понякога наистина издавам този звук. Уверявам те, напълно несъзнателно. Просто не мога да се усетя.

— А ясно ли ти е защо го издаваш?

— Да. От безсилие. Безсилие…

Ранда се приведе още повече към него и понижи глас

— Безпокоим хората. Дай да излезем във фоайе преди да са ни изхвърлили.

Седнаха във фоайето на по чаша млечна напитка Ранда каза:

— Мога ли да те попитам — от професионален интерес — защо се чувстваш безсилен?

Селдън вдигна рамене.

— Защо човек обикновено се чувства така? Захванал съм се с нещо, в което нямам никакъв напредък.

— Но, Хари, ти си математик. Как тъй нещо в историческата библиотека ще те кара да чувстваш безсилие

— А ти какво правеше тук?

— Минах за по-напряко и те чух да стенеш. Е, виждаш — той се усмихна — че изобщо не си съкратих път: напротив — здравата се забавих, но съм доволен от това забавяне.

— Ще ми се и аз само да минавах през историческата библиотека… Опитвам се да реша един математически проблем, който изисква известни познания по история, и се опасявам, че не се справям добре.

Ранда се втренчи в него с необичайно сериозно изражение и рече:

— Извинявай, но сега ще рискувам да те обидя. Потърсих информация за теб от компютъра.

— Информация за мен! — Очите на Селдън се разшириха. Той определено се ядоса.

— Наистина те обидих. Виж какво, имам един чичо математик. Може би дори си чувал за него. Киангтау Ранда.

Селдън шумно пое дъх.

— Да не си роднина на онзи Ранда?

— Да. Той е по-голям брат на баща ми и бе доста недоволен от мен, загдето не тръгнах по стъпките му… понеже няма свои деца. Помислих си обаче, че ще му достави удоволствие фактът, че съм се запознал с един математик и поисках да се изфукам с теб — стига да има за какво — така че проверих каква информация се съхранява в математическата библиотека.

— Разбирам. Значи това си правил тук. Е, съжалявам. Предполагам, няма с какво толкова да се фукаш.

— Грешно предполагаш. Силно съм впечатлен. Нищо не можах да разбера от темата на твоите статии, но оценката за тях ми се видя много благоприятна. И когато проверих в новинарските файлове, открих, че тази година си бил на Десетилетната конференция на математиците. Така че… между другото, какво е „психоистория“? Естествено първите две срички възбудиха любопитството ми.

— Виждам, че си извлякъл отвътре тази дума.

— Ако не съм се подвел напълно, струва ми се, че ти искаш да изчислиш бъдещия ход на историята.

Селдън уморено кимна.

— В една или друга степен психоисторията е точно това или, по-скоро, това е, което тя би трябвало да стане.

— Но нали изследването е сериозно? — Ранда се усмихна. — Не се занимаваш просто с хвърляне на пръчици?

— Хвърляне на пръчици ли?

— Става дума за една игра, която децата играят на Хопара — родната ми планета. Смята се, че тя предсказва бъдещето и ако си умно момче, можеш да извлечеш нещо полезно от нея. Кажи на една майка, че детето й ще израсне красиво и ще се ожени за богат човек, и моментално ще спечелиш парче кейк или половин кредит. Тя не ще поиска да изчака и да види дали думите ти ще излязат верни; получаваш награда просто защото си й ги казал.

— Разбирам. Не, не хвърлям пръчици. Психоисторията е абстрактно изследване. Строго абстрактно. Тя няма абсолютно никакво практическо приложение, като се изключи…

— Ето че приближаваме! Интересното винаги е в изключенията.

— Като се изключи, че аз бих искал да разработя именно такова приложение. Може би ако познавах историята по-добре…

— А, значи затова четеш история?

— Да, но полза никаква — тъжни констатира Селдън. — Съществува прекалено много история, която казва прекалено малко.

— И затова се чувстваш в безизходица.

Математикът кимна.

— Хари, та ти си тук само от няколко седмици — кротко каза Ранда.

— Вярно е, но вече виждам…

— За няколко седмици нищо не можеш да видиш. Може да се наложи да работиш цял живот, за да постигнеш съвсем малък напредък. Може да се окаже, че трябва да се трудят цели поколения математици, за да наченат истински да се занимават с проблема.

— Знам, Лисунг, но от това не ми става по-добре. Искам аз самият да постигна някакъв видим напредък.

— Добре, но какво ще ти помогне, ако се докараш до побъркване? Ако ще се почувстваш по-добре, мога да ти дам един пример за нещо, което е далеч по-малко сложно от човешката история и над което хората се бъхтат от не знам колко време, без да са напреднали особено. Зная за него, понеже тук, в Университета, над проблема работи една група, в която е включен мой добър приятел. И ти ще ми говориш за безсилие! Нямаш си и представа какво значи истинското безсилие!

— Какъв е проблемът? — Селдън усети любопитството в него да се разбужда.

— Метеорологически!

— Метеорологически? — Несъзнателно възнегодува от краткия отговор, който явно не оправда очакванията му.

— Не прави гримаси. Виж, всеки населен свят има атмосфера. Всеки свят има свой собствен атмосферен строеж, свой собствен температурен диапазон, своя собствена скорост на въртене и обикаляме около звездата си, свой собствен наклон на оста и собствено съотношение земя-вода. Имаме двадесет и пет милиона различни проблема и никой не е успял да направи сполучливо обобщение.

— Защото поведението на атмосферата лесно влиза в хаотична фаза. Всеки го знае.

— Така разправя и моят приятел Дженар Леген. Ти го познаваш, нали?

Селдън се позамисли.

— Един такъв… висок? С дълъг нос? И не говори много?

— Точно той. А самият Трантор е по-голяма загадка от който и да е друг свят. Според архивите, когато за пръв път е бил заселен, имал е съвсем обичаен климат. Сетне, с нарастване на населението му и увеличаване на урбанизацията, се е използвала все повече енергия и в атмосферата се отделяла повече топлина. Ледената покривка се свила, облачният слой се уплътнил и времето станало по-кофти. Това способствало за слизането на хората под земята и стартирало един порочен кръг. Колкото по-лошо ставало времето, толкова по-стръвно разкопавали почвата и изграждали куполи… и толкова по-лошо ставало времето. Сега планетата се е превърнала в свят на почти несекваща облачност и чести дъждове или снегове, когато е достатъчно студено. Единствената беля е, че никой не може да разтълкува това като хората. Никой не е разработил анализ, който да обясни защо времето се е развалило по тоя начин, нито как човек да предскаже логично подробностите за неговата всекидневна промяна.

Селдън сви рамене.

— А това важно ли е?

— За метеоролозите е важно. Защо те да не се чувстват в същата безизходица като теб? Не ставай шовинист на собствените си идеи.

Селдън си припомни облачността и влажния студ по пътя към императорския дворец.

— Какво се прави по въпроса? — запита той.

— Ами тук, в Университета, действа голям проект на тая тема и Дженар Леген е част от него. Учените смятат, че ако могат да проумеят промяната в климата на Трантор, ще научат много за основните закони на общата метеорология. Леген иска това не по-малко, отколкото ти желаеш да откриеш своите психоисторически закони. Затова той е изградил невероятна мрежа от всевъзможни апарати на Горната страна — тоест тази над куполите. Засега не му е помогнало особено; а след като толкова много поколения са свършили толкова много работа, без да постигнат някакъв резултат, как можеш да се оплакваш, че за няколко седмици не си извлякъл нищо от историята?

Ранда е прав, помисли Селдън, а аз самият греша и съм несправедлив. И все пак… все пак, би казал Чувек, този неуспех на научните атаки към проблемите е друг белег за упадъка на времето. Може би е съвсем вярно, като се изключи това, че той говореше за общ упадък и за усреднен ефект. А, поне засега, Селдън не усещаше никакъв упадък на способностите и умствените си възможности.

Той запита с внезапен интерес:

— Искаш да кажеш, че хората се изкатерват върху купола и излизат на открито?

— Да. На Горната страна. Във всеки случай това е любопитно. Повечето родени на Трантор не биха го сторили. Те не обичат да се качват там. От самата мисъл им се завива свят. Преобладаващата част от хората, дето работят по метеорологичния проект, са Външни.

Селдън погледна през прозореца към полянките и малката градинка на университетския кампус — ярко осветени, но без потискаща жега — и замислено каза:

— Не зная дали мога да упрекна транторианците, загдето им харесва подкуполния комфорт, но си мисля, че любопитството би трябвало да накара някои от тях да идат на Горната страна. Мен, например, би ме накарало.

— Имаш предвид, че искаш да видиш метеорологията в действие?

— Мисля, че да. Как може човек да достигне Горната страна?

— Няма нищо сложно. Един асансьор се изкачва дотам, отваря се вратата и пристигаш. Аз съм бил. Това е нещо… нещо ново.

— Сигурно ще отвлече за малко мислите ми от психоисторията — въздъхна Селдън. — Не бих се отказал.

— От друга страна — продължи Ранда — чичо ми много обича да повтаря старата сентенция „Цялото знание е единно“ и май ще излезе прав. От метеорологията може и да научиш нещо, което да ти помогне за психоисторията. Не мислиш ли?

Селдън се поусмихна.

— Много неща са вероятни — и добави наум: „Но не и практични.“

22

Дорс като че се поразвесели.

— Метеорология?

— Аха — потвърди Селдън. — По график утре имат някаква работа горе и аз ще се кача заедно с тях.

— Да не се измори от историята?

Селдън навъсено кимна.

— Да, изморен съм; промяната ще е добре дошла. В добавка Ранда казва, че това е друг проблем, който е прекалено обемист, за да може математиката да се справи с него, и за мен ще е добре да разбера, че положението ми не е уникално.

— Надявам се, не страдаш от агорафобия?

Селдън се усмихна.

— Не, не страдам, но ми е ясно защо се интересуваш. Ранда заяви, че транторианците често пъти изпитват нещо подобно и не биха желали да се изкачат на Горната страна. Предполагам, че се чувстват неуютно без защитното покритие.

Дорс кимна.

— За уседналите това е нещо естествено, обаче има и мнозина, които можеш да откриеш сред планетите в Галактиката — туристи, администратори, войници. А и агорафобията не се среща чак толкоз рядко из Външните светове.

— Може и да е тъй, Дорс, но аз не страдам от нея и съм любопитен… А и ще се зарадвам на разнообразието, така че смятам утре да се присламча към тях.

Историчката се поколеба.

— Би трябвало да дойда с теб, но графикът ми за утре е претрупан. Все пак след като не си агорафоб, няма да имаш никакви проблеми и вероятно ще се позабавляваш. Само че стой наблизо до метеоролозите. Чувала съм за хора, които са се изгубвали горе.

— Ще бъда внимателен. Отдавна не съм се губил истински където и да било.

23

В Дженар Леген имаше нещо тъмно. То не бе свързано с тена на лицето му, който бе доста светъл. Не бе свързано дори с веждите му — плътни и възчерни. По-скоро имаше нещо общо с факта, че тези вежди бяха провиснали над дълбоко поставените очи и дългия, доста изпъкнал нос. Очите му не се усмихваха, а когато заговореше, гласът му бе дълбок и силен, резониращ неочаквано мощно за твърде слабото му тяло.

— Селдън, ще ти трябват по-топли дрехи от тия — изръмжа той.

— Наистина ли? — математикът се огледа.

Имаше още двама мъже и две жени, които се приготвяха да се качат горе заедно с Леген и техните почти атлазени транториански одежди бяха покрити с дебели, ярко оцветени пуловери.

Той сви рамене и каза:

— Съжалявам, не знаех. Нямам никаква връхна дреха.

— Аз мога да ти дам. Мисля, че ще се намери нещо подходящо. Да, ето. Малко е поовехтял, но все пак е по-добре от хич.

— Ако човек облече такъв пуловер, ще му бъде страшно горещо — възрази Селдън.

— Тук да — кимна Леген. — На Горната страна условията са по-други. Студено и ветровито. Много неприятно, че нямам резервни ботуши и грейка. По-късно ще ти потрябват.

Те се готвеха да вземат със себе си една количка с апаратура, която проверяваха щателно — според Селдън с ненужно туткане.

— Твойта родна планета студена ли е? — попита Леген.

— Някои части — да. Но тази, от която идвам, е мека и често пъти вали.

— Лошо. Сигурно горе няма да ти хареса.

— Мисля, че ще успея да издържа, докато сме там.

Когато се приготвиха, групата се натъпка в един асансьор, на който имаше надпис „Само за служебно ползване“.

— Това е, понеже асансьорът отива до Горната страна — обясни му една от младите жени — и се предполага, че хората няма да се качат, без да имат сериозни основания.

Селдън не я бе срещал по-рано, но чу, че се нарича Клауция. Не знаеше дали това е малкото й име, фамилията или прякорът.

Асансьорът не изглеждаше по-различен от другите, на които той се бе качвал както тук, на Трантор, така и у дома, на Хеликон (като се изключи, разбира се, гравитационната шахта, която бяха използвали двамата с Чувек), но тъй като знаеше, че кабината ще го изведе едва ли не извън пределите на планетата, в пустотата, нещо го караше да се чувства почти като в космически кораб.

Ученият се усмихна вътрешно. Глупава фантазия.

Асансьорът леко потрепери, което му напомни за лошите предчувствия на Чувек относно упадъка на Галактиката. Леген, другите мъже и едната жена, изглеждаха застинали в очакване, сякаш бяха потиснали и мислите, и движенията си, докато не настъпеше време да излязат навън, ала Клауция не преставаше да му хвърля бързи погледи, сякаш го намираше за ужасно впечатляващ. Селдън се приведе към нея и й прошепна (опасяваше се да не обезпокои останалите):

— Много високо ли отиваме?

— Високо? — повтори тя. Говореше с нормален глас и очевидно не изпитваше чувството, че другите имат нужда от тишина. Изглеждаше съвсем млада и на математика му хрумна, че вероятно все още е студентка. Може би изпълняваше ролята на чирак.

— Доста време ни отнема. Горната страна сигурно е на много етажи нависоко във въздуха.

За миг тя изглеждаше озадачена, а сетне възрази:

— О, не. Изобщо не е нависоко. Ние просто потеглихме от голяма дълбочина. Университетът е разположен на ниско ниво. Използваме много енергия, а ако сме надълбоко, енергийните разходи намаляват.

Леген се обади:

— Готово. Стигнахме. Хайде да изнесем апаратурата.

Кабината спря с леко потреперване и широката врата бързо се отвори. Температурата моментално спадна и Селдън пъхна ръце в джобовете си, почувствал се щастлив, че е навлякъл пуловер. Студеният вятър разчорли косата му и той си помисли, че една шапка би му свършила добра работа. В миг Леген измъкна нещо от някаква гънка на пуловера си, тръсна го да се отвори и го нахлупи на главата си. Другите направиха същото.

Само Клауция се поколеба. Поспря точно преди да си сложи шапката и сетне я предложи на Селдън.

Математикът поклати отрицаващо глава.

— Не мога да ти я взема, Клауция.

— Хайде, хайде. Аз имам дълга коса, пък и доста гъста. Твоята е къса и малко… рядка.

Селдън, разбира се, би искал твърдо да настоява и по друго време сигурно би го сторил. Сега обаче взе шапката и промълви:

— Благодаря. Ако ти стане студено, ще ти я върна.

Може би тя не беше чак толкова млада. Впечатлението се създаваше от кръглото й, почти бебешко лице. Сега, когато бе привлякла вниманието му върху косата си, той виждаше, че е с очарователен червеникавокафяв цвят. На Хеликон никога не бе срещал точно такава.

Навън беше облачно, както когато пътуваха под открито небе до Двореца. Само че значително по-студено от тогава и той реши, че е защото се бяха приближили с още шест седмици към зимата. Облаците бяха по-плътни, а денят определено по-мрачен и заплашителен — или може би просто по-близо до нощта? Положително метеоролозите не биха се качили да вършат важна работа, без да си оставят повече светло, за да се приберат. Или очакваха всичко да свърши много бързо?

Искаше му се да попита, но му хрумна, че сега може да не им е до въпроси. Изглеждаха в доста напрегнато състояние.

Реши да проучи визуално околността.

Стоеше на нещо, което, съдейки по звука, когато крадешком тупна с крак, напомняше матов метал. То обаче не бе просто метал. Когато пристъпи, остави следа. Повърхността очевидно бе покрита с прах, фин пясък или глина.

Защо пък не? Едва ли някой се качваше тук, за да я почиства. Селдън се наведе, за да отчопли малко от материала — просто от любопитство.

Клауция приближи към него. Забеляза го какво прави и каза с тон на домакиня, поставена в неловко положение от своята небрежност:

— Метем наоколо заради уредите. На повечето места Горната страна е далеч по-зле, макар че всъщност това няма значение. Нали разбираш, служи само като изолация.

Селдън изсумтя и продължи да се озърта. Нямаше никакъв шанс да разпознае апаратите, които сега изглеждаха тъй, сякаш бяха поникнали от тънкия слой прах (ако човек изобщо можеше да си го представи). Нямаше и най-малка представа как функционират и какво измерват.

Леген се запъти към него. Внимателно вдигаше и спускаше крака, и Селдън си помисли, че го прави, за да не повреди уредите. Отбеляза си наум да върви по същия начин.

— Хей, ти! Селдън!

Тонът на гласа му не се понрави много на госта:

— Да, доктор Леген? — студено отвърна той.

— Добре де, доктор Селдън — бе изречено с досада и нетърпеливо. — Оня мъник Ранда ми каза, че си математик.

— Вярно е.

— Добър?

— Иска ми се да мисля, че е тъй, но трудно мога да го гарантирам.

— И се интересуваш от непроследими проблеми?

— Хързулнаха ми един такъв — ядно се съгласи Селдън.

— Аз пък съм се натресъл на друг. Можеш свободно да се огледаш наоколо. Ако имаш някакви въпроси, нашата стажантка Клауция ще ти помогне. Пък може би и ти ще успееш да ни помогнеш.

— Бих се радвал да мога, само че не разбирам нищо от метеорология.

— Това няма значение. Просто искам да добиеш представа за тая работа, а сетне да обсъдим моя математически апарат — такъв, какъвто е.

— На твоите услуги.

Леген понечи да се отдалечи; дългото му смръщено лице изглеждаше мрачно. Но пак се извърна към Селдън.

— Ако ти стане студено — прекалено студено! — вратата на асансьора е отворена. Влизаш вътре и натискаш бутона, на който е написано „Университетска база“. Ще те смъкне долу, а после автоматично ще се върне при нас. Ако нещо забравиш, Клауция ще ти покаже.

— Няма да забравя.

Този път той наистина си тръгна и Селдън се загледа подире му, усещайки острия студен вятър през пуловера. Клауция дойде при него с леко поруменяло лице.

— Доктор Леген ми се видя ядосан — каза той. — Или може би това е обичайното му отношение към живота?

Стажантката се изкиска.

— Вярно, че през повечето време изглежда така, само че този път наистина е ядосан.

— Защо?

Тя погледна през рамо и дългата й коса се заметна. После отвърна:

— На мен не ми се полага да знам, но въпреки това разбрах. Бил пресметнал, че днес точно по това време облаците ще се разкъсат, и затова планирал да направи специални измервания на слънчевата светлина. Виж обаче какво е времето…

Селдън кимна.

— Тук горе имаме холовизионни приемници, така че той знаеше, че е облачно, и то по-облачно от обикновено, но допускам, че се е надявал уредите да не са съвсем наред, та грешката да се дължи на тях, а не на неговата теория. Засега обаче не са открили нищо такова.

— Значи затуй изглежда толкова нещастен.

— Е, той никога не изглежда особено щастлив.

Селдън се озърна с присвити очи. Въпреки облаците светлината сякаш режеше зениците. Усети, че повърхността под краката му не е съвсем хоризонтална. Стоеше върху невисок купол и накъдето и да погледнеше, във всички посоки откриваше други куполи с различна височина и широчина.

— Изглежда Горната страна е с неправилни форми — рече той.

— Мисля, че да. Или поне по-голямата й част. Така е направена.

— Има ли някаква причина да е тъй?

— Не зная. Както ми обясниха — понеже аз, нали разбираш, също като теб непрекъснато се оглеждах и питах — първоначално хората на Трантор издигали куполи над разни съоръжения: търговски центрове, спортни арени, ей такива неща; сетне над цели градове, така че навсякъде се появили многобройни, куполи с различна височина и ширина. Когато всички се слели, нямало и два съвсем еднакви, но междувременно хората били решили, че така и трябва да бъде.

— Искаш да кажеш, че са започнали да приемат като традиция нещо, което се е оформило съвсем случайно.

— Ако държиш да го формулираш по този начин…

(Щом нещо съвсем случайно може толкова лесно да се приеме като традиция, помисли си Селдън, и да стане ненарушимо или почти ненарушимо, дали това не може да бъде изведено като психоисторически закон? Изглежда тривиален и колко ли много други закони, които са също тъй тривиални, би имало? Един милион? Милиард? Дали съществува относително малък брой общи закони, а тривиалните биха се трансформирали в техни следствия? Как да разбере? За известно време той потъна в размисъл и почти напълно забрави хапещия вятър.)

Клауция обаче явно го усещаше, защото потрепери и каза:

— Много е гадно. Под купола е далеч по-добре.

— Ти транторианка ли си? — запита Селдън.

— Да.

Той си спомни как Ранда бе отхвърлил идеята, че транторианците са агорафоби, и се поинтересува:

— Стоенето тук неприятно ли ти е?

— Мразя го — изфуча Клауция — но искам да си извоювам научна степен, специалност и положение, а доктор Леген казва, че не мога да ги получа, без да направя малко теренни изследвания… Между другото, нали не би си помислил, че при тоя студ върху куполите могат да виреят растения?

— Виреят ли? — Той остро изгледа стажантката, подозирайки, че това е някаква недодялана шега, предназначена да го постави в глупаво положение. Клауция изглеждаше съвсем невинна, но доколко това бе истина и доколко резултат от бебешкото й лице?

— О, разбира се. Дори и тук, когато е по-топло. Забеляза ли почвата? Както ти казах, ние я метем заради работата ни, но на други места тя се натрупва, като е особено дълбока в ниското, където куполите се съединяват. Отгоре й никнат растения.

— Но откъде идва тази почва?

— Когато куполите покривали само част от планетата, вятърът малко по малко я натрупал върху тях. Сетне, щом хората захлупили целия Трантор и започнали да копаят нива за живеене все по-дълбоко и по-дълбоко, ако се окажело възможно, разпръсквали част от изкопания материал върху куполите.

— Но той сигурно ще ги строши.

— О, не. Куполите са много здрави и почти навсякъде са укрепени с подпори. Според една книга, която наскоро прочетох, имало дори идея да се отглеждат посеви върху Горната страна, само че се оказало много по-практично да го правят под нея. Маята и водораслите също могат да виреят долу, като по тоя начин се намалява значението на традиционните посеви, тъй че в края на краищата било решено да се остави Горната страна да подивее. Тук сега има и животни — пеперуди, пчели, мишки, зайци. И то много…

— А корените на растенията няма ли да повредят куполите?

— Вече хиляди години не са ги повредили. Те са така обработени, че ги отблъскват. По-голямата част от растенията са треви, но има и дървета. Би могъл да ги видиш и сам, ако беше през топлия сезон, ако се намирахме по на юг или ако пътуваше с космически кораб — тя му хвърли един кос поглед. — Разгледа ли Трантор, когато се спускаше от Космоса?

— Не, Клауция, трябва да си призная, че не успях. През цялото време корабът не беше в подходящо за наблюдения положение. А ти виждала ли си някога Трантор от Космоса?

Тя леко се усмихна.

— Никога не съм била в Космоса.

Селдън се озърна. Навсякъде сивота.

— Просто не мога да повярвам — рече той. — Имам предвид за растителността на Горната страна.

— Въпреки това е самата истина. Чувала съм хора да разправят — Външни като теб, които са наблюдавали Трантор отгоре — че планетата изглеждала зелена като ливада, защото била покрита предимно с трева и шубраци. Всъщност растат и дървета. Недалеч от тук има една горичка. Аз съм я виждала. Вечнозелени дървета, стигащи до шест метра височина.

— Къде е?

— Не можеш да я забележиш, защото е от другата страна на един купол. Тя…

Чу се слаб вик. (Селдън осъзна, че са вървели, докато разговаряха, така че вече не бяха в непосредствена близост до останалите.)

— Клауция! Върни се. Трябваш ни!

— Уфф. Идвам! — недоволно изпухтя стажантката. — Съжалявам, доктор Селдън… — И тя се затича, като въпреки подплатените си ботуши се изхитряше да стъпва леко.

Дали не си играеше с него? Дали не тъпчеше лековерния чужденец с лъжи просто заради майтапа? По всички светове непрекъснато се правеха такива неща. Впечатлението за прозрачна честност също нищо не означаваше; добрите ментарджии преднамерено култивират у себе си тъкмо такова излъчване.

Възможно ли бе на Горната страна наистина да има шестметрови дървета? Без много да му мисли, той тръгна към най-високия купол на хоризонта. Опитваше се да се стопли, размахвайки ръце. А краката му наистина започваха да мръзнат.

Клауция не бе го упътила. Би могла да му направи поне някакъв намек за посоката, където бяха дърветата, но не го бе сторила. Защо? Е, понеже бяха я извикали, разбира се.

Куполите бяха по-скоро широки, отколкото високи, което за него бе добре, тъй като иначе изкачването щеше да е значително по-трудно. От друга страна, умереният наклон означаваше, че трябва доста да бъхта пеша, преди да изкачи някой връх и да погледне надолу.

Най-накрая съзря обратната страна на купола, който бе изкачил. Погледна назад, за да се увери, че може да държи под око метеоролозите и тяхната апаратура. Те бяха на доста голямо разстояние — в една отдалечена долина — но се виждаха що-годе ясно.

Не забеляза нито горичка, нито дървета, ала между два купола се виеше тясна падина. От всичките й страни наносите бяха по-дебели, тук-там със зелени петна, най-вероятно от мъх. Ако тръгнеше по падината и ако тя самата се спускаше достатъчно ниско, а почвата й бе достатъчно много, там наистина можеше да има дървета.

Погледна назад, опитвайки се да запомни някои характерни белези на ландшафта, но навсякъде имаше само издигащи се и снижаващи се куполи. Това го накара да се поколебае и предупреждението на Дорс, което тогава му се бе видяло като твърде ненужен съвет, сега изглеждаше далеч по-смислено. Все пак му се струваше, че падината е нещо като път. Ако го проследи на известно разстояние, после ще трябва само да се обърне назад и да върви, докато не се върне до същото място.

Закрачи решително надолу покрай закръгления ръб. Над главата му се разнесе меко гръмолене, но той не му обърна внимание. Бе си наумил, че страшно му се иска да види истински дървета, и в този миг нищо друго не го интересуваше.

Мъхът стана по-дебел и се разстла като килим, а тук-там се появиха и тревни туфички. Въпреки пустинния вид на Горната страна, този килим бе яркозелен и Селдън си помисли, че на такава облачна, навъсена планета сигурно вали доста дъжд.

Ръбът продължаваше да извива и изведнъж над един друг купол на фона на сивото небе се появи тъмно петно; той разбра, че е открил дърветата.

Сетне, сякаш гледката бе освободила ума му, си спомни за буботенето, което бе чул преди това и което, без да мисли, бе отхвърлил като звук от някаква машина. Сега се съсредоточи над тази възможност — дали действително беше звук с изкуствен произход?

Защо не? Стоеше върху един от безчетните куполи, покриващи стотиците милиони квадратни километри на света-град. Под куполите можеше да има всевъзможни машинарии, например двигатели на вентилатори. Възможно бе те да могат да се чуват на такива места и по такова време, когато нямаше други звуци.

Но буботенето комай не идваше отдолу. Той вдигна очи към безрадостното, еднообразно, сиво небе. Нищо.

Продължи да оглежда небето, а между очите му се появиха отвесни бръчки и тогава нейде в далечината…

Малко тъмно петно, което се различаваше на сивия фон. Каквото и да беше, преди облаците отново да го скрият, на Селдън му се стори, че то като че ли се движи по някакви свои ориентири.

В същия момент, без да знае защо, си каза: „Преследват ме.“

Едва ли не преди още да е измислил план за действие, той вече действаше. Втурна се отчаяно по извивката към дърветата, а сетне, за да ги стигне по-бързо, сви вляво и отпраши нагоре по един нисък купол, носейки се през избуяла папратовидна растителност, осеяна със стръкове, по които имаше червени ягодовидни плодове.

24

Бе се спотаил зад едно дърво, вкопчен в него, едва ли не прегърнал го. Следеше кога отново ще се появи летящият предмет, така че да може да се притаи като катерица край дебелия ствол.

Дървото беше студено, кората му — груба, и съвсем не беше удобно, ала предлагаше прикритие. Разбира се, ако го търсеха с детектор на топлина, това прикритие можеше да се окаже недостатъчно, но, от друга страна, студеният ствол на едно дърво вероятно би замъглил дори неговите показания.

Под краката му имаше добре утъпкана почва. И в този момент, когато се криеше и се опитваше да види преследвача си, без сам да бъде забелязан, Селдън не преставаше да се учудва колко дебела бе почвата, колко много време й е трябвало, за да се натрупа, и колко ли куполи в по-топлите зони на Трантор носят гори на гърбовете си, като оставят за по-големите географски ширини мъха, тревата и храсталаците…

Ето че пак го съзря. Не беше нито космически кораб, нито дори обикновен самолет. Беше вертопланер. Различаваше слабия блясък на йонните следи, излизащи от върховете на един шестоъгълник, за да неутрализират гравитационното привличане и да позволят на крилете да поддържат в полет голямата рееща се птица. Машина, която можеше да планира и да изследва терена на планетата.

Само облаците го бяха спасили. Дори ако ония горе използваха детектори на топлина, щяха да разберат единствено, че под тях има хора. Трябваше да се гмурнат внимателно под надвисналите облаци, преди да стане ясно колко души са и дали някой от тях е именно онзи, когото търсят.

Сега опасността вече бе по-наблизо, но и вертопланерът също не можеше да се скрие от Селдън. Грохотът на двигателите му го издаваше, а те нямаше как да бъдат изключени или поне не за толкова дълго, колкото биха желали търсещите го.

Селдън познаваше тези летателни машини, защото на Хеликон, както и на всеки лишен от куполи свят, чието небе ту се затулваше, ту се изясняваше — изобщо на всеки друг свят освен на Трантор — те се срещаха често. Много от тях дори бяха частно притежание.

И защо не? Силите на властта не трябваше да влизат на територията на Университета, но може би Селдън вече не се намираше на тази територия. Той беше над куполите, а това навярно бе извън юрисдикцията на която и да е местна администрация. Може би един имперски въздухоплавателен съд имаше пълното право да каца навсякъде по куполите и да разпитва или отстранява всеки човек, когото намери там. Чувек не го бе предупредил за това, но нищо чудно просто да не се бе сетил да го стори.

Вертопланерът приближаваше, щурайки се насам-натам като звяр, който надушва плячката си. Дали ще им хрумне да огледат тази група дървета? Не е изключено да се приземят и да изпратят един-двама въоръжени войници, които да претършуват горичката…

Дори и да е така, какво можеше да направи той? Беше невъоръжен и цялата му извъртаческа ловкост щеше да се окаже безполезна срещу ужасната болка от невронния камшик.

Не се опитаха да кацнат. Не бяха оценили значението на дърветата… Или…

Внезапно го връхлетя нова мисъл. Ами ако това изобщо не е преследвач? Ако е само част от научните изследвания? Метеоролозите положително проучваха горните слоеве на атмосферата.

Дали не се правеше на глупак с това криене?

Небето се смрачаваше. Облаците се сгъстяваха или, което бе далеч по-вероятно, наближаваше нощта.

Ставаше все по-хладно и това щеше да продължи. Нима възнамеряваше да стои тук и да мръзне само защото се е появил един съвършено безобиден вертопланер и е задействал у него такова параноично чувство, каквото никога досега не е изпитвал? Внезапно силно му се прииска да напусне горичката и да се върне в метеорологичната станция.

В края на краищата откъде човекът, от когото Чувек се боеше толкоз много — Демерцел — да знае, че точно сега злощастният математик ще излезе на Горната страна и ще може да бъде хванат?

За миг това му се видя убедително и треперейки от студ, той излезе иззад дървото.

А сетне се хвърли пак зад него, тъй като летящият съд се появи отново, и то по-наблизо от преди. Поне до момента Селдън не бе забелязал той да върши нещо, свързано с метеорологията. Вертопланерът не предприемаше каквито и да било действия, които да напомнят взимане на проби, измерване или тестиране. Дали обаче щеше да забележи, ако се случеха подобни малки събития? Не знаеше нито какви са уредите, носени от него, нито как работеха, и ако летящите извършваха метеорологични изследвания, каква е гаранцията, че ще е способен да го разбере? И все пак, можеше ли да рискува да излезе на открито?

Нека обмисли ситуацията и от друга гледна точка — Демерцел бе узнал за присъствието му на Горната страна просто защото някой негов действащ в Университета агент е научил и е докладвал за това. Лисунг Ранда, тоя приветлив, усмихнат дребен източняк му бе предложил да се качи тук. Беше отправил предложението си доста настоятелно и то не бе изплувало естествено от разговора… или поне не съвсем естествено. Възможно ли е той да е правителствен агент и някак си да е предизвестил Демерцел?

После идваше ред на Леген, който му бе дал пуловера. Топлата дреха безспорно беше необходима, но защо Леген не му го бе казал предварително, така че да може да вземе своя собствена? Дали в този пуловер, който сега носеше, нямаше нещо специално? Беше равномерно лилав, докато всички останали се кипреха по транторианската мода в ярки цветове. Всеки, който погледнеше отвисоко надолу, би забелязал едно убито на цвят подвижно петно между ярките разцветки и веднага би разбрал кой всъщност му трябва.

Ами Клауция? Предполагаше се, че се е качила на Горната страна, за да изучава метеорология и да помогне на учените. Възможно ли бе тя всъщност да има за задача да го доближи, да поразговаря на спокойствие с него и кротко да го отведе надалеч от групата, за да го изолира, така че лесно да бъде заловен?

Ако е там въпросът, какво можеше да каже и за Дорс Венабили? Тя знаеше, че ще ходи на Горната страна. Не го бе спряла. Можеше да го придружи, но й бе удобно да се окаже заета.

Не! Това си беше жив заговор. Положително!

Вече се бе самоубедил и не мислеше да излиза от укритието на дърветата. (Чувстваше краката си като ледени блокчета и комай нямаше никаква полза от това, че тупаше по земята с тях.) По дяволите, нима вертопланерът вечно щеше да стои тук?

Още докато си го мислеше, в грохота на двигателя се появи висока нотка, машината се извиси в облаците и изчезна от погледа му.

Селдън напрегнато се ослушваше, наострил уши и за най-слабия звук, за да се увери напълно, че копоите на Демерцел са си отишли. Сетне, когато се убеди, че ги няма, се запита дали това не е просто поредната уловка, за да го извадят от скривалището му. Остана на място, докато минутите бавно се точеха, а нощта продължаваше да се спуска.

И най-подир, когато осъзна, че истинската алтернатива на поемането на риска да излезе на открито е да измръзне до нечувствителност, той пристъпи напред и предпазливо напусна укритието на дърветата.

В края на краищата вече бе неясен сумрак. Сега не можеха да го забележат другояче освен с детектор на топлинно излъчване, но в такъв случай той пък би дочул повторното идване на вертопланера. Току до дърветата поизчака, разчитайки наистина да се скрие в горичката и при най-слабия звук — макар че не можеше да измисли каква полза би имал от това, след като веднъж го разпознаят.

Огледа се. Ех, ако успееше да открие метеоролозите… Те сигурно щяха да разполагат с изкуствено осветление, но изключи ли се тази вероятност, не се сещаше за никакъв друг ориентир.

Все още различаваше околността, ала беше въпрос на четвърт или най-много на половин час да престане да вижда каквото и да било. Без източници на светлина и с това облачно небе над главата му щеше да е тъмно, съвършено тъмно.

Отчаян от перспективата да бъде обгърнат от пълен мрак, Селдън проумя, че ще трябва да намери обратния път към извитата падина колкото е възможно по-бързо и оттам да проследи стъпките си. Като се опаса здраво с ръце, за да се постопли, той се запъти в посоката, където си мислеше, че се намира довелата го тук виеща се долчинка.

Разбира се, не бе изключено от горичката да излизат повече от една такива падини, но му се стори, че смътно различи стръка ягоди, който бе забелязал при идването си, макар сега те да изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени. Не можеше да отлага. Трябваше да вярва, че е на прав път. Закрачи бързо, колкото му държаха краката, като се ориентираше само зрително и според растителността под стъпалата си. По негови сметки сега би трябвало да свие надясно, след това остро наляво и това да го изведе на пътечката към купола на метеоролозите.

Направи левия завой и щом вдигна глава, едва-едва различи кривината на един купол на фона на малко по-светлото небе. Трябваше да е този!

Или просто му се искаше да е тъй?

Ала нямаше никакъв друг избор, освен да предположи, че не е сбъркал. Държейки под око върха, за да може да върви по почти права линия, той се запъти нагоре с максималната бързина, на която бе способен. Колкото повече приближаваше, толкова по-слабо различаваше очертанията на купола на фона на небето, което от своя страна ставаше все по-голямо. Скоро, ако не бе сбъркал, разбира се, щеше да изкачи лекия наклон и щом стъпеше на равен терен, трябваше да е в състояние да погледне от другата страна и да види светлините на метеоролозите.

Вече беше тъмно като в рог и Селдън не различаваше нищо под краката си. Искаше му се да има поне няколко звезди, които да хвърлят мъничко светлина, и се чудеше дали състоянието му отговаря на усещането за слепота. Размахваше ръце пред себе си сякаш бяха антени.

От минута на минута ставаше все по-студено и той току спираше, за да подуха на дланите си или да ги завре под мишниците. Ужасно му се искаше да може да направи същото и с нозете си. Сега, помисли си, ако започне да вали, ще е сняг или, още по-лошо, суграшица.

Напред, напред! Нямаше какво друго да върши.

Най-накрая му се стори, че се движи надолу. Или му се искаше да е тъй, или бе превалил купола.

Спря. Ако беше станало второто, би трябвало да може да види изкуственото осветление на метеорологичната станция. Да види светлинките, носени от самите метеоролози, искрящи или танцуващи като светулки.

Затвори очи, сякаш за да ги остави да свикнат с тъмнината, и после опита отново, но всичко това явно си беше просто едно глупаво усилие. Склопеше ли очи, не ставаше по-тъмно, отколкото когато ги държеше отворени, а щом ги отвореше, не ставаше по-светло…

Може би Леген и другите си бяха отишли — взели своите фенерчета и изключили всички лампи върху апаратурата. А може би Селдън се бе изкачил не по този купол или последвал извиващата пътечка така, че сега гледаше в грешна посока. Или пък бе поел по друга долчинка и се бе отдалечил от горичката в съвсем погрешно направление… Какво да прави?

Ако се взираше в друга посока, имаше шанс светлината да се процежда вляво или вдясно, само че никаква светлина не се процеждаше. Ако бе вървял по грешна извивка, нямаше вече начин да успее да се върне до горичката и да открие „своята“ падина.

Единственият му шанс бе да предположи, че гледа във вярната посока и че метеорологичната станция е разположена повече или по-малко право пред него, само че метеоролозите са си отишли и са го изоставили.

Тогава давай напред! Възможността да успее явно бе малка, но за сметка на това — единствена.

Пресметна, че му бе отнело половин час да се отдалечи от метеорологичната станция до върха на купола, като част от пътя бе изминал заедно с Клауция по-скоро шляейки се, отколкото в бърз ход. Сега във всяващата уплах тъмнина се движеше малко по-бързо от темпото за обикновена разходка.

Продължаваше да крачи напред. Добре щеше да е да знае времето и, разбира се, носеше часовник, но в този мрак…

Селдън спря. Имаше транторски часовник, който показваше стандартното галактическо време (както всички такива уреди), а освен това и местното транторско. Обикновено часовниците се виждаха на тъмно, тъй като фосфоресцираха, за да може човек да си послужи с тях в спокойната тъмнина на някоя затоплена спалня например. Един хеликонски часовник положително би светил; защо да не свети и транторският?

Втренчи се в китката си с мрачно предчувствие и докосна контакта, който трябваше да подаде енергия за осветяване. Часовникът замъждука и откри няколко цифри — 18:47. Значи трябваше вече да е нощ, тъй като сега бе зимният сезон. Колко ли е минало от зимното слънцестоене? Какъв ли е наклонът на транторската ос? Колко дълга е годината? Колко далеч от екватора се намира в този момент? Нямаше никакъв начин да си отговори на който и да е от тези въпроси, но важното беше, че вижда искрица светлина.

Не беше сляп! Мъждукащата светлинка на часовника някак си всели отново надежда в него.

Настроението му се повиши. Щеше да продължи в посоката, в която бе тръгнал. Да върви половин час. Ако не забележеше нищо по пътя си, щеше да върви още пет минути — не повече — точно пет минути. Ако все още не е забелязал нищо, ще спре и ще помисли. Това обаче ще стане след тридесет и пет минути. Дотогава ще се концентрира само върху вървенето и върху желанието си да се почувства позатоплен. (Енергично раздвижи пръстите на краката си. Все още ги усещаше.)

Помъкна се бавно напред и половин час мина. Поспря, после колебливо продължи още пет минути.

Сега трябваше да решава. Наоколо нямаше нищо. Можеше да е в средата на нищото, далеч от какъвто и да било отвор в купола. От друга страна, можеше и да е на три метра вляво или вдясно, а защо не и пред метеорологичната станция. Можеше да е на две ръце разстояние от входа към купола, който обаче сега едва ли ще е отворен.

И какво? Дали имаше някакъв смисъл да вика? Обгръщаше го пълна тишина. Ако сред растителността по куполите имаше птички, зверчета, насекоми, то те не се намираха тук в този сезон, по това време на нощта и точно на това място. Вятърът би ги смразил, както продължаваше да прониква в него самия.

Сигурно е трябвало да вика по целия път. В студения въздух звукът се чува на голямо разстояние. Но щеше ли да има кой да го чуе?

А може би… вътре в купола? Разполагаха ли с уреди, които да улавят звука или движението някъде отгоре? Дали току от вътрешната страна няма часовои?

Това бе смешно. Че нали вече щяха да са доловили стъпките му?

И все пак…

— Помощ! — извика Селдън. — Помощ! Чувате ли ме?

Гласът му бе приглушен, сякаш се чувстваше неловко от собствените си викове. Изглеждаше толкова тъпо да крещи в огромната черна пустота.

След туй обаче почувства, че още по-глупаво е в такова положение да се колебае. В гърдите му се надигаше паника. Отново пое студения въздух и крещя толкова продължително, колкото можеше. Ново вдишване и нов крясък в различна тоналност. Още веднъж…

Всеки път замлъкваше, без да диша, като въртеше глава, макар че нямаше какво да се види. Не долавяше дори ехо. Не му оставаше друго, освен да чака зората. Само че колко ли траеше нощта по това време на годината? И колко студено щеше да стане?

Усети леко ледено жилване върху лицето си. След малко — още едно.

Падаше суграшица, макар и съвсем невидимо. И нямаше никакъв начин да открие подслон.

„Щеше да е по-добре — помисли си — онзи вертопланер да ме бе забелязал и отвлякъл. Може би в този момент щях да съм затворник, но поне — на топло и удобно. Или пък, ако Чувек не се бе намесил, щях отдавна да съм си на Хеликон. Под наблюдение, но на топло и удобно.“ Точно в този момент единственото, което желаеше, бе да е на топло и удобно.

Сега обаче можеше само да чака. Сви се на кълбо, знаейки добре, че колкото и да е дълга нощта, не трябва да си позволява да заспи. Свали обувките и разтърка ледените си стъпала. После бързо ги обу отново.

Трябваше да повтаря заклинанието срещу сън и да разтърква ръце и уши през цялата нощ — не бива да заспива. Почти веднага след като си го помисли, очите му се затвориха; сами. Той заспа. Суграшицата продължаваше да пада.