През лицето на света

Глава 9 Брейданската пустош

В късния следобед Компанията спря в подветрената страна на Килтънския праг. Тук младият Торрелстроммен се хвърляше надолу по сто фута каменни стъпала, обрамчени от стръмни, заснежени хълмове. Макар да не бе истински водопад и да притежаваше половината от водите на Глоумския праг, прагът Килтън все пак представляваше осезаема бариера между двете части на Торрелстроммен. Неспирно изменчивият поток оформяше мимолетни пенести форми и на Лийт му се струваше, че лице с широко разтворена уста бива заменено с очертанията на протегната ръка. Дебел лед стягаше бреговете на реката, все още не съумял да изстиска живота от буйния поток.

Докато младите разтоварваха конете, хауфутът и старият фермер се изкатериха по назъбена, но хлъзгава скала и се вгледаха над ръба на водопада към пустата горна долина. За да я достигне, Компанията трябваше да продължи по Западния път, тънка бяла ивица, виеща се колебливо по почти отвесния склон между тях и върха на прага.

— Слушай! — Кърр надвика шума на пенливите води.

Силен вятър шибаше планинските рамене над тях, издавайки обезпокоително близък до човешки рев звук. В моментите на затихване можеха да чуят грохота и тътена на падащите отломки, понякога наблизо, понякога по-далеч. Хауфутът обърса внезапно изпотените си ръце в наметалото си.

— Вятърът винаги ли вее така? — запита, свил ръка като фуния до ухото на Кърр.

— Винаги, тъй ми каза Уайра. Хората от Уиндрайз идват тук само в много спешни случаи. Имат си друг път до пущинаците.

— А ние можем ли да поемем по него? — запита с надежда хауфутът.

— Ще ни отведе далеч на изток в земите на видда, от които Брейданската пустош е само южна част. Там дълбокият сняг ще бъде най-малкият ни проблем; в онези земи дивите зверове и люде ще ни сметнат за лесна плячка. Пък и ако брудуонците са поели по този път, ние също трябва да го сторим.

Студеният вятър обгърна двамата мъже с лошо предчувствие.

— Какъв е този шум? — запита Стела. Тя се бе покатерила незабелязана на скалната платформа.

— Наричат го Килт Кийнинг — каза Кърр, — Долината на изгубената душа. — Вятърът, разгневен от изобличаването, ядно отнесе думите му.

Бледото слънце потъна зад хълмовете. Въздухът осезаемо изстина и сенки се прокраднаха в долината под нозете им, поглъщайки малкото останал цвят и живот.

— Да слизаме — провикна се хауфутът. — По-добре да намерим място за спане; някое топло място, където няма да чуваме този звук!

— Ще сме късметлии да намерим и едно от тези неща — намръщено отвърна Кърр.

Пътниците прекараха отвратителна нощ под сянката на Килт Кийнинг. Бяха открили надвесен син камък, под който да се скрият, ала това се оказа грешка, защото скалата събираше вода от Килтънския праг и никой не можа да се опази сух. Един по един зарязаха безплодните опити да заспят и цялата Компания бе готова за тръгване още в ранни зори.

Изкачването по Килтънския праг трябваше да почака до изгрева на слънцето, който от своя страна се бавеше. Лийт наблюдаваше как сребърните пръсти на мъглата се издигат като бавно разбиваща се вълна над възвишенията вляво. Постепенно долината бе покрита със студена мъгла, обгърнала като саван пътниците. Скоро бе невъзможно да се види на повече от няколко ярда.

Уморена, подгизнала и раздразнена, Компанията пое нагоре по коварно тесния праг. Конете бяха нервни и трябваше да бъдат придумвани периодично. Хауфутът прояви изненадващо умение в окуражаването на животните да го следват по тесния път. Изкачването им отне повече от час. Ала накрая всички стояха на върха.

Тук мъглата бе още по-интензивна, студен пашкул, заглушаващ всякакви шумове. Ромоленето на Торрелстроммен затихна, единственият шум бе бавното, отмерено тропане на конските копита по опасния път. Подгизнал и отвътре, и отвън, от пот и влага, Лийт трепереше неудържимо. Брадичката го болеше заради стискането на зъби от студ.

— Лоша работа! — най-накрая възкликна Кърр. — Трябва да се изсушим. Ще спрем и ще накладем огън.

— Имам по-добра идея — отвърна Уайра. — Мъглата се спуска от бърдата над нас. Във Винкулен често става така; в долините времето е такова — той размаха полувидима ръка из обвилата ги мрачина, — а по високите места е спокойно, тихо и слънчево.

За Лийт и останалите тези думи прозвучаха като обещание за пиршество, дадено на гладуващи. Беше ли подобно нещо възможно? Лийт се опита да заговори, но не можеше да помръдне челюст.

— На два дни път от Снаерфенс сме, три, ако времето остане такова — настоя Кърр. — Ще сме станали на ледени шушулки далеч преди да сме достигнали хълмовете!

— Тогава защо не открием път, който да ни изведе над мъглата?

— И да рискуваме да се загубим? Или да паднем в някоя пропаст, или да се строполим по някой склон?

— Очевидно не си живял в планината, старче — намеси се Фарр. — Може да се наложи да се изкачим само няколкостотин фута. Дори по-малко.

Хал вдигна ръка.

— Почакайте малко! Усещате ли го?

— Какво да усещаме? — запита го хор от гласове.

— Вятърът! — и дордето говореше, останалите също почувстваха вихъра по лицата си, развял краищата на наметките им. А когато повдигнаха глави нагоре видяха, че мъглата се разнася.

Тъкмо навреме, помисли си хауфутът. Ако спорът бе продължил, можеше да се стигне до размяна на удари. Кърр и Фарр трябваше да бъдат държани под око, изглежда двамата не си влияеха добре.

След като спряха да накладат огън и изсушат подгизналите си дрехи, Компанията продължи пътя си нагоре по Торрелстромменската долина. Пуст и отблъскващ пейзаж се разгръщаше пред очите им, докато яздеха. Последните парцали мъгла бидоха сметени от утринния вятър, разкрил зимното лице на Килт Кийнинг. Мек, сух сняг покриваше почти изцяло жилавите планински треви; оголената почва изглеждаше кафява и овъглена, сякаш снегът я бе обгорил. Не се виждаха други следи от растителност. Наместо дървета имаше камъни, огромните ваке на северните Склонове, често надвишаващи ръста на минаващите покрай тях пътници. Бяха разпръснати из дъното на долината, привидно рожби на неотдавнашна буря или свличане. Когато спътниците минаха покрай един от гигантските ваке, забелязаха мъха и лишеите, обсипали страните му. Много от скалите бяха разчупени, разкривайки оранжева кора, сякаш ръждясваха.

Торрелстроммен, поръбена с лед, бълбукаше в стръмното си корито, докато смълчани, замръзнали потоци лежаха застинали в страничните дефилета. От двете страни на тесния пролом на Долината на изгубената душа се издигаха сиви, заснежени хълмове, чиито очертания ту изникваха, ту потъваха в оловносивото небе. Насред тази безнадеждна местност Западният път продължаваше без оплаквания, сега превърнал се в затънал в сняг друм, отличаващ се единствено по липсата на камъни и указателните стълбове, вкопани в земята на всеки няколкостотин ярда.

Вятърът от долната долина се усили и отвратителният, пронизителен писък отново се завърна, за да ги потиска като погребална песен на оплаквачка. Хауфутът яздеше с прилепени от двете страни на главата си ръце, а Лийт изтръгна малко от подплатата на наметалото си и я натъпка в уши. Но нищо не можеше да заглуши нито остротата на звука, нито тази на вятъра. В късния следобед непокритата кожа бе почервеняла и възпалена от грубото фучене. Лийт отново установи, че не може да мърда брадичката си, този път заради смразяващия вятър и не по-малко смразяващия звук.

Изгубената душа на Килт Кийнинг измъчва Компанията цял ден. Писъците й изглежда се просмукваха в духа им по същия начин, по който плачът на болното дете дълбае майчиното сърце, стопявайки силата и подкопавайки решителността. Чисто оглозганите кости на някакво голямо животно — вероятно кон — лежаха досами пътя им. Несъмнено бе стояло в долината прекалено дълго. Изглеждаше напълно в тон с ужасяващия вихър. Вероятно вятърът лично бе отделил месото от костите, изглеждаше способен на всичко.

Пътниците откриха, че разговорите са почти невъзможни, докато Изгубената душа беснееше из каньона. Никому не се обсъждаха брудуонците или уиндрайзците или какво можеше да се случва в Мьолкбридж или Лулеа, където бе топло и тихо. Емоциите бяха огрубени по подобие на лицата. Дори по време на хранене никой не заговори.

Сънят бе особено труден. Отчасти защитени от студа и сгрети от огъня, все така бяха изложени на писъците на измъчената душа на Килт Кийнинг; вайкането й продължи цяла нощ. В един момент всички бяха будни, седейки край огъня или разхождайки се край ръба на скалистия заслон, загледани в Клейтаф Нортр, Северното сияние, в познатия му танц по небето.

По средата на следващото утро, Килт Кийнинг ги свари докато достигаха Снаерфенс, прелюдията към Брейданската пустош. Тук пътят се извиваше встрани от Торрелстроммен в малка долина отляво, възползвайки се от по-ниските склонове на въпросната долина, за да се върви по стените на Килт Кийнинг. Хълмовете бяха само на няколко мили. Компанията слезе от конете и запротяга вдървени крайници.

— Издържахме Килт Кийнинг — уморено рече Уайра, — и скоро ще сме далеч от прокълнатия й глас. Усещането бе дори по-лошо от това, което ми бяха казвали.

Фарр се съгласи с брат си.

— Смятах, че описанието на тази отвратителна долина е спретнато да оправдава страховете на бъзливи пътници, но по-скоро бих престоял седмица без храна на върха на Винбренна в сезона на поллернските вихри, отколкото да изкарам още един ден в Килт Кийнинг.

— А очакващото ни в Брейданската пустош може да ни накара да мечтаем за тази долина — оплака се хауфутът. — Надявах се да настигнем брудуонците преди да са навлезли сред хълмовете. Брейданската пустош се ползва с лоша репутация.

— Но не ги настигнахме, така че трябва да се катерим из Брейдан — сопна се Кърр. — Да продължаваме. Губим ценно време!

Лийт поклати със съмнение глава, но яхна коня си и последва стария фермер към стръмната снежна стена, издигнала се пред тях. Западният път напусна дъното на долината и се заизвива нагоре по стръмната южна стена на Снаерфенс. Очите им го проследиха, докато не потъна в здрача.

Досега не съм бил по-близо до нея, помисли си печално Манум, докато лежеше по лице на снега. До него, на не повече от три ярда, се търкаляше Индретт. Застанал помежду им с изваден закривен меч, брудуонски воин подсигуряваше мълчанието им. Лежаха на ръба на скала, издигаща се над широка бяла долина. Покрити със сняг хълмове и скали се простираха във всички посоки. Намираха се на високите бърда, знаеше Манум, а Западният път бе затрупан под футове сняг.

В мирната долина се разиграваше ужасна драма.

По-рано през деня брудуонците бяха открили стъпки в снега. Незабавно Манум и Индретт бяха отведени в закътана пещера, докато двама от брудуонците бяха отишли да разузнаят по пътя. След по-малко от час воините се върнаха и бързо поведоха конете през коварния сняг. Сега пленниците чакаха на скалата, докато брудуонците дебнеха жертвата си.

Неподозиращи какво ги очаква, четирима мъже се разположиха около огън, докато жена прибираше остатъка от месото, което бяха уловили, в кожена торба. Манум можеше да види как тримата брудуонци слизат по склона, без да си правят труда да се прикриват. Жертвите им стояха с гръб към скалата, оставили оръжията си на известно разстояние до раниците си. Манум искаше да изкрещи предупредително, ала знаеше, че това щеше да донесе бърза смърт на него и Индретт. Пък и нямаше какво да стори. Клетниците бяха мъртви още от мига, когато стъпките им бяха открити, сега брудуонците просто щяха да превърнат неотменимостта във факт.

Търговецът стисна очи, за да не стане свидетел на случващото се долу, но друга сцена изникна зад затворените му клепачи; друго открито място, село далеч на юг и на изток, малка рибарска общност на брега на река Алениус. Докато се криеше сред дърветата в края на поляната, той бе гледал как безмилостните воини влизат от колиба в колиба, извлачват хората навън и ги накълцват на улицата или ги убиваха по домовете им. Писъците бяха ужасни, ужасни; майки напразно се молеха за живота на децата си, които биваха посечени пред очите им, непосредствено преди самите те също да бъдат умъртвени. Докато Манум бе наблюдавал безпомощно, селяните просто бяха изтребени. Ненужно. Никой от селяците не можеше да каже на мъчителите нещо за него, малцина изобщо получиха тази възможност. Най-накрая колибите бяха запалени и селото — сравнено със земята.

Предупредителни викове насочиха вниманието му обратно към настоящето. Той стисна очи, но не можеше да затвори и ушите си. Разнеслите се отдолу звуци бяха все така отвратителни.

Жената не бе убита. Вместо това бе зашеметена с удар по главата и пренесена нагоре по склона до мястото, където лежаха Манум и Индретт. По някаква причина брудуонците бяха взели още един пленник. Манум бе прекалено отвратен, за да се пита защо. Твърде често бе принуждаван да гледа безпомощно, докато други страдаха заради взетите от него решения и макар да си казваше, че вината не беше негова, не можеше да се пребори с обзелото го чувство на отговорност. Всяка рана, причинена от воините, които той бе привлякъл на запад, представляваше нов дълг, който той трябваше да плати; всяка причинена от ръцете им смърт добавяше нова тежест към вече носената от него. Щеше да стори всичко по силите си, за да предотврати брудуонската инвазия. Някак трябваше да избяга и да предупреди фалтанските кралства, някак трябваше да ги убеди да му повярват. Не можеше да понесе мисълта за тези зверства, повторени във всяко село на Фалта, в собствената му закътана Лулеа.

Изкатерването на Снаерфенс отне на Компанията цялата утрин. На места по пътя можеше да се върви с приятен ход, други места бяха потрошени и обсипани с камъни или окъпани от пролетните топежи, които сега лежаха вкочанени в ледени затвори високо над главите им. На три места пътят прерастваше в стълбище, в две от които стъпалата бяха изсечени в камъка, а на третото — изработени от дървени трупи. Ездачите биваха принудени да слизат от конете и да ги превеждат през най-лошите места.

— Кой е направил тези стъпала? — запита Лийт, докато пуфтяха нагоре по второто стълбище. — И кой поддържа пътя?

На хауфута не му бе останал дъх да отговори. Кърр понечи да отвърне, но вниманието му бе привлечено от вида на Хал, който се мъчеше по каменните стъпала непосредствено пред него. Краката на младежа трепереха от усилието.

— Може би ще е добре да поспрем за малко — обяви старият фермер. — Останах без дъх.

Сетне, рязко, той се обърна и подуши към небето.

— Какво е това? — възкликна той. — Усещате ли го?

— Какво? — запита Уайра.

— Морскосняг! Въздухът е напоен с него!

— Твърде навътре в земята сме за морскосняг — отбеляза Фарр. — Трябва да сме на около двеста мили от брега.

— Познавам миризмата на морскосняг!

— Бил съм във вътрешността много пъти, много повече от теб, старче — изтъкна Фарр, — и когато тук вали, снежинките са сухи и леки.

Кърр помириса ръкава на палтото си.

— Освен ако — той се изсмя, — миризмата не е по тези дрехи — той се изсмя засрамено. — Това е. Кроптър трябва да ги е държал в плевнята си през зимата.

— Казах ти, че не може да е морскосняг.

— Да, благодаря ти, Фарр — каза фермерът, посрамен от грешката си.

Междувременно хауфутът вече бе отпочинал и се замисли за тема, с която да ликвидира възможността от зародил се спор.

— Питаш кой е построил пътя? — каза той, обръщайки се към Лийт. Момчето кимна.

— Прокаран е от Първородните в дните преди морските пътувания. Много години прекарали в строенето на пътя, единствената връзка между Фирейнс и останалата част на Фалта. Някога е бил добре поддържан, имало е хора, които събирали такси и го поддържали, но с настъпването на корабоплаването пътният трафик западнал и таксите не били достатъчни за поправките. И постепенно пътят западал. Селата по протежението му — като Лулеа, Вапнатак и Мьолкбридж — правят всичко по силите си, за да го поддържат, но вече не е какъвто е бил преди.

— Помниш ли стълбовете долу в Килт Кийнинг? — додаде Кърр. Грешката му бе забравена и той се включи в урока. — Били поставени от Първородните да помагат на пътниците да не губят пътя по време на обилен снеговалеж. Предполагам уиндрайзци още ги поддържат, макар да не използват Западния път, за да се изкачат сред възвишенията. Това обяснява защо тази част от пътя е в такова занемарено състояние.

— Хауфуте — каза плахо Лийт, — говориш сякаш Първородните наистина са съществували. Но не ни ли учеше, че са просто легенди?

Кърр се изсмя.

— Хлапето те спипа натясно! На какви глупости учиш децата ни? Не съществуват, просто легенди.

— Истинността не прави нещо по-лесно за вярване — изръмжа едрият мъж. — Не исках децата да растат, вярвайки на всяка разказана им от хората приказка. Отворени, любознателни умове — от това се нуждаят.

— Когато приказката нахлуе в селото им и отведе родителите им, на мен ми се струва, че е време да повярват — каза убедено Фарр.

— За повечето люде Първородните са образи от легенди — сериозно каза Кърр, — но историите от Домаз Скреуд, Свитъка на гибелта, са познати на Часовоите. Узнах ги в младостта си, когато… няма значение.

— Какви истории? — запита Стела, изгаряща от любопитство. Кърр стрелна с поглед Хал, който все още дишаше тежко.

— Имаме време — рече фермерът. — Всъщност не би било зле да обядваме. Все още ни предстои катерене. По време на обеда ще ви разкажа за Първородните, тъй като някои аспекти от историята са свързани с нашето затруднено положение.

— Знаем, че Най-възвишеният създал света и всичко събрано в него — започна Кърр, заговорвайки в традиционния наративен стил на фалтанците. Компанията се разположи удобно край пътя, подкрепяйки се с хляб и сирене. — Ала това не е бил единственият създаден от него свят. През полята на времето и пространството Той разпръснал безброй светове и сътворил множество създания, които да живеят на тези светове. Сетне бродил из пространството и избрал някои от тези създания за Свои слуги.

На нашия свят Най-възвишеният дошъл да миропомаже само едно създание, расата на хората, които в първобитния си вид не се отличавали особено от зверовете около тях. Той прошепнал в сърцата им, събирайки онези, които имали уши, през дивотата и пустинята до изобилна долина на север, докато ги следвал като огромен буреносен облак. На въздигнатия ръб на долината Избраните зачакали, облакът бързо се издигнал над тях. Надолу по тясна пътека към девствената земя слезли; ужасени от надвисналия облак и в страх от лъкатушещия път вървели, ала крачели в покорство на дочутия от тях глас, та с надежда бродели. На хълм в средата на долината да почиват спрели, а облакът висял високо над тях. Там било, в Северната долина, дето Най-възвишеният се явил на людете като огън.

От всезасенчващото присъствие на Най-възвишения се спуснали пламтящи колони светлина и всеки избраник бил обгърнат в огъня. Насред огнените стълбове се явила друга, по-голяма колона, дордето Най-възвишеният се присъединявал към хората. Пламенливи нишки се разпрострели от присъствието Му, обгръщайки стълбовете огнени, та от този миг Человекът бил докоснат с Огъня на живота и недълго слава сияела на хълма в Долината.

С Десницата си Най-възвишеният докоснал скала. От сърцето на камъка изригнала най-чиста Вода, достатъчно силна да угаси огнените стълбове. Сетне в огромен облак Присъствието изчезнало изсред людете, отивайки незнайно къде, ала оставяйки нещо в сърцето на всеки от присъстващите. И дордето пръски от фонтана милвали вдигнатите им лица, Избраните дочули глас да дума в умовете им.

Та по това време Най-възвишеният сключил завет с людете, като рекъл:

— Аз съм Единственият, Всевишният Бог. Дарих ви с живот и огън влях в сърцата ви, огън, що ще нараства, ако бъде подслаждан с почит, страх и любов. Присъствието Ми остава с онези, що вървят сред Огъня на живота, де в утринната мъгла и във вечерния мраз ще крачат с всекиго, искрено желаещ пълно да живее. Не можете расте без Моя допир; не ще поддържате пламъка чрез сал своите дела, колкото и да са достойни за възхвала. Ала чрез Моето докосване делата ви ще се запазят и достойнство ще сдобият, сила и красота ще прибавят към Моето творение. Затуй ви дарих с Живот, че да живеете за Моя възхвала, добавяйки съвършенство към онуй, що е вече Съвършено.

Ще бродя със синовете и дъщерите ви, и когато сърцата им горят за Мен, ще споделям с тях огъня. Ако някой избере да отрече огъня, за който е бил създаден, то ще напусне Долината на Избраните и ще се лута из света в дирене на истината, ала не ще я намери.

Огън влях във вас, огън ще бъде вашето препитание. Ще крачите из долината родна, ядейки и пиейки Огъня на живота, та не ще умрете. Дружба ще имате, един с друг и с Най-възвишения, та с тази дружба пламъците ви ще нарастват, ставайки чисти и силни. Когато пламъкът узрее, ще дойда за вас и ще ви преведа отвъд стените на времето до място, що не познавате. Като символ и обещание на туй, оставих сред вас извор, Фонтанът на вечния живот, от който никой не ще може да пие. Ала фонтанът ще запечата завета Ми с вас, та с водите си постоянно ще подмладява духа ви.

Аз съм Най-възвишеният; Аз съм Фонтанът сред вас, Пламъкът в центъра на съществуването ви. Радуйте се и не се плашете! Словата Ми не ще изпаднат извън смисъл.

Като мрак след светлина било замлъкването на думите Му и всички люде оплаквали оттеглянето Негово, ала се радвали на оказаното им благоволение. Та в Северната долина живели външно непроменени, ала вътрешно преобразени от даровете на Най-възвишения.

— Не трябва да оставаме на пътя — каза след малко Фарр. — Тук няма къде да се подслоним, ако завали. — Той изгледа многозначително стария фермер.

Един по един пътниците се надигнаха, стенейки и протягайки изморени крайници, сетне поведоха конете нагоре. Въздухът бе спокоен и режещо студен, и с присъщата за тези височини острота на погледа, те можеха да се взират в Килт Кийнинг под тях на срещуположните възвишения. Завиха и по-широка панорама се разкри пред тях — лед и сняг увенчаваха горните склонове на възвишенията из долината Торрелстроммен. Очите им бяха притеглени още по-нагоре, където планинските върхове стърчаха сред облаците. Нагоре погледна Лийт и дъхът му секна — чудовищен сив облак се изтягаше над планините, карайки ги да изглеждат дребни. Мръсночер в дъното, пухкав и бял близо до върха, облакът заплашително се приближаваше.

В този миг пътят се изправи. Бяха изкачили Снаерфенс, прекосявайки границата на Брейданската пустош. Пред тях земята представляваше открита, дива пустота от покрити със сняг хълмове, сред които Западният път изчезваше безследно. Но Компанията обръщаше внимание единствено на облака зад тях. Лийт си помисли за този, надзиравал Първородните в Северната долина. Така ли е изглеждал? Докато се взираше в облака, извисяващ се бастион след бастион, усещаше как го обзема възхита — възхита, примесена със страх.

— Морскосняг! — неволно възкликна Фарр.

— Да, и то отправил се към нас — скръцна със зъби фермерът.

— Няма много места в Брейданската пустош, където да се скрием от буря — рече Уайра. — По-добре да продължим напред и да се надяваме, че снегът ще ни се размине.

Пътниците загърбиха приближаващия се облак и забързаха из пущинаците.

Бе станало тъмно по времето, когато спряха да вечерят.

— Не можем да продължим — предупреди ги фермерът. — Минаха вече две седмици от пълнолунието на Средозимника и дори бурята да ни отмине, нощес няма да има луна. Не бива да рискуваме да пътуваме в мрака.

Малко пред тях Фарр нададе вик.

— Огнище! — повика ги той. — Някой е наклаждал огън тук през последните няколко дни. Бързо елате да видите! — останалите се затичаха към него.

Точно от лявата страна на пътя земята потъваше в купообразна долчинка, защитена на изток и на запад от варовикови скали. По стените й имаше дълбоки преспи, но на дъното слоят сняг бе съвсем незначителен.

— Погледнете! — каза Фарр, разчиствайки снега.

Компанията се събра около него в нарастващия здрач.

— Определено някой е палил огън — съгласи се Кърр. — Група хора са прекарали нощта тук преди два… не, вероятно три дни.

От мрака до тях се разнесе вик. Кърр се извъртя рязко — беше Лийт.

— Какво има?

Лийт не можеше да отговори. Наместо това протегна ръка. На дланта му имаше нещо малко. Кърр се приведе, взирайки се през мрачината. Беше фигурка от брезова кора.

Фермерът я вдигна към бледото източно небе.

— Какво е това? — запита.

Отвърна му Хал:

— Виждал съм я и преди. Изобразява татко. Лийт я направи.

Край него Лийт се взираше в далечината, изражението му бе празно и непроменимо като това на дървената фигурка в ръката на фермера.

— Тогава няма съмнение — въздъхна хауфутът. — Пленниците са били тук и са били достатъчно на себе си, за да оставят знак.

Огънят гореше ярко и супата къкреше в гърнето. Докато Хал се занимаваше с храната, другите издигнаха заслон срещу заплашващия ги морскосняг. Наредиха раниците си в полукръг около огъня и използваха тоягите си, за да оформят рамка, гледаща на север. Запасни наметала и част от дървата, които бяха събрали в долината, закриха рамката и заслонът бе готов. Уайра върза конете за стърчаща варовикова скала, сетне се оттегли на завет.

И тъкмо навреме. Насядали около огъня, членовете на Компанията гледаха как сиви снежинки прелитат покрай прага и полягат на земята. Не след дълго снегът вече валеше силно, виейки се и завихряйки се отляво и отдясно в мрачината пред тях. Няколко снежинки надникнаха и в заслона им; тежък сняг, навлажнен от пътуването си през морето, от типа, който пада на сушата. Вятърът виеше над тях, но заслонът бе изложен единствено на вихрушките, защитен от пълната сила на бурята, защото се намираше на дъното на долината. Навън белият килим стана още по-гъст.

— Никога не вали така в пустошта — каза Уайра.

— Отвори си очите — отбеляза брат му.

Отново хауфутът се зае с потушаването на потенциалния спор в зародиш, обръщайки се към фигурата на стария фермер, чийто контури се очертаваха в проблясващите пламъци:

— Радвам се, че ни посъветва да съберем повече дърва. Инак ни очакваше студена нощ.

Кърр изръмжа благодарностите си за признанието.

Времето минаваше бавно. Хал разръчкваше въглените. Навън снегът продължаваше да се сипе като бледа завеса и вече бе съумял да натрупа инчове. Другите гледаха как пламъците се отразяват в очите на фермера. Той отново заговори и Лийт затвори очи, оставяйки се на дълбокия глас да го залее.

— Сега ще ви разкажа историята на напускането на Долината. Нарича се Даур Битан, Отравянето — след като прочисти гърлото си, той започна.

— Един прекрасен пролетен ден семейство от рода Леуктом се сдобило със син, дете невероятно красиво на вид. Чертите му били съвършени и по лицето му и най-глупавият можел да разчете орисията за величие и господство. В подножието на фонтана на Площада на дъгите, родителите му изразили публично благодарността си за своя първороден син, дар за тях и за Долината от ръцете на Най-възвишения.

Мнозина наблюдавали лудориите на малкото, ала растящо дете с веселие и обич; че в тези дни, хиляда години след заселването в Долината, детската игра по улиците край фонтана била рядкост. Само семействата на клановите водачи живеели по улиците, където Фонтанът би могъл да бъде съгледан. Саурга, най-младият брат на водача на клана Керд, бил много уважаван заради своята мъдрост и състрадателност. Та сега с раждането на подобен син се издигнал още повече сред людете в Долината.

На утринта на третия си рожден ден младото момче се измъкнало от майчиния надзор и изчезнало за малко от града. При завръщането му людете от Долината се захласнали, че той се срещнал с Най-възвишения и получил от Него Огъня на живота по-рано от всички други. Не след дълго надвишавал родителите си в познанията си за Фуирфад, Огнепътя; дори Уайд, неговият инструктор, бил удивен от дълбочината на разбиране, демонстрирана от момчето. Кръщаването му било оттеглено за петия му рожден ден, бил наречен Каннуор, Пазителят на знанието.

Годините на узряване протекли с мъдрост и проникновение; бил вечно жаден за справедливост и яростен в защитата й. Много време прекарал в Залата на науката, дискутирайки със старейшините и четял свитъци, изписани от учени от изминалите векове. Рядко се заигравал с връстниците си, те се възхищавали от него, ала не могли да разберат характера му. Съветът на водителите често обсъждал младежа, като някои желаели да го поставят на отговорна позиция, та да го изпитат. А по-мъдрите сред тях съветвали за търпение, предугаждайки, че само знание не ще е достатъчно да направи от младежа водач людски. Тъй чакали и чакали, и някои от тях забелязали, че Каннуор си няма близък другар.

Когато Каннуор навършил осемнадесет години, Раед, водачът на клана Керд, ги напуснал и всички знаели, че той бил преведен. Съветът на водителите бил свикан, та избрал Гарад, син на Раед, мъж с благ характер да застане начело. Всички одобрили избора — без Каннуор, син Саургов, който прочел в отказа да бъде поставен баща му начело несправедливост и обида към семейството. Собственото му желание да стане водител човешки било осуетено. Сега вместо синът на водител, Каннуор бил само братовчед на водач, комуто вероятно щяло да бъде дадено господство над рода Леуктом. Саурга отхвърлил тъгата на сина си и се заел да подкрепя племенника си Гарад. С оскърбен дух Каннуор прекарал много време сам в Залата на науката сред свитъците, ала те не могли да го утешат от изгубените съдбини. Започнал да се разхожда сам, рядко оттогава бил виждан младежът в Дона Михст. Братовчед му Гарад го подирил и с думи на помирение се опитал да излекува раните му, ала горчилката в Каннуор се превърнала в гордост и след като отвърнал с присмехулни слова, повалил в безсъзнание водача на клана с удар по главата. Изчезнал преди Гарад да се свести и до самия край не се завърнал във Фонтанния град.

Три години Каннуор прекарал в усамотение, бродещ по нивга небродени пътища, далеч от Дона Михст, събирайки знания из света. Родителите му изпаднали в отчаяние. Някои предполагали, че е намерил края си в някакъв нещастен случай, нещо възможно дори и в онези щастливи дни, докато други смятали, че е бил преведен отвъд от Най-възвишения. Гарад не разкрил що се случило между него и братовчед му, та да не опетни името на Саурга.

Нейде по това време висока, мършава фигура заговорила из далечните села. Отекливо говорел той за справедливост и равенство за всички; с ловки думи засявал въпроси и съмнения в сърцата человешки. Селяните живеели далеч от фонтана, та внезапно туй затормозило някои сред тях, що започнали да се чудят по каква причина са прокудени от големия град, където само водачите и техните семейства живеели. С огромната си мощ над Фуирфада странникът им напомнил за началото на Долината, където вси били като един и за заселването в Дона Михст, където всички били близо до Водата на вечния живот. Разказвал им за многото си пътешествия, за обширен, богат свят, чакащ извън стените на малката им долина, обещаващ свят, нуждаещ се от ред, свят на узряло за жътва изобилие. Достатъчно вече са живели людете в боязън, казал им той; време било да узреят и напуснат утробата, в която били затворени за толкова време. Това мислене хората усвоили и с нарастващо недоволство разпространявали аргументите на обгърнатия в сиво непознат. Тогава той си тръгвал, дирейки нови слушатели, които да омае, нови сърца да отрови — и скоро имал значително число следовници.

Сърцата на неколцина предчувствали нещо лошо, та докладвали за тези слова на Съвета на водителите. Уайд от рода Уента инкогнито посетил няколко сбирки, организирани от мистериозния странник, та установил, че у този човек Жизнеогънят бил угаснал. Белегът на огъня със сигурност носел и познанието му на Фуирфада — дълбоко; ала думите му не били тези на Най-възвишения и любезните му обноски криели загрозен дух. Тогава Уайд си припомнил бившия си ученик и за време не щял да признае, че поселият бунта бил Каннуор, обещаващото дете. Ала скоро не останало никакво съмнение.

Група недоволни селяни поискали визита със Съвета на водителите. Начело им стоял странникът, който — макар и проявявайки неохота — бил придуман да води делегацията. Членовете на Съвета обсъдили неправдите, ала бидейки чисти, не могли да вникнат в умовете на водените от Каннуор. Познаваният нявга от тях младеж сега ги ужасявал, че можели да видят неестествена промяна в него, а потресаващи заплахи били изписани на челото му. Само Уайд съзнавал, че Най-възвишеният е оттеглил огъня си от Каннуор, ала сал Уайд смятал подобно нещо за възможно. След като гневната група напуснала залата, Съветът започнал да обсъжда действия, ала не постигнал съгласие какво трябва да бъде сторено. Решили само да наблюдават, напук предупрежденията на Уайд от рода Уента.

Пратеници разпръснал Каннуор из самия град да сеят идеите му, ала самият той останал скрит. Много били людете що се вслушали и повярвали в думите на омраза и гняв, изговорени в онези дни, макар по-малко открито да се влели в редиците на недоволните. Ала малцина в града се противопоставяли на Каннуор с дела или думи, че много от тях се чувствали виновни за привилегированите позиции (както сега им се струвало), които несправедливо отнели от останалите; а други открили, че не притежават храбростта публично да отрекат целеустремения младеж, заглушени от заплаха и смущение.

Рано една сутрин, в зората на разногласието, градът открил забита в Площада на дъгата стрела — между Кулата на боготворението и Фонтанната скала. Желязната й дръжка била нажежена до червено, върхът бил златен, а на края й утринният бриз нежно полюлявал марисуонски пера. На насъбралата се на площада тълпа се струвало, че изпълнен с предупреждение глас говори. Никой не можел да си спомни точните думи, ала всички усетили наближаваща гибел. Някои тогаз се покаяли и немалко люде изоставили Каннуор. Стрелата тогава изчезнала; само белегът от нея останал. Изглеждало бедствието избегнато, ала със слова на ласкателство и измама Каннуор обвързал человеците със себе си с обещания за освобождение от наивността и умело подбрани подканяния от Фуирфада. Рекъл, че само неговите следовници следват волята на Най-възвишения, че само те съзирали нуждата да владеят света с даровете, които той им дал; само те съзирали нуждата да изоставят Долината. По това време Каннуор открито призовал за нарушаване на забраните на Най-възвишения. Възстъпил се пред людете, та рекъл:

— Най-възвишеният е отредил в деня, в който отпиете от фонтана, очите на духа ви да се разтворят и да станете като Него, притежаващи цялата власт и мощ. От тези дарове се нуждаем, за да държим целия свят, а те могат да бъдат познати само чрез Водата на вечния живот. Фонтанът радва окото, подкрепя телата и обогатява духа, как би могъл Най-възвишеният да не е предназначил водата за пиене. Че планът Му е да отпиете от фонтана; на този ден ще се освободим от удръжките на детството и ще узреем, без вече да зависим за всеки дар от Най-възвишения, ала способни да даваме и получаваме сладост със собствените си ръце. Той чака времето, когато Неговите деца ще узреят за тази мъдрост. Нашата задача е да убедим всички в града за нуждата им да отпият от фонтана.

Насред разгорещения спор на Площада на дъгата, нова пламтяща стрела се забила и хвърлила в бягство двете фракции. Отново предупреждението било почувствано — на бунта трябвало да се сложи край, а водачите да бъдат съдени в Залата на науката. Поддръжниците на Каннуор избягали от Дона Михст и никой не ги докоснал с пръст. Слухът за словата на Най-възвишения се пръснал из града, та мнозина стаяващи бунт в сърцата си се скрили, страхувайки се от възмездие. Съветът на водителите се събрал и отсъдил, дето словата на Най-възвишения турили край на бунта, че никой от непокорните не бил останал в града. Ала някои се противопоставяли на това и настоявали съветът да осъди водачите на бунта. Несъгласието сред членовете довело до спорове и не било взето решение.

Точно преди обед на следния ден, Каннуор се завърнал на Площада на дъгата, придружен от следовниците си. Те били стотици мъже и жени, въоръжени с остри колове, сопи или камъни. Там Каннуор отправил предизвикателство към Съвета, призовавайки членовете да станат свидетели на делото му. Слуховете за предизвикателството се пръснали из града и хората от Дона Михст и околните села бавно се събрали на площада. Двете фракции Първородни, групата на съвета многократно превъзхождаща тази на Каннуор, стояли една срещу друга в мълчание; плясъкът на Фонтана помежду им бил единственият източник на шум. Сетне един от членовете на Съвета, Стейн от рода Сайуиз, най-нисшестоящият от водителите на кланове, пристъпил напред и рекъл:

— Сине Саургов, не ще ли се завърнеш на пътя на мъдростта, от който си се отклонил? Делото, що си наумил, не може да бъде от человек сторено, че от Фонтана на вечния живот никой не може да отпие, ако не иска да отпие от възмездието на Най-възвишения. Заклевам те, пред людете от Долината като свидетели да премислиш отново. Ала ако не го сториш, поне аз ще застана на пътя ти. — И възрастният мъж скръстил ръце пред гръдта си, като застанал здраво стъпил на земята, разкрачен, изправен срещу сивата фигура. Никой от града не му се притекъл на помощ.

Отговорът на Каннуор се състоял в повдигане на огромната сопа и убиването на стареца на място. С вик прескочил тялото на водителя и необезпокояван изтичал до фонтана. Привеждайки се под огромната струя чиста вода, свил ръце в шепи и ги доближил до фонтана. Сред абсолютна тишина, с очите на цял Дона Михст върху себе си, той повдигнал ръце до устните си и отпил.

Каннуор се обърнал към следовниците си с блеснали очи и изкрещял триумфално, крясък, внезапно прекъснат от появата на надвиснала над Площада на дъгата сянка; огромна Фигура пристъпила пред слънцето. Краката Му стъпвали от двете страни на града, облеченото в бяла роба тяло и увенчана с бижута глава се издигали високо над поразения град. В лявата Си ръка носел лък, а в дясната — пламтяща стрела. Лицето Му било непоносимо за гледане. Людете се свили в ужас пред погледа Му, ала никой не можел да избяга; всички били приковани, сякаш времето било застинало. Бавно, мълчаливо, Обликът поставил стрелата в лъка, издърпал тетивата и го вдигнал до рамото Си. С бързо движение запратил стрелата в Каннуор и златният връх на стрелата отсякъл все още свитата в шепа дясна ръка, сетне се забил във Фонтанната скала. Тогава Каннуор за трети път надал вик — вик на страх и страдание. Градът се разтърсил, при което мнозина изпопадали на земята. Пукнатини пробягали по мраморните плочи на площада и навсякъде се разнесъл звук от стенания, който бавно затихнал.

Тогаз Най-възвишеният заговорил на обречения град, казвайки:

— Какво сторихте вие? Захвърлихте дадените ви от Мен дарове като ненужни и подирихте единствения дар, що ви бях запретил. Глупаво дирите свое владение: кой сред вас със собствените си ръце е сътворил свят или обитателите му? Дирехте силом да се сдобиете с вечен живот, когато той бе достъпен от Десницата Ми. Глупци! Не знаете ли, че самият въздух в Долината е пропит с пръските на фонтана, що поставих сред вас? Всеки ден вдишвате вечен живот — този фонтан ви запазваше досега. Този, що отпи от фонтана, този, що ще назова Рушител, нивга не ще умре. Не ще взема от него дара на фонтана. До края на времето ще бъде измъчван той от силата на тялото си, сила, която не може да владее, която ще разруши духа му, душата му и ума му, дордето запазва тялото непокътнато вовеки веков. Дарението е тъй негово наказание — желанието му е изпълнено; не Ми е вече подвластен и ще изгуби всички дарове, които му бях дал, запазвайки единствено онзи, що открадна от Мен.

А сега, люде от Долината, чуйте присъдата Ми. Недоволството Ми към Съвета на водителите е туй: защо не се вслушахте в словата Мои? Не потърсихте отговорност от подстрекателите на бунта, грижейки се само за собственото си мнение. Макар самите вие да не се бунтувахте, в непокорството си се изправяте срещу Мен. Тъй губите правата си над водата от този фонтан, а Огънят на живота във вас ще угасва, за да бъде предаден на друго поколение. Ще бъдете прокудени от Долината и много години ще оцелявате сами в света, преди отново да ви посетя с Присъствието Си. Нищо не ще вземете със себе си, ни реликва, ни свитък да ви напомня за радостите на миналото, че Долината и всичко в нея ще унищожа. Символът на единство между клановете и родовете ви ще бъде символът на Моя гняв срещу всяко зло — пламтящата стрела, що ще назова Джугом Арк, Стрелата на единението. Ако някога бъде представена пред Съвета, знайте — задава се борба. Без единството, която тя символизира, не ще оцелеете да видите деня на своето избавление. Давам я в ръката на Аркос от Ландам, който ще избере достоен пазител за стрелата.

Един клан запазва Моето благоразположение; в памет на Стейн от рода Сайуиз, кланът Рехтал ще пророкува думите Ми в бъдните дни.

Над тези в Долината, що последваха Рушителя с непокорство в сърцата си, издигам Десницата Своя във възмездие. Противящите се на волята на Най-възвишения ще умрат.

Фигурата вдигнала дясната Си ръка над главата Си и силно земетресение разклатило Долината, разцепвайки Площада на дъгата на две. Той протегнал пръст на десницата Си и посочил към Съвета на водителите от другата страна на димящата пропаст, та заговорил с горест:

— Вървете! Спасявайте живота си, че не ще оцелеете в задаващата се разруха.

И Най-възвишеният извърнал лице от онези в краката Си, та изчезнал.

Съветът и следовниците им се обърнали и побягнали далеч от ужасното място, оставяйки Каннуор и останалите. Всеки се покатерил по стръмните стени на Долината в североизточната част на града. Силни трусове се разнасяли, докато бягали и гърчовете на земята повалили мнозина. Огромни цепнатини зейвали, а огън и пушек бълвали от тях, заливайки прахта. Имало много такива, които в ужаса си се хвърляли в тези огнени пропасти или се препъвали в огнените реки. Съпроводени от звуците на изтормозената земя и миризмата на сяра, те се изкачили по стената на Долината по тясна пътека и оцелелите се събрали на ръба, за да гледат разрухата й.

Всичко било закрито от дим и пушек, светът гърмял в ушите им. Най-зорките съзрели огромна водна стена да залива Долината от юг. Пред очите им тя обгърнала могъщия град Дона Михст, та Кулата на боготворението и Залата на науката престанали да съществуват. Водите се разделили на две и последвали ръкавите на долината вляво и вдясно. Хълмът на оцелелите се разтресъл от ударите на вълните, когато водата минала покрай него. Дордето водата се изливала в процепите по земята, рев и мъгла се издигнали над Долината, вдигайки се над главите им и милостиво закрили последните сцени на разруха. Макар приглушени от мъглата, звуците му не затихнали в продължение на няколко часа, бавно зачезвайки в неприветлива тишина.

Тъй Първородните били прокудени, изоставени в пустинна земя. С месеци обхождали безцелно ръба на Долината, следвайки северното разклонение на вече мъртвата падина. Когато мъглите най-сетне се разнесли, могли да видят, че долината е наводнена, пълна с нахлула изключително грубо вода от юг. Сред оцелелите били членовете на Съвета, които се опитали да организират живота на хората по познатия им начин, но повечето били твърде обезкуражени, за да мислят за нещо различно от непосредственото си оцеляване. Притежавали Джугом Арк, ала тя била малка утеха, само спомен за загубеното и начина, по който то било загубено. Някои от водачите вече започнали да спорят за нея и през втория месец от пътуването през севера Фурист, Аркос от Ландам и Раупа, Аркос от Леуктом, се сбили за все още топлата стрела.

Рейнир от рода Уента първи предложил да потърсят предполагаемите намиращи се на север пасища. Съветът на водителите одобрил идеята му и след шестмесечно пътуване били прекосили горното протежение на долината, отвъд водите. В бледата светлина на мрачна вечер бегълците видели висока, обвита в сиво фигура бързо да върви пред тях. Тя се обърнала към тях с пронизителен вик и заплашително размахала чукан. Тогава Фурист вдигнал високо Джугом Арк и фигурата се свила от страх при вида й, сетне се обърнала и се махнала от пътя им, отправяйки се на изток.

Най-сетне окаяната група се измъкнала от пустинята и навлязла сред зелени земи, ала не и преди смъртта да посети някои от тях. Само малка част достигнала Алениус, животворната река на север. По бреговете на тази широка река Фурист и Раупа още веднъж си оспорили принадлежността на Джугом Арк и Съветът поверил стрелата на Бюрей от рода Сайуиз. Сред тези полета оцелелите се разделили, че някои от водителите на кланове застанали зад Фурист, а други поддържали Раупа. По-голямата група прекосили реката със салове и се отправили на север. Водени от Фурист и съпътствани от Джугом Арк, останалите бавно поели на запад по южния бряг на реката.

Минавали поколения и родените в Долината измирали един по един. Заселили се в красиви места, макар малцина от живелите в Дона Михст да съумявали да оценят красотата им. Раждали им се деца, синове и дъщери, непосветени в Огнепътя, които никога нямало да бъдат привикани при Най-възвишения.

Гласът на стария фермер бе пропит с тъга. Той си пое дълбоко дъх.

— Малко остава да се каже за годините на радост, че само откъси от старите песни остават; много е било изгубено в сполетялата Долината на човешката младост разруха. Бързо отлитат мирните векове и историите без случки бързо се разказват. Мислете над милостта на Най-възвишения и човешкото безразсъдство.

— Това ли е всичко? — запита недоверчиво Лийт. — Най-възвишеният не ги ли е спасил? Нима просто е загърбил Първородните?

— Повечето от Часовоите смятат, че Най-възвишеният е вдигнал ръцете Си от хората. Други, като Кроптър, все още смятат, че Той понякога се намесва в делата ни. Аз самият никога не съм видял доказателства за което.

Навън дълбокият мокър сняг ги обгръщаше. Бурята виеше все така силно, но Компанията потъна в тайнствено мълчание, мислейки за Първородните, собствените им предци. Там, в заснежената падина в Брейданската пустош, неколцина самотни люде диреха закрила от стихийната мощ на вятъра, защитени единствено от собствената си находчивост. Един по един те заспаха край огъня под сянката на облака.