През лицето на света

Глава 10 Фенни

Не се очертаваше да пътуват през следващите два дни. През това време бурята омекна само за малко и Компанията нетърпеливо изчакваше в импровизирания заслон. Бе изненадващо топло, телесната им топлина се оказа достатъчна да поддържа приемлива температура. За да се залисват, заеха се да поправят различни разкъсани места в дрехите и раниците си, разговаряха за родните си села и слушаха Кърр да им разказва още истории за Първородните.

Уайра издърпа глава от отвора за проветрение рано на третата сутрин и докладва:

— Бурята изглежда е отминала. Вече можем да продължим!

Бавно, внимателно, пътниците се откопаха от снежния си пашкул. Това бе доста по-трудно, отколкото си бяха представяли, защото трябваше да освободят раниците и наметалата от снежния слой, който ги притискаше здраво. Едва в средата на утрото пътниците мълчаливо стояха на повърхността на студен килим, простиращ се неразкъсан във всички посоки.

Първата им мисъл бяха конете. Нещата се усложниха, когато откриха, че животните не са на мястото, където ги бяха вързали. Започна яростно търсене, като всеки дълбаеше из снега във все по-широки кръгове. Най-накрая Хал нададе вик: разумно, конете бяха подирили закрила от другата страна на варовиковата скала на източния край на долчинката и бяха само леко поръсени със сняг.

Следващият проблем бе по-сериозен. Западният път бе изцяло затрупан от снега. Заради честите бушуващи тук бури, в Брейданската пустош нямаше пътеуказатели. Фарр им каза, че пътят бил маркиран от ред камъни, които обаче били безследно закрити от снежните талази. С нарастващо отчаяние, Кърр огледа хълмовете. Гледката бе идентична във всички посоки: бели могили, синьо небе и ярка, заслепяваща светлина.

— Трябва да се изкачим към най-високата точка, сетне да се отправим към нещо конкретно на хоризонта — предложи Фарр. — Няма смисъл да тръгваме в произволна посока без ориентир.

Така че пътниците натовариха конете и започнаха дългото, бавно бъхтене през снега. Но тогава следващият проблем незабавно оповести присъствието си: макар повърхността на снега да бе замръзнала през нощта, отдолу бе мека и конете непрекъснато затъваха. Отново и отново пътешествениците трябваше да спират и да ги освобождават. Напредваха мъчително бавно, като прогресът им бе маркиран от редица окървавени дупки в преспите. След като спряха да разтоварят конете, Компанията сами понесоха багажа, така че животните затъваха по-нарядко. Така се закатериха по най-близкото възвишение.

Слънцето почти бе достигнало зенита си, когато най-сетне се изкачиха на върха. Зад себе си можеха да видят долчинката и останките от тридневния лагер, сиво петно в простиращо се бяло море. Режещ източен вятър фучеше студено и сухо из голите бърда на пустошта, отвявайки по-мекия сняг от стъпките им, оставяйки пъртина, показваща сутрешния им лъкатушещ път.

Далеч на изток, ред хълмове се издигаха над снежното море.

— Братството — посочи Фарр, — вероятно на около тридесет левги. Западният път отива в тази посока.

Лийт погледна през рамо към мястото на бивака им, сетне напред в далечината, към привидно носещите се над снега хълмове, болезнено бели. С това темпо, помисли си той, ще ни отнеме цяла вечност.

— Няма да можем да издържим още дълго — изстена хауфутът. — Не си чувствам краката!

— Трябва да запалим огън — додаде Уайра.

— Ала не тук — уточни брат му. — Не и на този хълм. Трябва да се скрием от вятъра.

Кърр изръмжа, сетне потегли, водейки коня си към по-стабилен сняг.

Обедът бе излапан под сянката на високи до раменете им смърчове, които бяха открили удобен за пускане на корени овраг. Огънят изяде последното им гориво, докато те се притискаха един в друг, опитвайки се да се стоплят. С поглъщането на всяка оставаща цепеница нарастваше мълчаливото осъзнаване, че нямаше да успеят да преминат пустошта. Докато Хал втриваше мехлем в краката на конете, останалите седяха, очевидно изцедени, докато следобедът бавно минаваше.

Стела втренчено се взираше в огъня. Отпред й бе топло, но гърбът й замръзваше, а костите я боляха от студ. В заслона бе много по-топло, всички бяха весели и не трябваше да се притесняват за прибирането у дома. У дома, въздъхна тя. Осъзна, че се канеха да се отправят обратно, победени от снега. В мига, в който краката й поемеха първата стъпка към вкъщи, щеше да бъде положено началото на края на живота й… Срещу нея седеше Уайра. Стела се опита да улови погледа му, но лицето му бе сведено, чертите му бяха мрачни, като че енергията бе изсмукана от него. Вдигайки глава, тя загледа как димът от огъня им мързеливо се вие над дерето, сетне бива отнесен зад гърбовете им от вятъра. Всичко тук бе рязко и категорично диференцирано: мраморната белота на снега, леденосиньото следобедно небе, яснотата на линията, деляща небосвод и сняг. Погледна отново, опитвайки се да фокусира очи, сетне ахна.

Човешки силуети стояха над тях, гледайки в оврага.

Останалите се обърнаха към Стела, сетне проследиха погледа й. Четирима мъже стояха мълчаливо, черните им фигури ясно се очертаваха на бледото синьо небе, което вече почервеняваше със здрачаването. Лагерният дим се виеше край тях, съобщение, което можеше да бъде разчетено от всеки. Като един, пътниците скочиха на крака и посегнаха към оръжията си, но вече бе късно. Разнесе се вик и заплашителните фигури бяха извадили лъкове. Нов вик — и стрела прелетя между Фарр и Уайра, карайки пътниците да застинат по местата си.

Черните фигури слязоха. Лийт погледна към братята Сторрсен, чиито лица бяха побелели, без капчица кръв. Никой не помръдваше. Никой не продумваше.

— Фенни дах? — запита първата фигура. — Фенни дах?

Пътниците се спогледаха, ала никой не отговори.

— Хастевал! Форлин ду андах! — провикна се водачът към един от спътниците си.

Лийт изчакваше. Хрускането на висока фигура проряза тишината, докато тя се приближаваше към лагерния огън.

— Не говори фенни? — запита мъжът.

— Не, не говорим фенни — отвърна дрезгаво Кърр. — Какво е фенни?

— Ние фенни! — остро отвърна високият мъж, забивайки показалец в гръдта си, сетне посочвайки към останалите си спътници. — Вие защо на Мирвидда?

— Пътуваме по Западния път — предпазливо рече Кърр.

Високият мъж се засмя толкова бурно, че шапката падна от главата му, разкрила дълги руси кичури. Той се обърна към другите:

— Дескрей ойвал, дескрей ойвал! — повтори и останалите също се изсмяха, звукът екнал в тесния овраг.

— Няма ойвал, няма път, само анвар сняг? Къде отива?

— Следваме други хора — изтърси хауфутът, преди някой да е съумял да го спре.

— Други хора? Коне хора?

Последва мълчание. Фигурите пристъпиха по-наблизо в чезнещата светлина.

— Да — отвърна най-подир Кърр.

— Иглиндин дескрей ду тендар! — провикна се водачът и Компанията бързо бе заобиколена от четиримата високи бойци. Бяха наизвадени въжета, с които да вържат пътниците.

— Вие дойде с нас! — предаде високият преводач. Един от мъжете започна да връзва ръцете на Фарр. Пребледнелият винкулчанин не се противопостави.

Още три фигури слязоха в оврага, една от които бе облечена в червено. Той размени остри слова с разпитвалия ги, който го посрещна с дълбок поклон.

— Ундин дескрей! — заповяда пурпурният и въжетата бяха смъкнати от Фарр. Мъжът в червено кимна, докато въжетата падаха на земята.

По подкана на стрелците пътниците прибраха останките от храната и отново натовариха изморените си коне. Сетне, по команда, бяха съпроводени извън оврага, като червенодрехият вървеше най-отзад.

— Тези ли са брудуонските ездачи? — нервно прошепна Лийт на брат си. Хал се канеше да отговори, но Уайра, който бе зад него, се намеси:

— Не, тези хора са фенни — Лийт се обърна и почти се препъна. Най-близкият до него боец изръмжа; Лийт продължи да върви.

— Фенни? Единствените фенни, за които съм чувал, са злите планински богове, дето…

Уайра понечи да отговори, но ново изръмжаване пресече думите му.

Заловители и заловени с мъка се изкатериха от дерето и поеха из заснежената пустош. Нямаше белези, по които Компанията да разбере къде биват отвеждани или дали са минавали из този участък преди. Залязващото слънце предоставяше единствен ориентир. Пътуваха на североизток, загърбили слънцето — далеч, сигурен бе Лийт, от Западния път. За известно време единственият звук бе мекото пристъпване на крака и копита в хрущеливия сняг; сетне младият Сторрсен, леко ускорил крачка, се изравни с Лийт и Хал.

— Не сте ли чували за фенните? — прошепна Уайра.

Лийт поклати глава без да се обръща, от страх от пазача.

— У дома си разказваме истории за тях, пръчковидните хора от снежните поля, зли и жестоки, силно мразещи чужденците. Ако Брейданската пустош е тяхна земя, защо не си ни казал за тях?

— Не би трябвало да живеят тук. По-навътре има плато на име Мирвидда, където се говори, че живеели. Но историите, които ние си разказваме за тях, са само измислици. Никога не съм си представял, че фенните са истински хора! Никой в Мьолкбридж не вярва в тях.

— Убеден ли си, че тези хора са фенни?

— Така казват, тъй че защо не? Не, няма грешка. В историите ни се говори за мъжа в червено.

— Кой е той? — попита Лийт. Започна да се тресе, не само от студа.

— Жрец.

Нищо друго не последва, така че Лийт рискува да хвърли поглед встрани. Уайра се взираше право напред, стиснал устни, навъсил вежди, с лишено от цвят лице.

— Уайра — запита Лийт, знаейки предварително отговора, — в опасност ли сме?

— В опасност? — отвърна Уайра, гласът му странно безжизнен. — Ако историите са истина, вече сме мъртви.

Пред тях хауфутът се провикна, докато затъваше в преспите. Конят до него също потъна в снега, принуждавайки процесията да спре. Черните фигури се струпаха около попадналите в капан човек и кон, опитвайки се да ги измъкнат в падащия сумрак, непрекъснато подтиквани от мъжа в червеното наметало. Най-накрая конят бе освободен и хауфутът се изкатери от дупката и се изтупа, за да пропадне отново почти мигновено.

Мъжът в червено нададе вик. Незабавно един от мъжете изчезна в далечината. Останалите фенни се насъбраха около жреца, с изключение на един въоръжен с лък пазач, останал да пази пленниците. Уайра и Фарр не се поколебаха да съобщят на останалите за отчаяната ситуация, в която бяха попаднали. Фарр предложи да избягат незабавно, докато трябва да се справят само с един пазач, но Кърр се противопостави.

— Би могъл да повали двама от нас с лъка си, преди да се доберем до него, а дотогава останалите вече ще са наскачали. Не, по-скоро бих изчакал да видя какво искат и да разреша това по мирен начин. Внимавайте никой да не предприема действия, които биха могли да се изтълкуват като агресивни — каза, докато се взираше умишлено към буйния по-възрастен Сторрсен. Фарр се канеше да спори, когато излаяна заповед, неразбираема, независимо от езика, го прекъсна.

Фенните накараха пленниците си да застанат в редица. Лийт преглътна и се опита да бъде храбър. Може би бе дошло времето да се прости с живота си, но нямаше да плаче или да моли за милост. До него брат му изглеждаше спокоен и това донякъде му вдъхна увереност. Ако Хал не бе изплашен, може би нямаше от какво да се страхува.

Отпратената фигура се завърна, носейки вързоп. Бе разгърнат и плоски, оформени като лопати предмети бяха извадени и раздадени на фенните. Що за оръжия бяха това? Лийт се чудеше. Парчета кожа, опънати върху дървена рамка? Членовете на Компанията се напрегнаха, когато фигурите приближиха.

— Кунлун ин — каза преводачът. — Сложете снершил!

И той им показа как да прикрепят лопатестите предмети към краката си.

Което и Компанията стори, объркано.

— Това са специални обувки за сняг! — възкликна Кърр, но останалите не го разбраха, докато не направиха няколко колебливи стъпки напред. Вместо да затъват в преспите, обущата с широка рамка разпределяха тежестта върху по-голяма площ и можеха да вървят спокойно. Конете също бидоха снабдени с подобни обувки и след кратка пауза, докато бъдат убедени да продължат напред, те потеглиха, първоначално колебливо, сетне по-уверено, под помрачнялото небе.

Достигнаха лагера на фенните малко преди здрач. Около дузина шатри описваха кръг в широка, равна площ, от която снегът бе изчистен. Растящият полумесец заливаше заснежените хълмове наоколо със сребърно сияние, на фона на което се очертаваха черните силуети на шатрите, животните и другите принадлежности на фенните. Турове! Това трябва да са турове! — удиви се Лийт, забравяйки за миг опасността. Дори той бе чувал чудатите истории за туровете, добитък, по-висок от човешки бой, който някога свободно бродел надлъж и нашир из Фирейнс. Поклати невярващо глава. Определено се намираха в друг свят, на друго място и в друго време, където разказваните край огъня истории се издигаха от земята и се смесваха с живота на обикновените люде.

Ала, припомни си той, това не е обикновено пътешествие.

В средата на лагера гореше силен огън, обграден от дузини хора, които седяха и си приказваха. Те се отдръпнаха при приближаването на странниците, освобождавайки им място край пламъците. Майки бързо придърпаха децата си надалеч, други се присъединиха към огъня, изниквайки от ниските шатри. Всички носеха едни и същи черни одежди — с изключение на стареца в червено и дори още по-възрастен мъж, облечен в царствено бяло, седнал мълчаливо в сенките. Жрецът подкани заловените да седнат, сетне се изправи в настаналата тишина, нарушавана единствено от пламъците, които охотно поглъщаха сухите дърва.

Пътниците се взираха в много лица от другата страна на огъня. На някои от тях се четеше враждебност, други изразяваха бегло любопитство, а трети безразличие, умора или скука. Ала всяка физиономия се оживи, когато облеченият в червено захортува.

Той им говори известно време, думите му неразбираеми за членовете на Компанията. Но значението им стана по-ясно, когато той повиши гласа си, сетне грабна пламтящ клон от огъня и посочи с него първо към пленниците, после към самите фенни. Гневно мърморене се разнесе измежду насъбраните.

Кърр се приведе към хауфута:

— Изправени сме на съд — прошепна, — а дори не знаем в какво сме обвинени.

Сега онзи в червено посочи към друг мъж в далечния край на огъня, подканяйки го да се изправи. Сторрсенови ахнаха, докато той пристъпваше в светлината.

— Перду! — извика Фарр. — Това ти ли си?

Мъжът ахна на свой ред, залепвайки длан върху устата си от изненада. След един проточил се миг той се обърна към аленоодеждия жрец. Последва кратка, но оживена размяна на думи, сетне мъжът дойде при пътниците.

— Фарр Сторрсен! — викна той. — Вождът на клана ми иска да запитам: какво сте сторили с храната ни? Какво сте сторили с мъртъвците ни?

— Перду! Наистина си ти — отвърна Фарр, изправяйки се на крака. — Какво правиш тук? Мислехме те за мъртъв!

Мъжът на име Перду хвърли поглед към онзи в червено.

— Моля ви — помоли се той, говорейки ясно, наблягайки на всяка дума, сякаш се бореше с рядко използван език. — Ще говорим по-късно, ако нещата се развият добре. Сега отговорете на вожда. Какво сте направили с храната ни? Какво сте направили с мъртвите ни? Отговорете внимателно, умолявам ви.

Фарр не бе в настроение да отговаря на въпроси, тъй като самият той имаше доста такива. Усещайки това, брат му го накара да седне, сетне се изправи на негово място. Фарр се провикна ядосано, но Кърр здраво стисна ръката му.

— Мирувай, млад глупак! — изсъска фермерът в ухото на мъжа от планините. — Брат ти има достатъчно акъл и за двама ви, остави го да говори!

Уайра се обърна към Перду:

— Съжаляваме, ако поведението ни е обидило вожда ви — каза помирително, стараейки се да придаде на гласа си целия тих авторитет, който му бе по силите. — Не знаем нищо за храната или мъртвите на фенни, макар загубата ви да ни причинява голяма болка.

Перду се усмихна облекчено, сетне се обърна към вожда. Последва дълъг разговор, по време на който Перду сочеше към себе си, пътниците и към осветените от луната възвишения. Накрая насочи вниманието си обратно към пътниците, с невъзмутимо лице и сериозни очи:

— Вождът ми съжалява, но настоява да узнае истината. Той вярва, че преди два дни вашата група е устроила засада на неколцина от нашите съплеменници, убила четирима фенни и пленила жена. Фенни от друг лагер са видели нападателите и ще бъдат тук скоро. Те ще ви разпознаят. Моят вожд пита: къде е пленницата? Къде е храната ни?

— Самият аз не бих повярвал, че синовете на Сторр биха направили нещо подобно — продължи Перду. — Ала фенни са били убити от яздещи из пустошта странници, така че той очаква обяснение за целта на пътуването ви.

— Кажи на вожда си, че ние не сме търсените от него хора — храбро отвърна Уайра. — Преди два дни се бяхме приютили от бурята в заслон. Не бяхме го напускали до днес и следите ни ще потвърдят думите ми. Не сме срещали други хора из пустошта.

— Що се отнася до целта на пътуването ни — продължи Уайра, — пътуваме из възвишенията не по своя воля, а защото това е пътят, избран от враг, когото преследваме. Този враг са група от четирима страховити брудуонски воини, мъже, сторили и на нас това, което очевидно са причинили и на вас. В нощта на Средозимника тези ездачи нахлули в Лулеа и отвлекли двама, родителите на тези младежи — той посочи към Лийт и Хал, — а три дни по-късно нападнаха и убиха Сторр от Винкулен, докато той стоял беззащитен на главната улица в Мьолкбридж. Нелека причина ни е накарала да прекосяваме Брейданската пустош през зимата. Вярвам, че търсените от вас хора са същите онези, които и ние преследваме.

Перду стоеше онемял.

— Убили са Сторр? Чичо ми е мъртъв? — той разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обгърне новината и по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Внезапна заповед иззад него го накара да се обърне. Мъжът в червено видя Перду да плаче и постави ръка на рамото му. Двамата отидоха до мястото, където седеше мъжът в бяло и тримата заговориха на езика на фенни, дордето огънят затихна и сенките се задълбочиха. Краката на Лийт започнаха да го болят, а от умора и глад му се виеше свят.

Най-сетен Перду се обърна и отново се изправи пред тях.

— Вождът ми ви приветства в шатрата си — каза, описвайки целия лагер с широк жест. — Това е голяма чест, запазена за най-големите приятели на фенните. Прави го, защото се страхува, че е сбъркал, като ви е обвинил в смъртта на хората си. Сега е убеден, че вие не сте дирените от него люде и желае да чуе повече за онези, които преследвате. Това е и моето желание. Ще заповядате ли в шатрата му?

Хауфутът, изправяйки се с царствен маниер, отвърна:

— Да, ще влезем в шатрата ти! — когато Перду предаде този отговор, мъжът в бяло се усмихна и кимна.

Напитки последваха храната, докато пътниците отдъхваха сред огромната палатка от турова кожа на вожда. Лийт гледаше с почуда пъстрите плетива и гоблени, украсяващи стените, ала дъхът му секна пред невероятното изобилие от храни, които им бяха поднесени. Фенните бяха търговци, чието умение да изработват стоки за продажба бе допълнено от умението да сключват добри сделки, тъй че винаги бяха добре запасени. Само преди няколко часа Лийт дори не подозираше, че тази вечер ще се храни на трапезата на легендарните фенни на Севера. „Нечакани приятели“ бе казал Кроптър и фенните определено бяха такива. Лийт поклати почуден глава: самият Кроптър се бе превърнал от легенда в приятел, а сега и фенните бяха сторили същото. Може би не бе глупаво да се надява на успех. Може би щеше отново да види родителите си.

По време на яденето, мъж и жена бяха въведени и представени на пътниците. Те бързо поклатиха глави и си излязоха.

— Това са фенните, които са видели брудуонските нападатели — уведоми ги Перду. — Казаха на вожда, че не вие сте търсените.

— Олекна ми — отвърна Фарр. — Какво щеше да ни се случи, ако бяхме намерени за виновни?

Перду поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш. Фенните имат големи сърца: бързо изпадат в състрадание, бързо се разгневяват. Достатъчно е да кажа, че нямаше да видите утрото — ако имахте късмет.

— Какво правиш сред тях? — Уайра най-сетне зададе въпроса, който най-много терзаеше братята. — Знаем само, че изчезна по време на пътуване към Искелзее. Как се озова тук?

— Носех кожи от Фанаьокл, отвъд поллернските поля, но не бях преценил правилно топенето и ледът се разчупи покрай мен, докато прекосявах Мъдверкс. Изгубих всичко — коне, кучета, кожи и Йона, моят другар. Помните ли Йона? Беше родом от Хустад под Винкулен, имаше голям опит из ледените земи и често го придружавах на север. Фенните ме откриха да лежа на леден къс край бреговете на Искелзее. Те ме откъснаха от лапите на смъртта и когато дойдох на себе си установих, че съм пленник на фенните, високо в непроходимите пущинаци на Мирвидда.

Предоставиха ми краен избор: да стана един от тях или да умра. Не искаха да ме пуснат, за да не се разчуе за ловните им земи. Но аз се бях научил да уважавам тези хора, така че всъщност нямаше никаква алтернатива и аз останах. Служа като преводач в случаите, когато фенните искат да търгуват с чужденци. Работя с тях, живея с тях, аз съм фенни. Нямам нищо — с изключение на всичко, което някога съм искал.

— В Мьолкбридж все още има скърбящи за теб хора — меко отвърна Уайра, — които все още поставят цветя на гроба ти. Не можеше ли да се свържеш с родителите си, с братята и сестрите си? Братовчедите?

— Един-два пъти се опитах да пратя съобщения — отвърна Перду, — но очевидно не са били получени. Самият аз не мога да се завърна в Мьолкбридж, дори и заради семейството си. Защото сега имам друго семейство — добави той и обръщайки се, хвана ръката на млада жена, която срамежливо се усмихна. — Момчетата ми спят. Може би ще се видите с тях утре.

— Виж ти, виж ти — поклати глава Фарр, в невъзможност да се сдържа. — Кой би повярвал? Дивакът от Винкулен, опитомен от дивите мъже (или по-скоро дивата жена) на севера! И дори имаш деца от нея! — не правеше никакво усилие да прикрие отвращението си.

— Не му обръщай внимание — каза Уайра. — Аз се радвам да чуя, че си жив и че си щастлив. С твое разрешение, това и ще разкажа на близките ти, спестявайки им подробностите. Става ли?

— Спестявайки подробностите? Дивачка от севера? На какво прилича това? — Перду се наклони към Сторрсенови, очите му се стесниха. — Вие, момчета, изглежда твърде дълго сте спорили със съседите. Виддата е прекалено широка за дребния ви провинциализъм. Значи ще спестите на родителите ми подробностите от новия ми живот? Как смеете! Не презирайте това, което не разбирате! Тези хора не са животни, без значение какво казват Първородните. Фенните са благородни хора, които оцеляват в земи, където останалите биха загинали. В сравнение с тях мъжете от Винкулен изглеждат изнежени. — Фарр изсумтя невярващо при последното твърдение.

— Но те не са от Първородните — каза Кърр. — Те са прокудениците, лозианите, които не получили Огъня от Най-възвишения.

Макар да не приличаше на близките си от Мьолкбридж, Перду споделяше характера им.

— И кой разпространява дрънканиците за лозиани? — рече той. — Не са ли тъй наречените Първородни? Не мислите ли, че това е доста егоистичен начин за поглед над света?

— Наричаш ни егоисти? — настръхна Фарр. — Я се погледни! У дома не можеше да намериш жена, която дори да те погледне, та си взел да люпиш мелези с някаква мърлячка от пустошта! Само толкова ли струваш?

Кърр и хауфутът се опитваха да усмирят по-възрастния Сторрсен, като и двамата изпъшкаха недоволно. Перду се олюля като от нанесен удар.

— По-добре си помисли внимателно, братовчеде, преди да си изрекъл още нещо — тихо рече той, — или ще се наложи да повторя урока, който ти дадох последния път, когато пристъпи прага на дома ми. Помниш ли насиненото око?

— Помня побойника, който обичаше да тормози по-малките от него — процеди Фарр през зъби. — Ала може би нещата са се променили. Може би ти си омекнал, докато аз съм възмъжал. Току-виж съм посинил твоето око! — и преди да бъде спрян, той рязко се изправи и се хвърли към по-възрастния мъж.

Настъпи хаос. До този миг вождът и свитата му не подозираха за надвисващото напрежение, но сега се щураха наоколо с ужасени викове, докато двамата се въргаляха по дебелите вълнени килими. Навсякъде се посипа храна. Кърр се опита да се намеси и бе възнаграден със забит в лицето му лакът. Сипейки ругатни, той се блъсна в стената от кожа.

Сетне ситуацията стана непоправима. Дотогава мълчалият вожд излая заповед и двама едри, широкоплещести мъже нахлуха в шатрата. При звука на гласа му, раменете на Перду се отпуснаха засрамено и той се остави да бъде вдигнат с една ръка от един от влезлите. За момент Фарр продължи да се бори, неуспешно замахвайки към мъжа, който го бе хванал за рамото, сетне без предупреждение се озова по очи на пода, с извита зад гърба дясна ръка. Той престана да се бори, но не му бе позволено да се изправи. Единственият звук в шатрата бе тежкото му дишане.

Компанията наведе глави, осъзнавайки в каква гибелна ситуация се намират. Да бъдат поканени в палатката на вожда и сетне да обидят гостоприемството му с глупашкия си бой, несъмнено щеше да донесе отвратителни последици. Това бяха фенните. Проявеното от тях към Компанията благоволение не се простираше дотам, че да простят обида. Суровото лице на вожда потвърждаваше мислите им.

Мигове по-късно всички стояха навън край огъня. Новините за неблагоразумието на людете от низините бързо извадиха фенните от топлите им шатри, някои любопитни, други възмутени от чутото. Чужденците се бяха спасили по-рано вечерта, но сега щяха да си платят. Ей там бяха, приведени в сенките точно до шатрата на вожда, обградени от тъмните силуети на чиллан, личните телохранители на водителя.

Там стоеше и Перду, застанал до седналия на дървен стол вожд. Осиновеният фенни очевидно бе в немилост, макар невежите долноземци вероятно да нямаха представа за това. Той щеше да преведе присъдата на вожда. Всички се приведоха напред, когато чилланите избутаха напред пленниците.

— Фенните не предлагат лесно гостоприемството си — каза вождът с изненадващо мек глас, докато пребледнелият Перду превеждаше. — Първородните не си спечелиха любовта на фенните. Ние, които нявга владеехме света на Куали, бяхме наблъскани във виддата като диви скотове. Ала не ние се държахме като животни в шатрите на домакините си.

Ако като животни желаете да се държите, като с животни ще се отнасяме към вас и тъй балансът на фенните ще бъде възстановен. Чуйте присъдата ми и се дивете над справедливостта на фенните. Оттегляме приветствията си от вас и ви покриваме с позор. Ще бъдете изгонени от шатрите на фенните и още нощес трябва да напуснете виддата. Конете и оръжията ви ще останат с нас, за да не се изкушите да ни причините вреда. Ако някой от хората ни ви съзре из виддата след тази нощ, има право да ви умъртви на мига.

Кърр простена и объркано поклати глава, сетне запрати изпепеляващ поглед като отровна стрела към Фарр Сторрсен. Ала не всичко бе свършило.

— Мъжът на име Перду вече не е фенни. Наричам го антика, анатема за фенните, и затварям шатрите ни за него. Не ще може никога да седи сред огньовете ни или да ловува заедно с нас. Жена му и синовете му ще останат фенни, но стават собственост на жреца и ще служат в храма на Куали.

Вик, внезапно прекъснат, долетя някъде откъм огъня. Перду заекна, смъртноблед и от прехапаната му в шок устна потече кръв, та не можа да продължи.

В настаналото мълчание напред пристъпи облеченият в червено жрец, с вдигнати ръце и едва доловима усмивка.

— Обявявам те за интика — напевно каза той. — Вече не си фенни.

Той спусна ръце, с които посочи към объркания мъж.

— Прекъснато е всичко, що ни свързва. Махни се от нас, обитателю на долния свят — макар думите на жреца да не бяха преведени, Компанията знаеше какво се е случило току-що.

Лийт изчакваше хауфутът или Кърр да кажат нещо, за да изгладят нещата, ала двамата мъже мълчаха. Погледна косо брат си, полуочаквайки го да се намеси, но Хал се бе обърнал към вожда, очите му бяха закрити от качулката, а лицето му имаше непроницаемо изражение. Докато чуждите слова се отронваха от устата на вожда, за Лийт ставаше все по-трудно да се бори с нарастващата паника.

— Какви ги приказвате? — разнесе се остър глас иззад него. — Що за глупости? — Лийт се обърна, за да бъде избутан настрана от Стела, която решително пристъпи напред към обвития в бяло вожд.

— Не, Стела, недей! — дрезгаво се провикна хауфутът, но думите му бяха задавени и момичето не ги чу.

— Защо искате да накажете този мъж? — протестира тя, посочвайки към Перду. — Какво е сторил? Той само се защитаваше. Този е, който трябва да бъде наказан! — тя се извъртя на пети и ръката й посочи Фарр. — Случилото се беше негова вина и ако не можеш да видиш това, очевидно хората ти се нуждаят от нов предводител! Накажи него, а нас пусни!

Тя скръсти ръце и прониза с очи вожда.

Един от чилланите стоеше точно зад Перду, сякаш задържайки го, както и вероятно си беше, помисли си Лийт. Шокираният мъж не бе направил опит да преведе думите на Стела и още по-добре, защото и без това бяха потънали в достатъчно неприятности, но очевидно смисълът на казаното от нея бе разбран, защото вождът стана от стола си и също пристъпи към нея, така че между двамата останаха само няколко крачки.

— Мълчете и чуйте присъдата ми — каза тихо той, ала гласът му се долавяше ясно в пращенето на огъня. Перду автоматично преведе с безизразен глас, паснал отлично на ситуацията. — Долноземецът, който ни обиди, биейки се в палатките на фенни, предоставя живота си на нас. Предлагаме му избор. Или ще остане наш роб във виддата до края на живота си, или ще бъде убит по изгрев-слънце по избран от него начин. Сега ще бъде отведен до мястото за изчакване, където ще направи избора си. Чуйте присъдата на фенните и ликувайте, защото тя възвръща баланса във виддата.

— Чуваме и ликуваме! — прогърмя отговорът от стотици гърла.

Няколко неща се случиха едновременно. Фарр подскочи напред, но бе хванат от един чиллан и отведен, докато крещеше. Стела пребледня като смъртник и рухна на колене, с ръце на главата и поглед, фиксиран върху борещата се фигура, която бе завлечена някъде между шатрите. Ала най-сърцераздирателна бе реакцията на Уайра, който падна на земята, покосен от невероятно страдание.

Груби ръце извлякоха Компанията извън лагера. Кърр и хауфутът се опитаха да говорят с вожда, но обладаният от скръб Перду не искаше да превежда. В настаналото объркване Лийт се опитваше да се разбере с трима мъже, които очевидно не разбираха думите му, докато го избутваха и го извличаха на върха на стръмен, покрит със сняг хълм. Продължи да се бори, до мига в който го бутнаха от ръба и той падна, затъркаля се, преметна се през глава и накрая се плъзна сред останалите. Последното видяно от фенните бе редицата фигури, осветени от луната, които се обърнаха и изчезнаха от поглед.

— Добре изигра своята част — каза облеченият в бяла роба вожд на червеноодеждия си жрец. — Доволен съм, че отгатна намерението ми.

— Ще се върнат да освободят другаря си?

— Несъмнено. Ще нападнат призори, убедени, че приятелят им ще предпочете смъртта пред живот в робство. Делата ни постигнаха желания резултат: хората все още ни имат вяра и ще продължат да подкрепят водачеството ни, но не наранихме долноземците.

— Но как ще преследват враговете си сега? За това им е нужна помощта ни.

— Бъди спокоен. Погрижил съм се за това. Предупреди стражите да са нащрек. Не трябва да има наранени в това, което ще последва — или ще бъда принуден да изпълня присъдата си.

— Имаме само две възможности пред себе си — уморено рече хауфутът. — Изоставяме преследването и се прибираме у дома или се опитваме да си вземем обратно това, което ни принадлежи.

— Което ни бе конфискувано, тлъст шут такъв — озъби се Кърр, очевидно обхванат от неовладяем пристъп на гняв. — Не забравяй това. Фокусирай се върху него! Спомни си кому трябва да благодарим за сегашната си ситуация! Отказвам да рискувам живота си в някаква си авантюра, за да го спася от заслужено наказание!

— Може би бихме… — започна Уайра с помирителен тон, но фермерът го прекъсна.

— На Сторрсенови думата не се полага. Не ща да ти слушам дрънканиците! Загуби правото си на глас, когато не успя да озаптиш вресливия си, малоумен брат!

— Кърр, това не е честно…

— Прав си! Нечестно е! Но не толкова нечестно, колкото ситуацията, в която се намираме сега!

— И която само влошаваш с приказките си, приятелю — хауфутът пое дълбок, успокояващ дъх и се обърна към спътниците си прямо:

— Проблемът е, че без храна и коне надали ще оцелеем обратно до Уиндрайз. А дори и да успеем, каква помощ можем да очакваме от обитателите на това проклето селище? Много е вероятно надвитите от нас в Долината на отдиха да ни потърсят и да си отмъстят. Не мисля, че бихме могли да им попречим.

Пътниците подириха заслон от жестокия нощен вятър, като се свиха зад една пряспа в дъното на долината. Шокът от случилите се в последния час събития бе накарал младите хора да замлъкнат, предоставяйки разговора на четиримата възрастни, от които поне един не можеше да мисли трезво.

— Има още много пътища към дома. Не е задължително да минаваме през Уиндрайз — яростният взор на Кърр и неспирните му атаки изчерпваха търпението на хауфута, който пое нов дълбок дъх, за да се успокои.

— Знаеш ли някой от тях? Пътувал ли си по някой друг път, макар и през лятото? Наистина ли мислиш, че бихме могли да се отправим през дивотата и да оцелеем?

— Поне трябва да опитаме…

— Не зная защо изобщо се опитвам да споря с теб, старче — рече хауфутът, чието търпение бе изчерпано. — Не ми трябват гняв и обвинения. Имам нужда от някой, който да ми помогне да измисля начин да оцелеем достатъчно дълго, за да довършим мисията си. А ти, Кърр, не си от полза. — Той се приведе и забоде тлъстичък пръст в костеливите фермерски гърди. — Не ти, а аз съм водачът на експедицията. Така че ще се съобразяваш с моето решение и освен ако нямаш нещо полезно, което да прибавиш към дискусията, замълчи.

— Не можеш да ми говориш така! Ти си само кметче, а аз съм Часовой от шести ранг!

— Ти си мъртвец сред мъртви, освен ако някой от нас не измъдри читава идея. Не разбираш ли това?

Кърр не каза нищо, макар да остана напрегнат като едва удържана пренавита пружина.

— Хауфуте, със сигурност в пътуването ни настъпиха промени — бързо каза Уайра, настоятелно, сякаш очакваше да му бъде отнета думата всеки миг. — Фарр е — или поне беше — един от групата ни. Със сигурност той все още е твоя отговорност, без значение колко глупаво се е държал? Не сме ли длъжни да опитаме да го спасим?

— Не съм убеден, че имаме дълг към брат ти — отвърна водачът. — Това е проблемът, който ме терзае. Стореното от него може да струва няколко живота, а евентуално и хиляди, ако не успеем да предупредим фалтанци за плановете на Брудуо.

— Той си изпусна нервите в непозната ситуация. Фарр никога не се е оправял особено в такива моменти. Ала дори той щеше да си държи езика зад зъбите, ако бе наясно с последствията.

— Убеден ли си, братовчеде? — гласът на Перду бе пропит с горчилка. — Фарр винаги е бил луда глава. Помниш ли, когато ви въвлече в неприятности заради спора за яйцата с ватноянци? Някога да ти е казвал, че наметалото му бе открито край Винбренна, и че е било покрито с пера? Тогава ти пое вината вместо него. И за кой знае колко други неща. Докога? Не е ли време той да понесе последствията от собствените си постъпки и да си изтърпи наказанието?

— Не и когато наказанието е смърт или доживотно робство! — сопна се Уайра. — Не и когато наказанието не съответства на престъплението! Току-що загубих баща си. Смяташ, че трябва да изгубя и брат си ли?

— Ти си изгубил? Ти! А аз какво съм изгубил? Току-що загубих жена си, децата си и хората си. Нима се очаква да рискувам живота си за този, който е отговорен за това?

За момент настъпи тишина, повече от объркване и изтощение, отколкото заради липса на думи. Приключението се разпада като суха глина на колелото, осъзна хауфутът. Никой не иска да направи онова, което трябва. Да, трябва. Не можем да се върнем. Задачата ни не е станала по-маловажна, само защото се е усложнила. Единственият път за оцеляване води покрай шатрите на фенните. Който иска да остане част от нашата Компания, трябва да е готов за опасност и смърт. Който не желае да се изправи срещу това, може да върви и намери смъртта си някъде по пътя за вкъщи. Няма други възможности!

— Избирам да дойда с теб — каза твърдо Стела, изправяйки се и докосвайки ръката на хауфута. Едрият водач осъзна, че трябва да е произнесъл на глас част от мислите си. Уайра я последва, също хващайки ръката й, поглеждайки предизвикателно към Кърр и Перду.

Лийт и Хал се спогледаха. Наистина нямаха избор, не и ако искаха отново да видят родителите си. Хал повдигна вежда, Лийт кимна; и те се присъединиха към Уайра, Стела и хауфута, поклатил глава заради риска, който бяха принудени да поемат.

— Ти си глупец, хауфуте, и позор за това звание — процеди Кърр, докато главите се извъртаха към него. — Но си прав. Най-възвишеният да те тръшне, прав си. Трябва да продължим. Ала не очаквай да го одобря!

Перду огледа окаяните люде от крайбрежието, сетне горчиво се изсмя.

— Вижте се — каза той. — Дори не осъзнавате с какво си имате работа. Ако фенните хванат пленник, никой не може да го освободи. Колкото и да ви се умира, и колкото и неизбежна да е гибелта ви, независимо дали ще продължите или ще се върнете, смъртта в ръцете на фенните е наистина ужасна. Миналото лято свариха жив скимриянски търговец, който се беше опитал да ги измами. Трябва да разберете, че фенните не знаят милост, само суровата справедливост на виддата. Според тях това не е жестокост, а уравновесяване между живот и смърт. Но едно трябва да ви е ясно: върнете ли се в лагера на фенните, те ще ви убият по мъчителен начин.

— И въпреки това ще го сторим — отвърна хауфутът.

Оставаха около два часа до зазоряване, поне доколкото Лийт можеше да прецени. У дома в Лулеа фермерите вече щяха да са станали, а повечето селяни скоро щяха да пристъпят към дневните си задължения. Пред тях обаче лагерът на фенните лежеше в мрак. Пред тях лежаха опасност и смърт.

— Оттук! — просъска в мрака глас от лявата му страна. Беше Перду, привикващ главната група напред. Лийт и Уайра трябваше да се промъкнат иззад шатрата, посочена от Перду като най-вероятното място на Фарр. Нямаше някакъв предварителен план, само надеждата, че фенните няма да очакват опит за спасяване; Компанията бе въоръжена с пръчки, които бяха открили покрай един замръзнал поток, преди луната да залезе.

Лийт запълзя напред, следвайки Уайра. Винаги се бе гордял с умението си да се промъква тихо, но сега животът му зависеше от това. Скоро щеше да разбере дали бе достатъчно ловък.

— Чуй само шума — отбеляза един от чилланите. — Всички долноземци ли са толкова нескопосани?

— На тях храната им пада от небето в чинията — отвърна другарят му. — Защо им е да учат каквото и да било за ловните изкуства?

— Време е — каза първият, вече по-тихо, докато двете групи долноземци доближаваха шатрата.

Уайра протегна ръка към кожата на шатрата, внимавайки теглото му да е разпределено равномерно, за да не пропукат ставите му. С вниманието на гъделичкащ пъстърва, леко повдигна кожата, колкото просналият се по очи Лийт да надникне вътре. След миг момчето даде знак с леко помръдване на ръка и Уайра пусна кожата.

— Пред вратата има пазачи, гледат на другата страна — прошепна Лийт в ухото му. — Играят на зарове. Фарр е буден, в задната част на шатрата, лежи с вързани ръце и крака.

Уайра кимна, сетне отново повдигна платнището.

Фарр се бе извъртял, за да вижда гърба на шатрата и когато Лийт отново надникна, той го очакваше. Ръце се протегнаха към него, докато той се заоттласква към освободителите си. Рамката проскърца, когато Уайра разшири процепа. Определено вдигаха доста шум. Ала пазачите не се обърнаха, очевидно потънали в играта на комар.

След миг или час — Лийт не бе сигурен кое от двете — завързаната фигура на Фарр се намираше извън шатрата и двамата го понесоха.

Когато шумът най-сетне бе затихнал в далечината, двамата чиллани се спогледаха и тихо се разсмяха, сетне продължиха играта си на зарове.

— Водим го, водим го! — прошепна въодушевено Лийт, когато се срещнаха с остатъка от Компанията. Уайра, който носеше брат си на гръб, бе останал съвсем без дъх.

— Взехте ли конете? — съумя да запита.

Хауфутът поклати глава в отговор и посочи към нисък склон, в дъното на който бяха пазени животните. Лийт видя единствено сенки сред още сенки.

Усети движение от лявата си страна и за свой ужас видя обвита в тъмно наметало фигура да пристъпва измежду две шатри и да застава пред Компанията, вдигнала ръце в предричане на гибел. Това бе жрецът.

В мрака, преди пукването на зората, Лийт съзираше и най-дребните детайли. До него Уайра се закашля и дъхът му замъгли студения нощен въздух. Далеч на изток небето просветляваше и в отговор звездното сияние избледняваше. Лек ветрец подръпна наметалото му, сетне утихна. Робата на свещеника висеше от раменете му, непокътната от вятъра и това го правеше да изглежда като някаква хищна птица, виещ се сокол, готов да се спусне върху безпомощните зайци, приковани в погледа му.

Но бяха ли зайците безпомощни? Уайра се обърна към Кърр, очевидно двамата сполетени от една и съща мисъл: Той е един, а ние сме седмина. До Лийт, Стела се напрегна, сякаш готова да се хвърли върху противника им.

Сетне светът се промени, когато жрецът спусна ръце и постави пръст на устните си, призовавайки ги да пазят тишина. Компанията остана безмълвна от шока, в объркване от многобройните неочаквани обрати, настъпвали през тази тъй странна нощ. Перду пристъпи напред и тихо размени думи със свещеника.

— Всичко е наред — прошепна Перду. — Вождът играе своя игра. Последвайте ме. И не вдигайте шум!

Лийт го последва, както и останалите, чудейки се какво в залавянето от фенните можеше да бъде наред. Жрецът ги отведе надалеч от шатрите, прекосиха нисък хълм и се спуснаха в дефиле, докато не се отдалечиха на значително разстояние от лагера. Очакваха ги половин дузина мъже с факли, сред които и двамата пазачи на Фарр. Вождът също присъстваше.

Мъжът в бяло пристъпи напред и подкани Перду да дойде до него. Постави нещо в ръката на прокуденика, сетне отстъпи със скръстени ръце, докато Перду се приближи към завързания Фарр и с ножа, който му бе даден, преряза въжетата му.

— Братовчеде — каза тихо, докато Фарр разтриваше ръце. — За своята вина в случилото се тази нощ, съжалявам. Можем ли да се помирим?

— Да, братовчеде, можем — дойде гордият отговор. — Ала с кого се помирявам? Силен мъж от Винкулен или фенни от пустошта?

— С мъртвец — бе прямият ответ. — Какъвто си и ти, освен ако не се помирим тук и сега. Можеш ли да го сториш? Можеш ли да озаптиш адската си гордост достатъчно дълго, за да оцелееш? Хайде, човече. Вземи ръката ми и поне се преструвай, че съжаляваш. Ако не за думите си, поне за нарушаването на протокола на фенните!

И като каза това, Перду протегна ръка към Фарр.

Мъжът от планината се замисли, достатъчно дълго, та страхът отново да обхване Лийт, сетне пристъпи напред и силно прегърна Перду.

— Този шаман разбира ли езика ни?

— Не.

— Тогава заявявам, че изобщо не съжалявам. Ти ни обърна гръб и се присъедини към лозианите. Самият ти си лозиан. Не ще ти проговоря отново, докато не се покаеш и отново не поемеш по пътя на Най-възвишения — той пусна Перду, отстъпи и се усмихна широко. — Имам си принципи.

Пазейки се нищо да не проличи по лицата им, членовете на Компанията гледаха, докато вождът се приближи към тях. Той заговори и Перду преведе:

— Съжалявам за грубото ни отношение към вас вчера, когато за първи път пристъпихте в земите на фенни и когато се сбихте в шатрите ни. Бе ми казано, че сте достойни за доверие и че нямате общо със смъртта на фенните. Така че макар да не бе по наш обичай, предложихме ви гостоприемство.

Ужасно дело е да обидите фенните, особено когато сме загърбили правилата си, за да ви приемем. Затова и отсъдих сурово. Хората ми го очакваха. Бях ли проявил открито милост към вас, щях да бъда свален от неудовлетворените си люде още преди лятното племенно събиране. И още по-лошо, съмнение щеше да покълне сред хората ми, които трябва да останат непоколебими, за да се противопоставят на виддата.

Ала в наш интерес е вие да продължите пътя си. Има неща, с които трябва да се съобразявам, ала за които вие не знаете нищо. Перду ми казва, че вярата ви не позволява да се допитвате до небесните домове, звездите, които ни сочат пътя по време на пътуването през живота. И не знаете, че самото небе промълви за вас.

Жрецът застана до вожда си:

— Петте западни дома се изравниха за пръв път от хиляда години — предаде думите му Перду. — Простират се сред небесата като огромна ръка и сочат на изток, където голям пламък се издига. Погледнете! — провикна се той, посочвайки към източния хоризонт, където слънцето бе започнало да изгрява. — Западът се обединява в огнена съпротива срещу източния Пламък. Скоро ще настъпи голям пожар и всичко ще изгори, дордето небесният огън се сипе върху земята. Белязано е върху небето с ръкописа на боговете. Тъй обявиха те и тъй ще бъде.

— Преследвате враговете си през виддата — отново взе думата вождът. — Ала жрецът ми казва, че сте част от много по-голям план. Петте западни дома висят над вас. Има нещо, което трябва да сторите, много по-голямо от преследването на четиримата конници; нещо в земите на долноземците, засягащо и фенните. Така че трябва да ви пусна.

По тази причина не заповядах да ви убият на място, каквото право ми дава обичаят. Понякога е нужно да се нарушават дребните традиции, за да се запазят големите; сега е такъв момент, смятам. Изпращам ви да дирите онези, които са ви причинили вреда и да откриете какво боговете искат от вас. Трябва да потеглите скоро, за да не разкрият хората заблудата ми. Затова не мога да ви предложа храна да облажите, но напълних раниците ви с достатъчно запаси за много дни напред.

Страхувам се за вас, дали ще оцелеете достатъчно дълго из виддата. Пустошта не е място за долноземци. Твърде е голяма за малки души като вашите. Снегът ще ви погълне за три дни.

Кърр стрелна с поглед хауфута и с крайчеца на устата си промърмори:

— Прав е.

— Снегът ще погълне и враговете ви. Можете да се завърнете по домовете си със знанието, че те са намерили смъртта си в снега куали на виддата. Но защото с тях има и пленени ваши близки, вие ще продължите към смъртта си. Няма значение. Каква съдба сполита странниците във виддата, не касае фенните.

Ала тези мъже, враговете ви, са убили фенни. Пленили са фенни. Осмелили са се да нападнат преден пост на фенните на границата на зимните им поля. Желаем да видим мъртвите тела на враговете си. Тогава духовете на нашите мъртви ще могат да почиват в мир.

А идват и звездите. Не е по силите на мъдростта на фенните да знаят какво казват звездите, защото не на нас говорят те. Ала ние не ще осуетим плановете им, като откажем да ви помогнем.

Тъй ние предлагаме сделка. Дайте ни конете си. Те ще бъдат бреме за вас сред възвишенията и преди пролетното топене не ще може да се възползвате от бързината им. Конете са високо ценени сред фенните. Ще станем единственият преден пост на юг от Мирвидда с коне.

В замяна ще ви дадем единурус, или тур, както е на вашия език. Това животно може да пътува дори и през зимата и може да носи повече от всичките ви коне вкупом. Ще дадем снегоходки на всеки от вас, а както вече споменах, снабдили сме ви с достатъчно провизии да достигнете Прогнилите земи отвъд планините, ако се наложи.

И още нещо искаме от вас. Желаем един от хората ни да ви придружава. Нека погледне мъртвите лица на онези, осмелили се да убиват фенни. Сетне го пуснете да се върне при нас с новини, които ще облекчат сърцата ни. Той ще бъде ваш гид през виддата. Грижете се за него, защото без помощта му сте загубени. Какъв е вашият отговор?

Кърр и хауфутът се спогледаха с широки усмивки.

— Това е всичко, за което можехме да се надяваме — обяви хауфутът.

— Собствената кръвожадност на врага докара падението му — отвърна Кърр. — Ако не бяха нападнали фенните, нямаше да можем да прекосим Брейданската пустош.

Фарр заговори, в гласа му се прокрадваха гневни нотки:

— Това не ми харесва. Мъже от Винкулен да разчитат на благоразположението на някакъв си фенни? Не ни трябва гид! Вземете туровете им, вземете храната им, вземете снегоходките им, но не се принизявайте да бъдете водени от един от тях.

— Значи решено — просъска Кърр. — Ако ме принуждаваш да избирам между теб и фенните, то избирам фенните, независимо от храбростта ти в Долината на отдиха. Приемаме предложението им или се прибираме вкъщи, неотмъстени. Кое ще бъде?

— Приемаме — заяви хауфутът. Останалите се съгласиха, включително и Уайра, заради което си навлече отровен поглед от страна на брат си.

Хауфутът се изправи.

— Нека враговете на брудуонските конници се обединят в преследването им! — обяви той. Когато това бе преведено, вождът се усмихна, сетне повдигна жезъла си във въздуха в знак на споразумение.

Перду се усмихна облекчено.

— Аз ще ви водя — обяви той. — Ще дойда с вас и до планините ако се наложи, макар да се съмнявам, че ще трябва да пътуваме толкова далеч, за да открием тези убийци.

Уайра видимо се отпусна, брат му стори същото.

— О — рече първият, — ти ще бъдеш наш гид? Защо не ни каза? — Ала Перду не отговори.

— Ами семейството ти? — запита Стела. — Все още ли си прокуден? Те ще дойдат ли с нас?

— Не могат да дойдат с нас — отвърна Перду. — Момчетата ми не са достатъчно възрастни, за да се изправят срещу виддата без подкрепата на племето. И все още съм прокуден за една година и един ден или докато не се завърна с наметката и меча на един от враговете ни, което от двете се случи по-рано. Жрецът ще се грижи за семейството ми в мое отсъствие. Той е добър човек. Нищо няма да им се случи — гласът на Перду носеше повече надежда, отколкото увереност, а очите му бяха тъжни.

Турът бе представен на Компанията с малка церемония. От това, което Лийт можа да разбере, изглежда ги удостояваха с голяма чест. Никога преди, заяви Перду, гордостта на фенните не е била преотстъпвана на долноземци. Лийт се взираше възхитено в животното. Сиво-кафеникаво на цвят, то се издигаше на поне шест фута, с насочени напред рога, които му придаваха страховит вид. То наведе глава и размаха опашка когато чу, че има нови стопани.

— Името му е Уайзънт — каза им Перду, без да може да скрие удивлението в гласа си. — Това е личният урус на вожда, най-силният и най-хитрият от стадото. Стойността му е неизмерима. Но вождът обичаше Оствал, един от убитите, като син. Така той изразява благоразположението си към вас.

Хауфутът се поклони на вожда, който отвърна на жеста с кимване.

Оборудвани със снегоходки и натоварени с провизии, членовете на Компанията бяха готови да потеглят. Докато се канеха да тръгнат, младата жена, разпозната от Лийт като жената на Перду, дотича в долината с насълзени очи. Следваха я две малки момчета, разстроени от плача на майка си. Жената прегърна съпруга си, сетне застана пред него с наведена глава. Перду й каза нещо, ала тя не се успокои.

Тя се приближи към Компанията, носейки съд с някаква черна субстанция, намазвайки с него лицето на Перду, оставяйки черен белег под очите му. Понечи да направи същото с хауфута, но спря объркана, когато той се отдръпна.

Перду се изсмя.

— Никога ли не си виждал мот? Фенните го носят, когато им предстои дълго пътуване в снега. Предпазва очите ти от заслепяването на Куали.

— Що за слепота е това? — запита Уайра.

— Вече няколко дни сте сред пустошта — отвърна Перду. — Някой от вас да го болят очите?

Компанията кимна.

— Това е слепотата на Куали. Колкото по-дълго стоите сред виддата, толкова по-лошо става. Фенните без мот ослепяват. Моля, позволете на Халдемар да намаже лицата ви с мот.

Пътешествениците позволиха на жената да намаже под очите им с лепкавия черен лосион. Само Фарр отказа, отстъпвайки назад с размахана в ядосан жест ръка.

— Тъй да бъде — въздъхна Перду. — За твое добро се надявам следващите дни да са облачни.

Всичко бе готово за заминаването им. Перду потупа Уайзънт по задницата и едрият звяр бавно закрачи, широките му копита едва оставящи вдлъбнатини в замръзналия сняг. Компанията последва Перду и тура, вървейки по дефилето, далеч от облечената в бяла роба фигура на вожда и обвития в червено жрец. Халдемар и децата й ги изпроводиха донякъде, сетне се сбогуваха.

Завиха, изкатериха се по склон и се отправиха към върха на нисък хълм, прекосявайки за няколко минути разстоянието, което предният ден им бе отнело цяла сутрин. Фарр погледна към Перду, който очевидно бе натъжен от раздялата със семейството си, сетне прошепна на брат си:

— Надявам се да се окаже по-добър от предния гид!

Стела, която заедно с хауфута се намираше най-отзад, се почуди на братята. Как може единият да е изпълнен с толкова омраза, а другият да е толкова — толкова интересен?

От билото на хълма Брейданската пустош се простираше във всички посоки — безличен простор от снежни хълмове. Дори Братството, планините, които Компанията бе видяла предния ден, не се виждаше. Небето отново бе безоблачно, денят вкочаняващо студен, снегът непоносимо бял. Лийт се радваше за мота, макар да не бе сигурен как точно щеше да го предпази. Беше ли цялото това говорене за звездите суеверие? Скоро ще узная, помисли си мрачно. Със сигурност брудуонците не може да са далеч!