През лицето на света

Глава 13 Отшелникът под хълма

Западната крайна точка на Южния маршрут представляваше само просека в горите. Имаше белези, че някога мястото е било обитавано — тук тухлен комин, там останки от основи — но по-голямата част от доказателствата бяха погълнати от твърдо решилата да си отвоюва отнетото гора. Тънък слой пресен сняг допълваше маскировката на бившето селище, като че природата не искаше никой да узнае за някогашното й покоряване.

— Добре дошли във форт Брумал! Преди оттук можеха да се купят оборудване и провизии — провлечено каза един от фодрамите. — Дори по времето на баща ми имаше магазин, дето се продаваше брашно, царевица, грах, пресен дивеч и сушено месо. Ни следа от това.

Лийт зачака да чуе причината защо поселището е било изоставено, ала мъжът бе приключил. Малко по-затворен от останалите, той имаше огромен белег от лявата страна на лицето си.

— Пернат от мечка — бе им казал той. — Бях твърде близо до малчоците й. Падаше ми се.

— Само преди поколение тази част бе цялата обсипана с капани — обясни фодрамският лидер. — Казват, че някога тук гъмжало от бобри, лакомци, миещи мечки и норки, достатъчно кожа за всички. Ала явно не е било достатъчно и Търговците се преместили на север и на изток. Големият град сега е Виндстроп Хаус. Ще видите! — той се изсмя. — Добре ще си прекараме там! Може би още там ще продадем балите и ще пируваме! Наистина в Станлоу плащат повече, ама пък в Станлоу няма за какво да го изхарчиш!

Останалите фодрами в хор потвърдиха думите му.

— Вече не прилича много на форт — отбеляза Фарр.

— Е, това е най-голямото селище преди Виндстроп Хаус, тъй че му се насладете! — изкикоти се пълничкият мъж. — Аз ще ида да видя дали отшелникът си е у дома. Надявам се да е в добро настроение; понякога е доста свидлив и не е свикнал да е сред хора. Ако до няколко часа не се върна, вероятно ме е изял.

— Изчезвай най-сетне! — добронамерено изръмжа един от спътниците му. Той бе по-слаб, но също нисък, с рошава брада и парцаливи дрехи. Дори и в зимния мраз кожената му жилетка бе отворена. Под нея носеше само тънка риза, вероятно опит за ненужно перчене или просто доказателство, че фодрамецът е роден в тази земя. Панталоните му бяха осеяни с кръпки, вероятно белег за някой грижещ се за него у дома. Бройката на разпорилите се кръпки и нови цепки говореше за нуждата от още грижи при завръщането му.

Дружелюбният фодрамски водач кимна на Перду, който въздъхна и побутна Уайзънт по хълбока. Заедно поеха по тясна пътека и след миг гората погълна двамата мъже и огромния звяр.

Докато лидерът отсъстваше, „момчетата му“, както ги наричаше, извлякоха от храстите две шейни, натоварени с денкове кожи. Най-високият от фодрамите, който стигаше едва до раменете на винкулчани, вдигна една от балите с лекота и я постави на останките от каменна стена.

— Време за упражнение! — рече той. — По-добре да свикнете с балите.

Той махна към членовете на Компанията, приканвайки ги да повдигнат денка.

Кърр се огледа. Никой не гореше от желание да опита силата си. Той се намръщи, сетне пристъпи напред и доближи огромния пакет.

Нямаше къде да хване обвитите в плат кожи. Разпери широко ръце, наведе се и прегърна балата. Повдигна я от стената, постоя така няколко секунди и я остави обратно.

— Нищо работа — рече, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Извинете — каза Стела, — но не виждам как ще носим всички тези бали по пътя.

Уайра се приведе към нея.

— За тази цел има шейни. Никой не би могъл да носи някой от денковете продължително. Трябва да тежат сто фунта!

— Само по деветдесет — весело рече белязаният фодрамец. — Наричаме ги проклятия. Ако носиш две, двойно проклятие; три — тройно и тъй нататък.

— Да носиш две? — със съмнение каза Уайра.

— Да — сериозно отвърна парцаливият. — Или повече. Разбира се, предимно използваме канута, но когато реките са маловодни или бързеите са прекалено опасни, пренасяме канутата и кожите до по-тихи води.

— Шегувате се! — промърмори Фарр, оглеждайки натрупаните шейни.

— Естествено, колкото по-малко обиколки ни се наложи да направим, толкова по-висока цена получаваме за кожите. Тъй че понякога се захващаме с бързеите в неподходящо време. Друг път вземаме прекалено много бали. Нашият водач държи рекорда за най-много денкове прекарани край Високи пренос — девет мили предимно по нанагорнище — именно и затова е наш лидер.

— Колко бали? — невярващо запита Кърр.

— Нека кажем, че този ден той бе петорно прокълнат.

Компанията ахна. Пет бали! Четиристотин и петдесет фунта! Що за хора бяха тези?

— Нека опитам — викна Фарр. — Брегаджиите не сме по-слаби от останалите!

Фодрамите се спогледаха развеселени, сетне кимнаха към мъжа от планините.

По-възрастният Сторрсен решително пристъпи към денка, сетне ловко се наведе, вдигна го над главата си и го постави на рамене. Триумфално се изправи и каза:

— Друга бала!

Фодрамите си размениха кимания и парцаливият взе нова бала, която донесе до Фарр. Младежът се наведе и фодрамецът постави денка върху първия. С видимо усилие Фарр се изправи, пренесъл тежестта върху гърба и раменете. Пристъпи напред да покаже, че може да се справя с тежестта.

Фодрамите избухнаха в аплодисменти и дрипавият въпросително погледна към храбрия брегаджия.

— Друга бала! — изкомандва Фарр и се приведе, за да удържи увеличеното тегло. Този път мощните крака с усилие издържаха, но с невероятно усилие на волята той се изправи с три струпани една върху друга бали.

Този път фодрамите изразиха одобрението си с викове, а по лицата им се изписа неподправено уважение. Лицето на Фарр пък бе почервеняло от усилие и той се отпусна на колене. Услужливи ръце поеха товара му.

— Наистина забележително! — рече белязаният. — Три бали на едно рамо!

— Три не са пет — отвърна Фарр. — Нито няколко треперливи крачки са девет мили по нанагорнище.

Гласът му не оставяше място за съмнение, той се възхищаваше от търговците на кожи.

Фодрамите отново се спогледаха, този път леко гузно.

— Всъщност трябва да признаем нещо — рече най-високият.

— Какво? — викна Фарр. — Лъгали сте ни?

— Не — изсмяха се те. — Само дето разполагаме с малко улеснение при носенето на балите, ето го.

Всеки от мъжете измъкна от колана си кожен ремък с дължина около един фут, широк три инча и с дупки във всеки край. Докато Компанията гледаше, фодрамите извадиха въжета от джобовете си и привързаха краищата на ремъците. Сетне извадиха по-малки ремъци и ги вързаха в свободните краища на въжетата, така че се образува нещо като люлка.

— Това е мекапал — обяви белязаният, посочвайки към ремъците си. — Ей така се използва.

Той постави широката лента край челото си, оставяйки въжетата да висят зад него. Парцаливият взе денк и го постави в дъното на люлката, опирайки го на кръста на белязания. Две други бали бяха поставени отгоре, намествайки се плътно до гърба му. Мощните вратни и раменни мускули с лекота поеха напрежението.

— С малко тренировки човек спира да ги усеща — фодрамите се изсмяха и погледнаха Фарр.

Лийт също с опасение се взираше в буйния планинджия, очаквайки неминуемото избухване. Ала такова не последва. Наместо това, бавна усмивка се разля по чертите на Фарр, отпускайки сключилото ги напрежение.

— Мекапал, казвате? — рече той ухилен. — Ще ми покажете ли как се прави?

— Разбира се — отвърна високият. — Всъщност ние ще ти изработим един в чест на вдигнатите без помощ три бали. Това си заслужава разказването!

Останалите също изразиха одобрението си и усмивката на Фарр се разшири още повече. Лийт никога не го бе виждал толкова доволен.

Завърналият се фодрамски лидер откри брегаджиите ентусиазирано да се упражняват в носенето на денкове. Всички, с изключение на Сторрсенови, се задоволиха с по две бали: тежеше, но теглото не изглеждаше непоносимо. Вървяха приведени под товара, като че щяха да се прекатурят на всяка крачка. Веднъж привикнали, тежестта всъщност им помагаше да ходят. Обикаляха из руините на форт Брумал — всички, с изключение на хауфута, който се оправда като потупа огромното си благоутробие и се оплака, че вече носел повече от другите. Тъй че той мълчаливо приседна на един камък, като очевидно лудориите на натоварените му съселяни не го впечатляваха.

— Отлично, отлично! — избоботи лидерът. — Ще направим фодрами от вас!

Фодрамите се изсмяха в хор при мисълта как брегаджиите търгуват с кожи и Компанията се присъедини към смеха им. Сетне се стовариха на заснежената земя, измъквайки се от товарите си и безпричинно заливайки се от смях. Доброто настроение на фодрамите изглежда бе заразно; никой от Компанията не знаеше защо се смее. Но мина известно време, преди лидерът на фодрамите да може да продължи.

— Отшелникът се съгласи на размяната — докладва той, — при едно условие. Иска да види групата ни, преди да ни даде провизии.

— Защо? — ядосано запита Фарр. — Уайзънт не му ли беше достатъчен?

— Не се притеснявай — бързо отвърна лидерът. — Така или иначе ще трябва да помогнем за провизиите, пък и той ни е на път. Освен това — додаде — не се знае, може да ни даде нещо полезно.

— Какво ли пък може да ни предложи един стар отшелник? — прошепна Лийт на брат си.

— Никой не е казвал, че е стар — отвърна лидерът.

Отшелникът живееше в пещера под обрасъл с дървета хълм. В отдавна забравени времена няколко нагли водни капки бяха прорязали огромния варовиков блок, оставяйки малка дупчица за своите посестрими. Лед и вода се трудили усилено, ден и нощ, зиме и лете, година след година в младостта на света, дълбаейки корените на варовиковия хълм. Сетне един ден отчаяни люде открили пещерата, изследвайки дълбините на проходите и височината на пещерите, без да подозират, че обширната мрежа била издълбана от водни капчици.

Много години пещерата била използвана за скривалище от обирджии, база за нападения по Западния път. Бандитите оставяли костите, пръснати край Порталите и пътниците открили други пътища от Фирейнс към останалата част на Фалта. Тогава людете от Уитвества започнали да залагат капани из местността и повели оспорвана борба с престъпниците. Най-накрая Уайтбирч от Уудсманкоут събрал армия, с която обсадил пещерата. Обирджиите, под командата на яростен главатар, чието име не се е запазило, удържали месеци, защото били много добре запасени и имали вода в изобилие. Финалният сблъсък с ръкопашен бой из пещерите се превърнал в определящата легенда на фодрамите, денят, в който горските кланове забравили враждите си и се обединили пред лицето на общия враг. Уайтбирч и главатарят на престъпниците се дуелирали с мечове върху плоска скала в главната пещера и след отчаяна битка престъпникът бил повален, ала Уайтбирч също бил смъртно наранен и починал на път за вкъщи.

Лидерът на фодрамите разказа всичко това на Лийт и останалите, докато се отправяха към варовиковия хълм. Той се издигаше пред тях, обгърнат в мрачни сенки, като че кипялата в недрата му злина преливаше.

Внезапно се появи и самият отшелник, облечен в синя роба, блещукайки край основата на тъмното възвишение. Лийт ахна. Откъде се бе появил?

Мъжът ги подкани да се приближат. Докато стопяваха разстоянието, видяха тясна цепнатина, черна линия в сивия склон. Оттук се бе появил отшелникът. Пътниците минаха през нея, като на едно място трябваше да приклекнат, защото таванът се снишаваше.

— Пазете си главите! — изръмжа домакинът им, докато ги повеждаше из дебрите на хълма.

Отшелникът изобщо не изглеждаше както Лийт си го бе представял. На не повече от четиридесет, високият, добре сложен мъж приличаше повече на придворен, отколкото на пустинник. Лицето му бе избръснато, имаше дълги руси кичури, напрегнати очи и високо чело, което той използваше да се мръщи на гостите си.

— Седнете — протегна пръст. Насядаха в широка, осветена от факли зала. От пукнатина в тавана лъч светлина се забождаше в каменната маса, отрупана с хляб и месо. По песъчливото дъно на пещерата имаше загладени от отминалото време камъни, които Компанията използва като столове. Малък огън проблясваше в ъгъла, запращайки струйка дим към процепа високо горе.

— Яжте колкото ви душа иска — рязко каза отшелникът. — Аз не мога да се присъединя към вас; правя експеримент, който не мога да си позволя да изоставя.

И без да дочака отговор, той изчезна в една от другите кухини. Достатъчно гладни да не обърнат внимание на странното поведение на домакина си, пътниците започнаха да опитват обилното ядене. Вино, пресен хляб и осолено месо. Отшелникът определено не се лишаваше.

Върна се тъкмо, когато приключваха и настоя да му се представят. Докато те произнасяха имената си, той кимаше и си ги повтаряше под нос, като че искаше да ги запомни. Най-накрая дойде до мястото, където Лийт седеше с брат си.

Хал се представи и прие формалното си приветствие в Бандитската пещера, като че е получил подарък. Лийт се усмихна в себе си. Хал водеше самотен живот, единствен мистик във фермерско поселище. Може би той и отшелникът щяха да станат добри приятели.

Сетне мъжът в синя роба обърна очи към Лийт и моментално в тях проблесна разпознаване. Безразличието го напусна като отърсено наметало и той обяви сериозно:

— Този очаквах — обърна се към Кърр. — Трябва да говоря с него.

Обърканите пътници се спогледаха, сетне обърнаха глави към Кърр, който сви рамене. Каква работа имаше отшелникът с Лийт? Как можеше да го чака? Със сигурност не е знаел за идването му? Може би беше шпионин?

Русият мъж се взря внимателно в лулеанския младеж.

— Бяха ми разкрити аспекти от бъдещето ти. Мога да ти кажа за тях, ако желаеш.

— Как така са ти били разкрити? — Лийт бе предпазлив.

— Надникнах в бъдещето — отшелникът звучеше уверен и изглежда не бе обезпокоен от безизразното изражение на момчето. — В земята ти няма ли пророци?

Лийт поклати глава.

— Е, искаш ли да чуеш?

Лийт сви рамене, несъзнателно повтаряйки жеста на Кърр. Защо не? Няма да навреди.

Внезапно Хал се изправи и се провря между двамата.

— Отговори ми следното — обърна се към домакина, а в гласа му Лийт долови гняв, — кой ти е дал разрешение да говориш с брат ми?

— Разрешение? — смаяно повтори отшелникът. — Защо да искам разрешение? Що за обичай е това?

— Не си ни казал от чие име ще изречеш тези думи. Със свои сили ли четеш бъдещето?

— Не, разбира се! — сопна се отшелникът. — Чувам думите на Най-възвишения и ги повтарям.

— Значи приписваш авторитета на Най-възвишения на пророчеството си?

— Да! Не говоря от свое име, а от Негово — отшелникът ставаше все по-раздразнителен. Добре познаваше Огнебитието. На какво основание това хлапе си позволяваше да разпитва така пророка?

— Хал, Хал — провикна са хауфутът, поставяйки ръка на рамото му. — Какво става? Защо се отнасяш така грубо с домакина ни?

— Тогава ще перифразирам питането си. Получи ли изричното разрешение на Най-възвишения да споделиш тези думи?

— Каква друга причина би имало да ги науча, ако не да ги споделя с онзи, за когото са предназначени?

— С други думи, предположил си. Искаш публично да изречеш слова, предназначени да останат в тайна, без да се допиташ до разрешение от стопанина им и без да ни кажеш чии са те, приписвайки на себе си славата. Как смяташ, че Най-възвишеният ще се отнесе към поведението ти?

— Поведението ми? — викна отшелникът. — Не моето поведение се гледа тук! Това е моят дом; кой си ти да ме поучаваш какво мога да казвам на гостите си? — от устата му изхвърча слюнка. — Винаги се намира някой, който иска да заглуши словата на пророка!

— Притеснявам се какъв ефект биха имали думите ти върху брат ми! — отвърна Хал.

— Най-възвишеният ще бъде доволен, че думите Му са били оповестени. Брат ти трябва да ги чуе!

Хауфутът отново се опита да прекрати спора, но със същия успех би се опитал да спре дъжда.

— Дори и да са верни, думите ти могат да развалят всичко, ако бъдат изречени в погрешното време — продължи Хал, като че бе учител, а отшелникът — негов ученик. — Сега слушай внимателно, защото аз имам няколко думи за теб. „На говорещия се радвай повече от думите.“ Разбираш ли ме?

Отшелникът се изправи и се надвеси над Хал, сякаш се канеше да го удари. Но преди да е пристъпил към действия, сакатият се завъртя към спътниците си и ги погледна в очите.

— Зная, че си мислите, че нагрубявам домакина ни — каза той. — Чудите се как мога да противореча на думите му, преди да са изречени. Ала ще бъде твърде късно да противореча след това! — той изкриви лице, като че едва сега осъзнаваше създаваното от себе си лошо впечатление, сетне влоши нещата като добави: — Но не бих очаквал да разберете неща от Огнебитието.

При тези му думи пещерата се огласи от рев. Кърр и хауфутът настояваха Хал да се извини, а други се опитваха да ги успокоят, докато отшелникът стоеше със скръстени ръце, облегнат на стената и леко се подсмихваше над смущението на кьопчото. В крайна сметка виковете на Кърр надвиха суматохата и пещерата утихна.

Възрастният фермер си пое дълбок дъх.

— Нямам думи — рече той. — Първо искам да поднеса на отшелника извиненията ни за това недостойно поведение. — Той кимна към домакина. — Смятах, че сме научили урока си от последния път, когато ни бе предложено гостоприемство. Измъкването ни от фенните не ни ли научи на нищо?

Той се обърна към Хал, готов да му чете конско, сетне рязко млъкна. Нещо невидимо проблесна между фермера и младежа и чертите на Кърр омекнаха.

— Предполагам… всички сме уморени — глупаво довърши той.

— Може би след една хубава почивка ще виждаме нещата другояче.

— Или може би трябва да понаучите нещо за Най-възвишения — каза отшелникът с отвратен глас. — Оттеглям гостоприемството си. Няма да ви карам да си тръгнете незабавно, защото съм длъжник на фодрамските си приятели, които ми намериха товарно животно, макар да не бих се поколебал да ви оставя на снега. Ала очаквам да сте напуснали дома ми преди да съм станал утре сутрин; и ви предупреждавам, че ставам рано!

След секунди Лийт остана сам в пещерата.

— Ами пророчеството ми? — тихо рече той, но никой не го чу.

По някое време отшелникът се завърна и откри младежа да седи край утихващия огън.

— Не ти ли се спи, младежо?

— Не искам да спя — отвърна Лийт. — Искам да узная какво щеше да ми кажеш.

— Разбира се, че искаш — отвърна отшелникът, а в гласа му се долавяше липсващо преди състрадание. — Ще бъде ли проблем за теб и брат ти, ако ти кажа?

— Не — бързо каза Лийт. — Хал си е такъв. Все той вижда нещата ясно и за всичко е прав.

Горчивината в гласа му не убягна от сърцето на отшелника.

— Добре тогава — каза мъжът в синя роба, като приклекна и постави ръка на рамото на Лийт. — Както казах, видях свързани с теб неща. Първото бе в сън, сполетял ме по време на късните нощни бдения преди около седмица. Видях те да стоиш гол на ръба на бездънна яма, пленник на зли люде. От двете ти страни имаше още заловени. Пленилите ги те блъскаха в пропастта.

— А с мен какво се случи? — нервно запита Лийт, неуверен дали да вярва на чутото.

— Не видях. Вероятно дали ще се случи зависи от това дали ще си спомниш съобщението, което имам за теб — отшелникът снижи глас. — Ето го и него: „Единственият изход е да сграбчиш огъня“.

Лийт зачака напрегнато, но очевидно отшелникът бе приключил.

— Много благодаря — любезно каза той. Не се сещаше какво друго да рече. Лицето му почервеня от погледа на отшелника. Понечи да се изправи.

— Имах и други видения — каза отшелникът, натискайки рамото му. — Искаш ли да чуеш?

Лийт кимна.

— Това е много по-просто. Слово, което дойде при мен преди два дни, докато бродех из гората. Докато размишлявах над сънищата и виденията, ясно видях лицето ти и глас заговори: „Когато пламъкът доближи, тъй речи на праведника: грабни го без колебание, че само тъй огънят ще стане твой слуга“.

— Това ли е всичко?

— Това ми бе казано да ти предам.

Лийт сви устни. В думите на онзи се долавяше арогантност, непоколебима увереност в истинността на изреченото от него. Сънуващ сънища, чуващ гласове — в прозаичен Фирейнс със сигурност щяха да му се подиграват по същия начин, както и на Хал. А звучеше толкова уверен в себе си!

— Не ми вярваш — твърдение, не питане.

Лийт сви рамене.

— Много добре, безверни младежо. Ето два признака да потвърдят думите ми. Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости. Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено. Второ, до два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си.

— Каква тайна? — прекъсна го объркан Лийт.

— Знаеш нещо за един от спътниците си, което би могло да ти даде предимство и не знаеш какво да правиш със знанието. Разбираш ли ме? Не се съгласявай, освен ако не знаеш за какво говоря.

Образите на спорещите Уайра и Фарр нахлуха в ума на Лийт. Помисли си за Стела, за впиянчения й брат, за това какво щеше да каже, ако узнаеше за Уайра.

— Да — замислено рече Лийт. — Зная какво имаш предвид.

— Хубаво! До два дни ще се убедиш в думите ми.

— Но откъде знаеш тези неща? — поинтересува се Лийт. — Чий глас чуваш?

— Казах вече; чувам гласа на Най-възвишения. Отделил съм се от плътта и лесно е за мен да обитавам Огнебитието. Двадесет години живея в тази пещера, отдаден да слушам гласа Му — очите му се замъглиха. — Може да бъде чут на много места: сред дърветата, шумящи с вятъра; в движенията на животните; в редуването на сезоните. Понякога, когато съм постил в молитва и не съм спал много дни, Той говори директно в ума ми. Такива бяха думите, които ми каза за теб.

Лийт кимна, удивен, че живеещ в пещера на хиляда мили от Лулеа може да има съобщение за него.

Ала какво означаваше това? Той накара отшелника да му разясни предсказанията, ала мъжът в синя роба отвърна, че не знаел. Лийт не бе сигурен дали това е истината — но защо такъв свят човек ще лъже? И по-важно, защо вечно говорещият за Най-възвишения Хал така остро се бе възпротивил на думите? Та нали пророчествата не се отнасяха за него! Не беше типично за Хал да говори така. Лийт бе сигурен, че и останалите смятаха така: брат му ги бе посрамил.

Сетне, сякаш прочел мислите му, отшелникът заразпитва Лийт за семейството му. От въпросите му личеше, че се отнася към Хал със силно подозрение, дори намеквайки, че сакатият е движен от завист.

— На какво да завижда? — каза Лийт. Само ако знаеше, помисли си. Цял живот аз съм този, който му завижда.

Странникът в сини одежди се изправи в целия си внушителен ръст.

— Съзирам въздигната съдба да те очаква — обяви той с блеснали очи. — Тъй предричам: ще владееш люде и дори кралства ще се покоряват на гласа ти. Делата ти ще вдъхновяват други сега и в бъдните векове — той снижи глас за миг и очите му загубиха напрегнатостта си. — Вероятно брат ти, който несъмнено притежава визия в бъдещето, вижда нещо от това и завижда на това, което той нивга не ще постигне.

— Убеден ли си в това? Въздигната съдба?

— Уверен съм — отвърна отшелникът, дишайки тежко. — Макар да ме изненадва не по-малко от теб.

Тази нощ Лийт не можа да заспи.

Бе оставил отшелника в главната зала и бе открил приятелите си да спят в няколко по-малки ниши близо до задната част на Бандитската пещера. Хал лежеше сам в една ниша, свит на гладката скала, завивките му спретнати както винаги. Леглото на Лийт бе приготвено на друга каменна скамейка няколко фута по-натам. С влизането си в малката пещера Лийт усети, че брат му не спи, но не каза нищо, докато си наместваше одеялата в по-малко неудобна позиция.

Отшелникът наистина го бе изненадал. Не бе знаел как да реагира, когато странникът му бе разкрил пророчеството си, нито знаеше какво да прави с узнатото. Думите отново и отново пробягваха през ума му. Въздигната съдба. Власт над хора и кралства. Вдъхновение за други. Въздигната! Ще видят те!

Размишленията му бяха прекъснати от раздвижване на камъка до него. Хал, който очевидно също не можеше да спи, се надигаше. Необичайно! Хал винаги е спял дълбоко! Докато брат му напускаше спалната пещера, Лийт се надигна и тихо го последва.

Кьопчото отиде право в стаята на отшелника, откривайки я безпогрешно, макар в непознатите пещери под хълма да цареше почти пълен мрак. Следвайки го от разстояние, Лийт непрекъснато се блъскаше в тъмното, като в един момент си обели коляното. Със сигурност Хал знае, че го следвам, зачуди се Лийт. Сигурно ме чува.

Внимателно надникна в малката пещера, където спеше отшелникът. Хал се бе изправил над заспалия мъж.

Дали да извикам? Какво ще му направи брат ми?

Тогава Хал заговори — бавно, тихо, ясно, решително.

— Ти наруши волята на Най-възвишения — долетя гласът му. — Разкритото тази вечер от теб пророчество бе дадено за теб, а не за Лийт; да насочва твоите стъпки, а не неговите. Бе ясен сигнал, че отшелникът от Бандитската пещера трябва да послужи на инструмента на Най-възвишения, а не самият той да се превърне в инструмент. Пророчеството не трябваше да му бъде предавано, преди времето да е настъпило. Заради непокорството ти, той го чу прекалено рано и то ще бъде прекалено голяма тежест за него. Ще изпитва съмнение и други ще страдат заради това — пое си дълбок, накъсан дъх, сякаш изпитваше болка. — Ти разруши плана и стори трудно, ако не невъзможно, за детето да изпълни призванието си.

Фигурата на леглото не отговори. Трябва още да спи, помисли Лийт.

— Ти трябваше да придружиш Лийт в пътуването му в сърцето на Фалта. Трябваше да бъдеш негов гид, негов ментор. От теб щеше да научи неща, които в гордостта си не би научил от мен. Въоръжен с предсказанията, що ти бяха дадени, ти щеше да служиш като негов пазител. Ала тази нощ ти разкри корените на собствената си гордост, които се простират надълбоко. Ти не си достоен да го обучаваш. Най-възвишеният ще намери друг учител. Пази се! Душата ти е в смъртна опасност.

Затуй Най-възвишеният ти възлага трудна задача, от която да се поучиш, след като не пожела да извлечеш мъдрост чрез смирение. Ще се грижиш за хауфута и ще го излекуваш, възстановявайки здравето и надеждата му. Знай това: хауфутът се отправи на това пътуване, сам нарамил огромна тежест. Той знаеше, че ако не действа бързо и благоразумно, Фалта би била загубена. Ала оттогава той е изоставил отговорността и водачеството и ги е отстъпил на онези, които изглеждат по-бързи, по-силни и по-умни от него. Сега чувства, че е излишен сред Компанията ни и е пречка да осъществим целта си.

Съсредоточено слушай, Еремос, защото имам въпрос за теб. Готов ли си на всичко в името на Най-възвишения?

Без да показва по никакъв начин, че е буден, отшелникът кимна.

— Всичко? Бързо отговаряш. Ала тъй да бъде.

Сакатият протегна дясната си ръка и взе тази на отшелника. Когато ръцете им се обгърнаха, син пламък бавно се разпростря по ръката на Хал и се вля в крайника на отшелника. За миг и двамата бяха обгърнати от бледата синя светлина, очертала двойка сенчести криле на гърба на сакатия. Сетне огънят затихна. Хал отдръпна ръката си, а отшелникът падна на земята, борейки се да си поеме дъх.

— Доведи го в Инструър щом оздравее — тихо каза Хал и се обърна да си върви.

Зашеметен от видяното, Лийт се отдалечи от вратата и опипом се отправи към стаята. Когато най-сетне я намери, Хал вече лежеше в леглото си и спеше дълбоко.

Лийт се взираше в миролюбивата фигура на брат си. Хал! Хал! — крещеше умът му. — Какво си ти?

— Нещо се е случило! Отшелникът не е добре! — Перду дотича от пещерата, почти поваляйки Хал в бързината си. — Елате бързо!

— Какво има? — попита Кърр.

— Отшелникът лежи на пода, едва диша и има силна треска — обясни Перду. — Може би умира.

Водената от фодрамеца Компания нахлу в пещерата на отшелника. Спазми разтрисаха тялото му, ръцете му бяха бледи и студени, потеше се обилно. Хал и Стела изтичаха да вземат кърпи и студена вода.

Час по-късно положението му се бе влошило. Сърцето му биеше прекалено бързо, хладът лазеше по тялото му, гърбът му се извиваше в конвулсии. Никой не се съмняваше, че отшелникът щеше да умре.

Хал вдигна очи от бледото, обрамчено с руси кичури лице и се извърна към останалите.

— Никога не съм виждал тази болест — обяви той. — Някой сред вас чувал ли е за нещо такова?

Лийт искаше да изкрещи: Хал! Това е твое дело! Ти го прокле с тази болест! Но не можеше да изрече предателски думи, макар брат му да се бе оказал зъл.

Никой не отговори, че ужасът и безсилието пред лицето на смъртта ги бяха обхванали. Най-накрая Перду се изправи и отиде при отшелника, сетне подкани хауфута да го последва.

Двамата се надвесиха над мъжа.

— Помниш ли чумата на злите мухи по времето, когато Клима управляваше в Раммр?

— Не съм бил роден по това време — тихо отвърна хауфутът.

— Аз също — призна Перду. — Но поне трябва да си чувал? Фирейнс бил обгърнат от облак зли мухи, който се виел в небето като дим от горски пожар — сетне облакът се спуснал над градове и села, хапейки наред. Един подир друг хората заболявали и умирали. Баща ми разказваше, че хората в Мьолкбридж получавали силна треска няколко часа след ухапване, точно като отшелника. Опитвах се да се сетя на какво ми напомня това. Какво мислиш?

Хауфутът въздъхна.

— Защо питаш мен? Със сигурност Кърр си спомня?

— Чувал съм, разбира се — семпло отвърна фермерът, — но не живеех във Фирейнс по онова време. В името на Най-възвишения, ако знаеш нещо за тази чума, сподели!

Перду се обърна към фодрамеца.

— Не каза ли, че зимата била мека?

— По-мека от обичайното — бе отговорът. Вече никой не се усмихваше, дори фодрамите.

— А какъв цвят дрехи носи отшелникът? Винаги ли носи синьо?

— Че откъде да знам? — рече фодрамският лидер. — Не съм ровил в гардероба му.

— Някога да си го виждал в нещо друго?

Фодрамецът се замисли.

— Не.

— Така си и мислех. Според историите, тези мухи били привличани най-силно от синьото.

Останалите тихо чакаха, докато Перду бе потънал в мисли.

— Обърнете го по гръб — заповяда феннито.

— Но това може да го убие! — протестира Лийт.

— Ще умре, ако не сторим нищо! Трябва да видя дали има някакви следи от ухапвания. Ухапванията от зли мухи са много специфични: ако се инфектират, голям цирей се образува около раната.

Лийт ахна при вида на гнойните рани. Как бе получил такива ухапвания отшелникът?

— Възпалени ухапвания от зли мухи — обяви Перду. — Не бива да губим време! Единственото познато ми лекарство е да наложим раните с кора от лиственица.

— Лиственица? — възкликна парцаливият. — Има горичка на около половин час път по Южния маршрут. Но вероятно са заринати от сняг!

— Ще трябва да идеш и да провериш — каза водачът му.

— И моля те, побързай — подкани го хауфутът. — Може да не му остава много време!

Парцаливият се върна преди да е изтекъл час. Ясно личеше, че е тичал по целия път. Лийт можеше само да си представи усилията на фодрамеца, докато е бягал през снега. Краката му трепереха от изтощение, докато изпразваше съдържанието на раницата си пред хауфута.

Едрият водач се зае да направи лапа. Повика Хал и заедно смачкаха кората. Моментално остър аромат изпълни пещерата, принудил Лийт да се закашля и изкарал сълзи по очите на всички. Кората бе поставена в тънка кърпа оформена като торба, която сетне бе завързана.

— Добре ще е да я привържем към него — промърмори хауфутът.

— Няма нужда — прошепна Хал в отговор. — Погледни.

Спазмите бяха спрели. Лош знак, помисли си Лийт. Отшелникът угасваше. Хауфутът постави лапата върху раните, сетне Хал напои кърпа във вода и добави няколко капки от флакон, който носеше в раницата си. Прокара я по устните на отшелника. След миг бузите му порозовяха и дишането му се успокои.

Хауфутът се наведе над проснатото тяло.

— Дишането му се успокои. Какво му даде?

— Просто отвара от няколко билки.

— Ще живее ли? — попита Стела.

— Вероятно — отвърна едрият мъж. — Ще знаем след няколко дни.

— С които не разполагаме — гласът на Фарр прогърмя в пещерата. — Трябва да тръгваме!

— Така е — съгласи се Кърр. Единомислието между фермера и по-възрастния Сторрсен бе изключително рядко събитие, но отмина незабелязано.

— Но кой ще се грижи за отшелника? — настоя Стела. — Какъв е смисълът да спасяваме живота му, ако ще го оставим да умре?

— Някой трябва да остане с него — заяви хауфутът. — Или това, или всички трябва да останем.

— Какво ни влиза в работата отшелникът? Нашата работа е да се бием, не да дундуркаме! — Фарр бе бездушен.

— Прав си — изрази съгласието си Кърр. — Това не ни засяга. Върху нас лежи отговорността за Манум и Индретт, за освобождение и отмъщение. Не можем да си позволим да го чакаме да оздравее, особено ако наистина му е дошло времето.

— Но той ще умре, ако го оставим! — Стела не вярваше на ушите си.

Фарр сви рамене.

— А ако ни нямаше нас, досега вече да е умрял. Може би така щеше да е по-добре.

Уайра стоеше до Стела, като че й предлагаше подкрепа:

— Не си ли малко себичен? Отмъщението ти толкова ли не може да почака няколко дни?

Фарр стисна юмруци.

— Точно ти ли ще ми говориш за себичност? Как смееш! — по-възрастният Сторрсен побесня, реакцията му объркала останалите.

— Аз бих оставил един от хората си при него — заяви лидерът, — тъй като той дълги години е бил верен приятел на фодрамите. Ала никой от тях не познава билките. По-скоро ще го убием неволно, отколкото да го излекуваме.

Нова дилема, помисли си Лийт. Може би ако всичко бе сведено до просто преследване и сражение с брудуонците, щяха и да имат някакъв шанс. Ала комбинацията от лошо време, бандити, очаквани и неочаквани врагове, липсата на късмет и сега този отшелник — всичко това съзаклятничеше срещу им. Забавяне подир забавяне, дилема подир дилема ги бяха довели край ложето на болен отшелник под хълм на много мили от пътя им, докато брудуонците и техните пленници с всяка секунда се отдалечаваха все повече.

Най-подир Кърр въздъхна и заговори.

— Взех решение — рече той. — Тръгваме незабавно, ще поверим отшелника на грижите на Най-възвишения. Трябва да продължим по пътя си. Не бих заменил живота на Манум и Индретт, без да споменавам Парлевааг, за този отшелник. Той е поверил живота си на усамотението сред гората, така че нека тя, хълмът и пещерата се погрижат за него.

Един-двама кимнаха при думите му. Фарр сви рамене. Лийт се намръщи. Стела проплака:

— Не!

Сетне се възцари мълчание, нарушавано от накъсаното дишане на отшелника.

— Оставам с него — тихо рече хауфутът.

— Какво? — избухна Кърр.

— Кърр, ти взе решение да тръгвате. С това пое водачеството на Компанията. Не, приятелю — заглуши протестите, — имаш пълното право. Аз не съм никакъв водач, откакто напуснахме Северните покрайнини на Фирейнс.

От спорове нямало смисъл, продължи хауфутът, вече бил взел решение. През цялото време знаел, че присъствието му само пречело. Той не бил техен истински предводител, каза им: вместо това непрекъснато изоставал. От него не би имало полза в битка. Чудел се как да ги изостави, без да създава проблеми с напускането си, а сега този отшелник се нуждаел от грижи — и никой друг (с изключение на Хал) не можел да го стори. Не, решението му било окончателно. Щял да остане с отшелника, докато онзи се възстановял.

Спорът продължи през по-голямата част от утрото, но хауфутът остана непреклонен. Фарр го подкрепяше (нищо чудно, помисли си Лийт), а също и фодрамите. Отшелникът разполагаше с храна за три месеца напред — три седмици, усмихнато прецени хауфутът — но очевидно не можеше да се храни сам. Лапата му трябваше да бъде подменяна периодично. Щеше да се нуждае от вода. Някой трябваше да поддържа огъня. Дивите животни трябваше да бъдат държани настрана. Уайзънт трябваше да бъде хранен и поен. Някой трябваше да остане и хауфутът бе очевидно най-добрият кандидат.

— Продължавайте да изреждате незаменимите ми качества — каза едрият мъж, — и в крайна сметка току сте ме убедили да дойда с вас! Сега ми се махайте от главата и се приготвяйте за тръгване! Трябва да се погрижа за болния.

Стела прегърна едрия мъж, докато стояха край скрития вход на пещерата. Сълзите й потекоха по врата му.

— Пази се — дрезгаво каза хауфутът.

Стела кимна, не доверявайки се на гласа си.

— Знаеш ли, при мисълта да те оставя сама сред онези груби мъже, започвам да се съмнявам в решението си.

— Не всичките са такива — прошепна тя и се изчерви.

Хауфутът се намръщи.

— Вече наистина ме разтревожи — рече той. — Бъди внимателна! С мъжете нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Момичето се изсмя весело, прекалено весело.

— Не се притеснявай! Всичко е по-добро от участта, която ме чака при завръщането ми неомъжена.

Хауфутът пое дълбоко дъх, готвейки се да отвърне разпалено, но Стела му избяга.

— Не се притеснявай за мен — викна тя и отиде до Уайра. Ръката й се плъзна в неговата. Способна съм сама да се грижа за себе си, красноречиво казваше жестът й.

Хал бе наред да се сбогува със селския водител.

— Ще се грижиш добре за него — рече окуражително той. — А когато оздравее, ще ни последваш в Инструър. Ще се срещнем отново.

Кърр кимна за сбогом и разтърси огромната ръка на хауфута.

— Не исках да… — започна той.

— Няма нужда — отвърна водителят. — Зная. Искаше да поведеш Компанията не по-малко от мен.

— Пази се! И не забравяй да дойдеш в Инструър, когато отшелникът оздравее! Ще имаме нужда от теб за съвета.

— Ще съм там — рече хауфутът. — Сега вървете, инак брудуонците ще стигнат преди вас до Виндстроп Хаус.

Най-сетне Компанията остави отшелника, верния Уайзънт и хауфута. Огромните туловища на тура и водителя се бяха стопили до петънца в подножието на малкия хълм, когато пътниците помахаха за последно, сетне пътеката подскочи върху малко възвишение, хълмът се скри от очите им и дърветата със снежни клони отново ги погълнаха.

Неотложността на пътешествието им започна да ги притиска и случилото се в пещерата на отшелника отшумя, докато пътешествениците отново подхващаха преследването. Сега Кърр яздеше начело. Ала хауфутът не бе забравен: често някой хвърляше поглед назад, сякаш очаквайки да го види застанал на обичайното си място в края на процесията. Ала него го нямаше и в отсъствието му се чувстваха някак незавършени.